"Ловът на „Червения октомври“" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

Главна квартира на ЦРУ

Райън се върна в ЦРУ към осем часа същата вечер. Мина бързо през охраната и влезе в кабинета на Гриър.

— Е, намери ли своята сърфинг-Барби? — вдигна очи Гриър към него.

— Барби-скиорка — поправи го Райън. — Да, сър. Хайде де, никога ли не сте се правили на Дядо Коледа?

— Моите пораснаха твърде бързо, Райън. Дори внуците ми вече не са на тази възраст. — Той се обърна, за да налее кафе. Райън се запита дали този мъж някога спеше. — Имаме нови сведения за „Червения октомври“. Изглежда, руснаците разиграват някакво голямо учение по противолодъчна отбрана в североизточно Баренцово море. Половин дузина самолети за откриване и борба с подводници, група фрегати, една ударна подводница от типа „Алфа“ и всичко това се върти в кръг.

— Вероятно учение по откриване на цели. Скип Тайлър твърди, че тези врати са за нова задвижваща система.

— Ами! — седна Гриър. — Разказвай!

Райън извади бележника си и направи резюме на познанията си по подводна техника.

— Скип каза, че ще успее да моделира с компютър ефективността й — заключи той.

Веждите на Гриър се вдигнаха.

— Кога?

— Може би в края на седмицата. Казах му, че ако свърши до петък, ще му платим за работата. Двадесет хиляди звучи разумно.

— Ще има ли някакво значение?

— Трябва, сър, ако получи изходните данни, от които се нуждае. Скип е умен. Искам да кажа, че в академията не раздават докторати, а той е един от първите пет в класа си.

— Това струва ли двадесет хиляди от парите ни? — Гриър беше прочут със скъперничеството си.

Райън знаеше как да му отговори.

— Сър, ако ние следваме нормалната процедура, ще трябва да се свържем с някои от бандитите на Белтуей. — Райън имаше предвид консултантските компании, осеяли околовръстния път около Вашингтон. — Те ще ни вземат пет или десет пъти повече и ще бъдем щастливи, ако получим данните до Великден. А по този начин може би ще ги получим, докато подводницата е все още в морето. Ако се случи най-лошото, аз ще платя. Мислех, че искате данните спешно, а това е точно по неговата част.

— Прав си. — Не за пръв път Райън бе съкратил нормалната процедура и в предишните случаи се бе справял съвсем задоволително. Гриър беше човек, който гони резултати. — Добре, руснаците имат нова подводница с безшумна задвижваща система. Какво означава всичко това?

— Нищо добро. Ще зависим от способността си да преследваме щурмоваците им с нашите ударни подводници. По дяволите, ето защо преди няколко години те се съгласиха с предложението ни всеки да държи лодките си на петстотин мили от бреговете на другия и защо повечето време държат подводниците си в пристанищата. Тази подводница може да промени играта. Между другото, не разбрах от какво е направен корпусът на „Червения октомври“.

— Стомана. Тя е твърде голяма за титаниев корпус или най-малкото заради цената. Знаеш колко струват алфите.

— Много, като се има предвид резултатът. Дават куп пари за свръхздрав корпус и след това в него поставят шумна силова уредба. Тъпо.

— Може би. Но и мен нямаше да ме е грижа, ако развивах тази скорост. Между другото, ако безшумната им задвижваща система наистина действа, те биха могли да се промъкнат в континенталния ни шелф.

— Пуск по ниска траектория — каза Райън. Това беше един от най-противните сценарии за ядрена война, в който морскобазирана ракета се изстрелва от по-малко от петстотин мили от целта. Вашингтон е едва на сто мили по права линия от Атлантическия океан. Въпреки че ракета, летяща с огромна скорост по ниска траектория, губи много от точността си, то няколко от тях могат да експлодират над Вашингтон няколко минути след изстрелването им, без да дадат възможност на президента да реагира. Ако руснаците получат възможността да премахнат президента толкова бързо, последвалото разкъсване на командната верига би им дало достатъчно време да унищожат наземните ракети, защото никой няма да има властта да даде заповед за ответен удар. Този сценарий е показен стратегически вариант на най-обикновено бандитско нападение, помисли Райън. Един бандит никога не атакува ръцете на жертвата си, а се цели в главата. — Мислиш, че „Октомври“ е построен с този замисъл?

— Сигурен съм, че им е хрумнало — отбеляза Гриър. — Ние поне бихме си го помислили. Е, все пак „Бремертън“ е там, за да я държи под око, и ако тези данни се окажат полезни, ще се погрижим да дадем някакъв отговор. Как се чувстваш?

