"Името на розата" - читать интересную книгу автора (Еко Умберто)

Ден вториДЕВЕТИ ЧАС

Когато абатът заявява, че се гордее с богатствата на своя манастир, но че се бои от еретиците, а накрая Адсон започва да мисли, че е сгрешил, като е тръгнал да пътешества

Намерихме абата в църквата пред главния олтар. Надзираваше неколцина послушници, които бяха измъкнали от някакво потайно помещение разни свещени съдове, потири, подноси, ковчежета за дарове и едно разпятие, което не забелязах по време на утринната служба. Като видях ослепителната красота на светите съдове, не можах да се сдържа и ахнах от почуда. Беше по пладне, през прозорците на хора струяха снопове светлина; още по-ярки бяха тия, дето се лееха през прозорците на фасадите — втурваха се като белоснежни водопади, като мистични потоци от небесно вещество, кръстосваха се на разни места в църквата и заливаха и олтара.

Те разкриваха скъпоценната материя, от която бяха направени съдовете, потирите и всичко останало; сред жълтеникавия отблясък на златото, сред девствената белота на слоновата кост и прозрачните кристали видях да блещукат разноцветни скъпоценни камъни с най-различни размери — хиацинти, топази, рубини, сапфири, изумруди, хризолити, оникси, гранати, ясписи и ахати. В същото време забелязах и нещо, което сутринта, отначало унесен в молитва, а после разстроен от ужас, не можах да видя: вратата на олтара и другите три пана над него бяха изцяло от злато, целият олтар, откъдето и да го погледнеше човек, лъщеше от злато.

Абатът отвърна с усмивка на моята почуда:

— Богатствата, които виждате — рече той, обръщайки се към мен и моя учител, — както и другите, които ще видите, са плод на вековна преданост и милосърдие, свидетелство за могъществото и светостта на манастира. Князе и властелини, архиепископи и епископи са пожертвали за този олтар и предназначените за него съдове и предмети пръстените, с които са били въздигани в сан, златото и скъпоценните камъни, белег за тяхното величие; пожелали са да бъдат претопени тук за още по-голяма слава на Господа и тази Божия обител. Макар днес в манастира да стана още едно мрачно събитие, ние не можем да забравим, че сме тленни и крехки, а Всевишният — силен и могъщ. Наближава светото Рождество Христово и почваме да почистваме светите утвари, та рождеството на Спасителя да бъде чествано с великолепието и блясъка, които му се полагат и които заслужава. Всичко ще трябва да бъде показано в пълния му блясък…

— добави той, като втренчи поглед в Уилям; а по-късно разбрах защо се стремеше с такава гордост да оправдае дейността си — смяташе, че ще бъде полезно и изгодно да не крием, а да изложим на показ Божията щедрост.

— Да — рече любезно Уилям, — щом Ваше Преподобие смята, че Господ трябва да бъде възхваляван именно по този начин, значи вашият манастир е достигнал връхната точка в това отдаване на възхвала.

— Така трябва да бъде — рече абатът. — Щом навремето по волята Божия или по заповед на пророците са били използвани златни амфори и чаши и малки златни потири, за да изливат в тях кръвта на кози или телета, или на кравата в Соломоновия храм, с още по-голямо основание за кръвта Христова трябва да ползваме с непрестанна почит и всеотдайна преданост и златни съдове, и скъпоценни камъни, и най-ценното от всичко, което е сътворено! Дори ако при едно второ сътворение бъдем изваяни от същото вещество, от което са сътворени херувимите и серафимите, и в такъв случай то няма да бъде достойно за такава възвишена жертва…

— Амин — обадих се аз.

— Мнозина възразяват, че за подобна света почит е достатъчно да имаш ум, вдъхновяван от свети помисли, чисто сърце и намерения, подхранвани от искрена вяра. Искам да подчертая — ние поддържаме ясно и категорично, че това е най-важното; но сме убедени също, че трябва да дадем израз на почитта си и чрез външната украса на светите утвари, защото е повече от правилно ние да служим изцяло на нашия Спасител във всичко, защото той не се отказа да ни дари с всичко, без изключение.

