"Наследниците на Винету" - читать интересную книгу автора (Май Карл)

През "Мрачните и кървави поля"

1. Второто завещание

Бяхме напуснали местността на Дяволския амвон и се намирахме на път за Магуърт Хилс. От книгата ми "Винету", том III, става ясно, че тази Магуърт Хилс е същата планинска група, която Винету и баща му бяха нарекли с името Нъгит Тсил. Двамата братя също възнамеряваха да отидат нататък. Аз бях подслушал описанието на пътя им и следователно го знаех. Но имаше един по-къс, който също така ми бе известен. Бяхме поели по него. И тъй като имахме по-добри, много по-добри животни от тях, минахме пред тях, макар да бяхме напуснали по-късно Девълз палпит. Така че не бяхме заставени да ги настигаме с усилена езда, както първоначално бяхме възнамерявали, а можехме когато и където ни бе угодно да ги изчакаме и да ги оставим да се натъкнат на нас. Най-подходящият момент за тая цел бе, когато достигнахме Кънейдиън, и то на мястото, където навремето след смъртта на Винету бях попаднал на Пейн, Клей и Самър. Тук имаше вода за пиене, трева за конете и един ширнал се надалеч гъст храсталак, в който можехме да се оттеглим, за да не бъдем забелязани по-рано, отколкото искахме. Сред гъсталака имаше едно малко, открито място, на което е бил пален по-рано лагерен огън. Унищожената по този начин растителност още не беше се подновила. Тук бе разпъната палатката.

Докато ние се занимавахме с нея, жена ми приготви обяда. Мечката щеше да ни стигне още задълго. Освен това по път бяхме застреляли една пуйка и няколко прерийни кокошки. Така че нямахме нужда тепърва да дирим наоколо печеното. След храна си починахме, макар да не бяхме уморени. Но ние се намирахме тук в територията на команчите и кайовите и трябваше да се съобразяваме с всичко, което би издало присъствието ни.

Беше привечер, когато от посоката, от която очаквахме Ентърз, видяхме да се появяват двама конника. Приближаваха бавно. Конете им бяха уморени. Почти бяха стигнали шубрака, когато разпознахме в тях двамата братя. Бяха въоръжени досущ като в по-раншните, опасни времена — с ножове, револвери и пушки. Тъй като не бяхме дошли от същата посока, те не видяха следите ни. Слязоха пред храстите, напоиха конете и насъбраха сухи дърва за огъня. Не го накладоха зад прикритието на храсталаците, а вън на открито, така че когато се спуснеше вечерта, щеше да осветява надалеч. Нашият отдавна беше догорял. И понеже не само себе си, а и нас щяха да издадат с тоя огън, аз се изправих, за да им се покажа и ги предупредя. Тогава Паперман попита:

— Не може ли и аз да дойда? Голямо удоволствие ще ми достави да видя физиономиите, които ще облещят, когато ви познаят!

— Елате тогава!

Тръгнахме нататък, но аз изостанах зад един гъст клонак, оставяйки на първо време Паперман да отиде сам при тях. Той ги приближи изотзад и поздрави:

— Good evening, mesch’ schurs! Бива ли да ви запитам дали веднага искате да бъдете скалпирани, или предпочитате утре-другиден да умрете на кола на мъченията?

Двамата подскочиха стреснато.

— Скалпирани? От кого? Защо? — запита Себюлън.

— Да ни погубят на кола на мъченията? — запита Хариман. — Кои? По каква причина?

— Команчите и кайовите, които твърдят, че тази местност им принадлежи — отвърна старият уестман. — Пък вие сте разпалили такъв огън, сякаш единственото ви желание е да си навлечете тези нехранимайковци! Защо не се скрихте зад шубраците?

— Защото не се боим нито от кайовите, нито от команчите — информира Себюлън.

— Това означава ли, че сте в приятелски отношения с тях?

— Ние сме приятели на всички хора, които срещаме по пътя си, на всички червени и бели!

— Well! В такъв случай сте и мои! Аз имам привичката да питам за имената на моите приятели. Мога ли да ви помоля да ми кажете своите?

— Казвам се Ентърз. Аз Себюлън Ентърз, а брат ми Хариман Ентърз.

— Благодаря! Но по-нататък! Откъде и накъде?

— Идваме от Канзас сити, направихме една отбивка на запад към Тринидад и възнамеряваме да се отправим към Рио Гранде дел Норте. А вие кой сте?

— Казвам се Паперман и идвам от Тринидад. Накъде ще вървя и самият още не зная.

Двамата направиха движение на изненада, а Себюлън бързо се осведоми:

— Паперман? Да не би Макс Паперман?

— Да. Винаги съм се казвал така и продължавам за жалост да се казвам така.

— Какво съвпадение само! Ние бяхме във вашия хотел. Дори бяхме уведомили за себе си.

— Не знам нищо по въпроса. Хотелът вече не е мой.

— Чухме. Но до заминаването си вие сте живял при новия хотелиер. Един много необщителен и неуслужлив тип! Поискахме от него една информация, а той я премълча. Та трябваше да се обръщаме към други, които също нищо не знаеха, поне в подробности. Дали ще можем да узнаем от вас каквото ни е необходимо?

— Какво е то?

— Касае се за една съпружеска двойка на име Бъртън, която бе тръгнала за Тринидад, за да отседне във вашия хотел и да ни чака нас двамата. При пристигането си чухме, че тези две лица действително са били там, ала напуснали още на следния ден. Накъде? — Никой не можа да ни каже. Вие не знаете ли нещо в тази връзка?

— Хм! Дали знам нещо? С този си въпрос вие попаднахте точно на подходящия човек.

— Наистина ли? Страшно ни е приятно! И щом като вие сте подходящият човек, кажете ни бързо дали… Тук Паперман го пресече:

— Аз подходящият човек? Не съм казал такова нещо.

— Не сте този, че кой ще е тогава?

— Онзи там!

Той посочи към мен, тъй като аз се измъкнах от храстите, за да приключа с тези въведения, понеже в своята непосредственост Паперман като нищо можеше да изтърси нещо, което братята не бе нужно да знаят. Моето присъствие ги изненада неимоверно много, ала не в неприятен смисъл. Те се зарадваха да ме срещнат, без значение дали причините за тая радост бяха користни, или не. Поисках от тях незабавно да угасят огъня и да дойдат с конете си при нас. Те го сториха. Жена ми бе поздравена с голяма вежливост от тях — от Хариман много вероятно добронамерено, от Себюлън обаче, едва ли. Той полагаше наистина всички усилия да създаде добро впечатление, ала погледът му беше фалшив, в очите имаше — когато си въобразяваше, че не е наблюдаван — нещо дебнещо, някаква стаена заплаха, което бе невъзможно да се изплъзне на мен и моята жена. Тъкмо за такива неща Херцле притежава една много остра проницателност. Когато бяхме запитани защо не сме ги дочакали в Тринидад, аз отговорих:

— Защото имах повод да се откажа от компанията ви. И доколкото си спомням ви го писах. Стигна ли писмото до вашите ръце?

— Да, хотелиерът ни го предаде още щом пристигнахме и назовахме имената си — отвърна Себюлън. — В това писмо вие наричате Корнър и Хоу наши приятели. Ние решително го отхвърляме. С тях сме си имали работа единствено в качеството си на търговци на коне, но когато ги опознахме по-отблизо, веднага ги зарязахме — те не са почтени. И как ви хрумна да стоварите тяхната нечестност точно върху нас? Мога ли да попитам накъде се насочихте от Тринидад?

Херцле бързо се намеси:

— На лов за мечки!

Това бе един както лаконичен, така и отличен отговор за избягване на каквито и да е въпроси относно Девълз палпит.

— Имахте ли слука? — осведоми се той.

— Да — отговорих. — Сега разполагаме с меча шунка. Лапите обаче ще наченем едва при Тавунтситс паявх.

— При Тавунтситс паявх? — запита той рязко, като хвърли на брат си радостен поглед. — Знаете ли я?

— Да. От по-рано.

— Ние също смятаме да отидем нататък!

— И вие ли? По каква причина?

— По желание на вождовете на сиу и юта.

— Я гледай! Значи сте ги срещнали?

— Да.

— При Девълз палпит?

— Да. Жалко, че бяхте заминали! На драго сърце щяхме да ви вземем с нас!

— Няма защо да се съжалява. Та нали нямаше да смея да се покажа!

— Но щяхте да имате възможност да наблюдавате нещата отдалеч и може би дори нещичко да подслушате.

