"Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)" - читать интересную книгу автора (Холанд Том)

II

— Опасно е, разбира се, човек да се намира близо до вампир.

Същият красив глас, който Ребека бе чула в криптата…

Беше готова на всичко, само и само той да зазвучи отново. Сега разбираше какво означава за човешкия слух примамливата песен на сирените.

— Вие си давате сметка за случилото се. И все пак идвате отново — гласът замълча. — Надявах се и се боях, че ще го направите.

Ребека прекоси стаята. В сумрака на спуснатите завеси една бледа ръка й направи знак:

— Няма ли да седнете?

— Предпочитам светлина.

— Разбира се, как забравих — вие не виждате в тъмното.

Ребека посочи завесите и далечния градски шум.

— Може ли да ги дръпна?

— Не, ако го направите ще влезе зимата.

Тя видя как фигурата стана и закуцука из стаята.

— Английската зима — свършва през юни, а започва през юли. Ще ме извините, но не мога да понеса дори най-бегъл поглед към нея. Твърде дълго живях в по-слънчеви страни — чу се драсване на клечка и Ребека позна гърба на мъжа, когото бе наблюдавала на кея предишната нощ. Златиста светлина освети стаята. Приведена, фигурата оправяше пламъка.

— Надявам се нямате нищо против лампата — рече мъжът. — Донесох я от първото ми пътуване в чужбина. Има моменти, когато електричеството просто не е подходящо, не смятате ли?

Вампирът се засмя и се обърна, вдигнал лампата пред лицето си. Ребека бавно седна на мястото си. Нямаше никакво съмнение кого вижда. Тъмните къдри на косата му контрастираха с нетленната бледост на кожата. Чертите му бяха толкова фини — сякаш изваяни от лед. По алабастровата кожа нямаше капка цвят, нито намек за топлина. Въпреки това лицето изглеждаше озарено от някакъв вътрешен плам. Това не беше човекът, загинал в блатата на Мисолонги — дебел, плешив и с гнили зъби. Как така стоеше тук, по какъв чудодеен начин си бе върнал красотата от младостта? Образът му направо я опияняваше.

— Това красиво, бледо лице — тихо си каза тя.

Лицето наистина бе нечовешки красиво — на ангел, дошъл от някакъв друг свят.

— Кажете ми как е възможно — рече най-сетне тя.

Лорд Байрон свали лампата и накуцвайки се върна на мястото си. В това време Ребека си помисли, че чува движение в стаята зад гърба си. Обърна се, но тъмнината й се стори непроницаема. Лорд Байрон се усмихна и тихо подсвирна. От сенките се появи голямо бяло куче. То погледна Ребека, прозя се и се излегна в краката на лорда. Той погали кучето по главата. Животното облегна брадичка върху другата му ръка. Лордът гледаше Ребека. Очите му горяха, на устните му се появи лека усмивка.

Ребека приглади косата си назад.

— Майка ми — искаше й се да изкрещи, — вие ли убихте майка ми? — но се боеше от евентуалния отговор. Дълго стоя мълчалива. — Дойдох да търся мемоарите — рече най-после тя.

— Няма никакви мемоари.

Ребека изненадано се намръщи.

— Но на мен ми дадоха писмата от Томас Мур…

— Да.

— Какво е станало с копието, преписано от него — онова, за което ви споменава в писмото си?

— Беше унищожено.

— Но… — Ребека поклати глава. — Нищо не разбирам. Защо?

— По същата причина, поради която унищожиха и оригинала. То съдържаше истината.

— Тогава защо ми показаха писмата на Мур? Защо ме подмамиха да посетя криптата?

Лорд Байрон повдигна вежда.

— Подмамиха?

— Да. Антикварят. Предполагам, че работи за вас.

— За мен? Не. Срещу мен. При това от край време. Той винаги е работил единствено за себе си.

— Кой е той?

— Човек, който не е зле да бъде избягван.

— Като вас? И като онова същество долу?

Лорд Байрон свъси вежди, но когато проговори, гласът му звучеше все така спокойно.

— Да, тя е същество, такова същество съм и аз, най-опасното, което би могло да се изпречи на пътя ви. Същество, което снощи вие вече нахранихте — той облиза зъби с върха на езика си. — Кучето се размърда и дълбоко в гърдите му се чу ръмжене.

Ребека с усилие не сведе очи пред погледа на вампира. Въпросът, който искаше да му зададе, отново замря на устните й.

— Защо не ме убихте? — пророни най-после тя. — Защо не изпихте всичката ми кръв, както сторихте с горкия човек на моста Уотърлу?

Лицето на лорд Байрон сякаш замръзна. После той леко се усмихна.

— Защото сте от рода Байрон — кимна той. — Да, наистина, така е — той се изправи. — Защото във вените ви тече моя кръв. Моя и на една друга сродна душа.

Ребека преглътна с усилие.

— Имате предвид майка ми — най-после каза тя. Чу гласа си далечен и неуверен.

— Да.

— Тя също е идвала да търси вашите мемоари.

— Знам.

— Какво стана с нея?

Лорд Байрон не отговори. Погледът му изразяваше едновременно съжаление и желание.

— Какво се случи с нея? Кажете ми! Какво се случи с нея?

Лорд Байрон продължи да мълчи. Ребека навлажни устните си. Искаше да повтори въпроса си крещейки, да даде воля на цялата си мъка, като хвърли в лицето му премълчаваното обвинение, но устата й беше пресъхнала. Не можа да каже нито дума. Лорд Барон я гледаше и се усмихваше. Впери поглед в шията й, после стана и закуца през стаята. Вдигна една бутилка и рече:

— Вие сте жадна. Мога ли да ви предложа вино?

