"Кон-Тики (Със сал през Южното море)" - читать интересную книгу автора (Хейердал Тур)

ПЪРВА ГЛАВАЕДНА ТЕОРИЯ

Поглед към миналото. Старецът от Фатухива. Вятър и течение. Издирвания за Тики. Кои са първите заселници на Полинезия? Загадката на Южното море.2 Теории и факти. Легендата за Кон-Тики и бялата раса. Войната.

Понякога човек изпада в странно положение. Всичко става постепенно, съвсем естествено и когато вече няма връщане, току изведнъж почваш да се чудиш и питаш как за бога се стигна дотам.

Ако например тръгнеш по море на дървен сал с един зелен папагал и петима другари, то неизбежно, рано или късно, ще се събудиш някой ден в открито море, може би малко по-отпочинал от обикновено, и ще почнеш да размишляваш как е станало всичко това.

В едно такова утро седях и пишех в овлажнения от роса корабен дневник.

„17 май. Развълнувано море. Попътен вятър. Днес аз съм готвач и намерих седем летящи риби на палубата, една сепия на покрива на кабината и една непозната риба в спалния чувал на Торстейн…“

Тук моливът ми спря и у мен се прокрадна пак същата мисъл: какъв странен Седемнадесети май3 и изобщо какъв необикновен живот — небе и море. Как започна всичко това?

Обърнех ли се наляво, пред мен се откриваше необятният син океан със съскащи край нас вълни, които безспирно преследваха вечно отдалечаващия се хоризонт. Обърнех ли се надясно, виждах вътрешността на сенчеста кабина, в която един брадясал индивид лежеше по гръб на пода и четеше Гьоте; пръстите на босите му крака бяха внимателно втъкнати между бамбуковите пръчки на ниския покрив на жалката кабинка — нашия общ дом.

— Бенгт — казах и отблъснах зеления папагал, който на всяка цена искаше да стъпи върху корабния дневник, — по дяволите, можеш ли ми каза откъде я измислихме тая работа?

Гьоте изчезна под златисточервеникавата брада.

— Дявол да го вземе, ами че ти най-добре знаеш. Нали тази проклета идея беше твоя, макар че и на мен страшно много ми харесва.

Той премести краката си три пръчки по-нагоре и невъзмутимо продължи да чете Гьоте. На бамбуковата палуба пред кабината под палещото слънце работеха други трима. Бяха полуголи, почернели от слънцето и брадясали, с ивици засъхнала сол по гърбовете и изглеждаха като че цял живот само с това са се занимавали — да плават с дървени салове на запад през Тихия океан. Ерик допълзя през отвора на кабината със секстанта си и с вързоп книжа.

— Осемдесет и девет градуса и четиридесет и шест минути западна дължина и осем градуса и две минути южна ширина — добре сме си поплавали вчера, момчета!

Грабна молива ми и нарисува мъничко кръгче на картата, която висеше на бамбуковата стена: едно малко кръгче в края на цял наниз от деветнадесет кръгчета, който започваше от пристанището Каляо на перуанския бряг и извиваше през океана. Херман, Кнут и Торстейн допълзяха бързо, за да видят новия малък кръг, който показваше, че сме с цели четиридесет морски мили по-близко до островите в Южното море от предишния кръг на наниза.

— Виждате ли, момчета — каза Херман гордо, — това значи, че сме на хиляда петстотин и седемдесет километра от перуанския бряг.

— И че ни остават още само шест хиляди четиристотин и тридесет километра до най-близките острови — добави Кнут предпазливо.

— А за да бъдем съвсем точни — каза Торстейн, — трябва да допълним, че се намираме на пет хиляди метра над морското дъно и доста много сажена под луната.

И тъй всички знаехме къде точно се намираме и аз можех да продължа да се питам защо бяхме там. На папагала му беше все едно. Той искаше само да кълве корабния дневник.

А морето беше все тъй кръгло, все тъй синьо под синия купол на небето.

Може би всичко почна предишната зима в канцеларията на един музей в Ню Йорк. А може би беше започнало още преди десет години на един малък остров от Маркизкия архипелаг сред Тихия океан. Възможно е и сега да излезем на същия остров, освен ако североизточният вятър не ни отнесе по на юг — към Таити и архипелага Туамоту.

