"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 12Всички страсти се връщат отново

В неделното утро като се приготвяше бързо за работа, Зоя си спомни, че Костоглотов я бе помолил да облече непременно за следващото си дежурство същата онази сиво-зелена рокля, яката на която бе видял под халата й вечерта; той искаше „да я види с нея на дневна светлина“. Приятно е да изпълняваш безкористни молби. Тази рокля й отиваше днес, защото в нея тя изглеждаше полупразнично, освен това днес й се искаше известно време да безделничи, а и очакваше, че Костоглотов ще дойде и ще й бъде весело с него.

Зоя бързо се напарфюмира, оправи прическата си, но тъй като нямаше повече време, облече палтото си и толкова бързо се насочи към вратата, че баба й едва успя да пъхне в джоба на тежкото палто закуската.

Навън бе хладно, макар утрото съвсем да не бе зимно. В Русия в такива дни обличат шлифери. Но тук, на юг, имаха друга представа за студено и топло време: в горещината обличат вълнени костюми, а балтоните обличат колкото се може по-рано и ги събличат по-късно, а онзи, който има кожух или шуба, едва дочаква малко по-студен ден, за да ги облече.

Щом излезе, Зоя веднага, видя своя трамвай. Тича неколкостотин метра и успя да се качи последна; задъхана и зачервена, тя остана на задната площадка, защото там духаше. Всички градски трамваи бяха бавни и на завоите ужасно скърцаха по релсите.

Беше й приятно да чувства дори честите удари на сърцето си, които бързо си връщаха обичайния ритъм, защото още по-пълно чувстваше колко здраво е младото й тяло и колко празнично е настроението й.

Докато институтът бе във ваканция, оставаше й само работата в клиниката: трите дежурства седмично й се струваха почти като почивка. Разбира се, че бе по-приятно, ако ги нямаше и тях, но Зоя вече бе свикнала да носи две дини под мишница — втора година учеше и работеше. Практическата полза от работата й в клиниката не бе голяма, но Зоя работеше не заради нея, а заради парите, тъй като пенсията на баба й не стигаше дори за храната, а нейната стипендия се стопяваше моментално; баща й не изпращаше никога пари, а и Зоя не бе го молила: не искаше да се чувства задължена на такъв баща.

Първите два дни от ваканцията след миналото нощно дежурство Зоя не се излежаваше, защото не бе свикнала още от детството си. Първото, с което се зае, бе да си ушие пролетна блузка от крепжоржет, купен още с декемврийската заплата (баба й винаги казваше: готви шейната през лятото, а талигата — през зимата; изглежда, като се съобразяваха с тази пословица, зареждаха магазините с най-хубавите летни дрехи само през зимата). Шиеше на стария бабин сингер (донесоха го от Смоленск), а и първите уроци по шев и кройка също получи от баба си, но тъй като се отнасяха до старомодни дрехи, Зоя се изхитри да изкопира някои модели от съседките, познатите и завършилите шивашки курсове, за които самата Зоя не разполагаше с никакво време. За тези два свободни дни не успя да завърши блузката си, но за сметка на това посети ателието за химическо чистене и успя да почисти старото си лятно манто. Също така обиколи пазара за картофи и зеленчуци, от който след дълго пазарене като скъперник се върна с две тежки чанти (обикновено по опашките в магазините стоеше бабата, но тя не можеше да носи тежко); отиде и на баня. И така не й остана време дори да почете. А снощи със съкурсничката си Рита бе на танци в дома на културата.

На Зоя й се искаше нещо по-спокойно и интересно от тези клубове, но тук нямаха навик да се събират по домовете, където би било удобно за запознанства с млади хора. В техния курс, а и в целия факултет имаше много рускини, а момчетата почти всички бяха узбеки и затова Зоя не обичаше да посещава институтските вечери.

Домът на културата, в който бяха с Рита, бе просторен, чист, добре затоплен, с мраморни колони и стълбище, с огромни огледала в бронзови рамки — в тях виждаш себе си и отдалече, когато вървиш или танцуваш, и с много скъпи и удобни кресла (само че бяха покрити с калъфи и се забраняваше да се сяда върху тях). Обаче след новогодишната вечер Зоя не бе стъпвала в дома, защото тогава там я бяха обидили. Имаше маскараден бал с награди за най-добрите костюми и по тази причина Зоя се бе облякла в собственоръчно ушита дреха, която по замисъл трябваше да представлява маймуна с дълга опашка. Всичко бе предвидила — и подходящата прическа, и лекия грим, и съотношението на цветовете така, че да изглежда едновременно и смешно, и красиво; макар да имаше доста конкурентки, бе убедена, че първата награда й е в кърпа вързана. Но мигове преди раздаването на наградите някакви простаци отрязаха с нож опашката й и предавайки си я от ръка в ръка, я скриха. И Зоя заплака не толкова от яд на тези младежи, а за това, че всички около нея започнаха да се смеят, намирайки шегата за доста остроумна. Без опашката очарованието на костюма пострада, а и самата тя доста се разстрои — толкова, че не получи никаква награда.

