"Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)" - читать интересную книгу автора (Холанд Том)

V

„Правя всичко по силите си, ваша светлост, за да не се чувствам като затворник тук“, казах аз на пашата същата вечер.

Пашата ме погледна с широко отворени очи и бавно се усмихна. „Като затворник ли, милорд?“

„Слугите ми — къде са те?“

Вакел паша се разсмя. По време на вечерята настроението му беше отлично. Дори лицето му доби малко цвят. Той взе ръката ми и усетих, че пръстите му не са студени като преди.

„Ваша светлост“, повторих аз, „къде са слугите ми?“

Пашата поклати глава. „Тук няма нужда от тях. Затова ги отпратих.“

„Разбирам.“ Поех дълбоко дъх. „Къде?“

„Къде беше срещата ви с господин Хобхаус?… Да, в Мисолонги.“

„Значи ще ги намеря там?“

Пашата вдигна ръце. „Защо да не ги намерите?“

Усмихнах се тъжно. „А аз самият? Как ще се оправя без тях?“

„Скъпи лорд Байрон“ — пашата хвана и другата ми ръка и ме погледна сякаш ме ухажваше, — „вие сте мой гост. Всичко тук е на ваше разположение. Повярвайте ми — има толкова много нови неща, толкова тайни за откриване.“ Той се наведе напред с леко отворена уста и ме целуна нежно по врата. Кръвта ми се раздвижи от докосването на устните му. Пашата поглади косата ми, после се отпусна върху възглавниците в своето ложе. Махна небрежно с ръка. „Не се притеснявайте за своите прислужници. Давам ви Янакос.“

На другия край на стаята стоеше Янакос, съществото което ми донесе вода предишната вечер. Беше неподвижен, като се изключи потрепването на врата му, опънат така сякаш човекът виси на бесилка.

„Не е особено — как да кажа?“ — обърнах се отново към пашата — „жизнен, нали?“

„Той е селянин.“

„Видях, че имате и други като него.“

Пашата кимна, но не отвърна нищо.

„В голямата зала“, продължих аз. „Всички изглеждаха като Янакос. Някак си безмозъчни, с мъртви очи.“

Пашата се засмя. „Не държа философи да ми лъскат пода. Те не биха свършили нищо.“ Той отново се засмя, млъкна и ме загледа е присвити очи. „Но трябва да ми кажете, милорд, какво мислите за залата?“

„Видя ми се смайваща. Смайваща и ужасяваща.“

„Аз лично поръчах да я построят.“

Погледнах го изненадано. „Наистина ли?“ Помълчах. „Много странно. Стори ми се доста по-стара.“

Пашата замълча, а очите му изглеждаха като стъклени. „Разгледахте ли и останалата част от замъка?“ най-после попита той. „Видяхте ли лабиринта?“

Кимнах.

„Той, милорд, е наистина древен. Реставриран е, но основите му са положени дълго преди моето време. Сигурно сте чувал за Танатополис, градът на смъртта?“

Навъсих се и поклатих глава.

„Нищо чудно“, рече пашата. „В старите източници почти няма справки за него. Пише само, че е съществувал. Вие сам видяхте доказателствата. Смятало се е, че тази планина е вратата за долния свят и затова е бил построен храм на Хадес, богът на смъртта. Лабиринтът водел в свещения двор и символизирал тайнството на смъртта.“

Седях безмълвен. „Много интересно,“ казах най-после. „Не съм чувал за храм на смъртта.“

„Не?“ Пашата присви очи и се загледа в пламъка на свещта. „Бил е изоставен и забравен. После тук построили византийски град, а по-късно — венецианска крепост. Сигурно сте забелязал колко различна архитектура се среща в замъка. Никое селище не издържало повече от едно поколение.“ Пашата се усмихна. „Странното е, че и градът и крепостта са изчезнали толкова бързо.“

„Какво се е случило с тях?“

„Никой не знае със сигурност.“

„Нямате ли някаква теория?“

Пашата повдигна рамене и отново се вгледа в свещта. Говори се какво ли не. Но в древните източници успях да открия само една легенда. Според нея низвергнатите се изкачили през Хадес и завзели храма. Странно, но сред селяните се разказва приказка, която е почти същата. Там се казва, че мъртвите населяват това място. Който строи тук, който живее тук, скоро се присъединява към прокълнатите. Говорят за демони. Май вие също споменахте тази дума в Янина — върколаци.