— Великите люде от вашия орден винаги са били на това мнение — съгласи се Уилям — и аз си спомням чудесните мисли, отнасящи се до украсата на църквите, записани от великия и достопочтен абат Сюже118.

— Така е — рече абатът. — Погледнете това разпятие. То още не е довършено… — Взе го с безкрайно благоговение и го огледа с грейнало от блаженство лице. — Ето, тук липсват няколко бисера, досега не можах да намеря бисери с нужните размери. Навремето апостол Андрей се обърнал към кръста на Голгота, заявявайки, че раните на тялото Христово го украсявали като бисери. Затова именно с бисери трябва да бъде украсено и това скромно изображение на онова велико чудо. Въпреки че сметнах за необходимо да наредя тук, над главата на Спасителя, да бъде инкрустиран най-красивият диамант, който сте виждали. — Погали предано с дългите си бели пръсти най-ценните части на светото разпятие, или по-точно на светата слонова кост, тъй като кръстът бе направен именно от такава материя.

— Всеки път, когато се наслаждавам на всички богатства на този Божи дом и омаята на разноцветните камъни ме откъсва от земните грижи, а благочестивият размисъл ме кара да размишлявам — като пренасям материалното към нематериалното — върху разнообразието на светите добродетели, изпитвам, така да се каже, чувството, че съм попаднал в някакво особено кътче на Вселената, кътче, което се измъква от калта на земята, но което не се е извисило напълно в непорочното небе. И ми се струва, че по Божията милост аз мога да бъда пренесен от този долен свят към горния по аналогичен път.

Говореше, обърнал лице към свода на кораба. И както беше унесен в обзелия го плам, като че ли по някакво особено благоволение на дневното светило сноп светлина, проникващ отгоре, заливаше лицето му и разперените му като кръст ръце.

— Всяка твар — рече той, — била тя видима или невидима, е светлина, доведена в битието от Създателя на светлините. И тази слонова кост, и този оникс, и камъните, които ни заобикалят, са светлина, защото аз усещам, че те са благородни и красиви, че съществуват според собствени закони за пропорция, че се различават по род и вид от всички останали родове и видове, че се определят от своето число, че не изменят на своя ред, че търсят полагаемото им се място според собствената си тежест. И тези неща ми се разкриват толкова ясно, колкото по-скъпоценна е по своята природа материята — светило по Божията сила, — която гледам; та нали, ако трябва да стигна до величието на причината — недостижима в своето съвършенство — от величието на следствието, нищо не ми говори по-ясно за величието на Божията първопричина от подобно великолепно следствие като златото или диаманта; та нали за нея ми напомнят дори такива неща като тора и насекомото! И когато в тези камъни долавям такива възвишени неща, душата ми плаче, тръпнеща от радост, не от земна суета или обич към богатството, а от най-чиста обич към непричинената първопричина.

— Наистина това е най-сладостната теология — промълви със смирена кротост Уилям, а аз си помислих, че той прибягна до онази коварна форма на мисълта, която риториците наричат ирония и която винаги трябва да бъде предшествана от пронунциацио119 — което пък е и знак, и оправдание за нейното използване; но Уилям никога не правеше така. Поради това абатът, привърженик на образната реч, изтълкува казаното от Уилям буквално и добави, все още изпаднал в мистичния си унес:

— Това е най-непосредственият способ, по който можем да се свържем с Всевишния, материално богоявяване.

Уилям се покашля възпитано и измърмори:

— Хъм… хъм. — Правеше така всеки път, когато искаше да заговори за друго. Успя да го стори умело, тъй като имаше обичая — мисля, че това е присъщо на всички от неговия край — да започва всяко свое изказване с дълга предварителни мънкания, сякаш изложението на една завършена мисъл щеше да му струва голямо умствено усилие. Но аз вече знаех, че колкото повече мънкания предшестваха думите му, толкова по-уверен беше той в правилността на съждението, което те щяха да изразят. — Хъм… хъм… — рече Уилям. — Ще трябва да поговорим за срещата и за дискусията за бедността…