И едва вчера, все още незабравила тягостната случка, тя влезе отново в клуба все още оскърбена. Но никой не й напомни с нищо за онази история с опашката. Публиката бе разнородна — имаше и студенти, и заводски работници. Веднага ги разделиха двете — и тя, и Рита в продължение на три часа непрекъснато се въртяха под такта на духовата музика. Телата им се нуждаеха от такава своеобразна физзарядка, от въртене и движения. А и всички кавалери говореха малко; от време на време опитваха да се шегуват, но доста несръчно по преценка на Зоя. После Коля, техническият конструктор, тръгна да я изпраща. По пътя заговориха за индийските филми и за плуването, защото им се стори, че ще прозвучи смешно, ако засегнат сериозни теми. Когато стигнаха до парадния вход, където бе по-тъмно, започнаха да се целуват, но най-много си изпатиха Зоините гърди, заради които нито един младеж никога не бе спокоен. Коля страстно ги притискаше през блузката и търсеше най-преките пътища, за да стигне до голотата им; Зоя усещаше сладостна изнемога, но едновременно с нея се появи мисълта, че губи време, а в неделя трябва да става рано; тогава отпрати Коля и тичешком изкачи стъпалата на старото стълбище.

Сред доста от приятелките й, а особено сред медичките, бе широко разпространено разбирането, че трябва да се бърза да се вземе от живота колкото се може повече, желателно е дори веднага. При тази всеобща убеденост бе невъзможно да останеш стара мома в първи, втори или трети курс или да усвоиш само една теория. И Зоя на няколко пъти измина всички етапи на сближаването, когато разрешаваш на другия все повече и повече неща — и обсадата, и превземането, и онези минути, когато дори и бомба да падне върху дома, нищо не можеш да промениш; и онези успокоено вяли мигове, когато събират от пода и столовете разхвърляните дрехи, които не би било възможно преди това да ги видиш и с очите на другия, а сега ти изглеждат съвсем делнично и ти спокойно се обличаш в чуждо присъствие.

Зоя бе едва на двадесет и три години, но вече бе успяла да види и запомни много: дългата ужасна евакуация от Смоленск отначало на товарен влак с отоплени вагони, после на шлеп, след това отново на товарен влак; кой знае защо особено бе запомнила съседа си във вагона, който с въженце отмерваше мястото на всеки върху наровете и доказваше убедено, че семейството й е заело два неполагаеми му сантиметра; напрегнатият изпълнен с глад живот в годините на войната, когато единствените разговори бяха за купоните и за цените на черния пазар; когато чичо Федя тайно крадеше от шкафчето й хляб; а сега, в клиниката, бе свидетелка на ужасните ракови страдания, на отиващия си живот и помнеше отчайващите разкази на болните и сълзите им.

Пред всичко това притискането, прегръдките и онова, което следваше след това, бяха само сладки капчици в соленото море на живота. Бе невъзможно докрай да се напиеш с тях и да утолиш жаждата си.

Означаваше ли това, че непременно трябва да се омъжиш, за да намериш щастието? Младите мъже, с които се запознаваше, танцуваше и се разхождаше, всички до един имаха намерение само да се сгреят и да си отидат; между тях те си говореха: „Бих се оженил, но защо, след като за една-две нощи винаги може да се намери момиче.“

Както на пазара не можеш да искаш за стоката си тройна цена, така бе невъзможно да останеш непристъпна, когато всички наоколо отстъпват.

Тук не помагаше и брачната регистрация — така учеше и опитът на медицинската сестра от другата смяна, украинката Мария, която се бе доверила на официалния документ, но само след седмица мъжът й въпреки взетите мерки, я бе изоставил и заминал в неизвестна посока; така тя в продължение на седем години бе възпитавала детето си сама, без да престава да се смята за омъжена.

Затова когато имаше вечерни събирания с вино и приближаваха опасни за контакти с мъже дни, Зоя се държеше нащрек като сапьор сред минно поле.

Но по-близък от примера с Мария бе животът на собствените й родители, които непрекъснато се караха, помиряваха, разделяха, отново събираха и цял живот се измъчваха един друг. Да повтори грешката на майка си, за Зоя означаваше все едно да изпие сярна киселина.

Тук бе налице същият пример, когато не помага никаква регистрация.

В тялото си, в съотношението на неговите части, в характера и в цялостното си разбиране за живота Зоя усещаше равновесие и хармония. И само в духа на тази вътрешна хармония бе възможно да се разшири кръгозорът й.

И този, който в паузите между опипването на тялото, й говореше скучни и пошли неща или почти повтаряше банални фрази от филмите, както снощи Коля, веднага разрушаваше хармонията и нямаше никакви шансове да й хареса.

Останала до края в задната част на трамвая, Зоя слушаше как кондукторката шумно разобличаваше някакъв млад човек без билет. (А той през цялото време мълчеше, но така и не си купи). Трамваят стигна до последната спирка, където правеше кръг (от другата страна вече се бе събрала голяма тълпа); преди да спре, засраменият млад човек скочи в движение. Зоя последва примера му, защото оттам й бе по-близо.

Вече бе осем и една минута и затова Зоя тичешком се насочи към болницата по асфалтовата алея. Като сестра не бе прието да го прави, но като студентка имаше извинение.

