"Безпощадно" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

ПРОЛОГМЕСТА ЗА СРЕЩИНОЕМВРИ

„Камила“ бе или най-мощният ураган в света, или пък най-голямото торнадо в историята. „Добре си е поиграла с нефтената сонда“ — помисли си Кели и нарами кислородната бутилка за последно гмуркане в залива. Надстройката бе разрушена, а четирите огромни подпори — разклатени и изкривени. Сега съоръжението приличаше на стара играчка, с която са се забавлявали великани. Кранът бе свалил всичко, годно за употреба, и сега то лежеше върху шлепа, който водолазите използваха за база. „Оголеният железен скелет скоро ще се превърне в място за игра на рибата“ — си мислеше Кели, докато слизаше по стълбичката към водата. С него щяха да се гмурнат още двама водолази, но операцията ръководеше той. Тримата се подготвяха за работа, а лодката, грижеща се за безопасността на операцията, обикаляше нервно в кръг, за да държи местните рибари на разстояние. През следващите няколко часа рибата щеше да избяга от това място и риболовците нямаха работа тук, но подобни събития винаги събуждаха любопитство. „И с основание“ — каза си с усмивка Кели и цамбурна във водата.

Долу бе сумрачно, но въпреки това — уютно. Слънчевата светлина проникваше през набраздената от вълнички повърхност и лъчите си играеха около краката на платформата. Това подобряваше видимостта. Блокчетата експлозив C4 бяха вързани здраво за стоманата. Кели трябваше да провери всяко едно от тях и започна с онези, които се намираха на три метра от дъното. Приключи бързо, защото нито той, нито колегите му искаха да се задържат дълго под водата. Другите двама свързваха блокчетата едно с друго. Те бяха местни хора с богат опит в подводната работа с взрив, тренирани почти колкото Кели. Той провери работата им, а те — неговата, защото само взаимното подсигуряване и предпазливостта гарантираше успех в тази професия. За двадесет минути долният пръстен от експлозиви бе готов и тримата водолази бавно се изкачиха до горния, който бе на три метра под повърхността. Тук операцията бе повторена също толкова бавно и внимателно. При работа с взрив никой не бърза и не поема излишен риск.

Полковник Робин Захариас се съсредоточи над задачата си. Зад хълма имаше зенитна ракетна установка SA-2. Тя вече бе изстреляла три ракети в търсене на изтребителите бомбардировачи, които Захариас трябваше да охранява. Зад него в кабината на F-105G „Тъндърчийф“ седеше подполковник Джеф Тайт, специалист по обезвреждането на отбранителни съоръжения. Двамата мъже имаха принос в създаването на доктрината, която прилагаха в момента. Захариас направляваше своя изтребител „Дива невестулка“, без да се опитва да се прикрива. Напротив, той се стремеше да предизвика изстрелването на ракета, след което да се гмурне под нея и да скъси разстоянието до установката. Това бе зловеща и смъртоносна игра, в която нямаше ловец и плячка. Лице в лице се изправяха двама ловци — единият малък, пъргав и крехък, а другият огромен, неподвижен и добре укрепен. Тази установка бе създала доста главоболия на хората от авиационното му крило. Врагът явно умееше добре да си служи с радара и знаеше кога точно да го включи и изключи. Но който и да беше малкият негодник, той вече бе успял да свали две „невестулки“ от крилото на Робин предната седмица. Така че когато пристигна заповед за повторна атака срещу установката, полковникът реши сам да се заеме със задачата. В крайна сметка специалността му бе точно това: откриване, проникване и унищожаване на противовъздушна отбрана — една бърза триизмерна игра, в която наградата бе оцеляването.

Самолетът летеше ниско, без да се издига на повече от сто и петдесет метра. Пръстите на Захариас направляваха почти автоматично, докато очите му опипваха хълмовете под него, а слухът ловеше думите, идващи от задната седалка.

— Намираме се на девет часа, Робин — осведоми го Джеф. — Все още търси, но не ни е хванал. Движим се добре.

„Няма да се издадем мислеше си Захариас. Предния път е успял някак си да ги преметне.“ Грешката бе коствала живота на един майор, един капитан и самолета им… „Съгражданин от Солт Лейк сити, Ал Уолъс… Приятел от дълги години… По дяволите!“ Робин прогони мисълта, без дори да се упрекне за ругатнята.

