"Незавършена поема" - читать интересную книгу автора (Първанов Траян)

Траян ПървановНезавършена поема

ПРОЛОГ ЕТО МЕ, ЗВЕЗДИЧКЕ! ЛАЕ КУЧЕ и не помня неговото име, и над мен луна безстрастно суче светлина от слънчевото виме. Дълго пътешествах, падах, страдах и по снежни пътища се скитах, и напролет рано — за награда — газех хладното сребро в реките. Дъвках детство като черен залък по сиропиталища, в градчета. И за някои останах малък, и по навик викат: „Хей, момчето!“ Свикнах ли? Едва ли! Търся още думичка, която да е трудна, сънищата да тревожи нощем и за нещо светло да ме буди. 1. ДНЕС ПРИЯТЕЛЧЕ С ЛИЦЕ ЩАСТЛИВО пак ме тегли към кръга си шумен. Вечер, който чашите налива все е най-най-талантлив и умен. Идвате — усмихнати, прекрасни, вечно спорите около мене — все от непризнание нещастни и от неразбиране сломени. Все не ви достига                         пост и длъжност и в България не ви е волно — затова духовната окръжност на „Москвича“                 сменяте със „Волво“. Все по-важни приеми ви чакат вие да създавате прогреса — всъщност,                 по класически,                                 със лакът, защитавате си                         интереса. Вашата Родина е човечество, построено във бригадни групи — да ви храни,                 гении на Отечеството! Кой у нас успя да ви излюпи? Кой ще ви събуди да разкъса вашата изтънчена въздишка, щом и в ужаса на земетръса търсехте         спестовните си книжки! 2. СВОЯ СТИХ НЕ С РЕПЛИКА ЗАПОЧНАХ, но това с мнозина                         днес се случи — затова пред къщата ми, точно тази вечер ме залая куче. (Мило, аз се губех, не пораснах между вяли думички, омрази, а пък ти все тъй прекрасно сънищата майчини опази!) Ето мама, побеляла страшно, изпитателно към мене гледа. Победителят с обувки прашни свикна да се връща без победа. Докато се скитах под простора и ме блъскаше живота хитър — тя е шетала сама по двора и е чоплила с ръце лехите. Добър вечер, мамо! Влизай, сине! И нататък всичко е познато — с буйните тревисти клавесини вън щурци тревожат тишината. 3. ПАК ПРЕЗ СЪНИЩА И МИСЛИ ПУСТИ, през безсъници и изнемога — шепна с възмъжалите си устни, търся дума тежка, дума строга. Опознах другари и любими, трудих се в деня                 сред прах и проза и за поетичните си рими не очаквам лавър или роза. Тичах непослушно през житата, макове край пътищата ронех и настъпвах не змия с петата, а ръждясали в дъжда патрони. Хора с тежките жътварски длани бързо минаха покрай Огоста — тъмен кум на сватба ги покани с вино кърваво да ги нагости. Живите от тях, които гледам стъпват тук и там                         по селски двори и на митингите за победи с кашлицата старческа говорят. И си мисля, че кръвта отдавна все по изтънелите им вени е изтекла тихичко и бавно вьв пръстта — да бъде оплодена! 4. ДНЕС ЖИВЕЯ, РАЗГОВАРЯМ, БРОДЯ, пиша лесните си репортажи и не мога още на народа думата си истинска да кажа. Все интелигентно и нечуто стъпвам по опушени купета и работническо влакче сутрин озвучава весело полето. Диша в утрото животът буден посред глъчка, трясъци и сажди и от този хаос многолюден простичко доверие се ражда. Както в пещите сурова руда кипва от металното богатство — тьй сдружава ни деня отруден в спойката на истинското братство. Ален мак от делника откъснал — светлина от Козлодуй ще взема, за да мога в часовете късни да я върна в строфи на поема. И навред — далече и наблизко с белите палатки по оврази — синеблуза армия се плиска и строи в деня Хаинбоази. Тези проходи в душата светят и горят с магическата сила. Шепнат устните ми свята клетва: „Ти си земен рай, Родино мила!“ 5. И ОТНОВО БУЕН ДЪЖД ПРЕЗ ЮЛИ разлюлява клоните зелени. И на двора, в детската ми дюля — смеят се слънцата на вселена. И земята тръпне моя… моя! Побеляват сенки.                         Пътя стръмен пак ме чака…                         И пред път се моля на тревичка и на облак тъмен. И се моля на цветя и плитки от крайпътни храсти, и на стрехи, и на тази скромна пирамидка да не доживявам до утехи. Бистрия дъждец отърсил с длани пак сьм пътник                         и дъхът ми спира — пред заоблени от сняг балкани, под които глъхнат вълчи дири. А пръстта дими и с пьлни шепи пия в извори вода прозрачна, и с очи от светлината слепи искам пак за нещо да заплача. После теб, Родино! Песен литва и мъже пред Дунав думи сричат. И Околчица е храм молитвен, в който трябва да се коленичи. ЛИРИЧЕСКИ ЕПИЛОГ ПОД ЗВЕЗДИЧКА —                         БОДЪР И ВЪЗТОРЖЕН бързам днес през краткото си време — утре в две-три страници да сложа тази незавършена поема. И тече животът — гасне ручей, но гърми под преспите водата и се блъска в порива стозвучен с лудия копнеж към свободата. В дните като капка заблестяла със трицветен накит под простора — ще се пръсна в светлината бяла, но ще падна в ручея ви, хора! Приемете ме добър и нежен, даже и обречен на забрава — като шепа рехав сняг от Вежен и роса от дунавска дъбрава. И по устни — от сина към внука — ще се скитам в дните поривисти, ще осъмвам на хайдушка бука, ще шумя в дьбиците разлистен. И ще стихна в шепот на тинтява без да търся почести, заслуги. Песента ми незавършена остава, за да я подемат утре други…