"Дъга Шест" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

12. Козове

Увеселителният парк си беше извлякъл добри уроци от своя по-известен първообраз. Управата се беше погрижила да наеме десетина старши служители, чиито разточително надути заплати се плащаха от финансовите поддръжници на парка от Персийския залив, които очакваха да възвърнат цялостните си вложения за по-малко от шест години вместо предвидените осем и половина.

Вложенията бяха значителни, тъй целта бе не просто да подражават на американската корпорация, но да я надминат във всяко отношение. Замъкът в техния парк беше построен от камък, а не от фибростъкло. Имаше три основни артерии, всяка ориентирана към три различни национални тематики. Обиколната железопътна линия беше със стандартни размери и използваше два истински парни локомотива. Обсъждаше се удължаването до международното летище, което испанските власти бяха така добри да модернизират, за да осигурят поддръжка за парка — и имаше за какво: той осигуряваше двадесет и осем хиляди пълни работни места и още десет хиляди на половин работен ден. Атракциите с возилата бяха забележителни: повечето от тях конструирани по поръчка и изработени в Швейцария, а някои бяха достатъчно рисковани, че да накарат и някой боен летец да пребледнее. В добавка паркът разполагаше със сектор „Научен свят“, с атракция „Разходка по луната“, която беше впечатлила дори НАСА, разходка под вода през един гигантски аквариум и павилиони от всяка по-значителна индустриална фирма в Европа — този на „Еърбъс Индустри“ беше особено впечатляващ и предлагаше възможност на децата (и възрастните) да пилотират симулирани версии на най-различни модели самолети.

Имаше костюмирани герои — гномове, тролове и всевъзможни митични същества от европейската история, плюс римски легионери, сражаващи се с варвари — както и обичайните зони за пазаруване, където гостите можеха да си купят какви ли не сувенири.

Едно от най-умните неща, които бяха правили инвеститорите, беше да построят този парк в Испания, вместо във Франция. Климатът тук, макар и по-горещ, беше също така слънчев и сух през по-голямата част на годината, което осигуряваше целогодишна дейност. Гостите пристигаха по въздуха от цяла Европа, като или взимаха влакове, или идваха с туристически автобуси, за да отседнат в големите удобни хотели, които бяха замислени с три различни равнища на цена и разкош, от един, който можеше да бъде удостоен със знака на Сизар Риц, до няколкото с по-скромни удобства. Всички гости можеха да се къпят в многобройните басейни или на плажовете с бял пясък и да играят на двете игрища за голф — в момента се довършваха още три. Имаше и оживено казино, нещо, което други увеселителни паркове не бяха опитвали. Като цяло, Световният парк, както го наричаха, се бе оказал сензация и в него рядко пребиваваха по-малко от десет хиляди гости, а често посетителите наброяваха над петдесет хиляди.

Като умно планиран комплекс, той се контролираше от шест регионални и един главен команден център, и всяка атракция, въртележка или заведение за хранене се следяха от компютри и телекамери.

Майк Денис беше оперативният директор. Бяха го наели от Орландо и макар да му липсваше дружеската атмосфера на тамошния ръководен персонал, построяването и след това поддръжката на Световния парк се бяха оказали предизвикателството, което беше очаквал през целия си живот. Неговият офис и командният център се намираха в замъка, във високата кула, копие на кула от XII век. Дукът на Аквитания може би се беше наслаждавал на подобно място, но той бе разполагал само с мечове и копия, не с компютри и хеликоптери, и колкото и богат да е бил негово благородие през дванадесети век, през ръцете му едва ли са минавали пари в такива количества — Световният парк прибираше по десет милиона долара в брой само за един ден и много повече от кредитни карти. Всеки ден един брониран камион за превоз на пари с тежък полицейски ескорт напускаше парка на път към близката банка.

Подобно на своя първообраз във Флорида, Световният парк представляваше многоетажна конструкция. Под главните маршрути имаше цял подземен град, където действаха службите за поддръжка и участващите в представленията обличаха костюмите си и се хранеха и откъдето той можеше бързо и невидимо за гостите да разпределя хора и неща в различни участъци на комплекса. Ръководенето на всичко това беше същото като да си кмет на доста голям град — всъщност дори по-трудно, защото той винаги трябваше да е сигурен, че всичко работи нормално и че разходите по операциите винаги са по-малки от приходите на града. Това, че вършеше работата си добре, всъщност с около 2.1 процента по-добре, отколкото собствените си първоначални предвиждания, означаваше, че получава внушителна заплата и че е заработил честно премията от един милион щатски долара, която му бяха изплатили само преди месец. Дано само децата му да успееха да се приспособят към тукашните училища…