— Сега ще му дадем да ни подуши — каза Захариас и дръпна лоста към себе си.

„Тъндърчийф“ подскочи нагоре и влезе в обсега на радара. Робин остави самолета си там и зачака. Командирът на установката вероятно бе обучен от руснаците. Не знаеха колко самолета е успял да свали — със сигурност повече от достатъчно, — но сигурно се гордееше с уменията си, а в този бизнес гордостта бе смъртоносна.

— Ракета… две, две изстреляни ракети, Робин — предупреди го Тайт.

— Само две? — попита пилотът.

— Може би не му излизат толкова евтино — предположи хладнокръвно Джеф. — Намират се на девет часа. Време е да им покажеш някой друг авиаторски фокус. Роб.

— Това ли имаш предвид?

Захариас зави наляво, спусна се по спираловидна траектория и отново се втурна напред. Беше обмислил маневрата си добре и вече се намираше зад хълма. Самолетът летеше в опасна близост до земята, но двете заблудени ракети вече се намираха зад тях, на около сто метра по-високо от „Тъндърчийф“.

— Мисля, че е време — каза Тайт.

— Аз пък мисля, че си прав.

Захариас направи остър ляв завой. F-105 се спусна ниско над хълма, а полковникът впери поглед в следващата височина, която бе на десет километра и петдесет секунди от тях.

— Все още не е изключил радара си — съобщи Тайт. — Знае, че идваме.

— Но има само още една ракета. — „Освен ако войниците, които презареждат, не са в страхотна форма. Е, не може да се предвиди всичко.“

— Огън от изстрел на десет часа. — Беше твърде далеч, за да ги притесни, но все пак показа в коя посока не бива да летят. — Ето го и платото.

Може би го виждаха, а може би не. Самолетът вероятно представляваше просто движеща се точица, която някой радарен оператор се опитваше да засече върху пълния със смущения екран. На малка височина „Тъндърчийф“ бе най-бързата машина, изобретявана от човек, а и камуфлажът върху горната част също помагаше. Сигурно го търсеха някъде из висините. Върху радарите им трябваше да е паднала гъста пелена от смущения. Обичайната американска тактика за полет на средна височина и остро гмуркане бе претърпяла два провала и Захариас реши този път да използва нещо друго. Щеше да бомбардира установката от малка височина, а другите трябваше да довършат делото. Неговата цел бе премахване на командния фургон заедно с командира в него.

Захариас размърда самолета си вляво и вдясно, а после нагоре-надолу, за да затрудни максимално враговете си на земята. Все пак трябваше да внимава и за картечници.

— Хванах звездата! — каза Робин.

Руският наръчник за експлоатация на SA-6 изобразяваше шест установки, подредени около команден пункт. Свързващите пътечки помежду им поразително оприличаваха съоръжението на звездата на Давид. Полковникът смяташе това за доста богохулно, но мисълта трепна за момент в периферията на съзнанието му и отново изчезна. Робии насочи цялото си внимание към командния фургон.

— Целта е на мушка. — каза високо той, сякаш за да се убеди в думите си. През следващите десет секунди самолетът увисна във въздуха без да трепва. — Добре изглежда… Освобождавам сега!

Четири метални кутии, които бяха всичко друго, но не и аеродинамични, се отделиха от самолета. Докато летяха към земята, те се отвориха и отвътре изпаднаха хиляди амуниции, които се разпръснаха над установката. Когато малокалибрените авиационни снаряди паднаха, самолетът на Захариас вече бе далеч. На земята не се виждаха хора, които да тичат към окопите, но Робин зави наляво и остана на малка височина, за да се увери, че е свършил работата си веднъж завинаги. На пет километра от него в центъра на „звездата“ се виждаше голям пламък.

„Това е за Ал“ — помисли си той. Засега можеше да му даде само толкова. Захариас изправи самолета си и се заоглежда за подходящо място, откъдето да се измъкне. Сега зенитната батарея вече я нямаше и самолетите спокойно можеха да преминават оттук. Добре. Той си избра една вдлъбнатина на хълма и се насочи право към нея. Опасността вече я нямаше и можеше да лети спокойно. „За Коледа ще си бъда у дома.“

Червените огнени езици, които изскочиха срещу него, го втрещиха. Не трябваше да ги има. Идваха право към самолета му. Захариас се опита да избяга нагоре, точно според предвижданията на артилеристите. Корпусът на „Тъндърчийф“ се вряза право в огнения поток. Той се разтрепера зловещо и само за секунда успехът се превърна в поражение.