Докато стигне до раковото отделение, докато свали палтото и се изкачи на втория етаж, стана осем и десет. Нямаше да й се размине, ако дежурството предаваше Олимпиада Владиславовна; Мария също би й се скарала за закъснение така, сякаш идваше по средата на смяната. Но за щастие дежурен бе също студент — Тургун от Каракалпакия21, който бе особено снизходителен към нея. Той поиска да я удари за наказание по-ниско от кръста, но тя му се изплъзна и двамата се засмяха, а Зоя дори го блъсна шеговито в гърба, когато Тургун заслиза по стълбището.

Независимо, че бе все още студент, той като национален кадър вече бе получил назначение като главен лекар на болница, обслужваща няколко села, и можеше да се държи така само в последните си свободни месеци.

Тургун й остави тетрадката с лекарските предписания и особено поръчение от старшата сестра Мита. В неделя нямаше визитации, процедурите бяха съкратени, нямаше болни след трансфузия; наистина главоболия създаваха роднините на пациентите, които се опитваха да се доберат до болничните стаи и без разрешението на дежурния лекар, и затова Мита прехвърляше на дежурните през деня в неделя част от своята безкрайна статистическа работа, която не успяваше да свърши.

Днес тази работа се състоеше в обработката на дебела купчина болнични картони за декември на миналата 1954 година. Свила пълните си устни, сякаш се готвеше да свирне, Зоя шумно плюнчеше пръста си и прелистваше картоните, мъчейки се да си представи какъв е броят им и дали ще й остане време да бродира, но в този миг почувства, че някой стои до нея. Спокойно се извърна и видя Костоглотов. Той бе гладко избръснат, почти сресан и само белегът до устната му напомняше за разбойническия му произход.

— Добро утро, Зойче — произнесе той съвсем като джентълмен.

— Добро утро — тръсна глава тя, сякаш бе недоволна или се съмняваше в нещо, а в действителност не бе нито едното, нито другото.

Той я гледаше с големите си тъмнокафяви очи.

— Но аз не мога да разбера дали сте изпълнили молбата ми или не…

— Каква молба? — удивено се намръщи Зоя (тази нейна гримаса винаги излизаше много сполучлива).

— Не се ли спомняте? А аз вече си бях задал гатанка на тема молбата ми…

— Помня, че вие взехте от мен учебника по патологоанатомия… Помня го добре.

— Сега ще ви го върна. Благодаря.

— Успяхте ли да разберете за какво става дума?

— Струва ми се, че разбрах всичко за онова, което ме интересуваше.

— Не ви ли навредих с тази книга? — сериозно попита Зоя. — Съжалявах след това…

— Не, Зойче! — той докосна ръката й, за да възрази. — Напротив, тази книга ми вдъхна бодрост. Вие сте цяло злато! Но… — погледна шията й — разкопчайте, моля ви, горното копче на халата.

— За-що? — безкрайно се удиви Зоя (изразът на учудване също изглеждаше напълно искрен.) — Не ми е топло!

— Напротив, цялата сте изчервена.

— Да, наистина — разсмя се добродушно тя. Действително й се искаше да махне халата, защото още не бе успяла да си поеме дъх след тичането и разговора с Тургун.

Зоя разкопча халата си и блеснаха златистите нишки на сивата й рокля.

Костоглотов я погледна широко отворил очи и каза почти шепнешком:

— Така е добре. Благодаря. А след това ще ми покажете ли повече?

— Зависи какво сте си пожелали да видите.

— Ще ви кажа по-късно. Става ли? Днес ще бъдем заедно, нали?

Зоя завъртя очите си като кукла.

— Само ако дойдете да ми помагате. Аз бях зачервена и поради това, че днес имам много работа.

— Ако ще бодете живи хора с игла, не ставам за помощник.

— А ако се занимавам с медицинска статистика?

— Статистиката уважавам. Когато не е секретна.

— Тогава елате след закуската — усмихна му се Зоя в аванс за помощта.

Вече бяха започнали да разнасят по стаите закуската.

Още в петък сутринта, когато свърши дежурството й, заинтригувана от нощния разговор, Зоя отиде и прегледа картона на Костоглотов.

Оказа се, че се казва Олег Филимонович (тежкото звучене на бащиното име бе съвсем в унисон с неприятната фамилия, а името ги смекчаваше до известна степен). Бе роден през 1920 година и въпреки че бе навършил тридесет и четири, действително не бе женен, което бе доста невероятно, и наистина живееше в Уш Терек. Нямаше никакви роднини (в онкодиспансера задължително записваха адресите на близките на пациента). Имаше специалност топограф, но работеше като земемер.

Но от всичко това не ставаше ясно що за човек е Костоглотов, а дори напротив.

Днес от тетрадката с предписанията тя прочете, че от петък са започнали да му правят всекидневно инжекции със синестрол по два кубика.

Това бе задължение на вечерния дежурен, значи днес няма да бъде тя.

След закуска Костоглотов върна учебника по патологоанатомия и бе се приготвил да помага, но сега Зоя бе заета с разнасянето на лекарствата, които трябваше да бъдат приемани от болните три или четири пъти дневно.

