"Дълг на честта" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

ПРОЛОГ:ЗАЛЕЗ, ИЗГРЕВ

Ако погледнем назад, това би било странен начин за започване на война. Само един от участниците знаеше какво става в действителност, но дори и това бе съвпадение. Прехвърлянето на имуществото се отложи за по-късна дата поради смъртен случай в адвокатското семейство, а самият адвокат получи билет за спешен полет до Хавай преди два часа.

За господин Ямата това беше първото крупно закупуване на собственост на американска земя. Макар той да притежаваше много имущество в континенталната част на САЩ, самият трансфер на собственическите права винаги се извършваше от други адвокати, задължително американски граждани, които правеха онова, за което им се плащаше, обикновено под надзора на някой от служителите му. Ала този път нещата стояха другояче поради няколко причини. Първо, покупката бе лична, а не на корпорацията. Друга причина беше близостта на мястото, само на два часа път с частен самолет от дома му. Господин Ямата каза на адвоката по прехвърлянето, че ще използва имота за вила, където да се уединява през уикенда. При астрономическите цени на недвижимата собственост в Токио той можеше да купи неколкостотин декара за стойността на средно голяма мансарда в града, където живееше. Изгледът от къщата, която смяташе да построи на този географски нос, щеше да спира дъха: панорама към синия Тих океан, други острови от Марианския архипелаг в далечината и най-чистият въздух на земята. Поради всичко, изброено дотук, той предложи щедра сума, и то с чаровна усмивка.

Имаше и още една причина.

Разнообразните документи се завъртяха около кръглата маса, спирайки пред всеки стол за подпис на указаните с жълти самозалепващи се листчета места, след което дойде време господин Ямата да посегне към джоба на сакото си и да извади един плик. Измъкна чека и го подаде на адвоката.

— Благодаря ви, сър — каза той с почтителен тон, типичен за американците, когато пред тях има пари. Забележително как парите ги караха да вършат всичко! Допреди три години закупуването на земя тук от японски гражданин щеше да е незаконно, ала подходящият адвокат, подходящото съдебно решение и нужната сума пари се погрижиха за всичко. — Прехвърлянето на правата за собственост ще бъде регистрирано днес следобед.

Ямата погледна към продавача с учтива усмивка, кимна, после стана и напусна сградата. Отвън го чакаше джип. Той се качи отпред до шофьора и с властно движение му нареди да тръгва. Прехвърлянето завърши, а с него изчезна и нуждата от обаятелност.

Като повечето тихоокеански острови Сайпан е от вулканичен произход. Непосредствено на изток лежи Марианският канал — бездна, дълбока над единадесет километра, където една геоложка плоча се подпъхва под друга. Резултатът е верига от извисяващи се конусообразни планини, чиито върхове са самите острови. Джипът „Тойота“ следваше един сравнително гладък път на север, виещ се покрай възвишението Ачугао и Марианския клуб извън града към нос Марпи. Там спря.

Ямата слезе, вперил поглед в някакви селскостопански постройки, които скоро щяха да бъдат заличени, но вместо да отиде до строителния парцел за новата си вила, той се отправи към каменистия край на стръмната скала. Макар навлязъл в шестдесетте, докато се движеше по неравния терен, крачката му беше твърда и решителна. „Ако тук е имало ферма, то тя е била негостоприемна и е предлагала мизерен живот“ — помисли си той. Същото важеше за цялото място, и то по не една причина.

Изразът му бе непроницаем, когато стигна ръба на канарата, наричана от местните Банзай. Към брега духаше вятър и той виждаше и чуваше вълните, маршируващи в безкрайни редици към скалите, за да се разбият в подножието им — същите скали, върху които се бяха размазали телата на неговите родители и братя, след като заедно с мнозина други се хвърлили, за да не ги заловят настъпващите американски морски пехотинци. Гледката ужасила пехотинците, ала господин Ямата никога не би го признал и оценил.

