"Шинджу" - читать интересную книгу автора (Роуланд Лора Джо)Трета главаСано се събуди от стъпки пред спалнята му в общежитието за — Добро утро, През тънките стени проникваха разнообразните звуци на утрото. Верандата, която минаваше покрай неговата врата и още десетина апартамента в съседство, проскърцваше изпод забързани нозе. Колегите на Сано си подвикваха за поздрав. Беше му отнело известно време да свикне с шума, толкова различен от тишината на бащиния дом, където бе живял само със своите родители и единствената им прислужничка. С гримаса заради трясъка от другата страна на стената, той се надигна предпазливо. За негово облекчение гаденето след аутопсията, което го тормозеше чак докато заспа предната вечер, бе изчезнало. Чувстваше се отпочинал, гладен и даже убеден, че може да открие кой е убил Норийоши и Юкико. Само страхът, че пренебрегва заповедите на съдията Огиу и тревогата за собствената му репутация помрачаваха мислите му. Бързо навлече дебелия си зимен халат и се обу. Потръпвайки от пронизващия хлад на сивото утро, излезе на верандата и се отправи към тоалетните, прилепени до постройката. Не видя никого от колегите си и остана доволен. Тях ги свързваха не само колегиални, но и приятелски чувства, а той не се вписваше в техния свят. Когато се върна в стаята си, прислужникът му помогна да се измие и да се облече в чиста долна роба, черни Сано освободи прислужника и се отправи към трапезарията. Жалко, че не можеше да се храни на спокойствие, защото колегите му бяха всичко друго, но не и приятни сътрапезници. Макар че бе закъснял, все още имаше шестима колеги, които довършваха закуската си — Ямага, Хаяши и още четирима, до един безупречно сресани и издокарани, с изрядно поддържан маникюр. Когато Сано се появи на прага, всички извърнаха глава към него. Разговорът секна. Хачия Акира, старшият — Мислехме, че няма да дойдеш — отпи глътка чай и продължи: — Искрено сме ти признателни, че ни удостои с присъствието си. Останалите с приглушени реплики потвърдиха явното неодобрение в тона на Хачия. — Приемете моите извинения — отвърна Сано, докато заемаше мястото си до Хаяши. Макар да не го приемаха радушно, бе длъжен да се явява в трапезарията в часовете за хранене. Иначе би предпочел да се храни в собствения си апартамент и да прекарва свободното си време с книга или с приятели. Но сега трябваше да изтърпи поредната порция пренебрежение, заяждане и подмятания. — Много добре — Хачия го остави, обърна се към другите и възобнови секналия разговор, който, както обикновено, бе на политическа тема. — Каквото и да е мнението ви за строгата ръка на единовластието — каза той, — това е начинът да се поддържа ред в държавата. Откакто преди петдесет години бе потушено селското въстание в Шимабара, не са възниквали сериозни размирици. Именно защото военната мощ на Токугава далеч надхвърля силата на който и да е клан на — И все пак трябва да призная, че нещата доста се промениха след убийството на великия старейшина Хота Масатоши — продължи Хачия. — Без неговите напътствия славният ни Равният тон на Хачия не оставяше впечатление за недоволство. При толкова шпиони навсякъде никой не смееше открито да критикува Тънките ноздри на Ямага потръпваха от неприязън, когато заяви: — Негово превъзходителство дворцовият управител, умният и обаятелен Янагисава сега разполага с огромна власт… — той остави купичката си за чай. После продължи по-ведро, сякаш за да смени темата. — На мода излязоха някои по-особени физически практики. Последствията вече са очевидни. — Аха — съгласиха се уклончиво останалите, кимнаха и сведоха очи. Сано спотаи усмивката си и пое от прислужничката полагаемия му се Разговорът се насочи към други въпроси. Говоренето по време на хранене се смяташе за невъзпитано, но останалите Пътят на воина бе претърпял редица промени, породени от новите времена. Самураите все още отстояваха честта, смелостта и лоялността като най-висши добродетели. Продължаваха да носят мечове и според изискванията трябваше да поддържат бойните си умения в случай на война. Но освен