"Ловът на „Червения октомври“" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

Главна квартира на ЦРУ

Райън вървеше по коридора на последния етаж на Ленгли, Вирджиния — главната квартира на Централното разузнавателно управление. Вече бе преминал през три отделни проверки за сигурност, при никоя от които не му бе поискано да отвори заключеното ръчно куфарче, сега скрито под гънките на бледобежовото палто, което му беше подарил офицер на Кралския военноморски флот.

Това, което беше облякъл, бе подбрано от жена му — скъп костюм, закупен в Савил Роу. Беше с английска кройка — нито консервативен, нито по последния вик на съвременната мода. Той имаше цял куп костюми, подобни на този, подредени грижливо по цветове в стенния гардероб. Носеше ги с бели ризи и вратовръзки на ивици. Единствените бижута, които носеше, бяха годежната халка, университетски пръстен и скъп, но точен — цифров ръчен часовник на още по-скъпа златна верижка. Райън не беше човек, който обръща голямо внимание на външния вид. Работата му всъщност се състоеше именно в това — да погледне под привидното, за да търси истината.

физиката му не беше забележителна — висок метър и осемдесет и пет, със средно развито телосложение, което се деформираше в кръста поради липсата на спортни занимания, наложена от отвратителното английско време. Често потъваше в размисъл и в сините му очи се появяваше отнесен поглед, а лицето приемаше механичен израз, докато съзнанието му се опитваше да разгадае данните от изследователския материал за новата му книга. Единствените хора, които Райън изпитваше потребност да впечатлява, бяха познатите му, останалите не бяха от голямо значение. Той нямаше амбиция да става известен. Животът му, според неговата преценка, бе вече усложнен точно колкото трябваше — малко повече, отколкото повечето от заобикалящите го биха предположили. В него се включваха съпруга, която той обичаше, две деца, по които беше луд, работа, която предизвикваше интелекта му, и достатъчна финансова независимост, позволяваща му сам да избира пътя си. Пътят, избран от Райън, го отведе в ЦРУ. Официалното мото на управлението беше „Истината ще ви направи свободни“. Номерът е, си казваше той поне веднъж дневно, да се открие тази истина и макар да се съмняваше, че някога ще достигне тази възвишена милост, се гордееше в себе си със способността си да вкусва от нея — всеки път по едно малко късче.

Кабинетът на заместник-директора по разузнавателните операции заемаше цял ъгъл от най-горния етаж и гледаше отвисоко към покритата с дървета долина на Потомак. На Райън предстоеше да премине през още една проверка.

— Добро утро, доктор Райън.

— Здравей, Нанси — усмихна се Райън. Нанси Къмингс бе секретарка от двадесет години, като през това време бе служила при осем заместник-директори. Беше същото както и навсякъде другаде — шефовете идваха и си отиваха, но добрите и изпълнителни секретари оставаха.

— Как е семейството, докторе? Коледа ли очаква?

— Разбира се, макар че Сали е малко разтревожена. Не е сигурна, че Дядо Коледа знае къде сме се преместили, и се страхува, че няма да си направи труда да отиде до Англия заради нея. Но той ще го направи — довери й Райън.

— Толкова са сладки като малки. — Тя натисна един скрит бутон. — Можете направо да влезете, доктор Райън.

— Благодаря ти, Нанси. — Райън завъртя електронно заключващата се топка на вратата и влезе в кабинета на заместник-директора.

Вицеадмирал Джеймс Гриър се бе отпуснал в съдийския си стол с висока облегалка и преглеждаше някаква папка. Огромното му махагоново бюро бе покрито с подредени купчинки от папки, чиито ръбове бяха обрамчени с червени ленти, а на кориците им бяха написани различни кодови думи.

— Здрасти, Джак! — извика той през стаята. — Кафе?

— Да, благодаря, сър.

Джеймс Гриър беше шестдесет и шест годишен морски офицер, прехвърлил възрастта за пенсиониране, но продължаващ да си пробива път с невероятна компетентност — почти по същия начин, както бе постъпвал и Хаймън Рикоувър, въпреки че с Гриър можеше да се работи далеч по-лесно. Той беше „мустанг“ — мъж, постъпил на военноморска служба по договор, спечелил правото да постъпи във Военноморската академия и прекарал четиридесет години в тежък труд, докато стигне до тризвезден флаг — първоначално като командир на подводници — докато най-накрая се отдаде изцяло на разузнаването. Гриър беше взискателен началник, но грижлив към онези, които задоволяваха изискванията му. Райън беше един от тях.