— Бедността… — промълви все още унесеният абат, сякаш му бе трудно да слезе от онова прекрасно кътче на Вселената, където го бяха отнесли неговите скъпоценни камъни. — Да, срещата…

Започнаха да разговарят оживено за неща, някои от които вече ми бяха известни, а някои успях да проумея, докато ги слушах. Както вече споменах в началото на тази моя достоверна хроника, ставаше дума за двойния спор, който, от една страна, противопоставяше императора на папата, а от друга — папата на францисканците, които на капитула в Перуджа, макар и много години по-късно, бяха възприели тезисите на спиритуалите за бедността на Христа; и за бъркотията, след като францисканците застанаха на страната на императора — бъркотия, която от триъгълник на противопоставяне и съюз вече се бе превърнала в четириъгълник с намесата — която пък ми беше съвсем неясна — на абатите от ордена на свети Бенедикт.

Така и не можах да си обясня защо бенедиктинските абати бяха решили да закрилят и да дават приют на францисканците спиритуали, още преди техният собствен орден да започне да споделя становищата им. Защото, ако спиритуалите проповядваха отказ от всички земни блага, абатите от моя орден — както бе потвърдено и в деня, за който става дума, — следваха друг, не по-малко добродетелен, но съвършено противоположен път. Според мен абатите се опасяваха, че прекомерната власт на папата ще означава и прекомерна власт на епископите и на градовете, а моят орден бе запазил непокътнато своето могъщество през вековете именно водейки борба с бялото духовенство и търговците и заставайки като пряк посредник между небето и земята, като съветник на кралете.

Толкова често бях чувал да повтарят мисълта, че населението на тази земя се дели на пастири (сиреч духовниците), на кучета (сиреч войниците) и на овце (сиреч простолюдието). По-късно научих, че тази мисъл може да бъде изказана по различен начин. Бенедиктинците често говореха не за три степени, а за две големи разделения; едното се отнасяше за управлението на земните дела, а другото — за управлението на небесните дела. Що се отнася до земните дела, там беше валидно разделението на духовенство, светски властници и народ, но над това разделение властваше присъствието на черното духовенство, пряка връзка между християните и небето; монасите нямаха нищо общо със светските пастири — свещениците и епископите, невежи и покварени, вече склонни да подкрепят интересите на градовете, където под овце сега разбираха не толкова добрите и верни селяни, колкото търговците и занаятчиите. Бенедиктинският орден нямаше нищо против управлението на простолюдието да бъде поверено на бялото духовенство, стига окончателното определяне на правилото на тази връзка да бъде привилегия на монасите, които са в пряка връзка с източника на всяка земна власт, сиреч империята, така както имаха пряка връзка с източника на всяка небесна власт. Именно поради това — поне така мисля — мнозина бенедиктински абати, за да защитят достойнството на империята срещу градските управи (обединилите се епископи и търговци), се съгласиха да закрилят и спиритуалите францисканци; не споделяха техните становища, но тези хора им бяха полезни, тъй като предлагаха на императора добри аргументи против прекомерната власт на папата.

По тези причини, рекох си аз, сега Абон беше готов да сътрудничи с Уилям, пратеник на императора, и да служи като посредник между ордена на францисканците и папския двор. Въпреки яростния спор, поставящ в такава опасност единството на църквата, Микеле Чезена, когото папа Йоан бе канил нееднократно в Авиньон, най-сетне бе решил да приеме поканата, защото не искаше неговият орден да скъса окончателно с папата. Като генерален министър на францисканците той желаеше да помогне и за утвърждаването на техните становища и да спечели одобрението на папата, тъй като разбираше, че не би могъл да остане дълго време начело на ордена без съгласието на папата.

Ала мнозина му възразяваха, че папата го вика във Франция, за да му устрои клопка, да го обвини в ерес и да го даде под съд. Затова препоръчваха посещението на Микеле в Авиньон да бъде предшествано от преговори. Марсилий бе измислил нещо по-добро — да изпрати с Микеле и пратеник на императора, който да изложи пред папата становището на привържениците на императора. И то не толкова за да убеди стария Йоан XXII, а за да укрепи позициите на Микеле, който като член на имперска делегация не би могъл да стане толкова лесна плячка на отмъщението на папата.

