"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава седма

Лондончани, начело със самия монарх, обичаха своя театър. Само няколко месеца след реставрацията си Чарлз бе издал разрешения за съставянето на две театрални трупи: първото — на името на Томас Килгрю, за кралската трупа, а второто — на сър Уилям Дейвънънт, за трупата на херцога.

Пуританските ограничения на Кромуел не бяха помрачили духа на хората, които искрено обичаха този род представления. От класиката до комедиите, от сериозното до лекомисленото, театърът даваше възможност за пълноценни усещания и изживявания.

Мариса влезе в кралската ложа и очите й се разшириха, щом видя кой е там. До нея щеше да седи самият крал, величествен в червените си кадифени одежди. Придружаваше го графиня Касълмейн, окичена с диаманти и перли, ослепителна в роклята си от сребро и злато.

Шумни овации се надигнаха от тълпата в партера, когато забелязаха краля и свитата му. Буйните мъже, които се състезаваха за любовта на няколкото актриси от театралната трупа, се обърнаха и дълго приветстваха своя суверен.

Чарлз, комуто реакцията на тълпата достави удоволствие, отвърна на бурните приветствия, като помаха с украсената си с пръстени ръка. Барбара се наслаждаваше на очевидното обожание на повечето мъже в театъра — вече бе решила, че провинциалната графиня не представлява реална заплаха за репутацията й на първа красавица в двора.

Мариса седна и погледна морето от безбройни лица край и под нея. Знаеше, че и самата тя за пореден път е във фокуса на много очи. Нито тя, нито графиня Касълмейн си бяха направили труда да скрият лицата си, както бе модерно сред дамите в двора. Няколко жени шепнеха зад ветрилата си; мъже я гледаха с копнеж; някои правеха явни жестове, с което предизвикаха появата на лека руменина по страните й, макар че я накараха и да се усмихне. Нищо не можеше да помрачи настроението на присъстващите. Струваше й се, че казват: «По дяволите последиците, по дяволите миналото. Да живеем тук и сега.»

Дори това, че споделяше ложата с най-заядливата любовница на краля, не можеше да развали удоволствието на Мариса. Тя бе забелязала погледите, които Барбара Палмър хвърляше в нейна посока. Нищо явно, само снизходителна усмивка на устните на другата жена, когато Мариса бе влязла в кралската каляска — сама. В ума й все още звучеше въпросът, който й бе задала тогава Касълмейн.

— Къде е уважаемият ви съпруг, лейди Деран? Да не би да е прекалено уморен, за да стане от брачното ложе? За Бога, да не сте докарали бедния звяр до крайно изтощение? — беше попитала тя.

Кралят, развеселен от откровените въпроси на любовницата си, отправи на Барбара нежен поглед, макар да я смъмри леко.

— Не трябва да надзъртаме в чуждите легла, скъпа Барб — каза той. — Нека не си играем на шпиони в дома на любовта.

— Божичко, обич моя — произнесе Барбара, — цял Лондон задава тези въпроси. Лейди Деран сигурно знае, че е сред приятелите, които, щат не щат, не могат да скрият тайните на спалнята си. — Барбара плъзна длан по брича на Чарлз, докосна бедрото му и ноктите й леко драснаха кадифения плат. — Добрата ни лейди Деран няма да е толкова недискретна, колкото лейди Макдоналд.

— Какво общо имам аз с дискретността на тази лейди Макдоналд? — попита Мариса.

Барбара се усмихна като котка, току-що облизала каймак.

— Защото, когато тя спеше със съпруга ви, не можеше да се сдържи да не сипе похвали за умението му. Едва не припадаше, когато разказваше за големината на мъжеството му… — графиня Касълмейн се поколеба за миг и овлажни устните си с език, — … за това как знае да доставя удоволствие на една жена в леглото. Хвалеше ловкостта му и с устата, и с ръцете. Според нея, той бил несравним. — Барбара хвърли бърз поглед към любовника си и добави с меден глас: — Разбира се, тя не познава вас, милорд, в противен случай навярно щеше да преразгледа становището си.

— Само навярно ли? — засмя се Чарлз и вдигна гъстите си черни вежди.

— Простете ми, сир — леко се нацупи Барбара, — никой никога не би могъл да се съмнява в това, че нямате равен в цяла Англия.

Ръцете на Мариса здраво стискаха ветрилото в скута й. Искаше й се да удари самодоволното лице на лейди Касълмейн.

