"Дъга Шест" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

10. Новите

За работодателя на Попов имаше повече публикации, отколкото за мнозина политици — което, впрочем, беше съвсем разбираемо, прецени Попов, след като този човек беше направил много по-важни и интересни неща за страната си и за света — но в тези статии се говореше предимно за бизнеса, което не помогна особено на Попов, освен за пореден път да оцени по достойнство състоянието и огромното влияние на шефа си. Малко неща се срещаха за личния му живот, освен че беше разведен. Донякъде жалко. Бившата му съпруга изглеждаше едновременно привлекателна и интелигентна, ако можеше да се съди по снимките и информацията за нея. Вероятно двама толкова интелигентни хора трудно можеха да съжителстват. „Ако е така, толкова по-зле за жените“ — помисли си руснакът. Изглежда, малцина американци обичаха да живеят под един покрив с интелигентни колкото тях половинки. Това трябваше да е твърде потискащо за по-слабите личности — а само слаби личности могат да се притесняват от това, прецени руснакът.

Но нямаше нищо, което да свързва този човек с терористите или с тероризма. Никога не бяха го нападали, дори в най-обикновено улично престъпление, поне според „Ню Йорк Таймс“. Подобни неща, разбира се, не винаги се превръщаха в новина. Вероятно е имало някакъв инцидент, който никога не е излязъл на бял свят. Но ако е бил толкова значим, че да промени посоката на живота му — тогава е щяло да се разчуе, нали?

Вероятно. Почти сигурно, прецени той. Но думичката „почти“ беше притесняващо определение за офицер от разузнавателния бранш. Това беше човек на бизнеса. Гений, както в научната си област, така и в ръководенето на голяма корпорация. В това, както изглеждаше, той влагаше цялата си страст. Имаше много негови снимки с жени, рядко една и съща два пъти, при участието му в най-различни благотворителни и социални дейности — все хубави жени, забеляза Попов, като великолепни трофеи, които печелиш и след това окачаш на стената на подходящо празно място, докато търсиш поредния. И така, що за човек все пак беше неговият работодател?

В крайна сметка Попов не разбра нищо, което беше повече от обезпокоително. Собственият му живот беше заложен в ръцете на един човек, чиято мотивация той не проумяваше. А след като не я знаеше, не можеше да оцени оперативните опасности, които застрашаваха самия него. Ако целите му бъдеха разгадани от други и неговият работодател бъдеше разкрит и арестуван, тогава самият той, Попов, щеше да се изправи пред угрозата от арест по сериозни обвинения. „Е, помисли си бившият офицер от КГБ, докато връщаше последните периодични издания на библиотекаря, решението на това е лесно.“ Той винаги държеше една пътна чанта готова и имаше две фалшиви самоличности. При първия признак за тревога можеше да се озове на някое международно летище и да духне в Европа колкото може по-бързо, а там да се покрие и да се възползва от парите, които беше скътал в банката. Вече разполагаше с достатъчно, за да си осигури комфортен живот за няколко години, а може би и за повече, стига да намереше наистина добър инвестиционен консултант. „Изчезването от лицето на света не е чак толкова трудно за човек с подходящия тренинг — каза си той, докато излизаше на Пето авеню. — Единственото, което ти е нужно, е петнадесет–двадесет минутно предупреждение…“ Но можеше ли да е сигурен, че ще го получи?…

Германската федерална полиция беше ефикасна както винаги, забеляза Бил Тоуни. И шестимата терористи бяха идентифицирани в рамките на четиридесет и осем часа, и докато траеха разпитите на техни приятели, съседи и познати, полицията вече бе научила доста неща и ги беше предала на властите, оттам на британското посолство във Виена и оттам — в Херефорд. Пакетът данни включваше снимка и чертежи на дома, притежаван от Фюрхтнер и Дортмунд. Единият от двойката, забеляза Тоуни, се оказа художник от средно качество. В доклада се съобщаваше, че двамата продавали картини в някаква местна галерия, подписани естествено с псевдоним. Вероятно сега те бяха станали по-ценни, помисли си разсеяно Шестицата, обръщайки страницата. Имаха си и компютър, но документите в него не се бяха оказали особено полезни. Единият от тях, вероятно Фюрхтнер, според германските следователи, беше писал дълги политически филипики, приложени, но все още непреведени — доктор Белоу сигурно щеше да поиска да ги изчете. Освен всичко това имаше твърде малко интересно. Книги, много от които с политическо съдържание, повечето отпечатани и закупени в бившата ГДР. Хубав телевизор и стереосистема, и много записи и компактдискове с класическа музика. Прилична кола за хора от средната класа, добре поддържана и застрахована от местна фирма, на прикриващите ги имена — Зигфрид и Хана Колб. Нямаха кой знае колко близки приятели в съседство, бяха се държали настрана и всеки публичен аспект от живота им беше ин орднунг24. И все пак се бяха спотайвали там като натегнати пружини… очаквайки какво?

Какво ги беше задействало? За това германската полиция нямаше никакво обяснение. Един от съседите донесъл, че преди няколко седмици ги посетила кола — но кой е дошъл и с каква цел, никой не знаеше. Номерът на колата не бил забелязан, нито марката, въпреки че според описанието тя трябваше да е германско производство, вероятно бяла или поне светла. Тоуни не можеше да прецени доколко това е важно. Можеше да е бил някой купувач на картина, застрахователен агент… или пък лицето, което ги е накарало да излязат от укритието си и да се върнат към предишния си живот на крайнолеви терористи.