Но и това предложение имаше твърде много неудобства и не можеше да се осъществи веднага. Оттук се бе зародила идеята за предварителна среща между членовете на имперската делегация и неколцина папски пратеници, за да съпоставят своите становища и да се споразумеят за среща с гаранции за сигурността на италианските гости. С уреждането на тази първа среща бе натоварен Уилям от Баскервил. След това той трябваше да изложи становищата на имперските теолози в Авиньон, ако, разбира се, преценеше, че пътуването не е свързано с опасности. Трудно начинание, тъй като се предполагаше, че папата, който искаше Микеле да се яви пред него сам, та да му е по-лесно да го склони към послушание, ще изпрати в Италия делегация, инструктирана да провали, доколкото това се окаже възможно, посещението на императорските пратеници в папския двор. До този момент Уилям бе действал твърде ловко. След продължителни консултации с редица бенедиктински абати (ето защо по време на нашето пътешествие се отбивахме на много места) той се бе спрял на манастира, където се намирахме в момента, именно защото бе известно, че абатът е предан на империята, но въпреки това — поради голямото си дипломатическо умение — бе гледан с добро око и от папския двор. Следователно манастирът беше нещо като неутрална територия, където двете групи можеха да се срещнат.

Но папата продължаваше да поставя условия. Той знаеше, че след като стъпи на територията на манастира, неговата делегация ще попадне под властта на абата; и тъй като в нея щяха да участват и представители на свещениците, не се съгласяваше с тази клауза, понеже се боеше от клопка на императора. Затова бе поставил условие за безопасността на неговите пратеници да се грижи отряд стрелци на френския крал, оглавявани от негово доверено лице. В Бобио чух Уилям да разговаря по този въпрос с пратеник на папата, разговаряха как да се формулират задълженията на този отряд или по-точно какво трябваше да се разбира под запазване неприкосновеността на папските пратеници. Накрая бе приета формулата, предложена от авиньонците, която изглеждаше приемлива: стрелците и техният капитан щяха да имат власт „над всички, които по един или друг начин биха се опитали да посегнат на живота на папските пратеници и да повлияят върху тяхното поведение и мнение с насилнически действия“. Тогава изглеждаше, че споразумението почива върху чисто формални основи. Но сега, след последните събития в манастира, абатът изглеждаше разтревожен и сподели своите съмнения с Уилям. Ако делегацията пристигнеше в манастира, преди да е разкрит авторът на двете престъпления (на следния ден тревогите на абата щяха да се умножат, защото престъпленията щяха да станат три), абатът трябваше да се съгласи, че сред тези стени се навърта човек, способен да повлияе с насилнически действия върху мнението и поведението на папските пратеници. Нямаше никакъв смисъл да се правят опити за прикриване на извършените престъпления, защото, ако се случеше още нещо, папските пратеници щяха да помислят, че срещу тях се крои заговор. Следователно имаше само два изхода. Или Уилям да открие убиеца, преди делегацията да пристигне (тук абатът го изгледа втренчено, сякаш искаше да му отправи мълчалив упрек, че още не се е справил с тази работа), или пък да предупредят честно представителя на папата за това, което ставаше, и да го помолят да сътрудничи, та по време на работата над манастира да бъде установен строг надзор. Това, разбира се, не се харесваше на абата, защото означаваше той да се откаже от част от властта си и да постави своите монаси под надзора на французите. Но не можеше да се рискува. И Уилям, и абатът бяха раздразнени от хода на събитията, но нямаха кой знае какъв избор. Затова решиха да вземат окончателно решение на следния ден. А дотогава не им оставаше друго, освен да се доверят на Божията милост и на съобразителността на Уилям.

— Ще направя всичко възможно, Ваше Преподобие — рече Уилям.