Бизнесменът плесна веднъж с ръце и наведе глава, както за да привлече вниманието на бродещите духове върху присъствието си, така и за да се преклони пред влиянието им върху съдбата му. Помисли си, че е справедливо, че купуването на това парче земя връщаше 50,016% от недвижимите имоти на Сайпан отново в японски ръце сега, повече от петдесет години след смъртта на семейството му, причинени от американците.

Почувства внезапна ледена тръпка, която отдаде на моментното вълнение или на близостта на духовете на предците. Въпреки че телата им бяха отнесени от разбиващите се безкрай вълни, техните ками1 със сигурност изобщо не бяха напускали това място и чакаха завръщането му. Потрепери и закопча сакото си. Да, щеше да строи тук, но едва след като първо направеше нужното.

Първо трябваше да разрушава.

Много далеч оттам цареше един от онези идеални мигове. Стикът за далечни удари се вдигна плавно назад от топката в идеална дъга, спря за част от секундата, сетне стремително се върна по същия път, като набираше скорост с падането. Мъжът премести тежестта си от единия крак на другия. В нужния момент ръцете му се извиха по подобаващ начин, а върхът на стика се завъртя по вертикалната ос така, че при удара по топката той бе точно перпендикулярно на планираната траектория. Звукът не се нуждаеше от коментар — идеално „пинк“ (върхът беше метален). То и осезаемият импулс, преминал по графитната дръжка, показаха на играча всичко, което искаше да знае. Дори не се налагаше да гледа. Стикът спря движението си по инерция и мъжът извърна глава да проследи полета на топката.

За съжаление не Райън нанесе този удар. Той поклати глава с печална усмивка, докато се навеждаше да нагласи топката си.

— Добър удар, Роби.

Контраадмирал Робърт Джеферсън Джексън от военноморските сили на САЩ остана в същата поза, докато наблюдаваше с авиаторския си поглед как топката започва да пада, а после тупва на окосената част между дупките на около двеста и тридесет метра. С отскачанията тя се придвижи на още трийсетина. Проговори едва след спирането й право в центъра:

— Исках да се поизравним.

— Животът е гаден, нали? — отбеляза Райън, докато изпълняваше предварителния ритуал. Сгънати колена, сравнително изправен гръб, не прекалено наведена глава и хващането. Да, ето това е! Направи всичко, което клубният инструктор му обясняваше миналата седмица и по-миналата, и още по-… като замахна със стика… и го стовари…

… и не беше толкова зле, съвсем леко вдясно от окосената площ и на сто шестдесет и пет метра от тях: най-добрият удар от стартовата площадка, който е правил някога. Със стика си за далечни удари я изстреля на приблизително същото разстояние, на каквото би я пратил и Роби със стабилна желязна „седмица“. Горе-долу единственото хубаво нещо беше, че бе едва 7,45 сутринта и наоколо нямаше никой, който да споделя неудобството му.

„Поне смених напрегнатата атмосфера.“

— Откога играеш, Джак?

— Два пълни месеца.

Джексън се ухили и се запъти към паркираната долу количка за голф.

— Аз започнах през втората си година в Анаполис. Имам голяма преднина, момче. По дяволите, наслаждавай се на деня.

Е, да. „Грийнбрайър“ се намираше сред планините на Западна Вирджиния. Място за уединение още от края на осемнадесети век, тази октомврийска утрин бялата осанка на главното хотелско крило бе окичена с рамка в жълто и алено, тъй като дърветата, даващи твърда дървесина, навлизаха в периода на есенен блясък.

— Е, не очаквам да те победя — призна си Райън и седна в колата.

Събеседникът му се обърна и се усмихна.

— И няма. Просто благодари на Бога, че днес поне не си на работа, Джак, защото аз съм.