Дори като обект на омраза можеше да ти вземе дъха. Това наистина си беше град, увери се Андре, и построяването му беше струвало милиарди. Той беше преминал през курсовете на местния университет „Световен парк“, беше изучил абсурдните правила за поведение, задължителни за това място, беше се научил да се усмихва на всичко и на всеки. Беше зачислен, случайно, към отдела за сигурност, прословутата „полиция“ на Световния парк, което означаваше, че бе облечен с бледосиня риза, тъмносин панталон със синя ивица, имаше свирка и портативно радио, и повечето му време минаваше в това да упътва хората към тоалетните, защото Световният парк имаше нужда от полиция точно толкова, колкото един кораб има нужда от колелета. Беше получил тази работа, защото владееше три езика — френски, испански и английски, и с това можеше да е от полза за повечето посетители — „гости“ на този нов испански град, на всички от които им се налагаше да се изпикаят от време на време, и на повечето от които очевидно им липсваше интелигентност да забележат стотиците знаци (по-скоро графични, отколкото с текст), които им показваха къде да отидат, щом нуждата им стане непреодолима.

Естебан, забеляза Андре, се намираше на обичайното си място и продаваше пълните си с хелий балони. Хляб и зрелища, мислеха си и двамата. Огромни суми, похарчени за построяването на този цирк — и за какво? За да дадат на децата на бедните трудови класи няколко кратки часа смях, преди да се върнат в мизерните си домове? Да изкусят родителите им да изхарчат парите си за празни удоволствия? Всъщност предназначението на това място беше да обогати още повече арабските инвеститори, които бяха вложили част от петролните си пари за построяването на този град на фантазиите. Той можеше и да секва дъха, но все пак беше обект на презрение, този образ на нереалното, този опиум за масите трудещи се, които не бяха в състояние да проумеят истинското му предназначение. Какво пък, тъкмо това беше задачата на революционния елит.

Андре обикаляше, привидно без цел, но всъщност в съответствие с плановете, както неговите собствени, така и на самия парк. Плащаха му, за да оглежда и да урежда, да се усмихва и да обяснява на родителите къде могат да се изпишкат малките им съкровища.

— Това ще свърши работа — каза Нунън още от вратата. Сутрешното заседание започваше.

— Какво е това „това“? — попита Кларк.

Нунън размаха един флопидиск.

— Само сто реда код плюс инсталационния материал. Клетките — тоест клетъчните телефони — работят с една и съща компютърна програма. Когато се озовем на място, просто пъхвам това в драйвовете им и им зареждам софтуера. Освен ако не набереш подходящия префикс, за да позвъниш — 1-1-1, за да бъда точен — клетката ще ти отговори, че номерът, на който звъниш, е зает. По този начин можем да блокираме всякакви обаждания по клетъчен телефон до нашите обекти от страна на някоя отзивчива душица отвън и същевременно да им попречим те да се обадят навън.

— Колко резервни копия имаш? — попита Стенли.

— Трийсет — отвърна Нунън. — Можем да накараме местните ченгета да ги инсталират. Инструкциите са напечатани на шест езика. — „Не е никак лошо, а?“ — дощя му се да добави. За да го получи, се беше свързал с Националната агенция за сигурност във Форд Мийд, Мериланд. Доста добре за само една седмица усилие. — Казва се Селкоп27 и може да действа навсякъде по света.

— Браво, Тим — каза Кларк. — Как са екипите?

— Сам Хюстън не е във форма, с навехнато коляно — докладва Питър Ковингтън. — Травма при верижния скок. Все още може да участва, но няма да бяга няколко дни.

— Екип 2 е в пълна готовност, Джон — заяви Чавес. — Джон Томлинсън е малко зле, с разтегнато ахилесово сухожилие, но не е кой знае какво.

Кларк изръмжа и кимна. Тренировките тук бяха толкова тежки, че случайните травми бяха неизбежни — а Джон много добре си спомняше афоризма, че учението трябва да е безкръвно сражение, а сражението — кърваво учение. Добре беше, че бойците му се трудеха така упорито в учението, колкото и в реални условия — това говореше много за духа им и не по-малко за професионализма им. Сам Хюстън беше дългобоен стрелец и всъщност в момента беше около седемдесет и пет процента боеспособен, а Джордж Томлинсън, с разтегнато сухожилие и прочие, продължаваше да участва в сутрешните кросове, преглъщайки болката като елитен боец.