Най-накрая седнаха зад нейната маса. Зоя извади голям лист, където трябваше да пренася всички сведения и започна да обяснява (тя и самата вече бе забравила как точно трябва да го прави) и да разграфява с помощта на голяма тежка линийка.

В общи линии Зоя знаеше цената на такива „помощници“ — млади мъже и ергени (а и женени): всяка подобна помощ се съпровождаше с присмех, шегички, ухажване и грешки. Но Зоя приемаше такива грешки, защото и най-неостроумното ухажване все пак бе по-интересно и от най-интелектуалната работа и нямаше нищо против да продължи играта, за да оцвети сивите часове на дежурството си.

Най-много я изуми, че Костоглотов веднага изостави особените си погледи и тон, бързо разбра какво и как трябва да се прави и дори й даде съвет; после се задълбочи в картоните и започна да чете на глас нужното, а тя поставяше отметки на големия картон с графите. „Нервобластома… — диктуваше той, — хипернефрома… саркома…“ За онова, което не разбираше, питаше.

Трябваше да се изчисли за този период колко типа рак са били наблюдавани у пациентите, отделно за мъжете, отделно за жените, отделно по възрастов принцип. Също така бе необходимо да се обработят начините на лечение и времетраенето му. Трябваше и по всички раздели да се нанесат и петте възможни изхода: оздравяване, подобрение, без изменение, влошаване, смърт. Помощникът на Зоя следеше особено внимателно последната графа. Веднага ставаше ясно, че почти няма пълно оздравяване, но и случаите на смърт не бяха много.

— Убеждавам се, че тук не позволяват да се умира, изписват навреме — каза Костоглотов.

— А как иначе, Олег, съдете сам. (Тя се обърна към него с малкото му име като награда за старанието му. Това му направи впечатление, защото веднага я погледна въпросително.) Ако е ясно, че му остават само няколко месеца живот, защо да заема излишно легло. За всяко свободно легло чакат онези, за които все още съществува шанс да бъдат излекувани. А и болните…

— Ин… какви?

— Неизлечими… Много зле действат с вида си и разговорите върху онези, които могат да бъдат излекувани.

След като седна зад масата на сестрите, Олег сякаш придоби особено обществено положение и в осъзнаването на света. Вече не бе „оня“, на който не можеше да се помогне, заради когото не си заслужава да бъде отделяно повече легло, който влиза в числото на неизлечимите. И с него, Костоглотов, вече разговаряха така, сякаш бе изключено, че може да умре. Този внезапен скок в друго състояние, съвършено незаслужено по каприза на случайни обстоятелства, смътно му напомняше нещо, но в момента не можеше да се сети какво точно.

— Всичко това е логично. Но ето изписаха Азовкин, а вчера в мое присъствие написаха tumor cordis, без нищо да му обяснят; имах усещането, че също участвам в измамата.

Той седеше обърнат към Зоя не откъм страната, където се намираше белегът, и затова лицето му не изглеждаше толкова жестоко.

Работеха съгласувано и в напълно дружески отношения и свършиха цялата работа преди обяд.

Наистина Мита бе оставила и друга заръка: да препише лабораторните анализи за измерваната температура на болните на отделен лист, за да може лесно да се залепи към историята на болестта. Но на Зоя й се стори прекалено да свърши всичко в неделния ден и затова каза:

— Много ви благодаря, Олег Филимонович.

— А, не! След като започнахте веднъж, продължавайте само с Олег!

— Добре. А следобед ще си починете.

— Аз никога не почивам.

— Но вие сте болен.

— Странно, Зойче, достатъчно е да се изкачите по стълбището и аз вече съм съвършено здрав!

— Добре — отстъпи Зоя. — Този път ще ви приема в „гостната“.

И тя кимна с глава към кабинета за лекарските оперативки и заседания.

Но след обяд Зоя отново заразнася лекарства, после имаше доста работа в голямата женска палата. Въпреки обстановката и болестите, които я заобикаляха, Зоя всеки миг усещаше с особена радост колко чиста и здрава е самата тя; стегнатите й гърди натежаваха, когато се навеждаше над леглата на пациентите, и леко се полюшваха, когато вървеше.

Накрая тя свърши и помоли санитарката да остане на масата за дежурните сестри, да не пуска никой на посещение в стаите и да я извика, ако има нещо. После взе бродерията си и тръгна, следвана от Олег, към кабинета на лекарите.

Това бе светла ъглова стая с три прозореца. Не бе мебелирана с фантазия — усещаше се както ръката на болничния счетоводител, така и ръката на главния лекар: имаше два съвършено официални дивана със стигащи до самата глава облегалки и огледала поставени толкова високо, че в тях би могъл да се огледа единствено жираф. И масите бяха подредени с напълно учрежденски вкус: във формата на буква Т — дългата част за заседаващите, а перпендикулярната, покрита с дебело стъкло — за председателстващия. Дългата маса бе покрита (тук изглежда имаха слабост към платовете от Самарканд) с небесносиня плюшена покривка, която омекотяваше строгия вид на стаята; встрани имаше няколко малки кресла, за които нямаше място до голямата маса.

Нищо в този кабинет не напомняше за болничната обстановка, с изключение на стенвестника „Онколог“, издаден във връзка със Седми ноември.