Никой от тях не беше в отпуска, макар и двамата да имаха нужда, нито пък бе доволен от постигнатия досега успех. За Роби той се изразяваше в бюро с адмиралски флаг в Пентагона. За Райън, нещо, което го изненадваше дори сега, успехът означаваше връщане към света на бизнеса вместо към университетското място, за което копнееше (или поне тогава така мислеше) в Саудитска Арабия преди две и половина години. Помисли си, че може би въпросът е в действието. Беше ли се пристрастил към него? Докато се чудеше, си избра железен стик-тройка. Нямаше да е достатъчен, за да изпрати топката до чимовете около дупката, но още не бе усвоил дървените. Да, именно за действието копнееше дори повече, отколкото за епизодичните бягства от него.

— Не бързай и не се мъчи да я убиеш. Топката е вече мъртва, нали така?

— Да, адмирале. Слушам, сър — отвърна Джак.

— Дръж главата наведена. Аз ще я проследя.

— Добре, Роби.

Мисълта, че Роби няма да му се смее независимо колко лош е ударът, бе по-лоша от подозрението, че може и да го направи. Като размисли хубаво, застана малко по-изправен, преди да замахне. За награда чу приятен звук:

„Пляк“. Топката бе вече на тридесет метра, когато вдигна глава и я видя как все още лети наляво… ала после започна да показва отклонение надясно.

— Джак?

— Да? — попита Райън, без да извърне глава.

— Тази твоя „тройка“ — рече Джексън злорадо, докато погледът му пресмяташе траекторията. — Да не си посмял да я смениш. Удряй така всеки път.

Джак някак си успя да върне железния стик в чантата, без да се опита да увие дръжката около врата на приятеля си. Сетне се разсмя, когато количката за голф заизкачва отново неравната част в дясната част на игрището към топката на Роби, единствената бяла точка на зеления равен килим.

— Да не би да ти липсва летенето? — попита той внимателно.

Роби го изгледа и отбеляза:

— Ти също играеш мръсно.

Беше прав обаче. Приключи с последната си авиаторска служба с кандидатура за флагман, сетне го гласяха за поста командир на Военноморския въздушен изпитателен център край река Патъксент, Мериленд, където истинският му чин щеше да е главен пилот-изпитател на американския флот. Вместо това обаче Джексън работеше в J-3, оперативния отдел към Обединения комитет на началник-щабовете. „Военни планове“ — странно място за един военен в свят, където войната се превръщаше в част от миналото. Беше по-добре за кариерата, ала далеч по-неудовлетворяващо от авиаторската служба, която искаше. Джексън се опита да се отърси от мисълта. В крайна сметка летя достатъчно. Започна с изтребители „Фантом“, мина през „Томкет“, командва своята ескадрила и авиокрило на самолетоносач, сетне се кандидатира рано за адмиралски чин въз основа на една солидна и бележита кариера, през която никога не допусна гаф. Следващата му длъжност, ако я получеше, щеше да е командир на бойна група със самолетоносач, а това някога му се струваше цел, недостижима и за самата съдба. След като стигна дотук, вече се питаше кога мина всичкото това време и какво го очакваше.

— Какво ще стане, когато остареем?

— Някои от нас се захващат с голф, Роб.

— Или се връщат към акции и облигации — контрира го Джексън. „Един железен стик-осмица“ — реши той — „и да е гъвкав.“

Райън го последва до топката му.

— Търговско банкерство — подметна Джак. — Свърших ти работа, нали?

Това накара пилота (активен или не, Роби винаги щеше да е пилот за себе си и за приятелите си) да вдигне очи и да се усмихне.

— Ами ти направи от моите хилядарки нещо специално, сър Джон. — Сетне той нанесе удара. Това бе начин да се изравнят. Топката се приземи, отскочи и накрая спря на около шест метра от пръта на флагчето.

— Ще стигне ли, за да си платя уроците?

— Определено имаш нужда от тях. — Роби направи пауза и изражението му се измени. — Бая годинки, Джак. Ние променихме света. — А това беше хубаво, нали?

— До известна степен — призна Джак с напрегната усмивка. Някои хора го наричаха края на историята, но-неговият докторат беше в тази област и определението не му се нравеше.