Усмихнах се. „Много забавно.“

„Да, нали?“ пашата се засмя, оголвайки зъби. „И все пак…“

„Да?“

„Все пак — тези селища наистина са били разрушени.“

„Така е“, усмихнах се аз, „но би трябвало да има по-вероятна причина от тази, че всички жители са се превърнали в демони. Нали не бъркам?“

Пашата замълча. „Замъкът“, обади се най-после той „е много по-голям, отколкото допускате.“

Кимнах. „Да, донякъде се запознах с размерите му.“

„Въпреки това едва ли сте добил пълна представа. Има дълбочини, до които дори аз не съм стигал, километри неосветен камък. А що за създания биха могли да живеят в такъв мрак, не искам да кажа.“ Той се наведе и отново хвана ръката ми. „Но се говори какво ли не, а и тук-там се мяркат разни тайнствени неща. Вярвате ли ми, милорд?“

„Да, ваша светлост, вярвам.“

„Ах“, пашата повдигна вежда.

„За лабиринта не знам, но мисля, че видях нещо.“

Вакел се усмихна. „Върколака ли?“

„Не бих искал да кажа.“

„Как изглеждаше?“

Погледнах пашата в очите, после отместих поглед към Янакос. „Приличаше на него, ваша светлост.“ Пръстите му се стегнаха и лицето му като че ли пребледня отново. „Стана дума за робите, които лъскаха вашата зала. Приличаше и на тях.“

Пашата пусна ръката ми. Поглади брадата си, вперил поглед в мен и на бледите му устни бавно разцъфна усмивка. „Какво въображение имате, милорд“, прошепна той.

„Тук наистина видях доста неща и само ако съм съвсем тъп, нямаше да се озадача“, отвърнах.

„Така ли?“ усмивката му изчезна. Той погледна часовника върху близката малка масичка. „Мисля, че е време да се оттеглим в покоите си.“

Аз не помръднах. „Ваша светлост“, реших да го попитам, „в голямата зала видях един кьошк в арабски стил. Вие ли сте го построил?“

Пашата се взря в мен и посочи часовника. „Милорд“, каза той.

„Защо го построихте? При това по толкова богохулен начин — с женска глава над вратата?“

По лицето на пашата пробяга гняв. „Вече ви казах, милорд, аз не робувам на никакви жалки религиозни канони.“

„Но тогава защо го построихте?“

„Щом държите да знаете“ — пашата пое дъх и просъска, — „за да означа най-свещеното място в античния храм на подземния свят. Точката, която според древните, била входът към Хадес. Построих кьошка от преклонение пред миналото и пред мъртъвците.“

„Значи, според вас, Хадес е по-велик бог от Аллах?

«Да.» Пашата тихо се разсмя. «Точно така.»

«В кьошка има стъпала.»

Пашата кимна.

«Много бих искал да видя какво се крие под тях.»

«Изключено, милорд, съжалявам. Забравяте, че долният свят е само за умрелите.»

«Вие самият слизал ли сте там, ваша светлост?»

Усмивката на пашата бе хладна като лед. «Лека нощ, милорд.»

Сведох глава. «Лека нощ, ваша светлост.» Обърнах се и тръгнах към стълбата, водеща за моята стая. Янакос мигом се затътри след мен. Отново се обърнах. «Между другото, Хайде, робинята, къде е тя тази вечер?» Пашата ме погледна. Забелязах“, продължих аз, „че тя не ни сервираше. Притеснявам се да не би да е болна.“

„Имаше лека треска“, най-после рече пашата. „Надявам се, не е сериозно?“

„Не, съвсем не.“ Очите му проблеснаха. „Лека нощ, милорд.“

„Лека нощ.“

Качих се в стаята си. Янакос ме последва. Разбира се, заключих вратата, но знаех, че той е вън — пази и чака. Странна работа. Легнах си и напипах нещо под възглавницата. Бръкнах и извадих разпятието на Хайде. Имаше и бележка: „Скъпи ми лорде, дръжте това при себе си. Аз съм добре. Бъдете смел, каквото и да стане.“ Беше се подписала „Елефтерия“ — свобода. Усмихнах се и запалих още една свещ. След малко запламтяха всичките свещи, които успях да открия. Подредих ги около леглото си — получи се стена от светлина. Изгорих бележката в пламъка на една от тях. Видях как се превърна в пепел. Очите ми започнаха да се затварят. Почувствах се ужасно уморен. Докато се усетя, бях заспал.

Той ми се присъни. Не можех да се движа, нито да дишам; не се чуваше никакъв звук, освен ритъма на кръвта в ушите ми. Намираше се върху мен — отвратително изчадие на мрака, тежко и надвесено като хищна птица. Беше впило в гърдите ми меки като пиявици устни — дебели и пълни с кръв. Опитах се да отворя очи. Мислех, че ги отварям, но от пламъците на свещите не виждах и следа. Наоколо цареше само тъмнина, задушаваща тъмнина. Вдигнах поглед и ми се стори, че зърнах лицето на пашата. Той ми се усмихна с бледа похотлива усмивка, но когато го погледнах, в очните му ями нямаше нищо друго освен пустота. Имах усещането, че започвам да пропадам в тях. Тъмнината бе задгробна и вездесъща. Крещях, без да издавам нито звук, а после се превърнах в част от мрака. Нямаше нищо друго.