— Разбира се — каза Барбара, като сви леко рамене, — това бе преди злощастното… преобразяване, което се случи с Бюканън. Известно е, че подобни неща, как да кажа, влошават представянето на един мъж.

Мариса разтвори ветрилото си и се престори на отегчена от разговора. Нямаше да достави на тази котка Касълмейн удоволствието да види колко гневна е в действителност.

— Осмелявам се да твърдя, че дворът ще продължава да клюкарства независимо от това какво кажа аз за съпруга си.

Чарлз избухна в смях. Колкото и да обожаваше ужилванията на Барб, винаги бе добре тя да знае, че не всеки се бои от езика й.

Сега Мариса бе тук, пред очите на всички в кралската ложа, и очакваше пристигането на съпруга си, който учтиво бе отказал да се качи в каляската на краля, заявявайки, че трябва да се погрижи за нещо и че ще се срещне с тях в театъра.

Пиесата започна. Мариса се питаше точно за каква работа става дума и мислите й за пореден път се върнаха назад. Щом привършиха сладкия плодов пай, който бе наредила да поднесат след вечеря, Кам и Джейми се бяха извинили и ги бяха оставили сами с Браяна. Вечерта не протече точно както я бе планирала и затова тя реши да се оттегли в леглото си сама, като залости вратите на спалнята си за всички. После загаси всички светлини, легна в широкото си легло и зачака да се случи нещо, и тя не знаеше какво.

На сутринта се събуди и откри, че съпругът й за пореден път бе напуснал дома й, за да се погрижи за някаква неизвестна й работа. Тя се изкъпа, облече се и се зае със собствените си работи: уреди сметките си с човека, от когото бе купила двата жребеца, а малко след това пристигна мъж, облечен в ливреята на неин слуга. Носеше писма от баба й, която я молеше за съвет относно едно от именията — било съвсем запуснато. Мариса отдели цялата кореспонденция между баба й и управителя на имението. Главата й пламна, щом разбра цената на необходимите поправки.

Обядва с Браяна и после отдели време да прочете едно лично писмо от баба си. Старата жена питаше за подробностите около сватбата и съпруга й. А какво би могла да отговори? Че се е венчала за един обезобразен шотландец, отказал да консумира брачния обет? Че я бе отблъснал? Баба й би се разгневила от обидата, нанесена на семейството й и най-вече на любимата й внучка.

Звънлив смях прекъсна потока на мислите й и я върна обратно в действителността. Мариса поднесе парфюмираната ленена кърпичка към носа си, за да смекчи силната миризма, която се разнасяше от тълпата под тях. Пиесата течеше — някаква недодялана комедия от грешки, в която главната роля се играеше от любимия актьор на краля, Джон Лейси, мъж, известен с умението си да имитира различни диалекти. Една от актрисите бе облечена в брич и мъжка бяла риза, с претенциите, че е дегизирана. Тъй като ризата бе прекалено тясна за огромните й гърди, а бричът — силно прилепнал около бедрата и закръглените й хълбоци, дегизирането изглеждаше твърде комично.

Вниманието на Мариса бе привлечено към другите ложи; тя разпозна някои от придворните кавалери, но дамите им според нея не бяха техните съпруги. Зелените й очи се разшириха от удивление, когато един от придворните започна нескрито да милва голите гърди на компаньонката си, без да спира да наблюдава действието на сцената.

Някой влезе в кралската ложа. Беше съпругът й.

Влизането му предизвика раздвижване сред хората в съседните ложи. Чуваше се ахкане и шепот. Кам бе облечен в черно, с изключение на набраната му риза, чиято белота не се нарушаваше от така модерните напоследък панделки. Като свали широкополата си черна шапка, украсена с екстравагантно перо, той се поклони на краля, после на Мариса и графиня Касълмейн и промълви с дълбокия си глас:

— Простете ми за закъснението, Ваше величество.

— Смятай се за извинен, Деран — рече Чарлз и посочи на приятеля си празното място до Мариса. — Изпусна прелестния вид на госпожа Чеймбърс, която се правеше на прислужница. — Чарлз хвърли поглед към двете жени. — Все едно нашите дами да се опитат да се преструват на момчета. Никой не би им повярвал.

Кам мина зад столовете и се приближи до празното, тапицирано с брокат кресло. Опря се на бастуна си, седна и погледна жена си.