— Това, с което се занимаваш сега, наистина ти харесва, а?

— Прибирам се вкъщи всяка вечер, обикновено преди шест. Успявам да хвана всички игри от Малката лига през лятото и повечето футболни мачове през есента. И когато на Сали й дойде времето за първото гадже, няма да съм в някакъв скапан самолет VC-20B на път за майната си за среща, която и без това не е от голямо значение. — Той се усмихна изключително мило. — Мисля също, че го предпочитам дори пред възможността да играя добър голф.

— Е, това е хубаво, защото ми се струва, че даже Арнолд Палмър не може да оправи замаха ти. Но аз ще опитам — добави Роби — само защото Кати ме помоли.

Ударът на Джак се оказа прекалено силен и го принуди да върне топката късо към чимовете около дупката — лошо, — откъдето три леки чуквания направиха средния брой на ударите му седем срещу четирите на Роби.

— Играч, който удря като теб, трябва да ругае повече — каза Джексън на път за втората купчинка пясък.

Джак нямаше как да възрази. На колана му естествено имаше пейджър. Беше сателитен, от онези, с които могат да те открият почти навсякъде. Тунели под планините или водни маси предлагаха известна защита, ала не голяма. Джак го откачи от колана си. Вероятно го търсеха за сделката със „Силиконова алхимия“, макар че остави инструкции. Може пък на някой да му бяха свършили кламерите. Погледна номера на екранчето от течен кристал.

— Мислех, че централата ти е в Ню Йорк — отбеляза Роби. Окръжният код на екрана бе 202, а не 212, както Джак очакваше.

— Там е. Мога да върша повечето си работа по телефона от Балтимор, но поне веднъж седмично трябва да отскачам дотам. — Райън се намръщи. 757–5000. Свързочният център на Белия дом. Погледна часовника си. Беше 7,55 сутринта и този час показваше спешността на обаждането повече от всичко. То обаче не бе съвсем изненадващо, нали? Не и след нещата, които четеше в пресата всеки ден. Единственото неочаквано нещо беше избраният момент. Очакваше обаждането много по-рано. Върна се при количката и чантата за голф, където държеше клетъчен телефон. Всъщност единствената вещ в нея, която знаеше как да използва.

Разговорът отне само три минути, през които развеселеният Роби чакаше в количката за голф. Да, отседнал е в „Грийнбрайър“. Да, знае, че недалеч оттам има летище. Май четири часа щяха да му стигнат. По-малко от час дотам и обратно и не повече от час на посоченото място. Щеше да се върне навреме за вечеря. „Даже ще имам време да довърша играта, да взема душ и да се преоблека, преди да тръгна“ — каза си Джак, докато сгъваше телефона и го пускаше в джоба на голф-чантата. Това бе едно от предимствата на най-добрата в света луксозна транспортна система. Проблемът беше, че пипнат ли те веднъж, никога не искат да те оставят на мира. Комфортът бе замислен така, че само да се превърне в по-удобен начин за ограничаване. Застанал пред купчинката пясък, Джак поклати глава и разсеяността му имаше странен ефект. Ударът към втората окосена част на игрището прати топката в оскъдната трева на сто и деветдесет метра от тях и Райън се върна към количката, без да продума, като се чудеше какво ще каже на Кати.

Апаратурата беше чисто нова и безупречна, ала имаше нещо скверно в нея, помисли си техническият директор. Сънародниците му мразеха огъня, обаче предмета, който тази зала бе проектирана да произвежда, определено ненавиждаха. Не можеше да пренебрегне този факт, натрапчив също като жуженето на насекомо в залата, но последното не беше особено вероятно, понеже всяка молекула въздух в това чисто помещение преминаваше през най-добрата филтрираща система, която страната му можеше да конструира. Превъзходните технически постижения на колегите му пораждаха гордост у него, най-вече защото той беше един от най-добрите сред тях. Разбра, че тази гордост го крепи, и пропъди въображаемото жужене, докато проверяваше машината за производство. В крайна сметка, ако американците можеха да го направят, а също и руснаците, англичаните, французите, китайците и дори индийците и пакистанците, тогава защо те да не могат? В края на краищата така се постигаше симетрия.