— Разузнаване? — попита Джон Бил Тоуни.

— Нищо особено за докладване — отвърна офицерът от Сикрит Интелиджънс Сървис. — Знаем, че все още има живи терористи и че различните полицейски сили продължават разследванията си, за да ги изровят, и че тази работа не е лесна и не се мярка на хоризонта, но…

Но човек не можеше да предскаже прекратяването на някое дело. Всички около масата го знаеха. Същата тази вечер някой от класата на самия Карлос можеше да бъде спрян за нарушение на знака стоп, да бъде разпознат от някое съобразително ченге и да го спипат, но не можеш да планираш на базата на случайни събития. Все още съществуваха над сто известни терористи, живеещи някъде из Европа, също като Ернст Модел и Ханс Фюрхтнер, но те бяха научили един не особено труден урок: как да живеят незабележимо, да използват елементарна маскировка и да се пазят от неприятности. Трябваше да направят някоя по-голяма или по-малка грешка, за да ги забележат. Онези, които правеха тъпи грешки, отдавна бяха мъртви или в затвора.

— Какво е взаимодействието ни с местните полицейски агенции? — попита Алистър Стенли.

— Продължаваме да разговаряме с тях, а и акциите в Берн и Виена оказаха много полезен за нас натиск. Където и да се случи нещо, можем да очакваме, че ще ни привикат бързо.

— Подвижност? — попита Джон.

— Това май трябва да съм аз — отвърна подполковник Малой. — Нещата с Първо крило на Специални операции вървят добре. Разрешават ми да задържа „Найт Хоук“ засега и разполагам също така с достатъчно време на британската „Пума“, с която съм запознат. Ако се наложи да тръгнем, аз съм готов. Мога да получа въздушно зареждане с МС-130, ако се наложи далечно прехвърляне, но на практика мога да се озова почти навсякъде в Европа за максимум осем часа с моя „Сикорски“, със или без въздушно презареждане. Оперативно съм доволен от нещата. Войската тук е не по-лоша от всяка друга, която съм виждал, и се сработваме добре. Единственото, което ме притеснява, е липсата на медицински екип.

— Помислили сме за това. Доктор Белоу е нашият лекар. Можеш да дадеш бърза помощ при травма, нали, докторе? — попита Кларк.

— Прилично, но все пак не съм истински травматолог. Освен това можем да получим помощен медицински екип от полицията и пожарните служби на място.

— Във Форт Браг го бяхме организирали по-добре — изтъкна Малой. — Знам, че всички наши стрелци са обучени да дават спешна помощ, но да си имаме истински обучен корпусен медик ще е по-добре. Доктор Белоу има само две ръце — подчерта пилотът — и може да бъде само на едно място едновременно.

— Когато пристигаме — каза Стенли, — се обаждаме рутинно до най-близката клиника за спешна помощ. Досега взаимодействието е било добро.

— Добре де, но аз съм този, който ще трябва да превозва ранените. Правил съм го много време и мисля, че трябва да го уредим малко по-добре. Препоръчвам учение на тази тема. Трябва да го практикуваме редовно.

Идеята не беше лоша, прецени Кларк.

— Уместно, Малой. Ал, дай да го направим в следващите няколко дни.

— Съгласен — кимна Стенли.

— Трудното е в симулирането на наранявания — каза доктор Белоу. — Просто няма заместител на истинските неща, а не можем да вкараме хората си в спешното отделение. Твърде много загуба на време ще е, а и там няма да видят подходящи примери на наранявания.

— Този проблем го имаме от години — каза Питър Ковингтън. — Процедурите не може да се преподават, а е трудно да се придобие практически опит…

— Да, освен ако не прехвърлим командата в Детройт — заяде се Чавес. — Вижте, господа, всички сме наясно с първата помощ, а доктор Белоу е лекар. Има толкова много други неща за учение, а съществена е основната ни задача, нали? Отиваме там, свършваме си работата и това свежда до минимум броя рани, нали? — „Освен за противника“ — не добави той, а и никой не го беше особено грижа за тях, а и не можеш да лекуваш при три 10-милиметрови куршума в главата, дори в болницата „Уолтър Рийд“. — Харесва ми идеята да тренираме евакуация на ранени. Чудесно, това можем да направим, както и практиката по първа помощ, но можем ли, реалистично погледнато, да отидем по-далече от това? Не виждам как.

