"Името на розата" - читать интересную книгу автора (Еко Умберто)Ден вториПОВЕЧЕРИЕВечерята премина в потиснато настроение, мълчаливо. От момента, в който бяха открили трупа на Венанций, бяха изминали малко повече от дванайсет часа. Всички поглеждаха изпод вежди празното му място на масата. А когато дойде време за повечерие, шествието, което тръгна към хора, приличаше на погребална процесия. Взехме участие в службата; бяхме застанали в кораба и наблюдавахме третия параклис. Църквата бе слабо осветена, затова, когато видяхме как Малахий изникна от мрака, за да стигне до своя трон, не можахме да разберем откъде идва. За всеки случай се оттеглихме на тъмно място — скрихме се в страничния кораб, та никой да не забележи, че след като службата приключи, ще останем. Под расото си бях скрил светилника, който успях да взема от кухнята по време на вечерята. Щяхме да го запалим от големия бронзов триножник, където през цялата нощ гореше огън. Имах и нов фитил, и много зехтин. Можехме да си светим дълго време. Бях твърде възбуден от това, което се канехме да сторим, та не обръщах внимание на службата, която приключи почти незабелязано за мен. Монасите нахлузиха качулките над лицата си и потеглиха бавно един след друг към своите килии. Църквата опустя, осветена от припламващия огън в триножника. — Хайде — подкани ме Уилям, — на работа. Доближихме се до третия параклис. Долната част на олтара наистина приличаше на костница: в чудесно изваяния барелеф върху купчина пищяли бяха струпани черепи с дълбоки очни кухини и вдъхваха уплаха у този, който ги погледнеше. Уилям повтори шепнешком това, което чу от Алинардо (четвъртият череп вдясно, натисни в очните кухини). Пъхна пръсти в очните кухини на това лице без плът и веднага се разнесе дрезгаво изскърцване. Олтарът се раздвижи и се завъртя около някаква невидима ос, а пред нас се откри потънал в мрак отвор. Вдигнах високо светилника, видяхме влажни стъпала. Преди да слезем, обсъдихме дали трябва да затворим вратата след себе си. — По-добре не — рече Уилям, — не знаем дали после ще съумеем да я отворим. А колкото до опасността да бъдем разкрити, ако някой дойдеше по това време, използвайки същия механизъм, той щеше да го стори, защото знаеше как да влезе и затворената врата нямаше да го спре. Слязохме десетина и повече стъпала и тръгнахме по някакъв коридор, от двете страни на който бяха издълбани хоризонтални ниши, подобни на тия, които по-късно имах случай да видя в много катакомби. За пръв път влизах в костница и ми стана много страшно. Костите на монасите бяха събирани тук в продължение на векове; след като са били изравяни, са били струпвани в нишите, без да са правени опити да бъдат сглобени отново така, както са лежали в гробовете. В някои ниши имаше само дребни кости, в други само черепи — наредени почти на пирамиди, та да не падат един връз друг; зрелище, всяващо истински ужас, особено с тия светлини и сенки, дето се редуваха, като минавахме със запаления светилник. В една ниша зърнах само ръце, много ръце, сплетени завинаги една в друга — истинско валмо от мъртви кости. И когато за миг усетих, че в това средище на мъртъвци има някаква живинка, когато нещо изцвърча и се шмугна в мрака, не можах да се сдържа и извиках. — Мишки са — успокои ме Уилям. — Какво търсят тук мишки? — И те минават оттук, също като нас, тъй като костницата води към Зданието, значи и към кухнята. И към книгите в библиотеката. Сега ще разбереш защо лицето на Малахий изглежда толкова строго. Службата му го задължава да минава оттук два пъти на ден — сутрин и вечер. Той наистина няма за какво да се смее. — Но защо в Евангелието никъде не се споменава, че Христос се е смял? — запитах аз ей така, без повод. — Вярно ли е това, дето твърди Хорхе? — Безброй хора са се питали дали Христос се е смял. Мен тази работа не ме интересува кой знае колко. Мисля, че изобщо не се е смял, защото — бидейки всезнаещ, както се полага на сина Божи — той е знаел какво ще сторим ние, християните. Но ето че стигнахме. И наистина, слава Богу, коридорът свърши, следваха отново стъпала; като ги изкачихме, трябваше само да бутнем една врата от масивно дърво, обкована с желязо, и се озовахме зад комина в кухнята, точно под виещата се стълба, която водеше към скриптория. Докато се изкачвахме, стори ни се, че горе нещо изшумоля. Помълчахме, после аз казах: — Не може да бъде. Никой не е влизал преди нас… — Ако това е единственото място, откъдето може да се стигне до Зданието. В