В друга част от сградата дори и сега оформяха грубо специалния материал. Закупчиците изгубиха доста време, докато получат уникалните съставки. Ужасно трудно се намираха. Повечето бяха направени другаде, обаче някои се произвеждаха и в родината му за ползване в чужбина. Бяха ги изобретили с една цел, сетне ги пригодили за други, ала възможността за връщане към първоначалното предназначение винаги е съществувала — далечна, но реална. Бяха се превърнали в обект за шеги от страна на участващите в производството хора от различните корпорации, нещо, което не се взима на сериозно.

„Сега обаче ще го приемат сериозно“ — помисли си директорът. Той изгаси лампите и затвори вратата след себе си. Трябваше да гони срокове и щеше да започне от днес, след едва няколко часа сън.

Колкото и често да бе идвал тук, Райън никога не изгуби мистичното си преклонение към мястото, а и днешният му начин на пристигане не бе такъв, че да го накара да очаква нещо обикновено. Дискретно обаждане до хотела му уреди транспорта до летището. Летателният апарат, разбира се, го чакаше — съвсем обикновен самолет с две перки в далечния край на рампата с изключение на надписите „U.S. Air Force“ (американски военновъздушни сили) и факта, че екипажът беше облечен с маслиненозелени огнеупорни униформи. Приятелски усмивки, естествено отново почтителни. Един сержант се увери, че той знае да използва предпазния колан, а сетне механично обсъдиха обезопасителните и аварийни процедури. Последен поглед назад от пилота, гонещ разписание, и ето че докато Райън се чудеше къде са предназначените за него документи и отпиваше от колата с надпис „U.S. Air Force“, те тръгнаха. Щеше му се да си беше облякъл хубавия костюм, но си спомни, че нарочно реши да не го прави. Глупаво е, под достойнството му. Време на полета четиридесет и седем минути и кацане директно на „Андрюс“. Единственото, което бяха пропуснали, бе да го вземат оттам с хеликоптер, ала така само щяха да привлекат внимание. След почтителното посрещане от някакъв майор от ВВС, придружил го до евтината служебна кола с безмълвен шофьор, Райън се отпусна на седалката и затвори очи. Майорът седна отпред, а Джак се опита да дремне. Беше виждал „Сютленд булевард“ и преди и знаеше пътя наизуст. По булеварда до главен път I-295, после веднага се свърва по I-395 и се хваща изходът за авеню „Мейн“. Този час, точно следобед, гарантираше бързо придвижване и както можеше да се очаква, колата спря на пропуска към западната алея на Белия дом, където пазачът само им махна да продължат — нещо необичайно. Покритият с платнен навес вход на приземния етаж сякаш ги приканваше, като познато лице:

— Привет, Арни.

Джак протегна ръка към шефа на президентската канцелария. Арнолд ван Дам просто твърде много го биваше и Роджър Дърлинг бе имал нужда от помощта му в преходния период. Президентът Дърлинг за нула време направи сравнение между старшия си помощник и Арни и откри много недостатъци у първия. Райън забеляза, че Ван Дам не се е променил много. Същите ризи „Ел Ел Бийн“ и същата сурова честност, изписана на лицето му, ала бе по-стар и по-уморен отпреди. Е, кой не беше?

— Когато се видяхме за последен път тук, ти искаше да се отървеш от мен — добави Джак, за да се ориентира бързо в ситуацията.

— Всички правим грешки, Джак.

Опа! Райън веднага застана нащрек, но ръкостискането така или иначе го принуди да влезе. Дежурните тайни агенти му бяха приготвили пропуска и нещата вървяха гладко, докато не се задейства металният детектор. Той предаде ключа от хотелската си стая и опита отново, при което пак чу пиукане. Единственото метално нещо по тялото му освен часовника се оказа приспособлението за изравняване на чимовете.