На следващия ден имах треска. Ту изпадах в безсъзнание, ту се свестявах. Въобще не бях наясно кое е истина и кое — не. Стори ми се, че пашата се появи до леглото ми. Държеше в ръце разпятието и ми се надсмиваше. „Наистина, милорд, много съм разочарован! Щом презирам своята собствена религия, защо трябва да проявя уважение към вашата?“

„Вярвате в съществуването на духове, нали?“

Пашата се усмихна и изви глава. Протегнах ръка към него. „Вярвате в тях, нали?“ попитах аз отново. „Вярвате, че в този замък… че по коридорите му минават мъртвите?“

„Това е съвсем друг въпрос“, с кротък глас отговори пашата и се обърна към мен.

„Защо?“, чувствах, че се изпотявам. Вакел седна до мен и ме погали по ръката. Аз се дръпнах. „Нищо не разбирам,“ рекох. „Снощи ме посети един дух. Вие знаете това, нали, или просто бълнувам?“ Пашата се усмихна, без да каже нищо. Очите му приличаха на сребриста вода. „Как е възможно да съществуват такива неща“, настоях аз, „а да не съществува Господ? Моля ви, кажете ми. Изгарям от любопитство, искам да знам. Как е възможно?“

Пашата се изправи. „Аз не казвам, че няма Господ“, отвърна той. Лицето му изведнъж потъмня. По него премина меланхолия и надута решителност. „Господ може и да има, милорд, но ако е така, той просто не се интересува от нас. Чуйте — минал съм през големи ужаси и познавам задгробния живот. Прониквал съм в неизбродното царство на вселената и в безкрая на несвършващите векове; прекарал съм дълги нощи занимавайки се със странни науки, изучавал съм тайните и на духовете и на човека. Пребродих свят след свят, звезда по звезда, вселена след вселена, търсейки Бога.“ Той замлъкна. После щракна с пръсти пред лицето ми. „И не открих нищо, милорд. Ние сме сами, вие и аз.“ Опитах се да кажа нещо, но той ме прекъсна с рязък жест. Наведе се над мен и почувствах, че устните му докосват бузата ми. „Ако искате да споделите моята мъдрост“, пошепна той в ухото ми, „трябва да се гмурнете, като мен, в пещерите на смъртта.“ Усетих, че отново ме целува. „Скръбта е знание, милорд“, тихо рече той и дъхът му докосна лицето ми, лек като бриз. „Трябва да запомните само това“, устните му погалиха моите и думите му приличаха на целувка — „Дървото на познанието не е дърво на живота.“

Той изчезна, а аз отново потънах в блатото на сънищата Времето не означаваше нищо за мен. Часове, може би дни прекарах в трескава мъгла. Янакос бе винаги при мен. Щом дойдех в съзнание, виждах как студените му очи ме наблюдават. Започнах да се оправям. Открих ужасен, че на гърдите ми има тънка дълга рана. По едно време се опитах да стана, да потърся Хайде, да се опълча на пашата, но Янакос заставаше между мен и вратата, а аз нямах сили да му противодействам. Веднъж почти успях да го преодолея, но той ме хвана с ръце. Бяха толкова хладни и мъртвешки, че почувствах как тръпки пробягват по кръвта ми. Пропълзях обратно до леглото. Умората отново тегнеше над клепачите ми. Заспах още преди да докосна с глава възглавницата.

Сънувах, че се намирам в кулата на Вакел паша. Той не говореше, но ме заведе до своя телескоп. Погледнах през него. Видях звезди и галактики, носещи се във вечността. После сякаш ние самите полетяхме във вселената — тъмна пустош от безконечен въздух. Пашата се усмихна и посочи нещо. Погледнах. Зад нас имаше малка синя точка. Докато се движехме напред като слънчеви лъчи, тя се смаляваше все повече и повече, обвиваше се в ореол от светлина и заприличваше на останалите звезди. После изчезна и не остана нищо, освен множеството безбройни светлинки. Нашият свят е толкова малък, помислих си аз, замаян и опиянен от всичко, което виждах. Продължихме да се носим в пространството, през някаква вселена с безброй разширения. Сърцето ми се свиваше като гледах колко е красива и невъобразима. Пашата отново се обърна към мен и бялата му коса се увенча с ореол от безброй звезди. Той се усмихна. Усетих, че пръстите му се докоснаха до моите и после допирът изчезна.

