"Името на розата" - читать интересную книгу автора (Еко Умберто)

Ден вториПЪРВИ ЧАС

Когато Бенций от Упсала доверява някои неща, Беренгарий от Арундел доверява други и Адсон научава какво е истинско покаяние

Нещастният случай обърка живота на братството. Суетнята, настъпила, след като откриха трупа, стана причина утринната служба да бъде прекратена. Абатът нареди монасите да се върнат веднага в хора и да се молят за душата на своя събрат.

Гласовете на монасите звучаха дрезгаво. Застанахме така, че да можем да наблюдаваме добре лицата им в момента, когато според литургията те не трябваше да стоят със спуснати качулки. Видяхме веднага лицето на Беренгарий. То беше пребледняло, напрегнато, лъщеше от пот. Предния ден чухме две подмятания по негов адрес — между него и Аделмо имало някаква особена връзка; не ставаше дума за това, че двамата, които бяха връстници, са приятели, а за особената интонация на тези, които бяха намекнали за тази дружба.

До него седеше Малахий. Беше навъсен, мрачен, непроницаем. До Малахий зърнахме не по-малко непроницаемото лице на слепеца Хорхе. Направиха ни впечатление нервните движения на Бенций от Упсала, монаха, изучаващ риторика, с когото се бяхме запознали предния ден в скриптория; успяхме да забележим погледа, който той хвърли на Малахий.

— Бенций е нервен, Беренгарий е изплашен — забеляза Уилям. — Ще трябва да ги разпитаме веднага.

— Защо? — запитах наивно.

— Тежък е нашият занаят — рече Уилям. — Тежка е задачата на инквизитора; трябва да притиснеш най-слабите тогава, когато са най-слаби.

Щом службата приключи, ние настигнахме Бенций, който се бе запътил към библиотеката. На младежа явно не му стана приятно, когато Уилям го повика, затова се опита да възрази, че имал работа. Като че ли бързаше да отиде в скриптория. Но моят учител каза, че абатът му е възложил да води следствие, и го заведе във вътрешния двор. Седнахме на вътрешния зид между две колони. Бенций очакваше Уилям да заговори и от време на време поглеждаше към Зданието.

— Я ми кажи — запита Уилям — какво си казахте ти. Беренгарий, Венанций, Малахий и Хорхе в деня, когато обсъждахте маргиналните на Аделмо?

— Нали чухте вчера. Хорхе твърдеше, че не бива книгите, които съдържат истината, да бъдат украсявани със смешни фигури. А Венанций възрази, че сам Аристотел говори за остроумието и игрословиците като средства за по-пълно разкриване на истината и че щом може да стане оръдие на истината, смехът сигурно не е чак толкова лошо нещо. Хорхе се обади, че доколкото помнел, Аристотел споменавал за това в Поетиката, и то във връзка с метафорите. И че ставало дума за две тревожни обстоятелства, първо, защото Поетиката, останала неизвестна толкова дълго време на християнския свят — и може би по Божията воля, — била стигнала до нас чрез неверниците маври…

— Но тя е преведена на латински от един приятел на преподобния учител Аквински — забеляза Уилям.

— Това казах и аз — побърза да добави Бенций, явно ободрен. — Аз не знам добре гръцки и можах да прочета тази голяма книга именно благодарение на превода на Уилям Мьорбек. Така му казах. Но Хорхе посочи още една причина за безпокойство, а именно, че в нея Аристотел говори за поезията, която е долно учение и се подхранва от измислици. Венанций рече, че и псалмите и те били плод на поезия и използват метафори, а Хорхе се разгневи и каза, че псалмите са творби, вдъхновени от Господа, и си служат с метафори, за да предават истината, докато творбите на поетите езичници използват метафори, за да предават лъжи и за чисто развлечение, нещо, което ме нарани дълбоко…

— Защо?

— Защото аз се занимавам с риторика, чета мнозина поети езичници и знам… или по-точно мисля, че техните слова предават и истини, които по своята същност са християнски… С една дума, доколкото си спомням, Венанций спомена други книги и Хорхе се разгневи страшно…

— Кои книги? Бенций се поколеба.