На базата на наличната информация не можеха да се правят никакви заключения. Той се разпореди секретарката да предаде писанията на Фюрхтнер на преводач за по-нататъшно проучване от него самия и от доктор Белоу, и това, в общи линии, беше всичко, което можеше да направи по случая. Нещо беше накарало двамата германски терористи да се разбудят от професионалната си дрямка, но той не знаеше какво. Германската федерална полиция можеше евентуално да се натъкне на отговора, но Тоуни се съмняваше в това. Фюрхтнер и Дортмунд бяха намерили начин да живеят ненатрапчиво в една държава, чиято полиция беше много добра в издирването на хора. Някой, когото са познавали и комуто са вярвали, е дошъл при тях и ги е убедил да поемат задачата. Който и да е бил той. знаел е как да се свърже с тях, което на свой ред означаваше, че все още съществува някаква форма на терористична мрежа. Германците бяха стигнали до същото заключение и в забележка към първоначалния си доклад препоръчваха разследването да продължи с помощта на платени информатори — което можеше да свърши или да не свърши работа. Тоуни беше посветил няколко години от живота си на проникването сред ирландските терористични групи и беше постигнал известни незначителни резултати, които навремето се смятаха за забележителни, поради своята рядкост. Но от дълго време в света на терористите действаше процесът на Дарвиновия подбор. Тъпаците загиваха, а умниците оцеляваха и след близо тридесет години непрекъснато преследване от страна на все повече поумняващите полицейски служби оцелелите терористи наистина ставаха все по-умни — а най-добрите от тях бяха обучавани в самия московски Център от служители на КГБ… дали това не беше вариант, заслужаващ проучване? Новите руснаци донякъде сътрудничеха… но не особено в областта на тероризма, вероятно от притеснение заради бившата си обвързаност е такива хора… или може би защото архивите бяха унищожени — нещо, което руснаците често твърдяха и на което Тоуни не вярваше много. Такива хора не унищожават нищо. Съветите бяха развили най-могъщата бюрокрация в света, а бюрократите просто не могат да унищожават архива. Във всеки случай търсенето на сътрудничество от руснаците по такъв въпрос беше далеч над неговото ниво на пълномощия, въпреки че можеше да напише една молба и тя дори да прескочи едно–две нива нагоре преди някой цивилен старши служител във Форин Офис да я смачка и да я хвърли в коша. Той все пак реши да опита. Щеше да му осигури известно занимание и поне щеше да покаже на хората в Сенчъри Хауз, че все още е жив и работи.

Тоуни прибра всички листа заедно със собствените си бележки в една дебела папка и се залови е предварително обреченото искане. Единственото, което можеше да заключи засега, беше, че все още съществува терористична мрежа и че някой, известен на нейните членове, все още държи ключовете към това гадно малко царство. Е, може би германците щяха да научат нещо повече и може би данните щяха да си намерят пътя до бюрото му. Ако това станеше, дали Джон Кларк и Алистър Стенли щяха да могат да подготвят собствения си удар срещу тях? Не, по-вероятно това щеше да е работа за полицията в замесената държава или град и това щеше да се окаже достатъчно. Не е нужно да си чак толкова умен, за да напъхаш някого в торбата. В края на краищата, французите бяха доказали това с Карлос.

Илич Рамирес Санчес не беше щастлив човек, но и килията в затвора „Льо Санте“ не беше предназначена да го ощастливи. До неотдавна най-страшният терорист в света, той беше убивал хора със собствената си ръка и го беше правил съвсем небрежно. Всички полицейски и разузнавателни служби по света се бяха вдигнали по дирите му, а той им се смееше от своите явки в бившата Източна Европа. Там четеше разсъжденията в пресата кой е самият той и за кого всъщност работи, заедно с документацията на КГБ какво правят чуждите служби, за да го заловят… докато Източна Европа не рухна, а заедно с нея — държавната поддръжка за неговата революционна дейност, и пътят му не приключи в Судан, където бе решил да вземе по-сериозно нещата в ръцете си. Беше си уредил пластична операция и за тази цел отиде при един свой доверен лекар, подложиха го на обща анестезия… и се събуди на борда на френски служебен самолет, здраво завързан на носилка, с един французин до него, който му каза: „Бонжур, мосю Чакал“, с лъчезарната усмивка на ловец, току-що заловил най-опасния тигър. Накрая беше изправен на съд заради убийството на един бъзлив информатор и на двама офицери от френското контраразузнаване през 1975 година и се беше защитавал самичък, наперено — не че това имаше голямо значение освен за собственото му самочувствие. Беше се самопровъзгласил за „професионален революционер“ пред една нация, която си беше имала собствена революция преди двеста години и втора не й трябваше.

Но най-лошото беше, че го осъдиха като… криминален престъпник, все едно че работата му не водеше до никакви политически последствия. Беше положил големи усилия да отклони криминалния аспект, но прокурорът не отстъпи и докато изреждаше обобщената версия на обвинението си от гласа му капеше презрение, всъщност по-лошо, защото беше съвсем равнодушен при представянето на доказателствата и запази презрението си за по-късно. Санчес през цялото време бе съхранил външното си достойнство, но вътрешно бе изпитал болката на хванатия в капана звяр и трябваше да призовава на помощ целия си кураж, за да запази спокойствие. И крайният резултат съвсем не беше изненадващ.