— Но, от друга страна, не виждам защо това може да компрометира срещата. Надявам се, че представителят на папата ще съумее да направи разлика между деянията на някакъв луд или убиец, или просто на един объркан човек, и сериозните въпроси, които ще трябва да се обсъдят от разумни мъже…

— Така ли мислите? — запита абатът, като се втренчи в Уилям. — Не забравяйте: авиньонците знаят, че ще се срещнат с минорити, сиреч с хора, които са в опасна близост с просещите монаси и с други, още по-неразумни от тях люде, с опасни еретици, които са се опетнили с престъпления — тук абатът понижи глас, — в сравнение с които станалите тук ужасни събития бледнеят като мъгла пред слънцето.

— Не е едно и също! — възкликна Уилям. — Не можете да поставяте знак на равенство между миноритите от капитула в Перуджа и някаква си банда еретици, които са изтълкували неправилно учението на Евангелието и са превърнали борбата срещу богатството в поредица от лични отмъщения или кръвопролитни безумства…

— Не много отдавна, и то недалеч оттук, една от тия банди, както ги наричате вие, премина с огън и меч през земите на епископа на Верчели и през планините край Новара — възрази рязко абатът.

— Имате предвид брат Долчино и апостолските братя…

— Лъжеапостолите — поправи го абатът. Отново чух да споменават Долчино и лъжеапостолите, отново някак си предпазливо, почти с нотки на ужас.

— Да, лъжеапостолите — съгласи се Уилям. — Но те нямаха нищо общо с миноритите…

— Но и едните, и другите почитаха еднакво Йоахим Калабрийски — настоя абатът. — Можете да попитате за това вашия събрат Убертино.

— Искам да напомня на Ваше Преподобие, че сега той е ваш събрат — рече Уилям, като се усмихна и направи лек поклон, сякаш искаше да поздрави абата за придобивката, която бе спечелил орденът, приемайки човек с такава репутация.

— Знам, знам — усмихна се абатът. — Известно ви е с каква братска загриженост нашият орден прие спиритуалите, когато върху тях се стовари гневът на папата. Нямам предвид само Убертино, но и мнозина други по-нисши братя, за които знаем малко, но за които навярно би трябвало да е известно повече. Защото се е случвало да даваме приют на бегълци, явили се облечени с раса на миноритите, а едва по-късно узнавах, че редица събития в техния живот са ги тласкали за известно време твърде близо до хората на Долчино…

— И тук ли? — запита Уилям.

— И тук. Може би ви разкривам нещо, за което всъщност знам малко, във всеки случай твърде малко, за да обвинявам. Но тъй като разследвате живота в тази обител, добре е и вие да знаете това. Ще ви кажа, че подозирам — обърнете внимание, подозирам — въз основа на неща, които съм чул или за които съм се досетил, че има един неясен период в живота на нашия ключар, който пристигна тук преди години заедно с миноритите.

— Ключарят ли? Ремиджо от Вараджине, привърженик на Долчино? Струва ми се, че това е най-кроткото създание, най-малко разтревоженото от въпроса за бедността създание, което съм виждал… — рече Уилям.

— Аз наистина не мога да кажа нищо против него, използвам добрата му служба, за която му е признателно и цялото братство. Но ви казвам това, за да разберете колко е лесно да се открие връзката между един монах и един просещ монах.

— Ваше Преподобие, пак не сте справедлив, ако ми разрешите да се изразя така — възрази Уилям. — Ние говорехме за хората на Долчино, а не за просещите монаси. За тях могат да се говорят различни неща, без дори да знаем за кои от тях става дума, тъй като имат най-различни имена, но никой не може да ги обвини, че проливат кръв. Най-много могат да бъдат обвинени, че прилагат на практика, без да проявяват кой знае колко разум, неща, които спиритуалите са проповядвали по-уверено и вдъхновявани от истинска обич към Господа; в това отношение аз съм съгласен, че разделителната линия между едните и другите е твърде крехка…

— Но просещите монаси са еретици! — прекъсна го рязко абатът. — Те не се ограничават да поддържат тезата за бедността на Христос и апостолите, учение, което — макар и да не го споделям — може да бъде успешно противопоставено на авиньонската надменност. Но от това учение просещите монаси стигат до практически извод, като оповестяват правото на бунт, на плячкосване, на извращаване на нравите…

— Но кои просещи монаси?