— Не си спомням. Толкова ли е важно за какви книги сме разговаряли?

— Дори много важно, защото сега се опитваме да разберем какво се е случило между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите; следователно от значение е и това, което те казват за книгите.

— Така е — съгласи се Бенций, като се усмихна за пръв път, а лицето му сякаш засия. — Ние живеем за книгите. Чудесна мисия в този свят, където господстват безредие и упадък. Може би така ще разберете какво се случи този ден. Венанций, който знае… който знаеше много добре гръцки, рече, че Аристотел бил посветил на смеха втората книга на Поетиката и че щом такъв велик философ е посветил на смеха цяла книга, смехът трябва да е много важно нещо. Хорхе възрази, че мнозина светци били посветили цели книги на греха, нещо, което е важно, но непристойно, а Венанций рече, че доколкото му било известно, Аристотел говорел за смеха като за нещо добро, като средство за казване на истината; тогава Хорхе го запита подигравателно дали е чел тази книга на Аристотел. Венанций отвърна, че няма човек, който да я е чел, тъй като била изчезнала, може би се е загубила. Защото никой не е могъл да прочете втората книга на Поетиката, тя не е попадала в ръцете на Уилям Мьорбек. Тогава Хорхе каза, че щом не я е намерил, това означавало, че такава книга изобщо не е писана, защото провидението не е пожелало да бъдат увековечени неверни неща. Аз понечих да успокоя духовете, защото Хорхе лесно се гневи, а Венанций говореше така, че да го предизвика, та рекох, че в тази част от Поетиката, която познаваме, както и в Риториката, се срещат много мъдри мисли относно остроумните загадки; Венанций се съгласи с мен. Трябва да кажа, че с нас бе и Пачифико от Тиволи, който познава твърде добре поетите езичници; той се обади и каза, че колкото до остроумните енигми, никой не може да се сравнява с африканските поети. И ни цитира гатанката за рибата от Симфозий:

Тогава Хорхе възрази, че Иисус препоръчвал да казваме само „да“ или „не“, че излишните приказки се дължали на нечестивия; за да спомене човек рибата, било достатъчно да каже „риба“, без да забулва това понятие с други лъжовни слова. Добави, че според него не било уместно да се вземат за образец африканците… Тогава…

— Тогава?

— Тогава стана нещо, което не можах да разбера, Беренгарий се разсмя, Хорхе му се скара, а той обясни, че се засмял, защото се досетил, че ако човек седне да се рови у африканците, ще намери съвсем други гатанки, по-трудни от гатанката за рибата. Малахий, който беше там, побесня, дръпна Беренгарий за качулката и го отпрати да си гледа работата… Нали знаете, Беренгарий е неговият помощник…

— А после?

— После Хорхе престана да спори и се отдалечи. Всеки отиде да си гледа работата, но докато работех, видях как отначало Венанций, а след него и Аделмо отидоха при Беренгарий да го питат за нещо. Отдалеч видях, че той отказваше, ала по-късно те отново отидоха при него. Същата вечер видях Беренгарий и Аделмо да разговарят във вътрешния двор, преди да отидат в трапезарията. Това е всичко, което знам.

— Значи знаеш, че двама души, загинали неотдавна при тайнствени обстоятелства, са искали нещо от Беренгарий — рече Уилям.

Бенций възрази с неохота:

— Не съм казал подобно нещо! Разказах какво се случи този ден, така, както поискахте… — Поразмисли, после побърза да добави: — Но ако ви интересува какво е моето мнение, ще ви кажа, че Беренгарий им е говорил за нещо, което се намира в библиотеката, там трябва да търсите.

— Защо мислиш за библиотеката? Какво е искал да каже Беренгарий с думите да се потърси у африканците? Да не би да е искал да каже, че трябва да се четат по-внимателно африканските поети?