Изведнъж се озовах в тъмнина. Въздухът край мене вече беше зловонен и застоял. Лежах на гръб. Опитах се да седна. Можах да видя само една арка пред себе си и куполест покрив над главата си. Намирах се в лабиринта. Опитах се да се изправя на крака, но покривът беше много нисък и затова започнах да пълзя — пълзях, докато тежестта на камъка не ме сплеска на пита. Усетих, че нещо ме докосна по страната и за пръв път си дадох сметка, че съм гол. Нечии пръсти държаха ръката ми. Погледнах встрани и видях Янакос. Белите му устни приличаха на ларви. Опитах се да го блъсна настрани, а той започна да ме яде. Почувствах и други устни по кожата си — сякаш бях попаднал в масов гроб и зад мен и над мен имаше само трупове, трупове, които ми пречеха да дишам. През цялото време техните устни ме облазваха, лакоми и настървени като гробищни червеи, меки, хладни и влажни от кръвта ми. Опитах да се помръдна. Тежестта ме задушаваше. Исках да извикам. В устата си усетих езика на едно от съществата. Помолих се да умра. Когато кошмарите започнаха да стихват, почти повярвах, че молбата ми се е изпълнила.

Събудих се изнемощял. Цялото ми тяло беше в белези. Треската ме беше пречистила и когато отворих вратата на стаята, Янакос не се изпречи на пътя ми. Той, разбира се, ме последва. Ядох — сервира ми познатата старица, после четох и от време на време драсвах по някой стих. Не се доближавах до лабиринта и не видях нито пашата, нито Хайде. Веднъж се опитах да оседлая коня си, но Янакос изрази ясно становището си спрямо моите намерения като започна да ме души. Слязох от коня, Янакос отпусна ръце. Аз се обърнах рязко и го ударих с все сила. Бях се боксирал за „Хароу“. Янакос се олюля и замалко да падне, но не успя. Вместо това той налетя към мен, а аз, грабвайки няколко шпори, ударих чудовището през врата. За мой ужас раната не го уби, а само опръска най-хубавата ми риза с кръв. През целия ден се чувствах отчаян. Как бих могъл да се измъкна от това чудо? То не можеше да бъде убито. През нощта го видях на моя балкон — гледаше към луната, после се обърна към мен — раната на врата му изглеждаше напълно зараснала. Потреперих и също отправих поглед към луната. Тя имаше форма на сърп. Зачудих се дали Хайде също не я гледа от някъде. Наближаваше времето, когато, според уговорката ни, трябваше да избягаме. Дали изобщо беше жива? А и аз самият щях ли да доживея този момент?

Всяка нощ изпитвах все същата сънливост, всяка нощ опитите ми да я надвия завършваха без успех. Вакел паша ми показваше невиждани чудеса — историята на земята и епохите на вселената сякаш преминаваха пред очите ми. После се озовавах изоставен в тъмнината на лабиринта. Събуждах се с белези по тялото си. Забелязах, че колкото повече изтъняваше луната, толкова избледняваха белезите ми. Чудех се какво имаше предвид Хайде, предупреждавайки ме да бягам, когато няма луна на небето. Най-после от нощното светило не остана нищо друго, освен тънко резенче светлина. Същата нощ пашата не ми се присъни в своята кула. Вместо това сънувах, че съм сам. Над мен се издигаше куполът на огромната зала. Пред мен — кьошкът със своите стъпала към тъмнината. Цареше тишина — в главата си не чувах гласове, нито шепот за безсмъртие. Въпреки това чувствах, че пашата ме вика, че трябва да отида при него, независимо къде отвеждат стъпалата. Направих крачка напред — все същия покой. Усещането ми за спокойствие се засилваше. Разбирах, че съм близо до някаква голяма тайна, до някакъв ключ към загадките на живота. Да, рекох си, а може би и към смъртта. Явно навлизах в дълбините, за които говореше пашата. От тях израстваше Дървото на познанието и неговите забранени плодове. Забързах се. На края на стълбата видях широко отворена врата. Предстоеше ми да откъсна ябълката и да я захапя!

„Байрон, мой Байрон.“

Размърдах се.

„Мой Байрон!“

Отворих очи.

„Хайде.“ Седнах в леглото и я целунах. Тя ме прегърна силно, после стана. Бе по-красива от всякога, но бледа, смъртно бледа. „Трябва да се връщам при него,“ пошепна, „но утре — утре заминаваме.“

„Беше ли… Добре ли си?“

„Да.“ Тя се усмихна и отново пламенно ме целуна. „А провизиите,“ попита, докато ме докосваше с устни, „готови ли са?“

„При брат ти са.“

„Трябва утре сутринта да му предадете, че тръгваме по пладне.“

„Ще направя всичко възможно, има само един проблем — малка пречка.“ Замълчах и я загледах изненадано. „Минала си през Янакос,“ рекох аз.

Хайде погледна към вратата. „Да,“ отвърна тя. Наведе се и вдигна разпятието. „Убий го,“ прошепна безчувствено, докато ми го подаваше.