Затворът беше навършил сто години в деня на собственото му рождение. Бе построен в стила на средновековна тъмница. Малката му като клетка килия имаше само едно прозорче, а той не беше достатъчно висок, за да може да наднича през него. Пазачите му обаче имаха камера и го следяха с нея двадесет и четири часа в денонощието, като някакво много специално животно в много специална клетка. Беше възможно най-самотният човек и го пускаха извън клетката само веднъж на ден, за едночасова разходка в мизерния затворнически двор. Карлос разбираше, че не може да очаква много повече през остатъка от живота си, и поради това куражът му постепенно го напускаше. Най-лошо от всичко беше скуката. Имаше книги за четене, но не можеше да се разходи никъде освен из няколкото квадратни метра на килията… а най-лошото беше, че целият свят знаеше, че Чакала е затворен в клетка завинаги — и затова може би щяха да го забравят.

Да го забравят? Доскоро целият свят трепереше от името му! Забравата беше най-болезненото за него.

Отбеляза си наум да се свърже с адвоката си. Разговорите им бяха насаме, а адвокатът му знаеше няколко имена, на които да се обади.

— Стартираме — обяви Малой.

Двата турбодвигателя оживяха и витлото се завъртя.

— Калпав ден — отбеляза лейтенант Харисън по интеркома.

— Отдавна ли си тук? — попита Малой.

— Само от няколко седмици, сър.

— Е, сега поне знаеш защо британците спечелиха Битката за Британия. Никой друг не може да лети в такива говна.

Флотският се огледа. Днес нищо не беше като хората. Полетният таван беше по-малко от триста метра, а дъждът се лееше здраво. Малой отново провери пулта. Всички системи на машината бяха в зеленото.

— Ясно, сър… колко часа имате на „Найт Хоук“?

— О, около седемстотин. Предпочитам качествата на „Пейв Лоу“, но и този може да лети. Май е време да го проверим, синко. — Малой издигна машината сред бушуващия с тридесет възела вятър и попита: — Всички отзад, добре ли сте?

— Взел съм си плика за повръщане — отвърна Кларк и Динг се изкикоти. — Познаваш ли Пол Джоунс?

— Полковника от Еглин ли? Уволни се преди пет години.

— Същият. Колко е добър? — попита Кларк, главно за да изпита Малой.

— Няма по-добър на хеликоптер, особено с „Пейв Лоу“. Той просто си приказваше с машинката и тя го слушаше, милата. Познаваш ли го, Харисън?

— Само по репутацията, сър — отвърна помощник-пилотът от лявата седалка.

— Дребен такъв, много добър на голф също. Сега е съветник, работи със Сикорски. От време на време се мярка в Браг. Хайде, сладурано, да видим какво можеш. — Малой завъртя вертолета в плътен десен завой. — Хм, много са добри тия машинки. Обичам си ги. Добре, Кларк, казвай каква е задачата?

— Учебната сграда, симулираме верижен десант.

— Прикрит или щурмови?

— Щурмови.

— Това е лесно. По-определено място?

— Че как! Дръжте се, тръгваме. — Малой спусна вертолета и се понесе към учебната сграда като ястреб, преследващ фазан — и пак като ястреб дръпна рязко нагоре на подходящото място, увисвайки толкова бързо, че помощник-пилотът на лявата седалка се извърна изумен от бързината, с която беше превключил. — Как беше, Кларк?

— Не много лошо — призна пестеливо ДЪГА Шест.

После Малой даде газ, за да се измъкне, като че ли изобщо не беше спирал над сградата.

— Това мога да го подобря, след като свикна с хората ти — колко бързо ще изскачат и прочие, но доставката на дълга линия обикновено е по-доброто, както знаеш.

— Стига да не загубиш представа за разстоянието и да не ни забиеш в покрива — отбеляза Чавес, което спечели обръщане на глава и кисела физиономия.

— Мойто момче, опитваме са да го избягваме. Никой не прави по-добре маневрата „люлеещ се стол“ от мен.

— Трудна е — отбеляза Кларк.

— Така е — съгласи се Малой, — но аз мога да свиря и на пиано.

На този човек не му липсваше самоувереност. Дори лейтенантът в лявата седалка си помисли, че малко се изхвърля, но тъй или иначе го понасяше, особено докато гледаше как Малой използва общия лост, за да контролира мощта на двигателите. След двадесет минути отново бяха на земята.

— Та такива ми ти работи — каза им Малой, след като витлото спря да се върти. — Кога започваме истинските тренировки?

— Утре заранта рано ли е? — попита Кларк.

— За мен е добре, сър. Друг въпрос — на „Найт Хоук“ ли тренираме, или ще трябва да привиквам да летя с нещо друго?

— Това още не сме го уточнили — призна Джон.