За огорчение на Нанси, Гриър обичаше сам да прави кафето си с машина за кафе, поставена на бюфета зад бюрото му, където можеше да я достигне само с едно обръщане. Райън си напълни една чаша, всъщност военноморски тип канче без дръжки. Това беше традиционният тип морско кафе — силно, с щипка сол.

— Гладен ли си, Джак? — Гриър извади кутия с бисквити от чекмедже на бюрото. — Тук имам няколко кифлички.

— О, благодаря, сър. Не ядох много в самолета. — Райън си взе една заедно с книжна салфетка.

— Все още ли не харесваш летенето? — развесели се Гриър.

Райън седна на стола срещу шефа си.

— Предполагам, че вече трябваше да съм свикнал. „Конкорд“ ми харесва повече, отколкото джъмбовете. На него просто се страхуваш два пъти по-малко време.

— Как е семейството?

— Чудесно, благодаря, сър. Сали е в първи клас и й харесва. А малкият Джак щъпука из цялата къща. Тези кифлички са доста добри.

— Съвсем наскоро отвориха нова фурна само на няколко преки оттук. Минавам оттам всяка сутрин — изпъна се адмиралът в стола си. — Така, какво те носи днес насам?

— Снимки на новата съветска ракетна подводница „Червения октомври“ — процеди Райън небрежно.

— Хм, и какво искат нашите английски братовчеди в замяна? — попита с подозрение Гриър.

— Искат да надникнат в новите технически разработки на Бари Сомърс. Не самите машини. Като за начало — само завършения продукт. Мисля, че е честна сделка, сър. — Райън знаеше, че ЦРУ не разполага със снимки на новата подводница. Оперативната дирекция нямаше свой човек на строителната площадка в Северодвинск или надежден агент в подводната база в Полярний. И което беше още по-лошо, редиците от „хамбари“, построени за подслоняване на подводници по модел на германските укрития за подводници от Втората световна война, правеха спътниковите снимки невъзможни. — Имаме десет отделни снимки под малък ъгъл, по пет от всяка кърма и вълнорез, и по една непроявена снимка от всяка една перспектива, така че Сомърс да може да поработи върху тях наново. Не сме поемали ангажименти, сър, но аз казах на сър Базил, че ще си помислите върху предложението.

Адмиралът изсумтя. Сър Базил Чарлстън, шеф на английската тайна разузнавателна служба, беше майстор на „услуга за услуга“, предлагайки от време на време да сподели сведения с по-богатите си братовчеди и месец след това да поиска нещо в отплата. Разузнавателната игра често заприличваше на примитивно пазарене.

— За да можем да използваме новата система, Джак, ще ни трябва фотоапаратът, с който са правени снимките.

— Зная. — Райън извади фотоапарата от джоба на сакото си. — Това е подобрен дисков фотоапарат „Кодак“. Сър Базил твърди, че той е бъдещето на шпионските фотоапарати — тънък и плосък. Този, според думите му, е бил скрит в табакера.

— Откъде знаеш, че фотоапаратът ще ни трябва?

— Искате да кажете как Сомърс използва лазери за…

— Райън! — прекъсна го остро Гриър. — Какво знаеш?

— Спокойно, сър. Спомнете си за февруари, когато наминах да обсъдим новите SS-20, разположени по китайската граница. Сомърс беше тук и ме помолихте да го откарам до летището. По пътя той започна да дрънка за тази нова страхотна идея, която той бе тръгнал да разработва на Запад. Говори за нея по целия път. От малкото, което разбрах, заключавам, че той изстрелва лазерни лъчи през лещите на фотоапарата, за да им направи математически модел. Допускам, че по този начин той може да получи експонирания негатив, да разложи образа върху него на първоначално постъпилите светлинни лъчи и, предполагам, след това да използва компютър, за да прекара това, което е получил, през компютърно създадени теоретични лещи и да получи идеална картина. Може и да бъркам. — Но изразът върху лицето на Гриър подсказа на Райън, че не греши.

— Сомърс приказва дяволски много.