— Тръгнал съм от пет и половина, лондонско време. Дълъг ден, сър.

— Така и предполагах. Добре, с афганистанската история ще се занимаваме утре сутринта. Поспи малко, синко.

— Да, да, сър. — Райън си взе палтото. — Лека нощ.

До „Мариът“ имаше петнадесет минути път с кола. Райън направи грешката да включи телевизора за началото на футболното предаване във всеки понеделник вечер. Играеха Синсинати и Сан Франциско. Двамата най-добри защитници в лигата се бяха изправили един срещу друг. Американският футбол беше нещото, което липсваше в живота му в Англия, и остана буден почти три часа преди да се унесе в сън пред работещия телевизор.

Център за управление на SOSUS6

За посетителя нямаше да бъде трудно да сбърка залата с център за управление на НАСА, ако всички в нея не бяха във военни униформи. Пултовете за управление бяха наредени в шест широки редици и всеки един имаше собствен телевизионен екран и клавиатура със светещи пластмасови бутони, циферблати, жакове за слушалки, аналогови и цифрови контролни прибори. Старши специалистът по океанография Дийк Франклин седеше пред пулт петнадесет.

В залата се помещаваше атлантическото управление на SOSUS. Самата тя се намираше в невзрачна сграда с бетонни стени без прозорци, с голяма климатична инсталация върху плоския покрив и акронимно закодиран син знак върху добре поддържана, но вече пожълтяла поляна. Трите входа се охраняваха незабележимо отвътре от въоръжени морски пехотинци. В мазето имаше два суперкомпютъра „Крей-2“, обслужвани от двадесет оператори новаци, а зад сградата бяха разположени три наземни сателитни станции. Мъжете пред пултовете за управление и компютрите бяха свързани електронно чрез сателитни и наземни линии със системата за хидроакустично разузнаване.

САЩ и другите натовски страни бяха разположили комплекси от чувствителни сонарни сензори из всички световни океани и особено но маршрутите на съветските подводници към открито море. Стотиците SOSUS сензори получаваха и предаваха невъобразимо голямо количество информация и за да се помогне на операторите на системата да я класифицират и анализират, беше разработено цяло ново семейство компютри — суперкомпютрите. SOSUS, изпълняваше задачите си прекрасно. Почти нищо не можеше да пресече създадената бариера, без да бъде засечено. Дори свръхтихите американски и английски ударни подводници биваха засичани. Сензорите, легнали на дъното на морето, биваха периодично модернизирани и много от тях вече бяха оборудвани със собствени процесори на сигналите за подбор на данните, които предаваха, облекчавайки по този начин централните компютри и създавайки възможност за бързо и точно класифициране на целите.

Пултът за управление на Франклин получаваше данни от верига сензори, „посадени“ покрай брега на Исландия. Той отговаряше за квадрат със страна от четиридесет морски мили7 и секторът му се застъпваше с тези на изток и запад, така че на практика трима оператори постоянно следяха всяка частица от бариерата. Ако той влезеше в контакт, първо уведомяваше другите оператори и след това въвеждаше доклад за контакта в компютърния терминал, който от своя страна го изписваше върху главния контролен екран в контролната зала, намираща се в дъното на етажа. Старшият дежурен офицер имаше често упражняваната власт да поддържа контакт с широка гама от средства — от надводни кораби до самолети за борба с подводници. Двете световни войни бяха научили американските и английските офицери да поддържат морските си линии за връзка в постоянна готовност.

Въпреки че този скромен, приличащ на гробница, комплекс никога не беше показван на обществеността и въпреки че не притежаваше нищо характерно за военния живот, дежурните в него бяха измежду най-важните в служба на своята страна. Без тях цели нации биха измрели при война.

Франклин се бе облегнал във въртящия се стол и пуфкаше замислено със стара лула от корен на изтравниче. В стаята около него беше съвсем тихо. Но дори и да не беше, петстотиндоларовите му слушалки го изолираха напълно от външния свят. Двадесет и шест годишен старшина, Франклин беше изкарал цялата си служба на разрушители и фрегати. Подводниците и подводничарите за него бяха врагове, независимо какъв флаг развяваха или каква униформа носеха.