— Че за какво? Надявам се от вас да науча сега какво сее случило там и какво е било обсъждано.

— Трябва ли да разкажа?

— Да. Ще ви помоля да го сторите.

Той започна изложението си. Назова имената на двамата върховни вождове. Направи от осемдесетте присъствали там индианци цели четиристотин. Превърна няколкото часа на техния престой в три дена. Заговори за извънредно важните преговори, на които присъствали с брат си. И представи всичко това така, като че двамата са били главните действащи лица и са били отрупани с извънредно голяма почит. Особено сбогуването им с червенокожите описа той като много радушно. Киктахан Шонка и Тусага Сарич — след като подкарали конете си — на три пъти се връщали, за да им стиснат още веднъж ръката.

— Значи червенокожите потеглиха преди вас? — попитах.

— Да — отговори.

— Накъде?

— Това е дълбока тайна, която на никаква цена не бива да издаваме. Но с вас ще я споделя, за да разберете колко е добро и честно отношението ни към вас. Те са на път за някакво място, което наричат Виконтемини. Може би ви е известно?

— Да. Някаква вода беше. Или не?

— Така е. Пътят дотам ни бе подробно описан.

— Значи и вие се каните да вървите нататък?

— Разбира се. Там ще узнаем целия боен план срещу апачите и техните съюзници. Виждате от каква огромна важност е за вас това. Желаете ли да ви съобщим онова, което ще научим там?

— Съвсем естествено!

— Готови сме да го сторим и в замяна ще разчитаме на вашата благодарност.

— Ще пожънете каквото сте посели.

— Тази Виконтемини, Водата на смъртта, много ли е отдалечена от Тъмната вода, в която погина нашият баща?

— Доколкото добре си спомням, двете се намират недалеч една от друга. Като стигна там, ще имам по-ясна представа.

Нямаше да е много умно да му кажа, че под тези две имена се разбира едно и също езеро.

— Ах! Значи имате намерение да дойдете с нас дотам? — попита той.

— Естествено. Или това за вас не е удобно? Погледът, който метна на брат си, бе триумфиращ. Той беше запленен от факта, че аз без всякакво понятие откликвам на плановете му, докато, напротив, той беше онзи, който нямаше представа как стоят нещата.

— Дали не ни е удобно? — възкликна. — Каква причина бихме имали? Ние сме ваши приятели. Ние ви обикнахме. Бихме желали никога вече да не се разделяме с вас. С безкрайно удоволствие ще ви вземем с нас до Водата на смъртта. Но предварително поставяме условието в замяна да ни покажете Нъгит Тсил и Тъмната вода.

— Ще го направя. Но как стана тъй, че Киктахан Шонка не ви взе веднага със себе си? Защо ви праща към Тавунтситс паявх?

— За да наблюдаваме скуав на сиусите, които са се отправили към това място, и после да му доложим. Той ни описа точно пътя. Според това описание оттук можем да стигнем само за два дни?

— Така е. А сега ще помоля само за още едно, след което ще бъда удовлетворен. И тъй, строго погледнато, все пак е доста странно, че се обърнахте към мен, за да узнаете къде се намират Нъгит Тсил и Тъмната вода. Изглежда почти невероятно, че досега не сте открили тези две места. По отношение на Нъгит Тсил сте се нуждаели само да се осведомите при кайовите, при техния главатар Тангуа и неговия син Пида. А по отношение Тъмната вода навярно не е било невъзможно да се намери някой от апачите, които бяха с мен навремето там.

— Само звучи така лесно, но не е — отвърна той. — Аз бях при кайовите. Старият Тангуа беше готов наистина да ми даде сведения, ала Пида, синът му, попречи. Защо, това не зная. А сред всички апачи, които питах за Тъмната вода, нямаше ни един, който да не ме погледне като враг и да не ме отпрати с недоверие. Безкрайно предпазливи са тия негодяи!

— Тези негодяи са мои приятели, мистър Ентърз. Позволите ли си макар и само още един-единствен път да употребите подобна дума и вече сме се разделили!… Жена ми сега ще приготви вечерята. Приключим ли с нея, лягаме да спим. А утре на разсъмване напускаме това място и потегляме към Тавунтситс паявх. Това устройва ли ви?

— Да. Само че ще изберем мястото си за спане не тук, а нейде по-настрани. Ние сме люти хъркачи, а тук има лейди, която не искаме да безпокоим.

Претекстът бе доста прозрачен. Те искаха да бъдат сами, за да могат да си говорят несмущавано. Веднага ми мина мисълта да ги подслушам, ала се отказах да я осъществя. Каквото исках да зная, можех да го науча по директен и по-лесен начин.

Току-що предаденият разговор бе воден само между мени Себюлън Ентърз. Брат му Хариман не беше се включил и с думица. Нещата изглеждаха, като че помежду им има разногласия, и то не в обичайната степен. Те направо избягваха да се поглеждат.

Също така пасивно се бе държал и Младия орел. Той даваше вид, сякаш братята изобщо не са тук. Това поведение не вещаеше особено радушна перспектива на съвместното ни съществуване с тях. Те се отдалечиха след вечеря, както бе казал Себюлън, и се върнаха едва в зори, когато уханието на кафето им подсказа, че и ние вече сме будни. При изгрев слънце палатката бе събрана и понататъшната езда можеше да започне. И тогава веднага ни направи впечатление, че всеки от тях бе провесил на седлото си по един от така наречените лизгари. Виждайки, че очите ми са приковани учудено към тези инструменти, Паперман запита братята:

— Снабдили сте се с лизгари, а? Съкровищата ли се каните да изравяте?

— Може би — отговори Себюлън с натъртване, което трябваше да мине за лукаво.

— И какви по-точно?

— Още не знам. За всеки случай си имаме инструменти за копаене. Киктахан Шонка ни обеща не пари, а плячка — стоки, коне и други подобни неща. Също метали, значи сребро, мед или даже злато. Че се касае за бонанси или дигинс, които първо трябва да проучим, се разбира от само себе си! Ето защо взехме лизгарите!

Този човек очевидно страдаше от силно въображение. И при това стоеше далеч от мисълта, че той е само един инструмент, който ще бъде захвърлен, когато вече не се нуждаят от него.

Яздехме точно по същия път, по който бях яздил навремето с Пейн, Клей и Самър. А вечерта лагерувахме на същото място в откритата прерия, на която някога бяхме спали. На другото утро казах на двамата Ентърз, че по обяд ще стигнем Тавутситс паявх. Името Магуърт Хилс аз много се пазех да произнеса. Него го имаше в моето описание, което бяха чели. То им бе известно и веднага щяха да се досетят, че става дума за Нъгит Тсил. А това, поне засега, не биваше още да научат. За мое удивление бях запитан от Себюлън:

— Тази планина само отдалеч, по слухове, ли я познавате, мистър Бъртън, или самият сте ходил там?

— Бил съм там нееднократно — отговорих.

— Разправя се, че там имало няколко гроба. Три или четири. Вярно ли е?

— Два съм виждал, другите — не.

— Кои ли може да са погребани там?

— Няколко вождове на кайовите.

— Наистина ли?

— Да. Каза ми го един, който често е бивал там.

— Ние ще лагеруваме при двата гроба, които аз съм виждал. Това е най-доброто за целта място.

През целия този предобед жена ми беше много умислена.

Не бе настанал още обяд, когато планините се показаха на юг. Те ставаха толкова по-високи, колкото повече ги наближавахме. На техния най-висок, горист купен все още стоеше онова дърво, което се извисяваше над останалите. То обърна внимание и на Херцле.

— Как съвпада всичко! — произнесе тя. — Нали там горе Винету беше пратил своя съгледвач?

— Да — кимнах.

— Кажи, как ли само се чувстваш? Аз бих желала да заплача, ти сигурно също?

Не отговорих.

Заобиколихме тъмните възвишения от западната им страна и завихме после на юг, за да стигнем до водещата дълбоко навътре долина, която моите читатели познават. Следвахме я до съответната странична клисура, която ни отведе по-нагоре и после се разклони. Слязохме там от конете и водейки ги за юздите, се закатерихме към остроръбестия хребет, зад който теренът отново се снижаваше. После се спуснахме от другата страна и поехме в права посока през гората, додето стигнахме целта си. Двата гроба бяха там — надгробната могила, в която бащата на моя Винету седеше изправен на гърба на коня си, и каменната пирамида, от която се устремяваше към висините дървото, до чийто ствол седеше в покоя си Ншочи. Спрях. Налегна ме някакво чувство, сякаш едва вчера съм бил за последен път тук.

