"Мечката и драконът" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

1.Ехо от взрива

— И така, кои са враговете му? — попита подполковник Шабликов.

— Григорий Филипович ги имаше много. Беше грубиян. Твърде много хора се чувстваха засегнати от него и…

— Нещо друго? — настоя Шабликов. — Едва ли бе разкъсан на парчета насред улицата само защото е засегнал чувствата на някой престъпник!

— Започна да мисли за внос на наркотици — добави информаторът.

— Аха! Разказвай.

— Гриша установи контакт с колумбийци. Срещна се с тях преди три месеца в Швейцария и се опитваше да ги накара да му изпратят пратка кокаин през пристанището на Одеса. Чух да се шушука, че работи върху установяването на канал за наркотици оттам за Москва.

— А как щеше да им плаща? — попита подполковникът от милицията. — Руската валута е обезценена.

— В твърда валута. Гриша имаше много от нея благодарение на западните клиенти, а и от някои руснаци. Той знаеше как да задоволява такива хора срещу заплащане.

Распутин, каза си подполковникът. Той напълно оправдаваше името си. Продал беше доста момичета, а и някои момчета, за да си купи в брой голяма немска кола (хората му вече бяха проверили как беше станала сделката), и е имал намерение да внася дрога. Тя също трябваше да се плаща в брой, и то в „сухо“, както казват американците, което означаваше, че е възнамерявал да я продава срещу твърда валута, тъй като колумбийците едва ли се интересуват от рубли.

Смъртта на Овсеенко не беше загуба за страната. Който го беше убил, трябваше да бъде награден… Само че някой нов щеше да заеме мястото му и да поеме контрола над сводническата организация, а новият можеше да бъде и по-хитър. Това беше проблемът с престъпниците. При тях беше налице процесът, открит от Дарвин. Милицията залавяше някои, дори мнозина, но хващаше само по-глупавите, докато умните ставаха още по-изобретателни. Като че ли милицията винаги беше в положението на догонваща, защото нарушителите на закона винаги имаха инициативата.

— Така. И кой друг внася наркотици?

— Не знам кой. Естествено, носят се слухове, а и аз познавам някои от уличните пласьори, но не знам кой точно е организаторът.

— Ами разбери — нареди строго Шабликов. — Няма да ти навреди.

— Ще направя каквото мога — обеща информаторът.

— И побързай, Павел Петрович. Искам да разбереш и кой ще поеме империята на Распутин.

— Да, другарю подполковник. — Последва покорно кимване с глава.

Да бъдеш висш милиционер означава власт, помисли си Шабликов. Имаш реална власт над хората и можеш да се възползваш от нея, а това беше приятно. В случая той нареждаше на един престъпник от среден калибър какво да направи и то щеше да бъде свършено, в противен случай неговият информатор щеше да бъде арестуван и източникът му на доходи щеше да секне. Срещу услугите той щеше да получи някаква протекция. Докато престъпникът не се отклоняваше много от приемливите за висшето ченге нарушения, можеше да се чувства защитен от законите. Така беше в повечето страни по света. Подполковникът от московската милиция Ефим Константинович Шабликов беше сигурен в това. Как иначе полицията можеше да се добере до нужната й информация за хората, които отиваха твърде далеч в престъпването на законите? Никоя полицейска организация в света не разполагаше с времето да разследва всичко и затова използването на престъпници срещу престъпници беше най-лесният и най-евтин метод за събиране на сведения.

Обаче не биваше да се забравя едно нещо — че информаторите бяха престъпници и следователно на тях не можеше да се разчита напълно. Бяха твърде склонни да лъжат, да преувеличават и да говорят това, което според тях шефът им искаше да чуе. Така че Шабликов се отнасяше с подозрение към всичко, което говореше този престъпник.

От своя страна и Павел Петрович Клюсов изпитваше съмнения, когато си имаше работа с този корумпиран подполковник. Шабликов не беше бивш служител на КГБ, а милиционер от кариерата и не беше чак толкова умен, колкото си мислеше, но беше по-склонен от други да приема подкупи и да прави пазарлъци с тези, които преследваше. Може би на това дължеше издигането си на сравнително висок пост. За Клюсов беше ясно, че подполковникът знае как да се спазари с хора като него. Информаторът се запита дали Шабликов няма някъде банкова сметка в твърда валута. Интересно беше да разбере къде живее и каква частна кола кара той или жена му. Обаче щеше да свърши това, което му бяха наредили, защото собствената му „търговска“ дейност процъфтяваше под крилото на Шабликов. По-късно тази вечер той се канеше да пийне с Ирина Агановна, а по-късно може би да я заведе и в леглото и между другото да разбере как преживяват загубата на Овсеенко неговите… бивши… служителки.

