"Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)" - читать интересную книгу автора (Холанд Том)

X

— Защо се ожених за нея ли? — лорд Байрон замълча. — Да, за да стана баща. Но защо за нея? За Анабела? Тя щеше да изиграе фатална роля в живота ми. Когато казах на лейди Мелбърн коя ще е моята булка, тя предсказа същото. Може би ме разбираше по-добре, отколкото аз самия. Тази жена виждаше отровата на страданието в душата ми, виждаше колко силно гори тя — дълбоко под леда на привидното ми спокойствие, а също и колко опасно е това. „Вие сте ранен“, сподели ми веднъж, „затова се обръщате към Анабела с надежда да ви предложи лек.“ Презрително се изсмях на тези думи, но лейди Мелбърн поклати глава. „Предупредих ви вече, Байрон. Пазете се от моята племенница. Нейните морални добродетели са от най-лошия вид — силни и страстни.“

„Добре“, отвърнах аз. „Значи насладата, която ще изпитам, докато ги разрушавам, ще е още по-голяма.“

Но аз се лъжех — лейди Мелбърн бе далеч по-проницателна, отколкото ми се искаше да вярвам. Мъката от чувствата ми към Августа, отвращението, което изпитвах към себе си, страхът от бъдещето — всичко ме караше отчаяно да копнея за спокойствие. Знаех, че единствено Анабела може да ми го предложи. И макар надеждата ми да изглеждаше напразна, нямах друг избор освен да я призная. Заминах на север при родителите й. Чаках я край камината в дневната стая. Бяха ме оставили сам. Анабела влезе и за миг се спря на вратата. Вгледа се в очите ми. По лицето и пробяга сянка — видях как долови у мен смъртния хлад. След последната ни среща бях закоравял, чувствах се напълно опетнен. Не отвърнах поглед от очите й — те изглеждаха толкова ясни и красиви, че вътрешно се свих. Казват, че така правели и злите духове в присъствието на доброто. После тя прекоси стаята и взе ръцете ми. Дадох си сметка, че изпитва към мен съчувствие, смесено с любов. Наведох глава и нежно я целунах. В този миг, надеждите, които възлагах на нея, се надигнаха и оформиха в мисъл. Повече не можех да ги пренебрегвам. Разбрах, че ще го направя — че ще се оженя за Анабела.

И все пак за малко да се откажа. Останах при нея две седмици и не пих нито веднъж. Вместо това чувствах как вехна и ме обзема хлад. Ветровете ми изглеждаха вледеняващи, храната — отвратителна, родителите — студени и досадни. „По дяволите“, мислех си, „аз съм вампир, повелител на мъртвите, не би трябвало да се примирявам с всичко това“. Когато най-после избягах обратно на юг, убиването отново ми се видя като освобождение, като страст, присъща на кръвта ми. Почти забравих нуждата да имам дете. Датата на сватбата наближаваше и отмина, а аз продължавах да скитам из моите Лондонски бърлоги. Когато най-после заминах, идеята за брак ми изглеждаше ужасяваща като преди. Пресякох пътя към дома на Августа и импулсивно поех по него. Пристигнах и написах писмо, с което развалях уговорката. Онази нощ обаче не можах да спя с Августа. Мъжът й беше с нея, а моите мъки и терзания ми се струваха достатъчни, за да не се реша и да скъсам писмото. Спомняйки си защо се женя, най-после тръгнах отново, като по пътя се срещнах с Хобхаус и продължих бавно на север, към разтревожената младоженка. Беше посред зима. Имаше дебел сняг и цялата земя изглеждаше замръзнала. Собствената ми душа сякаш също се бе превърнала в буца лед.

Пристигнахме късно вечерта. Спрях пред портите. Виждах пред себе си мъждукащи светлинки. На техния фон тъмнината и белеещият се сняг ми изглеждаха като свободата. Копнеех да затичам като вълк — див и жесток. Копнеех да убивам. Кръвта щеше красиво да обагри белия сняг. Само че Хобхаус беше с мен — нямаше спасение — продължихме по пътеката. Анабела ме посрещна с нескрито облекчение.

Оженихме се в дневната на родната й къща. Бях отказал да вляза в църква. Докато се заклевахме, при мисълта за кого се омъжва дъщеря й, майка й изпадна в истерия. Самата Анабела обаче ме гледаше с привичното си спокойствие. Сложих й венчалния пръстен. Очите й, тъжни и благородни, укротяваха моето безпокойство. Прием нямаше. Щом новата лейди Байрон се преоблече в дрехи за път, ние се качихме на каретата и потеглихме на зимно пътешествие на 40 мили до планинското имение Холнаби Хол. Там щяхме да прекараме медения си месец.

По пътя наблюдавах съпругата си. Тя кротко ми се усмихваше. Изведнъж почувствах, че я мразя. Отместих погледа си навън, към замръзналите поля. Спомних си за Хайде, за синьото небе и топлите удоволствия — помислих си за кръв. Отново обърнах очи към Анабела. Изведнъж се разсмях. Бях опасно същество на свобода — а това момиче си въобразяваше, че иде ме впримчи в окови с помощта на сополиви клетви? „Ще си разчистя сметките с теб“, прошепнах й аз. Анабела ме погледна с недоумение. Усмихнах се хладно и отново се загледах навън към улицата. Вече бяхме в Дърам и видът на толкова много хора разпали жаждата ми. От катедралата се разнасяше камбанен звън. „Сигурно бият за нашето щастие, нали?“ подигравателно казах аз. Анабела ме погледна мълчаливо — лицето й бе пребледняло от болка. Аз тръснах глава и просъсках: „Може би ще се стигне до раздяла.“ Мислех си за съдбата, която очакваше детето й. „Трябваше да се омъжиш за мен, когато ти предложих първия път.“ Преди да срещна Августа. Преди да стана наясно с целия ужас на своята съдба — която сега неминуемо щеше да погълне и двама ни.