Взех кръста. „Опитах. Но изглежда той се оправя твърде лесно от раните, които му нанасям.“

„Удряй в сърцето“, тихо каза Хайде и пое към вратата. „Янакос“, викна тя тихо, „Янакос.“

Съществото се появи като тромава мечка. Хайде му попя, галейки го по страните. През цялото време го гледаше в очите. В тях за миг се появи отчаяние. По бузата на Хайде се изтърколи сълза и падна в шепата на Янакос. Той се вторачи в нея, после вдигна глава към момичето. Опита се да се усмихне, но мускулите на лицето му изглежда бяха атрофирали. Хайде ми кимна. Тя целуна съществото по страните, а после го прободе с разпятието право в сърцето.

Янакос изкрещя — ужасен неземен звук. Фонтан от кръв плисна по балкона. Съществото рухна на земята и там, пред нашите очи, започна да се разпада — мускулите се отделяха от костите, вътрешностите се сливаха в отвратителна каша. Наблюдавах го погнусен. „Сега,“ рече тихо Хайде, „го хвърли в реката.“ Затаил дъх увих трупа в един гоблен и го пуснах от балкона в Ахерон. Обърнах се към Хайде. „Какво представляваше той?“ попитах. „Кой беше?“

Тя ме погледна. „Брат ми“, рече най-сетне.

Бях ужасен. „Съжалявам“, прошепнах аз. „Много съжалявам.“ Взех я в ръцете си. Усетих как по тялото й премина тръпка. После вдигна лице към мен и понечи да тръгне към вратата. „Трябва да вървя,“ рече тя с далечен глас.

„Утре“, попитах я, „къде ще се видим?“

„В селото. Нали знаеш развалините на старата църква?“

„Голямата базилика ли? Да.“

„Точно там. Поръчайте да донесат провизиите и аз ще дойда при вас до обяд. Налага се да избягаме, докато има слънце.“ Тя вдигна ръцете ми до устните си. „След това, скъпи ми Байрон, трябва да се молим на свободата и да се надяваме, че тя ще ни се усмихне.“ Пак целуна ръцете ми, обърна се и докато се усетя, изчезна. Не я последвах. Струваше ми се, че не съм в състояние нито да кажа, нито да направя нещо. Върнах се на балкона. Умората ми се бе изпарила. На изток първите розови отблясъци вече оцветяваха снежните планински върхове.

Щом съмна, се промъкнах в конюшнята, а оттам — на пътя. Трите порти бяха отворени и никой не се опита да ме спре. Стигнах до селото незабелязан. Спънах коня пред къщата на Георгиу, после влязох и повиках Петро. От ъгъла на стаята ме гледаше малко момче. Лицето му бе изпито и бледо от глад. Предложих му една пара, но то нито помръдна, нито дори мигна с очи. „Баща ти тук ли е?“ попитах аз. Въртях монетата из дланта си. Момчето изведнъж се втурна през стаята и я грабна от ръката ми. Ноктите му ме одраха по дланта. Момчето замръзна на място, защото от одрасканото потече кръв, която облизах с език. „Къде е баща ти?“ отново го попитах. Момчето ме зяпаше, после се опита да ме хване за ръката. Пернах го леко по главата и за миг помислих, че в отговор ще ме захапе. Тогава влезе Петро. Той се скара на момчето и то избяга от стаята. Петро го изгледа, после се обърна към мен. „Да, господарю?“ попита той. Гласът му беше странно далечен. Очите му горяха както винаги. Казах му каквото трябваше. Петро кимна и обеща, че всичко ще бъде приготвено за нас.

„В старата базилика, нали?“ реших да проверя аз.

Петро отново кимна. „В старата базилика. В далечния край, до разрушената кула.“ Благодарих му за помощта. Той се поклони сковано — не помнех да го беше правил преди. Попитах дали баща му е добре. Той кимна. „Много добре“, промърмори. Видях, че искаше да го оставя сам.

„Радвам се“, рекох и отстъпих към вратата. „Предай му моите поздрави.“ Петро не отвърна нищо. Аз се качих на коня и поех по пътеката. Той ме изгледа — почти осезаемо чувствах погледа му върху гърба си.

Спомних си, сякаш осъзнавайки за първи път, че Янакос беше и негов брат. Дали Петро знаеше истината? Надявах се да не е така. Можеше ли да има нещо по-ужасно от това да видиш собствената си кръв, превърнала се в такова чудовище? Много по-хубаво би било да вярваш, че е мъртъв. Но Хайде знаеше — тя бе живяла с него ден след ден. Беше жена, гъркиня и робиня. Да, помислих си, свободата свети най-ярко между стените на зандана. Духът не може да бъде окован — той лети високо, въпреки тежките вериги. Щях да се моля на свободата, както ме посъветва Хайде, но ми се искаше богинята да носи нейното лице.