Тъй добре помня малкия остров с ръждивочервените планински зъбери, зелените джунгли, които се спускаха по склоновете към морето, стройните палми, които сякаш чакаха някого и махаха от брега. Този остров се казваше Фатухива; между него и мястото, където се намирахме сега, нямаше никаква суша, но така или иначе деляха ни хиляди морски мили. Виждах пред себе си тясната долина Уя, която се разширяваше към морето, и си спомнях ясно как седяхме на самотния бряг и всяка вечер съзерцавахме същото това безбрежно море. Тогава бях на сватбено пътешествие само с жена си, а не сред брадати пирати както сега. Събирахме разни видове редки животни, фигурки на божества и други останки от една изчезнала култура.

Особено ясно помня една вечер. Цивилизованият свят ни се струваше невероятно далечен и недействителен. Почти цяла година бяхме живели на острова — единствените бели хора там; съзнателно бяхме забравили благата на цивилизацията, както и нейните злини. Живеехме в наколна колиба, която си построихме сами на брега, и се хранехме с това, което ни предлагаха тропическата гора и Тихият океан.

Благодарение на трудната, но полезна школа, през която минавахме ден след ден, вникнахме в много от интересните проблеми на Тихия океан. Струва ми се, че както физически, така и душевно често вървяхме по стъпките на първобитните хора, дошли много отдавна на тези острови от някаква неизвестна родина; необезпокоявано от никого, тяхното полинезийско потомство е владяло островното царство, докато нашата бяла раса пристигнала там с Библия в едната ръка и с барут и бутилка в другата.

Както преди, така и в онази паметна вечер седяхме в лунната светлина на брега с лице към морето. Бодри и завладени от романтиката, която ни заобикаляше, не пропускахме нищо. Вдишвахме дълбоко уханието на буйните джунгли и на соленото море и слушахме как вятърът шумоли в храстите и в короните на палмите. През равномерни промеждутъци всички звуци се заглушаваха от огромните вълни, които нахлуваха от океана, разбиваха се разпенени в брега и се разливаха в пенести водовъртежи между скалите. Сред милионите лъскави камъни морската вода шумеше, ревеше, бучеше, а после, когато се оттегляше, за да се засили за ново настъпление срещу непобедимия бряг, всичко утихваше.

— Странно — каза Лив, — от другата страна на острова никога няма такива вълни.

— Няма — отговорих, — но отсамната страна е изложена на вятъра. Тук океанът е винаги развълнуван.

Продължихме да седим и да се любуваме на океана, който сякаш непрестанно искаше да докаже, че вълните му идват от изток, от изток, от изток. Вечният източен вятър, пасатът, вълнуваше океана, разравяше го и го тласкаше от изток, насам към островите, където безпрепятственото му настъпление най-сетне се разбиваше в скали и рифове, а вятърът просто се издигаше над брега, над горите и планините и свободно продължаваше на запад от остров на остров — към залеза.

Така още от утрото на света вълните и перестите облаци са се появявали иззад същия този хоризонт на изток. Първите хора, стигнали до тези острови, много добре са знаели това. Птиците и насекомите също са го знаели. В пълна зависимост от това обстоятелство беше и растителността на островите. Самите ние знаехме, че далеч, далеч на изток — зад хоризонта, отдето се издигаха облаците — лежи откритият бряг на Южна Америка. Той отстоеше на осем хиляди километра и между него и нас имаше само море.

Взирахме се в летящите облаци и в развълнувания океан, облян от лунна светлина, и слушахме какво разказва клекналият пред нас полугол старец, втренчил поглед в тлеещата жар на малкия позагаснал огън.

— Тики е бил бог и главатар — каза кротко старецът. — Тики е довел дедите ми на тези острови, дето живеем и досега. Преди това сме живели в една далечна голяма страна отвъд океана.

Той разрови въглените с пръчка, за да не загаснат. Седеше старецът и мислеше. Той живееше със спомена за древните времена и беше здраво свързан с тях. Обожаваше дедите си и делата им от времето, когато сред тях още живеели боговете, и с нетърпение очакваше да се пресели при тях. Старият Тей Тетуа беше единственият жив потомък на всички изчезнали племена от източния бряг на Фатухива. Сам той не знаеше възрастта си, но тъмнокафявата му кожа, сбръчкана като кора на дърво, изглеждаше като че бе съхнала на слънце и вятър в продължение на сто години. Той сигурно беше един от малцината на тези острови, които все още помнеха легендите на бащите и дедите си за великия полинезийски главатар и бог — Тики, син на слънцето — и вярваха в тях.

Вечерта, когато си легнахме в малката наколна колиба, разказите на стария Тей Тетуа за Тики и за родината на островитяните отвъд океана все още ме преследваха. Далечният глух грохот на прибоя им пригласяше. Звучеше като отглас от прежни времена, който сякаш искаше да разкаже нещо в нощта. Не можах да заспя. Времето не съществуваше и сякаш Тики със своите мореплаватели току-що стъпваше на сушата долу на брега край прибоя. Внезапно ме озари една мисъл и казах на жена си:

— Лив, забелязала ли си, че огромните каменни фигури на Тики горе в джунглите поразително приличат на грамадните монолити, останали от изчезнали култури в Южна Америка?