клетвата за вярност към местния владетел полагаха клетва и пред В хода на тези мисли Сано осъзна, че Хаяши го пита нещо с нервен тон, който недвусмислено сочеше, че въпросът не прозвучава за първи път. — Съжалявам, Хаяши сан. Бях се замислил. Какво казахте? С високомерен поглед Хаяши повтори натъртено: — Стигнахме до извода, че тези, които обучават, го правят, защото не притежават други умения. Но тъй като управлението на страната ни е толкова добре организирано, на практика няма значение, как се раздават постове, нито каква е квалификацията на хората, които ги получават. Вие съгласен ли сте? Думите увиснаха заплашително във въздуха. Настъпи мълчание, в което другите с нетърпение очакваха реакцията му. Сано усети как се изчервява. Край него крадешком се разменяха многозначителни погледи и спотаени усмивки. Досега мълчаливо бе понасял обидите и подмятанията на колегите си, защото споделяше мнението на Хаяши, че му липсва нужната квалификация. Сега обаче усети, че го залива внезапен гняв. Унинието и униженията от последния месец преляха чашата и към устата му се устреми хаплив отговор. Но мисълта, че подобно открито спречкване с Хаяши ще му навлече ново порицание от Огиу, го накара да стисне устни. Огиу изискваше работите в полицията да вървят гладко и безпроблемно. — Изводът ви за преподавателите може и да е погрешен — наложи си да отговори спокойно Сано. — Сигурен съм, че има хора, които са на различно мнение. Язвителната усмивка на Хаяши го ядоса още повече. И от гнева избликна вдъхновението: независимо какво си мислят за мен, рече си той, един преподавател и историк притежава куп полезни умения, които му помагат да се справи с всяка задача — дори и с разследване на убийство. Учителят винаги знае къде да намери необходимата му информация за дадено събитие или личност, умее да използва различни източници, в това число човешки ресурси. Само че, разсъждаваше Сано, сега не разполагам с очевидци на убийствата. Но пък мога да разговарям с близките на Юкико и Норийоши. Възможно е те да ме насочат към мотива или самоличността на убиеца. Той пусна пръчиците си, стана и се сбогува с поклон към останалите. Хаяши се намръщи: — Напускате ни толкова рано? — Да — Сано изгледа последователно шестимата, вдигнали към него лице. Враждебността в погледите им го натъжи и обезпокои. Неумението му да се сприятели с колегите вещаеше опасно бъдеще. Но отношението им към него в крайна сметка не бе по-важно от разкриването и осъждането на един убиец. — Трябва да отида в канцеларията си и да оставя нареждания за подчинените си. После ще почета семействата на покойниците. Подобаващо на неговото богатство и власт Ниу Масамуне притежаваше имот в непосредствена близост до замъка. Да, ето го герба на клана Ниу — водно конче върху оцветен в червено кръг на бял флаг. Сано си помисли, че водното конче — символ на победата, е доста неподходящ знак за фамилията Ниу, особено след поражението им от хората на Сано спря на няколко крачки от входа към фамилното имение. Никога не бе допускал, че ще посети дома на даймио по каквато и да било причина. Сега се питаше как да насочи разговора към подробностите от живота на Юкико, след като е дошъл да изкаже съболезнования като служебно лице. Но все по-нарастващата вътрешна потребност да разкрие истината и да намери убиеца на Юкико му вдъхна смелост да приближи стражницата. Представи се на пазачите и обясни: — Дошъл съм да изкажа съболезнования на семейството… И да уточня някои въпроси, свързани със смъртта на госпожица Юкико. Стражът само изрече: — Моля, изчакайте. После отвори портите, каза нещо на някого вътре и отново ги затвори. За разлика от пазачите в затвора на Едо нито показа изненада, нито се държа раболепно. Без съмнение бе посрещал далеч по-знатни гости от един — Изчакайте — повтори той към Сано. Сано зачака. Студът и влагата го пронизваха до кости и той започна да крачи напред-назад. Когато вече си мислеше, че изобщо няма да го пуснат вътре, портата се отвори. На прага стоеше друг страж, който се поклони и заяви: — Господарят Ниу не