"Името на розата" - читать интересную книгу автора (Еко Умберто)

Ден първиТРЕТИ ЧАС

Когато Уилям води поучителен разговор с абата

Ключарят беше дебел простоват мъж, но веселяк, побелял, но изглеждаше як, беше дребен и пъргав. Заведе ни в нашите килии в дома на поклонниците. Или по-точно, заведе ни в килията, отредена за моя учител, като ми обеща, че за следния ден ще даде и на мен килия, тъй като аз, макар и послушник, съм техен гост и следователно трябвало да се отнасят към мен с най-големи почести. А тази нощ съм можел да преспя в просторната ниша в стената на килията, където бе наредил да сложат прясна слама. Така, добави той, правели за слугите на някой виден гост, който държал да бъде охраняван, докато спи.

После монасите ни донесоха вино, сирене, маслини, хляб и хубаво сухо грозде и ни оставиха да се подкрепим. Ядохме и пихме с голяма наслада. Моят учител нямаше строгите нрави на бенедиктинците и не обичаше да се храни в мълчание. Пък и винаги говореше за толкова прекрасни и мъдри неща, че приличаше на монах, който чете житията на светиите.

Този ден не можах да се въздържа и го разпитах отново за случката с коня.

Не — рекох аз, — когато вие разгадахте следите по снега и клоните, все още не бяхте видели Брунело. Тия следи можеха да ни говорят за всякакви коне или поне за всички коне от тази порода. Значи ли това, че не можем да твърдим, че книгата на природата ни говори само по същество, както учат мнозина видни теолози?

— Не съвсем, скъпи Адсон — отвърна учителят. — Разбира се, тези следи ми говореха, ако щеш, за коня като понятие и щяха да ми говорят така навсякъде, където се натъкнех на тях. Но следата на това място и в този час на деня ми подсказваше, че оттам е минал поне един от всички възможни коне. Така аз се намирах насред пътя между запознаването с понятието „кон“ и опознаването на кон от определена порода. Така или иначе, онова, което знаех за коня изобщо, ми беше подсказано от следата, която беше особена. Бих могъл да кажа, че в момента бях изпаднал в плен на особения характер на следата и на собственото си невежество, което придобиваше твърде прозрачната форма на всеобхватното понятие. Когато зърнеш нещо отдалеч и не можеш да разбереш какво е, ще се задоволиш да го определиш просто като тяло. След като се приближиш, ще определиш, че е някакво животно, макар и да не знаеш още дали е кон или магаре. И най-сетне, когато се доближиш още повече, ще можеш да кажеш, че е кон, макар и да не знаеш още дали е Брунело или Фавело. Едва когато стигнеш на нужното разстояние, ще видиш, че е Брунело (или именно този кон, а не друг, каквото и име да му дадеш). Това вече ще бъде пълното познание, долавянето на особеното. И аз допреди един час бях готов да срещна всички коне, но не поради широтата на моя ум, а поради ограничеността на моята интуиция. А гладът на моя ум бе уталожен едва когато видях именно този кон, който монасите водеха за юздата. Едва тогава се уверих, че предишните ми разсъждения са ме довели близо до истината. Така понятията, които аз използвах, за да си представя кон, който още не бях видял, бяха чисто и просто знаци, както бяха знаци за понятието „кон“ и следите по снега; ние използваме знаци и знаци за знаци само когато ни липсват нещата.

Друг път пък говореше твърде скептично за всеобщите идеи и с голямо уважение за отделните явления; и тогава, и по-късно си мислех, че тази негова склонност се дължеше както на обстоятелството, че беше британец, така и на обстоятелството, че беше францисканец. Но този ден просто нямах достатъчно сили за теологични спорове; затова се сгуших в определената ми ниша, загърнах се в едно одеяло и заспах дълбоко.

Ако някой влезеше, сигурно би ме взел за някакъв вързоп. Така сигурно си е помислил и абатът, когато дойде към третия час да посети Уилям, Така аз можах да слушам, без те да забележат, първия им разговор. И то не преднамерено, защото, ако се бях разкрил изведнъж пред посетителя, щеше да бъде още по-неучтиво, отколкото да се спотайвам, както и сторих, със смирение.