миналото е било крепост, сигурно има много повече тайни входове. Ще се изкачваме тихо. Но нямаме кой знае какъв избор. Ако изгасим светилника, няма да знаем къде отиваме, ако го оставим да свети, ще предупредим този, който е горе. Единствената ни надежда е, ако наистина има някой, той да се бои повече от нас. Стигнахме в скриптория, като се изкачихме през северната кула. Масата на Венанций се намираше точно на отсрещната страна. Залата беше твърде просторна, затова, докато вървяхме, можехме да осветяваме само по няколко разкрача от стената. Надявахме се, че в двора няма никой, който да забележи през прозорците, че тук свети. На масата всичко изглеждаше наред, но Уилям се наведе веднага да огледа листовете в долния шкаф и възкликна недоволен. — Липсва ли нещо? — попитах аз. — Днес тук видях две книги, едната беше на гръцки. Именно тя липсва. Някой трябва да я е взел, и то бързайки, защото един пергамент е паднал на пода. — Нали надзираваха масата… — Да. Може би някой е ровил преди малко. Може би още е тук, — Той се обърна към мрака и гласът му проехтя сред колоните: — Ако си тук, пази се! — Това ми се стори уместно; както каза Уилям, винаги е по-добре, ако този, от когото се боим, се бои повече от нас. Уилям постави на масата листа, който беше намерил на пода, и се наведе над него. Каза ми да му светна. Доближих светилника и видях, че половината от листа бе празна, а другата бе изписана с дребни букви, чийто произход успях да разгадая с мъка. — Гръцки ли е? — попитах аз. — Да, но не мога да разчета добре. — Извади от расото очилата си и ги сложи на носа си, после се наведе още към листа. — Да, гръцки е, изписано е съвсем ситно, и то твърде хаотично. И с очилата ми е трудно, нужна ми е още светлина. Доближи се… Той вдигна листа към очите си, а аз направих глупост — вместо да мина зад него и да вдигна светилника над главата му, застанах точно пред него. Той ми каза да се отдръпна, но докато се измествах, пламъкът облиза гърба на листа. Уилям ме отблъсна, рече, че май искам да изгоря ръкописа, и изведнъж възкликна. Видях съвсем ясно как върху горната част на листа се появиха някакви неясни кафявожълти знаци. Уилям ме накара да му подам светилника и почна да го движи зад листа, като гледаше пламъкът да е близо до пергамента, но така, че да го нагрява, без да го облизва. Постепенно, сякаш някаква невидима ръка изписваше „Мане, Текел, Фарес“128 — следвайки движението на светилника, който Уилям държеше в ръка, докато димът от върха на пламъка почерняше задната част, — по бялото лице на листа започваха да се появяват знаци, които не приличаха на буквите на никоя азбука, а напомняха заклинателните знаци на магьосниците. — Фантастично! — възкликна Уилям. — Става все по-интересно! — Той се огледа и продължи: — По-добре ще бъде да не позволяваме нашето откритие да стане достояние на тайнствения посетител, ако все още е тук… — Сне очилата и ги постави на масата, нави грижливо пергамента и го скри в расото си. Бях все още смаян от тия, малко е да се каже, чудодейни събития и тъкмо се канех да поискам да ми разясни някои неща, стресна ни внезапен рязък шум. Идеше откъм подножието на източната стълба, дето водеше към библиотеката. — Нашият човек е там, дръж го! — викна Уилям и ние хукнахме нататък; Уилям се затича по-бързо, а аз по-бавно, защото държах светилника. Чух шум като от човек, който се спъва и пада, затичах се и видях Уилям до стълбата — оглеждаше някаква дебела книга с корици, скрепени с металически розетки. В същия миг чухме друг шум — идеше оттам, откъдето бяхме дошли. — Ама че съм глупак! — възкликна Уилям. — Към масата на Венанций, бързо! Разбрах, че този, който се криеше в мрака зад нас, бе хвърлил книгата, за да отвлече вниманието ни. Уилям отново се оказа по-бърз от мен и стигна пръв до масата. Докато тичах след него, зърнах сред колоните сянката на бягащ човек, който хукна по стълбата на западната кула. Обзет от войнствен плам, подадох светилника на Уилям и хукнах слепешката към стълбата, по която се бе спуснал беглецът. Имах чувството, че съм воин на Христа, борещ се с всички пълчища на пъкъла, и изгарях от желанието да заловя непознатия и да го предам на моя учител. Почти се претърколих по виещата се стълба, като се спънах в полите на расото си (това бе единственият миг в живота ми — кълна се, — когато изпитах съжаление, че съм постъпил в монашески орден!), но веднага се утеших с проблесналата в ума ми мисъл, че и моят противник сигурно се сблъсква със същите