Изведнъж се почувствах много засрамен. Анабела все още не ми отговаряше, но аз усещах мъката й така, както никога не бях усещал мъка на смъртен. Тя имаше толкова много — и толкова малко от чертите на дете. Въпреки това в очите й сякаш се криеше дълбочината на вечността. Най-после пристигнахме в Холнаби Хол. Когато слизахме от каретата, тя стисна ръката ми и аз й се усмихнах. Целунахме се. По-късно, преди вечеря, я любих върху дивана. Очите й все така грееха, когато ги вдигна към мен, но в тях сега имаше страст, а мъката бе изчезнала. Беше ми приятно да й доставя удоволствие, както и да почувствам властта, която имам над нея — ако не ума, поне тялото й ми се подчиняваше. На вечеря кръглото й лице остана щастливо и поруменяло. Помислих си какво ли се е случило в утробата й — дали искрицата на нещо ново вече не расте там.

Тази мисъл ме оживи. Тъмнината изглежда изостряше жаждата ми. Казах на Анабела, че няма да спя с нея. В очите й отново се появи болка и тя докосна ръката ми толкова нежно, че аз не можах да устоя на молбата й. През нощта отново я обладах зад розовия балдахин на леглото ни. После, за първи път от доста време, спах. Сънувах ужасен сън. Намирах се в някаква лаборатория. Върху каменната маса лежеше бременна жена. Тя беше мъртва. Над разпрания и корем се бе надвесил човек в черни одежди. Приближих. Несъмнено това беше пашата. Видях, че вади парчета от дете, като отрязва мъртвия плод от утробата на майката. Към главата на малкото същество имаше прикрепени жици. Те святкаха и горяха. Плодът се раздвижи, отвори уста и проплака. Пашата бавно се наведе над главичката му. „Не!“ викнах аз. Пашата впи зъбите си. Бебето замръзна, отпусна се и кръвта започна да изтича невероятно бързо като поток, който заливаше стаята. Хванах пашата за рамото и го дръпнах. Вгледах се в лицето му. Това не беше пашата. Не. Виждах своето собствено лице.

Извиках и отворих очи. Светлината от огъня в камината просветваше през розовата завеса. „Несъмнено съм в Ада!“ промърморих. Анабела се размърда, опита се да ме прегърне, но аз я отблъснах. Станах от леглото и седнах пред прозореца, загледан в меките форми на снега покрил блатата. Издигнах се над тялото си и се понесох с вятъра в ледената нощ. Открих един овчар, който търсеше някакво агне. Никога нямаше да го намери. Кръвта му заваля като дъжд по снега — капките заблестяха като рубини. Когато се напих до насита, пуснах жертвата си и се върнах — в тялото си — и в леглото. Анабела, усещайки че се измъчвам, ме прегърна и положи главата си върху гърдите ми. Любовта й обаче не успокои духа ми — напротив. „Скъпа Бел“, прошепнах аз, галейки я по косата, „би трябвало да лежиш на по-мека възглавница, а не на моето сърце.“

На следващия ден останах в леглото до дванайсет. Когато най-сетне станах, открих жена си в библиотеката. Тя вдигна лице към мен. В очите й блестяха сълзи. Прегърнах я, притиснах тялото й до своето. Вдишах мириса й. Намръщих се, после я погалих по корема. В утробата й не се усещаше движение на друго същество, нито кръвта на невръстен живот. Въздъхнах. Притиснах се към жена си, сякаш за да я защитя от съдбата й. „Повярвай ми“, прошепнах почти на себе си, „в този брак аз съм по-прокълнат от когото и да било.“

Бел се вгледа в очите ми. „Моля те“, рече най-после тя с тих, отчаян глас, „каква е тази мъка, която криеш от мен?“

Поклатих глава. „Аз съм злодей“, прошепнах. „Мога да те убедя в това само с три думи.“

Бел мълча известно време. Отново притисна лице към гърдите ми. „Сестра ти знае ли за това?“ рече най-после тя.

Дръпнах се назад, разтреперан. „За Бога“, прошепнах аз, „не ме питай за нея.“

Бел продължи да се взира в мен. Очите й като че ли стигаха дълбоко, дълбоко в душата ми. „Няма тайна,“ рече най-после Анабела, „колкото и ужасна да е тя, която би убила любовта ми. Няма, Байрон.“ Усмихна се с кротки и замислени очи — лицето й отново стана както обикновено спокойно, но не и строго — озарено от обич. Задавих се и се обърнах встрани.

Бел не ме последва, нито в близките седмици се опита да измъкне от мен тайната, която криех. Аз, подобно на човек с рана, непрекъснато я докосвах и я излагах донякъде на показ. Спокойствието на Анабела ме дразнеше и често изгарях от желание да го разруша. В такива моменти я ненавиждах. Намеквах за мъките, които ни очакват, сякаш съдбата ми беше противоотрова за брачното ми състояние — съпруг, а не вампир, ми се струваше по-страшната дума. Почти се влюбих отново в съдбата си. Тогава ужасът се връщаше, а с него и чувството за вина. Любовта на Анабела неизменно беше край мен. В такива минути, когато можех да се оставя на нея, се чувствах почти щастлив. Копнежът ми за изкупление отново се връщаше. Съзнанието ми беше объркано, а чувствата се меняха като пламъците на огън. Меденият ни месец не протече никак лесно.

През цялото време жаждата ми растеше. Бел беше непрекъснато край мен и това ме влудяваше. Върнахме се в дома на родителите й — отново лоша храна и още по-лоши разговори, копнеех за пороци. Една вечер тъст ми разправи една история за седми път. Търпението ми се изчерпа. Казах, че веднага тръгвам за Лондон. Бел пожела да отпътува с мен. Аз отказах. Скарахме се жестоко. В нея имаше нещо необикновено — почти самодоволство — недостатък, който до този момент не бе проявявала. Тя повтори своите аргументи пред родителите си и аз нямах друг избор, освен да се съобразя.