Слязох надолу по планинската пътека, за да проверя, дали няма нещо, което да спре бягството ни. Пътят изглеждаше чист. Напред, в далечината се чернееха куп облаци, но небето грееше лазурно и светло. Погледнах към слънцето. То бе точно над мен — вече е пладне, рекох си. Върнах се в селото и отидох в базиликата. Отвъд главната врата не се виждаше нищо — просто празна черупка. Копитата на коня ми прокънтяха сред развалините. Забелязах веднага кулата — петнайсет, двайсет стъпала над обсипания с отломки и плевели под, на мястото, където някога е бил олтарът. Там нямаше никого. Погледнах часовника си — още не беше дванайсет. Почаках в сянката на кулата, но хората, които очаквах, не се появяваха. Започнах да се притеснявам — времето минаваше. Тишината започна да трепти подобно маранята пред очите ми. „По дяволите!“ изругах. „Дори провизиите ги няма.“ Отново се качих на седлото и отидох до къщата на Петро. Почуках на вратата. Никой не отговори. Влязох вътре и извиках името на Петро — отговор не последва. Огледах се отчаян наоколо. Дали пашата не бе разкрил нашите планове? Дали Петро и Цялото му семейство не са арестувани? Отвън, вързан за един стълб стоеше кон, красиво животно, което той би могъл да купи само с моето злато. Отвързах го и го поведох към кулата на базиликата. Спънах животното в сянката на стъпалата, после извадих часовника си. Беше почти два. Бързо скочих на коня си и препуснах с все сила по пътя към замъка.

Наоколо отново бе пусто. Не се виждаше жива душа — жегата вече беше непоносима — обгръщаше плътно белите зъбери на планината. Преди да мина през портата, погледнах назад. Хоризонтът бе обагрен в тъмномораво, а в мрака на наближаващата буря проблясваха светкавици. Трябва да побързаме, рекох си. Тъмнината, подобно на прокрадващ се хищник, бавно се надигаше да погълне слънцето.

Втурнах се по безбройните пусти коридори. „Хайде!“ виках аз. „Хайде!“ Знаех, че няма да получа отговор — всяка стая, всеки коридор ме посрещаше празен като предходния. Озовах се в лабиринта.

Спрях, за да проверя пистолета си, и продължих, викайки както преди. В един момент почувствах, че ме обхваща отчаяние и страх — познатият, сковаващ страх, който явно се носеше във въздуха на лабиринта и обезсилваше всеки, осмилил се да влезе. Този път не забелязах нищо в сенките — нямаше ги предишните внезапни раздвижвания. Озовах се пред мозайката с девата-демон и нейното наподобяващо Христос дете. Опитах се да не поглеждам към тях — продължих напред през завесата, към залата. Спрях и се заозъртах. Над мен се издигаше огромният купол. Наоколо бяха колоните и масивните каменни стени. Стълбите изглеждаха празни. По каменния под предишните прегърбени фигури ги нямаше. „Хайде!“ Изкрещях. „Хайде!“ Отчаяно започнах да се взирам в огнената пирамида и нагоре — където се извисяваха пламъците. После раменете ми увиснаха. Сведох очи. Погледът ми спря върху кьошка в средата на залата.

Бавно и внимателно подготвих пистолета си. Отново се огледах. С премерени стъпки се отправих към входа му. Пристъпих и зачаках. Не стана нищо — вътре нямаше никой — никой, който да ми попречи да тръгна надолу по стъпалата. Вперих поглед към онова, което беше пред мен — както преди, стъпалата се губеха в мрака. Поех по тях. С всяка нова крачка, стисках все по-силно и по-силно оръжието си. Мракът ме обгръщаше плътно, също като застоялия неподвижен въздух. Спрях, за да проверя дали очите ми няма да свикнат с тъмнината. В края на краищата се наложи да опипвам пътя пред себе си. „Долният свят, милорд, е само за умрелите.“ Чух отново думите на пашата. В същия момент усетих нещо пред мен. Вдигнах пистолета, поех дълбоко дъх и отново го свалих. Намирах се пред една врата. Потърсих дръжката и я отворих. Зад нея се виеше стълбище, осветено от слаба, мигаща рубиненочервена светлина. На стената видях фрески в арабски стил. Като че ли илюстрираха историята на Адам и Ева. Само че Ева стоеше встрани, бледа, останала без кръв, а Адам се намираше в ръцете на друга жена. Тя пиеше кръвта му. Лицето й беше като на жената над вратата на кьошка. Продължих напред. Мяркащите се по каменните стени сенки станаха по-високи и по-червени. Започнах да си мисля, че може би древните са били прави — стъпалата наистина водеха към ада. После видях, че свършват. Нататък се показа нещо като каменна стая. Почувствах, че се намирам много дълбоко под земята — това можеше да бъде единствено гробница. Вдигнах пистолета, готов за стрелба. Пристъпих през прага и влязох в криптата.