Ребека кимна. Погледна етикета. „Шато Лафит Ротшилд“. Най-хубавото, най-доброто възможно. Подаде й чаша, тя я взе и отпи, после изгълта цялата течност. Никога не беше опитвала толкова прекрасно нещо. Вдигна очи. Лорд Байрон я наблюдаваше с безизразно лице. Той едва докосна с устни своята чаша. По лицето му не се появи дори сянка от удоволствие. Облегна се назад в стола си и макар че очите му просветваха както преди, Ребека можа да проникне дълбоко в тях и да установи, че те са като мъртви.

— Все пак — обади се той, — предпочитам да не бяхте идвала.

Ребека го погледна изненадана.

— Антикварят ми каза…

— Антикварят. Забравете антикваря.

— Но той…

— Казах ви — забравете го.

Ребека преглътна.

— Той твърдеше, че ме очаквате.

— Да, но знаете ли какво означава това? Очакването за нас е най-жестокото мъчение.

— И антикварят знаеше какво ще се случи?

Лорд Байрон се усмихна едва-едва.

— Разбира се. Защо иначе ще ви праща при мен?

Изведнъж го обзе ужасна умора. Затвори очи, сякаш искаше да не гледа живата Ребека. Кучето се размърда и го близна по ръката, но лордът остана неподвижен като пародия на собствения си красив и млад външен вид.

— Вие на какво се надявахте снощи?

— Да съм се надявал?

— Да — Ребека замълча. — До гробницата. Чакахте ме. На какво се надявахте?

По лицето на Байрон се изписа силна болка. Той замръзна, сякаш очакваше тъмнината да му прошепне нужния отговор. Погледът му продължаваше да стои вперен нейде зад нея, в мрака, от който се бе появило кучето. Там обаче не се забелязваше никакво движение, само пълна тишина. Лорд Байрон изведнъж се намръщи и поклати глава.

— На каквото и да съм се надявал — рече той, — явно моментът още не е съзрял.

Разсмя се и екотът на гласа му вледени кръвта й повече от всичко друго през тази нощ.

— Аз съществувам от преди два века — рече лордът, отмествайки поглед към Ребека. Въпреки това тя имаше чувството, че говори не на нея, а на тъмнината зад гърба й. — Никога друг път не съм се чувствал по-далеч от живота, принадлежал ми някога. Всяка година, всеки ден изковаваха брънка от веригата, която влача днес — тежестта на моето собствено безсмъртие. Днес този товар ми се струва непоносим.

Той замълча и посегна към чашата. Отпи внимателно глътка и затвори очи, сякаш тъгувайки за забравения вкус на виното. После, без да повдигне клепачи, пресуши чашата и бавно, с абсолютно спокойствие, я пусна да се разбие на пода.

Кучето се раздвижи и заръмжа. От далечния ъгъл на стаята излетяха няколко птици и изпърхаха във въздуха. Ребека не ги бе забелязала. Почуди се какви ли още същества дебнат скрити в тъмнината зад стола й. Птиците кацнаха. Тишината се върна и лорд Байрон отново отвори очи.

— Странно — заговори той, — колко лесно забравяме своите спомени, колко бързо изчезва техният блясък. И все пак, като те гледам тук, си спомням, че на времето животът наистина кипеше.

— И това представлява голямо мъчение, така ли?

— Мъчение и наслада. Особено когато се смесят.

— Сега се събуди отново, нали? Пламъкът на вашите спомени?

Лорд Байрон леко наклони глава. Устните му се раздвижиха.

— Как ще понесете тяхното повторно угасване? — попита Ребека — Не е ли по-добре да опазите пламъка им?

Лордът се усмихна.

Ребека не сваляше очи от него.

— Разкажете ми — рече тя.

— Да ви разкажа?

— Нямате друг избор.

Неочаквано вампирът се разсмя.

— Имам. Бих могъл да ви убия. Това ще ми позволи да забравя за известно време.

Настъпи тишина. Ребека чувстваше, че Байрон е впил поглед в шията й. Продължи да чака, усещайки страха си странно отдалечен.

— Разкажете ми — повтори тихо тя. — Как се случи? Искам да знам — замълча, прикована на място. Мислеше за майка си. — Заслужавам да знам.

Лорд Байрон вдигна очи и отново бавно се усмихна.

— Да, заслужавате — рече той. — Сигурно заслужавате — настъпи пауза, лордът гледаше в тъмното зад Ребека.

Тя си помисли, че чува лек шум. Събеседникът й се усмихна, сякаш също го бе доловил.

— Да — съгласи се най-сетне той, без да сваля поглед от обкръжаващия ги мрак, — така трябва да стане. Вие сте права. Слушайте тогава и се опитайте да разберете.

Байрон кръстоса ръце на гърдите си.

— Това се случи в Гърция — започна бавно, — по време на първото ми пътешествие там. Изтокът винаги е бил най-благодатната почва за моето въображение. Въпреки това фантазията ми никога не успя да се доближи и на йота до истината — усмивката му изчезна, давайки отново път на умората. — Защото вярвах, че ако ме очаква нещо, което ми е предопределено, то вече дреме в моята собствена кръв. Майка ми ме беше предупредила, че над рода Байрон тегне проклятие. Тя едновременно ги ненавиждаше и обичаше заради всичко, което й бе сторил баща ми. Той я очаровал, оженил се за нея, а след това прахосал богатството й — един своеобразен вампиризъм, който си мисля, че в последна сметка съм наследил от него, макар никога да не съм го виждал. Останала без грош, майка ми често ме предупреждаваше за наследствеността, която тече във вените ми. Всеки лорд Байрон, казваше тя, е по-лош от предишния. Разказа ми за човека, чиято титла щях да наследя и как той убил своя съсед. Живеел в един разрушен манастир. Измъчвал хлебарки. Аз се смях на тези неща, въпреки че майка ми изглеждаше бясна. Зарекох се, че когато стана лорд Байрон, ще използвам наследството си за по-приятни неща.