— Ето къде лежат вождовете на кайовите — каза Себюлън Ентърз. — Значи сме на самото място. Тук ли оставаме днес?

— Да. Може би и утре — отговорих.

— Разкарай ги тия двамата поне временно — помоли жена ми тихо. — Те не бива да ми погубват този пръв час!

Вече се канех да изпълня желанието й, когато Себюлън ме превари:

— Дали ще можем да отидем с брат ми, за да застреляме нещо прясно за печене? Или още сега ще има от обещаните мечи лапи?

— Да, да, отидете и опитайте да мернете нещо пред мушката си! — намеси се бързо Херцле. — Имате няколко часа време. Ще се храним чак следобед.

Те се отдалечиха. Аз разпънах с Паперман палатката. Доблестният стар човек всячески се стараеше да не вдига шум. Той виждаше, че Херцле бе коленичила при гроба на сестрата и се молеше. Тук ще си позволя да издам: тя се моли често и с удоволствие. После отиде при гроба на вожда. В неговото подножие — точно от западната страна, имаше едно малко, хлътнало донякъде място, но и то като своята околност бе обрасло с мъхната трева.

— Сигурно тук си копал навремето? — попита тя.

— Да — отговорих. — Аз наистина много грижливо засипах пак ямата, ала все пак се е изгубила пръст при копаенето и после не е достигнала, когато пълнежът полека-лека се е слягал. Ето откъде и тази вдлъбнатина.

— И която би могла и на други да навее мисълта да разровят!

— Нека си го сторят! Не биха намерили нищо.

— Моля те да не го казваш с такава категоричност. На мен ми се върти с други думи една мисъл.

— Я виж ти! Наистина ли?

— Да, наистина! И то не едвам сега, а още през целия предобед.

— Ти действително изглеждаше малко замислена. Това ли бе?

— Да, нищо друго.

— В такъв случай те моля да ме въведеш в нещата! Аз съм свикнал във всяко едно отношение да вземам под внимание мислите и чувствата на жена си. Нейната вродена проницателност често ми се притичва на помощ, когато моята придобита прозорливост ме подведе. Охотно признавам, че по отношение по-префинения инстинкт жената превъзхожда мъжа. Ето защо винаги се радвам, когато тя каже, че има някаква "мисъл" или "предчувствие", защото зная, че ще ми бъде от помощ. Така и сега. Тя отговори:

— Колкото повече приближавахме тези планини, толкова по-ясно и по-свързано заставаше пред мен всичко, което си разказвал за тях. И ето че в ума ми се загнезди и не искаше да се отстрани един израз. Винету ти го е казвал, и то нееднократно. Помниш ли все още как имаше той навика да нарича златото, нъгитс?

— Да нямаш предвид дедли даст?

— Да, дедли даст. Малко преди смъртта си, когато е говорел с теб за своето завещание, той ти е казал, че си отреден за нещо по-добро от това само да притежаваш злато. И при все това ти си ровил тук при гроба на неговия баща само за злато, нищо повече. Не беше ли това грешка, скъпи ми мъжо?

— Не мисля. Скритото злато не е било предназначено за мен, а вероятно за някакви благодетелни, благородни цели.

— Дали не е имало наистина нещо, съвсем нищичко, което да е било предназначено за теб, неговият най-добър приятел и брат? И дали Винету, виждащият надалеч и изпълнен с възвишени мисли, тъкмо при съставянето на завещанието ще е забравил, че човек може да даде за "благодетелни, благородни цели" и нещо по-добро, освен злато и само злато? Я поразмисли, моля те!

— Хм! Знаеш ли, Херцле, това, което казваш тук е правилно, несъмнено правилно. Аз имам наистина оправдание, че навремето само под угроза за живота и с най-голяма бързина трябваше да извърша търсенето, ала то не може да ме извини. Та нали по-късно имах време с години да наваксам пропуска. За това хич и не съм помислил… никога.

— Аз също. Следователно мога да бъда упрекната в същото лекомислие като теб. Ще имаш ли добрината да изпълниш едно мое желание?

— Какво?

— Да разкопаеш още веднъж! Но по-добре, по-старателно и по-дълбоко от някога!

— С удоволствие… с най-голямо удоволствие.

— Все ми се струва, че ще намерим още нещо, и то най-важното. Указанието за намирането на златото е лежало отгоре само като защита на същинското, истинското съкровище!

— Как само го казваш! Сякаш го знаеш съвсем сигурно!

— Не го зная, но го чувствам. Винету е бил по-избистрени по-велик, отколкото ти по онова време, мили мъжо. Неговата истинска, неговата неоценима стойност не се е намирала близо до теб. Ние трябва да направим двойно разкопаване — тук, при гробницата на неговия баща, и после в твоята памет. Тук сигурно няма да намерим deadly dust, но навярно перли и скъпоценни камъни, които водят произхода си от дълбоката, душевна бонанса. Дали да не започнем веднага? Условията са благоприятни, тъй като двамата Ентърз отсъстват.

— Аргументът не е убедителен, понеже следите не биха могли толкова лесно да се заличат, че братята да не забележат какво се е случило по време на отсъствието им. Където са минали над трийсет години, сигурно няма да навреди, ако минат още няколко часа. Не бива да забравяме, че съм насочен от Тателах Сатах към най-средния от петте големи сини смърча. Той пише:

"Нека неговият глас бъде за теб гласът на Маниту — Великия, Вечния, Вселюбещия дух!" Това следователно е толкова важно, че минава пред всичко друго.

— Без съмнение, без съмнение!… Но къде са тези сини смърчове? Къде се намират?

— Съвсем наблизо. Ела!

Поведох я към едно място в гората, където от земята се възвисяваха няколко канари и в чието подножие се намираше малко езерце. Там растяха петте сребристосини смърча, които бе имал предвид Тателах Сатах. Те бяха доземи разклонени. Сред тези клони имаше няколко изсъхнали. Едва погледът ми бе паднал на средното от дърветата и вече знаех къде съм. Херцле обаче стоеше, взираше се безпомощно в дърветата и плясвайки накрая с ръце, въздъхна:

— Та те са досущ един като друг само дето средният им брат ги надвишава с няколко лакти! И всеки клон е точно като другия! Така проправящи си път, така богато и гъсто покрити с иглички! И това дърво, този смърч трябва да ти заговори? Как всъщност, как? Знаеш ли? Аз — не!

— Не се и съмнявам! Умееш ли да различиш смърча от червената ела!

— Струва ми се!

— Разгледай тогава по-внимателно средния смърч! Там долу има няколко сухи клона със съвсем малко иглички по тях. Преброй ги моля те! Отдолу нагоре! И посочвай същевременно с пръст!

Тя го стори.

— Един, два, три — броеше, — четири, пет, шест…

— Стоп! — прекъснах я. — Разгледай шестия сух клон! И той ли е смърчов?

— Не, елов.

— Забеляза ли, че дървото започна да говори?

— Ах! Така ли е, така?

— Да, така! Може ли този елов клон да израсте на смърча?

— Определено не. Някой е отстранил истинския и е наместил на негово място този фалшив. Но не е ли това непредпазливо, та дори опасно? Не може ли и друг да го открие като теб?

— Не. Ако клоните бяха зелени, тогава да. Еловият клон веднага би направил впечатление със своите съвсем други и по друг начин разположени иглички. Тъй като обаче клоните са изсъхнали, единствено аз можах да направя вярното попадение, и то само защото предварително ми е било обърнато внимание. Отстрани клона, моля те!

— Да го отчупя?

— Не, измъкни го.

Тя го стори. На мястото на първоначалния клон беше пробит отвор и втъкнат еловия клон. Отворът сега се виждаше, но бе празен. Прегледах ствола в близост до отвора. Правилно!

Някой бе отделил кората под формата на капак и после я бе скрепил здраво с клона. Отворих капака и отвътре изпадна един бял лист. Херцле пъргаво го грабна и възкликна радостно:

— Това е "гласът на дървото"! Той е! Или не?

— Разбира се, че е той!

— Ама че остроумен и находчив индианец!

— Да — засмях се аз. — И каква безпримерна разсъдливост от една бяла скуав от Радебойл, която открива всичко аламинут! Тя се засмя заедно с мен и каза:

— Нима не бях наведена на това откритие, благодарение на умението ми много добре да различавам ела от смърча? Нека четем!

Тъй като у дома тя е моя секретарка и се грижи за почти цялата ми кореспонденция, сметна се упълномощена да отвори и прочете на глас и този лист. Вече събираше вежди, за да си придаде възможно по-важна физиономия, ала тази важност тутакси спадна, и с един много разочарован тон прозвуча жалбата:

— Ама аз не мога да го прочета… за съжаление, за съжаление!