Заминах с жена си, но гневът ми към нея бе леден и жесток. „Ще посетим Августа“, неочаквано казах аз. „Имаме време, докато се приберем в Лондон.“

Бел не възрази. Напротив, изглеждаше доволна. „Да, очаквам с нетърпение да се запозная със сестра ти“, рече тя. После леко се усмихна. „Чувала съм за нея толкова много.“

Само че й предстоеше да чуе още — още доста. След като три месеца бях далеч от Августа, копнеех лудо за нея. Чувствата ми представляваха истински водовъртеж от противоречиви желания. Каретата ни спря пред нейната къща. Августа слезе по стълбите, за да ни посрещне. Първо поздрави Бел, после се обърна към мен. Отърка бузата си в лицето ми — усетих как една искра пробяга чак до дъното на душата ми. „Довечера“, прошепнах й аз, а Августа ме погледна смаяна и ми обърна гръб. Бел стоеше и чакаше да ме хване за ръка. Минах край нея без да я погледна.

Вечерта Бел тръгна да си ляга рано. „Идваш ли, Байрон?“ попита ме тя.

Усмихнах се хладно, после обърнах очи към Августа. „Нямаме нужда от теб, чародейке моя“, отвърнах аз и взех ръката на Августа. Лицето на Бел пребледня. Тя впери поглед в мен, но след няколко секунди мълчание, се обърна и излезе, без да каже и дума.

Когато останахме сами в стаята, Августа се изправи. Беше ядосана и развълнувана. „Как можеш да се държиш с жена си така? Байрон, наистина, как можеш?!“ Отказа на молбата ми да спя с нея. „Преди това беше възможно, Байрон, но сега — не. Върви при Анабела. Бъди мил с нея и я успокой.“ После ме отблъсна и видях, че когато излизаше от стаята, плачеше.

Разходих се в градината. Мразех Августа, но в същото време я обичах. И нея и Бел — обичах и двете до лудост. И все пак болката им беше тази, която ме възбуждаше, сълзите в очите им, мисълта, че любовта им се бори с техния страх. Вдигнах лице към греещата луна. Почувствах как светлината й презарежда моята жестокост с енергия. Погледнах към стаята, където спеше Августа. Уханието й достигна до мен по лекия ветрец. Изведнъж ноктите ми се забиха в китката. Потече кръв. Започнах да я пия. Вените ми се изпълниха с лекота, подобна на живак. Вдигнах се и желанията ми ме понесоха по вятъра — незабележимо се вмъкнах в съня на Августа. Съпругът й хъркаше редом, но аз легнах до нея, до сладката си сестра, почувствах допира на топлата й плът, кръвта й, кръв от кръвта ми, която диша с нея и тече в същия ритъм. Луната изплува иззад един облак и светлината й огря леглото. Наведох глава и натиснах леко със зъбите. Като кожа на праскова шията започна да поддава. Натиснах по-силно. Щеше да е много лесно да пробия кожата. Представих си вкуса на златната течност, надигаща се да посрещне моите устни. Тя щеше да ме нахрани с младост, с вечна младост. Напрегнах се и се дръпнах назад. Августа се задъха, сграбчила чаршафите. Аз се движех с нея, докато тя не се отпусна в ръцете ми, влажна от пот. Вгледах се в лицето й, търсейки в него своите черти. Лежах така четири часа. Започнах да чувам първите песни на полуразбудените птици. Като звезда се изгубих в настъпващата светлина на утрото.

Когато се върнах при Бел, тя беше будна. Лицето й изглеждаше измъчено, очите — пълни със сълзи. „Къде беше?“ попита ме.

Поклатих глава. „Ти не искаш да знаеш.“

Бел протегна към мен ръце. Аз се дръпнах. Тя замръзна. „Мразиш ли ме?“ попита най-после.

Вгледах се в нея. В гърдите ми се надигна чувство за вина, мъка, съжаление, желание — всяко от тях се бореше за превъзходство. „Мисля, че те обичам“, отвърнах аз. „Но се боя, скъпа Бел, че това не е достатъчно.“

Очите й потънаха дълбоко в мен и както винаги почувствах, че ме лекуват, че успокояват беса ми. Тя нежно ме целуна по устните. „Ако любовта не е достатъчна“, промълви най-сетне, „тогава какво би могло да ни спаси?“ Поклатих глава и я прегърнах. Въпросът й ме измъчва през целия ден. Ако любовта не можеше — тогава какво? Не знаех, нямах представа.

Ние двамата — Анабела и аз, бяхме пленници на моята съдба. Нашата любов ни тласкаше в една посока, моята жажда — в друга. Бях изплашен от това, че за малко не убих Августа, че ми се бе сторило толкова лесно. Усещах силно желание да я спася от себе си като имам дете. Но дълго време ужасното ми положение направо ме парализираше. Не можех да го направя — да допусна в утробата на Анабела да зрее кървавата ми храна — не и когато това щеше да е моя и нейна плът. Августа продължи да ме измъчва — усилията да опазя нея, както и утробата на Анабела, ме разкъсваха до лудост. Не можех повече да спя с Бел. Вместо това бродех по полята и кръстопътищата, утолявах жаждата си, давах изблик на гнева си с неимоверно жестоки нападения. Прясната кръв почти не успокояваше лудостта ми. Само след няколко часа жаждата ми отново се надигаше. Една нощ, като се връщах в дома на Августа, миризмата на кръвта й отново ме надви и аз едва успях да си наложа да не разкъсвам голата й шия, а да постоя до леглото й. Владеех се с голямо усилие и се разтапях от ритъма на дишането й. Крачех из градината напред-назад, после, за първи път от една седмица, се върнах в леглото си.