— Госпожо — каза той и леко наведе глава. Светлината от стенните свещници падаше върху дългите й къдрици и те блестяха като златни.

Всъщност едва ли биха се намерили други две жени, които толкова трудно можеха да бъдат объркани с момчета. Барбара си беше просто Барбара. Паметта му възстанови образа на жена му, гола и очакваща го в спалнята си: бедрата й бяха стройни като на момче, но гърдите й бяха като на зряла жена, едри и високи.

В този момент Мариса хвърли поглед към него и очите им се срещнаха. Кам я изгледа внимателно и усети, че тя приема чертите му спокойно — поне, за разлика от други, не изразяваше видимо отвращение.

Пълните му устни се изкривиха в мрачно подобие на усмивка. Всички присъстващи, той бе сигурен в това, вярваха, че лъснатите му черни обувки скриват разцепените копита на въплъщението на дявола.

Кам въздъхна дълбоко. Така да бъде.

След края на пиесата Мариса се върна в къщата си на Странд, като учтиво отказа поканата, на краля да вечеря с него и Барбара.

Качвайки се по каменните стълби, тя се обърна и видя, че съпругът й е спрял, за да се сбогува с краля и графинята. Чу гърления смях на краля, последван от по-мек женски смях, а след това и звук, който й бе непознат — смеха на шотландеца, който се бе присъединил към тяхното веселие.

Смееше се звучно и силно. Мариса се запита каква ли шега си разказват тримата. Почувства се излишна и тъй като не искаше да си помислят, че подслушва, влезе в къщата, подавайки пелерината си от дебел, мек ирландски вълнен плат на Чарити.

— Сега ли ще желаете готвачката да поднесе вечерята, миледи, или по-късно? — попита госпожа Чатам. — Лейди Браяна ви моли да я извините тази вечер, не е добре и си легна.

— Ще вечерям по-късно — отвърна Мариса. После, докато се качваше по стълбите, попита: — Какво й е на братовчедка ми? Болна ли е?

Госпожа Чатам и хвърли хитър поглед.

— Само женският й цикъл, това е всичко.

Мариса кимна и каза през рамо:

— В такъв случай ще я посетя. Имате позволението ми да сервирате на съпруга ми, ако реши да вечеря сам — каза тя, повдигна полите на роклята си и се втурна нагоре по стълбите.

Почука леко на вратата на Браяна. Как можа да забрави, че е дошло време за цикъла на братовчедка й? Нали тъкмо той й бе спестил собственото й унижение след неуспешната брачна нощ?

Тя тихо се приближи до леглото.

Там лежеше Браяна — бледа фигура сред меките завивки и възглавници. Очите й блуждаеха в сумрака на стаята.

— Как си, братовчедке? — попита Мариса.

Браяна потупа с ръка леглото до себе си.

— Седни, моля те — рече тя. — Просто един неприятен пристъп, който ме накара да си легна. Цикълът ми почти свършва.

— А пък аз усещам остри болки, когато дойде моят — призна Мариса. — Искаш ли да ти дам нещо, за да облекчи болката ти?

— Не е необходимо — каза Браяна. — Скоро ще се оправя.

Мариса положи длан на челото на братовчедка си и приглади назад черната й коса.

— Сигурна ли си? Какво ще кажеш за малко греяно вино?

— Не, наистина съм добре, братовчедке. Почивката ще ми се отрази благотворно. — Тя се надигна сред планината от възглавници. — Моля те, разкажи ми за посещението си в театъра с краля и графиня Касълмейн.

— Няма нищо важно за разказване, освен че любовницата на краля ми обърна съвсем малко внимание, докато към съпруга ми отношението й бе обратното.

— Защо смяташ така, мила?

Мариса се намръщи.

— Съдя по маниера й на говорене и по лакомите й очи.

— Лакоми? — попита Браяна. Бледото й лице изглеждаше озадачено. — Как така?

— Сякаш копнееше за това, което е под дрехите на Бюканън — отвърна Мариса. — А би трябвало детето на краля в утробата й и кралят между бедрата й да и стигнат.

Златистокафявите очи на Браяна се взряха в лицето й.

— Това те безпокои? Може да е било само невинен флирт.

Мариса стана от леглото, отиде до прозореца, вдигна ръка и я прокара по рамката.