Зоя и Олег седнаха в удобните меки кресла в най-светлата част на кабинета, до които върху поставки бяха сложени няколко саксии с агаве22; оттам се виждаха добре клоните на дъб, достигащи почти до стъклото на големия прозорец.

Олег с цялото си тяло изпита удобството на креслото, почувства как гърбът му плавно заема най-правилното положение, а имаше възможност да облегне главата си назад.

— Разкош! — възкликна той. — Не съм седял на такова чудо навярно повече от петнадесет години.

(След като му харесваше креслото, защо не бе си купил досега?)

— И така… Какво бяхте си пожелали? — попита Зоя с онова обръщане на главата и с израз на очите, които най-добре подхождаха за такъв въпрос.

Сега, когато се бяха уединили в тази стая и седяха в тези кресла с единствената цел да разговарят, от една дума, от тона и погледа зависеше дали разговорът ще бъде безличен или ще се докосне до същността. Зоя бе напълно готова за първото, но бе дошла тук, предчувствайки, че предпочита второто.

И Олег не излъга очакванията й. Без да вдига главата си от облегалото на креслото, загледан някъде над нея, той заяви тържествено:

— Пожелах си… Дали едно момиче със златен кичур… ще дойде при нас в целината.

И едва тогава я погледна в очите.

Зоя издържа на погледа му.

— Но какво го чака там това момиче?

Олег въздъхна:

— Аз вече ви разказах. Веселите неща са малко. Водопровод няма. Ютиите са с дървени въглища. Лампите са газени. Когато вали, е кално, а когато не вали — прашно. Никога не можеш да облечеш хубава дреха.

Той се стараеше да не пропусне нищо от лошите неща, сякаш искаше да не й позволи да даде положителен отговор. Наистина, ако една млада жена не може никога да се облече хубаво, що за живот е това? Но Зоя знаеше, че колкото и удобно да бе да се живее в град, това не означаваше, че може да живее само с града. Искаше й се първо да разбере не какво представлява селището, а човекът.

— Не мога да разбера какво ви задържа там?

Олег се разсмя.

— Какво ли? Министерството на вътрешните работи!

Той не промени позата си, сякаш продължаваше да се наслаждава на удобното кресло.

Зоя наостри уши.

— Аз… така и подозирах. Но, позволете, вие… руснак ли сте?

— Стопроцентов! Но това не ми пречи да имам черни коси, нали?

Прокара ръка по тях с намерение да оправи несъществуващата си прическа.

Зоя повдигна рамене.

— Но тогава защо ви…?

Олег въздъхна.

— Ех, каква незнаеща младеж расте! Ние растяхме, без да имаме понятие за наказателния кодекс, без да знаем какво се крие зад всичките тези членове и алинеи и по какъв начин биха могли да се тълкуват разширено. А вие живеете тук, в центъра на този край, но въобще не знаете каква е елементарната разлика между заточен със заселване в съответната зона и административно заточен.

— А каква е?

— Аз съм административно заточен. Аз не съм заточен по национален признак, а лично като Олег Филимонович Костоглотов, разбирате ли? — Той се разсмя. — Като „личен почетен гражданин“, за който няма място сред честните граждани.

Погледна я с тъмните си очи, но Зоя не се уплаши. Тоест уплаши се, но този страх бе някак си поправим.

— И за колко време сте… заточен? — тихо попита тя.

— Завинаги! — изгърмя буреносно гласът му.

Зоя усети, че дори ушите й заглъхнаха.

— Пожизнено? — попита шепнешком тя.

— Не, именно завинаги! — настоятелно повтори Костоглотов. — В документите е записано „завинаги“. Ако е пожизнено, тогава поне ковчегът може да се пренесе от там, а завинаги значи, че не може. Дори слънцето да угасне — не може, вечността е дълга…

Сега вече действително сърцето й се сви. Всичко беше много сложно — и този белег, и лицето му, което понякога изглеждаше безкрайно жестоко. Може би той е убиец, страшен човек, може направо тук да я удуши…

Но Зоя не отмести креслото, за да й бъде по-лесно да избяга; само остави бродерията си (въобще не бе почвала да шие). И гледайки смело Костоглотов в очите, който не бе променил позата си и изглеждаше все така спокоен след казаното, тя попита развълнувано:

— Ако ви е тежко да си спомняте, не ми казвайте нищо, а ако можете, искам да чуя защо сте получили тази страшна присъда?

— Но Костоглотов не само че не бе угнетен от съзнанието за извършеното престъпление, а с напълно безгрижна усмивка отговори:

— Нямаше никаква присъда, Зойче. Вечно заточение получих по наряд.

— Как?!

— Да, така се казва. Нещо като фактура. Както изписват от някой склад: толкова чувала, толкова бурета… Използвана тара…

Зоя се хвана за главата.

— Почакайте… Нищо не разбирам. Това възможно ли е? Вас така ли…? Всички ли така?

— Не, не може да се каже за всички. Ако е само по десетия член, не заточават, а ако към него е прибавен и единадесети — заточават.