И така, Абон пристигна. Извини се за безпокойството, приветства отново Уилям с добре дошъл и му каза, че трябвало да говори лично с него за нещо много сериозно.

Започна с това, че го поздрави за умението, което бе проявил при случката с коня, и го запита как е съумял да даде такива точни сведения за кон, който изобщо не бе виждал. Уилям му обясни накратко и безстрастно хода на своите разсъждения и абатът остана много доволен от неговата досетливост. Каза, че не е могъл да очаква друго от човек, известен със своята голяма прозорливост. Каза, че е получил писмо от абата на Фарфа, който не само го известявал за мисията, възложена на Уилям от императора (за което щели да разискват през следващите дни), но му съобщавал, че моят учител бил инквизитор при някои процеси в Англия и Германия, където се отличил с голяма проницателност, съпроводена и с голяма човечност.

— Приятно ми бе да науча — добави абатът, — че в редица случаи вие сте се застъпвали за невинността на обвиняемия. Убеден съм, както никога досега, че в тези мрачни времена дяволът се намесва непрестанно в човешките дела — и се озърна плахо, сякаш врагът бе проникнал и сред тези стени, — но съм убеден също, че често дяволът действа и поради второстепенни причини. Знам, той може да подбуди жертвите си да вършат злини така, че вината да падне върху някой праведник, и изпитва задоволство, загдето праведникът ще бъде изгорен вместо неговата жертва. Често, за да докажат своето усърдие, инквизиторите изтръгват с всякакви средства признания от обвиняемия, като мислят, че добър инквизитор е само онзи, който завършва процеса, като намира изкупителна жертва…

— И един инквизитор може да бъде подтикван от дявола — рече Уилям.

— Възможно е — съгласи се предпазливо абатът, — защото намеренията на Всевишния са неведоми, но не искам да хвърлям сянката на съмнението върху толкова заслужили хора. Днес се нуждая от вас именно защото и вие сте един от тях. В този манастир стана нещо, за което са нужни съветите и вниманието на човек, прозорлив и предпазлив като вас. Проницателен, за да разкрие, и предпазлив (ако се налага), за да прикрие. Защото често се налага да се доказва вината на хора, които би трябвало да се отличават със своята светост, но така, че коренът на злото да бъде изтръгнат, без виновният да бъде разобличаван публично. Ако един пастир сгреши, той трябва да бъде изолиран от другите пастири, но горко ни, ако овцете започнат да не вярват на пастирите.

— Разбирам — отвърна Уилям. Вече имах случай да забележа, че когато се изразяваше така — сдържано и възпитано, — той обикновено прикриваше своето несъгласие или своето недоумение.

— Затова — продължи абатът — смятам, че всеки случай, отнасящ се за грешката на пастир, може да бъде поверен единствено на хора като вас, които умеят да разграничават не само доброто от злото, но и това, което е уместно, от това, което е неуместно. Приятно ми е да си помисля, че вие сте осъждали само когато…

— … обвиняемите са извършвали престъпления, отравяли са хора, покварявали са невинни деца и са вършили други нечестиви дела, които устата ми не се осмелява да изрече…

— … че сте осъждали само когато — продължи абатът, без да обръща внимание на прекъсването — присъствието на демона е било толкова очевидно за всички, че не сте имали възможността да действате по друг начин, та опрощаването да не изглежда по-скандално от самото престъпление.

— Признавал съм някого за виновен — уточни Уилям — единствено когато е извършвал такива престъпления, че можех да го предам с чиста съвест на светските власти.

Абатът се поколеба за миг и запита:

— Защо продължавате да говорите за престъпни деяния, без да споменавате за подбудата на дявола?

— Защото да съдим за причините и следствията, не е никак лесно; мисля, че единствен съдник може да бъде само Всевишният. Нали толкова трудно установяваме връзката между такова очевидно следствие като едно изгоряло дърво и светкавицата, дето го е подпалила, че изследването на дълги вериги от причини и следствия ми се струва не по-малко безумно от опита да издигнем кула, стигаща до небето.