— И наистина го сторихте — Ребека не питаше, а просто отбелязваше факта.

— Да — кимна лордът. — Боя се, че живях доста безпътно. Обичах манастира и тръпките, които ме полазваха от романтичната му меланхолия, защото общо взето тогава бях толкова далеч от скръбта и мизантропията, че страхът ми изглеждаше просто извинение за моите гуляи. Бяхме изкопали черепа на някакъв нещастен монах и го използвахме като бокал — аз се контех в монашески одежди, докато заедно с отбрани селски девойки се отдавахме на разврат и си въобразявахме, че възсъздаваме старите времена. Но дори насладата от светотатството избледнява — наситих се на разгулен живот и отегчението, това най-ужасно проклятие, започна да трови душата ми. Почувствах, че искам да пътувам. Тогава беше прието хора като мен, от знатно потекло, затънали в дългове, да правят обиколка на Европа, отдавна смятана от англичаните за най-подходящото място, където младежите бързо овладяват пороците. Исках да опитам нови удоволствия, нови усещания и наслади — знаех, че всичко, за което Англия е тясна и недостъпна, в чужбина е лесно постижимо. Взех решение да замина. Когато белите скали на родината останаха зад гърба ми, не почувствах особена мъка по нея.

Пътувах със своя приятел Хобхаус. Заедно прекосихме Португалия и Испания, стигнахме до Малта, а оттам — до Гърция. Щом наближихме гръцкия бряг, по синьото море се появи пурпурна ивица — обзеха ме странни предчувствия, копнежи и страхове. Дори Хобхаус, независимо че страдаше от морска болест, спря да повръща, за да погледне към морето. Светлината скоро изчезна. Стъпихме на брега в Гърция и вече валеше дъжд. Превеза, пристанището, на което корабът акустира, имаше жалък вид. Самият град бе грозен и запуснат, а що се отнася до жителите му — гърците се държаха сервилно, докато техните господари турците бяха жестоки. Въпреки ситния дъжд вълнението ми не можа изцяло да угасне. Яздейки по кривите улици под минаретатата и кулите, знаех, че старият ни живот е останал далече, че сме на прага на един странен, невиждан свят. Западът бе загърбен — навлизахме в Изтока.

След като прекарахме два дни в Превеза, с удоволствие го напуснахме. Възнамерявахме да посетим Али, албански паша — неговата смелост и жестокост го бе направила господар на най-непокорните племена, а славата му бе спечелила уважението дори на най-кръвожадните турци. Малцина бяха англичаните, проникнали в Албания. Въпреки това и точно поради тази причина влечението ми към една толкова опасна и поетична страна изглеждаше още по-голямо. Янина, седалището на Али, се намираше далече на север. Пътят, който водеше до там, бе див и планински. Преди да потеглим ни предупредиха да се пазим от „клепти“, гръцки планински разбойници. Затова, наред с нашия камериер и водача, взехме охрана от шестима албанци, въоръжени с пищови, дълги пушки и саби. Когато най-после тръгнахме, бяхме, както сигурно можеш да си представиш, в най-романтично разположение на духа.

Зад гърба ни останаха всички следи от човешко присъствие. Скоро щяхме да разберем, че това не е нещо необикновено за Гърция. Из тази страна можеш да яздиш три, а понякога дори четири дни, без да попаднеш на село, в което да нахраниш себе си и коня си. Гърците явно бяха докарани до много тежко положение. Липсата на човешки контакти обаче се компенсираше от величествения пейзаж и заобикалящата ни красота. Пътят ни скоро се изкачи високо и стана съвсем планински. Дори Хобхаус, който обикновено не се трогваше и за лула тютюн, понякога пришпорваше коня си, за да се наслади на върховете Сули и Томарос, леко забулени в мъгла, покрити със сняг и обагрени от слънцето в розово. Над тях прелитаха орли, а от далечните остри зъбери нерядко дочувахме вой на вълци.

Чак когато започна да се смрачава и усетих наближаващата буря, за пръв път казах на Хобхаус, че ме е страх да не се загубим. Той кимна и се огледа. Пътят се бе стеснил толкова, че скалите се извисяваха отвесно над нас. От близо три часа не ни бе настигал никакъв пътник. Хобхаус срита коня и догони водача ни. Чух го как пита къде ще се подслоним за през нощта. Водачът увери и двама ни, че не трябва да се плашим от нищо. Показах му буреносните облаци, надвисващи над върховете и му извиках, че въпросът не е до страх — просто искам да избегна проливния дъжд и затова държа по-скоро да се подслоним някъде. Водачът вдигна рамене и отново измърмори, че няма от какво да се боим. Разбира се, това ни накара веднага да изпратим трима от охраната напред. Останалите албанци изостанаха, за да прикриват тила ни. Флечър, прислужникът, започна своите молитви.

Когато паднаха първите тежки капки дъжд, чухме, че гръмна пушка. Хобхаус наруга шумно водача и го попита какво може да означава това. Човекът измърмори някаква глупост, после се разтрепери. Хобхаус отново изруга и извади пистолета си. Двамата пришпорихме конете и препуснахме надолу по клисурата. Зад една голяма скала видяхме нашите трима албанци — лицата им бяха бели като вар, крещяха си нещо и се опитваха да укротят изплашените жребци. Ръката на единия още държеше пушка — очевидно той бе дал изстрела.