Бях сигурен, че от разбиващите се вълни долетя одобрителен рев. После те постепенно утихнаха и аз заспах.

Така може би започна всичко. Така поне започнаха редица случки, които завършиха с това, че ние шестимата и един зелен папагал се озовахме на сал в открито море край южноамериканския бряг.

Спомням си как изплаших баща си и изненадах майка си и приятелите си, когато се върнах в Норвегия и предадох на Университетския зоологически музей стъклениците с бръмбари и риби от Фатухива. Исках да преустановя изследването на животни и да се занимавам с първобитните народи. Неразгаданите тайни на Южното море ме бяха пленили. Трябваше да се намери някакво разумно решение на тези въпроси и аз си поставих за цел да установя самоличността на легендарния герой Тики.

През следващите години вълните и находките в джунглите бяха като недействителен сън, който служеше за фон и съпровод на моите проучвания на народите, живеещи сред Тихия океан. Толкова е безполезно да тълкуваме мислите и делата на първобитните народи само като четем книги и посещаваме музеи, колкото е безполезно един изследовател в наши дни да се мъчи да достигне пределите на всичко онова, което една-единствена полица с книги може да му разкрие.

Научните трудове, дневниците от времето на първите изследователи на Америка и безкрайните сбирки в европейските и американски музеи ми предлагаха богат материал за изясняване на загадката, която исках да разбуля. Откакто нашата раса след откриването на Америка за пръв път е стъпила на тихоокеанските острови, изследователи от всички области на науката са натрупали почти необхватен запас от сведения за населението на островите в Южното море, както и за всички народи, които живеят на околните острови и континенти. Никога обаче не се е стигнало до единодушие нито по въпроса за потеклото на този изолиран островен народ, нито за причината, поради която този тип хора се среща само по усамотените острови в източната част на Тихия океан.

Когато най-сетне европейците се осмелили да прекосят най-големия от всички океани на света, открили за своя изненада, че сред него се намират редица малки планински острови и плоски коралови рифове, разделени един от друг, а и от останалия свят от обширни водни пространства. И всички тези острови били вече населени с хора, дошли там преди тях — красиви, стройни хора, които ги посрещали на брега с кучета, свине и кокошки. Откъде ли са дошли? Те говорели език, който никой друг народ не познавал. И хората от нашата раса, назовали се самонадеяно „откриватели на островите“, заварили на всеки обитаем остров обработена земя и селища с храмове и колиби. На някои от островите намерили дори стари пирамиди, павирани пътища, мостове и дялани каменни статуи, високи колкото четириетажни европейски къщи. Но не могли да обяснят тази загадка — какви са тези племена и откъде са дошли.

Спокойно може да се твърди, че отговорите на тези въпроси са толкова многобройни, колкото са и трудовете, писани върху тях. Специалисти от различни области предлагали най-различни решения, но след време твърденията им винаги бивали оборвани от логичните доказателства на специалисти, които работят в други клонове на науката. Малая, Индия, Китай, Япония, Арабия, Египет, Кавказ, Атлантида, та дори Германия и Норвегия били сериозно обявявани за родина на полинезийците. Но тези теории винаги са се препъвали в някой решаващ факт, който провалял всичко, и въпросът пак увисвал във въздуха.

Там, където науката достига своите граници, започва фантазията. Тайнствените каменни монолити на Великденския остров и всички други културни останки от неизвестен произход, пръснати по това малко, голо късче земя, което лежи съвсем самотно насред път между най-близките острови и южноамериканския бряг, са давали повод за най-различни предположения. Мнозина намирали, че находките на Великденския остров до голяма степен наподобяват останките от южноамериканските праисторически цивилизации. Може би някога е съществувал мост от суша през океана, който впоследствие е потънал? Може би Великденският остров и всички други острови в Южното море, които имат подобни паметници, са просто останки от някой пропаднал континент?

Тази теория била широко разпространена. Тя предлага приемливо обяснение, но геолозите и други изследователи не й отдават значение. Освен това, изучавайки насекомите и охлювите на островите в Южното море, зоолозите доказват по безспорен начин, че през цялата история на човечеството тези острови са били съвсем откъснати един от друг и от континентите около тях точно както и днес.