— Учителят Аквински33 — напомни абатът — не се побоя да докаже само с помощта на разума съществуването на Всевишния, като изследва причина по причина, докато стигна до непричинената първопричина.

— Кой съм аз — възрази смирено Уилям, — че да оспорвам учителя Аквински? Та неговото доказателство за съществуването на Бога е подкрепено с толкова много други доказателства, които само потвърждават неговите изводи. Както бе известно още на Августин, Бог говори в душите ни, а вие, Абон, щяхте да възхвалявате Бога и неговото съществувание дори и ако Тома не беше… — Спря и добави: — Предполагам.

— Разбира се — побърза да го увери абатът.

Така моят учител прекъсна умело една схоластична дискусия, която явно не му допадаше. После продължи:

— Да се върнем на процесите. Да предположим, че някакъв човек е бил отровен. Това е факт, доказан опитно. Благодарение на неопровержими признаци мога да допусна, че той е бил отровен от друг човек. Умът ми може да се намеси в подобна верига от прости причини с известна увереност във възможностите си. Но как да усложня тази верига, като допусна, че това злодеяние е било сторено от друга намеса, не на човека, а на дявола? Не казвам, че е невъзможно, дяволът също оставя подире си ясни следи като вашия кон Брунело. Но защо трябва да търся такива доказателства? Нима не е достатъчно да знам, че виновен е именно този човек, и да го предам на светската власт? Във всички случаи, нека Бог му прости, той ще бъде наказан със смърт.

— Но аз знам, че преди три години на един процес в Килкани срещу няколко души, обвинени в нечестиви деяния, вие, след като сте открили виновните, не сте отрекли участието на нечестивия.

— Но не го потвърдих категорично. Вярно е, не го отрекох. Кой съм аз, че да съдя за помислите на дявола — и добави, сякаш за да подчертае мисълта си, — особено в подобни случаи, когато възбудилите инквизиционния процес — сиреч епископът, градските съдии и целият народ, а може би и самите обвиняеми — наистина държаха да се уверят в намесата на нечестивия? Може би единственото истинско доказателство за неговата намеса е упоритостта, с която всички в този момент искат да се уверят, че той се намесва…

— Следователно — рече с тревога абатът — искате да кажете, че в много процеси дяволът не се проявява единствено във виновните, а може би — и най-вече — в съдиите?

— Как бих могъл да твърдя подобно нещо? — възрази Уилям и аз забелязах, че той формулира въпроса така, та абатът да не може да потвърди, че е възможно да го стори; Уилям използва мълчанието му, за да отклони разговора в друга насока. — Така или иначе, това са минали неща. Отказах се от тази благородна работа, сторих го по волята Божия…

— Несъмнено — съгласи се абатът.

— …и сега — продължи Уилям — се занимавам с други деликатни въпроси. Бих желал да се заловя с това, дето ви тревожи, стига да ми го кажете…

Изглежда, абатът се зарадва, че можа да прекъсне предишния разговор и да се върне на своя въпрос. Като подбираше предпазливо словата, той заразказва със заобикалки за някаква необичайна случка, станала преди няколко дни и причинила голям смут сред монасите. Добави, че разказвал това на Уилям, понеже, знаейки го като голям познавач на човешката душа и на помислите на нечестивия, се надявал, че ще отдели от скъпоценното си време, за да разплете една мъчителна загадка. А се случило следното: трупът на Аделмо от Отранто, млад монах, спечелил си слава на голям майстор миниатюрист, който разкрасявал ръкописите в библиотеката с прекрасни рисунки, бил намерен една сутрин от един козар под склона, над който се извисява източната кула на Зданието. Другите монаси го били видели в хора по повечерие, но тъй като не се явил на утринната молитва, те си рекли, че трябва да е паднал там в най-тъмните часове на нощта. Същата нощ имало голяма снежна буря, снежните парцали, носени от бурния южен вятър, режели като остриета, сякаш се сипела градушка. Размекнато от снега, който отначало се разводнил, а после се втвърдил на лед, тялото му било намерено в подножието на стръмния скат, разкъсано от скалите, по които отскачало. Бедното, крехко тленно създание, дано Бог се смили над него! Тъй като, падайки, тялото отскачало на много места по скалите, трудно било да се разбере точно откъде е паднало; все пак сигурно от някой прозорец — от трите реда прозорци, опасващи трите страни на кулата, дето гледат към бездната.