Бел мълчаливо понечи да ме прегърне. Кръвта ми се надигна, като светла отрова. Бел потрепери, после извика — издаде отчаян животински крясък. „В очите ти горят адски огньове,“ прошепна тя. Усмихнах се — в нея също имаше огън — страните й бяха почервенели, устните — също. Изведнъж тя изстена, впи устни в моите и пуританството й сякаш се изпари. В курвенското й, безсърдечно лице не остана и следа от Анабела. В онова, което прави с мен през нощта — също. Започна да крещи, гънеше се като обладана от зъл дух, докато спермата ми се изливаше в нея, носейки малкото фатално семе на живота. Цялото й тяло се разтресе. Тя вдигна ръце, пръстите й понечиха да ме погалят по лицето. После започна да плаче.

„Ти зачена“, прошепнах й аз. „Нашето дете расте в твоята утроба.“ Анабела вдигна очи към мен, лицето й се изкриви и тя го обърна. Оставих я да плаче без звук в леглото.

Плодовете на тази нощ бяха живот и смърт. Да, беше заченато дете — допирайки буза до корема на Анабела усещах малкия златист мирис. Но в този парфюм се усещаше и смърт, както и в самата Анабела. Нещо у нея умря в онази нощ — вечното сякаш бе изпепелено. Тя стана по-хладна, по-груба — безкраят в очите й помрачня, онова, което преди приличаше на страст, сега изглежда се бе превърнало в самодоволство. Тя разбира се, все още ме обичаше, но подобно на Каро, любовта я измъчваше като съдба. Сега за нас изглежда нямаше надежда за спасение. С унищожението на Бел умря и моята последна илюзия.

Започна истинското мъчение. Напуснахме Августа и поехме към Лондон. Бях наел нова къща на една от най-модните улици в града — „Пикадили“, номер тринайсет. Място с лош късмет ли? Не, ние самите носехме лошия късмет. Бел явно проявяваше признаци на бременност. Подушвах мириса на детето, докато тя повръщаше сутрин рано, или в потта, избила по издутия й корем. Едва успявах да се откъсна от тази миризма. И така лорд и лейди Байрон можеха да бъдат видени хванати под ръка — образцова брачна двойка — преданият съпруг и бременната му жена. Бел, виждайки изписаното върху лицето ми желание, бе достатъчно умна, за да се досети, че то не е отправено към нея.

„Гледаш ме с копнеж“, каза ми тя една нощ, „но в очите ти няма любов.“

Усмихнах се. Вперих поглед в корема й, представяйки си как под роклята и под бельото в утробата й зрее златният плод.

Бел ме погледна намръщена. „Лицето ти, Байрон, ме озадачава.“

Вдигнах глава. „Наистина ли?“

Тя кимна и отново се взря в мен. „Как може едно толкова красиво лице да излъчва толкова глад и жестокост? Гледаш към мен, или по-скоро тук“, тя обгърна корема си, „така, както някога не сваляше очи от Августа. Помня как погледът ти я следеше из стаята.“

Опитах се да й отговоря с колкото се може по-безизразна физиономия на лицето. „И защо те озадачава това, Бел?“ „Защото ме плаши“, отвърна тя, с присвити хладни очи. „Страх ме е, Байрон, от онова, което ще сториш на детето ми.“

„На нашето дете?“ Аз се разсмях. „Че какво бих могъл да му направя?“ Изведнъж лицето ми се скова. „Мислиш, че като се роди, мога да го удуша и да изпия кръвта му, така ли?“

Бел се вгледа в мен. Лицето й бе по-измъчено от всякога. Тя се изправи на крака. Обгърна с ръце корема си, после се обърна и безмълвно напусна стаята.

На следващата седмица Августа дойде да ни гостува. Беше я поканила Анабела. Това ме обезпокои. Чудех се точно колко знае и колко се досеща. Естествено, мирисът на кръвта на Августа ме разсейваше. Ожесточих се от противоречиви желания. Наредих й да си замине. Анабела наблюдаваше всичко това с хладни, подозрителни очи. Прегърна корема си, сякаш да го опази от мен. Оттогава се опитвах да бъда по-внимателен. Лейди Мелбърн ме беше предупредила: „Не загубвай жена си, преди да се е родило детето.“ И така започнах да оставям Бел сама през нощта. Вечерях навън, напивах се, ходех на театър. После потънал в черна жестокост отново ловувах из най-долните бърлоги на града. Лочех, докато кожата ми се изглади и порозовее, докато напълно се наситя на кръв. Чак тогава се връщах на „Пикадили“. Лягах в леглото при Бел. Прегръщах я и разбира се, погалвах издутия й корем. В ушите си чувах тихото безпощадно пулсиране на малкото сърчице. Напук на волята си отново притисках корема на жена си. От допира ми той сякаш се раздвижваше. Представях си как само ако натисна малко по-силно, кожата и плътта ще се разтворят. Виждах в своето въображение зародиша, синкав — целия във фина мрежа от вени, как очаква да го докосна, да го опитам. Смятах да го направя много нежно — щях да изсмуча кръвта като вода от сюнгер. Тези желания ставаха толкова силни, че започвах да треперя. Представях си, че убивам жена си както спи, че отварям корема й, разделяйки мускулите и органите, докато стигна до него — очакващото ме свито мое дете — моето творение. Спомнях си съня си за кулата на палата. Жадувах за неговия нож, за масата за дисекции.