— Коментар? — попита Кларк. Той също не виждаше как могат да направят нещо повече.

— Чавес е прав… но човек никога не е напълно подготвен или напълно обучен — изтъкна Малой. — Колкото и усилия да полагаш, лошите винаги намират начин да ти подхвърлят нещо ново. Все едно, в „Делта“ ние винаги правим десантите с пълен екип за медицинска помощ, обучени военни медици, експерти в травматологията. Може би тук не можем да си го позволим, но така беше във Форт Браг.

— Затова просто ще трябва да разчитаме на местна поддръжка — каза Кларк, приключвайки темата. — Не можем да си позволим голямо разрастване. Не разполагаме с такива средства.

„И това е магическата думичка в този бранш“ — помисли си Малой, без да го казва. Няколко минути след това заседанието приключи и заедно с него — работният ден. Дан Малой вече бе усвоил местната традиция работният ден да завършва в клуба, където бирата беше добра, а компанията — сърдечна. След десет минути той вече надигаше халбата с Чавес. Това дребно мексиканче наистина си го биваше.

— Онова цакане, дето го направи във Виена, наистина беше добро, Динг.

— — Благодаря, Дан. — Чавес отпи. — Нямах голям избор обаче. Някой път просто трябва да направиш това, което трябва.

— Да де, така е — съгласи се флотският.

— Смяташ, че сме тънки откъм медицинска страна. Аз също, но досега това не е било проблем.

— Досега сте имали късмет, момчето ми.

— Да, знам. Все още не сме излизали срещу луди.

— А те са там навън, истинските социопати, ония, дето не им пука от нищо. Е, честно казано, и аз не съм виждал някой такъв, освен по телевизора, но все си го мисля. Все се връщам на оназ работа в Ма’алот, в Израел, преди двайсет и повече години. Онези шибалници трепеха малки деца само за да покажат колко са страшни… а пък онова, дето стана преди с малката щерка на президента… Извади адски късмет, че онова момче от ФБР се оказа там. Не бих имал нищо против да го черпя една бира.

— Добра стрелба — съгласи се Чавес. — Нещо повече, добър разчет на времето. Четох как се е оправил — приказките с тях и прочие, търпение, докато изиграе хода си, после, на момента, го прави точно.

— Чете лекция в Браг, но същия ден бях на път. Видях записа. Момчетата разправяха, че много го бивало в стрелба с пистолет… пък и умен на всичкото отгоре.

— Акълът никога не вреди — съгласи се Чавес, довърши бирата си и каза: — Отивам да приготвя вечерята.

— Я повтори?

— Жена ми е доктор. Ще се върне след около час и днес е мой ред да направя вечерята.

Вдигане на веждата:

— Радвам се да разбера, че си толкова добре обучен, Чавес.

— Сигурен съм в мъжествеността си — увери го Доминго и се запъти към вратата.

Тази вечер Андре работи до късно. Световният парк беше отворен до 23:00, а магазините оставаха отворени и до по-късно, защото колкото и да беше огромен паркът, не можеше да пропусне възможността да спечели още няколко петака от масите за евтините безполезни сувенири, стискани алчно от ръчичките на децата, полузаспали в прегръдките на изтощените си родители. Той безстрастно следеше този процес — как толкова много хора очакваха да спре и последното въртене на механичните хитрини и едва тогава, след като се поставеха веригите и операторите на главоломните въртележки им махнеха за довиждане, се обръщаха и се запътваха към порталите, използвайки и най-последната възможност, за да се поспрат и да се отбият в магазините, където продавачите им се усмихваха уморено и бяха толкова услужливи, колкото ги бяха обучавали. А след това, след като най-после всички напуснеха, магазините се затваряха, касите се изпразваха и пред погледа на Андре и колегите му от персонала по сигурността парите се отнасяха в залата за преброяване. Честно казано, това не влизаше в текущите му задължения, но той все едно продължи, следвайки тримата продавачи от магазина „Матадор“ по главната улица, после по една странична, през някакви бели дървени врати и надолу по стъпалата към приземните етажи, по бетонните коридори, гъмжащи от електрокари и служители през деня, а сега опустяващи, ако се изключат служителите, запътили се да се преоблекат в уличните си дрехи. Залата за отчитане на приходите се намираше в самия център, почти под замъка. Монетите се изсипваха в сандък, където се сортираха по националност и стойности, преброяваха се, пакетираха се и се етикетираха за превоз до банката. Банкнотите, вече групирани и разпределени на пачки по валута и стойност, се… се претегляха. Първия път, когато го видя, се удиви, но деликатните везни всъщност ги претегляха — ето, едно точка нула шест едно пет килограма банкноти от по сто германски марки. Два точка шест три седем нула килограма от по пет британски лири. Съответните суми се изписваха на електронните екрани и парите се отмятаха за опаковане. Тук служителите от охраната носеха оръжия, пистолети „Астра“, защото общото количество валута за деня беше… главният счетоводен екран показа числото 11 567 309.35 британски лири… все използвани в брой, парични знаци в добро състояние, на всякакви стойности. Всичко това се побра в шест големи брезентови чувала и бе поставено на платформата на четириколесен електрокар, за да бъде откарано до задната част на приземието, в бронирана кола с полицейски ескорт, която да го транспортира до централния клон на местната банка, все още отворен по това време на денонощието за депозит с такава величина. Единадесет милиона британски лири в брой.