— Къде погребахте трупа? — запита Уилям.

— В гробището — отвърна абатът. — Сигурно сте го забелязали; намира се между северната стена на църквата, Зданието и зеленчуковата градина.

— Разбирам — рече Уилям. — Разбирам, че вашият проблем е следният. Ако този клетник — дано Бог не го е пожелал — се е самоубил (тъй като не можем да помислим, че е паднал случайно), на следния ден щяхте да намерите някой отворен прозорец, а вие сте установили, че всички прозорци са били затворени и под никой от тях не е имало следи от вода.

Както вече казах, абатът бе сдържан, много дипломатичен човек, но бе толкова изненадан, че не можа да се овладее и наруши сдържаността, с която според Аристотел трябва да се отличава един сериозен и великодушен човек.

— Кой ви каза?

— Вие ми казахте — отвърна Уилям. — Ако прозорецът беше отворен, щяхте веднага да помислите, че той се е хвърлил оттам. Както установих отвън, това са големи прозорци с матови стъкла, а в подобни големи сгради такива прозорци обикновено не са на височината на човешки бой. Следователно, ако прозорецът е бил отворен, тъй като е невъзможно този нещастник да се наведе и да загуби равновесие, щяхте да помислите, че той се е самоубил. В такъв случай нямаше да го погребете в осветената земя. Но тъй като сте го погребали по християнски, значи прозорците са били затворени. А щом са били затворени — тъй като дори в процесите за магьосничество не съм срещал случай с грешен смъртник, на когото Бог или дяволът да са помогнали да се изкачи обратно от бездната, за да заличи следите от собственото си злодеяние, — очевидно е, че предполагаемият самоубиец е бил по-скоро бутнат или от човешка ръка, или от нечестива сила. И вие се питате кой ли е могъл — не казвам да го бутне в бездната, — а да го вдигне против волята му до перваза и сте разтревожен, че сега из манастира обикаля някаква злокобна сила, била тя естествена или свръхестествена.

— Така е — отвърна абатът и не беше ясно дали потвърждава казаното от Уилям, или пък се съгласява със смайващите разсъждения на Уилям. — Но откъде знаете, че под нито един прозорец не е имало следи от вода?

— Защото ми казахте, че е духал южният вятър; това значи, че просто е нямало как водата да бъде носена към прозорци, обърнати на изток.

— Значи не съм бил достатъчно осведомен за вашите способности — рече абатът. — Прав сте, вода нямаше, сега знам защо. Случило се е така, както казвате вие. Нали разбирате моята тревога. И без това щеше да бъде много обезпокоително, ако някой от моите монаси си беше навлякъл омразния грях да се самоубие. Но имам основание да мисля, че някой друг си е навлякъл не по-малко ужасен грях. Де да беше само това…

— Но защо някой от монасите? В манастира има много други люде — коняри, козари, ратаи…

— Да, манастирът е малък, но богат — изрече важно абатът. — Имаме сто и петдесет ратаи за шейсет монаси. Но всичко се е случило в Зданието. Там, както може би вече знаете, на първия етаж са кухните и трапезарията, но на двата горни етажа се намират скрипторият и библиотеката. След вечеря Зданието се заключва, има едно много строго правило, което забранява на когото и да е да влиза там. — Той предугади въпроса на Уилям и побърза да добави, но с явно нежелание: — Включително и на монасите, но…

— Но?

—  Но аз изключвам абсолютно, напълно, нали разбирате, че някой ратай може да се е осмелил да се промъкне там през нощта. — В очите му сякаш проблесна предизвикателна усмивка, но бързо — като светкавица или падаща звезда. — Искам да кажа, че те биха се страхували… нали знаете… понякога заповедите, издавани за простолюдието, се подсилват с някаква заплаха, като например, че ако някой не се подчини, ще му се случи нещо страшно, и то от свръхестествена сила. А един монах…

— Разбирам.