Събуждах се от тези фантазии, потресен от себе си. Опитвах се да ги изгоря, да ги изрежа от съзнанието си. Напразно. Нищо не можеше да ме отърве от тях — те бяха част от отровата, която тече в кръвта ми — смесеният огън от възприятия и мисъл. Не можех да изтръгна тази гнилоч, също както не бях в състояние да избягам от себе си. Пашата беше мъртъв, но също както сифилисът надживява заразената уличница, така и злото продължаваше да живее, поглъщайки силите ми и всички, които обичах. „Дано умре това дете!“ крещях аз, когато се разтапях от виденията си и чувствах кръвта му да пулсира особено сладостно. Бел ме гледаше ужасена. Опитвах се да се успокоя. „О, Бел“, проплаквах аз, „скъпа Бел.“ Галех я по косата. Уплашена, тя се дръпваше назад, после колебливо хващаше ръката ми. Понякога я поставяше върху корема си. Поглеждаше ме и се усмихваше с неуверена надежда, търсейки в мен бащата на детето. Но никога не го откриваше. Скована и с мъртви очи, тя ми обръщаше гръб.

Една нощ, когато бременността й бе доста напреднала, тя потрепери от погледа ми и занемя.

„Бел“, коленичих аз до нея, „какво има? Бел!“ Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна. Въздъхна отново и усетих как миризмата на детето — внезапен златист полъх — замъгли очите ми. Стаята се размаза. Бел изстена. Хванах я за ръката. Тя отново ме отблъсна. Аз се изправих. Извиках прислужниците. Когато дойдоха, те също се дръпнаха от мен — мракът в очите ми явно беше жесток и студен. Вдигнаха Бел от земята и я заведоха до леглото й. Аз останах на място. Парфюмът на детската кръв висеше във въздуха. През нощта и на сутринта той стана още по-красив.

В един часа на другия ден, акушерката дойде при мен.

„Мъртво ли е?“ попитах аз. Тя толкова се смути, че аз се разсмях. Нямах нужда от отговор. Трябваше само да вдъхна живата кръв. Къщата беше пълна с пищни цветя и цветове. Олюлявайки се изкачих стълбите. Чувствах се като Ева, приближаваща плода на забраненото дърво. Крайниците ми трепереха, не ми достигаше въздух, чувствах дълбока, влудяваща жажда. Влязох в стаята, където лежеше жена ми.

Една от жените, с малко бяло вързопче на ръце, пристъпи към мен. „Милорд“, рече тя, „приемете нашите поздравления. Имате дъщеря.“

Погледнах към вързопа. „Да“, заекнах най-сетне. Уханието на кръв смъдеше на очите ми. Едва виждах детето, защото пред погледа ми витаеше единствено златиста мараня. „Да“, повторих аз и примигнах. Чак сега можах да видя лицето на дъщеря си. „Божичко“, прошепнах. „Боже.“ Усмихнах се. „С какво средство за мъчение се сдобивам в твое лице.“

Жената отстъпи крачка назад и върна детето обратно в люлката. „Излизай!“ креснах й аз неочаквано. Огледах се и отново викнах „Излизайте!“ Жените, дошли да помагат, ме погледнаха уплашено, после наведоха глави и напуснаха. Приближих се до бебето. То сякаш отново бе обвито в ореол от огън. Наведох се по-ниско. В този момент всичките ми чувства, разум, мисъл се изпариха от мен, разтопиха се в светлата мъгла на щастието. Богатата кръв на детето сякаш се надигаше към устните ми, оставяйки златиста диря като след комета. Целунах дъщеря си, после я взех на ръце. И отново се наведох над нея. Нежно докоснах с устни гърлото й.

„Байрон!“

Замрях и бавно се огледах. Бел се опитваше да седне в леглото. „Байрон!“ — гласът й бе дрезгав и умоляващ. Тя се изтърколи от постелята и се опита да дойде при мен.

Отново погледнах към детето. То повдигна ръка и докосна лицето ми. Колко мънички бяха пръстчетата, колко великолепни — ноктите. Наведох се още повече, за да ги разгледам.

„Дай ми я.“

Обърнах се — Бел беше до мен. Тя залитна, протягайки напред ръце.

„Колко отдавна я чакам“, тихо казах аз.

„Да“, отвърна Бел, поемайки си дъх, „така е, но аз съм нейната майка. Тя е моя. Моля те, Байрон, дай ми я.“

Вперих поглед в жена си. Бел се опита да не наведе очи. После спрях очи на детето. Беше красиво, това мое създание. То отново вдигна ръчичка. Несъзнателно се усмихнах на гледката.

„Моля те“, повтори жена ми. „Умолявам те.“

Обърнах се и приближих до прозореца. Загледах се в мрачното лондонско небе. Колко меко и топло бе бебето в ръцете ми. Усетих, че ме докосват по рамото. Погледнах назад. Изражението по лицето на Бел беше ужасяващо.

Извърнах глава и отново се взрях към небето. На изток притъмняваше, облаците изглеждаха сякаш са бременни с нощта. Лондон, потънал в безпорядък, се простираше чак до тях. Огромните мащаби на света ме накараха да потръпна от студ. Всичко това и още много неща пашата ми бе показал с полета насън, но аз не го бях разбрал — не го бях разбрал. Затворих очи и потреперих — усетих неизмеримата природа на нещата. В такава вселена какво представляваше човешката любов? Едно мехурче върху огромната вълна на вечността, нищо повече. Искрица — кратка и светла, на фона на нощта на всемира. Изчезнеше ли тя — щеше да настъпи празнота.

„Ти ще запомниш този момент“, казах аз без да се обръщам. „Трябва да ме напуснеш, Бел. Независимо какво ти говоря, нито колко ще те моля по-късно — ти трябва да ме напуснеш.“

Най-после се обърнах да я погледна. Очите на Бел, безчувствени от толкова време, бяха влажни от сълзи. Тя понечи да ме погали по лицето, но аз поклатих глава. „Нека името й бъде Ада“, казах аз, подавайки й детето. После се обърнах и излязох от стаята. Повече не погледнах назад.