— Не беше само флирт. — Тя пак се обърна към леглото. — А и уважаемата лейди Касълмейн далеч не е невинна, братовчедке. Не, беше съвсем съзнателно.

— Ами съпругът ти? — попита Браяна. — Отвърна ли на вниманието на графинята?

Мариса хвърли на братовчедка си мрачен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

По устните на Браяна се плъзна лека усмивка.

— Само това, че очевидно си силно обезпокоена. Защо?

— Струва ми се, че е съвсем ясно — рече Мариса студено. — Това е обида към Негово величество.

— И това е всичко?

— А какво друго?

— Наистина, какво друго, мила Мариса! — каза Браяна развеселено.

— Ще желаете ли нещо за вечеря, милорд? — попита госпожа Чатам. Стоеше на известно разстояние от мъжа, седнал пред горящия огън в библиотеката на Фицджералд Хаус с книга в скута си.

Кам вдигна очи.

— Вечеря ли вече госпожа съпругата ми?

— Не, милорд.

— Добре. Тогава ще вечеряме заедно…

Госпожа Чатам ухапа със зъби долната си устна и не си тръгна.

Синьото око на Кам се впи в нея.

— Има ли нещо друго?

— Графинята нареди да ви кажа, че ако искате, можете да вечеряте без нея, милорд.

Кам затвори спокойно книгата и се усмихна леко.

— Наистина ли?

— Да, милорд — отвърна госпожа Чатам.

— Е — рече той с нисък ясен глас, — искам да вечерям с жена си. Разбрахте ли?

— Да — отвърна тя. Мислеше си, че е разбрала, но не бе сигурна дали и графинята ще разбере.

— Къде е жена ми?

— В кабинета си, милорд.

Той се наведе да вземе елегантния бастун, който лежеше в краката му, подпря се на него, за да може да се изправи, и попита:

— Къде се намира кабинетът?

— Долу, вдясно от салона. — Госпожа Чатам отстъпи назад, щом той я приближи.

Кам не можеше да не забележи реакцията й и спря на няколко крачки от нея.

— Милорд — попита тихо тя, — да съобщя ли на графинята, че бихте желали да вечеряте с нея?

— Не, госпожо Чатам — рече той. — Лично ще отида при жена си. Бих желал да се погрижите вечерята да бъде сервирана и да ни очаква.

Тя се поклони.

— Както желаете, милорд.

— Почакайте — нареди той. — Преди да тръгнете, кажете ми, има ли бира в тази къща?

— Да, милорд.

— В такъв случай поднесете я с ястията.

— Както желаете, милорд — повтори госпожа Чатам.

«О, добра ми жено, точно така ще бъде — помисли си той. — Дяволите да го вземат, точно така ще бъде, независимо колко време ще е необходимо.»

Завари жена си в кабинета й — седеше зад голямо полирано дървено писалище, приведена над куп разпръснати листове хартия. Очевидно се бе задълбочила в някакъв голям документ.

— Госпожо — каза той.

Главата й се вдигна рязко, зелените й очи го погледнаха отнесено.

— Какво желаете, милорд?

— Удоволствието да имам вашата компания за вечеря.

Мариса отметна назад една непокорна къдрица. На бузата си все още носеше черна, оформена като сърце изкуствена бенка. Кам знаеше, че жените си слагат такива неща, за да привлекат вниманието към най-красивите си черти. Той би избрал място точно до долната й устна или може би по извивката на гърдите й.

— Не мога — рече тя и се върна към документите.

Ако очакваше да си тръгне след лаконичния й отговор, много се лъжеше.

Кам се приближи и застана до нея.

— Ще дойдете.

Мариса вдигна глава и се взря в черната превръзка на окото му. Запита се дали някоя жена е спала с него, откакто видът му е станал такъв. И откога точно изглежда така? Белезите, които обезобразяваха страната и шията му, не бяха отскоро. Как ли ги бе получил?

Тя сведе очи. Какъв ревнив съпруг! Да, сигурно много ревнив.

— Няма.

— Моля ви.

Мариса вдигна глава и му отправи проницателен поглед.

— За какво?

Кам постави обезобразената си длан на облегалката на стола й.

— Моля ви — повтори той с дълбокия си убедителен баритон, — елате и вечеряйте с мен.

Любезната му молба свърши повече работа, отколкото ако бе крещял или я бе заплашвал. В края на краищата този човек бе законният й съпруг и като такъв беше в правото си.