е в града. Но господарката Ниу ще ви приеме. Сано не се изненада, че владетелят Ниу отсъстваше, а съпругата му си беше у дома. Според закона всички Когато влезе, веднага забеляза, че Точно пред къщата под кокетен навес стояха няколко богато украсени и лакирани паланкина[26]. Двамата с пазача минаха покрай навеса и влязоха в просторното преддверие, където събуха обувките си и нахлузиха по чифт чехли. Сано остави меча си встрани при купчината други мечове, лъкове и копия. Етикетът изискваше самураите да влизат в частен дом невъоръжени. После стражникът го поведе в самата къща — първо прекосиха просторна приемна с голям подиум в отсрещния край, където при официални церемонии седеше самият — Йорики Сано Ичиро от канцеларията на магистрат Огиу — обяви той, изправи се и застана при вратата. Сано също коленичи и се поклони. Когато вдигна глава, очите му срещнаха погледа на жената в центъра на подиума — очевидно най-знатната сред всички присъстващи. Господарката Ниу бе впечатляваща фигура в яркото си кимоно на синьо-зелени пейзажи: тялото й бе снажно като на мъж; бялата шия, която се показваше от дълбокото деколте, можеше да съперничи на солидна антична колона, но лицето й притежаваше класическа красота — овално, с гладка кожа, тънък нос, бадемови очи и деликатни малки устни, покрити с алено багрило. Черните й коси бяха сресани назад и събрани в изящен кок. Сред тях нямаше нито един сив косъм. Изправената й стойка излъчваше увереност и зрялост. Само ръцете й — малки и фини, опровергаваха аурата на сила и власт. Господарката Ниу бе невероятно съчетание на противоположности — притежаваше женствена красота, но и почти мъжка физическа сила, беше покорната съпруга на най-могъщия владетел, но не позволяваше условностите да я изолират от света и от властта. На Сано му се прииска да узнае повече за нея. Повторно покланяйки се, той рече: — Поднасям ви този скромен израз на моето уважение — и протегна към нея кутията със сладките. При съболезнователни посещения обичаят не допускаше пряко споменаване на смъртта. Темата можеше да бъде засегната едва след края на официалния ритуал. — Вашият дар се приема с благодарност — гласът на господарката Ниу бе дрезгав, но мелодичен. Скръбта й за Юкико бе скрита с добре премерени жестове. Тя наклони глава. После се обърна наляво: — Еиичан? Едва сега Сано забеляза другите в помещението. Обръщението на господарката Ниу не бе към някое дете, както предполагаше умалителното « — Дъщерите на владетеля Ниу — каза неговата съпруга и кимна към декоративната преграда в ъгъла на стаята. През гъстата решетка Сано едва различи две неясни фигури. Всъщност не видя момичетата, а само краищата на две червени кимона на пода до преградата. Щом впери поглед в тях, една ръка дръпна полите и те изчезнаха. Той отбеляза наум, че господарката бе казала «дъщерите на владетеля Ниу», а не «моите». Значи са деца на някоя от наложниците. — Разбирам, че сте дошли служебно, във връзка с Юкико — рече господарката Ниу. — Да — Сано въздъхна с облекчение, че тя първа повдигна въпроса. — За съжаление трябва да ви обезпокоя с няколко въпроса. Господарката Ниу сведе очи в знак на неохотно съгласие. Изражението й бе благо, но все така властно. Сано дълго бе обмислял въпросите си. В никакъв случай не биваше да издаде, че разследва убийство, а освен това трябваше много да се пази да не обиди фамилията Ниу. В същото време съзнаваше, че зад преградата дъщерите са наострили уши от любопитство. — Бяхте ли изненадани от начина, по който госпожица Юкико напусна този свят? — попита Сано тихо и предпазливо. — Да, разбира се — отвърна госпожа Ниу. После замълча за момент. — Но като поглеждам назад, трябва да призная с тъга, че е напълно в унисон с характера й. Иззад преградата някой ахна — толкова тихо, че Сано едва долови познатия звук. Очевидно господарката Ниу го бе пропуснала. — Много млади момичета се влияят от театъра, — Да… Репликата й го свари неподготвен. Сано смяташе, че само колегите му се интересуват от новостите и промените в органите на реда. Дори за миг не бе