— Робин! — изхриптя гласът на Джеф по разговорката и в този фатален миг Захариас разбра, че самолетът му е обречен.

Положението се влоши, преди пилотът да успее да реагира. Моторът се задави, обхванат от пламъци, а треперенето на корпуса му подсказа, че е изгубил управление. Реакцията му бе автоматична. Робин извика за катапултираме, но хриптенето зад гърба му го накара да се извърне, въпреки че знаеше колко безсмислено е действието му. Последният му спомен от Джеф Тайт бе опръсканата с кръв седалка. После гърбът на Робин бе пронизан от най-ужасната болка, която бе изпитвал някога.

— Добре — каза Кели и изстреля сигналната ракета.

Една лодка започна да разхвърля малки експлозиви във водата, за да разгони рибата. Той изчака още пет минути и погледна към човека, отговарящ за безопасността.

— Районът е обезопасен.

— Пускаме огъня — каза Кели и повтори заклинанието още три пъти. После завъртя ръчката на детонатора. Резултатите бяха удовлетворителни. Водата закипя и краката на сондата се пречупиха на две места — горе и долу. Падането бе учудващо бавно. Цялата платформа се свлече в една посока. Последва гигантско разплискване на вода и за един момент на всички им се стори, че желязото може да плува. Но това бе илюзия. Олекотената конструкция от метални греди потъна във водата и спря на дъното. Още една работа бе свършена.

Кели откачи кабелите от генератора и ги хвърли настрана.

— Две седмици предсрочно. Май наистина искаше да свършим по-рано — каза началникът.

Той бе бивш пилот на изтребител, служил във флота, и оценяваше всяка бързо и добре свършена работа. В края на краищата нефтът нямаше къде да избяга.

— Холандеца беше прав за теб.

— Адмиралът е добър човек. Направил е много за двама ни с Тиш.

— С него сме летели цели две години. Страхотен пилот. Чудесно е, че всички хубави неща, които ми каза за теб, излязоха верни.

Началникът обичаше да работи с хора, които имаха неговия опит. Той някак си бе успял да забрави ужасите на битката.

— Отдавна исках да те питам какво е това — посочи бившият пилот татуировката върху ръката на Кели. Тя изобразяваше червен тюлен, седнал на задните си лапи, който се усмихваше неприлично.

— Всички в моята част си направиха такива татуировки — обясни с преднамерено нехайство Кели.

— И каква е била тази част?

— Не мога да ви кажа — отвърна той и се усмихна, за да смекчи отказа.

— Обзалагам се, че е свързано с измъкването на синчето, но както и да е. — Войниците имаха своите тайни и бившият морски офицер добре го знаеше. — Е, парите ще отидат на сметката ти до края на работния ден, господин Кели. Ще се обадя на жена ти да мине да те прибере.

Тиш Кели бе в магазин „Сторк“, а погледът, който разменяше с другите жени, казваше: „И моят ред дойде.“ Само допреди три месеца тя можеше да облича всичко, което си пожелае — е, почти всичко. Все още бе рано да си купува нещо по-свободно, но днес имаше повече време и бе решила да поразгледа какво предлагат магазините. Тя благодари на продавачката и си каза, че трябва да доведе и Джон тук. Той обичаше да й избира дрехи. Сега беше време да го прибере. Фургонът „Плимут“, с който бяха пристигнали от Мериленд, стоеше паркиран отвън. Тиш вече се бе научила да се оправя е движението в крайбрежния град. Смяната на хладния есенен климат на градчето им с топлината на морския бряг, от който лятото почти не си отиваше, бе приятна. Тиш потегли към големия двор на петролната компания. Днес имаше късмет дори и със светофарите. Зеленото светна точно навреме, така че не стана нужда да отпуска газта.

