Васил ПоповичСамозваний доктор Искро Кибритов

I

Наскоро си бях дошел от Русе.

Нея година новийт път от Клисура до Петрохан не беше още доправен и пътниците минуваха, заминуваха по стария, извънредно стръмен и полуразвален път.

При всичко че наемнатите ми кола бяха доста леки, дори непокрити, а всичкийт им товар, сиреч аз, кочиашинът и куферът ми не тежеше повече от 120–130 оки, а двата коня бяха доста силни, та можеха и сами леко-леко да ни изведат до върха на планината, ала, по приетия обичай и поради необикновената стръмнина на грамадните балкански ридища като на смях конете бяха заменени с три рала лениви волове, които едва пристъпваха. Освен това, по съвета на здравия, но ленив като воловете си проводник, родом клисурец, аз трябваше, за облекчение на колата, да сляза и да вървя пеша. Предложението на проводника не ми бе неприятно, защото това и чаках.

Девственийт буков лес, израснал по грамадните склонове на планината, хаотическата пропаст, край бреговете на която минуваше и се извиваше пътят, глухо шумящийт в дъното й поток, поточета, горски поройчета, вади и прочие, живописните местности среди зелените хълмове, горските треви и цветя, прохладните гъсти сенки, необикновено чистийт въздух: всичко това ме теглеше да вървя пеш и да се наслаждавам със самодвижението си. Скочих от колата, за голямото удоволствие на проводника, взех предницата и се впуснах да се катеря и спущам по стръмните урви, да надничам над пропастите и да се вслушвам в чуртенето на поройчетата, които извираха от полите на ридовете и се изливаха почти отвесно в пропастта. По тоя начин аз оставих колата с единствения й багаж — куфара ми — много назад и след час, час и половина веднага се намерих почти у върха на Балкана, близо до Петрохан, ала уморен, изпотен, според поговорката, дори и под ноктите.

На изкачването ми въздухът се освежаваше все повече и повече и се разредяваше. Рядко прохладнийт ветрец духаше ми право в лицето и в гърдите. Ризата беше залепнала на тялото ми. На върха усетих студ, като че някой ме обля със студена вода. Аз си наметнах сетрето, което бях съблякъл в долнището, но след половин час усетих нещо като студени тръпки по умореното си тяло.

Вечерта наближаваше. Стъмняваше се, когато слязохме в Гинци. За продължаване пътят нямаше нито дума. Трябваше да останем да нощуваме в хана, пред който се бяхме спрели. Усещах се твърде неразположен: коленете и свирките на краката ми ме наболяваха. Аз позахапнах надваж-натриж от запаса, който носех със себе си в колата, изпих насила една чаша кисело вино и се изтегнах на рогозката, която беше простряна на широкия дъсчен одър в дъното на кръчмата. Главата ме наболяваше, усещах началото на треската.

Как изминах нея нощ в тъмната и удушлива кръчма не ще приказвам. Не на мене едному се е случвало да нощува на същото място и всеки може да си припомни и представи какво ми е било през нея нощ среди легионите бълхи, пълковете бубулечки и други разни животинки, които, като че на зло и присмех, нея нощ се бях развеселили, разпъплали извънредно, гъмжаха, скачаха, прескачаха се, щипяха ме, дращяха ме, пълзяха, крачяха или се влечеха в тъмнината и не ми даваха да заспя дълго време!

Треската ми не закъсня да се усили къде среднощ, а на разсъмване аз бях както следва болен. При всичко това ний пак тръгнахме.

Пътят до София се измина в пъшкания. Горещото слънце ми печеше мозъка. Стигнахме в София часа по три след пладне. Слава богу, рекох на горката си уплашена от изгледа ми жена, която ме чакаше у прага на пътните врата държейки дечицата си за ръцете, слава богу, че пристигнах жив!

С едно влизане в стаята аз се тръшнах на одъра и заспах като строшен, убит. Какво ми се е случило до вечерта и през нощта не помня.

На утрото, като се събудих, жена ми ми каза, че съм бил бълнувал много, горял съм бил в огън; че тя се е била уплашила и току била пратила да вика доктора. За щастие докторът живееше наблизо и не закъсня с идването си.

Що има, кой е болен, как, где, кога?

Аз му разказах пътуванието си. Той ме разгледа, преслуша ме и ми рече:

— Имал си щастие, малко признаци на плеврит, но повечето треска от лоша настинка. Ще ти мине за два-три дни, само пази се и бъди спокоен.

След това той ми даде наставленията си, приписа ми една външна мас за разтриване, няколко дози хинина и си отиде.

Разтриха ме, взех дозата хинин и се успокоих. До вечерта и през нощта нямах треска, спах спокойно. На утрото, съгледах, жена ми беше по-весела и се готвеше да ме гости на слава, понеже от тридесет и шест часа не бях турил нищо в устата си.

