"Буферна зона" - читать интересную книгу автора (Кланси Том)

12.Кабината на самолет С-130Сряда, 10:13

Когато се присъедини към Ударния отряд, ефрейтор Иши Хонда откри, че ще му остава все по-малко време за почивка. Тренировките изглеждаха безкрайни, особено неговите. Хонда се беше присъединил към екипа най-късно, замествайки редник Джони Пикет, ранен при мисия в Северна Корея. Затова двадесет и една годишният Хонда, който по онова време също беше редник, трябваше да се потруди, за да навакса.

Но щом се захванеше с нещо, Хонда не се отказваше лесно. Майка му все казваше, че е обречен да няма покой. Отдаваше го на различните половини на душата му. Дядото на Иши по майчина линия в Уийлър Фийлд, Хавай. Умрял, докато се опитвал да се прибере при семейството си по време на японската атака над Пърл Харбър. Дядо му по бащина линия пък бил висш офицер в състава на контраадмирал Такаджиро Ониши, главнокомандващ Единадесета военновъздушна флота. Ониши бил архитектът на японската атака. Родителите на Иши били актьори. Срещнали се на едно представление и се влюбили един в друг, без да знаят за произхода си. Те често спореха дали нещо е щяло да се промени, ако са знаели. Баща му казваше, че нямало да повлияе на отношенията между тях. Майка му поклащаше глава и със сведен поглед промълвяваше, че разликата е щяла да бъде голяма.

Иши не знаеше отговора и може би затова гледаше само напред. Част от него вярваше, че ако спре и за момент да се движи, ще трябва неминуемо да се изправи срещу този въпрос, срещу въпроса дали от това късче информация е зависело да се роди. Не искаше да го прави, защото въпросът нямаше отговор. А Хонда не обичаше неразрешимите проблеми.

Онова, което му харесваше, беше животът му на член на Ударния отряд. Това не само го зареждаше психически, но и го предизвикваше физически.

Откакто го избраха в елитната военна част, той беше непрекъснато подложен на тренировки — бягане в продължение на часове, ръкопашен бой, оръжейна практика, умения за оцеляване, полеви маневри. На Хонда винаги му беше по-тежко, отколкото на другите. В допълнение към цялата си екипировка той трябваше да носи и оборудването за сателитния телефон. Освен това имаше и сесии по тактически действия и политика, както и езикови курсове. Полковник Огъст настояваше всеки член на Ударния отряд да владее поне два езика, защото очакваше, че тези умения ще бъдат необходими в определен момент. В тази област Хонда имаше предимство. Баща му беше японец и Хонда вече владееше един от изискваните два езика. Другият, който избра, беше мандарински китайски. Сондра Девон беше предпочела диалекта на китайската област Кантон за един от нейните езици. Хонда очарован откри, че двата езика ползват еднакви букви. Но пък разговорната реч беше напълно различна. Двамата с Девон можеха да четат едни и същи текстове, но не можеха да комуникират устно.

Хонда беше открил, че времето, прекарано във въздуха, не е никак ползотворно. Пътуванията им рядко бяха кратки, а продължителните полети можеха да бъдат доста скучни. Затова той си беше изобретил начини, по които да запълва безкрайните часове.

Независимо закъде пътуваха, Хонда не пропускаше да свърже личния си компютър към базата данни на Стивън Вийнс в Националната разузнавателна служба, както и към тази на шефа по компютърни технологии в Оперативния център, Мат Стол. НРС управляваше по-голямата част от шпионските сателити на САЩ. Вийнс беше стар приятел на Стол още от колежа и беше изключително отзивчив в подаването на информация към Оперативния център, докато по-големите организации като военното разузнаване, ЦРУ и АНС се бореха за сателитно време. По-късно Вийнс беше обвинен в наливането на два милиарда долара от парите на НРС в различни черни операции. Беше реабилитиран с помощта на Оперативния център и отскоро заемаше отново поста си.

Преди Ударният отряд да се запътеше към която и да е територия, Вийнс заделяше настрани достатъчно сателитно време за фотографското разузнаване, от което полковник Огъст се нуждаеше. Получените изображения бяха от първостепенна важност и се изпращаха към мисията чрез файловете на полковник Огъст. Междувременно Стол прекарваше колкото може повече време в събиране на електронни сведения от региона. Полицейските управления и военните институции не винаги споделяха всичко, което знаеха, дори и със своите съюзници. В много чуждестранни държави, особено в Русия, Китай и Израел, американските агенти често бяха наблюдавани от чужди агенти без, разбира се, да знаят за това. Единствено от членовете на Оперативния център зависеше да съберат възможно най-много информация и да се защитят по съответния начин. А те го правеха, като се отклоняваха от предварително съгласуваните маршрути и времеви графици, като използваха „излишни“ членове на екипа, за да заблудят евентуалните „опашки“, а в някои случаи и като усмиряваха онзи, който ги преследваше. Държавата приемник на съответната мисия не можеше да се оплаче, ако агентът, който беше изпратила да шпионира някои от съюзниците й, бъдеше открит овързан и със запушена уста в тоалетната на случаен крайпътен мотел.