— Казах му го, сър. Но като започне човек веднъж, как, по дяволите, да му затвориш устата?

— А англичаните какво знаят?

— Предположението ви, сър, е вярно колкото и моето. Сър Базил ме попита за това, но му казах, че е сгрешил човека — искам да кажа, че научните ми звания са по икономика и история, а не по физика. Казах му, че ни трябва фотоапаратът, но той вече го знаеше. Извади го от бюрото си и ми го подхвърли. Не съм им разкрил нищо, сър.

— Чудя се на колко ли още други го е издрънкал. Гении. Работят в собствените си побъркани малки светове. Понякога Сомърс се държи като малко момченце. А ти знаеш първото правило на безопасността: „Вероятността за изтичане на една тайна е пропорционална на броя на хората, които я знаят, повдигнат на квадрат.“ — Това беше любимата сентенция на Гриър.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Гриър… да. — Той постави слушалката на вилката. — Чарли Дейвънпорт се качва, както ти предложи, Джак. Трябваше да бъде тук преди половин час. Вероятно го е задържал снегът — махна с ръка адмиралът към прозореца. Земята вече бе загърната от петсантиметрова покривка, която се очакваше до вечерта да се увеличи с още три сантиметра. — Една снежинка да падне над този град и всичко отива по дяволите.

Райън се засмя. Това беше нещо, което Гриър, произхождащ от Мейн, вероятно никога нямаше да разбере.

— Та ти, Джак, казваш, че това си заслужава цената?

— Сър, ние се домогвахме до тези снимки в продължение на доста време заради противоречивите сведения, които получавахме за подводницата. Решението си остава ваше, но, да, аз мисля, че те си струват цената. Тези снимки са много интересни.

— Трябваше да имаме свои собствени хора в тази проклета работилница — измърмори сърдито Гриър. Райън не знаеше колко бе настоявал Оперативният отдел за това. Полевите операции не го интересуваха. Райън беше анализатор. Него не го беше грижа по какъв начин сведенията стигат до бюрото му и се стараеше да не го научи. — Не вярвам Базил да ти е казал нещо за техния човек, нали?

Райън се засмя и поклати глава.

— Не, сър, а и аз не попитах.

Гриър кимна одобрително.

— Добро утро, Джеймс.

Райън се обърна към контраадмирал Чарлз Дейвънпорт, директор на военноморското разузнаване, следван по петите от един капитан.

— Здрасти, Чарли. Познаваш Джак Райън, нали?

— Здравей, Райън.

— Срещали сме се — каза Райън.

— Това е капитан Казимир.

Райън се здрависа с двамата мъже. Беше се срещал с Дейвънпорт преди няколко години, когато изнасяше доклад във Военноморския колеж в Нюпорт на Роуд Айлънд. Дейвънпорт му беше създал доста трудни моменти във времето за задаване и отговаряне на въпроси. Беше противно да се работи за него — бивш пилот, загубил разрешението си да лети, след като катастрофирал при една преградна акция, както твърдяха някои, той продължаваше да недоволства. Срещу кого? Никой не знаеше със сигурност.

— Времето в Англия трябва да е също така лошо като тук, Райън. — Дейвънпорт хвърли мушамата си върху палтото на Райън. — Виждам, че си откраднал шинел от Кралския флот.

Райън беше доволен от палтото си.

— Подарък, сър, и много топъл.

— За бога, ти дори говориш като англичанин. Джеймс, ще трябва да върнем това момче у дома.

— Бъди внимателен с него, Чарли. Той има подарък за теб. Налей си кафе.

Казимир изприпка да налее една чаша за началника си и след това седна до дясната му ръка. Райън ги накара да изчакат една минута, докато отвори куфарчето си. Извади четири папки, задържа едната и раздаде останалите три.

— Говорят, че вършиш добра работа, Райън — каза Дейвънпорт. Джак го познаваше като човек на настроенията — любезен в един момент и кибритлия в следващия. Вероятно за да не позволява на подчинените си да запазят самообладание. — А, боже Господи! — отвори папката си Дейвънпорт.

— Господа, предавам ви „Червения октомври“ в жест на любезност от страна на Английската секретна разузнавателна служба — заяви Райън официално.