— Сигурно индианско пиктографно писмо?

— Не. С английски букви е, но на непознат език.

— Покажи го!

— Ето! Заповядай! Но да седнем! Човек по-трудно схваща правостоящ.

Тя седна и потупа с длан земята до себе си. Навярно вече се досещате какво трябваше да сторя. Седнах до нея и прочетох гласно редовете. Бяха на апачески и написани от същата калиграфски обиграна ръка на същата качествена хартия като писмото, което бях получил вкъщи от Тателах Сатах:

"Защо търсеше само deadly dust? Смъртоносният, златен прах?

Наистина ли мислеше, че Винету, преливащият от богатства мъж, не е оставил в наследство нещо по-добро?

Толкова повърхностен ли беше Винету, когото все пак би трябвало да познаваш, та отказа да търсиш на по-голяма дълбочина?

Сега знаеш защо ти се гневях. Бъди ми добре дошъл, ако разбереш какво означава това за мен!"

Това бе писмото на стария Хиляда години. Сгънах листа и го пъхнах в джоба. Спогледахме се.

— Не е ли странно? — попита Херцле.

— Във висша степен странно! — кимнах аз. — Той пише съвсем същото, което каза ти. Страшно съм посрамен!

— Не си го слагай на сърце!

— О, напротив! Аз извърших спрямо Винету грях, който е невъзможно да си простя. И не само спрямо Винету, а спрямо цялата му раса! Сега и аз съм убеден, че ще открием повече и много по-важни неща, отколкото намерих тогава.

— Защото ти го каза старият Тателах Сатах?

— Не само затова, а много повече от причината, залегнала в характера на Винету. Аз съм гледал далеч надолу под този възвишен, благороден характер и далеч под него съм действал. Това е моят грях. Той вероятно би се усмихнал благо и би ми простил; аз обаче не се усмихвам. Помисли, над трийсет години са минали безполезно! Цяло едно поколение! Хайде, Херцле, трябва да копаем!

— Да, докато ги няма Ентърз — съгласи се тя.

— Не това! Сега ми е все едно дали са тук, или ги няма. Слушай! Чувам гласове. Те говорят с Паперман. Значи вече са се върнали.

Да, те бяха отново тук, и то с един прериен заек, който се бе залутал из планините. Себюлън изкара лова направо като някакво геройство от тяхна страна, ала аз пресякох сухо хвалебствената му реч:

— Оставете заека на земята! Може да го печем, а може и не. Сега имаме по-важни неща за вършене.

Бях възнамерявал да им кажа къде сме били едва по-късно, когато вече сме си тръгнали оттук, тъй като се опасявах от влиянието на това място, възпоминанието върху душевното им състояние. Или с други думи, колебаех се от психиатрична гледна точка. Сега обаче ме подтикваха други причини. Имах да се съобразявам с по-висши неща и поради това продължих:

— Трябва да ви направя едно разкритие, което бях запазил за по-късно. По отношение на мястото, на което днес и утре ще бивакуваме, вие се намирате в заблуда. Тук не лежат погребани кайовски вождове, а бащата и сестрата на моя Винету. Тавунтситс паявх е нашата Нъгит Тсил.

Ефектът беше изключителен. Братята останаха стаени, не се помръдваха, думица не произнасяха.

— Разбрахте ли ме? — попитах.

Тогава Хариман седна, по-скоро се срина, на земята, захлупи лице в шепи и започна гласно и горко да плаче. Себюлън вдигна своя мрачен и същевременно искрящ поглед към мен и попита:

— Истината ли говорите?

— Каква причина бих могъл да имам да ви лъжа?

— Well! Вярваме ви! Значи това са гробовете на Инчучуна и Ншочи?

— Да.

— Чийто убиец беше баща ни?

— Баща ви, да, никой друг.

— Позволете да огледам гробовете.

Той отиде най-напред при гроба на вожда и после при този на дъщеря му. Разгледа ги много обстойно. Изглеждаше вътрешно спокоен, но аз видях, че се олюляваше, когато се движеше. Сякаш вървеше на голяма височина по някое въже и тайно се старае да не изгуби баланса. Сетне се върна бавно на мястото, където лежеше заекът. Бръсна го с крак и каза с леко хриплив тон:

— Също само едно мизерно зайче! Ние! Точно както навремето Пейн и Клей. Виждате, мистър Бъртън, че всичко съм чел и запаметил, дори това за заека и старите гълъби, които никой не могъл да накуси. Бих желал да ви помоля да ми окажете една услуга, една приятелска услуга.

— Каква?

— Да ни покажете две сцени от миналото на това място, двете най-важни за нас сцени. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви. Вие желаете да седнем сега на конете и аз да ви разведа наоколо, за да ви покажа всичко, което се случи навремето, когато Инчучуна и дъщеря му бяха застреляни и после когато вашият баща ми изтръгна завещанието?

— Да, това имах предвид.

— Аз възнамерявах да го сторя, за да покажа на мисис Бъртън въпросните места. Ако искате да ни придружите, нямам нищо против. Но мисля, че за вас ще е по-добре да се откажете.

— Защо?

— Защото по мое мнение един син трябва да притежава много здрави нерви, за да издържи на една обиколна езда по места, където баща му е извършил такива деяния.

— Ние сме здрави, нервите ни — също. Значи съгласен?

— Да.

— Кога?

— Когато пожелаете.

— В такъв случай веднага! Аз нямам достойнството да съм много търпелив.

— И това ще стане, ако не сега, то по-късно. Значи потегляме. Мистър Паперман ще остане тук като пазач.

— С най-голямо удоволствие! — кимна старият. — Нямам ни най-малко желание да се занимавам с подобни старовремски дири!

Той навярно би добавил на драго сърце някой по-пиперлив израз, защото не можеше да понася братята — особено Себюлън, ала се задоволи само с тази недомлъвка. А ние останалите можехме веднага да възседнем конете, тъй като те още не бяха разседлани. Поехме обратно по пътя, край който навремето бях лагерувал с Винету, Инчучуна, Ншочи, Сам Хоукинс, Дик Стоун, Уил Паркър и тридесетте апачи. Оттам последвахме пътищата, които после бях изминал отчасти пеша, отчасти на кон, докато се разнесоха изстрелите, от които бяха улучени бащата и дъщерята. По този начин моята жена и братята придобиха една по-ясна представа за убийството на тези, които ми бяха станали толкова скъпи. Така се върнахме до нашата палатка, където на място започнах да разказвам и обяснявам как бе протекла кражбата на завещанието. По време на цялата тази езда Хариман Ентърз думица не бе обелил и нито веднъж не бе погледнал към мен. Стана ми жал за него. От време на време страните му пламваха, често бършеше потта от челото си. Трепереше като трескав. Съвсем другояче стояха нещата при брат му. Той изглеждаше незасегнат. Проявяваше спокойствие, което дори един добър познавач на хората вероятно щеше да сметне за неподправено. Но очите му… очите! Над тях той нямаше власт! Беше бесен от обстоятелството, че извършените от баща му номера не са били така успешни, както е било залегнало в намерението му. Той вероятно ме мразеше по-дълбоко и отколкото онзи ме бе мразил. Беше способен на всякакво престъпление, дори на убийство. И все пак нямаше защо да се страхувам от него, поне засега, защото той трябваше да ме предаде на Киктахан Шонка, и то жив.

Сега и той забеляза малката хлътнатина до гроба на вожда. Огледа я, замисли се и ме попита после:

— Навярно тук сте разкопал навремето?

— Да — кимнах.

— Тук се е намирало завещанието?

— Да. И не само завещанието.

— Какво още?

— Това не знам, но ще го узная. Ще ви помоля да ми заемете лизгарите си.

— За каква цел?

— За разкопаване.

— Още веднъж?… Тук?… На това място?

— Именно още веднъж! И на същото място!

— Значи наистина мислите, наистина, че по онова време не всичко е било извадено?

— Така мисля, точно така!

Очите му блеснаха от вътрешен пламък, а гласът бе предрезгавял от възбуда, когато извика:

— И за тая цел трябва да ви заема лизгарите? Хич не ми хрумва! Нито насън! Ние самите ще копаем, ние самите, аз и брат ми!

Той изтича до мястото, където лежаха лопатите, взе ги, подаде една на брат си и разпореди:

— Ставай и не реви, стара бабо! Нали чу, гнездото не било напълно обрано! Имало какво още да се вземе! Вероятно много, страшно много! Ставай! Сега трябва да работим, да работим!