— Добре, съпруже — рече тя и започна да навива документа пред себе си.

— Какво е това? — попита той.

— Архитектурните планове за едно от именията на рода Фицджералд. Беше разрушено заедно с още няколко други роялистки крепости в района. Строи се нов замък и къщи за моите арендатори.

— Мога ли да погледна?

Мариса разви листа и го постави разгънат на бюрото.

Кам погледна скиците и се удиви на майсторството.

— Очевидно ще струва скъпо — прецени той.

Тя взе плана и заяви:

— Мога спокойно да си го позволя.

— Това не бе израз на неодобрение, миледи. Само отбелязах, нищо повече. — Кам се изправи и й протегна ръка.

Мариса завърза документа с дебелата червена панделка, с която бе завързан по-рано, и го остави на бюрото. После стана и подаде на Кам лявата си ръка.

Вечеряха гъста дивечова супа, хляб и сирене. Кам наля още бира в калаените халби и потупа плоския си корем.

— Трябва да се гордеете с готвачката си.

Мариса възнагради съпруга си с широка усмивка.

— Благодаря ви от нейно име, съпруже. Тя е със семейството ми от много години. Смятам да я взема със себе си, когато напусна Лондон.

— Възнамерявате да заминете?

Мариса отряза парче сирене, намаза го с пикантната горчица, внесена от Франция, и го подаде на Камерън.

— Опитайте това. — И отряза едно парче и за себе си. — Да, никога не съм възнамерявала да остана дълго в Лондон. — Лапна сиренето и се наслади на пикантния вкус. — Marveilleux, прекрасно — промълви тя и отпи глътка бира. — Единствената причина, поради която дойдох тук, бе да гарантирам претенциите към семейното си наследство и да изпълня задълженията си.

— Едно от които бе да се омъжите за мен?

Мариса посрещна погледа му открито. Кам бе предпочел да седне от лявата й страна, вместо срещу нея, което бе негово право.

— Не ще ви излъжа, съпруже. Това бе една от причините, може би най-важната причина да съм тук. Но никога не съм възнамерявала да оставам дълго. Обичам Лондон — каза тя и се пресегна, за да си вземе орехи, — но не бих искала да живея тук. Прекалено шумно и мръсно е, за да ми харесва за дълго. Признавам, че копнея за прелестта на провинцията.

— Семейството ви е в Дорсет, мисля. Там ли ще отидете?

— Само за няколко дни, за да видя баба си. — В очите на Мариса искреше обич към старата жена. — Без нейната сила, без нейната опитност, ако щете, нямаше да мога да си върна наследството. — Тя се засмя. — Негово величество я нарича Старата Лисица. Дори и той се е парил от лютия й език.

Кам си взе още едно парче сирене.

— А след посещението си там къде ще отидете?

— Копнея да видя лично как напредва възстановяването на имението, варварски разрушено, от хората на Кромуел. То е близо до река Ус, не много далеч от уелската граница. — Мариса си помисли как най-добре да постави следващия си въпрос, после пое дълбоко дъх и попита направо: — Възнамерявате ли да останете в Лондон, съпруже?

Кам не отговори веднага. Да не би да си мислеше, че ще се избави от него толкова лесно? Да не би да предполагаше, че той ще се задоволи с трохите от нейния живот? Че ще изчезне, та тя да може да се преструва на неомъжена? О, не! Това не влизаше в плановете му.

— И аз нямам желание да остана твърде дълго в Лондон, миледи. Ще бъда щастлив да ви придружа. Не съм виждал по-голямата част от вашата Англия и копнея да запълня този пропуск.

— В такъв случай всичко е наред — промълви тя, като се помъчи да скрие изненадата си от неговото съобщение.

— Кога тръгваме?

— Мислех да потегля след два дни. Съгласен ли сте, съпруже?

— Напълно, миледи.

Мариса стана.

— А сега, ако ме извините, много съм уморена и ще се оттегля в спалнята си.

— Желая ви лека нощ — каза Кам и стана. Той хвана дясната й ръка, сведе поглед и разгледа малката й длан. Пръстите му бяха обгърнали фината й китка. Можеше да усети рязкото ускоряване на пулса й. «Може ти да си го започнала, любима моя — помисли си Кам, — но аз със сигурност ще го довърша.» На лицето му се появи загадъчна усмивка. Той поднесе ръката й към устните си, докосна гладката плът и леко опита с език вкуса на кожата й.