— Поначало всички. Знаете, че те са се опетнили със страшни Престъпления, не признават брака, отричат ада, вършат содомия, приемат богомилската ерес от България и Драговица…

— Моля ви — рече Уилям, — не смесвайте различни неща! Говорите, сякаш просещите монаси, патарените, валденсите, катарите, българските богомолци и еретиците от Драговица са едно и също!

— Така е — възрази рязко абатът. — Такива са, защото са еретици, защото поставят под опасност реда в цивилизования свят, включително и реда в империята, която ми се струва, че поддържате. Преди повече от сто години последователите на Арналдо Брешански120 подпалиха домовете на благородниците и на кардиналите и това бе резултат от ломбардската ерес на патарените. Знам разни страшни истории за тези еретици, чел съм за тях в Цезарий от Хайстербах121. Във Верона каноникът на църквата „Свети Гедеон“, на име Еверардо, забелязал, че неговият хазаин излизал всяка нощ с жена си и дъщеря си. Попитал един от тях — кого не си спомням — къде ходят и какво правят. Ела и ще видиш, бил отговорът; и той отишъл с тях в някакво просторно подземие, където се били събрали лица от двата пола. Някакъв ересиарх — всички го слушали мълчаливо — им държал проповед, пълна с богохулства, за да ги тласне към поквара и разврат. После угасили свещта и всеки се нахвърлил върху съседката си, без да го е еня дали му е законна съпруга, или е неомъжена жена, дали е вдовица или девственица, господарка или слугиня, нито (и това било най-лошото, нека Бог ми прости, че разказвам тия страшни неща) дали му е дъщеря или сестра. Като видял това, Еверардо, който бил лекомислен и похотлив младеж, се престорил на техен последовател, примъкнал се — не помня дали до дъщерята на своя хазаин или до друга девойка — и след като изгасили свещта, съгрешил с нея. За съжаление правел това повече от година, та накрая учителят казал, че този младеж, който посещавал толкова усърдно техните сбирки, скоро щял да може да поучава и новоприетите. Едва тогава Еверардо си дал сметка в каква бездна е пропаднал и успял да се отърве от техните примамки, като заявил, че посещавал този дом не заради ереста, а защото обичал да си има работа с млади момичета. Изгонили го. Както виждате, такъв е законът, такъв е начинът на живот на еретиците — патарени, катари, йоахимити и разните му там спиритуали. И няма какво да им се чудим: не вярват във възкресението на плътта, не вярват, че адът е наказание за грешниците, смятат, че могат да вършат безнаказано всичко. Наричат се катари, сиреч чисти.

— Абон — рече Уилям, — вие водите усамотен живот в този прекрасен и свят манастир, който е далеч от светската низост. Животът в градовете е много по-сложен, отколкото си мислите, пък и вие знаете, че и грехът, и злото имат различни степени. Лот122 е съгрешавал много по-малко от своите съграждани, които са имали нечестиви помисли дори към пратените от Бога ангели, а предателството на Петър е нищо в сравнение с това на Юда; първият е получил прошка, другият — не. Не можете да смятате, че патарените и катарите са едно и също. Патарените са движение за реформиране на нравите, но в рамките на законите на Светата църква майка. Те винаги са искали да подобрят начина на живот на духовниците.

— Поддържайки, че не бива да се приемат тайнствата от нечистите свещенослужители…

— И са сбъркали, но това е била единствената им грешка от гледна точка на доктрината. Никога не са си поставили за цел да изменят Божия закон…

— Но патаренските проповеди на Арналдо Брешански в Рим преди повече от двеста години са подбудили тълпите да подпалят домовете на благородниците и кардиналите.

— Арналдо се опитал да приобщи към своето реформаторско движение градските управници. Но те отказали и той намерил подкрепа в простолюдието, в бедняците. Той не носи никаква отговорност за яростта, с която те отговорили на призива му против покварата в града.

— Градът винаги е покварен.