„Вие не сте с ума си“, рече лейди Мелбърн, когато й разказах за случилото се. „Направо не сте с ума си. Жените се за момичето, правите й дете, тя го ражда, а сега й сервирате това. Защо?“

„Защото не мога да го направя.“

„Трябва. Трябва да убиете дъщеря си. Ако не Ада, тогава Августа.“

Вдигнах рамене и й обърнах гръб. „Не мисля така,“ рекох й. „Удоволствията са най-сладки, когато се предвкусват. Ще продължа да очаквам.“

„Байрон“, кимна ми лейди Мелбърн. Бледото й лице изразяваше съжаление и възмущение. „Вие непрекъснато остарявате“, прошепна тя. „Вижте мен. Чаках. Бях глупава, но най-после отстъпих. Всички отстъпваме. Свършете го още сега. Изпийте кръвта на дъщеря си, докато сте още млад. Дължите ни това.“

Намръщих се. „Дължа ли ви го? На кого го дължа?“

Лейди Мелбърн леко сбърчи чело. „На всички от нашата порода“, рече най-после тя.

„Защо?“

„Вие сте убиецът на Вакел паша.“

Погледнах я изненадано. „Не съм ви разправял подобно нещо“.

„Но ние го знаем.“

„Как така?“

„Пашата беше същество с небивала сила. Сред вампирите, повелители на смъртта, той бе почти като крал. Не си давахте сметка, нали?“ Лейди Мелбърн замълча. „Всички усетихме неговата гибел.“

Намръщих се. Изведнъж от мрака на съзнанието ми изплува силуетът на пашата — блед и зловещ, с лице, изразяващо непоносима болка. Разтърсих глава и видението изчезна. Лейди Мелбърн ме гледаше с лека усмивка. Върху бледите си устни. „Сега, когато него го няма“, прошепна ми тя, „вие сте неговия наследник.“

„Наследник ли?“, повторих аз недоумяващо. После се разсмях. „Вие забравяте, че аз го убих. Това е невъзможно.“

„Не“, рече тя, „аз не забравям,“

„Какво имате предвид тогава?“

„Драги Байрон“, отново се усмихна тя, „Той първо трябваше да избере вас.“

„Да ме избере? За да направя какво?“

Дамата замлъкна и по лицето й се възцари ледено спокойствие. „За да овладеете нашите тайни“, най-после промълви тя. „Да намерите смисъл в лицето на вечността.“

„Добре“, засмях се аз. „Това не е трудно.“

Обърнах се пренебрежително, но лейди Мелбърн ме настигна и ме хвана за лакътя. „Моля ви, Байрон, убийте детето си и му изпийте кръвта. Ще ви е необходима цялата ви сила.“

„За какво? За да стана същество като пашата? Не.“ Отблъснах я. „Не.“

„Моля ви, Байрон, аз…“

„Не!“

Лейди Мелбърн потрепери от погледа ми и сведе очи. Дълго не пророни нито дума. „Вие сте толкова млад“, най-сетне каза тя. „Но вече разбирате каква сила притежавате.“

Поклатих глава и я прегърнах. „Не искам сила“, тихо казах аз.

„Защото вече я владеете.“ Тя ме погледна в очите. „Какво друго бихте могъл да желаете?“

„Мир и спокойствие. Отново да бъда смъртен.“

„Невъзможни мечти“, отсече лейди Мелбърн.

„Да“, усмихнах се аз. „И все пак, докато Ада и Августа са живи“, замълчах, „това ще значи, че част от мен още е смъртна.“ Лейди Мелбърн се разсмя. Взех я в прегръдките си, а тя като уловена в капан, се взря дълбоко в очите ми. „’Вие ме молите“, бавно изрекох аз, „да разкрия загадките на нашата вампирска порода. Тайната обаче, е не да ги разкрием, а да избегнем това състояние. Вампирите имат сила, знания, вечен живот, но всички те са нищо, щом трябва да пием кръв. Защото докато съществува тази жажда, ние ще бъдем презирани и преследвани. И все пак моята жажда с всеки изминал ден става все по-свирепа. Скоро кръвта ще бъде единственото ми удоволствие. Всички други ще съдържат вкус на пепел в устата ми. Това е моята орис — нашата орис, лейди Мелбърн, не е ли така?“

Тя не отговори нищо. Видях в очите й отражението на собственото си лице — строго и напрегнато. Чувствата ми го засенчиха както облаците засенчват земята.

„Аз ще намеря изход“, казах най-после. „Ще го търся, ако трябва, и на онзи свят. Докато губя човешките си черти пътуването ще става все по-трудно, странстването — все по-жестоко. Преди не разбирах това, но сега всичко ми е ясно. Да.“ Кимнах. „Сега ми е ясно.“ Гласът ми замря. Взрях се в тъмнината. Стори ми се, че една тъмна фигура ме наблюдава. Тя отново като че ли имаше лицето на Вакел паша. Мигнах и всичко изчезна. Обърнах се отново към лейди Мелбърн. „Аз ще напусна Англия. Сестра ми и детето ми ще останат тук. Няма да пия от тяхната кръв.“

Тръгнах към вратата. Този път лейди Мелбърн не се опита да ме спре. Прекосих стаята и излязох, а стъпките ми прокънтяха в тишината на коридора. Там видях Каролайн Лем. Беше ужасно отслабнала. Усмивката й, когато минах край нея, напомняше усмивка на череп. Тя стана и ме последва. „Чух, че напускаш Англия“, рече ми. Аз не отговорих. Тя ме хвана за ръката. „Какво ще кажеш на жена си?“ попита. „Вампир!“

Обърнах се лице в лице с нея. „Подслушваш по ключалките, така, ли, Каро? Това понякога е опасно.“

Каро се разсмя. „Да, може би“, рече тя. Имаше странно, зло изражение, но колкото и да се опитваше, не й се отдаде да устои на моя поглед. Дръпна се назад. Аз продължих по коридора.