— Да де, ама това е важно. Всеки хеликоптер си има подход и от това зависи как ще правя доставките. — На тия съм най-добър. Почти толкова добър съм и с „Хюи“, но те са шумни и трудно се прикриват. Ако ще са други, трябва просто да свикна с тях. Няколко часа блъскане и друсане, докато им хвана цаката. — „Да не говорим докато научиш кой индикатор къде се намира“ — не добави Малой, тъй като на света нямаше и две летателни машини, чиито циферблати, стрелки и контролни лостове да са на едно и също място, поради което авиаторите непрекъснато псуваха, още от времето на братята Райт. — Ако скачаме, рискувам живот, моя и на останалите, при всеки полет. Бих предпочел да сведа тия рискове до минимум. Аз съм си предпазлив от малък.

— Ще се погрижа за това още днес — обеща Кларк.

Попов си позволи чудесна вечеря в един италиански ресторант, след което изпуши една пура и се прибра в апартамента си. Чакаше го още работа. Беше си осигурил два видеозаписа на преките новинарски репортажи от двата терористични инцидента, които сам беше предизвикал, и искаше да ги проучи. И в двата случая репортерите говореха на немски — швейцарската разновидност, и после австрийската — който език той самият говореше като майчин (германски вариант). Разположи се в едно от креслата с дистанционното в ръка, като от време на време пренавиваше, за да върне на някоя странност, предизвикала мимоходом интереса му. Изучаваше лентите грижливо и обученият му ум запаметяваше всяка подробност. Най-интересните части, разбира се, бяха тези, които показваха щурмовите екипи. Качеството на картината и в двата случая беше лошо. Телевизията просто не беше предназначена да осигури качествен образ, особено при лошо осветление и от двеста метра разстояние. На първата лента, тази от случая в Берн, имаше не повече от деветдесет секунди кадри с щурмовия екип преди акцията — тази част не беше излъчена по време на атаката, а едва след това. Мъжете се движеха професионално, донякъде напомняха на Попов за балет — толкова странно изчистени бяха движенията им, докато притичваха и пропълзяваха наляво и надясно — а после дойде ослепително мълниеносната акция, с кадри, разкъсани от резките движения на камерата след взривовете — те винаги караха операторите да подскачат. Никакъв ек от стрелба. Значи оръжията им бяха със заглушители. Правеше се, за да не разберат терористите по звука откъде са дошли изстрелите — но в този случай това не беше от особено значение, тъй като те бяха мъртви още при откриването на стрелбата. Но все едно, така се правеше. Това бяха правилата на играта, приложени със смъртоносна сила. След секунди — край на акцията, щурмовият екип излезе на открито и бернската градска полиция се намеси да оправи бъркотията. Хората в черно се държаха незабележимо, като дисциплинирани войници на бойното поле. Никакви ръкостискания, никакви поздравления. Бяха твърде добре обучени, за да си позволят такива неща. Никой не направи нещо особено освен да запали цигара… а един като че ли си запали лула. Последва обичайният безмозъчен коментар от страна на местните новинарски коментатори, дърдорещи за тази елитна полицейска единица и как тя била спасила живота на всички заложници и т.н и т.н. Попов стана да смени лентата.

Виенската акция беше предадена дори още по-лошо от телевизията поради особеностите на замъка. Доста хубав, впрочем. Романови сигурно бяха имали такъв дворец някъде в провинцията. Тук полицията безскрупулно контролираше телевизионния репортаж, което беше съвсем логично, макар да не беше изгодно за самия Попов. Картината показваше фасадата с отегчително постоянство, прекъсвано от монотонните приказки на телевизионния репортер, който безкрайно повтаряше едни и същи неща, обяснявайки на своите зрители как нямал възможност да разговаря с полицията на терена. Лентата наистина показа придвижването на превозни средства и пристигането този път на австрийския щурмови екип. Интересно, при пристигането си те май бяха облечени в цивилно облекло, а скоро след това се преоблякоха в бойно… при този екип то. изглежда, беше зелено… не, само зелени покриващи дрехи върху обичайното черно облекло. Дали това означаваше нещо? Австрийците имаха двама души с пушки с оптически мерници, които бързо се качиха в две коли, вероятно за да ги закарат зад замъка. Водачът на щурмовия екип, не много висок мъж, почти като онзи, за когото Попов смяташе, че оглавява екипа в Берн, се виждаше от далечно разстояние, как преглежда някакви листове — скицата на къщата и околностите й безспорно. После, малко преди полунощ, всички се покриха — и Попов остана да се взира в картината на замъка, осветена от огромни прожектори и придружена от още по-идиотските разсъждения на някакъв определено зле информиран телевизионен журналист… а после, малко след полунощ, се видя далечният блясък на изстрел, последван от още два, тишина — и след това паническите действия на униформената полиция в полезрението на камерата. Двадесетина полицаи нахлуха през предната врата с автомати. Репортерът заговори за внезапна активност, което и най-задръстените зрители можеха да забележат сами, последваха още дрън-дрън и накрая съобщението, че всички заложници са живи, а всички престъпници — мъртви. Нова безсъдържателна пауза и ето че облеченият в зелено и черно щурмови екип отново се появи. Както и в Берн, липсваха явни признаци на поздравления. Един от щурмовия екип като че ли пушеше лула. докато крачеше към фургона, който ги беше докарал на терена, и прибираше оръжието си, докато друг размени няколко реплики с цивилен полицай, вероятно въпросния капитан Алтмарк, командващ полицейските сили на мястото на събитието. Двамата, изглежда, се познаваха, разговорът им беше кратък, после паравоенният екип напусна сцената, също като екипа в Берн. Да, и двете антитерористични единици като че ли се бяха обучавали по един и същи учебник.