— Извинете — обърна се Андре към наблюдаващия от охраната. — Да не би да наруших някакви правила, че дойдох тук?

Смях:

— Не, всеки рано или късно слиза тук, за да види. Затова има прозорци.

— Не е ли опасно?

— Смятам, че не. Прозорците са дебели, както виждате, а охраната в залата за преброяване е много стриктна.

— Мон дьо! Толкова пари… ами ако някой се опита да ги открадне?

— Камионът е брониран и има полицейски ескорт, две коли с по четирима души във всяка, всички тежко въоръжени. — И това щяха да са само явните пазачи, помисли си Андре. Сигурно имаше и други, не толкова близо и не толкова явни, но също така добре въоръжени. — Първоначално се тревожехме, че баските терористи може да се опитат да откраднат парите — толкова много пари в брой могат да финансират акциите им години наред, — но такава заплаха не се появи, а освен това нали знаете какво става с всички тези пари?

— Защо не карат парите до банката на хеликоптер? — попита Андре.

Контрольорът от охраната се прозя.

— Много е скъпо.

— Е, и какво става с парите?

— Повечето от тях се връщат обратно при нас, разбира се.

— О! — Андре се замисли за миг. — Всъщност да. Разбирам.

Световният парк до голяма степен беше бизнес в брой, защото повечето хора все още предпочитаха да плащат за нещата по този начин въпреки нашествието на кредитните карти, които паркът използваше с не по-малко удоволствие, и въпреки възможността гостите да прехвърлят всичко на хотелските си сметки — указанията за което бяха отпечатани върху пластмасовата картичка с ключа от стаята на родния език на всеки клиент.

— Мисля, че използваме едни и същи банкноти от пет британски лири до петнадесет пъти, преди да се изхабят и да се наложи да ги върнат в Лондон за унищожаване и подмяна.

— Разбирам — кимна Андре. — Значи влагаме ги и след това теглим от нашата сметка, за да развалим по-едрите банкноти на гостите. Тогава колко пари в брой държим подръка?

— За разваляне ли? — Охранителят сви рамене. — Два–три милиона минимум… британски лири де. За да следим всичко това, използваме ей тези компютри.

— Удивително място — отбеляза Андре, и го мислеше сериозно.

Той кимна и си тръгна, за да пъхне картата си за края на дежурството и да се преоблече. Денят беше минал добре. Обиколките му бяха потвърдили първоначалните преценки за парка. Сега вече знаеше как да планира акцията и как да я осъществи. Предстоеше да доведе тук своите колеги и да им покаже плана, след което идваше изпълнението. След четиридесет минути той вече беше в квартирата си, отпиваше бургундско и отново премисляше всичко. Навремето, цяло десетилетие, бе изпълнявал ролята на офицер по планирането и операциите на Аксион Директ — беше организирал и изпълнил цели единадесет убийства. Тази акция обаче щеше далеч да надмине всичко останало, имаше шанс да се превърне в кулминация на кариерата му и той трябваше добре да я премисли от всички страни. На стената в апартамента му бе окачена карта на Световния парк и той я оглеждаше. Вход — изход. Възможни маршрути за достъп на полицията, средства за тяхното блокиране. Как да разположи своите хора. Къде да отведе заложниците? Къде да ги задържи? Как да изкара всички? Андре продължаваше да оглежда картата, отново и отново, търсейки слаби места, търсейки грешки. Испанската национална полиция, Гуардия Сивил, щеше да реагира, разбира се. Трябваше да се гледа на тях с уважение, въпреки смешните им шапки. Сражаваха се с баските в продължение на цяло поколение и се бяха научили. Несъмнено вече си имаха тактически разстановки за Световния парк, защото той представляваше твърде очевидна цел за евентуални терор… прогресивни елементи, поправи се Андре. Полицията не биваше да се взима лековато. За малко щяха да го убият или арестуват на два пъти във Франция, но и в двата случая това беше станало заради негови очевидни грешки и той се беше поучил и от двата. Не, не и този път. Този път той щеше да ги държи надалеч чрез заложниците и като им покаже волята си да ги използва за своите политически искания, и колкото и страшна да беше Гуардия Сивил, щяха да клекнат пред тази демонстрация на решимост, защото колкото и да бяха страшни, те също бяха уязвими от своята буржоазна сантименталност, като всички други. Чистотата на неговите цели му вдъхваше кураж и той щеше да държи на това, и щеше да постигне целите си, или мнозина щяха да загинат, а нито испанските власти, нито френските, нямаше да могат да издържат на това. Планът беше почти готов. Той вдигна телефона.