Хариман бе седнал и обронил глава. Той отблъсна лопатата и каза:

— Остави ме! Аз няма да работя! Ръката си няма да помръдна! Проклето да е всичкото злато и твоят болезнен ламтеж да го изтръгнеш от други! Ще отидеш към провала, точно както той… както той!

— Значи не искаш?

— Не! Не си давай труда! Имам си достатъчно!

— Бъзливец! Проклета баба! — изсъска му Себюлън презрително.

Хариман се изправи с бърз тласък, пристъпи към него и запита с гневен тон:

— Кой е бабата? Ти или аз? Аз имам куража да се боря, но ти го нямаш! Искам да съм свободен, свободен от тоя дявол, който ни бе обсебил и ни обсебва и до днес. Той е без милост и състрадание. Заповядва ни да му се подчиним или да загинем. Изисква от нас престъпление или изкупителна смърт за нашия баща. На теб ти липсва кураж да се бориш срещу него и затова избираш престъплението; аз обаче избирам… смъртта. Та, повтарям въпроса, кой е бабата? Ти или аз?

— Аз не избирам престъплението, а златото, златото! И като не искаш да помогнеш, ще си го взема сам!

Той захвърли едната лопата и започна да копае с другата. Хариман седна отново. Тогава Паперман приближи, посегна към лежащата на земята лопата и каза:

— Аз ще помогна. Двама ще се справят по-добре от един.

Себюлън обаче веднага му се сопна:

— Разкарайте се! Нямате работа тук! Никого другиго няма да търпя!

— Well! Ваша воля! Мислех, че ви оказвам услуга! Той пусна лопатата, а Себюлън се разработи по такъв начин, сякаш беше превъртял. Правеше копка след копка, и то със свръхмяра от сила и бързина, като че не биваше да губи нито минута и се касаеше за живота и върховното му блаженство. Ямата ставаше по-дълбока и по-дълбока. Той се бе вторачил само в нея. Не поглеждаше ни надясно, ни наляво. Пот се лееше от челото и страните му.

— Това е безумие… явно безумие! — прошепна ми моята жена. — Той се държи, сякаш всичко му принадлежи! Какво ще произлезе от тази работа?

— Нищо опасно за нас — отговорих също така тихо аз.

— Но ако намери нещо… тогава какво?

— Ако не е злато или няма парична стойност, той ще се откаже от него.

— А ако е нещо, което няма да пренебрегне? Тогава непременно ще се стигне до битка между теб и него!

— До битка? В никой случай! Остави ме само да действам и нямай грижа! Тук нещата опират до безкрайно важни психологически процеси, каквито надали ще ми се удаде отново да видя в този им вид.

— Какво ще спечелиш от целия този психологичен интерес, ако се наложи да заплатиш за него с живота си!

— Моля, бъди все пак разумна, спокойна! Няма да ми се случи нищо, нищо!

— Много ми се иска да ти вярвам. Но дай ми въпреки това единия от револверите си! Само да посмее да дигне ръка срещу теб тоя луд човек и мигновено ще го просна с един изстрел!

Каза го сериозно. Тя действително се страхуваше за мен. Милата, която един червей или буболечка не можеше да докосне неделикатно, се канеше от любов към мен да застреля човек! Бях трогнат, ала прикрих чувствата си и отговорих засмяно:

— Скъпо дете, ако се наложи да се стреля, ще го сторя самият аз. Аз се целя по-добре от теб. А сега бъди добра и…

— Чуй! — прекъсна ме тя. — Какво е това?

Себюлън беше надал вик, един ликуващ вик и сега удвои усилията си. Как само летеше пръстта от ямата! Пристъпих да надникна.

— Омитайте се, омитайте се! — ревна ми оня.

— Искам само да хвърля един поглед вътре! — извиних се аз.

— И това не! Измитайте се, иначе удрям!

Той дигна лопатата и ме изгледа със заплашителни очи. Бяха се налели с кръв. Отстъпих и продължих с успокоителен тон:

— Не може ли човек барем да попита защо извикахте преди малко?

— Това ще благоволя да ви кажа. Натъкнах се на злато.

— Наистина ли?

— Да… на нещо твърдо, широко. Дупката е твърде тясна. Трябва да я направя по-голяма. Но сам, сам! Дойде ли някой прекалено близо, ще го цапна, бил той, който си ще!

Той продължи да работи, а аз се върнах на мястото си.

— Виждаш ли, че имах право? — подхвана наново предупрежденията си Херцле. — Той искаше да те убие!

— Но не бе сторено. Не комплицирай със страховете си ситуацията, моля! Нямаш абсолютно никаква причина да се безпокоиш!

Тогава тя се успокои, макар впечатлението, което създаваше Себюлън, да не способстваше за това успокоение. Преди той бе избърсвал от време на време потта; сега не го правеше. Влагата се отделяше на големи, тежки капки. Лицето му бе отекло, очите изскачаха все повече и повече. Пъшкаше и пъхтеше — изпървом само сегиз-тогиз, сега почти при всяка копка. Бе заставен да спира, за да си взема сулука. Ръцете му започнаха да треперят. Движенията станаха неуверени. Грозна беше гледката, която представляваше. Приличаше на някакъв демон, на зъл дух, чието съзерцание не бе поносимо за смъртни очи.

И ето най-сетне отново радостен вик! После още един и още един!

— Татко, татко, ти си тук! Ти ми помагаш! Зная го, чувствам го!

След като извика това с екзалтиран тон, той обърна към нас разкривено лице и заплаши:

— Никой да не приближава, никой! Който посмее да докосне съкровището, ще го пречукам, веднага и без да се церемоня!

Дупката беше станала широка и дълбока. Той влезе вътре. Стигаше му до пояса. Наведе се и повдигна нещо. Сложи го върху ръба. Беше някакъв глинен съд. Той извади на бял свят още един и още един; сетне четвърти, пети. След това порови още известно време по-надълбоко, изкачи се после, пое дълбоко, шумно дъх и заяви:

— Готово! Това е всичко! Повече няма нищо!

Хариман бе седял извърнат от него. Сега се обърна, видя съдовете, изправи се и приближи към брат си.

— А-а, идеш все пак! — подигра се оня. — Ама не си мисли, че ще получиш нещо от това тук! То е мое, всичко е мое, всичко!

— Нищо не е твое! — отговори Хариман.

— Че на кого тогава?

— То принадлежи на мистър Бъртън, на никого другиго. Винету го е закопал за него, единствено за него!

— Доказателство, доказателство? — изхили се Себюлън. — Тоя мистър Бъртън си е взел преди трийсет години онова, което му е принадлежало — завещанието. Всичко друго той оставил да си лежи, то не било негово! Днес аз го намерих. Находка, като всяка друга прерийна находка. Според закона на Запада тя принадлежи на откривателя, значи на мен, единствено на мен!

— Погрешно, изцяло погрешно! — възрази Хариман. — Какво знаеше ти за това съкровище? На мистър Бъртън обаче то бе известно. Той възнамеряваше да го вземе, канеше се да го изрови. Помоли за лопатите ни. Ти не само му зае своята, но заедно с нея му предостави ръцете, работната си сила. Ти копаеше от негово име, копаеше за него. Нещата са такива, така стоят и никой не може да ги промени.

— Тъй ли? Тъй? — изсъска Себюлън. — Това го казваш ти, родни ми братко! Откъде знаеш, че съм копал за него, а не за себе си? Да не би да си го чул от мен? Или от него? Не! Той наблюдаваше спокойно, докато работех, и не каза, че го правя за него. А когато дойде да надникне в дупката и аз го разкарах, той се подчини. Дигна си чукалата, без да предяви и най-малката претенция за онова, което намерих в ямата. Ясно? Тези пет съкровищни съда значи са моя собственост. И бих искал да видя оня, който ще има смелостта да ми я оспори! Сега помагай! Искам да ги отворя!

Херцле ме погледна угрижено и въпросително. Аз отговорих тихо:

— Да изчакаме да видим какво има вътре. То в никой случай не е злато.

— Може би все пак.

— Не. Аз наблюдавах внимателно. За злато не беше достатъчно тежко! Само търпение!

Глинените съдове бяха с квадратна форма, синьо-кафяв цвят и украсени с индиански мотиви. Още от пръв поглед и отдалеч се разпознаваше, че са грънчарска работа от някое село на мокви или зуни. Състояха се от горна и долна част, като линията на съединението бе покрита с някакъв влагонепропусклив кит. Освен това бяха омотани и вързани със здрави, намаслени шнурове от лико. Това бе другата причина да предположа, че съдържанието не е метал, а някакъв предмет, който е трябвало да бъде предпазен преди всичко от влага.