— А що за член е този единадесети? Нещо много се разприказвах. Вие с тези членове по-нататък бъдете изключително внимателна, защото също може да си докарате нещо. Моята основна присъда бе по десети член — седем години. А на когото даваха по-малко от осем, повярвайте ми, това бе за нищо — просто делото бе съшито с бели конци, но единадесети член вече означаваше съвсем друго — организация! Сам по себе си единадесети член сякаш не увеличаваше на пръв поглед срока, но след като ние бяхме група, ни разпратиха по местата за вечно заточение. За да не се съберем повече никога на старото място. Сега разбрахте ли?

Не, на нея нищо не й бе станало по-ясно.

— Значи това е била… — опита се да си обясни тя. — Как се казва, шайка?

И изведнъж Костоглотов високо се разсмя. После внезапно млъкна и се намръщи.

— Да, получи се чудесно! Както и моя следовател, така и вас не ви удовлетвори думата „група“. Той също обичаше да ни нарича шайка. Да, ние бяхме шайка, която се състоеше от студенти и студентки първокурсници. — Той я погледна свирепо. — Разбирам, че тук не се пуши, но все пак ще запаля, става ли? Ние се събирахме, ухажвахме момичетата, танцувахме, а младежите говореха за политика. И за… Самия… Не ни устройваха някои неща, разбирате ли? Така да се каже, не бяхме във възторг. Двама от нас бяха се върнали от фронта и все очакваха, че след войната нещо трябва да се промени. През май, в навечерието на сесията, ни прибраха заедно с момичетата.

Зоя усещаше смут в душата си. Отново взе ръкоделието. От една страна той говореше опасни неща, които не само че не трябваше да се повтарят, но дори и слушат — нужно бе веднага да се запушват ушите, но от друга — изпитваше огромно облекчение, че те никого не бяха примамвали в тъмните улички и не бяха убивали.

Тя си пое въздух.

— Пак нищо не разбирам… Вие все пак сте правили нещо?

— Как нещо? — Той дръпна силно и издуха облак от тютюнев дим (колко голям изглеждаше Костоглотов, а колко малка папиросата!) — Вече ви казах, че учехме. Пиехме вино, ако позволяваха средствата от стипендията. Ходехме на забави. И момичетата си изпатиха заедно с нас и им дадоха по пет години… — той я погледна изпитателно. — Можете да си представите. Прибират ви преди сесията на втория семестър и ви пъхат в „чувала“.

Зоя отново остави ръкоделието.

Страшното, което очакваше да чуе от него, се оказа някаква детска история.

— Но на вас, момчетата, защо ви бе нужно всичко това?

— Кое?

— Ами… да недоволствате… Нещо да очаквате…

— Наистина! Да, наистина! — примирено се усмихна Олег. — Това не ми бе минавало през главата… Отново мислите като моя следовател, Зойче. И той говореше същото. Но креслото е чудесно! На болничното легло не можеш да поседиш така удобно.

Олег отново почти се излегна и пушейки, се загледа примижал в голямото стъкло на прозореца.

Макар вече да се свечеряваше, мрачният ден ставаше по-светъл. Все повече се разкъсваше облачният слой на запад, към който бе обърната и тази ъглова стая.

Едва сега Зоя се зае сериозно с бродерията и с явно удоволствие следеше движението на иглата. Замълчаха. Олег не я похвали за шиенето както миналия път.

— А вашето момиче? Също ли беше там? — попита Зоя, без да вдига глава от работата си.

— Д-да… — отговори Олег, трудно преодолял това „д“, сякаш мислеше за нещо друго.

— А тя къде е сега?

— Сега ли? На Енисей.

— Нима не можете да се свържете с нея?

— Въобще не се опитвам — безучастно подхвърли той.

Зоя го погледна, но той продължаваше да съзерцава прозореца.

— Може би е много трудно да се свържете с нея? — най-после измисли какво да попита тя.

— За нерегистрираните е почти невъзможно — разсеяно обясни Олег. — Но работата е там, че няма смисъл.

— Нямате ли нейна снимка тук?

— Снимка ли? — удивено я погледна той. — На затворниците не е разрешено, късат ги.

— А самата тя как изглежда?

Олег се усмихна и отново примижа.

— Косите й стигаха до раменете, леко извити по краищата. В очите й, както във вашите, винаги имаше присмех, но изглеждаха малко тъжни. Нима човек може толкова точно да предчувства какво ще му поднесе съдбата?

— В лагера заедно ли бяхте?

— Не-е-е…

— Кога се разделихте?

— Пет минути преди да ме арестуват… Нали ви казах, беше през май. Дълго седяхме на пейката в градината. Към два часа през нощта се сбогувах с нея и излязох и на следващата улица — хоп! прибраха ме. Колата чакаше на ъгъла.

— А нея кога?

— На следващата нощ.

— И повече не се видяхте?

— Още веднъж. На очната ставка. Вече бях остриган. Очакваха, че ще започнем да даваме показания един срещу друг, но не го направихме.

Той въртеше в пръстите фаса, без да знае какво да прави с него.

— Оставете го ей там — Зоя показа чист блестящ пепелник на председателската маса.

На запад мъглата почти бе изчезнала и нежножълтото слънце искреше боязливо. Дори чертите на закоравялото лице на Олег се смекчиха.

— Но защо вие едва сега…? — съчувствено попита тя.