По едно време чувам глъчка. Някой се разговаряше с жена ми в приспата.

— Вчера се завърна, не му е добре, още лежи. Простудил се е по пътя. Оная нощ бълнува… зле се уплаших. Сега, слава богу, по му е нищо — чух да казва жена ми.

— Така, ха? Гледай, гледай, пък аз да не зная! Мога ли да го видя? — отговори другийт глас.

— Не знам, оточки спеше.

— Нищо, аз ще го събудя и ще узная от него що му е.

— Но, господине Искро…

— Но, мо, тя е моя работа. Ний сме хора и трябва да си помагаме в нужда. Аз трябва да побързам, догдето е рано, защото следствията от простудата могат да бъдат твърде опасни за него, като деликатен човек, а пък той ми е задушевен приятел, та трябва да му се помогне, макар и да…

— Но, господине Искро, докторът вече идва отскоро и му приписа нужните церове. Той не види никаква опасност.

— Няма нищо, не бърка да го видя и аз. И аз познавам по малко от болести и лекувания.

— Знам, господине Искро, но докторът заръча да го оставяме на мира.

— Никакво безпокойствие, моля, никой няма да му отнеме спокойствието; напротив, аз му съм приятел и вярвам, че той, като ме види у леглото си, ще се зарадва и ще се поразтуши.

— Тогава почекайте, моля ви, по-напред да видя какво прави и разположен ли е да ви приеме.

— Моля недейте се безпокои, аз и сам мога да влезна при него, той няма да се разсърди за това.

След тия думи на часа чух леко пъхтене и крякане, и трикратно нервическо почуквание у вратата.

— Влез!

Искро Кибритов влезе пъхтейки и крякайки.

Не бях го виждал отдавна. Никакво изменение в маймунското му лице, същий Кибритов, ала по-угоен, в същите износени дрехи, само че косата и брадата му повечко побелели. На минута аз забравих отколешните неприятни отношения между ни и го поканих да седне. Той седна, крякайки и пъхтейки.

— Научих се — казва, — че си се завърнал от Русе, и счетох за приятелска длъжност да дойда завчас да те видя и поздравя с добре дошъл. Кога изненадейно хозяйката ми съобщи, че не ти е било добре, че си бил болен и лежиш. Таман, рекох си, кстати да упражня познанията си в медицината и да ти помогна, ако видя нужда за това. Сега, приятелю, като оставям всичко друго настрана, първо, моля те, кажи ми що ти е? Защо си се изтегнал не овреме? Какво ти е? Що имаш? Казвай по-скоро, за да предварим болката ти и скъсаме напредъка й. Второ, знай, че има цяр за болката ти, не се отчайвай. Кажи какво те боли и где. От колко дни е болестта ти? Спиш ли добре? Втриса ли те? Бълнуваш ли ноще? Имаш ли ищах за ядене? Я си покажи езика, дай си ръката, да видим как бие пулсът. Имаш ли огън? С що те разтриваха? Где е стъклото? Дай да го видя. Пие ли ти се много вода? В кой час на денонощието ти става най-зле?

Той ме засипа едно по друго с толкова питания, и толкова бързо, щото нямах време и да отговоря.

Той си турга ръката ту на челото, ту на гърдите ми, разгледва ми езика, пипа ми пулса. Грабна стъклото с маста, отпуши го, мириса го, запуши го и пак го мириса, прочете надписа на етикета и каза с намръщение: „Spiritus ungenti“, от което ме досмеша, и дорече с някакво си презрение: „Мас — дрян!“ Попита ме колко пъти съм се разтривал и как с това слабо мазило.

— О, аз виждам — казва, — че е слаба тая мазилка! За твоето телосложение трябвало би по-силна, някой спиртум камфорици, арденс, защото си зле простуден и трябва да се изпотиш от разтриванието веднъж, дваж, триж, та не вярвам да ти е подействало разтриванието с това мазило. Същ шарлатанин, билерин — негодник!

Главата ми бе отегнала, ушите ми пищяха от действието на хинина, не ми се говореше и слушаше, затова оставих го на волята му и отговарях лаконически.

Кибритов ме слушаше с напрежено внимание и с някакво си престорено съболезнование в лицето. След всякой мой къс отговор той като че продължаваше да слуша какво ще му доизкажа още. Но като видя и разбра, че не ми се говореше, той си поправи очилата и ми каза с приятелски тон:

— Тежко ти е, нали? Не ти се говори дори?

— Да — отговорих.

— Разбира се, болен човек. В болестта си човек става мълчалив, капризен и нищо не му угажда, ала… — той не довърши мисълта си и неочаквано обърна разговора. — Я ми кажи, кой те лекува, сиреч кой ти е докторът?

— Владко — отговорих, — добър човек и е отличен доктор.

— Хм! Разбира ли поне от занаята си?

— Учил е в Европа, дипломиран е.

— А Русия не е ли в Европа?