допускал, че господарката Ниу може да е така добре осведомена. Повечето жени не проявяваха интерес към държавните дела. Отново се запита кое всъщност правеше господарката Ниу по-различна. Точно в този миг встрани се плъзна една врата и в залата на колене влезе слугиня с посуда за чай и чиния с оризови сладки. Тя се приближи и постави подноса пред Сано. Посегна да сипе чая, но ръцете й така трепереха, че го разля. Лицето й бе напрегнато и бледо, а очите — зачервени и подпухнали. — Охиса! Веднага отнеси този поднос и донеси друг! — гласът на господарката Ниу бе рязък от неприкритото раздразнение. Слугинята избухна в сълзи. Риданията й разкъсаха тишината. Тя взе подноса, но треперещите й ръце го наклониха и оризовите сладки се разпиляха по пода. Сано се пресегна да й помогне, озадачен от болезнената реакция, която предизвика упрека на господарката й. Или имаше друга причина — може би скръб по Юкико? — Еиичан, погрижи се за нея — нареди господарката Ниу. Въпреки едрия си ръст Еиичан се движеше неочаквано бързо и гъвкаво — прекоси стаята, събра сладките, сложи ги на подноса, взе го и изведе ридаещата слугиня за ръката, при това свърши всичко сякаш с едно-единствено движение. После все така плавно и безшумно зае мястото си до господарката, а цялото му лице бе замръзнало в безстрастна театрална маска. Еиичан приличаше на слабоумен, но бе енергичен, всеотдаен и умен — повече, отколкото някой можеше да допусне за него. — Съжалявам за неудобството, което ви причини непохватната ми слугиня — каза господарката Ниу. После наклони глава и се намръщи, сякаш бе чула нещо, което не й хареса. Сано също долови нещо — приглушени ридания иззад преградата, отделяща дъщерите. И те ли плачеха за Юкико? Цялата къща трептеше от странни, прикрити емоции и особени взаимоотношения. Какво цареше тук? Страх? Скръб? Отчаяние? Или просто така му се бе сторило заради съмнението, че Юкико е жертва на убийство? — Мидори, Кейко, излезте от стаята! Тихата заповед на господарката Ниу сложи край на риданията. Последваха шумолене, стъпки, някаква невидима врата се отвори и затвори отново. Дъщерите бяха изчезнали, без Сано да успее да ги види. — Най-добре да не обсъждаме повече този въпрос в присъствието на невръстните девойки — заяви господарката Ниу. — Какво друго искате да знаете? Точно тогава вратата, през която се бе появила Охиса, се отвори отново. Сано мислено благослови открилата се възможност да събере мислите си. На прага бе застанал младеж: — Извини ме за прекъсването, майко — рече той, — но свещеникът иска да разговаря с теб за формалностите около погребението на Юкико. За първи път господарката Ниу изгуби властния си вид и доби по-човешко изражение. Ръцете й се вдигнаха в недовършен жест — сякаш искаше да избута младия мъж от стаята. После неловко ги отпусна в скута си и каза сковано: — Йорики Сано, позволете да ви представя сина си Масахито — най-малкия син на владетеля Ниу. Сано кимна. Беше удивен от приликата между двамата — имаха еднаква хубост и сходно телосложение. Торсът на младия господар издаваше усилени тренировки — широки рамене и ясно изразени мускули на шията, ръцете и гърдите. Но докато майката изглеждаше висока дори коленичила, Масахито бе доста нисък за възрастта си. Сано бе чувал да наричат владетеля Ниу Масамуне «дребосъка даймио». Синът му явно приличаше на него. — Масахито, би могъл да ме отмениш в разговора със свещеника? — гласът на господарката Ниу криеше едва доловима предупредителна нотка. Но младият господар сякаш не я чу. Прекоси стаята и коленичи до подиума с лице към Сано. Походката му беше малко скована и му се наложи да си помогне с ръце, за да коленичи. — Йорики Сано е тук заради административните подробности около смъртта на Юкико. Това едва ли представлява интерес за теб — натъртено каза господарката Ниу на сина си. — Напротив, майко. Едва ли има нещо, което да ме интересува повече — и младият господар махна властно към Сано. — Продължете, моля. Присъствието на младежа разтревожи Сано. Синът очевидно влияеше на отзивчивостта на майка си. Но пък