— Не само това; един монах би могъл да има и други основания да се вмъкне в забранено място, искам да кажа, основания… как да ги нарека? Разумни, макар и противоречащи на правилото…

Уилям забеляза, че абатът се чувства неудобно, и зададе въпрос, с който може би целеше да отклони разговора, но който причини не по-малък смут.

— Когато говорехте за едно вероятно убийство, вие добавихте „де да беше само това“. Какво искахте да кажете?

— Така ли казах? Е, добре, няма убийство без причина, колкото и нечиста да е тя. И аз треперя при мисълта за нечестивите причини, които може да са накарали един монах да убие свой събрат. Това е.

— Няма ли друго?

— Което да мога да ви кажа — не.

— Искате да кажете, че няма друго, което вие да имате власт да ми разкажете?

— Моля ви, брат Уилям, братко Уилям. — Абатът наблегна както на брат, така и на братко. Уилям се изчерви и изрече:

— Eris sacerdos in aeternum.34

— Благодаря — отвърна абатът.

Господи, Боже мой, до какво велико тайнство се докоснаха в този миг тези непредпазливи люде, дето стояха над мен, единият — подтикнат от тревога, другият — от любопитство. Защото, макар и послушник, който се готвеше за тайнството на светото венчило с Бога, аз, скромният юноша, разбрах, че абатът знае нещо, но го е научил при изповед и трябваше да го запази в тайна. Сигурно беше узнал от нечия уста греховни подробности, които вероятно имаха връзка с трагичния край на Аделмо. И може би затова молеше брат Уилям да разкрие една тайна, за която той имаше подозрения, без да може да ги сподели с някого; той се надяваше, че моят учител ще разкрие с помощта на интелекта онова, което той трябваше да забули в сянка по силата на върховната власт на милосърдието.

— Добре — рече Уилям. — Ще мога ли да разпитвам монасите?

— Ще можете.

— Ще мога ли да обикалям свободно из манастира?

— Разрешавам ви.

— Ще ме натоварите ли с тази задача публично, пред всички монаси?

— Още тази вечер.

— Ще започна още днес, преди монасите да научат с какво сте ме натоварили. Освен това много искам — това е и една от главните причини за посещението ми тук — да посетя вашата библиотека, за която се говори с възторг във всички манастири на християнския свят.

Абатът подскочи рязко, лицето му се напрегна.

— Ще можете да се движите из целия манастир. Но не и на последния етаж на Зданието, където е библиотеката.

— Защо?

— Трябваше да ви обясня по-рано, но мислех, че знаете. Нашата библиотека не е като другите…

— Знам, че притежава повече книги от която и да е друга християнска библиотека. Знам, че в сравнение с вашите шкафове с книги тези в Бобио или Помпоза, в Клюни или Фльори са като стая на дете, което се учи на четмо и писмо. Знам, че шестте хиляди тома, които Новалеза притежаваше преди сто и повече години, са дребна работа в сравнение с вашите, а може би много от тях сега са тук. Знам, че вашият манастир е единствената светлина, която християнският свят може да противопостави на трийсет и шестте библиотеки на Багдад, на десетте хиляди тома на везира Ибн ал-Алками, че броят на вашите библии се равнява на две хиляди и четиристотинте корана, с които се хвали Кайро, че съдържанието на вашите шкафове е ярко опровержение на надменните твърдения на неверниците, които преди години (нали са толкова близки на княза на лъжата) говореха, че библиотеката в Триполи имала шест милиона тома, че там имало осемдесет хиляди коментатори и двеста писари.

— Хвала Богу, така е.

— Знам, че сред живеещите тук монаси мнозина идват от други манастири, пръснати из целия свят; едни идват за кратко време, за да преписват ръкописи, които не могат да намерят другаде, и да ги отнесат в своите манастири, като при това ви носят друг рядък ръкопис, който вие ще препишете и включите към вашата съкровищница; други идват за дълго време, като понякога остават тук до смъртта си, защото само тук могат да намерят творбите, които да им помогнат в техните изследвания. А това значи, че сред вас има германци, даки, испанци, французи и гърци. Знам, че много отдавна император Фридрих е поискал от вас да му съставите книга за предсказанията на Мерлин и да я преведете после на арабски, за да я изпрати в дар на египетския султан. Знам също, че такъв славен манастир като Мурбахския в тези зловещи времена не разполага нито с един писар, че в Санкт Гален са останали малцина монаси, които могат да пишат, че сега в градовете се образуват сдружения и гилдии, съставени от светски лица, които работят за университетите, и че само вашият манастир обновява — какво ти, умножава — ден след ден все повече славата на вашия орден.