Вечерта Пийт се появи отново. Сега лицето му беше пребледняло и той беше още по-отпуснат, но освен това му беше зле, ако се съдеше по походката му.

— Как сме? — попита го весело доктор Килгор.

— Стомахът е много зле, докторе, ето тука — отвърна Пийт и посочи с пръст.

— Още те мъчи, а? Ами, добре, защо не легнеш ей тук и да те попрегледам — каза лекарят, докато си слагаше маската и ръкавиците.

Лекарският преглед беше повърхностен и в случая съвсем ненужен. Пийт, както Честър преди него, умираше, макар все още да не го знаеше. Хероинът беше свършил добра работа, потискайки неприятното усещане, премахвайки болката и заменяйки я с химическа нирвана. Килгор внимателно взе нова проба за по-нататъшно изследване.

— Е, приятелю, мисля, че ще трябва да изчакаме, докато това стане готово. Какво ще кажеш за една инжекцийка като миналия път?

— Да, докторе. Оня път ми подейства много добре.

Килгор напълни нова пластмасова спринцовка и я инжектира в същата вена, както миналия път. Изгледа как кафявите очи на Пийт се разшириха и как после той се отпусна, след като болката заглъхна, заместена от толкова дълбока летаргия, че можеше на място да му направи сериозна операция, без нещастното копеле изобщо да протестира.

— Как са другите, Пийт?

— Добре. Само Чарли се оплаква, че го боли корем.

— О, така ли? Може би ще трябва да прегледам и него — каза Килгор.

Значи и Номер три щеше вероятно да се появи утре. Разчетите вървяха почти според очакваното. След преждевременните симптоми на Честър останалите от групата вървяха точно по предвидения график. Добре.

Завъртяха се още телефони и рано сутринта няколко души наеха коли с фалшивите си лични карти, подкараха по двама или поединично на юг от Франция към Испания и минаха набързо през повърхностните гранични проверки. Различни пътнически агенти направиха необходимите резервации в парк-хотелите, все на средно ниво — всички бяха свързани с парка чрез монорелсов или обикновен влак, чиито станции се намираха в изпълнените с павилиончета фоайета на самите хотели, за да не могат гостите да се изгубят.

Магистралите, отвеждащи до парка, бяха широки и удобни и пътните знаци можеха да се следят лесно дори от незнаещи испански. Може би единственият риск бяха огромните туристически автобуси, движещи се с над 150 километра в час, като сухопътни презокеански лайнери, с прозорци, пълни с човешки лица; децата махаха на шофьорите на автомобилите. Водачите също им махаха с усмивка и пропускаха автобусите да продължат да порят напред, превишавайки ограниченията в скоростта, сякаш това беше тяхно право, нещо, с което водачите на колите не искаха да рискуват. Те разполагаха с време. Така бяха планирали акцията си.

Томлинсън посегна към левия си крак и направи гримаса. Чавес изостана в сутрешното си бягане, за да се увери, че е добре.

— Още ли боли?

— Боли я! — потвърди сержант Томлинсън.

— Тогава не го натоварвай, тъпо копеле! Ахилесовата е много лоша, когато я нараниш.

— Току-що го разбрах, Динг. — Томлинсън забави до ходом, все пак проявявайки милост към левия си крак след бягането на три километра. Дишането му беше много по-тежко от обикновеното, но болката сигурно бе силна.