— Какво става? — извиках му аз. — Да не би да ни нападат?

Албанецът не отвърна нищо. Двамата му спътници мълчаха. Хобхаус и аз се огледахме наоколо. В сянката на скалата се виждаше пресен гроб. Върху него бе забит груб кол, на който имаше закована кървава глава. Лицето бе необикновено бледо и в същото време почти като живо.

С Хобхаус слязохме от конете.

— Невероятно — рече приятелят ми, разглеждайки главата, сякаш е някаква интересна антика. — Предполагам, някакво селско суеверие. Какво ли означава това?

Аз потръпнах и се увих по-плътно в пелерината си. Вече беше тъмно и дъждът се усилваше. Хобхаус, който вярваше в духове толкова, колкото и в духа от бутилката, продължаваше да се взира в отсечената глава. Дръпнах го за рамото.

— Хайде — рекох му, — трябва да се махнем от това място. Зад нас албанците се сърдеха на водача.

— Той ви измами — казаха ни те. — Това не е пътят. Този води до Ахерон!

Погледнах към Хобхаус. Приятелят ми озадачено повдигна вежда. И на двама ни споменатото име беше познато. Ахерон — реката, която според древните отвежда осъдените в ада. Ако наистина се намира пред нас, значи сме се отклонили доста встрани от пътя за Янина.

— Вярно ли е? — попитах водача.

— Не, не — изхленчи той. Обърнах се към албанеца.

— Откъде знаеш, че сме близо до Ахерон?

Той посочи кола, а после произнесе една-единствена дума, която не разбрах: „върколак“.

Лорд Байрон замълча. После повтори думата бавно, на срички: „върколак“.

Ребека смръщи чело.

— Какво означава? — попита тя. Лорд Байрон и се усмихна.

— Както се досещате, зададох същия въпрос на водача. Но той изглеждаше толкова изумял от страх, че въобще не ме разбра. Само повтаряше непрекъснато думата: „върколак, върколак, върколак“. Изведнъж ми се разкрещя „Божичко, трябва да завием и да се връщаме!“ Взря се налудничаво в другарите си, после препусна обратно по пътя.

„Какво, по дяволите, им става?“ — попита Хобхаус, когато другите двама албанци последваха първия и се скриха зад скалата. „Мислех си, че бедняците трябва да са по-смели.“

В далечината проехтя гръм. После над назъбения силует на връх Сули видяхме как първата светкавица прониза небето, Флечър започна да плаче. „По дяволите“, изръмжах аз. „Ако искахме да се правим на туристи, щяхме да отидем в Рим“. Обърнах коня. „Ти“, рекох аз, посочвайки водача, „не мърдай оттук.“ Хобхаус вече яздеше нагоре по пътеката. Аз го последвах и препуснах напред. Близо десет минути яздихме в дъжда.

Тъмнината вече изглеждаше направо непрогледна. „Байрон“, провикна се Хобхаус, „онези тримата…“

„Кои тримата?“

„Онези тримата от охраната — те къде отидоха, как мислиш? Виждаш ли ги?“

Вгледах се в дъжда, но не различавах нищо по-далече от ушите на коня си.

„Проклета работа“, промърмори Хобхаус. И избърса носа си. „Трябва все пак да кажем нещо вкъщи“. Той замълча и ме погледна. „Ако, разбира се, успеем да се върнем.“

В този момент конят ми се спъна и се вдигна на задни крака, цвилейки от страх. Светкавица освети пътеката пред нас. „Гледай“, посочих аз.

Бавно се изкачихме нагоре, където лежаха трите тела. Гърлата им бяха прерязани. По тях нямаше никакви други рани. Посегнах към склона и взех шепа пръст. Наведох се от седлото, разпилях я върху труповете и не свалих поглед, докато дъждът не я отми.

След малко през пороя дочухме слаб вик. Извиси се и се изгуби в дъжда. Подкарахме конете напред. Насмалко да стъпча четвърти труп — върху пътеката открихме последните двама от охраната. Също като своите другари, те бяха с прерязани гърла. Слязох от коня и коленичих до единия, за да разгледам раната му. Пръстите ми се обагриха с гъста, ярка кръв. Вдигнах очи нагоре към Хобхаус. „Сигурно са там някъде“, рече той, посочвайки неопределено околовръст. Стояхме и се ослушвахме. Не се чуваше нищо друго, освен плющенето на дъжда по скалите. „Лоша работа“, рече Хобхаус. „Да“, съгласих се аз.

Върнахме се на мястото, където оставихме Флечър и водача. Последният, естествено, бе изчезнал, Флечър предлагаше подкуп на своя бог. Аз и Хобхаус, убедили се във враждебността на Всевишния към нас, стигнахме до извода, че нямаме друг избор, освен да продължим напред в бурята с надежда да открием подслон, преди някой нож да е открил нас. Насочихме се към Ахерон. Гневните облаци продължаваха да изливат отмъщението на небето отгоре ни, а светкавиците позлатяваха водните талази и пръски. Веднъж ни се стори, че от мрака изниква овчарска колиба, но когато приближихме, тя се оказа само турски гроб, на чиито камък бе издълбана гръцката дума за свобода — „елефтерия“. „Имаме късмет, че главите ни са още на местата си“, викнах аз на Хобхаус. „Така е“, кимна той. „Чувствам обаче, че всички тук, населението на тази адска земя, са диваци. Ще ми се да си бяхме в Англия.“ Лорд Байрон замлъкна и се усмихна на спомена.

— Разбира се, Хобхаус не го биваше в пътешествията.

— А вас ви биваше, така ли? — попита Ребека.

— Да. Никога не съм тръгвал за необикновени места, след което да се оплаквам, че те не са Риджънтс Парк.