Електронните сведения на Стол се състояха от всевъзможни данни — факсови съобщения, телефонни номера, радиочестоти. Всичко, което отиваше към или идваше от официални източници или познати сили за съпротива и опозиция. Тези цифри, честоти и шифровани кодове се обработваха със специална програма. Тя ги сравняваше с данните на познатите терористи и чужди агенти. Ако в региона имаше евентуални „спънки“, както планировчиците на мисиите ги наричаха, това сканиране им помагаше да ги открият и идентифицират. Последното нещо, което шефовете на американското разузнаване желаеха, беше някой да фотографира техните агенти под прикритие или някое чуждо правителство да наблюдава методите им на работа. От една страна, информацията можеше да бъде продадена на трета страна, а, от друга, Съединените щати никога не бяха сигурни кое от приятелските правителства ще се превърне в цел на разузнаване един ден.

„Мислете за Иран“, припомняше им полковник Огъст всеки път, когато тръгваха на съвместна мисия с някой от съюзниците.

Хонда носеше със себе си и лаптоп. Компютърът беше оборудван с безжичен високоскоростен модем, който сваляше чрез Интернет данните, събрани от Стол. Хонда автоматично запаметяваше всичко, което беше от значение за мисията. Когато Ударният отряд пристигнеше в Индия, компютърът щеше да остане в самолета и да бъде върнат в базата. С екипа щеше да остане само лаптопът на полковник Огъст и данните щяха да се приемат чрез него. Където и да отиваха, ефрейтор Хонда предпочиташе да носи възможно най-малко екипировка.

Докато приемаше новите разузнавателни сведения, от компютъра на Хонда се разнесе предупредителен звуков сигнал. Той го алармираше за някаква аномалия, уловена от програмата на Стол в Оперативния център. Хонда отвори обозначеното съобщение.

Програмата „Белхоп“ на сателита на военновъздушните сили, наречен „Неприкосновеност“, непрекъснато сканираше клетъчните телефони и радиостанциите, които използваха полицейски честоти. Оперативният център и другите американски разузнавателни агенции използваха тези номера за собствената си комуникация с чуждестранните си офиси. Не представляваше никаква трудност да се влезе в компютрите и да се потърсят други входящи обаждания.

Програмата „Белхоп“ беше идентифицирала серия от обаждания до едно и също място, направени от регистриран от полицията клетъчен телефон. Лексиконът на „Белхоп“ кодираше такива телефони като „полеви телефони“. Повечето от обажданията бяха постъпили в рамките на петмесечен период от Каргил до полицейското управление в Джаму. Телефонът приемник беше кодиран като „домашен телефон“. През цялото това време имаше само едно обаждане от домашния към полевия телефон. Програмата на Стол, която обединяваше разузнаването на Оперативния център с данните на НРС, сочеше, че това обаждане е било направено по-малко от една секунда преди насоченият към Кашмир сателит „Кластърстар 3“ да регистрира експлозия на пазара в Шринагар.

— Проклятие — измърмори Хонда.

Хонда се зачуди дали полковник Огъст или генерал Роджърс са били информирани за възможна терористична атака. Фактът, че секунда преди експлозията на мястото е постъпило обаждане от полицейски клетъчен телефон, можеше да е съвпадение. Може би някой се е обаждал на служител от охраната. От друга страна, беше вероятно между двете да съществува някаква връзка. Хонда разкопча колана, който го притискаше към неудобната седалка, и тръгна напред, за да докладва на командващите офицери. Турбуленцията го караше да върви бавно и внимателно, за да не падне върху някой от другарите си.

Огъст и Роджърс се бяха привели над лаптопа на генерала.

— Извинете, сър — каза Хонда. Трябваше да крещи, за да надвика ревящите двигатели на самолета.

Огъст вдигна поглед.

— Какво има, ефрейтор?

Хонда разказа на двамата офицери за експлозията. Огъст го информира, че току-що са получили имейл от Боб Хърбърт за терористичната атака. Той съдържаше малкото подробности, които бяха известни за момента. След това Хонда съобщи на началниците си за телефонните обаждания. Тази информация привлече вниманието на генерал Роджърс.

— Имало е по две обаждания на ден в продължение на пет месеца и винаги по едно и също време — каза Хонда.