— Манастир без книги — изрече вглъбен абатът — е като град без укрепления, като укрепен лагер без войници, кухня без съдове, маса без ястия, зеленчукова градина без зеленчуци, поляна без цветя, дърво без листа… И нашият орден, който се разрастваше съгласно двойната заповед за труд и молитва, бе извор на светлина за целия известен свят, извор на знания, спасение за едно древно учение, което бе застрашено да изчезне от пожари, грабежи и земетресения, ковачница на нова писменост, пазител на древната… Да, вие знаете много добре, че днес живеем в мрачно време, и ме е срам да ви напомня, че неотдавна съборът във Виен трябваше да потвърди, че дълг на всеки монах е да стане свещенослужител… Колко наши манастири, които допреди двеста години бяха сияйни средища на величие и светост, днес са приюти на лентяи. Орденът все още е могъщ, но зловонието на градовете притиска отблизо нашите свети обители, паството Божие днес е склонно към сделки и междуособни войни, там, в големите селища, където Божият дух не може да намери приют, не само говорят (какво друго можеш да поискаш от миряните), но вече и пишат на простонароден език и дано подобна книга никога не проникне сред нашите стени — защото неизбежно става източник на ерес! Заради людските грехове светът е надвиснал над бездната, всмукан от самата бездна, която го зове към себе си. Утре, както казваше Хонорий, телата на хората ще бъдат по-дребни от нашите, така, както нашите са по-дребни от тия на древните люде. Светът старее. Днес Господ е възложил на нашия орден една мисия — да се противопостави на този бяг към бездната, Да запази, множи и брани наследената от отците ни мъдрост. По волята на Божието провидение всемирното управление, което при сътворяването на света е било на изток, с течение на времето се измества на запад, за да ни предупреди, че наближава краят на света, защото ходът на събитията вече е стигнал края на света. Но докато не изтече хилядолетието, преди да е възтържествувал, макар и за малко, този нечестив звяр Антихристът, на нас се пада да браним съкровищницата на християнския свят и самото слово Божие, такова, каквото Бог е продиктувал на пророците и апостолите, каквото отците са повтаряли, без да изменят нито дума, каквото школите се стремяха да изтълкуват, въпреки че днес в същите тези школи се е свила змията на надменността, на завистта, на безумието. В този залез ние все още греем като факли, все още сме светлина, извисила се над хоризонта. И докато тези зидове издържат, ние ще бъдем пазители на словото Божие.

— Амин — рече смирено Уилям. — Но какво общо има това със забраната да се посещава библиотеката?

— Вижте какво, брате Уилям — поясни абатът, — за да извършат огромното свето дело, богатство на тези зидове — и посочи Зданието, което се виждаше през прозорците на килията и се извисяваше над манастирската църква, — предани люде са работили в продължение на векове, спазвайки строги правила. Библиотеката е била създадена по план, останал неведом за всички в течение на вековете, и на никой от монасите не е съдено да го знае. В тайната е бил посвещаван единствено библиотекарят, и то от своя предшественик, и докато е жив, я предава на своя помощник, така че смъртта да не го изненада и да лиши братството от това знание. Но устата и на двамата са запечатани с печата на тайната. Единствен библиотекарят освен правото да знае има право да се движи из лабиринта на книгите, единствен той знае откъде да ги вземе и къде да ги постави отново, единствен той отговаря за тях. Останалите монаси работят в скриптория и могат да се запознаят със списъка на книгите в библиотеката. Но един списък от заглавия често ни казва твърде малко неща, единствен библиотекарят знае — по мястото, където е поставен даден том, от това доколко е достъпен — какви тайни, истини или лъжи съдържа дадена книга. Единствен той решава как, кога и дали изобщо да го даде на монаха, който го поиска, понякога, след като се посъветва с мен. Защото не всички истини трябва да бъдат чути от всички, не всички лъжи могат да бъдат признати за лъжи от една благочестива душа, а и монасите в края на краищата са в скриптория, за да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство — било поради слабост на ума, било поради надменност, било поради внушение на нечестивия.