— Да, другарю подполковник — съгласи се Клюсов. — Ще бъде както наредихте. Ще се опитам да се свържа с вас утре.

— Няма да се опиташ, а ще го направиш — поправи го Шабликов, както учителят настоява някой слаб ученик да си напише домашното.

— Вече е в ход — каза Цзян на своя премиер.

— Надявам се да протече по-гладко от предишните две — отвърна строго премиерът.

Рисковете, свързани с тази операция, бяха несравнимо по-големи. При предишните две — опитът на Япония рязко да промени равновесието в Тихоокеанския район и инициативата на Иран да създаде нова нация от пепелта на разпадналия се Съветски съюз — Китайската народна република не беше направила нищо, само… ги насърчаваше задкулисно. Но това начинание беше различно. Големите неща не се постигат с малко усилия.

— Аз… нямахме късмет.

— Може би — кимна небрежно премиерът, докато местеше книжата по бюрото си.

При тази забележка Цзян Хансан леко потръпна. Министър-председателят на Китайската народна република беше известен като студен човек, но винаги се отнасяше с известна топлота към своя министър без портфейл. Цзян беше един от малцината, в чиито съвети премиерът се вслушваше. И днес щеше да се вслуша в съвета му, но без да проявява каквито и да било чувства.

— Не сме се излагали на никакъв риск и не сме загубили нищо — продължи Цзян.

— С тази разлика, че сега в Тайпе има американски посланик — обади се премиерът, без да го погледне. — Сега се говори за договор за взаимна отбрана, чиято единствена цел ще бъде да постави американския флот между двете страни, да има редовни посещения на военни кораби в пристанищата и може би дори постоянна военноморска база, която най-вероятно ще бъде изградена изцяло с пари на Тайван. Американците ще се направят на невинни и ще кажат, че нейната единствена цел ще бъде само да замени тази в Субик Бей, във Филипините. След подновяването на пълното дипломатическо признаване на Тайван от страна на САЩ икономиката на острова процъфтя благодарение на притока на големи инвестиции от целия свят. Ако не беше промяната в позицията на американците, повечето от парите щяха със сигурност да дойдат в Китайската народна република.

Американският президент Райън беше предприел тези действия изцяло на своя глава, поне така твърдеше разузнаването — пренебрегвайки съветите на политиците и дипломатите във Вашингтон, макар да има сведения, че американският държавен секретар Адлер подкрепил това глупаво решение.

Телесната температура на Цзян спадна с още един градус. И двата му плана се бяха осъществили почти както беше предвидил. Неговата страна не рискуваше да има каквито и да било последици за нея и в единия, и в другия случай. Е, разбира се, при последния те загубиха няколко изтребителя, но тези машини и техните пилоти и без това катастрофират често без причина. Особено в случая с Тайван Китайската народна република беше действала напълно отговорно, позволявайки на държавния секретар Адлер да снове директно между Пекин и неговата заблудена провинция през протока Формоза, като че ли имаше намерение да я признае. Намерението на Пекин съвсем не беше такова, но го направи по-скоро за удобство на американеца в неговата мирна мисия, за да се представи в по-добра светлина пред САЩ… Тогава защо Райън бе постъпил така? Дали беше разгадал играта на Цзян? Беше възможно, но по-вероятно беше да е изтекла информация, да имат информатор или шпионин толкова близко до върха на политическата власт в Народната република. Хората, които знаеха какво се ражда в главата и в кабинета му, се брояха на пръсти и всички щяха да бъдат разпитани, а техническите експерти проверяваха телефонните му връзки и стените на кабинета му. Сбъркал ли беше Цзян? Абсолютно не! Дори премиерът да си го мислеше…

Цзян се замисли върху отношенията си с Политбюро. Те можеха да бъдат и по-добри. Твърде много от членовете го считаха за авантюрист с прекалено голяма възможност да дава лоши съвети на боса си. Това беше нещо, което лесно можеше да бъде подшушнато, тъй като те с удоволствие биха се възползвали от плодовете на успешната му политика, а и с не по-малко удоволствие биха му обърнали гръб, ако нещата тръгнеха на зле. Но това бяха рисковете да се издигнеш до политическия връх на страна като тази. Дори ако искаме да смажем Тайван, освен ако не прибегнем до ядрени оръжия, ще са нужни години и много пари, за да стане възможно, а това ще бъде един огромен риск, който ще ни донесе малко полза. По-добре ще е Народната република да постигне такива икономически успехи, че те да ни молят да се върнат при нас. В края на краищата не са някакви могъщи врагове. Дори са нещо като досадници на световната сцена. Но по някаква конкретна причина те са особено досадни на неговия премиер, припомни си Цзян. За него тайванците бяха като алергия, която предизвиква обриви по кожата му.