Лорд Байрон замълча. Ребека, стояла безмълвна толкова дълго, нямаше желание да говори, за да подкани вампира да продължи. Остана неподвижна, с вперени в него очи. Той също се взираше, но не в Ребека, а в онази открита преди толкова много години каменна стая. С безизразно лице лордът погали брадата си с върха на пръстите. В очите му проблясваше загадъчна усмивка.

— Имаше пламъци — рече той най-сетне. — Пламъци, които се издигаха от бездната в далечния край на помещението. Пред тях стоеше стар олтар с посвещение на Хадес, богът на смъртта. До олтара видях Хайде. Лежеше по гръб, красива и нещастна, фереджето й беше свалено, туниката — разкъсана на гърдите. Пашата се бе впил в тях като бебе, което суче от майка си. От време на време той спираше, галейки гърдите и с устни и страни. Разбрах, че си играе с изтичането на кръвта й. Хайде се движеше и стенеше, но не можеше да стане, защото мъжът я държеше за китките, а тя бе слаба, много слаба. Колко нежно я изпиваше пашата. Отново я погали. По зърната на гърдите й от езика му остана кръв. Момичето изведнъж изхълца, пръстите й се свиха конвулсивно във въздуха. Тя стисна краката си около пашата. Успокоявайки ръката си, аз вдигнах оръжието. Пристъпих крачка напред. Допрях цевта в тила на Вакел.

Той бавно се обърна и ме погледна. Очите му горяха в сребристо. Страните му изглеждаха издути и дебели. По устните и мустаците му имаше петна кръв. Усмихна се, оголвайки към мен дългите си, бели зъби — помислих, че ще скочи да се впие във врата ми. Когато го натиснах по-силно с пистолета по главата, той се олюля и падна, като пиян кърлеж. Тогава си дадох сметка, че това сравнение съдържа самата истина. Пашата лежеше на едната си страна, червендалест, подут, пълен с кръв. Опита се да стане, но успя само да положи главата си в основата на олтара. Прилича на пиян, рекох си. На отровен от алкохол, който едва се движи.

„Убийте го“, прошепна тихо Хайде. Тя бе успяла да се изправи на крака, но се опираше на ръката ми. „Убийте го“, отново повтори тя. „Простреляйте го в сърцето.“

Пашата се разсмя. „Да ме убие?“ злорадо рече той. Гласът му прозвуча неочаквано приятно в ушите ми — дори Хайде изглеждаше очарована от него. Изведнъж тя се мушна в тъмното и видях как взима един меч. Изглежда го беше скрила там по-рано, за да има готовност в момент като този.

„Куршумът хапе по-дълбоко“, рекох аз. „Моля те, Хайде, остави меча.“

Пашата отново се изсмя. „Виждаш ли, моя прекрасна робиньо? Твоят освободител никога няма да ме убие, защото много държи да се добере до моите знания.“

„Убийте го“, повтори Хайде и изведнъж извика. „Убийте го веднага!“

Ръката ми върху пистолета бе спокойна като преди. „Базиликата“, прошепнах аз, „разрушената кула — чакай ме там.“

Хайде ме погледна. „Не се изкушавайте.“ Тя вдигна ръка да ме погали, после едва чуто промълви: „Не ме предавайте, Байрон, иначе ще бъдете низвергнат в ада.“ Обърна се и тръгна към стълбата. „До скоро в разрушената кула,“ каза и изчезна. Ние с пашата останахме сами. Пристъпих към него. „Ще ви убия,“ насочих пистолета право в сърцето му. „Не се заблуждавайте, ваша светлост, че няма да го направя.“

Пашата лениво се усмихна. „Да се заблуждавам ли?“

Вгледах се в него и ръката ми започна да трепери. Успокоих я отново. „Какво сте вие?“ попита: „Що за същество?“

„Вие знаете какво съм.“

„Чудовище, върколак, кръвопиец.“

„Трябва да пия кръв, да.“ Пашата кимна. „Но някога бях човек, като вас. А сега, както добре знаете, драги лорд Байрон, владея тайната на безсмъртието.“ Той ми се усмихна и отново кимна. „Както добре знаете…“

Поклатих глава. „Безсмъртие ли?“ изгледах го с отвращение. „Че вие не сте жив. Вие сте мъртъв. Може да се храните от живота, но сам не го притежавате. Дори не си го помисляйте — грешите, грешите.“

„Не, милорд“ той вдигна ръка. „Не виждате ли? Безсмъртието се намира в друго измерение — отвъд живота. Трябва да пречистите тялото си от калта, а ума — от мислите за смъртта.“ Вакел докосна пръстите ми и аз почувствах нещо топло и живо. „Не се плашете, милорд. Бъдете млад и стар. Бъдете човек и бог. Бъдете над живота и над смъртта. Ако успеете да постигнете всичко това в мислите и в съществуването си, милорд, значи вече сте открил безсмъртието.“