— Но онази нощ…

— Не — лордът поклати глава. — Колкото и да е странно, вълненията от какъвто и да било характер винаги са повдигали духа ми и са ме ободрявали. Плаша се единствено от скуката. Горе в планината, озъртайки се в бурята да не налетим на някой разбойник и неговата кама, наистина се вълнувах. Да… За да утихне това вълнение, ми беше нужно доста време.

— Но все пак утихна, нали?

— Да — лорд Байрон сбърчи чело. — Най-после утихна. Остана само страхът, но вече без вълнение, а само като затъпяващо усещане. Хобхаус чувстваше същото. Колкото повече яздехме, толкова по-силно го усещахме. Усещахме го физически. Почти като дъжда, през който с усилие се придвижвахме. Той бе пред нас — някакво излъчване, или нещо подобно, което изсмукваше нашия дух. Флечър отново замърмори своите молитви.

Тогава Хобхаус опъна юздата на коня си. „Има някой пред нас“, рече той и посочи напред. „Видя ли?“ Погледнах, но в намаляващия дъжд успях да различа само някакви неопределени силуети и нищо повече. „Къде отиваш?“, извика Хобхаус, докато аз пришпорвах коня надолу по пътеката.

„Какъв друг избор предлагаш?“, викнах му в отговор и продължих да яздя в дъжда. „Ехо!“, изкрещях аз. „Има ли някой там? Трябва ни помощ! Ехо!“ Отговор не последва. Само дъждът ромолеше по камъните. Огледах се наоколо, фигурите, които и да бяха те, изчезнаха. „Ало!“, викнах аз отново. „Моля ви!“. Дръпнах поводите на коня. Напред нещо едва доловимо изтрополя. После настана тишина. Отпуснах се на седлото и почувствах как страхът, като парализа, сковава крайниците ми.

Изведнъж някой хвана повода на коня ми. Изплашен погледнах надолу и посегнах за пушката, но още преди да успея да се прицеля, човекът причинил тревогата ми, вдигна ръце и ме приветства с добре дошъл на гръцки. Аз му отвърнах, отпуснах се на седлото и облекчено се разсмях. Човекът търпеливо ме наблюдаваше. Изглеждаше стар, със сребърни мустаци и изправен гръб, а името му, както ми каза, беше Георгиу. Хобхаус ни настигна — обясних на възрастния човек кои сме и какво ни се е случило. Той не изглеждаше изненадан. Когато свърших разказа си, старецът отначало замълча. После свирна и от скалите изскочиха още две фигури. Георгиу ги представи като свои синове — Петро и Никое. Петро ми хареса веднага. Беше едър, загорял мъж със силни ръце и честно лице. Никое очевидно изглеждаше доста по-млад и до брат си ми се стори направо слаб и крехък. На главата си носеше качулка. Лицето му не можеше да се види.

Георгиу ни каза, че той и синовете му били пастири. Попитахме го дали наблизо има подслон. Той поклати глава. После го попитахме дали Ахерон е наблизо. Пастирът не отговори, а само ни погледна стреснато и дръпна Петро настрани. Започнаха да си шепнат нещо припряно. На няколко пъти дочувахме думата, която бе произнесъл нашият охранител „върколак, върколак“. Най-после Георгиу се върна при нас. Обясни ни, че Ахерон е опасно място. Пътували натам, защото Никое е болен, но ние, ако можем, трябвало да отидем другаде. Попитахме го има ли наблизо някакви села. Георгиу отрицателно поклати глава. Зададохме му въпроса защо е опасно в Ахерон. Той вдигна рамене. Има ли бандити, разбойници? Не, нямало бандити. Тогава каква е опасността? „Просто опасност“, рече Георгиу и повторно вдигна рамене.

Зад гърба ни Флечър кихна. „Не ме интересува, че е опасно“, измърмори той, „стига да намерим покрив над главите си.

«Твоят прислужник е цял философ», обади се Хобхаус. «И съм напълно съгласен с него.»

Казахме на Георгиу, че ще вървим с него. Като видя, че не се колебаем, старецът не възрази. Той тръгна по пътеката надолу, а Петро, вместо да го придружи, се върна при Никое. Ще можете ли да вземете момчето на коня си? — попита ме той. Казах, че с удоволствие ще го кача, но когато брат му се опитваше да го вдигне, Никое се дърпаше. «Ти си болен», рече му Петро, сякаш за да му напомни. Никое с неохота се остави да го качи на коня. Мернах за миг тъмните му момичешки очи под качулката. Той ме обгърна с ръце. Почувствах тялото му слабо и нежно.

Пътеката започна да се спуска. По едно бреме, шумът, който бях чул преди, стана по-силен и Георгиу ме докосна с ръка. «Ахерон», рече той, сочейки към моста пред нас. Пристъпих бавно напред. Мостът бе каменен и явно със столетна история. Под свода му водата вреше и кипеше, заобикаляйки изгладен от вълните огромен камък, а надолу продължаваше да тече тъмна и безшумна между голите скали. Бурята изглеждаше почти утихнала. По небето се появи дрезгавина. Докато течеше в ждрелото Ахерон не отразяваше никаква светлинка. Наоколо се стелеше тъмнина, непрогледна тъмнина. «Разказват», рече Георгиу, като застана до мен, «че едно време някакъв лодкар откарвал умрелите оттук в Ада.»

Погледнах го настойчиво. «Какво? От това място ли?»

Георгиу посочи дефилето. «Ето там». После вдигна очи към мен. «Сега разбира се, имаме светата църква, която ни пази от лошите духове.» Обърна се припряно и отмина. Отново хвърлих поглед към мъртвите води на Ахерон и го последвах.

