"Девицата и звярът" - читать интересную книгу автора (Хол Вероника)

Глава дванайсета

— Искала си да ме видиш, grand-mere? — попита Мариса, като провря глава през вратата на дневната на вдовстващата графиня.

— Да — отвърна Барбара и остави книгата със стихове, която, четеше. — Влез.

— Имах намерение да си почина преди вечеря, grand-mere — заяви Мариса, — и може би да се поотпусна в една гореща вана.

С обичайния си властен глас Барбара заяви:

— Можеш да почиваш след вечеря. А ще ти оставя и достатъчно време да се насладиш на горещата вана. Това, за което искам да разговаряме, няма да те задържи дълго. — Тя насочи зелените си очи право в лицето на Мариса. — Кой е мъжът, за когото си се венчала?

— Знаеш името му — отговори Мариса, без да обръща внимание на онова, което се криеше под въпроса на баба й.

Барбара я прониза с проницателния си поглед.

— Не това исках да кажа и ти го знаеш много добре. Какъв човек е той?

Мариса си играеше с края на дългата си плитка.

— Едва ли ще мога да отговоря на въпроса ти точно — отвърна честно тя. — Очевидно е мълчалив, макар и да сме имали възможност да разговаряме няколко пъти по време на храна.

Вдовстващата графиня я прекъсна.

— По време на храна? — Все още тъмните й вежди се вдигнаха.

— Да — отвърна Мариса. — Женени сме съвсем отскоро.

Барбара промени тона си; гласът й стана мек й убеждаващ.

— Отнася ли се любезно към теб?

— Всъщност е изключително любезен — призна Мариса.

— Много жалко за лицето му — въздъхна Барбара и направи знак с ръка на внучката си да седне до нея. — Как му се е случило? Наистина е жалко, че лице с такава извънредна мъжка красота е било отчасти унищожено. Когато за първи път го зърнах, си помислих, че виждам истински ангел — толкова бе прелестен, че дъхът ми секна. После, когато свали шапката си и ме погледна, се смаях при вида на тази унищожена красота.

Тя протегна ръка, повдигна брадичката на Мариса и погледна дълбоко в познатите зелени очи на внучката си — огледало на нейните собствени.

— Има ли белези другаде по тялото си?

— Не знам, grand-mere — отвърна Мариса.

Барбара отпусна ръката си като отсечена.

— Не знаеш? Как така?

Мариса стисна ръце и опря брадичката си на тях.

— Просто не знам.

Барбара премига обърквано.

— Изобщо ли не си любопитствала, мила? — После в главата й проблесна друга мисъл. Дали съпругът на внучката й не бе от онзи тип любовници, които се грижеха само за собственото си удоволствие, а след като го постигаха, се отдръпваха и с тялото, и с душата си? Дали този шотландец не бе егоист, без никаква мисъл за жена си? Барбара знаеше, че повечето мъже не бяха като мъжа й или любовниците, които си бе избирала, нито пък като краля. Чарлз Стюарт бе мъж, който обичаше и ценеше жените, доколкото тя бе могла да прецени. Не можеше да повярва, че един мъж, който е бил толкова близък с краля, като този шотландец, е останал безразличен към естествения ред на нещата, към повика на плътта.

Мариса с готовност признаваше пред себе си, че я интересува как изглежда Бюканън. Бе виждала гърдите му: дали златистите косми покриваха цялото му тяло? Дали мъжката му плът щеше да реагира като нейната, ако с устните си намокреше тъканта на ризата му? Невинността й изобилстваше с въпроси и объркани предположения.

— Всъщност — каза тя — наистина бях любопитна.

— Тогава защо не задоволи любопитството си? — Макар да бяха минали толкова много години, Барбара все още можеше да си спомни гъвкавото тяло на Робин Фицджералд, мускулите и плътта, която покриваше яките му кости. И попита открито: — Да не би да е напуснал леглото ти, след като си е доставил удоволствие?

Мариса стана, тръгна към прозореца, после се обърна, погледна баба си и призна:

— Все още не сме спали заедно.

— Какво? — попита баба й сепнато.

— Все още не сме изпълнили брачния си обет — спокойно отговори Мариса.

— Невъзможно — заяви Барбара. — Знам от сигурно място, че чаршафите ти са били окървавени.