даваше възможност на гостенина да се запознае с още един член от семейството на убитата. — Какво представляваше госпожица Юкико? Как се разбираше с другите? — предпазливо попита Сано, а подтекстът гласеше: «Имаше ли врагове?» Господарката Ниу отговори припряно, сякаш за да превари сина си: — Юкико беше потайна и своенравна. И все пак бе изключително момиче — деликатно, образовано… Всички й се възхищаваха… — Всички ли, майко? — намеси се младият господар, подчертавайки първата дума. Той, изглежда, изпитваше удоволствие да я дразни, но тя се задоволи да му отвърне само с бегъл умолителен поглед. Очевидно глезеше сина си и мълчаливо търпеше непростимите му обиди. Сано реши, че в края на краищата присъствието му ще е от полза за разговора. Масахито имаше различно мнение от майка си и можеше да предостави ценна информация. — Кой правеше изключение? — обърна се открито Сано към младия господар. Господарката Ниу отклони въпроса: — Масахито се шегува. Нямаше човек, който да не хранеше към нея най-искрена почит. Този път младежът замълча. Само погледна към Сано и в ъгълчетата на устните му трепна почти незабележима усмивка. Сано смени темата — искаше да узнае как убиецът на Юкико я е издебнал, как е успял да я примами навън: — Често ли се случваше госпожица Юкико да излиза сама от къщи? — въпросът на Сано криеше леко предизвикателство — почтените семейства не позволяваха на дъщерите си да излизат нощем на любовни срещи. — Това е голяма къща, йорики Сано — отвърна господарката Ниу. — Тук живеят много хора и е трудно да държиш всички под око. Едва днес открихме, че Юкико е подкупила един от стражите, за да я пуска навън след здрач. Погрижихме се да бъде уволнен. Сано се заинтригува: — Как? Значи той я е оставил да излезе? Знаел ли е къде отива? Друг някой видял ли я е? Искам да кажа, вечерта, когато е умряла? — Не — господарката въздъхна. — За съжаление всички бяхме поканени на музикално представление в съседното имение, на Младият господар Ниу се изсмя рязко: — «Доста късно»? Меко казано, майко — после се обърна към Сано и добави: — Легнахме си почти на разсъмване. Странно как никой не си направи труда да провери кой къде е, когато се прибрахме. Нали? — Да — Сано вече губеше надежда. Дотук не бе открил нищо, което да съобщи на съдията Огиу като доказателство за извършено убийство. Освен това беше изчерпал въпросите си. Младият господар се наведе към него с многозначителен поглед: — От въпросите ви човек би си помислил, че Юкико е убита и се опитвате да установите мотива, вероятния извършител и заподозрените лица. Да или не? Сано замълча обезпокоен. Масахито толкова лесно бе успял да прозре какво се крие зад въпросите му! Наложи си да издържи втренчения поглед на младежа. С крайчеца на окото си видя как господарката Ниу помръдва неспокойно на мястото си. — Но Юкико се е самоубила — продължи младежът с широка усмивка, — тъй че няма нужда от повече въпроси, нали? — от тона му ставаше ясно, че разговорът е приключен. Сано нямаше друг изход, освен да се сбогува и да последва стражника обратно по коридора през главната гостна навън. В преддверието, докато се обуваше и препасваше меча си, изпита разочарование. Посещението му не даде очаквания резултат — господарката Ниу и нейният син вярваха, че Юкико се е самоубила. Защо бяха така категорични? Без да се усъмнят дори за миг? Трябваше да обуздае въображението си. Да, понякога ревност или съперничество ставаха причина за убийства дори в най-високопоставени семейства, но Сано нямаше основание да смята, че за смъртта на Юкико е виновен някой от роднините й. Напрежението в дома на даймио Ниу вероятно нямаше нищо общо със случая, може би разтрепераната слугиня, плачещите дъщери и намеците на Масахито за евентуални недоброжелатели на Юкико са предизвикани от нещо съвсем различно. Навън стражникът срещна друг пазач и спря да разговаря с него. Сано изчака на няколко крачки от тях, потънал в мисли, как ли ще протече срещата му със семейството на Норийоши. В този момент тихо подсвирване го накара да обърне глава. Беше такт от