— Може би, така поне ми се стори; но тогава защо Малахий се разгневи толкова? В края на краищата той решава дали да даде за прочит книга от африкански поет, или не. Но аз знам едно: всеки, който прелисти каталога на ръкописите, ще намери сред сиглите, които са известни само на библиотекаря, една, която се среща често — „Africa“; дори съм се натъквал и на обозначението „finis Africae“88. Веднъж поисках книга с такова обозначение — не си спомням за коя ставаше дума, просто заглавието й ме бе заинтересувало, — но Малахий ми каза, че книгите с това обозначение били изгубени. Това знам. Затова ви казвам: наблюдавайте Беренгарий, наблюдавайте го, когато се качва в библиотеката. Ей така, за всеки случай.

— За всеки случай — заключи Уилям и го отпрати.

Почнахме да се разхождаме из двора и той отбеляза, че Беренгарий отново станал прицел на недомлъвките на своите събратя — това на първо място. И второ — Бенций явно се стремеше да ни насочи към библиотеката. Възразих, че той може би иска да открием там неща, които и той иска да знае; Уилям отвърна, че може би е така, но е възможно и друго — като ни насочва към библиотеката, той иска да отклони вниманието ни от някакво друго място.

— Кое? — запитах аз.

Уилям отвърна, че не знае; може би става дума за скриптория, може би за кухнята или хора, или спалните, или болницата. Казах, че предния ден именно той, Уилям, бе очарован от библиотеката, а той възрази, че желаел да бъде очарован от нещата, които му харесват, а не от тези, които му препоръчват другите. Но, така или иначе, трябвало да държим под око библиотеката, пък и нямало да бъде зле, ако се опитаме да проникнем в нея. Обстоятелствата вече били такива, че му разрешавали да проявява любопитство в рамките на учтивостта и зачитането на нравите и правилата в манастира.

Излязохме от вътрешния двор. След службата ратаите и послушниците напускаха църквата. Докато вървяхме край западната стена на църквата, видяхме Беренгарий; той излезе от портала на страничния кораб и се запъти през гробището към Зданието. Уилям го извика, той се спря и ние го настигнахме. Беше още по-разстроен, отколкото когато го видяхме в хора; Уилям явно реши да се възползва от душевното му състояние, както постъпи и с Бенций.

— Ти май си последният, който е видял Аделмо, докато е бил още жив — рече му той.

Беренгарий се олюля, аха да изпадне в несвяст.

— Аз ли? — измънка той.

Уилям му подхвърли въпроса си случайно, вероятно защото Бенций му бе казал, че е видял двамата да си приказват на двора след вечерня. Но трябва да беше попаднал в целта, а Беренгарий явно се сети за още една, наистина последна среща, защото започна да говори с глас, пресекващ от вълнение:

— Как можете да твърдите подобно нещо; та аз се видях с него, преди да си легна, както всички останали!

Тогава Уилям реши, че се налага да го притисне.

— Не, ти си се видял с него още веднъж и знаеш много повече, отколкото искаш да ме накараш да повярвам. Сега става дума за двамина мъртъвци, не можеш повече да мълчиш. Ти знаеш много добре, че има много начини да бъде принуден човек да заговори!

Уилям ми бе казвал, и то неведнъж, че и когато бил инквизитор, винаги избягвал да си служи с изтезания, но Беренгарий изтълкува неправилно думите му — или пък Уилям залагаше на това и постигна целта си.

— Да, да — отвърна Беренгарий и се разплака, — видях Аделмо онази вечер, но той вече бе мъртъв!

— Къде? — запита Уилям. — Под склона ли?

— Не, не, видях го тук, в гробището, вървеше сред гробовете като червей сред червеите. Срещнах го и разбрах веднага, че пред мен не стоеше жив човек; лицето му приличаше на лице на мъртвец, а очите му бяха втренчени във вечните мъки. Едва на следната утрин, когато научих за смъртта му, ми стана ясно, че съм срещнал неговия призрак, но още тогава си дадох сметка, че имам видение, че пред мен стои прокълната душа, един лемур… Господи, Боже мой, с какъв гробовен глас ме заговори той.

— Какво каза?