— Зоя! — започна твърдо Олег, но спря, за да помисли. — Вие въобще представяте ли си поне малко какво очаква в лагера момиче, ако е хубаво? Ако не я изнасилят криминалните още на път към лагера в някоя крайпътна дупка — впрочем те успяват да го направят дори и след това… Още първата вечер лагерните тунеядци, песовете от наряда и раздаващите дажбата правят така, че да я отведат в банята гола, като преди това мине покрай тях. И веднага определят на кого да се падне, а на следващата сутрин й предлагат да живее с еди си кой, за да има работа на добро място. Ако откаже, се постарават да й устроят такъв живот, че момичето само да допълзи до тях, за да моли. — Той затвори очи. — А моята позната остана жива и благополучно изтърпя целия отреден й срок. Не я обвинявам, защото разбирам. Но… това е всичко. А и тя разбира.

Замълчаха. Слънцето весело освети наоколо. Ясно се виждаха дърветата в болничната градина, а вътре, в стаята, лъчите отразиха синия цвят на покривката и златистите коси на Зоя заискряха.

— … Една от нашите състудентки се самоуби… Друга оцеля… Трима от моите приятели ги няма… За двама нищо не зная…

Той се облегна на ръката си, поклати се и издекламира:

Седеше забил поглед в пода. Косите му стърчаха на всички страни. За да им придаде някакъв вид, Олег би трябвало по два пъти на ден да ги мокри и приглажда.

Мълчеше, но всичко, което Зоя искаше да чуе, бе чула: бе прикован към мястото на заточение, но не за убийство; не бе женен, но не защото имаше пороци; след толкова години нежно говореше за бившата си годеница и изглежда бе способен да изпитва истински чувства.

Мълчеше и тя също. Хвърляше бегли погледи ту към ръкоделието си, ту към него. Не намираше нищо красиво в него, но нищо не я и дразнеше. С белега може да свикне. Както казваше баба й: „На теб ти е нужен не красив, а добър.“ Зоя ясно долавяше устойчивостта и силата в него, сила проверена, която досега не бе срещала в своите момчета.

Тя редеше бодовете и чувстваше неговия изпитателно изучаващ я поглед.

Погледна го изпод вежди.

Той започна да говори изразително, през цялото време привличайки я с поглед:

— Но ето, че ние си я споделихме! — шепнешком каза Зоя, усмихвайки му се с устните и очите си.

Тя не червеше устните си, но естественият им цвят бе между аления и оранжевия — цветът на светлия огън.

Нежното залязващо слънце облагородяваше нездравия тен на лицето на Олег. Ако някой го видеше в този миг, би му се сторило, че той няма да умре, а ще оздравее.

Олег тръсна глава като китарист, който след тъжната песен преминава към весела.

— Ех, Зойче! Направете ми празник! Омръзнаха ми тези бели халати. Покажете ми се не като медицинска сестра, а като красиво градско момиче! Нали в Уш Терек никога няма да видя такава…

— Но откъде да ви намеря красиво момиче? — опита се да хитрува Зоя.

— Трябва само да свалите за минутка халата си и да се разходите!

Той се изправи, за да й покаже къде да мине.

— Но аз съм на работа — възрази тя. — Нямам пра…

Дали защото бяха говорили дълго за мрачни неща, или причината се криеше във внезапно появилото се слънце, обагрило с весели лъчи кабинета, но Зоя почувства онзи прилив, който ни убеждава, че можем да прекрачим границата на забраненото и пак да се получи хубаво.

Тя захвърли ръкоделието, скочи от креслото като момиченце и започна да разкопчава халата леко наведена напред, сякаш се готвеше да тича, а не да ходи.

— Помогнете ми! — подаде му ръката си така, сякаш не бе нейна. Той издърпа ръкава й. — А сега другия! — С танцова стъпка се обърна с другото рамо към Олег, който издърпа и втория ръкав — халатът падна на коленете му, а Зоя тръгна като манекенка, леко полюшвайки се, размахала ръцете си в такт със стъпките.

Измина така няколко крачки, спря, обърна се и замря с леко разперени ръце.

Олег, прегърнал халата на Зоя, я гледаше с блеснали очи.

— Браво! — избоботи той. — Великолепно!

Имаше нещо тайнствено в осветената от слънчевите лъчи синя покривка — в тази неизчерпаема узбекска синева, която продължаваше у него вчерашната мелодия на опознаването и прозрението. В душата на Олег се завръщаха както безпътните, заплетени, невъзвишени желания, така и радостта, която събуждаха меките мебели и уютът на стаята след хилядите години неустроен, разкъсан и бездомен живот; а още и радостта да гледа Зоя — не просто да й се любува, а двойната радост, че го прави не безучастно, а почти докосвайки я. И това го усещаше той, който умираше преди половин месец!

Зоя победоносно стоеше с полуотворени огнени устни и с лукаво-важен вид, сякаш знаеше още някаква тайна; после се насочи към прозореца и когато стигна там, още веднъж се обърна към него.

Той не стана от креслото, а отдолу, вдигнал черната си глава, се стремеше с цялото си същество към нея.