Снимките в папките бяха подредени по двойки, четири от които бяха с размери десет на десет сантиметра. Отдолу следваха увеличени копия двадесет и пет на двадесет и пет сантиметра. Снимките бяха правени под малък ъгъл, вероятно от ръба на ремонтен док, който бе поддържал лодката по време на следизпитателното й дооборудване. Снимките бяха чифтосани — от носа до кърмата, от носа до кърмата.

— Както виждате, господа, осветлението не е било много добро. Нищо чудно. Това е джобен фотоапарат, зареден с цветен филм с чувствителност 400 дина. Първата двойка е обработена нормално, за да се установят високите нива. При втората е била търсена по-голяма яркост чрез използване на нормални процедури. Третата двойка е била цифрово усилена за цветово разлагане, а четвъртият е бил цифрово усилен за линейно разлагане. Проявих отделни снимки от всеки кадър, с които Бари Сомърс да си поиграе.

— Да? — погледна го бегло Дейвънпорт. — Това е много любезно от страна на англичаните. Каква е цената?

Гриър му я каза.

— Платете я. Това си заслужава. Същото казва и Джак.

— Вероятно — изсмя се Дейвънпорт. — Знаеш ли, че той всъщност работи за тях?

Райън настръхна при тези думи. Той харесваше англичаните, обичаше да работи с разузнавателната им служба, но помнеше от коя страна произхожда. Джак пое дълбоко дъх. Дейвънпорт обичаше да провокира хората и ако той реагираше, Дейвънпорт щеше да спечели.

— Научавам, че сър Джон Райън все още има добри връзки оттатък океана — продължи Дейвънпорт да боде.

Рицарското звание на Райън беше почетно. Беше му дадено за предотвратяване на терористичен акт, който щеше да бъде извършен близо до него в парка „Сейнт Джеймс“ в Лондон. По това време той беше един обикновен турист, безвреден американец в чужбина, дълго преди да бе пожелал да постъпи в ЦРУ. Фактът, че беше предотвратил, без да знае, убийството на две много важни особи, му бе донесъл повече известност, отколкото той някога бе желал, но му създаде също така и връзки с много хора в Англия, повечето от които си заслужаваха времето. Тези връзки го направиха достатъчно ценен, за да бъде поканен от ЦРУ да стане част от смесената американо-английска група за свръзка. Така той установи отлични работни отношения със сър Базил Чарлстън.

— Там имаме много приятели, сър, и някои от тях бяха извънредно любезни да ви предоставят тези материали — заяви Райън студено.

Дейвънпорт омекна.

— Добре, Джак. Направи ми услуга. Погрижи се този, който ни даде това, да получи нещо наистина хубаво. Тези снимки нямат цена. И така, какво точно имаме тук?

За неопитния наблюдател снимките показваха една обикновена ядрена ракетна подводница. Стоманеният корпус беше притъпен в единия си край и заострен в другия. Стоящите на дъното на дока работници даваха възможност да се съди за размерите й — тя беше огромна. При кърмата се виждаха двойка бронзови витла, по едно от всяка страна на плосък издатък, който руснаците наричаха „боброва опашка“, или поне така гласяха разузнавателните доклади. Кърмата при двата винта не беше забележима с нищо, освен с един детайл.

— За какво са тези врати? — попита Казимир.

— Хм. Голямо копеле е. — Дейвънпорт очевидно не го бе чул. — Като я гледам, дължината й надвишава очакванията ни с дванадесет метра.

— Около тринадесет и половина, грубо пресметнато. — Райън не харесваше особено много Дейвънпорт, но човекът наистина си познаваше работата. — Сомърс ще може да установи точно. И е по-широка — два метра в повече от другите тайфуни. Очевидно тя е подобрение на класа „Тайфун“, но…

— Прав си, капитане — прекъсна го Дейвънпорт. — Какви са тези врати?

— Това е причината да дойда тук. — Той се бе опитвал да отгатне колко време щеше да им трябва. Вниманието им беше привлечено от тях в първите пет секунди. — Не зная, нито пък англичаните знаят.

„Червения октомври“ имаше две врати при вълнореза и кърмата, всяка около два метра в диаметър, въпреки че не бяха съвсем кръгли. Те бяха затворени в момента на снимането и личаха добре единствено на двойка номер четири.

— Торпедни тръби? Не, четири от тях са вътре. — Гриър бръкна в чекмеджето си и извади увеличително стъкло. Във века на компютърно увеличените образи то порази Райън с очарователния си анахронизъм.