Последвалите репортажи в пресата говореха за умението на специалната полицейска единица. Това се беше случило и след Берн, но и в двата случая не беше никак изненадващо, тъй като репортерите винаги си дрънкаха едни и същи глупости независимо от езика или националността. Думите, използвани в изявленията на полицията, бяха почти идентични. Е, да речем, че някой беше обучавал и двата екипа, може би една и съща агенция. Може би германската група ГСГ-9, която с британска помощ бе ликвидирала самолетния инцидент в Могадишо преди двадесет години, беше обучила силите на страните, в които се говореше техният език. Задълбочената подготовка и хладнокръвното поведение на двата екипа определено бяха поразили Попов като твърде германски. Действаха като машини, преди и след атаките, пристигаха и напускаха като призраци, без да оставят след себе си нищо освен труповете на терористите. Попов, руснак по рождение и култура, не обичаше нацията, която беше избила толкова много негови сънародници, но беше в състояние да изпитва уважение и към германците, и към работата им, а и хората, които те убиваха, не бяха голяма загуба за света. Дори когато той самият помагаше в обучението им в качеството си на офицер от КГБ, те не бяха го интересували особено, нито пък някого другиго в управлението. Те представляваха ако не „полезните глупци“, за които някога беше говорил Ленин, то настървени кучета, на които им отвързваха каишките, щом се наложеше, но тези, които ги контролираха, не им вярваха кой знае колко. А и никога не бяха се оказвали особено ефикасни. Може би единственото, което действително бяха постигнали, беше да принудят летищните власти да инсталират детектори за метал и по този начин да създават неудобства за пътниците по целия свят. Наистина, бяха направили живота на израелците труден, но какво пък означаваше тази държавица на световната сцена? А дори и тогава какво се получи? Принудиш ли страните да се приспособяват към неблагоприятни обстоятелства, те си го връщат. И ето че сега „Ел Ал“, израелските аеролинии, бяха най-безопасните и сигурни в целия свят, а полицаите по земното кълбо на свой ред получаваха по-добра информация кого да следят и проучват щателно — а ако всичко останало се провалеше, полициите разполагаха със специални единици за борба с тероризма, като тези, които бяха оправили нещата в Берн и Виена. Обучени като германци, за да убиват като германци. Всички други терористи, които той щеше да изпраща в бъдеще, щяха да се сблъскат с такива хора. „Толкова по-зле за тях“ — помисли си Попов и превключи телевизора на кабелния канал, докато лентата се пренавиваше. Не беше научил кой знае какво от прегледа на двата записа, но той беше добре трениран офицер-разузнавач, и при това разсъдлив човек. Сипа си чаша водка „Абсолют“, обърна я на екс — липсваше му върховната марка „Старка“ — и остави мозъка си сам да се порови в натрупаната информация, докато гледаше някакъв филм.

— Да, генерале, знам — каза Кларк по телефона в 01:05 следобед на другия ден, като междувременно проклинаше часовите пояси.

— Това също така излиза извън моя бюджет — подчерта генерал Уилсън. „Първо — помисли си ГИКС-ЗМИЯТА — ми искат човек, после ме молят за машина, а сега искат да им осигуря и средства.“

— Мога да се опитам да го уредя чрез Ед Фоли, сър, но голите факти са, че имаме нужда от тази машина, за да тренираме. Вие наистина ни изпратихте много добър човек — добави Кларк, надявайки се да умилостиви кипналия Уилсън.

Не помогна много.

— Да, знам, че е добър. Нали тъкмо затова работеше при мен.

„Този човек на стари години започва да оглупява — каза си Джон. — Ще ми хвали Флотата!“ — нещо твърде необичайно за офицер от Армията и бивш командир на XVIII Военновъздушен корпус.

— Сър, знаете, че вече се справихме с две задачи, и при цялата ми присъща скромност, хората ми се справиха и с двете адски добре. Нали все пак съм длъжен да се боря за своите хора?

И тъкмо това успокои Уилсън. И двамата бяха командири, и двамата трябваше да вършат работа, да командват хора… и да ги защитават.

— Кларк, разбирам позицията ти. Наистина. Но как ще обучавам хората си, ако ми взимаш машините?

— А какво ще кажете, ако го наречем временна обмяна? — предложи Джон, като поредната маслинова клонка.

— Все пак това ще износи един съвършено изправен „Найт Хоук“.

— Но ще обучи екипажите. И в края на всичко това вие ще получите един първокласен вертолетен екипаж и ще го приберете в Браг да работи с вашите хора — а разходите по обучението им за вашите операции ще бъдат почти нищожни, сър.