— „Аз съм прокълнат! — така ми рече. — Както ме виждаш сега, пред теб стои човек, върнал се от ада; и аз трябва да се прибера в ада.“ Точно така каза. Аз му викнах: „Аделмо, наистина ли идваш от ада? Какви са адските мъки?“ Треперех целият, защото малко преди това бях излязъл от повечерие, по време на което ни бяха прочели страхотии за гнева Господен. Той ми отвърна: „Мъките в ада са безкрайно по-големи от това, което може да разкаже нашият език. Виждаш ли — рече той — този плащ от софизми, в който се обличах до днес? Тежи ми, сякаш нося на раменете си най-голямата парижка кула и най-голямата Планина в света и никога не ще мога да я сваля. Това наказание ми бе наложено от Божието правосъдие заради моята суета, загдето си бях помислил, че тялото ми е средище на наслада, загдето си бях въобразил, че знам много повече от другите, загдето се забавлявах с чудовищни неща, които, разпалени от моето въображение, породиха още по-чудовищни неща в душата ми и сега ще трябва да живея с тях во веки веков. Виждаш ли? Подплатата на този плащ сякаш е от жарава и пламтящ огън, огънят, който изгаря плътта ми; това наказание ми е наложено заради нечестивия ми плътски грях, който превърнах в порок, и сега този огън ме пари и изгаря безспир! Подай ми ръка, учителю мой — продължи той, — за да можеш да извлечеш полезна поука от срещата си с мен, така ще ти се отплатя за много от поуките, които ми даде, подай ми ръка, учителю мой!“ Той размаха един пръст от горящата си ръка, върху ръката ми капна капчица от потта му и ми се стори, че проби дупка в ръката ми; тя остави белег, който носих дълго, само че успях да го прикрия от всички. После той изчезна сред гробовете, а на следната утрин узнах, че този труп, който ме бе хвърлил в такъв ужас, лежеше безжизнен под манастира.

Беренгарий се задъхваше и плачеше. Уилям го запита:

— А защо те е наричал мой прекрасни учителю? Вие сте връстници. Да не би да си го научил на нещо?

Беренгарий нахлузи качулката на главата си, скри лицето си и коленичи, като прегърна краката на Уилям.

— Не знам, не знам защо ми викаше така, на нищо не съм го научил! — И се разрида. — Отче, боя се, искам да се изповядам пред вас, милост, демонът ме изяжда отвътре!

Уилям го отблъсна от себе си и му подаде ръка да стане.

— Не, Беренгарий — рече му той, — не искай от мен да те изповядвам. Не искам да затвориш устата ми, като отвориш твоята. Ще ми кажеш това, което искам да знам от теб, по друг начин. А ако не ми го кажеш, сам ще го разкрия. Ако искаш, можеш да ме молиш за милост, но не и да мълча. Мнозина в този манастир предпочитат да мълчат. Я ми кажи как забеляза, че лицето му е пребледняло, щом е било посред нощ, как е могъл да изгори ръката ти, щом е имало дъжд, градушка и суграшица, какво си търсил на гробището? Хайде, говори! — И го разтърси грубо за раменете. — Кажи ми поне това!

Беренгарий трепереше като лист:

— Не мога да ви кажа какво правех в гробището, не си спомням. Не знам как видях лицето му, може би носеше светилник, не знам… да, той носеше светилник, може би затова успях да зърна лицето му…

— Как е могъл да носи запален светилник, щом е валял и дъжд, и сняг?

— Това стана след повечерие, веднага след повечерие, още не валеше сняг, заваля по-късно… Помня, че докато тичах към спалното помещение, едва тогава почна да вали. Аз тичах към спалното помещение в посока, обратна на посоката, в която вървеше призракът… Повече не знам, моля ви, не ме разпитвайте повече, щом не искате да приемете моята изповед.

— Добре — рече Уилям, — върви, върви в хора, иди да разговаряш с Бога, щом не искаш да разговаряш с хората, или пък иди да потърсиш някой монах, който да се съгласи да приеме твоята изповед, защото, ако не си изповядал греховете си оттогава, ти си общувал с тайнствата като богохулник. Върви. Пак ще се видим.