— Значи в библиотеката има и книги, които съдържат лъжи…

— Чудовищата съществуват, защото са част от Божията помисъл, и силата на Твореца се проявява в самите ужасяващи черти на чудовищата. Така, все по Божия помисъл, съществуват и книгите на магьосниците, кабалите на юдеите, басните на поетите езичници, лъжите на неверниците. Тези, които са създали и подкрепяли нашия манастир в продължение на векове, са били твърдо и свято убедени, че и в лъжовните книги прозорливият читател може да съзре блед отблясък на знанието Божие. Затова библиотеката притежава и такива книги. Но именно поради това, нали разбирате, в библиотеката не може да проникне всеки. Освен това — добави абатът, сякаш да се извини за неубедителността на последния довод — книгата е крехко творение, изхабява се с времето, бои се от гризачите, от лошите условия, от несръчните ръце. Ако през изтеклите стотици години всеки би имал възможност да се докосва свободно до нашите книги, повечето от тях нямаше да съществуват. Следователно библиотекарят ги пази не само от хората, но и от природата и посвещава целия си живот на тази война против силите на забравата, която пък е враг на истината.

— Така че никой освен тези двама души не влиза в последния етаж на Зданието…

Абатът се усмихна.

— Никой не бива. Никой не може. Никой, дори да пожелае да го стори, не ще успее. Библиотеката се брани сама, необозрима като истината, която приютява, измамна като лъжата, която пази. Духовен, но и земен лабиринт. Можете да влезете, но не бихте могли да излезете. След като казах това, бих искал да се съобразявате с правилата на манастира.

— Но вие не изключвате, че Аделмо може да е паднал от някой прозорец на библиотеката. Как да разсъждавам за смъртта му, без да видя мястото, откъдето може да е започнала случката с неговата смърт?

— Брате Уилям — рече помирително абатът, — за човек, успял да опише коня ми Брунело, без да го е виждал, и смъртта на Аделмо, без да знае почти нищо за нея, няма да е трудно да разсъждава и за места, до които няма достъп.

Уилям се поклони:

— Вие сте мъдър и когато сте строг. Ваша воля.

— Ако изобщо съм мъдър, то е, защото мога да бъда строг — отвърна абатът.

— Един последен въпрос — рече Уилям. — А Убертино?

— Тук е. Чака ви. Ще го намерите в църквата.

— Кога?

— Винаги — усмихна се абатът. — Знаете, че макар и много ерудиран, той не е от тези, които имат слабост към библиотеката. Смята я за лъжовна светска измама… Прекарва по-голяма част от времето си в Църквата в размисъл и молитва.

— Остарял ли е? — попита колебливо Уилям.

— Откога не сте го виждали?

— Отдавна.

— Уморен е. Откъснал се е от светските работи. Сега е на шейсет и осем години. Но мисля, че е съхранил младежкия си дух.

— Ще му се обадя веднага. Благодаря ви.

Абатът го запита дали не би искал да се нахрани заедно с всички, след шестия час. Уилям отвърна, че се е нахранил, и то добре, и че предпочита да се срещне веднага с Убертино. Абатът се сбогува.

Тъкмо излизаше от килията, изведнъж от двора долетя сърцераздирателен писък като от смъртно ранен човек, последван от не по-малко зловещ вой.

— Какво е това? — запита смутено Уилям.

— Нищо — отвърна абатът и се усмихна. — По това време колят свинете. Това е работа за свинарите. Не с тази кръв трябва да се занимаете.

Излезе и накърни името си на прозорлив човек. Защото на следната утрин… Но обуздай нетърпението си, мой несдържан език. Защото през деня, за който говоря, още преди да падне нощ, станаха много други неща, за които заслужава да разкажа.