— Ти караш подводници, Джеймс — отбеляза Дейвънпорт.

— Това беше преди двадесет години, Чарли. — Той беше прекратил кариерата си на строеви офицер и бе станал професионален шпионин в началото на шестдесетте години. Райън забеляза, че капитан Казимир носеше емблема на военноморски пилот, изобразяваща криле, и прояви благоразумие, оставайки мълчалив.

— Хм, не може да са торпедни тръби. Четирите, както е нормално, са при вълнореза, зад тези отвори… диаметърът им май е около метър и осемдесет, два метра. Ами ако са тръби за изстрелване на новите крилати ракети, които разработват?

— Същото мислят и в Кралския флот. Имах възможността да разговарям по този въпрос с разузнавачите им. Но не ми се вярва. Защо да поставят противокорабно оръжие на стратегически носител? Ние не го правим, а и разполагаме пушкалата си доста по-напред, отколкото го правят те. Вратите са разположени симетрично на оста на подводницата. Ракети не могат да се изстрелват от кърмата, сър. Отворите почти докосват витлата.

— Нещо свързано със сонарните антени — предположи Дейвънпорт.

— Може да се приеме, ако се влачат само с едно витло. Но защо са им две? — запита Райън.

Дейвънпорт го погледна злобно.

— Обичат изобилието.

— Две врати отпред, две отзад. Мога да приема, че са тръби за крилати ракети, мога да приема и буксирни антени. Но две групи врати с абсолютно еднакъв размер? — поклати глава Райън. — Твърде много съвпадения. Мисля, че това е нещо ново. Ето кое прекъсна строителството й за толкова дълго. Те са измислили нещо ново и последните две години са прекарали в реконструиране на „Тайфун“, за да я нагодят. Добавили са също и още шест ракети за всеки случай.

— Предположение — подметна Дейвънпорт.

— За това ми плащат.

— Добре, Джак, какво мислиш за това? — попита Гриър.

— Не зная, сър, не съм инженер.

Адмирал Гриър изгледа кратко гостите си, усмихна се и се облегна назад в стола си.

— Господа, с какво разполагаме? В стаята са се събрали деветдесет години военноморски опит плюс този млад аматьор — посочи той към Райън. — Добре, Джак, ти ни смяташ за нещо. Но защо си донесъл всичко това лично?

— Искам да ги покажа на някого.

— На кого? — наклони подозрително глава Гриър.

— Скип Тайлър. Някой от вас познава ли го?

— Аз — кимна Казимир. — Той беше с една година след мен в училището в Анаполис. Май пострада или нещо такова.

— Да — потвърди Райън. — Загуби крака си в автомобилна катастрофа преди четири години. Отивал да поеме командването на „Лос Анджелис“, когато го помел пиян шофьор. Сега преподава технически науки в академията и консултира Командването на морските системи — технически анализ, преглед на корабните конструкции. Защитил е докторат по технически науки и знае как да мисли нестандартно.

— Какво ще кажеш за разрешителното му за работа със секретни документи? — попита Гриър.

— Свръхсекретни и дори повече заради работата му в Кристъл Сити.

— Възражения, Чарли?

Дейвънпорт се намръщи. Тайлър не принадлежеше към разузнавателното братство.

— Това ли е човекът, който даде оценка за новия „Киров“?

— Да, сър, сега си спомням за това — отговори Казимир. — Той и Сондърс от Морски системи.

— Беше добра работа. Аз нямам нищо против.

— Кога искаш да се срещнеш с него? — обърна се Гриър към Райън.

— Днес, ако нямате нищо против, сър. Така и така ще трябва да прескоча до Анаполис, за да взема нещо от къщи, и… е, да напазарувам набързо за Коледа.

— Ами? Кукли? — попита Дейвънпорт.

Райън се обърна и погледна адмирала в очите.

— Да, сър, точно така. Малкото ми момиченце иска Барби-скиорка и някои принадлежности за кукли. Никога ли не сте се правили на Дядо Коледа, адмирале?

Дейвънпорт разбра, че Райън няма да отстъпи повече. Той не беше подчинен, когото можеш да унижаваш. Райън можеше винаги да си тръгне, затова опита нова тактика.

— Казаха ли ти там, че „Октомври“ отплува миналия петък?