класическа мелодия. Сано се огледа. Освен него и двамата пазачи в градината нямаше никой друг. Закритите с капаци прозорци на околните самурайски постройки се взираха в него като слепци. — Тогава забеляза, че някой наднича през страничната врата на къщата — момиче с дълги прави, сресани на среден път коси. — Трябва да ви кажа нещо. Елате с мен. Бързо! — прошепна тя и протегна ръка, за да го подкани. Сано зърна кимоното й — червено, като онези дипли, които бе видял да се показват иззад декоративната решетка. После лицето, ръката и кимоното потънаха във вътрешността на къщата. Сано се поколеба. Какво ще се случи, ако я последва? Понижение, осакатяване или изгнание чакаше всеки, дръзнал да се отнася непочтено с дъщеря на владетел. Хвърли поглед към двамата стражници — бяха се отдалечили нататък по пътеката с гръб към него. Реши да рискува. Прекрачи прага и се озова в дълъг тъмен коридор. Тръгна по него, без да вижда изобщо накъде върви, но се ориентира по долитащите от вътрешността на къщата гласове. После проходът зави наляво и внезапно свърши пред отворена врата. Сано предпазливо надзърна. Безшумно мина през нея и се озова в малка вътрешна градина, заслонена от преплетените клони на висока пиния. В средата на градината се кипреше миниатюрно езеро, посипано с борови иглички и сухи листа, а на брега му имаше няколко големи, обрасли с мъх камъка. Момичето изскочи иззад най-големия камък така внезапно, че Сано извика от изненада. — Шшшт! — сложи пръст на устните си тя, озъртайки се към верандата от другата страна на градината. Сано откри, че тя бе на не повече от дванайсет-тринайсет години, с пухкави страни, меки устни и обла брадичка. Очите й го гледаха сериозно. — Мога ли да ви имам доверие? — попита тя. Изненадан от нетипичната за момиче смелост, Сано й отвърна така, както някога отговаряше на учениците си: — Не мога да ви посоча на кого да се доверявате и на кого — не… госпожице Мидори. Очевидно искреността му я задоволи, освен това бе отгатнал името й. Тя кимна, хвърли пореден поглед към верандата и прошепна: — Юкико не се е самоубила! — Майка ви мисли другояче. Както и брат ви. — Мидори тропна с крак, стиснала малки юмручета: — Тя не ми е майка! Не смейте да я наричате така! — гласът й се извиси и тя затисна уста с ръка. После продължи шепнешком: — Тя е втората жена на баща ми. Майка ми… Майка ни — моята и на Юкико — е била негова наложница. Починала е отдавна. И не ме интересува какво мислят другите. Юкико никога не би се самоубила. Особено пък по такъв начин, с мъж. Тя не познаваше никакви мъже. Поне не… — девойката се изчерви и сведе глава, така че дългите коси да скрият лицето й. Поне не като любовник, помисли си Сано, довършвайки изречението на Мидори. — Откъде знаете? — попита той. Знаеше, че тя е само едно дете, нежелаещо да приеме най-лошото за своята любима по-голяма сестра, но въпреки това… Нещо от недоверието му вероятно бе проличало в интонацията му, защото тя рязко вдигна глава с искрящи очи и извика: — Зная! Мога да го докажа! — и го дръпна за ръкава толкова силно, че почти раздра плата на кимоното му. — Някой е убил Юкико. Повярвайте ми! Трябва да… — Мидори! Какво смяташ, че правиш? Сано подскочи от резкия глас на господарката Ниу, прозвучал откъм отворената врата зад него. Обърна се и видя, че красивото й лице бе изкривено от гняв. Мидори изстена. За миг тримата замръзнаха в ледено мълчание. После господарката Ниу каза: — Мидори, марш в стаята си! Веднага! — мъртвешко спокойствие бе заменило гнева в гласа й, но изражението й остана същото. Без да поглежда към Сано, Мидори се отдалечи с наведена глава. — А вие, Сано чу стъпки — появи се стражникът, обзет от възмущение и гняв. — Проводи го — нареди господарката Ниу. Сано последва пазача. Въздъхна с облекчение, че му се е разминало толкова леко — без малко да съсипе кариерата си заради прищевките на едно капризно дете! На улицата вече съжаляваше, че не бе успял да чуе докрай историята на Мидори. Може пък да рискува да я разпита повторно, след срещата със семейството на Норийоши. |
|
|