Във Военновъздушната база Макдил Уилсън си каза, че това е губещо предложение. ДЪГА беше добре защитена операция и всички го знаеха. Този тип, Кларк, я беше пробутал първо на ЦРУ, а после на самия президент — и разбира се, те вече имаха зад гърба си две акции, и двете приключили успешно, макар втората да беше доста рискована. Но Кларк, колкото и да беше умен и колкото и добър командир да изглеждаше, все още не беше се научил как да се оправя с една бойна част в съвременния военен свят, където половината ти време минава в пресмятания на пари, вместо да си водиш бойците на фронтовата линия и да ги тренираш. Ето, това наистина измъчваше Сам Уилсън, този твърде млад за четирите си звезди професионален боец, който искаше да бъде войник — нещо, което висшето командване всячески спъваше въпреки физическата му форма и желанието му. Най-тревожното беше, че тази единица, ДЪГА, щеше да отмъкне голяма част от собствената му работа. Командването на Специални операции имаше ангажименти във всички части на света, но международният облик на ДЪГА означаваше, че сега в същото поле на дейност има още някой, а политически неутралният характер предполагаше, че използването й ще е много по-приемливо за страните, които можеха да се нуждаят от специални услуги. Кларк можеше просто да го избута от бизнеса в истинския смисъл на думата и на Уилсън това никак не му харесваше.

Но, в края на краищата, да не би да имаше някакъв избор?

— Добре, Кларк, можеш да използваш хеликоптера, докато частта му е в състояние да се лиши от него и докато това не пречи на учебния процес и бойната готовност на съответната част. Ясно?

— Да, сър, ясно — отвърна с признателност Джон Кларк.

— Трябва да прескоча да видя какви ги вършите — изхъмка Уилсън.

— С най-голямо удоволствие, генерале.

— Ще видим — избоботи Уилсън и прекъсна линията.

— Много е упорит този кучи син — въздъхна Джон.

— Така е — съгласи се Стенли. — В края на краищата, пъхаме се в неговата територия.

— Сега това е нашата територия, Ал.

— Да, така е, но не бива да очакваш, че това много ще го зарадва.

— И при това е по-млад и по-упорит от мен!

— Само с няколко години, но аз лично не бих искал да кръстосваме шпаги с него. — Стенли се усмихна. — Войната, изглежда, свърши, Джон, и ти, изглежда, я спечели.

Кларк успя да се усмихне.

— Да. Ал, но като че ли е по-лесно да излезеш на бойното поле и да убиваш хора.

— Прав си.

— Какво прави екипът на Питър?

— Тренировка от въже.

— Да идем да погледаме — предложи Джон, доволен, че си е намерил оправдание да напусне кабинета.

— Искам да изляза оттук — каза той на адвоката си.

— Разбирам, приятелю — отвърна адвокатът и се озърна.

По закон във Франция, както и в Америка, разговорите между клиенти и адвокати бяха лични и не можеше да се записват и използват по никакъв начин от държавата, но никой от двамата не се доверяваше много на французите, че ще спазят този закон, особено след като ГДВР, френската разузнавателна служба, беше проявила такава изобретателност, за да изправи Илич пред правосъдието. ГДВР не беше от институциите, които се славят с това, че се съобразяват с правилата на цивилизованото международно поведение — факт, в който за свое собствено съжаление се бяха уверили хора, толкова различаващи се помежду си, колкото терористите и Грийнпийс.

Все пак в помещението имаше и други разговарящи хора, не се забелязваха насочени микрофони, а и двамата не бяха заели местата, предложени им от затворническата охрана, а бяха предпочели маса до прозорците. Разбира се, всяка кабина лесно можеше да се върже с жица.

— Длъжен съм да те предупредя, че обстоятелствата около твоята присъда не позволяват лесна апелация — наблегна адвокатът. Това не беше кой знае каква новина за клиента му.

— Това го знам. Искам да врътнеш един телефон.

— До кого?

Чакала му даде име и номер.

— Кажи му, че искам да бъда освободен.

— Не мога да участвам в криминален акт.

— И това ми е известно — отбеляза хладно Санчес. — Кажи му също така, че възнаграждението ще е много голямо.

Подозираше се, макар да не беше сигурно, че Илич Рамирес Санчес е скътал невероятни пари в резултат на акциите си. Това се връзваше главно с неговото успешно нападение над министрите на ОПЕК в Австрия преди близо двадесет години, което обясняваше защо той и неговите хора бяха проявили такова старание да не убият нито една наистина важна личност, въпреки политическия шамар, който щеше да предизвика това — и толкова по-добре за него, след като му донесе известност и едва ли не възхвала по онова време. Бизнесът си е бизнес, дори за този тип хора. И някой си беше платил, със собствените си законни сметки, помисли си адвокатът.

— Какво още да му кажа?

— Само това е. Ако има отговор веднага, той ще ти го съобщи — каза Чакала.

В очите му все още се четеше някаква напрегнатост, нещо студено и отдалечено… но въпреки това те се вглеждаха дълбоко в човека, който го питаше, и му казваха какво трябва да стане.

От своя страна, адвокатът не за първи път се запита защо ли се бе ангажирал с този клиент. Той имаше дълга професионална практика в защитата на крайни каузи, с което се бе прочул и си беше спечелил изгодна криминална практика. Това, разбира се, включваше допълнителен елемент на опасност. Наскоро му се беше наложило да се справи с три дела за наркотици и бе загубил и трите, а на клиентите никак не беше им харесала мисълта да прекарат двадесет или повече години в затвора и съвсем наскоро бяха изразили недвусмислено неудовлетворението си от него. Дали можеха да организират убийството му? Това се беше случвало неведнъж в Америка, както и на други места по света. В случая възможността беше малко по-далечна, още повече че той не беше давал никакви обещания освен да направи всичко, което му е по силите. Същото беше и с Карлос Чакала. Адвокатът се беше включил в делото, за да потърси възможности за обжалване, беше го направил и беше загубил — предсказуемо. Френските върховни съдилища не проявяваха особена милост към човек, пролял кръв на територията на Франция. А сега довереникът му капризно беше решил, че затворническият живот не му харесва. Адвокатът знаеше, че ще предаде съобщението, както беше длъжен, но дали това не го въвличаше в криминален акт?