Местността започна да става равна. Скалите отстъпваха място на ниска трева. Далеч напред забелязах слаби светлинки. «Селото ли е?», попитах Георгиу. Той кимна. Мястото, където отивахме не беше нито село, нито дори махала — само шепа разпилени колиби и един малък хан. Зад хана видях кръстопът.

«Янина», рече Петро, посочвайки втория път. На кръстопътя липсваха каквито и да било табели, но забелязах гора от колци, подобни на онзи, който нашата охрана откри край планинския път. Отминах хана, за да ги разгледам. Никое, виждайки коловете, хвана ръцете ми. «Не», прошепна той настойчиво, «върнете се обратно». Гласът му беше напевен и нежен, като на момиче — подейства ми като магия. Преди да обърна животното с облекчение забелязах, че върху колците няма глави.

В хана стаите ни представляваха жалка картина, но след изпитанията в планината и зловещата гледка на Ахерон, ми се видяха същински рай. Хобхаус, както винаги, мърмореше срещу твърдите легла и грубите чаршафи, но все пак се съгласи, че те са за предпочитане пред гроба. Когато донесоха вечерята, той лежеше завит на топло. По-късно отидохме при Георгиу. Старецът седеше пред огъня и точеше ножа си. Острието бе дълго и зловещо — накара ме да си спомня за нашите войници заклани в калта. Георгиу обаче ми харесваше, както и Петро, защото бяха сурови и изправени като самата планина. И двамата изглеждаха напрегнати — седяха край огъня, ножовете им се намираха до тях, и макар скоро да се възцари съвсем приятелска атмосфера, те непрекъснато поглеждаха към прозорците. Веднъж ги попитах какво гледат. Георгиу не ми отвърна нищо, Петро се разсмя и измърмори нещо за турците. Не му повярвах — нямаше вид на човек, който се плаши от други хора. Но от какво друго би могъл да се бои, ако не от турците?

Отвън на двора се разлая куче. Ханджията забърза към вратата и свали резетата. Надникна навън. Дочухме тропот на копита, който приближаваше към нас. Оставих Георгиу и пристъпих към вратата. Видях как ханджията изтича към пътя. Над земята се носеха тънки, оцветени от сумрака във воднисто зелено валма мъгла, която скриваше всичко с изключение на планинските върхове. Имах чувството, че се взирам в мъртвите води на ада. Нямаше да се учудя, ако видех лодкаря, стария Харон, да кара с лодката си призраците през настъпващата нощ.

«Тук трябва да сте по-внимателен» — чух зад гърба си момичешки глас.

— Обърнах се. Не беше никакво момиче, а Никое — лорд Байрон замълча. Отново се взираше в мрака зад Ребека. Наклони глава и когато отново я вдигна, се вгледа в очите й.

— Какво има? — попита тя, притеснена от вида му. Лорд Байрон поклати глава.

— Кажете ми.

На лицето му се появи изкривена, странна усмивка.

— Мислех си, както всички поети, колко преходна е красотата.

Ребека го погледна.

— Не и вашата, обаче.

— Да — усмивката му изчезна. — Никое бе много по-красив от мен. Гледах те сега и си спомних с неочаквана яснота как седеше до мен в онази странноприемница. Бе дръпнал качулката си малко назад — косата му не се виждаше, но красивото му лице изглеждаше открито. Очите му бяха тъмни като смъртта, миглите — също. Той сведе поглед, а аз се взирах в копринените им сенки, докато момчето не се изчерви и не обърна глава. Никое обаче остана до мен и когато излязох в мъглата, ме последва. Почувствах, че иска да ме хване за ръката.

Бяха пристигнали двама пътника — една жена и един свещеник. И двамата носеха черни дрехи. Жената мина край нас и потъна в хана. Лицето й изглеждаше бледо, личеше, че е плакала. Свещеникът остана вън, а когато ханджията отново излезе на пътя, той му даде някакви нареждания и пое към кръстопътя. Ханджията го последва, но преди да го настигне, отвърза една коза от навеса и я поведе след себе си към гората от колове.

«Какво ще правят?» — попитах аз.

«Ще се опитат с миризма на прясна кръв да подмамят върколака» — рече Никое.

«Върколака, върколака, непрекъснато чувам тази дума. Какво е това?»

«Дух, който не иска да умре.» Никое ме погледна за първи път, след като го накарах да се изчерви. «Върколакът пие кръв. Лоша работа. Трябва да се пазите от него, защото предпочита кръвта на жив човек.»

— Хобхаус бе дошъл при нас. «Ела да видиш нещо, Хоби», рекох му аз. «Можеш да го опишеш в дневника си.» Тримата тръгнахме по пътя. Свещеникът стоеше до един ров. Ханджията държеше козата над него. Животното врещеше от страх. С едно рязко движение ханджията го накара да млъкне, а кръвта започна да шурти в рова. «Вълнуващо», обади се Хобхаус, нали помниш «Одисеята»? Одисей извършва същия ритуал, за да извика мъртвите. Духовете от долната земя се хранят само с кръв.“

— Да — помнех добре този откъс. Мисълта за героя, който очаква да го навестят духовете от Хадес, винаги ми бе вдъхвала страх. Загледах се през мъглата към пътя, водещ обратно за Ахерон. „Сигурно би дошъл точно на това място, при реката на мъртвите, за да ги призове“. Представих си духовете — загърнати в чаршафи мъртъвци, които пискат и бъбрят, докато се събират по пътя.

