"Скиптър и чук" - читать интересную книгу автора (Май Карл)

Фюрстенберг, 22 юни 18…

Драги Артур!

Имаш ли представа каква бе моята първа мисъл при четенето на писмото ти? Не, не отгатваш, не можеш да отгатнеш! Когато прочетох терзанията на твоята млада любов, оставих писмото да се смъкне, затворих очи и пошепнах къде радостно, къде с болка: „И ти ли, сине Бруте!“ Всъщност с този възклик бих могъл да приключа писмото си, защото с него аз ти казах всичко. Ти, най-добри ми приятелю, който се намираш в същото положение като мен, не се нуждаеш от по-нататъшен намек, за да ме разбереш. Но мога да се досетя, че ще искаш възможно най-точно осветление относно това, което засяга твоя Макс, а и доверието, проявено от теб, заслужава аз също да не затварям душата си.

И все пак трябва да те помоля за извинение, дето не мога да ти говоря така откровено, както ми внушава сърцето, и дето няма да спомена името. Аз съм именно в особено положение. На всяка крачка съм следван от шпиони, които зорко наблюдават всяко мое движение. Аз не ги виждам, наистина, но ги чувствам. Да, драги мой, твоят Макс стана за определени хора важна, значителна личност и това е и причината да бъда сдържан дори пред теб. Колко лесно би могло писмото ми да попадне в погрешни ръце. А дамата, която имам предвид, и която си няма и понятие за обожанието ми към нея, стои толкова високо в моите очи, че не бих желал и най-малко да я злепоставя с писмото си. Ето защо няма да спомена името й. Но ти, приятелю, вероятно ще отгатнеш коя имам предвид, макар да премълчавам името. Видях дамата в компанията на младия Хоенег, Лудия граф. Нали го познаваш още от по-ранни времена. Но само да знаеше какви планове преследва бащата с тоя твърдоглав синковец, щеше да има да се чудиш и може би да го сметнеш за невероятно.

Тъй!… Повече за съжаление не мога да ти кажа за моите работи и за забележителните преживелици от последно време, но повече не ти е и необходимо да знаеш! Ти си обикалял надалеч по света и не си си паднал на главата, така че ще съумееш да си изградиш определена представа от цялата неразбория на моите недомлъвки.

Виждам те сега, наистина духом, да поклащаш глава и замислено да си мърмориш: „Макс, Макс, какви си ги въобразяваш! Цветето, дето го имаш на ума си, не цъфти за теб. Я си помисли за буржоазния си произход!“ Сторил съм го вече, драги приятелю и другар по страдание! Сто пъти, да, дори хиляда пъти го сторих! И въпреки това не проявявам и половината, да, даже една десетинка от мировата скръб, що лъха от твоето писмо. Разбираш ли го? Вероятно не, защото и аз самият не го проумявам. Разсъдъкът сто пъти ми втълпява, че трябва да изтръгна от сърцето си тази любов, че тя е щуротия и фантасмагория, ала сърцето хилядократно възразява и ме ободрява: издържай и чакай търпеливо! Артур, ти ме познаваш и знаеш, че аз общо взето съм трезв, разсъдлив човек, без всяка склонност към фантазиране. И все пак този хладнокръвно преценяващ човек се е вкопчил с всички фибри на сърцето си в тази любов. Питаш ме, мислимо ли е Бог да отреди един ангел да пресече пътя на даден човек, само за да го накара в следващия миг да изчезне отново от очите му. Не, Артур, това е немислимо. Аз също като теб вярвам в едно мъдро провидение, което способства човек да стигне до най-доброто, стига той да се предостави с упование на това провидение и водителство. Аз не мога, наистина да си представя по кой път Провидението ще ни събере, защото всички разумни доводи говорят против тази възможност, но едно във всеки случай е сигурно: безнадеждната любов непонятно защо изобщо не ме депримира, не, напротив, това, по всички признаци обезсърчително влечение, ме възвисява и ме прави особено щастлив и волен.

Знаеш, Артур, че не съм мечтател. Вярно, това ново чувство, дето се е загнездило в сърцето ми и изпълва цялото ми същество, не ме кара да провесвам нос. И не бива. Точно сега най-малко, когато се готвят големи неща в Норланд. Една странна случайност ме направи съпричастен на тайни, които изискват моето цяло внимание и бдителност. Само в тихи нощи поглеждам към звездата, която ми се явява и чийто мек блясък ме запленява, така че съм длъжен да я следвам, защото тя ме води — един вътрешен глас ми го казва — към своето блаженство и моето щастие.

Тежко го понасям, скъпи Артур, дето си далеч от мен. Задачата, която имам да изпълнявам, е трудна и почти надвишава силите ми. Щеше да е голяма утеха за мен, да имам един приятел до себе си, на когото да мога да поверявам мислите и опасенията си. И все пак може би така е по-добре. Защото някак си имам чувството, че твоето място понастоящем не е в Норланд, а там, където те е пратил баща ти. Аз също зная вече, че Нурван паша ще отива в Зюдерланд, и приветствам като особено благоволение на съдбата факта, че този най-голям враг на Норланд, или по-скоро на норландския министър-председател, ще живее под твоя покрив. За мен не съществува никакво съмнение, че неговото пътуване до Зюдерланд има някаква връзка с определени тайни машинации. Може би ще ти се удаде да узнаеш нещо важно и да окажеш с това услуга на отечеството си, за което, както ми се струва, се задават тежки времена.

Забелязваш ли, че между твоята съдба и моята има налице известна прилика? Ние и двамата сме си намерили своята звезда. Твоята се е отклонила от погледа ти и ти не знаеш зад кой облак да я търсиш; моята пък се движи по своята сияйна орбита в наглед не достижима далечина. Но в мен витае нещо като победна увереност, че облакът, зад който твоето небесно светило се е скрило за известно време, в подходящото време ще се разедини, и че и моето слънце ще напусне своята недостъпна орбита, за да дари живота ми с топлина и светлина. Нека изчакаме с упование този момент, но междувременно да не губим из очи по-належащото — отечеството, което в това трудно време разчита на всеки от своите синове.