По някакви признаци — възприемаш ги, но не можеш да ги назовеш — Зоя в себе си чувстваше сила, но не онази, която е необходима, за да се премести например шкаф, а другата, търсеща да види срещу себе си подобна сила. И Олег се радваше, защото му се струваше, че той може да приеме предизвикателството и че е способен да му противопостави собствената си сила.

Да, всички страсти се връщаха във вече оздравяващото му тяло. Всички!

— З-о-я — протяжно произнесе Олег, — а вие как тълкувате смисъла на името си?

— Зоя — това означава живот! — отговори натъртено и бодро, сякаш декламираше лозунг тя.

Обичаше да обяснява. Стоеше с ръце на гърба си, опряла се на перваза, пренесла цялата тежест на тялото си върху единия си крак. Той се усмихваше щастливо и я поглъщаше с очи.

— А как се отнасяте към зоо? Към зоопредците не изпитвате ли понякога близост?

Зоя също се разсмя.

— Между нас има доста сходни неща. Търсим храна, храним рожбите си. Нима това е лошо?

И тук навярно трябваше да спре! Но тя, възбудена от такова всепоглъщащо възхищение, което не бе срещала у младите градски кавалери, които всяка събота безпрепятствено прегръщаха момичетата дори по време на танците, започна да пляска с ръце и да поклаща бедра, както се полага при изпълнение на модната песничка от индийския филм.

— А-ба-ра-мо-о…

Но Олег изведнъж стана сериозен и помоли:

— Не трябва! Тази песен не трябва да я пееш, Зоя.

Тя мигновено млъкна и прие отново благопристойната си поза, сякаш въобще не бе пяла и танцувала.

— Тази песен е от „Бродяга“. Не сте ли го гледали?

— Гледал съм го.

— Великолепен филм! Два пъти го гледах! (Тя бе ходила четири пъти на кино заради него, но кой знае защо се стесняваше да си признае.) А на вас не ви ли харесва? Та нали вие имате същата съдба като тази на Бродягата.

— Нищо общо! — намръщи се Олег.

Слънцето вече бе се скрило и сега по цвета на лицето му не бе трудно да се разбере, че все пак е болен.

— Но той също се връща от затвора. И целият му живот е разрушен.

— Всичко това са фокуси. Той е типичен апаш.

Зоя протегна ръка към халата си.

Олег стана и й помогна да го облече.

— А вие не ги ли обичате? — Тя му благодари с кимане на глава и започна да се закопчава.

— Ненавиждам ги! — Олег гледаше край нея, стиснал зъби толкова силно, че мускулът на челюстта му потрепваше нервно. — Това си хищни твари, паразити, живеещи само за сметка на другите. Тридесет години ни продъниха ушите, че те се поддават на превъзпитание, че са ни „социално близки“, а техният принцип е: теб не те… следват ругателни думи, които доста красноречиво звучат, например: теб не те бият, стой тихо настрана, чакай си реда; събличат съседите, а не теб, затова мирувай, чакай си реда! Те с удоволствие тъпчат падналия и веднага след това намятат „романтичния плащ“, а ние им създаваме легенди и песните им звучат дори от киноекраните.

— Какви песни? — погледна го така, сякаш бе виновна за нещо Зоя.

— Това е дълъг разговор, сто години няма да ни стигнат. Ето една легенда… — Стояха един до друг. Олег без всякаква връзка с думите си я бе хванал за лактите и й говореше като на малко момиченце. — Представяйки себе си за благородни разбойници, апашите винаги се гордеят с това, че не пипат светия кокал на арестантите, тоест не им отнемат последната нищожна затворническа дажба. Но през четиридесет и седма в етапния красноярски пункт нашата килия бе бедна като манастирска мишка, тоест нямаше за грабене у никого нищо. Апашите бяха почти половината от килията. Бяха огладнели и започнаха да си присвояват всички дажби хляб. А съставът на килията бе доста оригинален: половината криминални, половината японци и двама руснаци, политически: аз и още един известен полярен летец, чието име продължава да носи остров в Ледовития океан, а самият той си бе жител на килиите. Криминалните три дни безмилостно прибираха дажбите на останалите, в това число и на нас. Но ето че японците, нали не можеш да ги разбереш що за хора са, се бяха договорили помежду си и през нощта безшумно станаха, откъртиха дъски от наровете и с вик „банзай“ се хвърлиха, за да дадат урок на насилниците. Какъв знаменит пердах им хвърлиха! Струваше си да се види!

— А вас?

— А нас за какво? Ние не им отнемахме хляба. В онази нощ бяхме неутрални, но стискаме палци за славата на японското оръжие. На следващата сутрин редът бе възстановен и започнахме да получаваме дажбата си непокътната. Но ето какво направи администрацията на затвора: премести половината японци в друга килия, а в нашата напъха други, не бити апаши, които заедно с битите превъзхождаха по численост японците, а и притежаваха ножове; нахвърлиха се отново върху японците. Биха ги жестоко, до смърт. Тогава ние с летеца не издържахме и взехме страната на азиатците.

— Против руснаците?

Олег пусна ръцете й и се изправи.

— За мен апашите не са руснаци!

Вдигна ръката си и опипа белега.

— Той ми е спомен от нож в онзи бой.