— Кога се захвана с голф? — попита Ван Дам с хихикане, съответстващо на изражението на най-близкия агент.

— Успокоително е да зная, че не си ме следил. Преди два месеца и още не съм надскочил рекорда си от десет удара за вкарване.

Шефът на президентската канцелария подкани Райън към скритото стълбище вляво.

— Знаеш ли защо му викат „голф“?

— Да, защото думата „лайнарщина“ вече е била заета. — Той спря на площадката. — Какво става, Арни?

— Мисля, че знаеш — бе единственият отговор, който получи.

— Здравейте, доктор Райън! — Специален агент Хелън д’Агустино беше красива както винаги и все още част от президентския екип. — Моля, последвайте ме.

Президентството не е служба, предвидена да подмладява човека. Роджър Дърлинг, бил някога парашутист и изкачвал хълмове в централните планински части на Виетнам, все още тичаше за здраве и според слуховете обичаше да играе скуош за поддържане на формата, ала при все това този следобед той изглеждаше уморен човек, „И което е по-съществено — разсъди бързо Джак, — влязох да се срещна с президента направо, без да чакам в някое от многото преддверия, а и усмивките по лицата, които видях по пътя насам, също криеха послания.“ Дърлинг се изправи с бързина, целяща да покаже удоволствието му от срещата е госта. Или пък нещо друго.

— Как върви брокерството, Джак? — Здрависването, придружаващо въпроса, беше сухо и грубо, но също така настойчиво.

— Запълва ми времето, господин президент.

— Не изцяло. Голф в Западна Вирджиния, а? — попита Дърлинг и му посочи едно място до камината. — Това е всичко — обърна се той към двамата тайни агенти, придружили Райън дотук. — Благодаря ви.

— Последният ми порок, сър — отвърна Райън и чу вратата зад него да се затваря. Беше необичайно, че е в такава близост до държавния глава без покровителственото присъствие на охраната от тайните служби, особено след като толкова отдавна не бе на правителствена служба.

Дърлинг зае мястото си и се облегна. Излъчваше енергичност, от онази, която струеше по-скоро от ума, отколкото от тялото. Време беше за делови разговор.

— Бих могъл да изразя съжаление, че прекъсвам почивката ти, но няма да го направя — каза му президентът на САЩ. — Бяхте в двегодишна отпуска, доктор Райън, и сега тя свърши.

Две години. През първите два месеца не правеше абсолютно нищо: обмисляше няколко преподавателски места в неприкосновеността на кабинета си, наблюдаваше как жена му тръгва рано всяка сутрин за болницата „Джонс Хопкинс“, приготвяше обяда на децата за училище и се убеждаваше колко прекрасно е да си отпочива. Цели два месеца му трябваха да си признае, че бездействието води до стрес повече от всичко, което бе правил. Само три интервюта му уредиха отново работа в сферата на инвестициите, позволиха му да изхвърча всяка сутрин преди жена си и да мърмори за бързото темпо може би точно колкото да се предпази от полудяване. Същевременно спечели и доста пари, ала трябваше да признае, че дори това започваше да му втръсва. Още не беше си намерил мястото и се чудеше дали изобщо ще се случи такова нещо.

— Господин президент, военната повинност приключи преди много години — опита Джак с усмивка. Лекомислено изказване, от което се засрами още докато го произнасяше.

— Веднъж вече каза „не“ на родината си. — Укорът прекрати усмивките. Толкова напрегнат ли беше Дърлинг? Вярно, имаше пълното право да е изнервен, но с това бе дошло и нетърпение, учудващо за човек с основното задължение да е любезен пред обществеността и да вдъхва увереност. Райън обаче не беше част от обществеността, нали?