Мариса присви очи.

— Имаш шпиони сред прислужниците ми?

— Естествено — с готовност призна старата жена. — Как иначе мога да разбера какво става?

— В такъв случай напразно си пропиляла парите си.

— Аз не плащам за информацията, мила моя — съобщи Барбара на внучката си. — Просто разпитвам, това е всичко. Ако ти и шотландецът все още не сте споделяли брачното ложе, защо е този маскарад? — Очите на Барбара се разшириха и тя най-спокойно каза: — Да не би да не може да ти бъде истински съпруг? — Да не би някой друг да е трябвало да изпълни неговата част от сделката? — По лицето на внучката си тя разбра, че не е така и отново запита директно: — Или може би предпочита момчетата?

Мариса въздъхна, притеснена от засипалите я въпроси.

— Той не страни от жените, знам това от сигурен източник — каза тя, като си спомни думите на графиня Касълмейн. И със сбити изречения изясни на баба си какво се бе случило през първата им брачна нощ.

— Значи — попита с дълбока въздишка лейди Барбара — ти си все още девствена?

Мариса я погледна тъжно.

— Да.

— И не по свое собствено желание, а?

— И преди, и сега аз желая да изпълня брачния си обет, grand-mere — потвърди Мариса.

— Никога не съм се съмнявала в това — натърти Барбара. — Ти си от рода Фицджералд. Очевидно на съпруга ти му липсва желание да направи това. — Лейди Барбара видя издайнически изчервените страни на Мариса и се поправи: — А може би не?

Мариса разказа подробностите от предишната нощ в хана и щом свърши, хвана ръката на старата жена.

— Смяташ ли, че съм се държала като уличница?

Вдовстващата графиня стисна ръката на внучка си.

— За Бога, дете, разбира се, че не. Ти си здрава млада жена, това е всичко. Не ми е приятно да мисля, че жените са лишени от най-нормалното, най-приятното нещо, когато се прави с подходящия мъж. — Барбара погледна портрета на съпруга си. — Твоят дядо беше точно такъв мъж. Аз също бях девствена, когато легнах в леглото му. — На устните й се появи доволна усмивка. — Той бе изключително щедър и искаше да види, че съм разбрала какво означава удоволствие, какво е истинско правене на любов. Обичах го като никой друг на света, дете мое. Бях много щастлива със съпруга си. По-малката ми сестра нямаше такъв късмет. Мъжът й бе брутална, лигава свиня и се отнасяше с нея като с дойна крава. Така възприемаше жените — като собственост, която да използва както му хареса. Тя почина при раждане заедно с бебето, изтощена от всичките насила изкарани бременности. Щом родеше едно дете, той незабавно й правеше ново. — Зелените й очи проблеснаха със студено задоволство. — Но правосъдието се намеси, така да се каже — третата му жена го отрови. О, тя бе обесена за това престъпление, но казват, че посрещнала клупа на палача с усмивка. Е, стига за това… — Трябва да се погрижа вие с шотландеца да…

— Не — прекъсна я Мариса. — Без планове, без уреждане на каквото и да било. — Тя стана, вирна брадичката си и каза твърдо: — Това е само между него и мен. Не искам никой да се намесва. Обещай ми.

Барбара кимна с побелялата си глава и се усмихна.

— Така да бъде, щом искаш.

— Искам, grand-mere. — Мариса се наведе и целуна баба си. — А сега трябва да те оставя. Ще се видим на вечеря.

— Да, дете мое. До скоро — отвърна Барбара и проследи как Мариса си тръгва. После стана от канапето, приближи се до портрета, вдигна глава, за да го погледне в очите, и заговори с гърлен глас:

— Изглежда, нашата красавица е пленена от необикновен звяр, любов моя. — Сведе очи и погледна към затворената врата. — Но кой ли ще победи в този лов?

Кам лежеше в леглото, подпрял глава на ръцете си. Откакто бе пристигнал, към него се отнасяха извънредно любезно. Слуги му бяха донесли вода да се изкъпе и кана студено ябълково вино да утоли жаждата си. Малкият му куфар бе разопакован и дрехите му бяха окачени в гардероба. Дори някой да го бе сметнал за странен, не бе го показал.