— Ами? Не — оказа се неподготвен Райън. — Мислех, че по план няма да тръгне преди този петък.

— Също и ние. Капитан е Марко Рамиус. Чувал ли си за него?

— Само от втора ръка. Англичаните казват, че е доста добър.

— Нещо повече — отбеляза Гриър. — Той е вероятно най-добрият командир на подводница, който имат. Имахме доста дебело досие за него, когато работех за DIA5. Кой от твоите го преследва, Чарли?

— Определихме „Бремертън“. Подводницата не беше на позиция, когато Рамиус отплува, заради малък ремонт, но вече е в строя. Капитан е Бъд Уилсън. Помниш ли баща му?

Гриър се изсмя високо.

— Ред Уилсън? Това беше един истински смел подводничар. Момчето му струва ли нещо?

— Така се говори. Рамиус е може би най-добрият, който руснаците имат, но Уилсън разполага с подводница от типа 688. До края на седмицата ще имаме нови сведения за „Червения октомври“ — изправи се Дейвънпорт. — Време е да се връщаме, Джеймс. — Казимир побърза да вземе палтата. — Мога ли да задържа тези снимки?

— Така мисля, Чарли. Само не ги окачвай на стената, дори и само за да забиваш стрелички в тях. Предполагам, че ти също трябва да вървиш, Джак.

— Да, сър.

Гриър вдигна телефонната слушалка.

— Нанси, на доктор Райън ще му трябват кола и шофьор до петнадесет минути. Да. — Остави слушалката и с махване на ръка позволи на Дейвънпорт да излезе. — Няма смисъл да газиш снега. Освен това сигурно ще караш в насрещното платно след прекараната година в Англия. Барби-скиорка ли, Джак?

— Вие имате само синове, нали, сър? Момичетата са различни — ухили се Райън. — Вие никога не сте виждал малката ми Сали.

— Момиченцето на татко?

— Аха. Господ да е на помощ на този, който се ожени за нея. Мога ли да оставя тези снимки на Тайлър?

— Надявам се да си прав за него, синко Да, той може да ги задържи, ако — но само ако — има сигурно място, където да ги пази.

— Разбрано, сър.

— Като се върнеш, вероятно късно — при тия пътища… В „Мариът“ ли си отседнал?

— Да, сър.

Гриър се замисли.

— Аз вероятно ще работя до късно. Отбий се тук, преди да си легнеш. Може да се наложи да прегледаме заедно някои неща.

— Става, сър. Благодаря за колата — изправи се Райън.

— Върви да купиш куклите си, синко.

Гриър гледаше след излизащия. Харесваше Райън. Момчето не го беше страх да изрази мнението си. Отчасти това се дължеше на парите, които имаше, и още повечето пари, за които се беше оженил. Това беше независимост, която даваше предимства. Райън не можеше да бъде купен, подкупен или заплашен. Той винаги можеше да се върне изцяло към писане на исторически книги. Райън беше направил състояние в продължение на четири години като борсов брокер, залагайки собствени пари в свързани с голям риск ценни книжа и правейки големи удари, преди да зареже всичко, защото, както казваше, не искал да притиска късмета си. Гриър не вярваше в това. Той смяташе, че на Райън му е дотегнало — дотегнало да прави пари. Той поклати глава. Талантът, помагал на Райън да избира печеливши акции, сега беше посветен на ЦРУ. Райън бързо се развиваше като един от най-добрите анализатори на Гриър, връзките му в Англия го правеха два пъти по-ценен. Райън имаше способността да пробира от купища данни и да открие трите или четирите факта, които означаваха нещо. Това беше рядкост за ЦРУ. Управлението все още харчи твърде много пари за събиране на сведения, помисли Гриър, без да ги сравнява и съпоставя достатъчно. Анализаторите не притежаваха нищо от създадения от Холивуд обаятелен образ на таен агент в чужда страна. Но Джак знаеше как да анализира докладите на такива мъже, както и данни, получени от технически източници. Той знаеше как да взема решения и не го беше страх да казва какво мисли, без да го е грижа дали се харесва на шефа му или не. Понякога това дразнеше стария адмирал, но като цяло му харесваше да има подчинени, които да може да уважава. В ЦРУ имаше твърде много хора, които умееха единствено да целуват задници.