Не. Да кажеш на някой познат на своя клиент, че последният иска да не бъде в затвора… какво пък, кой не би искал да е на свобода? А посланието беше многозначно, съдържаше много възможни тълкувания. Помощ на нечий зов, разкритие на ново изобличаващо доказателство, каквото и да е. А на всичко отгоре това, за което Санчес го беше помолил, беше лична информация, нали?

— Ще предам съобщението ти — обеща той на клиента си.

— Мерси.

Беше красива гледка дори посред нощ. Хеликоптерът МХ-60К „Найт Хоук“ се приближи със скорост четиридесет и осем километра в час на 60 метра над земята, подхождайки към учебната сграда от юг. Въпреки вятъра летеше гладко, съвсем не като на тактическа десантна маневра. Но под хеликоптера висеше тъмно найлоново въже, дълго тридесет метра, едва видимо и с най-добрите ПВН, а в края му бяха Питър Ковингтън, Майк Чин и още един член на Екип 1, увиснали под черния „Сикорски“ в своите черни костюми на нинджи. Хеликоптерът продължи напред и надолу равномерно и плавно, все едно че се плъзгаше по коловоз, докато носът му не стигна стената на сградата — и тогава се вирна нагоре и вертолетът потръпна, внезапно забавяйки скоростта си. Хората, увиснали на въжето, се люшнаха напред, после назад и само след миг безшумно се качиха на покрива. Това трудно можеше да се получи при подхождането на хеликоптера с носа надолу, като се имаше предвид устремният му полет напред, но при маневрата на Малой едва ли някой от земята щеше да разбере, че хеликоптерът е направил нещо друго, освен да прелети на постоянна скорост над сградата. А и в мрака всичко беше почти невидимо дори с очила за нощно виждане.

— Адски добре! — изпъшка Ал Стенли. — Нито един шибан звук.

— Той е точно толкова добър, колкото твърди — отбеляза Кларк и каза в микрофона:

— Прибирай се. Край на упражнението, край.

— Прието, Шест. Мечо се прибира. Край — последва дрезгавият отговор и „Найт Хоук“ се сниши и се насочи към площадката за кацане.

— Какво мислиш? — обърна се Стенли към майор Ковингтън.

— Адски е добър. Все едно че слизаш от влак на перона. Знае си работата. Какво ще кажеш, Чин?

— Включвайте го в щата, сър — потвърди Чин. — С този човек може да се бачка.

— Машинката е добре настроена — заяви Малой след двадесет минути, вече в клуба. Беше в пилотския си костюм, но носеше жълт шал около врата и Кларк попита:

— Каква ти е тази превръзка на врата?

— О, това ли? Шал А-10. Едно момче, спасих го в Кувейт, ми го даде. Мисля, че ми носи късмет. Затова си го нося по време на задачи.

— Трудно ли е да се направи тази преходна маневра? — попита Ковингтън.

— Трябва да имаш добро чувство за ритъм и да усещаш вятъра. Знаете ли какво ми помага да се подготвя за това?

— Кажи — подкани го Кларк.

— Свиренето на пиано. — Малой отпи от бирата си и се ухили. — Не ме питайте защо, но винаги летя по-добре, след като съм посвирил малко. Може би има нещо общо с отпускането на пръстите. Тъй или иначе, това вертолетче, дето ни го заеха, е настроено много добре. Контролните кабели са натегнати точно по мярка, дроселите също. Наземният екип на ВВС… е, трябва да ги видя тези момчета и да ги черпя по едно. Наистина знаят как се подготвя хеликоптер. Добри механици са.

— Наистина са добри — съгласи се лейтенант първи ранг Харисън.

Той се числеше към Първо крило на Специални операции и технически отговаряше за хеликоптера. Беше много доволен, че ще има учител като Малой.

— При летенето с хелита това е половината сражение — да имаш точна настройка — продължи Малой. — С тази машинка например може просто да си гукаш и тя си те слушка, милата.

— Като добра пушка — отбеляза Чин.

— Тъй вярно, главен механик — каза Малой и вдигна халбата си. — Е, момчета, какво можете да ми кажете за първите си две акции?

— Десет на едно — отвърна Стенли.

— Кого изгубихте?

— В Берн убиха един заложник още преди да се появим на сцената.

— Припрени, а?

— Нещо такова — кимна Кларк. — Не беше много умно от тяхна страна. Бях си помислил, че са най-обикновени обирджии на банка, но разследването доказа терористична връзка. Разбира се, може би са искали само пари. Доктор Белоу така и не можа да реши каква точно им е била целта.

— Както и да го погледнеш, те са си чисти главорези и убийци — каза Малой. — По едно време обучавах пилоти за ФБР и прекарах няколко седмици в Куонтико с Екипа за спасяване на заложници. Въведоха ме малко в психологическата част. Понякога е доста интересно. Този доктор Белоу да не е Пол Белоу, онзи с трите книги?