— Сър, тогава бях принуден да напусна. Мисля, че не бих бил…

— Добре. Чел съм цялото ти досие — добави той. — Зная дори, че сега можеше и да не бъда тук, ако не бе свършил онази работа в Колумбия преди няколко години. Служили сте добре на страната си, доктор Райън, и си взехте нужната почивка, включихте се и в играта с пари за известно време… и то май доста успешно. А сега е време да се върнете.

— На каква служба, сър? — попита Джак.

— Надолу по коридора, след завоя. Последните няколко човека, работили там, не се отличиха — отбеляза Дърлинг. Кътър и Елиът хич ги нямаше. Собственият му съветник по националната сигурност пък просто не беше подходящ за работата. Казваше се Том Лох и според прочетеното от Райън в сутрешния вестник бе на път да я загуби. И пресата веднъж да е на прав път. — Ще говоря направо. Нуждаем се от теб. Аз имам нужда от теб.

— Господин президент, това много ме ласкае, но истината е, че…

— Истината е, че ежедневните вътрешни проблеми са твърде много, че денят има само двадесет и четири часа, а моето правителство задържа топката прекалено дълго. Междувременно не служихме на страната така, както трябва. Не мога да си позволя да го кажа никъде извън тази зала, ала мога и трябва да го кажа тук. Външната политика е слаба. Отбраната също.

— Фидлър от Финансовото е страхотен — позволи си да каже Райън. — А ако искате съвет за Държавния департамент, повишете Скот Адлер. Млад е, но е много добър в действие и не му липсва прозорливост.

— Няма да се оправи без строг контрол оттук, а за това нямам време. Ще предам одобрението ти на Бъз Фидлър — добави Дърлинг с усмивка.

— Той е превъзходен специалист, а отсреща имат нужда точно от това. За бога, ако ще овладявате инфлацията, направете го сега…

— И да поемем политическия отзвук — допълни президентът. — Нарежданията му са точно такива. Защитаваме долара и свеждаме инфлацията до нула. Смятам, че той може да се справи. Първите признаци са обещаващи.

Райън кимна.

— Мисля, че сте прав. — „Хайде, по-бързо де!“ Дърлинг му подаде папката с данни.

— Чети.

— Да, сър. — Джак отгърна корицата и запрелиства обичайните високопарни страници, предупреждаващи за всевъзможни съдебни мерки при разкриване на това, което щеше да прочете. Както обикновено информацията, защитавана от американските закони, не се различаваше чак толкова от нещата, които всеки гражданин можеше да прочете в „Таймс“, обаче не бе така добре написана. Посегна с дясната си ръка към чашата с кафе, която за съжаление не бе предпочитаното от него канче без дръжка. Порцелановите сервизи на Белия дом притежаваха елегантност, но им липсваше практичност. Идването тук винаги беше като посещение на особено богат шеф. Толкова много от обзавеждането беше прекалено…

— Знаех някои неща, но нямах представа, че положението е толкова… интересно — промърмори Джак.

— Интересно ли? — попита Дърлинг с недоловима усмивка. — Хубаво подбрана дума.

— Мери Пат ли е сега заместник-директор на Оперативния? — Райън вдигна поглед и видя рязко кимване.

— Беше тук преди месец и представи искане за подобрение на нейната част от тортата. Бе много убедителна. Ал Трент тъкмо издейства одобрение от комисията вчера.

— Земеделието или Вътрешно е този път? — засмя се злорадо Джак. Този дял от бюджета на ЦРУ почти никога не ставаше обществено достояние. Оперативният отдел винаги получаваше част от финансите си чрез жонглиране.

— Здравеопазване и разузнаването, струва ми се.

— Но все пак ще минат две-три години, докато…

— Зная. — Дърлинг се размърда в стола си. — Слушай, Джак, ако е толкова важно за теб, тогава защо…

— Сър, ако сте прочели досието ми, знаете защо. — „Мили Боже,“ искаше му се да добави „колко още трябва да…“ Ала не можеше, не и тук и пред този човек, затова не го направи. Вместо това запрелиства отново папката, като четеше с максималната бързина, позволяваща разбиране.