— Ходи ли при доктор Белоу?

— Да, не можело да се направи нищо, освен да го оставя да мине, така каза.

— Тогава го остави да мине. Това е заповед, Джордж. Край на бягането, докато не престане да те боли толкова, окей?

— Слушам, сър — съгласи се сержант Томлинсън. — Все още мога да тръгна, ако имате нужда от мен.

— Знам, Джордж. Ще се видим на стрелбището.

— Добре.

Томлинсън изгледа как командирът му забърза, за да настигне останалите от Екип 2. Гордостта му беше уязвена от това, че не може да продължи с тях. Никога не беше допускал някакво нараняване да го забавя — в „Делта Форс“ веднъж беше участвал наравно с другите в тренировката въпреки двете счупени ребра, дори не беше казал на лекарите за това, от страх да не би останалите от екипа да го помислят за слабак. Но докато човек можеше да премълчи и да преглътне някакви си счупени ребра, едно разтегнато сухожилие беше нещо, с което просто не можеш да бягаш — болката беше толкова силна, че кракът отказваше да действа. „По дяволите — помисли си войникът, — не мога да се откажа!“ Никога не се беше оставял да бъде втори в което и да било начинание в живота си — дори в Малката бейзболна лига, където беше играл като стопер. Но днес, вместо да пробяга останалата част от маршрута, той тръгна ходом, стараейки се да поддържа военната походна скорост от сто и двадесет стъпки в минута, и дори това болеше, но не толкова, че да го накара да спре. Екип 1 също беше излязъл на крос, подминаха го, и дори Сам Хюстън с неговия пострадал крак подскачаше и му махна, докато го подминаваше. Гордостта бе наистина голямо нещо! Томлинсън беше боец в специални операции от шест години, бивша зелена барета, зачислен към „Делта“, вече почти завършил колеж с профил психология — по една или друга причина, хората от Специални операции предпочитаха тази област — и се мъчеше да прецени как да завърши образованието си в Англия, където университетската система беше по-различна и където беше малко необичайно сержантският състав да има дипломи. Но в „Делта“ често сядаха около масата и обсъждаха терористите, с които се очакваше да се справят, какво ги караше тези хора да прещракват, защото от разбирането на това произтичаше способността им да предскажат техните действия и да напипат слабото им място… за да ги убият по-лесно, в което, в края на краищата, се състоеше цялата работа. Странно, но допреди да дойде тук той не беше имал нито едно попадение в реални условия, а още по-странното беше усещането, което не се оказа по-различно, отколкото на тренировките с мишени. „Играеш точно така, както си се учил“ — мислеше си сержантът. Точно както му бяха обяснявали всяка стъпка още по време на основното му обучение във Форт Нокс преди единадесет години. По дяволите, долната част на крака му все още гореше, макар и не толкова, колкото при бягане. Е, докторът беше казал, че ще мине поне седмица, вероятно две, преди отново да бъде напълно във форма за участие в акция, и то само защото беше изритал един тротоар, без да гледа, като проклет глупак. Хюстън поне имаше някакво извинение за крака си. Верижният скок беше опасно нещо и всеки от време на време се подхлъзваше — в неговия случай Хюстън беше улучил някакъв камък и сигурно и него го болеше… но Сам също не беше от тия, които ще се откажат, каза си Томлинсън, куцукайки към стрелбището.

— Това упражнение е с реална стрелба — обясни Чавес на Екип 2. — Сценарият е петима лоши, осем заложници. Лошите са въоръжени с пистолети и автомати. Двама от заложниците са деца, две момичета, седем и девет годишно. Останалите заложници са все жени, майки. Лошите са ударили детска градина и е дошъл моментът за поразяването им. Нунън е предсказал разположението на лошите ето как. — Чавес посочи черната дъска. — Тим, доколко са ти сигурни данните?

— Седемдесет процента, не повече. Адски са маневрени. Но всички заложници са ето в този ъгъл. — Показалката му почука на дъската.

— Окей. Пади, ти поемаш експлозивите. Двойките както обикновено. Луи и Джордж влизат първи, покриват лявата страна. Еди и аз плътно след тях, държим центъра. Скоти и Озо влизат последни, държат дясно. Въпроси?

Въпроси нямаше. Членовете на екипа отново огледаха схемата на черната дъска.

— Тогава да действаме — каза им Динг и екипът се изниза навън.

— Как е кракът ти, Джордж? — попита Луи.