„Вземи ме със себе си!“ изведнъж се провикна Каролайн. „Ще постилам креватите на твоите любими! Ще обикалям из улиците да ти търся жертви! Моля те, Байрон, вземи ме!“ Затича се след мен и се хвърли в краката ми. Взе ръката ми и започна да я целува. „Ти си пропаднал човек, Байрон, но все пак си ангел. Вземи ме със себе си. Обещай ми. Закълни се.“ Тялото й започна да се тресе. „Сърцето на вампира е като желязо“, измърмори Каролайн по-скоро на себе си, отколкото на мен. „То омеква, само когато се загрее от огъня на сладострастието. После отново става хладно и твърдо.“ Тя ме погледна в очите и истерично започна да се смее. „Да, хладно и твърдо. Хладно като самата смърт!“

Отблъснах я.

„Не смей да тръгваш без мен!“, неуверено викна тя. „Такава любов и такава омраза — няма да посмееш!“

Продължих напред.

„Ще те прокълна! Ще те прокълна, ще те прокълна!“ Гласът на Каро пресекна и замря. Аз се спрях. Погледнах назад към нея. Каро, все още на колене, потрепери, после припадъкът като че ли премина и тя избърса сълза от окото си. „Ще те прокълна,“ повтори отново тя, този път по-тихо. „Скъпа моя любов, аз ще те спася.“

Три седмици по-късно, без мое знание, тя посети Бел. Аз, разбира се, не успях да замина. Августа ни гостуваше, но кръвта на Ада, ах, кръвта на Ада — бе много по-сладка от нейната. И така аз останах, а изкушението се надигаше. Знаех, че лейди Мелбърн е права, че някой ден ще му се подчиня. Една нощ, изправен до люлката щях да го направя, ако Бел не ме бе прекъснала. Тя ме погледна по странен начин и притисна бебето до гърдите си. Каза ми, че искала да се махне от Лондон, да се върне в провинцията, да погостува на родителите си. Аз разсеяно кимнах. Скоро след това Анабела замина. Бях й казал, че ще я последвам. До каретата, с която се готвеше да отпътува, тя ми поднесе дъщеря ни, за да я целуна. После Бел ме целуна страстно и ме задържа в прегръдката си, докато започнах да си мисля, че никога няма да замине. Накрая се откъсна от мен. „Довиждане, Байрон“, рече ми тя. Качи се в каретата, а аз я проследих с поглед надолу по „Пикадили“. Нямаше повече да видя нито нея, нито детето си.

Две седмици по-късно пристигна писмо. С него тя искаше да се разделим. Същия следобяд при мен дойде Хобхаус.

„Мисля, че би трябвало да знаеш“, рече той. „Из града се носят невероятни слухове. Жена ти искала да се разделите и нещо още по-лошо.“

Хвърлих на Хоби писмото. Той го прочете, като бръчките по челото му ставаха все по-дълбоки. Най-сетне го остави и вдигна глава. „Разбира се, ти трябва да заминеш в чужбина“, каза приятелят ми.

„Защо“, попитах аз, „смяташ, че слуховете са толкова лоши?“

Хоби замълча, после кимна.

„Казвай.“

Хобхаус се усмихна. „О, нали знаеш“, махна той с ръка. „Прелюбодейство, содомия, кръвосмешение…“

„И най-лошото?“

Хобхаус ме гледаше втренчено. Наля питие и ми подаде чашата. „Онази кучка — Каролайн Лем“, най-после промълви той. „Разправя наляво и надясно… Е, ти се досещаш какво.“

Усмихнах се и пресуших чашата. После я ударих в земята. Хобхаус поклати глава. „Ще трябва да заминеш в странство“, отново рече той. „Моля те, старче. Просто нямаш друг избор.“

Аз, разбира се, не заминах. Просто не можех да понеса такова нещо. Колкото повече ме чернеха във вестниците или си шушукаха по улиците, толкова повече мечтаех за моята открадната добродетелност, с чиято помощ бих могъл да отрека онова, което знаеше целият свят. Но съдбата ми се оказа предопределена — Каро си бе свършила работата твърде добре. Една нощ отидох на танци с Августа под ръка. Когато влязохме в залата, всички се умълчаха. Стотици очи се вторачиха в мен, след което се отместиха. Никой не се приближи до нас. Никой не ни заговори. Чух зад гърба си една единствена прошепната дума — вампир. През онази нощ мислех, че я чувам навсякъде.

Разбрах, че изгнанието ми е неизбежно. Няколко дни по-късно изпратих Августа да си ходи. Тя бе останала до мен във всичко — любовта й не ми бе изневерила. Без нея животът ми щеше да е абсолютната самота. И все пак, когато си замина, почувствах облекчение — бях сигурен, че няма да пия от нейната кръв. Отново се захванах с плановете за пътуване. Отчаянието ми се смеси с диво усещане за свобода. Светът ме мразеше — е, аз него — също. Припомних си старите си намерения. Да пътувам и да се занимавам с проучвания. Както се бе изразила лейди Мелбърн — готвех се да очертая същността на своето вампирско състояние. Поръчах да ми направят карета, подобна на тази на Наполеон. В нея имаше двойно легло, шкаф за вина и библиотека. В шкафа подредих бутилки с Мадейра, смесена с кръв. В библиотеката — научни и окултни книги. Наех също така един лекар — млад човек, работещ по свойствата на кръвта. Той беше известен с репутацията си на човек, занимаващ се с по-тъмните области на медицината. „Тези знания“, мислех си аз, „могат да се окажат стимулиращи“. Дадох му за изследване проби от собствената си кръв. Името на този доктор беше Джон Полидори.