— Загубихме престиж, Цзян, а това за момента е достатъчно.

— Престижът не е кръв, Ху, нито струва пари.

— Пари те имат предостатъчно — отбеляза премиерът, като продължаваше да не поглежда към госта си.

Това беше истина. Малкият остров Тайван беше много забогатял благодарение на неуморните усилия на неговите жители, главно етнически китайци, които търгуваха почти с всичко и почти навсякъде, а възстановяването на американското дипломатическо признаване беше засилило както търговския просперитет, така и положението им на световната политическа сцена. Колкото и да искаше, Цзян не можеше да пренебрегне нито едно от тези неща.

В какво сбъркахме? — запита се отново той. — Не бяха ли замислените от него игри гениални? Заплашвала ли беше някога неговата страна открито Сибир? Не. Знаеха ли дори в ръководството на Народноосвободителната армия какви бяха плановете ми? Е, да, трябваше да признае той, някои знаеха, но само най-доверените хора от оперативното управление и шепа висши полеви командири — тези, които трябваше да осъществят плановете, ако настъпеше времето за това. Обаче такива хора знаеха как да пазят тайни и ако са говорили пред някого… А те не са говорили, защото знаят какво се случва в общество като тяхното с хора, които говорят за неща, за които трябва да се мълчи. Те знаеха, че дори и стените имат уши. Не бяха споменавали пред никого за проектоплановете, а просто бяха извършили техническата подготовка за тях както винаги, изпълнявайки задълженията си на висши офицери. А може би някой деловодител беше успял да надникне в плановете, но и това беше малко вероятно. Предохранителните мерки в Народноосвободителната армия бяха перфектни. Военнослужещите от редника до по-низшите генералски чинове имаха свобода колкото машината, стегната с болтове за фабричния под. Докато стигнат до по-висок чин, те вече забравяха що е това самостоятелно мислене, освен може би по някои технически въпроси, като например какъв мост да изградят над някоя река. Не, за Цзян те бяха като машини и той можеше да им има пълно доверие.

Да се върнем на първоначалния въпрос: Защо този Райън възстанови отношенията с „Република Китай“? Дали беше подразбрал нещо за инициативите с Япония и Иран? Инцидентът с пътническия самолет наистина приличаше на такъв, за какъвто беше представен, а след това Китайската народна република покани американския военен флот да дойде в района и да „пази мира“, както обичаха да се изразяват те, като че ли мирът беше нещо, което можеш да затвориш в метална кутия и да го пазиш. В действителност нещата стояха съвсем другояче. Животното, което трябваше да се пази в клетка, беше войната и то се пуска от нея, когато времето за това е подходящо.

Дали президентът Райън беше разгадал намеренията на КНР да започне да къса парче по парче от бившия Съветския съюз и тогава беше решил да я накаже с признанието си за тайванските ренегати? Не беше изключено. Имаше хора, които считаха Райън за необикновено прозорлив за американски политик… В края на краищата, той беше бивш разузнавач и вероятно добър, припомни си Цзян. Подценяването на противника винаги е било голяма грешка, както, за голямо тяхно съжаление, трябваше да се уверят японците и иранците. Райън отвърна умело и на двата плана на Цзян, но не показа ни най-малък признак на недоволство от КНР. Нямаше американски военни маневри, насочени дори индиректно срещу Китайската народна република, никакво „изтичане на информация“ в американските медии и нищо, което да са открили китайските разузнавачи, действащи във Вашингтон. Така че той пак трябваше да се върне на първия въпрос: Защо Райън предприе тази стъпка? Просто нямаше отговор. Незнанието беше много досадно нещо за човек с неговото положение в правителството. Скоро министър-председателят можеше да му зададе въпрос, на който той трябваше да има готов отговор. Засега шефът на правителството разлистваше книжата на бюрото си, с което искаше да му покаже, че той, премиерът, е недоволен от Цзян, но за момента няма намерение да направи нещо повече по въпроса.

На десет метра от плътната дървена врата Лян Мин беше завладяна от собствените си вълнения. Секретарският стол, на който седеше, беше много скъп. Беше купен от Япония и цената му се равняваше на заплатата на един добър работник за колко? За четири месеца? За пет? Със сигурност беше повече от цената на един нов велосипед.

Завършила университет със специалност съвременни езици, тя говореше английски и френски достатъчно добре, за да може да бъде разбрана във всеки град по света. В резултат имаше достъп до всички дипломатически и шпионски документи, които идваха за нейния шеф, чиито лингвистични умения бяха значително по-слаби от нейните. Удобният стол беше знак на загрижеността на шефа й как да протече работата и денят й. А и малко повече.