— Боли — отвърна Томлинсън. — Но на ръцете ми им няма нищо. — И вдигна своята МР-10.

— Биен — кимна Луи.

Двамата почти постоянно действаха заедно, като миниекип, до такава степен, че на бойното поле всеки можеше да чете мислите на другия, а и двамата притежаваха дарбата да се придвижват невидимо. Това беше трудно за научаване — ловците по рождение го знаеха, а останалите го тренираха непрестанно.

След две минути всички бяха извън закритото стрелбище. Конъли закрепи пластичен взрив на вратата — този елемент от обучението им отваряше непрекъснато работа на дърводелците. Минаха само тридесет секунди, после Конъли се отдръпна и даде знак с вдигнат палец, че е свързал жиците с кутията на детонатора.

— Екип 2, тук Водач — чуха всички в слушалките си. Готови… Пади, три… две… едно… СТАРТ!

Както обикновено, Кларк подскочи. Сам бивш експерт по разрушенията, той знаеше, че Конъли го надминава със своя почти магически усет, но знаеше също така, че никой експерт по разрушенията в света не пести материала по време на акция. Вратата прелетя през помещението и се разби в отсрещната стена, достатъчно бързо, за да контузи всеки, когото би ударила, но не фатално. Джон запуши ушите си с ръце и затвори очи, защото това, което следваше, беше флеш-бенгът — връхлетя върху ушите и очите му като избухнало слънце. Разчете съвършено времето и ги отвори, за да види нахлуването на стрелците.

Томлинсън пренебрегна протестите на крака си и последва Лоасел с вдигнато оръжие. И тогава ги чакаше първата изненада — това упражнение щеше да е коварно. Никакви заложници или лоши вляво. Двамата се затекоха към отсрещната стена и завиха надясно, за да покрият фланга.

Чавес и Прайс вече бяха вътре, оглеждайки своята зона — и също не намериха нищо. После Вега и Мактайлър преживяха същото в десния сектор. Акцията не вървеше според разчета.

Чавес забеляза, че не се виждат нито заложници, нито лоши, и че има само една врата към друго помещение, отворена.

— Пади, флеш-бенг! — изрева той по радиото. Кларк ги следеше от ъгъла, облечен в бялата риза на наблюдаващ и с бронежилетка. Конъли изникна иззад Вега и Мактайлър с два флеш-бенга в ръцете. Запокити ги през вратата и отново последва ослепителен шок. Този път поведоха Чавес и Прайс. Вътре се намираше Алистър Стенли, с бялото си облекло „Не ме стреляй!“. Кларк, който остана в предното помещение, чу приглушения пукот на оръжията и последвалите викове:

— Чисто! Чисто! Чисто!.

Джон влезе при тях. И трите мишени бяха надупчени в главите. Динг и Еди бяха при заложниците, прикривайки ги с бронираните си тела и насочили оръжията си към картонените мишени, които в реалния живот щяха да са на пода и от разбитите им черепи щеше да шурти кръв.

— Чудесно — обяви Стенли. — Добра импровизация. Ти, Томлинсън, беше малко бавен, но стрелбата ти беше съвършена. Твоята също, Вега.

— Добре, да идем в кабинета и да прегледаме записа веднага — каза Джон и се запъти навън, тръскайки глава, за да прочисти ушите си от трясъка на флеш-бенга. Щеше да му се наложи да си вземе шумозаглушители за ушите и очила, ако искаше да продължи да наблюдава, иначе слухът му щеше да се увреди окончателно — макар да чувстваше, че е негово задължение да изпитва нещата истински, за да може да прецени по-добре как действа всичко. Хвана Стенли под мишницата и попита:

— Достатъчно бързо ли беше, Ал?

— Да — кимна Стенли. — Флеш-бенгът ни дава, аа, три до пет секунди за окопитване, следват петнадесет колебливи действия. Чавес се приспособи добре. Всички заложници щяха да оцелеят. Вероятно, имам предвид. Джон, нашите момци са просто на гребена на вълната. По-добре от това вече не могат. Томлинсън, въпреки болния си крак, не изтърва повече от половин стъпка, ако имаше и толкова, а пък французинът е пъргав като мангуста. Дори Вега, колкото и да е едър, никак не е тромав. Джон, тези момчета са най-добрите, които съм виждал.

— Съгласен съм, но…

— Но все още толкова много неща са в ръцете на нашите противници, нали? Да, знам това, но Господ да им е на помощ на тия копелета, когато им излезем.