трудности. При това, ако беше успял да вземе книгата, ръцете му не бяха свободни. Почти се търкулнах в кухнята зад пещта за хляба и в слабата светлина, която звездната нощ хвърляше в просторното помещение, зърнах сянката, която преследвах — тя тъкмо се вмъкваше през вратата на трапезарията и я хлопна след себе си. Втурнах се към вратата, загубих няколко секунди, докато я отворя, влязох, огледах се — нямаше никой. Външната врата беше все още залостена. Огледах се — мрак и тишина. Зърнах някаква светлина откъм кухнята и се долепих до стената. На прага между двете помещения се появи фигура на човек, осветена от светилник. Извиках. Беше Уилям. — Няма никой, нали? Така си и мислех. Тоя човек не е излязъл през вратата. Не се ли спусна към костницата? — Не, излезе оттук, но накъде — не знам. — Нали ти казах, сигурно има и други проходи, няма смисъл да ги търсим. Нашият човек сигурно вече се измъква, и то далеч от нас. И е взел и очилата ми. — Очилата ли? — Точно така. Нашият приятел не можа да вземе листа, но проявявайки забележително хладнокръвие, минавайки, е взел от масата очилата ми. — Защо? — Защото не е глупав. Той ме чу да говоря за тези бележки, разбрал е колко са важни, рекъл си е, че без очилата не ще успея да ги разчета, при това е уверен, че няма да ги покажа никому. И наистина сега съм в такова положение, че е все едно дали тия бележки са у мен, или не. — Но откъде е разбрал за очилата ви? — Ех, нали вчера говорихме за тях със стъкларя; освен това тази сутрин, когато бяхме в скриптория, си ги сложих, за да се ровя из книжата на Венанций. Значи мнозина знаят колко са ценни тия лещи. Аз бих могъл да разчета един обикновен ръкопис, но не и този — и в същия миг разви тайнствения пергамент, — където текстът на гръцки е изписан съвсем ситно, а горната част е твърде неясна… Той ми посочи загадъчните знаци, появили се като по чудо след загряването със светилника. — Венанций е искал да прикрие някаква важна тайна, затова е използвал някое от тия мастила, дето, като пишеш с тях, не остава следа, а при загряване написаното излиза наяве. Но тъй като не знам точно какво мастило е използвал и знаците може да изчезнат отново, побързай — ти имаш силно зрение, — побързай да ги препишеш колкото се може по-точно, дори — по-едри. Така и сторих, без да знам какво преписвах. Ставаше дума за четири-пет реда от наистина магьоснически знаци; сега отбелязвам само началните знаци, та читателят да добие представа с каква загадка трябваше да се справяме: След като ги преписах, Уилям ги прегледа, за съжаление без очила, като държеше плочката на доста голямо разстояние от носа си. — Сигурно е някаква тайна азбука, която ще трябва да разчетем — рече той. — Знаците не са изписани добре, а може ти да си ги преписал още по-лошо, но, така или иначе, трябва да е някаква зодиакална азбука. Ето виж, на първия ред имаме… — Отдалечи още повече листа от себе си, присви очи и направи опит да се съсредоточи. — Стрелец, Слънце, Меркурий, Скорпион… — А какво означават? — Ако Венанций е бил наивник, е щял да използва най-често срещаната зодиакална азбука: А равно на Слънцето, В равно на Юпитер… Следователно първият ред би трябвало да се чете… я се опитай да го запишеш: RAIQASVL… — Замълча. — Не, това не означава нищо, а Венанций не беше наивник. Той е използвал азбуката под друг ключ. Ще трябва да го открия. — Възможно ли е това? — запитах с възхищение. — Да, стига да притежаваш малко от познанията на арабите. Най-добрите книги по криптография са дело на учени-неверници, в Оксфорд имах възможност да накарам да ми прочетат някои от тях. Бейкън беше прав, като твърдеше, че овладяването на знанията минава през изучаването на езиците. Много отдавна Абу Бакр Ахмад бен Али бен Уахия ан Набати е написал „Книга за неистовото желание на предания да усвои загадките на древните писмена“ и е набелязал много правила за създаване и разчитане на тайнствени азбуки, подходящи не само за магьосничество, но и за размяна на писма между войските или пък между някой крал и неговите посланици. Виждал съм други арабски книги, където са изброени доста остроумни начини за писане. Така например ти можеш да замениш една буква с друга, можеш да напишеш думата обратно, можеш да пишеш буквите в обратен ред, но като ги използваш през буква, а след това да започнеш отначало; можеш, както е в този случай, да замениш буквите със зодиакални знаци, но като придаваш на буквите тяхната числена стойност, а след това, използвайки друга