И така ние знаем с абсолютна сигурност, че някога отдавна, било то доброволно или принудително, полинезийската раса трябва да е доплавала до тези острови, носена от течението и тласкана от вятъра. Ако се позанимаем малко по-отблизо с жителите на Южното море, ще открием, че едва ли са изтекли много векове, откакто те са се заселили тук. Макар че полинезийците живеят на отделни острови, пръснати из едно морско пространство, четири пъти по-голямо от цяла Европа, на различните острови не са успели да се развият различни езици. Хиляди морски мили делят северния авангард на полинезийските острови Хаваи от Нова Зеландия на юг и остров Самоа на запад, от Великденския остров на изток и въпреки това всички тези откъснати едно от друго племена говорят диалекти на един общ език, който ние наричаме полинезийски. На никой от островите не е съществувала писменост с изключение на няколко дървени плочки с неразбираеми йероглифи, които туземците на Великденския остров пазели, макар че нито те, нито някой друг можел да ги прочете. Но в Полинезия имало училища, в които най-важният предмет бил изучаването на исторически поеми, защото историята била и религия. У полинезийците съществувал култ към прадедите и те боготворели покойните си главатари чак от времето на Тики. А за самия Тики се говорело, че бил син на Слънцето.

Почти на всеки остров мъжете, учили в училище, можели да изброят имената на всички местни главатари още от времето на първите заселници. За да подпомогнат паметта си, те често използували сложна система от преплетени въженца с възли, също както правели индианците инки в Перу. Съвременни изследователи събрали от отделните острови всички местни родословия и установили, че те съвпадат с поразителна точност както по отношение на имената, така и по отношение броя на поколенията. По тоя начин доказали, смятайки едно полинезийско поколение средно за двадесет и пет години, че островите в Южното море са заселени около петстотната година от нашата ера. Втора културна вълна с нова поредица от вождове показва, че на островите е имало още едно, и то по-недавнашно преселение през хиляда и стотната година от н.е.

Откъде може да са дошли тези преселници? Много малко изследователи са взели под внимание важното обстоятелство, че в тази късна епоха народът, който пристигнал на островите, бил в стадий на развитие от каменната ера. Въпреки че били интелигентни и с поразително висока култура във всички останали области, тези мореплаватели донесли със себе си особен вид каменни брадви и редица други сечива, отличителни за каменната епоха, които разпространили по всички острови. Не трябва да забравяме, че като се изключат някои изостанали народи, както и някои откъснати племена, обитаващи девствените гори, през петстотната, както и през хиляда и стотната година от нашата ера, никъде по земята освен в Новия свят не са съществували цивилизации с изявено народно творчество, които в своето развитие да са били все още в каменната ера. Само в Америка дори и най-издигнатите индиански цивилизации били съвършено незапознати с употребата на желязото и си служели с каменни брадви и сечива от същия вид, както тези, използувани на островите в Южното море до времето, когато тези острови били открити.

Многобройните индиански цивилизации били най-близките съседи на полинезийците откъм изток. На запад живеели само чернокожите първобитни народи на Австралия и Меланезия, далечни родственици на негрите. Отвъд тях лежали Индонезия и азиатският бряг, а там хората навярно са надрасли каменната ера много по-рано, отколкото където и да било другаде по света.

По този начин моите догадки и вниманието ми все повече се откъсваха от Стария свят, където толкова много учени бяха търсили и никой нищо не беше намерил, и се насочваха към известните и неизвестни индиански цивилизации на Америка, които никой досега не беше взел под внимание. На най-близкия бряг, право на изток, там, дето днес по крайбрежието на Тихия океан и дълбоко навътре в планините се простира южноамериканската република Перу, не липсваха следи, стига човек да ги потърсеше. Преди много векове тук живял някакъв неизвестен народ, който създал една от най-необикновените цивилизации в света, но много отдавна той изчезнал внезапно, сякаш бил пометен от лицето на земята. След себе си този народ оставил огромни човекоподобни каменни статуи, които напомнят статуите на остров Питкерн, на Маркизките острови и на Великденския остров. Оставил е също и внушителни стъпаловидни пирамиди, подобни на пирамидите на островите Самоа и Таити. С каменни брадви тези хора изсичали от планините каменни блокове, големи колкото вагони, и ги пренасяли на километри в околността, изправяли ги или ги поставяли един върху друг, за да образуват портали, грамадни стени или тераси, точно такива, каквито намираме на някои острови в Тихия океан.