„Защо“, попитах аз Никое, „ще викат върколака, щом е толкова опасен?“

„Той преди е бил съпруг на жената. Свещеникът е дошъл, за да го унищожи.“

„На жената в хана ли?“ попита Хобхаус. „Онази, която току-що дойде?“

— Никое кимна. „Тя живее в едно съседно на нашето село. Мъжът е погребан от месеци, но все още го виждат да обикаля, както правеше приживе и селяните се боят.“

Хобхаус се разсмя. Никое поклати глава. „Няма никакво съмнение“, рече той. „Защо?“

„Приживе, единият му крак беше недъгав. Сега куцал по същия начин, както на времето.“

„А, добре“, рече Хобхаус, „това е доказателство. Дано да го доубият по-бързо.“

Никое кимна. „Ще го направят“.

„Но защо са дошли чак тук?“ — попитах аз. „Точно на това място?“

Никое ме погледна изненадано. „Защото тук е Ахерон“, отвърна той и посочи пътя, по който бяхме минали. „Оттук минават мъртвите, които излизат от ада.“

Загледахме се в рова. Кръвта почти бе изтекла от трупа на козата — черна и гъста лежеше върху пръстта. До рова имаше приготвен дълъг кол. Свещеникът се обърна към нас и ни махна да се прибираме в хана. Второ подканване не ни беше нужно. И Георгиу и Петро видимо се успокоиха, когато се върнахме при тях край огъня. Петро се изправи и прегърна Никое. Зашепна му нещо припряно, сякаш му се караше. Никое го слушаше с нежелание и след малко се освободи от ръцете му Момчето се обърна към мен. „Не ни се подигравайте, за онова, което ви казах, господарю“, тихо рече той. „Довечера залостете прозорците“. Обещах, че ще го послушам. Никое се умълча, после извади изпод дрехата си малко разпятие. „Моля ви“, рече той, „сложете това до леглото си, направете го заради мен.“

Взех кръста. Приличаше на златен, беше красиво инкрустиран със скъпоценни камъни. „Откъде си го взел?“ попитах аз изненадан — стойността му явно бе далеч по-голяма от нещата, които можеше да притежава един пастир.

Никое ме докосна по ръката. „Задръжте го, господарю“, прошепна той. „Знае ли човек какво броди нощем вън?“ После се завъртя и изчезна, като момиче, смутено от влюбения поглед на любимия.

Когато си лягах, послушах съвета на Никое и залостих кепенците на прозорците. Хобхаус се пошегува с мен, но след като му обясних, не посмя да ги отвори. И двамата заспахме веднага, макар че в такива случаи Хобхаус обикновено лежеше буден и се оплакваше, че го хапят бълхите. Бях закачил разпятието на стената точно над леглата ни, надявайки се, че с негова помощ ще спим спокойно, но лошият, спарен въздух развали почивката ни. Будих се няколко пъти. Забелязах, че Хобхаус също е потен и се върти в чаршафите. Веднъж ми се присъни, че вън по стената се чува драскане, събудих се и видях лице — бледо, с жестоко, почти малоумно изражение, което втренчено ме гледаше. Отново заспах и отново сънувах — този път съществото дращеше по решетките, ноктите му бяха като на хищна птица. Издаваха отвратителен звук. Когато се стреснах нямаше нищо. Усмихнах се на мисълта колко дълбоко ме е засегнал разказът на Никое. Заспах за трети път и за трети път сънувах. Този път ноктите на съществото режеха пръчките, дъхът му вонеше на мърша — помислих си, че сигурно ще донесе някаква ужасна зараза в стаята. Изплаших се — ако не отворя очи, рекох си, повече никога няма да се събудя. Седнах в леглото целият в пот. На прозореца нямаше никого, но този път станах, приближих и за свой ужас видях, че по прътите има дълбоки следи от нокти. Стиснах ги с все сила и допрях чело към решетката. Металът беше хладен, а лицето ми — горещо. Вгледах се в нощта. Мъглата беше гъста и почти нищо не се различаваше отвъд пътя. Цареше пълно спокойствие. После, сякаш изведнъж пред погледа ми се появи нещо движещо се — човек или наподобяващо човек. То притича с невероятна бързина, кривейки единия си, осакатен по някакъв начин крак. Мигнах и съществото изчезна. Вгледах се настойчиво в мъглата, но там отново цареше спокойствие. „Спокойствие“, помислих си аз с половин усмивка, „по-голямо дори от самата смърт“.

Грабнах пистолетите изпод възглавницата, където стояха нощно време и наметнах пътната си дреха. Крадешком се промъкнах през хана. За моя радост, вратата бе все още залостена. Отворих я и се прокраднах навън. В далечината се чуваше кучешки вой. Цялата околност тънеше в летаргична тишина. Тръгнах към купчината колове. Кръстопътят бе обвит в мъгла, но и там всичко изглеждаше спокойно като при хана. Завъртях се и разумно поех, както се досещаш, по обратния път. Стигнах странноприемницата, залостих вратата и тихо, както преди, се промъкнах към стаята си.

Когато се добрах до нея, вратата зееше отворена. Оставих я затворена, бях сигурен. Приближих колкото можех по-безшумно и влязох вътре. Хобхаус спеше, както го бях оставил, потен върху мръсните чаршафи. Над него се бе надвесила някаква фигура, забулена в грозно черно наметало. Насочих пистолета. От изщракването на оръжието съществото се стресна, но още преди да се обърне, цевта се опря в гърба му. „Вън“, прошепнах аз. Съществото бавно се изправи. Бутах го с пистолета, докато не излезе в коридора.

Обърнах го към себе си и свалих качулката от лицето му. Вгледах се и се разсмях. Спомних си какво ми бяха казали по-рано същата вечер и повторих думите: „Знае ли човек какво броди нощем вън?“.