Щом чу почукването на вратата, Кам стана. Бе завъртял ключа, докато се къпеше, за да не го изненадат в неудобно положение. Не обичаше да изпада в ситуации, които го правеха уязвим. Ключът и здравата ключалка обикновено го предпазваха от подобни случаи.

— Кой е там? — извика той.

— Казвам се Кендъл, милорд. Изпрати ме старата графиня.

Заинтригуван, Кам отключи вратата. На прага стоеше мъж на средна възраст, нисък на ръст, със стройно, яко тяло. Вниманието на Кам бе привлечено от празния ляв ръкав на бялата му риза. Бе обут в обикновен тъмен брич, бели чорапи и чифт груби обувки.

— С каква цел? — попита директно Кам.

— Каза, че нямате личен прислужник, милорд, и ми нареди да се грижа за вас, докато сте тук. — Кендъл влезе в стаята и започна да събира ненужните дрехи, които Кам бе захвърлил на пода след банята. — Ще се погрижа дрехите ви да бъдат изпрани, милорд. — Искате ли да направя нещо друго?

— Много любезно от страна на бабата на съпругата ми да ви изпрати, но аз не се нуждая…

— Значи имате свой прислужник? — попита Кендъл, хванал дрехите с единствената си ръка.

— Е, нямам, но…

— В такъв случай всичко е уредено — заяви Кендъл, — защото вие наистина имате нужда от мен, лорд Деран.

— Не мисля така — отговори Кам, а умът му вече бе пълен с въпроси. Дали този мъж не бе изпратен да го шпионира, да търси информация и да докладва на бабата на жена му?

Кендъл вдигна посивелите си вежди и реши да говори открито.

— Може би се страхувате, че няма да ви смятам за истински мъж поради вашите несъвършенства? — Той кимна към празния си ръкав. — Вижте ме. Загубих ръката си в служба на стария граф. Беше същата битка, в която загина той. — Бледосините очи на Кендъл се затвориха за миг. — По време на войната видях ужаси, които човек не може да си представи, милорд. — Кендъл видя скептичното изражение на единственото синьо око на графа и натърти: — Можете да ми имате доверие. — Ако не го оправдая…

— Ще ви убия — каза меко Кам. — В това не трябва да се съмнявате. Не допускам предателства.

Кендъл кимна и се усмихна облекчено.

— В такъв случай се разбрахме, милорд. Ще се погрижа за дрехите ви и ще се върна, за да ви помогна да се облечете за вечеря.

Щом Кендъл излезе, Кам затвори вратата, прокара лявата си ръка по все още влажните си къдрици и ги отметна назад.

Щяха ли да имат край изненадите, които предлагаха жените от рода Фицджералд?

Навярно скоро щеше да дойде време сам да намери скритото съкровище.

На следния ден Мариса се събуди освежена. Бе спала почти до пладне. Зарови глава в дебелите възглавници, напълнени с гъши пух, наслаждавайки се на миризмата на прясна лавандула, и си спомни с доволна въздишка за събитията от миналата вечер. Вечерята бе минала добре, а баба й бе душата на компанията. Всички бяха изгълтали лакомо прясната пъстърва, последвана от крехко агнешко бутче. Вечерята бе завършила с круши, Натопени в бренди и покрити с гъста сметана.

Бавно отвори очи и видя Чарити, седнала в стола до прозореца, да кърпи една от ризите й.

— Колко е часът?

Чарити я погледна с широка усмивка и остави ръкоделието си.

— Почти минава пладне, миледи. Да ви донеса ли нещо за ядене?

— Не. Но бих искала от кафето, което капитан Чеймбърс е донесъл при последното си пътуване. Баба ми изпитва слабост към него и знам, че готвачката й винаги има готово.

Щом Чарити излезе, за да й донесе кафе, Мариса стана от леглото. Днес възнамеряваше да подхване въпроса за опита за нападението над съпруга й. Бе сигурна, че е било добре планирано. Но не знаеше мотивите. Дали съпругът й бе разпознал мъжете? Тя прерови паметта си, но не можа да си спомни дори и намек, че той се е досетил кой ги изпраща. От друга страна, повечето от мислите му оставаха неизвестни за нея. Той изглеждаше някак си отчужден от всички, сякаш бе само наблюдател и се боеше да влезе в контакт с околните.