— Зная, че беше грешка да омаловажим разузнавателния отдел. Трент и Фелоус го потвърдиха. Госпожа Фоли също. Човек може да се претовари на тази длъжност, Джак.

Райън вдигна очи и почти се усмихна, докато не видя лицето на президента. Под очите му имаше следи от умора, които не можеше да прикрие. Тогава обаче и Дърлинг забеляза израза на лицето на Джак.

— Кога можеш да започнеш? — попита го президентът на САЩ.

Техническият директор се върна, включи лампите и огледа апаратурата си. Контролната му кабина бе почти изцяло от стъкло и леко издигната, за да може да наблюдава работата в цеха без усилия, само с повдигане на глава. След няколко минути персоналът щеше да започне да пристига и неговото идване в службата по-рано от целия екип (в страна, където да дойдеш два часа по-рано, беше правило) щеше да създаде подходящата атмосфера. Първият работник дойде само след десет минути, закачи си сакото и се отправи към другия край да сложи кафето. „Кафе, а не чай“ — помислиха двамата мъже едновременно. Учудващо западняшко. Другите пристигнаха вкупом, обидени и завиждащи на колегата си, защото всички забелязаха, че кабинетът на началника свети и че не е празен. Някои зачовъркаха по работните си маси, за да се отпуснат и същевременно да покажат предаността си. Два часа преди началото на работния ден началникът излезе от кабинета си и подкани екипа да се събере за първото утринно обсъждане на работата. Всички те знаеха, разбира се, но все пак трябваше да им се съобщи. Отне им десет минути и като приключиха, всички се заловиха за работа. Това вече изобщо не бе странен начин за започване на война.

Вечерята беше изискана, сервирана в огромната трапезария с висок таван под звуците на пиано, цигулка и откъслечния звън на кристал. Разговорите на масата бяха обикновени или на Джак така му се струваше, докато отпиваше от виното и се бореше с основното ястие. Сали и малкият Джак се справяха добре в училище, а Катлийн щеше да навърши две годинки след месец, както си щапуркаше около къщата на „Перегрийн Клиф“ — властната и нападателна кукличка на татко и ужасът за дневните ясли. Роби и Сиси, бездетни въпреки всичките си опити, играеха ролята на леля и чичо на триото Райън и се гордееха толкова с челядта, колкото Джак и Кати. Помисли си, че има нещо тъжно в цялата работа, ала такъв им бил късметът. Питаше се дали Сиси още плаче за това, когато е сама в леглото, а Роби е някъде по работа. Джак никога не бе имал брат, но чувстваше приятеля си по-близък и от брат и смяташе, че той заслужава по-добра съдба. Сиси пък беше просто ангел.

— Чудя се как вървят нещата в службата.

— Вероятно замислят план за нахлуването в Бангладеш — включи се Джак отново в разговора и вдигна глава.

— Това беше миналата седмица — възрази Джексън ухилен.

— Как ли се справят без нас? — почуди се Кати на глас, като вероятно се безпокоеше за някой пациент.

— Е, за мен концертният сезон започва чак другия месец — отбеляза Сиси.

— Ммм — отвърна Райън и пак заби поглед в чинията си, като се чудеше как ще съобщи новината.

— Джак, вече зная — рече Кати най-сетне. — Не можеш да го скриеш.

— Кой…

— Тя попита къде си — обади се Роби оттатък масата. — Един морски офицер не може да лъже.

— Мислеше, че ще съм бясна, а? — попита Кати мъжа си.

— Да.

— Не го знаете какъв е — обърна се тя към другите. — Всяка сутрин си взима вестника и мърмори. Всяка вечер пуска новините и мърмори. Всяка неделя гледа интервюта и мърмори. Джак — каза Кати тихо, — смяташ ли, че някога бих могла да се откажа от хирургията?

— Вероятно не, ама не е същото…

— Не, не е, но за теб е същото. Кога започваш? — попита Каролайн Райън.