— Градът — това е мястото, където днес живеят християните, а вие и ние сме техни пастири. Градът е място за скандали, място, където богатият прелат учи на добродетели бедното и гладно простолюдие. Безредиците на патарените се пораждат от тези условия. Печално, но не и непонятно явление. Катарите са друго нещо. При тях става дума за една източна ерес, която стои извън учението на църквата. Не знам дали наистина вършат, или пък са вършили престъпленията, които им се приписват. Знам, че не признават брака, че отричат ада. Питам се дали много от деянията, които не са извършили, не им се приписват само заради техните идеи (които, разбира се, са нечестиви).

— Нима искате да кажете, че катарите не са се объркали с патарените и че и едните, и другите не са две от многобройните лица на намесата на нечестивия?

— Исках да кажа, че много от тези ереси, независимо от ученията, които поддържат, имат успех сред простолюдието, защото им подсказват, че е възможен и друг живот. Искам да кажа, че твърде често простолюдието не може да се оправи в различните учения. Искам да кажа, че често се е случвало тълпите от простолюдието да бъркат проповедите на катарите с проповедите на патарените, а и едните, и другите — с проповедите на спиритуалите. Абон, животът на простолюдието не се осветява от знанието, нито от бдителното умение да различаваме, които ни правят мъдри. Над простолюдието тегнат и болестите, и бедността, която пък е утежнена от невежеството. Често за мнозина от тези хора приобщаването към една еретическа група е само начин да изразят своето отчаяние. Къщата на един кардинал може да бъде подпалена или защото някой иска животът на духовенството да стане по-съвършен, или за да се докаже, че адът, за който той проповядва, не съществува. Но има една постоянна причина — съществуването на ад на земята, в който живее паството, на което пък сме пастири. Знаете много добре, че както те не правят разлика между българската църква123 и последователите на свещеника Липранд, така и имперските власти и техните привърженици често не правеха разлика между спиритуалите и еретиците. Не са малко случаите, когато гибелини, за да се наложат над своите врагове, са подкрепяли сред народа идеите на катарите. Според мен те са постъпвали неправилно. Но сега знам, че същите хора, за да се отърват от тези твърде „прости“ неспокойни и опасни противници, често пъти са приписвали на едните еретическите схващания на другите, пращайки всички на кладите. Абон, кълна ви се, виждал съм с очите си добродетелни люде, искрени последователи на бедността и непорочността, но противници на епископите, които епископите предаваха на светските власти — били те служители на империята или на свободните градове, — обвинявайки ги в полово смешение, в содомия и нечестиви деяния, вършени може би от други, но не и от тези хора. Простите хорица са като добитък за клане — използват ги в борбата срещу властта на съперниците, а когато вече не са нужни, ги предават на заколение.

— Добре тогава — запита абатът с очевидна ирония, — какви са били Долчино и неговите безумци, Герардо Сегалели и ония долни убийци? Катари-престъпници или добродетелни просещи монаси, богомили-содомити или патарени-реформатори? Уилям, ще ми кажете ли къде е истината, вие, дето знаете толкова за еретиците, че можете да минете и за някой от тях?

— Понякога никъде — отвърна тъжно Уилям.

— Виждате ли, че и вие не можете да правите разлика между еретик и еретик? Аз поне си имам едно правило. Знам, че еретици са тия, дето поставят в опасност реда, в който живеят християните. Защитавам империята, защото тя ми гарантира този ред. Боря се срещу папата, защото предава духовната власт на епископите в градовете, които се съюзяват с търговците и сдруженията и не ще могат да поддържат този ред. А ние го поддържаме от векове. Що се отнася до еретиците, и за тях си имам правило; то се изразява в отговора на абата на Сито Арнолд Амалрик, когато го запитали какво да правят с жителите на град Безиер, които били заподозрени в ерес. Избийте ги до крак, Бог ще разпознае своите.

Уилям наведе очи и помълча. После каза:

— Град Безиер бе превзет и нашите не се съобразяваха нито с достойнството, нито с пола, нито с възрастта; близо двайсет хиляди души бяха изклани. А след клането градът бе ограбен и изгорен.

— И свещената война е война.