— Хайде идвай и помагай! — подкани Себюлън още веднъж. — Но внимавай да не строшим нещо!

Те седнаха дружно до съдовете, започнаха най-напред да отстраняват вървите. Хариман го вършеше по спокоен, отмерен начин, а Себюлън — припряно, нервно и нетърпеливо. Както преди малко се тресяха ръцете му, така сега трепереха пръстите.

— Проклетите възли нямат край! — оплака се той. — Толкова бавно върви, толкова мудно! И въпреки това татко е тук, татко! Чувствам го по възбудата, по страстта, която направо ще ме пръсне. Действай живо, живо! Но не троши нищо, ама нищичко! Не бива нито една пукнатина, нито една драскотина да възникне!

Когато шнуровете на първите два съда бяха отстранени, двамата се заловиха да стържат кита с ножовете. Това бе изискваща време работа, тъй като с течение на годините той се бе превърнал в камък. Същевременно Себюлън продължаваше да убеждава брат си в наличието на сребро, злато, перли, древни мексикански, толтекски, ацтекски, че дори древноперуански украшения и накити. Привиждаха му се най-скъпите, най-ценните неща, които можеше да има. Приказките му полека-лека се изродиха до смахнато бръщолевене, което човек наистина само от психологичен или по-скоро от психиатричен интерес би могъл да понесе. Те поддържаха еднакъв темп в работата си. Когато единият бе готов, готов бе и другият. Всеки можеше да отвори своя съд, ала още не го правеше. Напрежението беше твърде голямо. Те първо си поеха дъх.

— Отгатни! Какво ли има вътре, а? — извика Себюлън с треперещи устни и почти скрибуцащ глас. — Злато? Диаманти…?

— Не гадая — отговори Себюлън. — Да отваряме!

— Добре! Ще броя! Едно… две… три…!

Двата капака изхвръкнаха едновременно. Всеки надникна в своя съд. Всеки бръкна да измъкне съдържанието, но безмълвно, съвсем безмълвно. Не прозвуча вик на изненада, радост или чак пък на ликуване. Оглеждаха какво държат в ръцете си.

— Някакъв кожен пакет! — отрони най-сетне Себюлън.

— Да, кожен пакет — пригласи Хариман.

— Да не би със злато?

— Не. Твърде лек е за целта.

— Диаманти? Накити?

— Банкноти ли пък?

Очите му просветнаха отново. Пет такива пакета с банкноти! Какво състояние!

— Отваряй, отваряй! Да режем! Бързо, бързо! — подвикна той.

Ремъците бяха срязани и кожените части разгърнати.

— Книги! — каза Хариман разочаровано.

— Книги! Мътните го взели! Само книги! — изрева Себюлън. — Разкарай ги, махай ги, махай ги! Той ги запрати.

— Но що за книги? — обърна внимание Хариман. — Я погледни по-напред! Та нали вътре може да има пари!

Себюлън тутакси отиде да вземе захвърленото, за да провери, ала много скоро го захвърли още по-надалеч.

— Изписани страници, само изписани страници! — гневеше се той. — С нищо неговорещи заглавия и с прекрасното име Винету!

— При мен същото — заяви Хариман, който междувременно също бе проучил своя пакет.

— Тогава ги махай, махай ги, де! И дай в замяна другите три съда! Надявам се да съдържат нещо по-добро!

Човек може да се досети, че не следях толкова равнодушно хода на тези сцени, както си давах вид. Всеки отделен лист или листче, всяко парченце кожа, ликова връв бе свято за мен. Не се намесвах в дейността на двамата само защото ми спестяваха работата. Но да похабят или унищожат нещо, нямаше да им позволя — това се разбираше от само себе си. Сега, когато взеха следващите два съда, отварянето се видя недостатъчно бързо на нетърпеливия Себюлън. Той сряза и смъкна шнуровете с трескава бързина и викна:

— Всичко върви прекалено мудно, твърде мудно! Няма да изчегъртваме пак кита, защото това изисква прекомерно много време. Просто ще строшим съдовете надве!

Тогава аз се отправих бързо към тях и казах:

— Нищо няма да трошите надве! Тези съдове съдържат завещанието на един велик, благороден покоен мъж. За мен те имат по-голяма стойност от злато и скъпоценни камъни. Няма да търпя някой да ги чупи!

Той остави онова, което държеше в ръцете си, посегна към лизгара, изгледа ме заплашително и запита:

— И ако все пак ги строша, тогава какво, а?

— Pshaw! Чак дотам хич няма да стигнете!

— Как тъй?

— Така ще ви цапардосам, че ще полетите към земята като изтърван чувал!

— Хайде бе, наистина ли, наистина? Ха опитайте, де! Ама си отбележете по-напред какво ще ви кажа. Виждате лизгара в ръката ми. С него ще разтроша първо съда и после, ако се осмелите да направите и най-малкото движение, вашия череп! Сега правете каквото искате!

Той дигна лопатата, за да изпълни заканата си, а аз вече свивах юмрук за обещания удар, когато Херцле застана до мен и каза:

— Не ти, аз!

Тя ме избута настрани, пристъпи непосредствено до Себюлън и повели:

— Долу лопатата, долу!

Същевременно протегна властно ръка. Виждаше се, че и през ум не й минава да очаква съпротива. Той трепна, почти ми се иска да кажа уплашено, и я погледна в очите. Погледите им се впиха за кратко време един в друг. Той сведе своя, отпусна и лопатата.

— Хвърлете я! — заповяда тя. Той я остави да падне.

— Сега сядайте! — подкани го тя с посмекчен тон. Той стори и това.

— Тъй! Продължете сега работата си, но внимателно и прилично! Не бива да възникне ни най-малката пукнатина или драскотина! Надявам се, ще го направите заради мен!

— Заради нея, заради нея! — прозвуча обезкуражено от устата му. — Какво ли би помислил човек за мен, ако се подчиня! Тези очи, тези очи! Хариман, кажи й го, кажи й, та поне той да не ме сметне за някой страхливец, който се бои от него!

— Какво трябва да ми кажете? — попита тя споменатия. Той отговори:

— Брат ми не може да издържа на очите ви, мисис Бъртън. Още от първия миг. Каза ми го веднага след като ви бе видял и сега ми го повтаря вече за десети, двайсети път.

— Така е! — оплака се Себюлън. — Тези очи, тези проклети, непоносими сини очи! Те ми причиняват болка! Те ме терзаят и измъчват! Не гледайте към мен, мисис Бъртън, махнете погледа си от мен! Аз иначе ще сторя всичко, което пожелаете, всичко!

Тогава тя се настани на земята до него, докосна леко с ръка неговата и отговори:

— Ако наистина вършите винаги само онова, което искам, то винаги бихте вършил само правилното!

Той трепна и простена:

— Мили Боже! Тя дори ме докосна!

— Няма вече да го правя. Стана без умисъл — извини се тя. — Но сега ви моля да се заемете отново със съдините! Аз ще остана да ви наблюдавам.

Той посегна покорно към своя и каза на Хариман:

— Хайде, да отстраним кита! Но предпазливо, много предпазливо, та да не строшим нещо! Ясно?

Той се зае наново с прекъснатата работа, сякаш нищо не се бе случило. И я вършеше така акуратно и внимателно, че бях направо удивен. А Херцле се усмихна леко и щастливо. Тя винаги изпитваше радост, когато съумееше да превърне някое зло в добро. Вярно, прежната припряност на Себюлън малко по малко се върна, ала той й се противопоставяше, удаваше му се да я овладява поне до мига, в който вече можеше да отхлупи глинения съд. Тогава си пое дълбоко, дълбоко дъх и извика:

— Извинявайте, мисис Бъртън! Ако пак са само книги, нека бъдат ваши! Но ако е злато или нещо подобно, няма да го предам! На никаква цена! Да погледна ли?

— Да — отговори тя.

Той отстрани похлупака и надникна.

— Съвсем същият кожен пакет! — изстена. После го извади, отвори и проучи.

— Пак само изписани редове, нищо повече, нищо! Какво нещастие, каква беда, какъв позор! А ти?

Въпросът бе отправен към брат му, който току-що бе отворил своя пакет. Той го показа и отвърна:

— Само писаници, нищо друго!

Себюлън скочи и се завайка:

— Трябва да си поема дъх, дъх! Яростта ме облада! Получих удар!