— Същият.

— Много е умен.

— Това е идеята, Малой — каза Стенли и махна на бармана за по още едно.

— Но работата е, нали ме разбираш, че има само едно нещо, което наистина трябва да знаеш за тях — изсумтя Малой.

— Да де, как да ги цапардосаш — съгласи се главен механик Чин.

Бар-салонът „Търтъл Ин“ на Кълъмбъс Авеню, между Шестдесет и осма и Шестдесет и девета улици, си го биваше. Беше добре известно и винаги пълно с местни хора и с туристи заведение. Музиката беше силна, но не прекалено, и беше осветено, но не много. Пиячката беше малко по-скъпа от нормалното, но допълнителната цена беше заради атмосферата, която, както би казал собственикът, ако го попитате, нямаше цена.

— Е. — Мъжът отпи от своя ром с кола. — Някъде наблизо ли живееш?

— Просто минавам оттук — отвърна тя и също отпи от питието си. — Търся си работа.

— Каква работа?

— Адвокатска секретарка.

Смях.

— За такива като теб тук място колкото искаш! Тук има повече адвокати, отколкото шофьори на таксита. Та откъде казваш, че идваш?

— Демойн, Айова. Бил ли си там?

— Не, местно момче съм — излъга мъжът. Всъщност той беше роден в Лос Анджелис преди тридесет години. — Счетоводител съм при Пийт Маруик. — Последното също беше лъжа.

Но един ергенски бар е място за лъжи — нещо, което всеки знае. Жената беше на двадесет и три, току-що завършила школа за секретарки, с кафява коса и кафяви очи, и имаше нужда да свали седем–осем килограма, макар иначе да беше привлекателна, ако на човек му харесват по-закръгленичките. Трите питиета, които беше погълнала до този момент, за да покаже, че е фиданка, която прихваща добре на почвата на Голямата ябълка25, я бяха размекнали порядъчно.

— Била ли си тук преди? — попита той.

— Не, за пръв път идвам. А ти?

— За последно преди няколко месеца. Хубаво място за запознанства. — Нова лъжа, но в заведение като това лъжите вървяха.

— Музиката е малко силна — каза тя.

— Е, по други места е много по-лошо. Наблизо ли живееш?

— На три пресечки оттук. Взех едно ателие под наем. Багажът ми пристига след седмица.

— Значи още не си се нанесла?

— Точно така.

— Е, добре дошла в Ню Йорк…

— Ан Претлоу.

— Кърк Маклийн.

Здрависаха се и той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото, за да почувства допира на кожата му — необходимо условие за порив за близост, който той трябваше да предизвика. След няколко минути вече танцуваха, което в общи линии означаваше да се блъскаш в други хора около теб в тъмното. Той ловко превключваше на чар и тя се усмихваше. При други обстоятелства всичко това щеше да доведе до нещо по-съществено, помисли си Кърк. Но не и тази нощ.

След два барът затвори и той я изведе навън. Тя вече беше порядъчно пияна — седемте питиета и само фъстъци и солени бисквити. Той беше изпил само три.

— Е? — попита я той на тротоара. — Да те закарам?

— Ама аз съм само на три пресечки.

— Ани, вече е късно, а това е Ню Йорк! Трябва да се научиш къде можеш да ходиш и къде не можеш. Хайде — заключи той, дръпна я за ръката и я поведе към пресечката. Галантно й отвори вратата на беемвето, затвори я след нея и заобиколи от другата страна, за да се качи.

— Сигурно нещата ти вървят добре — отбеляза Ан Претлоу, оглеждайки колата.

— Е, много хора обичат да отбягват данъците, нали знаеш?

Той подкара — всъщност в погрешна посока, — но чашките й бяха дошли твърде много и тя не забеляза. Завиха наляво по Бродуей. Пред тях имаше паркиран някакъв син фургон. Кърк запали фаровете, забави колата и натисна бутона, за да смъкне предните прозорци. После възкликна:

— Ей, този го познавам.

— А? — отвърна Претлоу, объркана от мястото, където се намираха, и от посоката, в която бяха тръгнали. Но така или иначе, беше твърде късно да направи каквото и да е било.

— Здрасти, Кърк — каза един мъж в работен комбинезон и се наведе до десния прозорец.

— Здрасти, приятел — отвърна Маклийн и вдигна палец.

Мъжът в комбинезона измъкна от ръкава си аерозолен флакон, натисна червения пластмасов бутон и пръсна доза етер в лицето на Ан Претлоу. За миг очите й се изцъклиха, тя се обърна да погледне Кърк, после тялото й се отпусна.

— Внимавай с илачите, приятел, пияна е до козирката.

— Няма проблем.

Човекът с комбинезона почука на вратата на фургона и оттам слезе още един мъж. Вдигнаха Ан Претлоу и я качиха през задната врата на фургона. Сложиха я да легне до друга млада жена, прибрана по-рано същата нощ. Маклийн подкара — хладният нощен въздух отвя миризмата на етер от колата му — и се насочи по Уест Сайд и после на север. Окей, с тази беше прибрал в торбата две, а останалите до този момент трябваше да са прибрали още шест. Още три и щяха да приключат тази най-опасна част от операцията.