Не се препирам.

— Ученик на Ополцера, нали?

— Не знам, но е опитен доктор.

— О, навярно е бос, уверявам те, шарлатанин и конски екимин! Я остави тия билери настрана. Искаш ли да се излекуваш завчас, аз мога да ти услужа, та следобед или най-късно до утре заран да бъдеш здрав и да пием пиво заедно.

— Где тоя господ — отговорих.

— О, бъди уверен, че ще те изцеря и ще станеш добре, дори от желязо по-як; за това няма, освен да ми се предадеш и да ми слушаш наставленията.

— Нима разбираш от медицина?

— Кой? Аз ли? Пък че не разбирам! Та от що не разбирам аз? Разбирам, господине, и което разбирам, разбирам го добре, ще видиш и ще се убедиш лично. Може би аз разбирам несравнено повече от вскякого Вълка или Владка, които не чинят дори колкото праха на обущата ми. Освен това практика имам забележителна, а за успехите ми питай когото щеш.

— Може, приятелю, но аз не те познавам и като стар доктор.

— То е стара работа. Аз зная такива церове, за които нито един доктор в света не само че не е имал понятие, но не е и сънувал. Кажи, съгласен ли си?

Аз мълчах. Новата светлина, в която искаше да ми се представи Кибритов не само ме зачуди, но ме и заинтересува неизказано. На време главата ми като че поолекна. Искаше ми се да видя догде ще стигне бърборливото му нахалство.

— Сега слушай ме — протака той, — аз няма нито да очеквам твоето съгласие, защото те познавам открай за доста упорит и нерешителен: с такива хора трябва да се постъпва решително и с мълниена бързина. Тебе никой не ще те оздрави, освен мене, знай това на вярно.

— Казвай по-нататък — отговорих, — аз слушам.

— Добър белег — отговори Кибритов. — И тъй, бъди добър първо да ми доставиш един къс хартия и едно оловче.

— Не ми се става сега, приятелю, главата ми се върти и ми тежи.

— Ах, тогава чекай — и той си попипа джеба на сетрето. — Да, аз съм имал при себе си бележната книжка, и молив съм имал.

С тия думи той бръкна в пазувата си, извади бележната си книга, изтегли молива, избра една по-чистичка страничка и почна да дращи по нея. След като я изписа, той я одра и ми я подаде.

— Дръж това първо. Второ, приятелю, ще наръчаш немедлено да ти сгорещят вода за нозете, ще хвърлиш в съда или в коритото, все едно, една-две шъпи трици и една кривчка сол и ще си туриш нозете в горещата вода, ала гледай да не ги попариш като кокошка за скубане. Трето, накарай съвременно да ти сварят един добър чай от лайкучка, инак подрумниче, латински „хамомила“, и щом си подържиш нозете до изпотяване и почнеш да се потиш, извади ги, изтрий ги до сухо, изпий чая, легни си, завий се добре, изпоти се, предреши си ризата, а сетне взимай и приписаното лекарство всякой час по една голяма лъжица, като по тоз начин повтаряш дозата до среднощ или поне догдето ти се приспи. Това ще направиш непременно, в точност както ти казвам, ако искаш утре да бъдеш здрав и да ме черпиш, да?

Аз кимнах от глава и притурих:

— А доктор Владко и хинина?

— Остави тие билери настрана и запрати тия отрови! — извика Кибритов.

— Добре, но, приятелю…

— Не обичам никакви противоречиви нота; ще слушаш и ще изпълняваш в точност заръките ми, защото искам да станеш здрав и повече нищо.

— Повече нищо?

— Нищо, нито йота. Сега сбогом и довиждане.

След последния си лаконичен отговор Кибритов стана пъхтейки и крякайки, сне си очилата, отри ги о кърпата си, надена ги пак, закопча си сетрето, подаде ми ръката си, нарече ме свой пациент и си отиде като ист доктор, комуто визитата се бе свършила и не му оставаше друго що да прави у възглавието на болника.

Въздъхнах си. Попитах се що беше това и ако не беше някоя халюцинация, извикана от болното ми състояние. Ала тук нямаше и не можеше да бъде никаква халюцинация: Кибритов, всепознатий Кибритов току-що седеше и разговаряше с мене. Идеше ми да не повярвам за нравственото му падение до такваз степен. Откога се е впуснал той, мисля си, в явен доландарджилък и в билерски мистификации; кое го е накарало и кара и защо толкоз настояване и увиване още в първата си среща с мене след толкоз години взаимно отбягване един другиго? Предишните му истории аз знаех; аз знаех също така и наклонността му към шарлатанство, за което и не твърде го имах на очи. От своя страна и той ме имаше записан на тефтерчето си като вариклечко, саможив и неоткровен приятел. Ала аз не го мислех дотолкова нагъл. За друго дойде той, мислех си, навярно друга бе целта му, но на първий път друго излезе.