Размаха ръце около себе си и хукна презглава нагоре-надолу. А Хариман посегна спокойно към петия, последния съсъд, и започна да отстранява шнуровете. Херцле понечи да му помогне. Виждайки това, Себюлън дотича бързо, набута се между нея и брат си и помоли:

— Не вие, не вие, мисис Бъртън! Щадете ръцете си! Аз ще го свърша вместо вас!

И не бе казано със злостно, а с добро намерение. Колко странно! Не мина много и това последно хранилище бе отворено. То имаше същото съдържание, както другите четири. Тогава Себюлън се приведе силно — точно както брат му го беше направил преди туй само че от съвсем други причини, — захлупи лице в шепи и започна да ридае. Гърдите му работеха конвулсивно. Ние останалите се държахме мълчаливо. След известно време той се изправи отривисто, огледа се, като че се пробуждаше от сън и се провикна с гневен тон:

— Как го казах? Как го казах? Той бил тук, нашият баща, баща ни? Откачен тип, ето какъв съм! От стария негодяй отдавна не е останало фибра, прашинка, атом! Само позора ни остави той, срама! И тоя порив към злато, стремежа към смъртта, към самоунищожението! Това е всичко, за което имаме да му благодарим, всичко, всичко! И той искал да бъде баща, наричал се баща! Пфу!

Той се изхрачи три пъти и се извърна от нас, за да се отдалечи. Но само след няколко крачки спря, обърна се и каза:

— Мисис Бъртън, отказвам се от драсканиците! Не ги желая. Подарявам ги на вас, чувате ли, на вас и единствено на вас! С всеки друг щях да се бия за тях, даже с Олд Шетърхенд. На вас обаче ги преотстъпвам, без да искам нещо в замяна. Те следователно са ваша собственост. Правете с тях каквото ви е угодно!

После се извърна наново, навлезе с олюляваща походка в гората и изчезна сред дърветата.

— Неразумен човек! — обади се брат му, който също като нас се бе загледал след него. Повече не каза нищо.

Сега Херцле всъщност трябваше да се заеме с приготвяне на яденето, ала тя не го стори. Искаше й се най-напред да знае що за съкровище бяхме изкопали тук. Аз помолих по-напред Паперман да разкопае още веднъж по-надълбоко, за да се убедим, че няма и днес да остане нещо скрито. Хариман Ентърз тутакси изяви готовност да му помогне. Те стигнаха на още два фута дълбочина, ала без да намерят нещо, и после затрупаха ямата. Междувременно аз прегледах пълното съдържание на петте съда.

То се състоеше само от броширани томчета, ръкописи от самия Винету с добре познатия ми почерк. Човек може да си представи какво въздействие оказаха върху мен тези графически наистина некрасиви, но извънредно характерни заврънкулки. Буквите имаха педантично еднакво положение и големина. Шрифтът бе ясен и хармоничен като душата на този, от чиято ръка произхождаше. Той всъщност не бе писал, а чертал и рисувал. Не се виждаше нито едно-едничко петно, нито следа от зацапване. Та нали такъв бе той винаги и във всичко! И това не бяха само някакви си двайсет, трийсет, петдесет страници, а много, много стотици! Къде ги беше писал? По обложките на някои томчета това можеше да се види. Там се четеше: "Писано при Нъгит Тсил"… "Писано при гроба на моя баща"… "Писано при гроба на Клекипетра"… "Писано в жилището на Олд Шетърхенд край Рио Пекос"… "Писано при Тателах Сатах"… "Писано за моите червени братя"… "Писано за моите бели братя"… "Писано за всички хора". Много от тези томчета бяха без такъв надслов. Езикът беше английски. Където в него липсваше правилният, специфичен израз, застъпваха на негово място по-характерните индиански думи. От мен той бе чул някои немски фрази и ги бе съхранил в паметта си. Трогателно бе сега да се види колко много и с каква любов се бе постарал да приложи тези фрази на подходящи места в листата.

В края на последното томче намерих пълно съдържание и едно адресирано до мен писмо. Ето какво гласеше писмото:

"Скъпи мой, скъпи, добри братко!

Моля се на Великия, всеблаг Маниту да дойдеш и вземеш тези книги. И ако първия път ги пропуснеш, защото не си разкопал достатъчно дълбоко, значи все още не е било време да попаднат в ръцете ти. След това аз няма да преустановя молитвата, докато най-сетне все пак дойдеш и ги намериш. Защото те са само за теб, за никого другиго.

Не оставих това завещание при Тателах Сатах, понеже той не те обича. Но и тук неговите основания са благородни, както винаги. Не го поверих и на някой друг, тъй като храня по-голямо упование във Всемогъщия и Всезнаещ Баща на света, отколкото в хората. Заравям тези книги дълбоко в земята, защото са важни. На по-високо ниво лежи второ завещание, за да прикрие и закриля това тук. Аз ще ти кажа само за по-горното, та долното да остане да лежи, докато дойде неговото време. Споделих с Тателах Сатах, че съм оставил тук за теб две завещания, за да не се изгубят в, случай, че не дойдеш.

А сега отвори сърцето и душата си и чуй какво ще ти кажа аз, покойният и все пак жив!

Аз съм твой брат. Искам да съм и да остана такъв. Дори й после, когато сред племената на апачите плъзне траурната вест:

"Винету, нашият вожд, е мъртъв!". Ти си ме учил, че смъртта е най-голямата от всички земни илюзии. Бих желал да ти докажа, че този най-скъпоценен дар, който ти ми донесе, съдържа истината. Искам, когато кажат за мен, че съм умрял, да разпростра ръце над теб, както ги разпростирах, когато бях още жив. Искам да те закрилям, приятелю мой, братко мой, скъпи ми, мили братко!

Великия, добър Маниту ни събра. Ние не сме две същества, а едно. И такова ще останем. Няма достатъчно голяма сила на земята, която да ни попречи. И гробът не може да зее помежду ни. Аз ще прескоча неговата паст, като дойда в това мое завещание при теб и остана завинаги с теб.

Откакто те познавам ти беше за мен моят ангел-хранител и аз бях по същия начин твоя. Ти стоеше за мен по-високо от всеки друг, когото обичах. Почитах те във всяко едно отношение. Ти ми даде много. Донесе ми съкровища за ума и за душата и аз се опитах да ги задържа и усвоя. Аз съм твой длъжник, ала съм такъв с удоволствие, защото този дълг не е угнетителен, а извисяващ. Не можеха ли всички бледолики да дойдат при нас така, както ти дойде при мен? Казвам ти, всички, всички мои червени братя щяха също така с удоволствие да станат техни длъжници, както аз станах твой! Благодарността на червената раса щеше да е също така голяма и също така искрена, каквато е благодарността на твоя Винету към теб. А където благодарят милиони, земята се възвисява към небето.

Но ти стори повече, безкрайно повече от това! Прие не само твоя червен приятел, а и цялата негова презряна и преследвана раса, макар да знаеше като мен, че ще дойде времето за това и теб да презират и преследват като нея. Но ти не се бой, приятелю мой, аз ще бъда при теб! Каквото не повярват на теб, живия, ще бъдат длъжни да повярват на мен, мъртвия. И ако не искат да схванат онова, което ти пишеш, дай им да прочетат това, което аз съм написал. Убеден съм, че най-дръзкото, но навярно и най-доброто дело на твоя Винету беше, когато в тихи, свещени часове той оставяше настрани пушката и вземаше за теб перото. Трудно ми се удаваше това дело, много трудно, заради перото, което отказваше да се подчини на мен, червенокожия. И същевременно и лесно, лесно заради сърцето, чийто глас говори от всеки ред, който оставям в наследство на народа от Човеци.

Така твоят Винету и в смъртта си ще стои до теб, защото моята любов живее. Така той ще се бори за теб, както се бори за самия себе си и за своята раса. Така се въздигах аз до теб в твоя защита и те моля, стори ми място! После и моят народ ще се възвиси до твоя и всички страдания на моята раса ще се заличат, ако не от историята, то пред добрия, справедлив Маниту.

Знай, аз съм при теб, когато очите ти четат тези редове, но не като дух, като заблудена спиритична душа, а като мой верен, горещ пулс, който занапред ведно с твоя ще бие в твоето сърце. О, да би могъл този пулс да е пулсът на цялото човечество!