Тя леко се дръпна и той я пусна. С други думи, Мариса искаше да излезе.

Кам седна бавно на стола си. Вдигна халбата бира и я изпразни. Силно желание стегна слабините му и предизвика дълбока, остра болка. «Ще я имам — закле се той и с трясък остави калаената халба на масата. — За Бога, ще я имам.»

Пристанищната кръчма миришеше на мръсни тела и евтина бира. Бе тъмно — така по-лесно с мамеха клиентите. Проститутки предлагаха стоката си на зажаднели моряци или обикновени работници — най-обикновена парична сделка.

— Нещо друго? — грубо попита сервитьорката. Дългата й мазна коса провисна и се топна в каната бира.

— Не — отвърна един мъжки глас. — Това е всичко.

— Добре — каза келнерката и се отдалечи. Бързаше. Беше намислила да спечели пари и с тялото си.

— Защо настоя да се срещнем в тази дупка? — попита друг глас, женски.

— За по-сигурно. Тук никой няма да ни познае — каза мъжът и отмести пивото, което току-що бе платил.

— Моли се на Господа за това — изсмя се жената. Все още не бе свалила наметалото си и маската, която бе носила същия следобед в театъра.

— Сигурна ли си, че това е същият, човек?

— Разбира се — изсъска тя. — Да не мислиш, че някога бих могла да го забравя?

Събеседникът й се изсмя противно.

— Или пък той теб, а?

Жената потръпна от отвращение, бръкна в малката си кесийка и извади сребърно шишенце парфюм, Отвори го и вдиша дълбоко аромата.

— Тук вони на помийна яма!

— Носът ти е станал твърде чувствителен, скъпа.

— Какво съм станала — каза твърдо тя — е въпрос на начина на живот, който водя сега. Не искам нищо да стои между мен и него.

— Никой не иска това, скъпа.

— Тогава какво предлагаш да направим?

Той сви слабите си рамене.

— Защо трябва аз да правя нещо?

— Спомни си какво направих за теб — каза тя. Подигравателният му смях я разгневи. — Така беше, по дяволите.

— Ти го направи за пари, мила моя алчна кучко, само за пари и за нищо друго. Моля те, спомни си с кого разговаряш. Поне помежду си трябва да сме честни.

Тя се изсмя кратко и остро.

— Ти имаш да губиш толкова, колкото и аз, ако тайната ни бъде разкрита.

— Това заплаха ли е, скъпа?

— Не, разбира се — побърза да го увери тя. Господи, как мразеше тази богата свиня. После въздъхна тежко. — Никога не съм си мислила, че ще го видя отново. За Бога, мислех си, че проклетата му гордост никога няма да му позволи да покаже отново лицето си.

— Щом си го видяла този следобед пред толкова много хора, изглежда, не си била права.

— Знам и точно това ме безпокои.

Той й се усмихна някак особено и протегна дебелата си ръка, за да погали лицето й.

— Навярно ще мога да ти помогна.

— Трябва да го направиш — каза тя.

— Ще ти струва скъпо.

— Колко?

— Нека си помисля малко.

— Добре, стига да ме освободиш от този проблем.

— Изглежда, че междувременно се е оженил тук, в Лондон.

— Копеле! — изсъска тя. — Значи си знаел, че е жив? Че отново е в Лондон?

— Новината за сватбата на една от най-богатите наследници в цяла Англия трудно може да се запази в тайна, мила моя. И най-вече сватбата на една толкова прелестна плячка като онази надменна кучка Мариса Фицджералд.

— Как ли се чувства омъжена за човек като него?

— Наистина ли те интересува?

Тя сви рамене.

— Не. Макар че мисълта за това как реагира, когато е принудена да приема докосването му, и как се чувства той, когато тя се отдръпва от страх и отвращение при вида му, ми доставя удоволствие.

— Мразиш го, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Късно е. Трябва да си вървя — каза той.

— Искам го мъртъв — заяви тя твърдо. Гласът й бе лишен от всякакви емоции.

Той се разсмя.

— Както е известно, инциденти се случват дори и с най-могъщите мъже.

Тя му върна усмивката и попита през смях:

— Би било жалко жена му да остане толкова скоро вдовица, нали? Ужасно жалко.

— Да — съгласи се той и облиза тънките си устни, — ужасно жалко.