Дори в разговор на масата съпругът й приказваше на съвсем общи теми и изразяваше само наблюдения, без да разкрива за себе си повече, отколкото бе необходимо. Вдовстващата графиня неуспешно се бе опитала да го предразположи. Той бе неизменно учтив, но се измъкваше майсторски от всеки личен въпрос.

Мариса взе четката си и я прокара бавно през косата си. После отвори шкафа и извади парче тафта. Вечерта баба й беше съобщила, че урежда бал в чест на младоженците. Щеше да се състои след една седмица и бяха поканени всички съседи. Платът щеше да й отива чудесно. Мариса застана пред огледалото и наметна парчето тафта на раменете си.

Да, щеше да й седи изключително добре.

След час Мариса се разхождаше край брега на езерцето до мелницата, недалеч от голямата къща. Придружаваха я Браяна и баба й.

— Смятам, че това, което искам да ти покажа, ще ти хареса — каза усмихнато Барбара.

— Загатна нещо, докато идвахме насам. Няма ли да ми кажеш какво е? — попита Мариса.

— И да разваля изненадата? — отвърна през смях старата графиня. — Не, разбира се. Хей, дете — рече тя с обич, — много си нетърпелива. Всичко с времето си.

— Виждаш ли как се отнасят с мен, Браяна? — рече раздразнено Мариса. — Без уважение към нежните ми чувства — Тя спря, скръсти ръце на гърдите си и благочестиво изпъшка: — О, нещастната аз!

Барбара и Браяна избухнаха в сърдечен смях.

— Може би трябваше да останеш в Лондон и да използваш дарбата си на сцената — предложи Барбара, — вместо да я разхищаваш сред нас. Ние сме твърде лоша публика за такъв талант.

— Дълбоко съм наранена от острите ти думи, grand-mere.

— Е, имам нещо, което ще разсее така наречената ти меланхолия, мила. — Барбара посочи с ръка към езерцето. — Виж.

Мариса се обърна. По водата спокойно се плъзгаха два лебеда — един черен и един бял.

Мариса изтича към камъните, които обграждаха езерцето, и се наведе напред. Широките й поли се разстлаха по тревата.

Браяна, която бе посветена в тайната, извади резен хляб от дълбокия джоб, пришит на черната й пола, разчупи го, подаде едно парче на Мариса и седна до нея на един голям сив камък.

Лебедите заплуваха към мястото, където им хвърлиха хляба, наведоха грациозните си дълги шии и започнаха изящно да лапат парченцата.

От удобната си позиция сред дърветата на отсрещния бряг един мъж на кон наблюдаваше тази пасторална картина. Сцената излъчваше спокойна красота. Липсваше само сладкият звук на детски смях. Ако бракът му бе нормален, той също би могъл да се наслаждава на разходката в това прелестно обкръжение.

Кам погледна младите дами със здравото си око. Смееха се. Две жени, които всеки мъж би се смятал за благословен да притежава.

Въздухът се изпълни с възбудени детски гласове. Кам премести кошницата, която носеше в другата си ръка, без да изпуска юздите на жребеца. Към групичката отсреща се присъединиха мъж, жена и три деца.

— Как се чувствате днес, миледи? — попита Робин.

Мариса стана и изтупа полата си.

— Много добре, Робин. — Тя погледна жената, застанала до управителя — неговата съпруга, в последните дни на бременността. — А вие как се чувствате днес, госпожо де Уорт?

Милото лице на съпругата на Робин, ниска пълна жена, засия.

— Поносимо добре, миледи, макар че — тя сложи ръце на издутия си корем — бебето ми е неспокойно. — Очите й се разшириха от силното ритане на детето.

— Може ли да ви докосна? — попита Мариса.

Госпожа де Уорт й отправи широка признателна усмивка, хвана протегнатата й ръка я допря до корема си.

Мариса усети енергичното движение на бебето и се запита дали и при нея ще бъде същото, ако изобщо някога усети в тялото си нов живот. За да стане това обаче, първо трябваше да легне с мъж.

Докато минаваше по малкия каменен мост над езерото, Кам видя как жена му положи ръка — онази, на която носеше пръстена си — върху корема на другата жена. Видя развълнуваното й лице и усети силна болка дълбоко под стомаха си. Изпълни го страстен копнеж да посее собственото си семе, да го види отгледано в стройното й тяло, да го види как расте. Отдавна ограничаваната му плът отказа да се покори и реагира на образите, появили се в ума му.