Датата на отпътуването непрекъснато приближаваше. Домът ми на „Пикадили“ постепенно се опразваше. Обикалях из пустите, кънтящи коридори. В детската стая и тази на Августа все още се усещаше съвсем лек, насмешлив мирис на кръв. Опитах се да не му обръщам внимание. Вече рядко излизах — името и лицето ми имаха лоша слава — бях потънал до гуша в делови задачи и срещи с приятели. Бях си взел и любовница. Казваше се Клер — само на седемнайсет години. Беше доста красиво, но и своенравно момиче. Сама се хвърли в ръцете ми. Използвах я, за да се разсейвам и да не мисля. Един следобяд тя доведе при мен сестра си. „Това е Мери,“ рече ми.

Сестрата също беше красива, но по-сериозна и не така необуздана като Клер. Тя прегледа книгите, които приготвях за път. Взе една и прочете заглавието й: „Електричеството и принципите на живота“. После, фиксирайки ме със своите дълбоки, тъжни очи, отбеляза: „Мъжът ми се интересува от такива неща… Той също е поет. Може би го познавате?“ Повдигнах вежди. „Шели“, каза Мери. „Пърси Шели. Мисля, че ще ви е приятно да се запознаете с него.“

„Жалко“, отвърнах аз, показвайки куфарите, „но както виждате, заминавам за чужбина.“

„Да, наистина“, рече Мери. „Знае ли човек? Може да се срещам на континента.“

Усмихнах се леко. „Да, може да се срещнем.“ Дълбоко се съмнявах. Виждах по надигащата се в очите на Клер лудост, че мозъкът й започва да се помрачава поради страстта й към мен. От този момент започнах да отбягвам нейните визити. Не й позволявах да ме изненадва и следи. Ако го стореше — тогава лошо й се пишеше.

Последната нощ в Лондон прекарах в стаята на Августа. Мирисът на кръв вече почти беше изчезнал. Легнах в леглото й, вдишвайки последните едва доловими следи. Къщата тънеше в тишина и тъмнина. Празнотата обгръщаше всичко като прах. Лежах така четири часа. Почувствах във вените ми да се надигат жажда и съжаление.

Изведнъж ми се стори, че чувам стъпки. Усетих присъствието на нещо нечовешко в къщата. Огледах, но не видях нищо. Събрах всичките си сили и заповядах на съществото да се покаже. Стаята изглеждаше все така празна. Поклатих глава. Самотата ми явно ме заблуждаваше. Неочаквано празнотата ми се стори непоносима. Макар да мислех, че е някой призрак, копнеех да видя отново лицето на Августа. От почти изчезналата миризма сътворих образа й. Тя се изправи пред мен. „Августа,“ прошепнах аз и протегнах ръце. Сестра ми изглеждаше невероятно — като жива. Опитах се да я погаля по лицето. За свое удивление почувствах под пръстите си жива плът.

„Августа?“

Тя мълчеше, но очите й излъчваха любов и желание. Наведох се да я целуна. В този момент за пръв път си дадох сметка, че не усещам мириса на кръвта й. „Августа?“ прошепнах отново аз. Тя леко ме привлече към себе си. Лицата ни се допряха и ние се целунахме.

Тогава изкрещях. По устните й като живи мърдаха хиляди дребни твари. Отстъпих назад. Видях, че сестра ми е покрита с хлъзгава, шаваща бяла гмеж. Понечих да я докосна отново — червеите паднаха и се полепиха по пръстите ми. Сестра ми вдигна ръце, сякаш молеше за помощ. Тялото й бавно се свлече на земята. Подът се покри с гърчещи се червеи.

Отстъпих назад. Усетих нещо зад гърба си. Обърнах се. Бел ми подаваше Ада. Опитах се да я отблъсна. Видях как детето започна да кърви и да се разлага. Тялото на Бел се разтапяше, докато от него не останаха само кожа и кости. Край себе си виждах фигури на хора, които обичах — те молеха, махаха, протягаха ръце към мен. Блъснах ги встрани — от тласъка изпопадаха, после пак станаха и като призраци ме последваха. Държаха ме със своите меки, мъртви пръсти. Отчаян се огледах наоколо. Стори ми се, че пред себе си забелязвам фигура в черни одежди. Човекът се обърна. Погледнах го в лицето. Приличаше досущ на Вакел паша. Но дори да беше той, изглеждаше доста променен. Лицето му бе съвсем гладко, а бледността — примесена със сиво-жълти оттенъци. Зърнах го само за част от секундата. „Чакайте!“ викнах аз. „Какви са тези видения, които ми пращате? Чакайте, заповядвам ви!“ фигурата изчезна толкова бързо… Реших, че сигурно е плод на фантазията ми. Дадох си сметка, че и другите призраци са ме напуснали и отново се оказах сам. Спрях на стълбите. Пълна тишина. Никакво движение. Направих стъпка напред. В този момент разбрах, че все пак се заблуждавам.

Помирисах кръвта й, още преди да съм чул хлипането й. Беше Клер. Криеше се зад един шкаф онемяла от страх. Попитах я какво е видяла. Тя поклати глава. Втренчих в нея очи. Страхът й ме възбуди. Усетих, че имам нужда от кръв. Виденията, сънищата, които ми се присъниха — знаех, че мога да ги отблъсна далеч от себе си само с кръв.

Посегнах към шията на Клер, погалих я и се спрях. Усетих как животът пулсира в тялото й. Сложих пръста си под брадичката й. Бавно приближих устните й към моите. Треперех. Затворих очи и я целунах. После пак. Тя не се дръпна от ръцете ми. Обладах я. Задъхах се. Все още беше жива. Взех я в прегръдките си. „Давам ти живота“, прошепнах аз и се надигнах. „Сега си върви. За доброто на двама ни, никога повече не се доближавай до мен.“ Клер кимна с широко отворени очи. Оправи дрехите си и тръгна, без да каже нито дума. Беше почти утро.

Хобхаус дойде час по-късно, за да ме изпрати. Водеше Полидори със себе си. Преди осем ние вече бяхме на път.