Глупец ли съм като ти пиша това? Приеми поздравите ми! Всичко, което би желал да чуеш още от мен, ще намериш в тези листа. Донесъл съм ги до Нъгит Тсил. Ямата е готова да ги приеме за теб. Аз съм сам! Колко те обичах! Колко ще те обичам още! Ти бе за мен Ум и Душа, Сърце и Воля. Каквото съм аз за теб, станах чрез теб. Има толкова много, неизброимо много, които съвсем същото желаят да станат, за вас… за вас!

Твой Винету"

Херцле седеше плътно до мен. Бях й чел полугласно. Когато свърших, тя не каза нищо. Обви ръце около мен, наклони глава към рамото ми и заплака. Аз също се умълчах. Така седяхме дълго време. После сложихме ръкописите в глинените съди и ги отнесохме в палатката, за да ги скътаме там. Писмото обаче — задържах.

— Ще го покажеш на Младия орел? — попита ме тя.

Току-що ми бе минала същата мисъл. Отново един от онези многобройни, ежедневни случаи в един и същи миг да си помисли съвсем същото като мен.

— Да, той трябва да го прочете, и то веднага — отговорих. Отидохме при него. На пръв поглед той като че въобще не се бе интересувал от нас. Но когато му дадох да прочете писмото с няколко пояснителни думи, по лицето му премина нещо като светъл слънчев лъч. Скочи рязко, посегна към писмото и каза:

— Благодаря ви, мистър Бъртън! Повярвайте ми, аз много добре знам какво означава да получа едно такова писмо от една такава ръка!

— Показвам ви го не без егоистично намерение — отвърнах аз. — Поставям завещанието на Винету под особената ви закрила. Аз не мога да бъда неотстъпно край палатката и ви моля да бдите, когато се наложи да се отдалеча. Например още сега. Смятам да се поогледам за Себюлън Ентърз.

— А аз междувременно ще се погрижа за храната на тялото — обяви Херцле. — Ще реализирам онова, което обещах на него и брат му, а именно печените мечи лапи. Надявам се с помощта на Паперман да се справя.

Мисълта да се огледам за Себюлън Ентърз не ми бе дошла само от грижа за собствената безопасност. Повече от нея ме подтикваше състраданието да не го изпускам за по-дълго из очи. След като брат му вече можеше да бъде смятан почти за спасен, въпросът сега бе да бъде спасен и той. Тръгнах след него, следвайки дирите му. Те водеха в дълбините на гората, ала не по права линия, като стъпките на човек, който знае къде отива, а ту надясно и наляво, ту напред и назад, сякаш се бе заблудил. От време на време бе спирал, но не на едно място, ами се бе въртял и обръщал на всички посоки, като че е бил заплашван околовръст от невидими същества, срещу които е трябвало да се брани. Това са били неговите мисли.

Задържан от тези наблюдения, аз напредвах бавно. Най-сетне го чух — още преди да съм го съгледал. Той говореше високо, много високо. Последвах посоката на звука. Беше застанал под един висок бук, облегнат на ствола му. Наблизо имаше гъст шубрак, зад който намерих прикритие. Той говореше, сякаш имаше пред себе си реални фигури. Жестикулираше, кимаше им. Ето какво чух:

— Всички вие сте мъртви, всички! Останали сме ние двамата! Трябва ли и ние да се разкараме? Хариман иска да умре, аз обаче искам да живея! Трябва да изпълня волята на бащата, за да не ми види сметката и на мен, последния! Трябва да му закарам тоя Олд Шетърхенд под ножа, трябва, трябва! Трябва да унищожа този най-върл негов враг, за да остана самият аз жив. Но мога ли … мога ли… мога ли…?

При този трикратен въпрос той движеше глава така, сякаш имаше пред себе си един полукръг от слушатели. Заслуша се в очакване да му бъде отговорено. После продължи:

— Тази жена, тази жена е виновна! Тази жена със сините очи и с голямата добрина на лицето! Тя ми застава на пътя!

Той постави длани като фуния около устата си и обясни тайнствено:

— Това са сините очи на нашата майка. Тези мили, добри сини очи, които безчет пъти плакаха, докато се сломиха от горест и склопиха! Забелязахте ли и вие приликата? И това е доброжелателството и добротата на нашата майка, точно, точно! Как се усмихва! Как моли! Как прощава!… Трябва ли тези очи да плувнат в сълзи заради мен? Трябва ли толкова доброта да бъде унищожена? Превърната в омраза, мъст? Способен ли съм на това? Имам ли право? Заради един негодник? Един негодник… негодник… негодник?!

Той наклони глава настрани, като че се вслушваше в нещо, после възрази гневно с ръка и отговори:

— Не! Той ме измами, старият! Измами, измами, измами! Това не бяха пари, а само листове, листове! Дали не се кани подобно да ме измами и с Киктахан Шонка? Той, дето е мамил целия свят, додето беше жив. Сега е мъртъв и може само нас да измами. Но трябва той да бъде измамен, измамен, измамен. Мога ли да го допусна? Наистина, аз имам голямото желание да му го върна, да го измамя, както той мен измами, да го измамя с тоя Олд Шетърхенд! Може би ще го сторя, може би! Дори сигурно! Заради тези сини очи! Искам веднъж…

Спря посред думите си. Беше прекъснат. От другата страна на бука се появи брат му и викна, докато приближаваше:

— Я млъкни, непредпазливецо! Твоето кряскане и реване ще погуби и двама ни!

— Всички те бяха тук, до един! — оправда се Себюлън.

— Глупости! Никой няма тук, никой! Но един може да дойде, всеки миг. И когато чуе какво дрънкаш тука на дърветата, всичко, което ти иначе толкова грижливо премълчаваш, ще излезе наяве!

— Кого имаш предвид?

— Олд Шетърхенд. Той тръгна в гората, и то точно по направлението, където ти изчезна. На мен ми е известен демонът, който те принуждава да държиш такива гръмки речи. Ето защо тръгнах бързо след теб, за да те предупредя. Но не знаех къде си. Мина доста време, докато те открия. Най-сетне те чух да кряскаш.

— Значи това кряскане все пак е допринесло нещо добро. Ти иначе нямаше да ме намериш!

— Я не говори смехории, а идвай! След малко ще ни викат за ядене. Помисли само: мечи лапи! Любопитен съм дали ще станат добре. Тя никога не е пекла лапи.

— О-о, тя се справя с всичко, всичко, даже и с мечи лапи! И дори да не успее, пак бихме ги яли и биха ни се усладили, казвам ти, ще ни се усладят! Хайде да вървим!

Те тръгнаха заедно. Аз побързах да ги изпреваря незабелязано и успях. Когато стигнаха до бивака, аз вече седях до Младия орел и сякаш не се бях върнал едва преди няколко минути, а много по-отдавна.

След храна Херцле и аз предприехме една езда до вече споменатото високо дърво на планинския хребет. За мен бе важно да направя един по-широк обзор на околността. Скуав на сиусите бяха тръгнали за Нъгит Тсил. Те трябваше да са пристигнали тук дълго преди нас и все пак ние не бяхме открили нито следа от тях. И изобщо не бяхме видели нито дирята, нито стъпките даже на един-единствен човек. Ето защо яздех към купена да се огледам на всички страни.

Когато стигнахме горе, въздухът беше прекрасен, чист и се виждаше надалеч. Изкатерих се на дървото, докъдето можеха да ме издържат клоните му. Масивите на Нъгит Тсил лежаха под мен. Бяха гористи. От другата страна на този горски регион се ширеше оскъдно обраслата прерия, описана от мен още от по-рано. Можех да я огледам далеч навътре. Но не се мяркаше ни човек, ни животно. Бях взел бинокъла си. Претърсих с него цялата местност. Никаква следа от живо същество. Можехме да бъдем сигурни, че днес няма да бъдем обезпокоени. И тъй, поехме обратно надолу към бивака и пристигнахме там, когато започна да се смрачава.

Паперман беше събрал сух горивен материал, който щеше да стигне за цялата нощ. Той лежеше пред палатката като куче, чувстващо се задължено да я пази. Младия орел седеше близо до него. Ентърз клечаха край огъня и печаха заека. Когато стана, дадоха и на нас, и ние не отказахме да го изядем другарски. Те ни се сториха променени. Изглеждаха ни по-непринудени, отколкото обикновено. Вземаха скромно участие в разговора ни и по начин, сякаш изобщо нищо не лежеше помежду ни. Как стана така? По-добра съвест ли имаха сега от по-рано? Или по правилно, намеренията им сега по-малко враждебни ли бяха от преди? Вероятно! Дори и по отношение Себюлън, който се държеше така спокойно и разумно, като че днешната иманярска сцена напълно се бе заличила от паметта му…