Той видя как тя се навежда и вдига на ръце дъщеричката на управителя. Лапнало пълничкото си палче в устицата, детето доверчиво склони тъмнокосата си главичка на рамото на Мариса. Тази сцена изпълни Кам с мъчителен копнеж и той се запита дали Мариса ще приеме незаконородената му дъщеря със същата топлота, с която приемаше детето на управителя. Дали нямаше да отблъсне дъщеря му заради позора на нейното раждане?

Можеше ли да се осмели да й признае истината?

От кошницата, която държеше, се чу мяукане. То отвлече вниманието му от мрачните му мисли и Кам пришпори коня към групичката.

Мариса остави на земята детенцето и се обърна към мъжа, който бавно яздеше към тях. Разговорът секна. Никой не помръдваше, дори оживените преди миг момчета.

Вдовстващата графиня пое нещата в свои ръце и се обърна към жената и децата на Де Уорт.

— Това е новият ми шотландски внук — каза тя и с шеговита усмивка попита: — Какво носите в кошницата, Деран?

— Дребни подаръци за моята графиня и братовчедка й.

Барбара потупа по-големия син на Де Уорт с украсения си със златна дръжка бастун и нареди:

— Донеси ги, момче.

Момчето се втурна да изпълни заповедта на господарката си, макар че това означаваше да се приближи до обезобразения чужденец.

Кам се наведе, подаде му кошницата и рече:

— Да не я изпуснеш.

Момчето ококори очи и бавно се обърна, страх го беше и от обезобразения мъж, и от големия кон. Но дланта на Мариса върху ръката му го успокои.

— Какво има тук? — попита Мариса и отмахна плата, който покриваше кошницата.

— Нещо, което си помислих, че ще ви хареса, миледи — отвърна Кам.

— О! — изплъзна се от устните на Мариса, когато тя бръкна в кошницата и извади едно черно котенце. Подаде го на Браяна и извади още едно; то също бе черно, с бяла лапичка. Мариса го вдигна до лицето си. Малката му лапичка замахна към носа й и я погъделичка.

— Къде ги намерихте?

Кам се радваше, че подаръкът им харесва. Погледна Браяна, която галеше малкото черно животинче и му шепнеше на родния си език. Жена му също се радваше на своето коте.

— Излязох до пояздя и срещнах една старица. Тя ме помоли да ги взема, иначе трябвало да ги изхвърли, тъй като никой не ги искал.

— Коя е тази старица? — попита Робин де Уорт.

— Не знам — сви рамене Кам.

— Най-вероятно е била госпожа Бък — каза госпожа де Уорт.

— Вещицата! — извикаха двете момчета.

— Глупости. Тя не е никаква вещица! — намръщи се Барбара и хвърли бърз поглед към внучката си. — Абсолютни глупости! Госпожа Бък първо е млада жена, и второ — опитна в лечителското изкуство. Нито повече, нито по-малко.

— Разправят, че можела да предсказва — обади се госпожа де Уорт.

Барбара се усмихна презрително.

Мариса долови лукавото изражение на баба си. Която или каквато и да беше тази госпожа Бък, Мариса знаеше, че тя се радва на закрилата на старата графиня и щом това бе така, щеше да се радва и на нейната закрила.

— Доста се уморих — каза Барбара. — Ще ме придружиш ли до вкъщи, Мариса?

— Разбира се, grand-mere — съгласи се Мариса, взе плетената кошница от по-големия син на Де Уорт и нежно постави котенцето си във временния му дом. — Браяна?

— Аз ще си го нося — каза Браяна. Нейното котенце си играеше с пръста й. — Струва ми се, че трябва да ги нахраним веднага.

Мариса се вслуша във все по-силното мяукане на котенцето си и кимна.

— Бихте ми оказали голяма чест, миледи, ако приемете да споделите трапезата ни, преди да заминете за Фиц Хол — обади се госпожа де Уорт.

— С най-голямо удоволствие ще приемем любезната ви покана — бързо отвърна Мариса. — Ще пратя някой да ви извести кога е най-удобно.