Когато първите испанци пристигнали в Перу, инките вече били създали мощна империя в тази планинска страна. Те разказали на испанците, че изоставените величествени паметници били издигнати от племето на белите богове, които живели там, преди самите инки да вземат властта. Инките описвали тези изчезнали строители като мъдри и миролюбиви учители, които отдавна — в утрото на света — дошли от север и научили първобитните им деди на строителство и земеделие и им предали своите нрави и обичаи. Те не приличали на индианците, защото имали бяла кожа и дълги бради и били по-високи от тях. В края на краищата напуснали Перу тъй внезапно, както били дошли. Инките поели властта над страната в свои ръце, а белите учители отплавали на запад през Тихия океан и завинаги изчезнали от южноамериканския бряг.

Но ето че европейците пристигнали на тихоокеанските острови и били крайно изненадани, като видели, че много от туземците са с почти бяла кожа и с бради. На някои острови имало цели семейства, които се натрапвали на окото с извънредно светлата си кожа, червеникава, понякога дори руса коса, сиво-сини очи и почти семитски лица с орлови носове. Останалите полинезийци имали златистокафява кожа, лъскавочерни коси и плоски месести носове. Червенокосите наричали себе си „Урукеху“ и казвали, че са потомци по права линия на първите главатари на островите, които били бели богове, като Тангароа, Кане и Тики. Предания за тайнствените бели хора, от които произхождали островитяните, се разказвали из цяла Полинезия. Когато през 1722 година Рогевеен открил Великденския остров, за своя изненада забелязал сред туземците на брега и „бели хора“. Жителите на Великденския остров можели да изброят онези свои деди, които били белокожи, до времето, когато Тики и Хоту Матуа доплавали през морето „от една планинска страна на изток, изсушена от слънцето“.

Докато правех изследванията си, в Перу открих поразителни следи от същата култура, митология и език. Това ме поощри да ровя все по-дълбоко и по-упорито, за да установя откъде произхожда полинезийският бог-родоначалник Тики.

И наистина намерих каквото търсех. Веднъж четях преданията на инките за краля-слънце Виракоча, върховен вожд на изчезналия от Перу бял народ. Там прочетох:

„На своя език кечуа инките го наричали Виракоча и ето защо, това име е сравнително по-ново. Първоначалното име на бога-слънце Виракоча, което навремето, изглежда, е било повече употребявано в Перу, било Кон-Тики или Ила-Тики, което значи Слънце-Тики или Огън-Тики. Според легендите на инките Кон-Тики бил върховен жрец и крал-слънце на «белите хора», които оставили огромните развалини по брега на езерото Титикака. В преданието се разказва, че Кон-Тики бил нападнат от един главатар на име Кари, който нахлул от долината Кокимбо. В сражение на един остров в езерото Титикака тайнствените бели брадати мъже били победени и изклани поголовно, но самият Кон-Тики и най-приближените му се спасили и по-късно слезли на брега на Тихия океан, откъдето изчезнали на запад през океана“.

Вече не се съмнявах, че белият главатар-бог Слънце-Тики, когото, както твърдят инките, дедите им прогонили от Перу и принудили да избяга през Тихия океан, е същият бял главатар-бог Тики, син на Слънцето, почитан от жителите на всички източни тихоокеански острови като техен праотец и родоначалник, Подробностите около живота на Слънце-Тики в Перу и древните имена на местности около езерото Титикака възкръсваха в историческите предания, разпространени сред туземците от тихоокеанските острови.

Но навред из Полинезия се натъкнах на други следи, които сочеха, че миролюбивото потомство на Кон-Тики не е успяло да запази дълго време островите за себе си. Тия следи показваха, че северозападни индианци са преминали океана с мореходни бойни канута, големи колкото викингски кораби, свързани две по две, и са пристигнали в Хавай, отдето са се пръснали на юг по всички останали острови. Те смесили кръвта си с потомството на Кон-Тики и въвели нова култура в островното царство. Този бил вторият народ с култура от каменната епоха, пристигнал в Полинезия в хиляда и стотната година от нашата ера без метали, без грънчарско изкуство, без колело, стан и зърнени култури.

Така се случи, че по времето, когато германците нахлуха в Норвегия, аз живеех сред северозападните индианци в Британска Колумбия и разкопавах скални рисунки в древнополинезийски стил.

Надясно, наляво, кръгом! Миене на стълби в казармите, лъскане на ботуши, школа за радиотелеграфисти, парашут и най-сетне един конвой за Мурманск ме отнесе във Финмарк, където цяла една мрачна зима, докато слънчевият бог отсъствуваше, господствуваше военният бог на техниката.

После настъпи мирът.

И ето че един ден моята теория беше напълно завършена и аз трябваше да отида в Америка, за да я представя за обсъждане.