Беренгарий хукна. А Уилям потри ръце — така го бях виждал да прави винаги когато беше доволен.

— Много добре — рече той, — сега много неща стават ясни.

— Как така, учителю? — запитах го аз. — Как ще стават ясни, след като сега си имаме работа и с призрака на Аделмо?

— Скъпи Адсон — отвърна Уилям, — този призрак според мен не е никакъв призрак; според мен той е играел нещо, което вече съм чел в някоя книга, използвана от проповедниците. Тия монаси май четат прекалено много и когато са възбудени, изживяват виденията, за които са чели в книгите. Не знам дали Аделмо е изрекъл наистина всички тия думи, или пък Беренгарий ги е чул, защото просто е изпитвал необходимостта да ги чуе. Но тази случка идва да потвърди редица мои предположения. Аделмо например може би се е самоубил; в такъв случай разказът на Беренгарий ни пояснява, че преди да се самоубие, Аделмо е обикалял, обзет от голяма възбуда и от угризения за нещо, което е извършил. Бил е възбуден и изплашен от своето прегрешение просто защото някой друг го е сплашил и може би му е разказал онзи епизод от видението за ада, който той е изиграл с такова смайващо умение пред Беренгарий. А е прекосявал гробището, защото е идвал от хора, където трябва да се е доверил (или изповядал) на някого, който пък го е накарал да изпадне в ужас и да има угризения. А от гробището — както ни обясни Беренгарий — той е тръгнал в посока, противоположна на спалното помещение. Значи към Зданието, а може би (и това е възможно) и към зида зад свинарниците, там, където стигнах до заключението, че може да се е хвърлил в пропастта. И се е хвърлил преди бурята, умрял е в долния край на зида и едва след това, при свличането, трупът му е попаднал между северната и източната кула.

— А капката пламтяща пот?

— И това го има в случката, която той е чул и повторил или която Беренгарий си е представил вследствие възбудата си и угризението. Защото в противовес на угризението на Аделмо, както чу, угризения изпитва и Беренгарий. Ако Аделмо е идвал откъм хора, той може да е носел запалена свещ, в такъв случай капката върху ръката на Беренгарий е била капка стопен восък и нищо друго. Но Беренгарий си е помислил, че изгарянето е по-силно, защото Аделмо го е назовал свой учител. А това означава, че Аделмо го е укорявал за нещо, на което той го е научил, нещо, което го е хвърлило в дълбоко отчаяние. Беренгарий знае това и страда, защото съзнава, че е тласнал Аделмо към смъртта, като го е накарал да стори нещо, което не е трябвало да прави. Не е трудно да си представим какво е било това, бедни ми Адсон, след всички приказки, които чухме по адрес на нашия помощник-библиотекар.

— Мисля, че разбрах какво се е случило между тях — рекох аз, като се засрамих от собствената си досетливост, — но нали всички вярваме в един и същи милостив Бог? Казвате, че Аделмо може да се е изповядал; защо тогава е решил да накаже своя първи грях с друг, още по-тежък или най-малко еднакво тежък грях?

— Защото някой му е наговорил неща, които са го хвърлили в отчаяние. Както казах, възможно е някоя случка от тия неща, дето ги разказват днес проповедниците, да е подсказала някому словата, които са изплашили Аделмо и с които Аделмо е изплашил Беренгарий. През последните години както никога досега проповедниците, за да възбудят у хората състрадание и ужас (и пламенна вяра, и да ги подтикнат да спазват божите и човешки закони), им разказват страшни, мрачни и зловещи неща. Никога, както това става днес при процесиите на самобичуващите се, не са ехтели такива свещени хвалебни песнопения, вдъхновени от страданията на Христа и Богородица, никога, както става днес, не са се опитвали да разпалват вярата у простолюдието, като му припомнят мъките, които го очакват в ада.

— Може би това се дължи на нуждата от покаяние — рекох аз.

