Васил ПоповичВъзпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан

I

Един ден през месец август 1884 г. двама приятели — А. и Х. — се разхождаха по софийското цариградско шосе и се разговаряха помежду си тъй кротко и тихо, щото можеше да помисли човек, че си съобщават някои политически тайни.

От време на време гласът им се повдигаше до обоюдно изсмивание и пак утихваше. От безпрестанните им телодвижения се виждаше, че предметът на разговора им ги занимаваше чувствително. Единственото, което можеше да чуе от разговора добре мимопроходящий, бяха думите: „той“, „тя“, „вярвам“, „не мисля“.

Слънцето не беше още заседнало, беше надвечер. Те крачеха полека и се приближаваха къде върха на баира зад градския парк. Щом се поизкачиха, Х., който се виждаше като че по-стар от А., съгледа господина, който идеше отгоре и […] червената си брада, бързото, като че припряно крачение, необикновено ръкомахание и кандулкание на тялото си приличаше е евреин, пришелец от Русия или от Румъния, прошепна на другаря си:

— Ето и Дон Жуан от нашето време. Хайде да го позакачим.

Приятелите си смигнаха.

— Ба, господин Г., откъде толкова чевръсто и сам — попита го Х., като се сравниха с господина.

— Обичам сам — отговори Г. — В тишината и самотата човек повече размишлява. А вий накъде и догде?

— На разходка, дотук.

Тримата събеседници повървяха накъде града. Тий повървяха няколко секунди мълчешката.

— Какво се чува из града? — почна Х. — Казват, искал си да се убулчиш. Ако е истина, на добър час!

Г. се изчерви и отговори:

— Отгде го чухте? Може би и без основание се говори…

— На хората се иска — притури А — и си баят.

— Не скривай — започна пак Х. — Това не е вече тайна. Хората знаят вашите взаимни отношения с прекрасната и доблестна дулцинея. На добър час!

Г. се изчерви още повече и не отговори нищо. А. и Х. се сбутаха крадешком.

— Аз не мисля на това — продума след малко мълчание Г. — То зависи от обстоятелствата, а мисля, че скоро ще оставя България.

— Как! — извика Х. — И ти ли ни се насити? […] ни остави една знаменитост, сега и ти ще ни избегнеш, кому ще остане София и какво ще правим без вас — едничкото светило, което ни оставаше.

Г. се червеше. Той помисли малко и рече:

— София ще си остане на вас самите, да й светите вие. Всякой дома си е по-щастлив!

— Отгде толкова разочарование и защо? — продума А. — Ние ви имахме като свой.

— Хората са тука мизерни — отговори Г., — малодушни, интриганти. Тука човек не може нищо да направи, освен да се мъчи денем и нощем напразно. Станал съм сред вас като вампирин.

— А защо се толкова присмиваш и мъчиш сам? Положение имаш от най-първите, свобода — каквото пожелаеш, отдих по воля, а възнаграждението ти завидно — рече Х.

— Да, но господине, аз не мога да работя тук добросъвестно.

— Кой не ви оставя, кой ви пречи? — издума А.

При тия думи Х. се наклони до ухото на А. и му шепна полека: „Хубостта, ума и гласецът й!“

— Питането е друго — отговори му А., като че за друго му шепнеше Х. — По скоро бих повярвал за политически обстоятелства.

— Аз — издума Г., — не ща сега да ви се обяснявам по-нататъка.

— Ба, защо — отговори А. — Ний би желали да знаем мнението ви, за да се ориентираме и [да] ориентираме и другите.

— Тука хората са доста диви и доста егоисти за да вземат во внимание резоните ти.

— Но — рече А., — това още не е резон за неудоволствието ти. Ти трябва да имаш други погледи, цели и намерения, инак как да не пожалиш днешното си положение.

— Аз вече нищо не жаля — отговори Г., — освен дома си.

— Да вярваме ли?

— Ваша воля.

— Добре — попита Х., — ама сами ли искате да ни оставите, или с нея?

Това неочаквано попитвание на Х. бе злобно. Г. се изчерви като варен рак и отговори ядосано:

— Господа, какви са тия шеги от вас?

А. побутна Х. да мълчи и да ни закача Г.

— Казват — продума Х. като на зло на приятеля си, — тя е от добър род и до най-горна степен благовъзпитана, честна и нравствена.

— Не разумявам за какво говориш това — отговори Г.

При тия думи тий бяха стигнали до парка. Тук Г. изненадейно си обърна гърба и след едно сухо „сбогом“ изчезна в градината. Х. го погледа, доде се скри, и се изкикоти с глас.

— Знаеш каква фантазия ми дойде? — рече той на А. — Ха да идем на отсрещната табия.

А погледна на слънцето и издума:

— Има още време, придружавам те.

След това и двамата другари кривнаха и се упътиха надясно в полето. В това време отдире им изгърмя един файтон и се спря. А. и Х. се обърнаха да видят кой пристигваше в парка.

Една млада госпожа слезе набързо от колата, подаде нещо на файтонджията и изчезна в парка.

— Видиш ли, убеждаваш ли се сега? — рече Х. на А. — Тий и двамата се връщат от рандевуто си.

— Да не е случайност? — отговори А. — Толкова рано рандеву, сред бял ден, и толкова далеч?

— Денят не бърка нищо, а разстоянието — още по-малко: влюбените и морето прегазват.

— И ти вярваш, че Г. е влюбен? Аз по-скоро ще отдам тая слабост на нея. Сетне кой е той и коя е тя, та да се потеглят с толкова взаимност?

— Казваш така, но любовта не гледа на потеклото, не дири генеалогии — отговори Х. — Нейният разчет е от друга боя. Искрената, платоническата е мъдра, въздържана и умерена, лицемерната, плътската — нагла. Но все пак човек, особито като него, не вярвам да я излъже.

— Кой кого лъже или ще излъже, не се знае засега навярно. Аз като човек ще кажа, че той по-скоро ще я излъже, отколкото тя него, ако и да е жена и по-способна да излъже едного млада глупеца.

— Това би било шарлатанство от негова страна.

— Както и развратна податливост от нейна. Какво си се разцапнал ти днес в устата и ме въвеждаш в мисъл да те сметна за озлобен против тях.

— Смятай ме какъвто щеш, аз ще ти кажа: не видя нищо платоническо в отношенията на тия две земни твари.

— Кой ти говори за платонизъм! Но ти си зле настроен против невинната може би.

— Ох, невинната! — извика Х. — Ако бяха всичките хора такива невинни, па и ний с тебе, то не останало би освен да се кръстим един на други при срещанието.

— Ти все една я караш и като че мяркаш на някое тяхно престъпно сношение.

— Знаем се и положението им не е тайна за никого. Тайната на нощта стана явна през деня.

— Трябва да си много развален в мислите — рече А., — за да допущаш да се разиграва дотам въображението ти.

— Но, казвам ти, не аз си го въобразих, и мене ми го съобщиха.

— Клюки! Бабешки клюки! Не вярвам и се чудя на ума ти, че си занимаваш с тях.

— Нищо за чудене! Ти още нищо не знаеш и не щеш, види се, да знаеш, затова не вярваш.

— А какво трябва да ни е еня нас? Ха, отговори ми!

— Странно говориш. За пръв път говориш като неопитен и не щеш да помислиш, че една част от судбата на софиянците, за да не кажа по-голяма дума, беше връчена на тая хубавица.

— Стига говори като зъл човек.

— Никак не съм зъл. Ако искаш ли да се убедиш, няма освен да се върнем в парка.

С една дума А. и Х. се върнаха и влязоха в парка.