Едната му вежда се вдигна нагоре и почти напълно плешивата му глава се наклони на една страна. Дръпванията от лулата станаха неравномерни. Дясната му ръка се протегна към пулта за управление и изключи сигналните процесори, така че да може да чуе звука без намесата на компютъра. Но и това не му свърши работа. Фоновият шум беше твърде силен. Той включи филтрите отново. След това се опита да направи някои промени в настройката на азимута. Сензорите на SOSUS бяха проектирани да извършват азимутни проверки чрез избирателно използване на отделни рецептори, които той можеше да манипулира електронно, получавайки първо един азимут, и след това, като използва съседен комплект, да триангулира, за да определи местоположението. Контактът беше много слаб, но недалеч от линията, прецени той. Франклин погледна със съмнение компютърния си терминал. Там беше „Далас“. Пипнах те, каза си той с тънка усмивка. До него се промъкна друг шум, нискочестотно бучене, което продължи само няколко секунди, преди да заглъхне. Но все пак не беше толкова тихо, за да не го долови. Защо не го бе чул, преди да превключи приемния азимут? Остави лулата си и започна да настройва контролния пулт.

— Старши? — достигна до него глас през слушалките. Беше старшият дежурен офицер.

— Да, командире?

— Можеш ли да дойдеш в контролната зала? Искам да чуеш нещо.

— Веднага, сър. — Франклин се надигна тихо. Капитан II ранг Куентин беше бивш капитан на разрушител с ограничени функции, след като беше спечелил битка с раково заболяване. Почти спечелил, поправи се сам Франклин. Химиотерапията беше унищожила рака с цената на почти всичката му коса, превръщайки кожата в нещо като прозрачен пергамент. Много лошо, мислеше Франклин, защото Куентин беше много добър човек.

Контролната зала беше повдигната на малко по-високо ниво от останалите стаи на етажа, така че хората в нея да могат да виждат цялата тайфа дежурни оператори и главния тактически екран на отсрещната стена. Беше изолирана от останалата част на залата със стъкло, което им позволяваше да си приказват, без да смущават операторите. Франклин намери Куентин на командното му място, откъдето можеше да се включи към всеки пулт на етажа.

— Здрасти, командире! — Франклин забеляза, че офицерът е напълнял малко. — Какво имате за мен, сър?

— Мрежата в Баренцово море. — Куентин му подаде чифт слушалки. Франклин слуша в продължение на няколко минути, но не седна. Както и много други хора, той също хранеше подозрения, че ракът е заразен.

— По дяволите, там май се вихри голям купон. Различавам две „Алфа“, „Чарли“, „Танго“ и няколко надводни кораба. Какво се мъти, сър?

— Има и една „Делта“, но тя току-що изплува и спря двигателите си.

— Изплува ли, сър?

— Да. Притиснаха я доста сериозно с активен сонар, след което я удариха с акустична вълна.

— А-ха. Игра на прехващане, и подводницата се провалила.

— Може би — потърка очи Куентин. Изглеждаше уморен. Работеше много, а жизнеността му не беше каквато трябваше да бъде. — Но алфите продължават да бръмчат и, както чуваш, се отправят на запад.

— О — замисли се Франклин за момент. — Тогава те търсят друга лодка. Може би „Тайфуна“, който се очакваше да отплува онзи ден.

— Това си помислих и аз, но тя тръгна на запад, а районът на учението е на североизток от фиорда. Загубихме я преди един ден. Сега „Бремертън“ се върти там и души за нея.

— Хитър капитан — реши Франклин. — Спрял двигателите и само дрейфва.

— Да — съгласи се Куентин. — От теб искам да слезеш долу при пулта, който наблюдава бариерата Норт Кейп, и да се помъчиш да я откриеш. Реакторът й продължава да работи и тя трябва да издава някакъв шум. Операторите ни на този сектор не са много опитни. Ще изпратя един от тях за малко на твоя пулт.

— Добре, шкипер — кимна Франклин. Хората от тази част от командата бяха все още новаци, свикнали да работят с кораби. SOSUS изискваше повече тънкост. На Куентин не се налагаше да казва, че очаква Франклин да погледне в пултовете на цялата команда, наблюдаваща Норф Кейп, и може би да предаде няколко малки урока, докато прослушва каналите им.

— Попадна ли на „Далас“?

— Да, сър. Едва-едва, но мисля, че я хванах да пресича сектора ми и да се отправя към Тол Буут. Ако изпратим там „Орион“, ще успеем вероятно да я заградим. Може ли да ги пораздрусаме малко?

Куентин се разкикоти. Него също не го беше много грижа за подводниците.

— Не, с „Пъргавия делфин“ вече се свърши, старши. Само ще я регистрираме и ще накараме капитана да го разбере, когато се върне вкъщи. Добра работа, все пак. Знаете с каква репутация се ползва. Ние изобщо не би трябвало да я чуем.

— Тая няма да я бъде — изсумтя Франклин.

— Съобщи ми какво си открил, Дийк.

— Да, добре, шкипер. Пази се, чуваш ли?