— Адсон, никога не съм чувал толкова призиви за покаяние, колкото се надават днес, а живеем във време, когато нито проповедниците, нито епископите, нито дори моите духовни събратя не са в състояние да поведат хората към истинско покаяние…

— Но третата ера, ангелският папа, капитулът в Перуджа… — промълвих аз.

— Това е само носталгия. Великото време на покаянието е отминало, затова и капитулът на ордена може да говори за покаяние. Преди стотина-двеста години по света наистина е минал силен повей за обновление. Било е по времето, когато всеки, който е говорел за това, е бил изгарян, бил той светец или еретик. Днес за това говорят всички. В известен смисъл за обновление говори и папата. Но ти не вярвай в обновленията на човешкия род, когато за тях говорят папските курии или кралските дворове.

— Ами Долчино — осмелих се да възразя аз, тъй като исках да науча повече за това име, което бе споменавано неведнъж предния ден.

— Той загина, при това загина зле, така както и живя, защото се появи твърде късно. Пък и какво ли знаеш за него?

— Нищо, затова ви питам.

— Предпочитам да не говоря за него. Сблъсквал съм се с някои от така наречените апостоли, наблюдавал съм ги отблизо. Тъжна работа. Ще те обърка. Тя и мен обърка, а ти ще се объркаш още повече от това, че не съм способен да съдя. Става дума за човек, извършил безумни неща, защото бе решил да прилага на практика това, което е било проповядвано от мнозина светци. По едно време вече не можех да проумея кой е виновен, бях някак си… как да ти кажа, някак си замаян от нещо общо, което лъхаше от двата противни лагера — светци, проповядващи покаяние, и грешници, осъществяващи го на дело, често пъти за сметка на другите… Но аз говорех за друго. Или не — говорех именно за това, — след като настъпи краят на времето за покаяние, нуждата от покаяние се е превърнала в необходимост от смърт за разкайващите се. Тези, които са избивали полуделите каещи се, отвръщайки на смъртта със смърт, за да разгромят истинското покаяние, сеещо смърт, замениха покаянието на душата с покаяние на въображението, с призив за свръхестествени видения на страдания и кръв, наричайки ги „огледало“ на истинското покаяние. Огледало, което кара простолюдието, а понякога и учените да изживяват още приживе, в своето въображение, мъките на ада. Та — така казват — никой да не съгрешава. Надяват се да възпрат душите от грях чрез страха, вярват, че посредством страха ще предотвратят бунта.

— Но дали те наистина няма да съгрешават? — запитах нетърпеливо.

— Зависи какво разбираш под грях, Адсон — отвърна моят учител. — Не бих искал да съм несправедлив към хората от тази страна, където живея от няколко години, но ми се струва, че за ниската добродетелност на италианците е типично това, че те се боят да не съгрешат, защото се боят от някакъв идол, ако и да го накичат с името на някой светия. Те се боят повече от свети Себастиан или от свети Антоний, отколкото от Христа. Ако някой тук реши да опази чисто някое кътче, та да не пикаят там, както правят италианците по подобие на кучетата, достатъчно е да изобрази свети Антоний с дървен член; това ще прогони тия, дето биха пожелали да пикаят. Така италианците благодарение на собствените си проповедници се излагат на опасността да се върнат към древните суеверия; те не вярват повече във възкръсването на плътта, изпитват само голям страх от телесните рани и от бедите; ето защо се боят повече от свети Антоний, отколкото от Христа.

— Но Беренгарий не е италианец — възразих аз.

— Няма значение. Аз имам предвид атмосферата, наложена в този полуостров от църквата и от ордените на проповедниците; а оттук тази атмосфера се разпространява навсякъде. И стига до такъв заслужаващ уважение манастир, обитаван от учени монаси като тукашните.

— Но поне да не грешаха — настоях аз, защото бях готов да се задоволя и с това.

— Ако този манастир беше огледало на света, ти щеше да получиш отговор.

— А дали е такъв?

— За да съществува огледало на света, светът трябва да има определена форма — заключи Уилям, който беше твърде голям философ за моя юношески ум.