Никое не се усмихна. Направих му жест с пистолета да седне. Той с неохота се свлече на пода.

Надвесих се над него. „Ако искаше да обереш Хобхаус — предполагам, че правеше точно това в нашата стая — защо чака чак досега?“

Никое се намръщи, недоумявайки.

„Баща ти“, обясних му аз, „и брат ти са клептите, дето убиха нашата охрана вчера, нали?“

Никое мълчеше. Натиснах дулото в ребрата му. „Ти ли уби охраната?“ отново попитах аз.

Младежът бавно кимна с глава.

„Защо?“

„Защото бяха турци“, простодушно отвърна той. „Защо не уби и нас?“

Никое ме погледна ядосано. „Ние сме войни“, рече той, „а не бандити.“

„Не е вярно. Вие сте честни пастири — за малко да забравя.“

„Да, пастири сме“, в пристъп на гняв отвърна Никое, „селяни, господарю, животни, роби на турските върколаци!“ Изрече последната дума без капка ирония. „Имах брат, господарю, син на баща ми, убиха го турците. Да не мислите, че робите нямат право на отмъщение?! Да не си въобразявате, че те не мечтаят за свобода, че не се борят за нея? Кой знае… Може някой ден гърците да престанат да бъдат роби“. Лицето на Никое изглеждаше бледо, той трепереше, но черните му очи блестяха от решителност. Посегнах да го успокоя, да го прегърна. Той скочи и се дръпна до стената. Изведнъж се разсмя. „Вие сте прав — аз съм роб, какво толкова да му мисля. Вземете ме, господарю! После ми дайте златото.“ Той протегна ръце към лицето ми. Целуна ме с пламенни устни, отначало с гняв. След това с още нещо — дългата пламенна целувка на младостта, когато сърцето, душата и сетивата се сливат в едно, а онова, което чувстваш, така и не може да се предвиди.

Отчаянието и подигравката в думите му не напускаха съзнанието ми. Загубвайки представа за времето, знаех, че трябва да се откъсна от целувката и го сторих. Хванах Никое за китката и го замъкнах обратно в моята стая. Хобхаус се размърда. Като ме видя с момчето, той промърмори нещо и се обърна с гръб към нас. Пресегнах се над него, за да взема кесията с парите. „На“, рекох аз и я хвърлих на момчето. „Харесаха ми твоите приказки за вампири и таласъми. Това е награда за изобретателността ти“. Никое ме гледаше безмълвен. Непроницаемостта му го правеше още по-уязвим. „Къде ще отидеш?“, попитах по-меко от преди.

Момчето помълча, после рече: „Далеч оттук.“

„Къде?“

„Сигурно на север. Там има свободни гърци.“

„А баща ти знае ли?“

„Да. И, разбира се, му е мъчно. Имаше три деца — едното е мъртво, аз трябва да избягам, от утре с него ще остане само Петро. Но той разбира, че нямам друг избор.“

Загледах се в момчето. Изглеждаше слабо и крехко като красиво момиче. Всъщност той беше още дете, но въпреки това мисълта, че ще го загубя ме натъжи. „Защо да нямаш друг избор?“, попитах аз.

Никое поклати глава. „Не мога да ви кажа.“

„Тръгни с нас.“

„С двама чужденци?“, засмя се Никое. „Да, бих могъл да пътувам скришом с вас.“ Погледна кесията, която му бях дал. „Благодаря, господарю, но предпочитам златото ви.“

Обърна се. Щеше да си тръгне, ако не го бях хванал за ръката. Пресегнах се и откачих кръста от стената. „Вземи и това“, рекох му. „Сигурно е скъп. На мен не ми трябва.“

„Напротив!“, отвърна той с неочакван страх в гласа. Приближи се и ме целуна. Отвън, откъм пътя се чу глух изстрел. След него — втори. „Задръжте го“, Никое сложи разпятието в ръката ми. „Наистина ли смятате, че бих могъл да измисля подобно нещо?“ Той потрепна, обърна се и се отдалечи. Проследих го как изтича по коридора. Когато се събудих на сутринта, разбрах, че е заминал.

Лорд Байрон седеше безмълвен със скръстени ръце и очи, вперени в мрака.

— Какво стана с Никое? — попита Ребека с глас, който и се стори много далечен. — Срещнахте ли го отново?

— Никое ли? — лорд Байрон вдигна очи и бавно поклати глава. — Не, повече не го видях.

— А изстрелите, двата изстрела, които чухте през нощта?

Лордът вяло се усмихна.

— Опитах се да си внуша, че вероятно ханджията е стрелял по някой промъкващ се крадец. Полезно напомняне. Във всеки случай из планината имаше разбойници, далеч по-жестоки от Георгиу. Беше нещо като предупреждение да внимаваме по всяко време.

— И така ли постъпихте?

— Да, в едно отношение — стигнахме Янина без повече трудности, ако това имате предвид.

— А в друго?

Лорд Байрон наведе очи. На устните му се появи лека подигравателна усмивка.

— В друго ли… — повтори тихо той. — Когато тръгвахме на сутринта, видяхме труп на мъж, наполовина в рова на ханджията. В гърба му личаха две дупки от куршуми. Подостреният кол на свещеника стърчеше забит в сърцето му. Самият свещеник стоеше и наблюдаваше как копаят гроб до купчината колове. Една жена, същата от предишната вечер, плачеше до него.

„Значи са хванали своя вампир“, бодро рече Хобхаус и тръсна просветената си глава. „В какви работи вярват тези хора. Невероятно. Просто невероятно.“

Аз не казах нищо. Яздихме, докато селцето не се скри от погледа ни. Чак тогава изтъкнах съвпадението, че трупът имаше сакат крак.