— Нещо като рутинна проверка — отбеляза Роджърс.

— Точно така, сър — отвърна Хонда. — С изключение на днес. Днес е имало само едно обаждане до полевия телефон. И е било направено секунда преди експлозията в храма.

Роджърс се облегна.

— Ефрейтор, искам да прегледаш цялата база данни и да провериш дали схемата на обажданията се повтаря най-вероятно от полеви телефони с различни кодове? Изходящи повиквания към един и същи домашен телефон?

— Да, сър — отвърна Хонда.

Хонда приклекна на студения тресящ се под и вдигна едното си коляно. На него закрепи лаптопа. Не беше сигурен какво точно търсят офицерите, но сега не беше времето да задава въпроси. Въведе кодовия номер на домашния телефон и активира опция „търсене“ на програмата „Белхоп“. Предположението на полковник Огъст се оказа вярно. Ефрейторът им докладва, че в допълнение към тази серия обаждания е имало и обаждания от друг полеви телефон в Каргил в продължение на седем седмици. Те бяха правени два пъти на ден по едно и също време. Преди това имаше обаждания от друг полеви телефон в продължение на шест седмици и пак по два пъти дневно. Архивите на програма „Белхоп“ обхващаха минал период от тринадесет седмици.

— Очевидно цивилни агенти от Делхи са се опитвали да засекат терористична група — каза Роджърс.

— Как би могъл да знаеш? — попита Огъст. — Обажданията може да са постъпвали от оперативни работници, които са докладвали ежедневно.

— Не мисля така — каза Роджърс. — Първо на първо, само едно-единствено обаждане от тези в списъка на ефрейтор Хонда е направено от домашния телефон към полевия телефон.

— Онова, направено в момента на експлозията — отбеляза Огъст.

— Правилно — отвърна Роджърс. — Този факт говори, че офицерите, отговорни за разузнаването, не са искали полевите им телефони да зазвънят в неподходящо време.

— Звучи ми логично — каза Огъст.

— Но има и още нещо — продължи Роджърс. — Когато през 1999 г. Пакистан беше изритан от Каргил, индийските Специални гранични сили знаеха, че зад тях ще останат вражески групировки. Но не можеха да ги заловят с помощта на военната полиция. За сметка на това обаче бяха наясно, че местните жители винаги узнаваха за разни странници, които минават през селото. А ако местните го знаеха, значи и членовете на групата щяха да го разберат. Затова СГС създадоха тяхната Цивилна операционна мрежа и привлякоха в нея десетки местни жители. — Генералът почука с пръст по лаптопа си. — Всичко е описано в разузнавателното проучване. Но нямаха възможност да дадат на новите си сътрудници истински полицейски радиостанции, защото в областите, близки до Пакистан, тези канали и честоти се наблюдават от персонала на ЕЛИНТ. Затова СГС раздаде на цивилните си членове клетъчни телефони. Агентите се обаждат в регионалното управление и докладват за взломове, изчезнали деца, откраднат добитък и разни такива. Но в действителност това са кодирани съобщения, с които информират СГС за подозрителни раздвижвания и евентуални терористични действия.

— Добре — каза Огъст. — Но какво те кара да мислиш, че обажданията в този списък не са само рутинни полеви доклади?

— Фактът, че служителите на ЦОМ не правят рутинни полеви доклади — каза Роджърс. — Те докладват само когато има какво да кажат. Така рискът да ги подслушат е много по-малък. Бих се обзаложил, че има терористични атаки, които съвпадат с прекратяването на всяка от тези серии обаждания. Мишената е ударена, групата се премества, обажданията престават.

— Може би — каза Огъст. — Но това не обяснява обаждането в храма точно преди взрива.

— Всъщност може би го обяснява.

— Не разбирам — поклати глава Огъст.

Роджърс вдигна поглед към Хонда.

— Ефрейтор, ще донесеш ли сателитния телефон?

— Веднага, сър.

Роджърс се обърна към Огъст.

— Ще помоля Боб Хърбърт да провери датите на терористичните атаки в региона — каза той. — Искам да видя дали обажданията от полевите телефони са престанали след терористичните удари. Освен това искам да помоля Боб да провери и нещо друго.

— Какво? — попита Огъст.

Хонда затвори лаптопа и се изправи. Забави се достатъчно дълго, за да чуе отговора на Роджърс.

— Искам да разбера какви капсул-детонатори използват СГС за удари срещу терористи — отвърна генералът.

— Защо?

— Защото в определени случаи Мосад, иракската Ал Амн ал-Кас, групировката на Абу Нидал и испанските Грапо са използвали ЕТД — каза Роджърс. — Експлозиви с телефонен детонатор.