Погледнах го. Гласът му бе нежен и изпълнен с мъдростта на ангел. Ръката ми се отпусна встрани. „Не разбирам,“ рекох безпомощно аз. „Как може това да бъде вярно?“

„Съмнявате ли се?“

Не му отговорих. Продължих да се взирам в него — очите му станаха дълбоки като водите на красиво езеро и като че ли охладиха моя страх и отдръпване. „Преди много години,“ тихо каза пашата, „бях учител по естествени науки в град Александрия. Занимавах се с химия, медицина, философия. Четях древните мъдреци — египетски и гръцки. Овладях отдавна погребани мъдрости и забравени истини. Започнах да мечтая някой ден да победя смъртта. Представях си как ще открия еликсира на живота.“ Той замълча. „Отвратителна идея, при това тя определи съдбата ми. Осени ме в двайсетата година на Мюсюлманската ера, по време на царуването на халиф Отман. По християнското летоброене — през 642-а година.“

Чувствах как потъвам в очите му. Трябваше да повикам на помощ скептицизма си. Да повярвам, че той лъже. Не можех. „Значи открихте,“ рекох аз, „еликсира на живота.“

Пашата поклати глава. „Не, нито тогава, нито по-късно, макар че го търсих и в модерните науки, така както и в древните. Ако въобще съществува такъв еликсир, защото досега той ми убягва…“

„Как тогава…?“ направих аз жест с пистолета. Гласът ми замря.

„Не можете ли да се досетите?“

Можех, разбира се. Не казах нищо, но наистина се досещах.

Пашата отново ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. „Бях прелъстен“ прошепна той. „Цяла година в Александрия се носеше викът: «Лилит дойде! Лилит, кръвопийцата е тук!» Откриваха обезкръвени тела по полето и по пътищата. При мен идваха хора, защото изпитваха страх — бях много прочут. Казвах им да не губят смелост, твърдях, че няма никаква Лилит, никаква блудница-принцеса, която може да изпие кръвта им. Но дори когато им говорех това, знаех, че не е така, защото Лилит посещаваше самия мен. Тя ми показа, както сега аз на вас, висините на безсмъртието.“ Той стисна ръката ми. „Тези висини, милорд, са реални. Ако ви разказвам случилото се с мен, правя го, за да разберете какво ви предлагам — мъдростта, насладата, неземната сила. Чувал ли сте Лилит? Знаете ли коя всъщност е тя? Според еврейската легенда била първата жена на Адам, макар че мъжете я боготворели още в зората на времето. В Египет, в Ур, сред ханаанците тя била известна като Кралица на сукубите7. Кралица на всички, които като мен, се сдобиват с мъдрост, пиейки човешка кръв.“ Той ме погали по шията, после прокара пръст по ризата ми. „Разберете това, милорд. Аз не ви предлагам живот, не ви предлагам и смърт. Предлагам ви нещо, старо като самите скали. Подгответе се за него. Подгответе се, милорд и бъдете благодарен.“

Той яростно ме целуна. Почувствах върху устните си зъбите му, усетих вкуса на кръвта в устата му. Кръвта на Хайде. Трепнах. Изглежда пашата усети това, защото ме сграбчи и се опита да ме повали. Аз успях да се изтръгна от ръцете му и се изправих на крака. Вакел вдигна лице към мен. „Не се плашете, милорд“, рече той. Протегна длан да погали краката ми. „Аз също се съпротивлявах, когато ме прелъстиха — в началото.“ Той бавно започна да пълзи, прокарвайки показалеца си нагоре по крака ми. Насочих револвера. Пашата ме видя и се разсмя — хладен надменен смях, пълен с похот и гняв. Изведнъж отвори паст и се хвърли на шията ми като див звяр. Стрелях, но в бъркотията не улучих целта — куршумът се заби в корема му. Пашата се хвана за раната, погледна как кръвта избива изпод пръстите му, после смаян вдигна очи към мен. Стрелях отново. Този път го улучих в гърдите. Той политна заднишком и падна върху каменния олтар. „Аз избирам живота,“ казах и се изправих над него. „Не приемам вашия подарък.“ Прицелих се в сърцето му и натиснах спусъка. Гърдите му се превърнаха в купчина от кости и кръв. Вакел паша изстена и цялото му тяло потрепери. Вдигна ръка, сякаш за да ме докосне. После тя безпомощно се отпусна и тялото му замръзна неподвижно. Побутнах го с върха на обувката си. Наведох се да потърся пулса му — нямаше и следа от живот. Гледах пашата още миг — той лежеше с глава пред олтара на Хадес. След това се обърнах и го оставих — най-сетне в това светилище на смъртта се бе появил един истински мъртвец.