азбука, да превърнеш числата в други букви… — Коя ли от тия системи е използвал Венанций? — Ще се наложи да опитаме всички и много други. Но първото правило за дешифрирането на едно послание е да отгатнем какво иска да ни съобщи. — Но в такъв случай няма нужда да се дешифрира по-нататък! — засмях се аз. — Нямам предвид това. Могат да бъдат формулирани различни хипотези какви биха могли да бъдат първите думи от посланието, а след това да се провери дали извлеченото правило важи и за останалата част от текста. Например тук Венанций сигурно е отбелязал ключа, за да проникнем в „finis Africae“. Ако реша, че посланието говори именно за това, изведнъж ми идва наум определен ритъм. Погледни първите три думи, като имаш предвид не буквите, а броя на знаците… IIIIIIII IIIII IIIIIII… А сега, опитай се да разделиш всяка дума на срички от по два знака и ги изговори на глас: та-та-та, та-та, та-та-та… Нищо ли не ти идва наум? — На мен нищо. — А на мен — да. Secretum finis Africae…129 Но ако е така, то първата и шестата буква на последната дума би трябвало да са еднакви; така е в действителност; виж, повтаря се два пъти знакът, символ на Земята. А първата буква от първата дума, S, би трябвало да бъде и последна буква от втората дума; така е, както виждаш, два пъти се повтаря знакът на Дева. Може би сме на прав път. Но би могло да става дума и само за поредица от съвпадения. Трябва да се открие някакво правило за съответствието… — Но къде? — В главата. Трябва да се измисли. И да проверим дали е точно. Но докато си играя да ги изпробвам, ще ми отиде пял ден. Не повече, защото — запомни добре — няма тайнопис, който човек да не е в състояние да разгадае, стига да има малко търпение. Но сега има опасност да закъснеем, а нали искаме да посетим библиотеката. Пък и без очила не ще успея да прочета втората част от посланието, а ти не можеш да ми помогнеш, тъй като за теб тези знаци… — Graeca sunt, non leguntur130 — добавих аз и се почувствах крайно неудобно. — Точно така. Сега нали разбра колко е бил прав Бейкън. Учи! Но да не губим кураж. Да приберем пергамента и твоите записки и да се качим в библиотеката. Защото тази нощ и десет пълчища от дяволи не ще съумеят да ни спрат. Аз се прекръстих. — Кой ли бе дошъл тук преди нас? Може би Бенций? — Бенций изгаряше от желание да разбере какво има на масата на Венанций, но мисля, че нямаше намерение да ни играе такива долни номера. Той ни предложи да се съюзим, пък и не останах с впечатлението, че е чак толкова смел да се вмъкне нощем в Зданието. — Ами ако е бил Беренгарий или Малахий? — Струва ми се, че Беренгарий би могъл да се реши на подобна постъпка. В края на краищата и той е отговорен за библиотеката, има угризения, загдето е издал нейна тайна; може би е предполагал, че Венанций е взел книгата и е искал да я върне на мястото й. Не е успял да се качи, сега сигурно се опитва да скрие някъде книгата и ако е рекъл Бог, когато се опита да я сложи там, където е била, бихме могли да го заловим на местопрестъплението. — Може би е бил и Малахий, подтикнат от същите причини. — Не бих казал. Малахий, след като е останал сам, за да затвори Зданието, е имал колкото си иска време да се рови из масата на Венанций. Това ми беше от ясно по-ясно и нямаше как да го предотвратя. Сега знаем, че Малахий не е постъпил така. Ако поразмислиш, ще ти стане ясно — нямаме основание да подозираме, че Малахий е знаел, че Венанций е проникнал в библиотеката и е взел нещо оттам. Това е известно на Беренгарий и Бенций, на теб и на мен. След изповедта на Аделмо това може да е станало известно и на Хорхе, но той не може да тича по виещата се стълба така, както правеше онзи… — Ами ако е бил Беренгарий или пък Бенций? — А защо не Пачифико от Тиволи или някой от монасите, които видяхме днес тук? Или пък стъкларят Никола, който знае за моите очила? Или пък онзи чудак Салваторе, за когото ни казаха, че обикалял нощем за не знам какви си работи? Трябва да внимаваме, не бива да ограничаваме кръга на заподозрените само защото думите на Бенций ни насочват в една посока, Може би Бенций е искал да ни обърка. — Но ви се стори искрен. — Така е. Но не забравяй, че първото задължение на един инквизитор е да заподозре най-напред тези, които изглеждат искрени. — Работата на инквизитора не е никак приятна — рекох аз. — Затова се и отказах. Но както виждаш, налага се отново да се заловя с нея. А сега, хайде в библиотеката. |
|
© 2025 Библиотека RealLib.org
(support [a t] reallib.org) |