Светофарът светна жълто и шофьорът на камиона се намръщи. Вече закъсняваше и затова караше малко по-бързо, но краят на шестстотинте мили от Оклахома за насам се виждаше. Той натисна спирачката с въздишка, която бързо премина в учудено възклицание. Камионът не спираше. Пред него нямаше нищо и той продължи напред, а шофьорът лудешки натискаше клаксона. „О, Господи, о, Господи, моля те, недей…“

Тя въобще не го видя. Дори не понечи да извърне глава. Плимутът просто изскочи от пресечката и шофьорът видя профила на млада жена, който след миг се скри зад предницата на камиона. Последва ужасно скърцане на огъната стомана и предните колелета на камиона смачкаха фургона.

Най-лошото бе, че не чувстваше нищо. Хелън й бе приятелка. Хелън умираше и Пам знаеше, че трябва да изпита нещо, но не можеше. Устата на Хелън бе запушена. Въпреки това звуците, предизвиквани от Били и Рик, продължаваха да се чуват. Въздухът си проправяше път навън и макар че устните не можеха да мърдат, излизащите звуци показваха, че жената скоро щеше да приключи земния си път. Но пътуването имаше цена и Рик, Били, Бърт и Хенри се бяха нагърбили с ролята на бирници. Пам си казваше, че всъщност се намира някъде далеч от това място, но ужасните звуци продължаваха да връщат сетивата и съвестта й към това, което се бе превърнало в реалност. Хелън беше лоша. Хелън се бе опитала да избяга, а те не можеха да позволят подобно нещо. Това им бе обяснявано многократно и сега им се показваше нагледно, за да могат — както каза Хенри — да го запомнят завинаги. Пам все още чувстваше болката от счупените ребра и помнеше своя урок. Погледът на Хелън спря върху нея, но Пам знаеше, че е безсилна да направи каквото и да е. Опита се да й предаде съчувствието си е очи. Не смееше да направи нищо повече. Най-после Хелън спря да издава звуци и всичко свърши. Засега. Пам затвори очи и се зачуди кога ли ще дойде и нейният ред.

Войниците добре се позабавляваха. Американският пилот бе завързан точно пред укритието от натрупани чували, зад което стоеше свалилата го картечница. Пораженията, които им бе нанесъл техният пленник обаче, съвсем не бяха забавни и те изразиха чувствата си с юмруци и ритници. Бяха открили и другото тяло, което сложиха до това на пленника. Измъченото и отчаяно изражение на американеца от гледката на убития му приятел престъпник им харесваше. Пристигналият от Ханой офицер от разузнаването свери името на американския пилот със списъка в ръката си и после се наведе, за да го прочете още веднъж. Артилеристите си помислиха, че разузнавачът е попаднал на нещо необичайно, защото веднага отиде да се обади по телефона. Пленникът вече бе припаднал от раните си, когато офицерът от разузнаването нацапа лицето му с кръвта на убития му другар. После разузнавачът направи няколко снимки. Артилеристите доста се учудиха. Явно офицерът искаше пленникът да изглежда толкова жив, колкото и трупът до него. Колко странно.

Кели си мислеше, че никога повече няма да му се наложи да идентифицира трупове, но явно се бе лъгал. Придружаваха го няколко души, дошли да го подкрепят, но падането и оцеляването бяха различни неща, а в моменти като този просто не можеше да има утешение. Той излезе от спешното отделение и очите на лекарите и медицинските сестри се залепиха върху него. Имаше и свещеник, ДОШЪЛ да изпълни последното си задължение към мъртвата. Той каза няколко думи с пълното съзнание, че ще останат нечути. Един полицай обясни, че шофьорът не е виновен. Спирачките отказали. Механична повреда. Всъщност никой не бе виновен. Случват се такива неща. Той просто повтори онова, което казваше на нищо неподозиращи хора, за които в един момент светът се бе срутил. Сякаш думите му имаха някакво значение. Полицаят разбра, че господин Кели е силен мъж и следователно още по-уязвим от другите. Съпругата и нероденото му дете, които би могъл да предпази от всичко, бяха мъртви, загинали при нещастен случай. Никой не бе виновен. Шофьорът, който също бе семеен, се намираше в болницата, приспан с успокоителни. След катастрофата той веднага се бе пъхнал под бронята на камиона с надеждата да намери младата жена жива. Хората, с които Кели бе работил, седяха около него и щяха да му помогнат с погребението. Не можеха да направят нищо повече за човек, който по-скоро би влязъл в ада, отколкото да преживее това. А той знаеше какво е ад. Но пъкълите са повече от един, а Кели все още не бе видял всичките.