— И свещената война е война. Може би именно затова не бива да се водят свещени войни. Но какво приказваме, аз съм тук, за да поддържам правата на Лудвиг, който също опустошава Италия. И аз съм в плен на плетеница от странни съюзи. Странен е съюзът на спиритуалите с империята, на империята с Марсилий, който иска власт за народа. Странен е и съюзът между нас двамата, с толкова различни намерения и традиции. Но имаме две общи цели — успешното провеждане на срещата и разкриването на един убиец. Нека се опитаме да работим в мир.

Абатът разпери ръце.

— Целунете ме и да се помирим, брате Уилям. С такъв знаещ човек като вас бих могъл да разисквам дълго по сложни въпроси из областта на теологията и морала. Но не бива да се поддаваме на страстта към дискусията по подобие на парижките учени. Прав сте, имаме важна задача, трябва да действаме в съгласие. Но говорих за всички тия неща, защото мисля, че има някаква връзка — нали разбирате, — някаква възможна връзка, или по-точно, че някои биха могли да свържат станалите престъпления със становищата на вашите събратя. Затова ви предупредих, затова трябва да предотвратим всякакви подозрения или намеци от страна на авиньонците.

— Трябва ли да направя извод, че Ваше Преподобие ми подсказва следа за моето издирване? Смятате ли, че зад тези събития може да стои някаква тъмна история, свързана с еретичното минало на някой монах?

Абатът помълча, като гледаше Уилям с каменно лице, После каза:

— Вие трябва да разследвате тези злокобни събития. Ваша работа е да имате подозрения, дори и да заподозрете някого без причина. Тук аз съм баща на всички. Ще добавя: ако знаех, че миналото на един от моите монаси поражда оправдани съмнения, сам щях да взема мерки да изкореня вредния бурен. Знаете какво знам. А каквото не знам, ще трябва да излезе на бял свят благодарение на вашата проницателност. Но при всички случаи дръжте ме в течение, непременно. — После се сбогува и излезе от църквата.

— Драги ми Адсон, работата става все по-сложна — рече помръкнал Уилям. — Ние тичаме подир някакъв ръкопис, интересуваме се от наклонностите на някои твърде любопитни монаси и от живота на други, прекалено похотливи монаси, а ето, че се очертава все по-настойчиво още една следа, при това съвършено различна. Ключарят… А с ключаря тук е пристигнало и онова звероподобно, Салваторе… Но сега трябва да си починем, нали решихме тази нощ да не спим.

— Още ли възнамерявате да проникнете тази нощ в библиотеката? Не се ли отказвате от първата следа?

— Ни най-малко. Кой казва, че става дума за две различни следи? Пък и тази история с ключаря може да е само някакво подозрение на абата.

И тръгна към дома на поклонниците. Като стигна при входа, той се спря и заговори, сякаш продължаваше казаното дотук:

— Всъщност абатът ме натовари да разследвам случая със смъртта на Аделмо, когато си мислеше, че между младите монаси стават нечестиви неща. Но сега смъртта на Венанций буди други подозрения; може би абатът е доловил, че ключът на тайната е в библиотеката, и не желае да разследвам този въпрос. А за да отклони вниманието ми от Зданието, ми подхвърля следата за ключаря…

— Но защо смятате, че той не иска да…

— Не задавай излишни въпроси. Абатът ми каза още в самото начало, че библиотеката е недосегаема. Сигурно има основания. Възможно е и той да е замесен в нещо, което смята, че няма връзка със смъртта на Аделмо; но сега си дава сметка, че скандалът се разраства и може да бъде забъркан и той. Затова не желае истината да бъде разкрита или поне не желае аз да я разкрия…

— Но това значи, че се намираме в място, което Бог е лишил от своята закрила — рекох с отчаяние.

— Нима си срещал място, където Бог би се чувствал добре? — запита ме Уилям, като ме огледа отвисоко.

После ме отпрати да спя. Докато си лягах, си рекох, че не биваше баща ми да ме праща да пътешествам, че това се оказа много по-сложно, отколкото си мислех. Започнах да научавам прекалено много.

— Избави ме от пастта лъвска — помолих се аз, като заспивах.