— В такъв случай до скоро виждане, миледи — сбогува се госпожа де Уорт, хвана съпруга си под ръка и тръгна с него по пътеката, водеща към дома им. Децата изтичаха пред тях.

Лейди Браяна се приближи до старата графиня и тихо я заговори. Мариса остана сама със съпруга си. Вдигна глава и срещна студения му поглед.

— Благодаря ви.

Тези две съвсем обикновени думи, промълвени с нежен глас, бяха истинска милувка за него, сякаш го бе погалила с ръка. Преди миг дори бе завидял на котенцето, че тя бе помилвала гръбчето му. Да можеше да направи същото и с него… но знаеше, че е невъзможно. И все пак това, че знаеше, не възпираше желанието, жаждата и копнежа му.

— Няма за какво, миледи — отговори Кам, притисна с колене хълбоците на коня и го пришпори в галон. Трябваше да избяга! Трябваше да избяга, за да не скочи от коня и да грабне Мариса в прегръдките си, захапвайки устните й със своите.

Подмина старата графиня и лейди Браяна и изчезна.

Кълбото синя прежда се бе търкулнало до купичката със сметана. Черното коте с бялата лапичка бе затиснало кълбото й и лочеше лакомо.

Мариса го гледаше от леглото си. Свещите ярко осветяваха стаята. Котето бе забавно създание: смело и безстрашно изследваше всичко в покоите й. В един миг се прокрадваше, дебнейки някаква въображаема плячка, в следващия се хвърляше върху всеки предмет, който привличаше вниманието му.

Нежното «мяу» означаваше, че се е нахранило. Вече бе изяло малко нарязана на ситно риба; сега бе сито и искаше да му обърнат внимание. Доближи се до леглото и вирна главичка.

— Искаш да дойдеш при мен, а? — попита Мариса и се наведе да вдигне мекото животинче. В отговор се чу гърлено мъркане. Тя сложи котето на една от дебелите възглавници, почеса го по гушката и мъркането се повтори. Котето доволно се разположи на възглавницата и затвори очи.

— Как да те кръстя? — запита го на глас Мариса. — Лайънхарт [2]. — Тя си спомни, че като дете бе видяла няколко рисунки на лъвове в една от книгите на баба си. Създания с жълто-кафява грива, могъщи и мъжествени, съвсем като мъжа, който й бе подарил заспалото сега котенце.

Тя бе загубена.

Хваната в капан.

Обграждаха я високи зелени стени.

Всички пътеки водеха към други стени и я принуждаваха да се връща, за да намери друг проход в лабиринта.

Слънцето бе високо, въздухът — топъл и гъст. Пот се стичаше между гърдите й. Беше с домино. Чуваше някакви далечни гласове, които се смееха и разговаряха.

Видя пред себе си каменна пейка и изтощена седна. В същия миг забеляза, че роклята й е от тафтата, предназначена за бала. Рокля, подходяща за кралския двор. На шията й висеше сапфирът на Стюарт.

Къде ли се намираше?

Развърза черната маска и я хвърли на земята. Смешно! За какво й е да играе на тази несериозна игра?

Изправи се, решена да намери пътя навън, и изведнъж чу непознат звук.

Ахна.

Към нея се приближаваше огромен златист лъв със сапфирено колие, същото като онова, което носеше тя.

Мариса се огледа и разбра, че няма спасение. Не можеше да избяга. Трябваше да се изправи срещу звяра.

Лъвът спря пред нея и гърлено изръмжа. Странно, тя усети как в нея се разлива спокойствие, като милувка на нежен ветрец. Инстинктивно и без да се пита защо, тя протегна ръка и звярът облиза дланта й с грапавия си език. После замърка и легна в краката й.

Тя разпери полите си и с дяволита усмивка се намести на каменната пейка.

Събуди се рязко, усещайки до кожата си нещо влажно. Обърна глава: котето си играеше с голата й ръка, драскаше я и я ближеше.

— Бягай в кошницата — каза тя, стана от леглото и сложи котето върху постелката му. Слънцето току-що бе изгряло и тревата бе свежа от росата. Мариса отвори прозореца, наслаждавайки се на прохладния ветрец.

Толкова странен сън!

Засмя се. Може би пък да се посъветва с тайнствената госпожа Бък и да я попита? Сви рамене. Глупава мисъл.