"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)Глава 18„И пусть у гробового входа…“Както велосипедът или каквото и да било колело, веднъж отърколило се, е устойчиво само по време на движението, така и играта между жената и мъжа, веднъж започнала, може да съществува единствено в по-нататъшното си развитие; ако днес нищо не се е променило в сравнение с предишния ден, играта вече не съществува. Олег едва дочака да дойде вторник вечерта, когато Зоя трябваше да има нощно дежурство. Веселото колело на тяхната игра непременно трябваше да се отърколи по-нататък от първата вечер и неделния ден. Той чувстваше всички тласъци в себе си, долавяше ги и в нея, и затова развълнуван очакваше нетърпеливо появата й. Отначало излезе да я посрещне на двора, защото знаеше по коя пряка пътечка ще се появи. Изпуши две собственоръчно свити цигари, но после помисли, че в женския халат ще изглежда глупаво, не така, както искаше да й се представи, а тъй като се и здрачаваше, се върна в отделението, свали халата, изу ботушите и останал само по пижама — не по-малко смешен от преди, зачака на долния етаж пред стълбището. Днес дори се бе постарал да приглади колкото е възможно повече щръкналите си коси. Тя се появи от стаичката, където се преобличаха лекарите, и бързаше, защото закъсняваше. Повдигна вежди, когато го видя; не бе израз на изненада, а сякаш за да отбележи, че така и трябва да бъде — че именно тук, пред стълбището, тя очакваше да го види. Не се спря и за да не изостане, той тръгна редом с нея, прекрачвайки по няколко стъпала наведнъж. Това не му бе трудно сега. — Какво ново? — попита тя, без да спира, сякаш се обръщаше към адютанта си. Ново ли? Новото бе смяната на целия състав на Върховния съд! Но за да разбере това, на нея й бяха необходими години, за да се подготви да приеме и асимилира същността на такава новина. — Ново е името ви. Накрая разбрах как се обръщат към вас. — Така ли? И как? — но не преставаше да бърза. — Прекалено важно е, за да го обсъждаме в движение. Тя вече стъпи на втория етаж, а той изостана при последните стъпала. Гледайки в я в гръб, установи, че краката й са малко пълни. Но като се имаше предвид набитата й фигура, този факт не дразнеше; дори в тях се криеше някакво очарование, макар че щеше да бъде по-добре, ако бяха изящно стройни, каквито бяха краката на Вера. Учудваше се на мислите си. Никога не бе разсъждавал така; не бе обръщал внимание; дори приемаше такива погледи като пошъл вкус. Никога не се нахвърляше от една жена към друга. Неговият дядо би нарекъл такъв мъж разгонил се женкар. Но е казано: яж, докато си гладен, люби, докато си млад. А Олег бе пропуснал да следва този съвет в младостта си. А сега, както есенното цвете бърза да изсмуче от земята последните сокове, за да не съжалява за пропуснатото лято, така и Олег, върнал се за кратко в живота, намиращ се на крачка пред смъртта, бързаше да общува с жените, но по такъв начин, че не би могъл да им го каже гласно. Той по-остро от останалите мъже усещаше какво търси у жената, защото много години въобще не бе виждал жена и не бе чувал женски гласове; бе забравил дори как звучат. Зоя прие дежурството и веднага се разбърза около масата си. Запрелиства списъка с определените процедури, отвори и провери съдържанието на медикаментите в шкафа, а след това бързо се понесе по коридорите и стаите. Олег дебнеше и когато видя, че тя има свободен от работа промеждутък от време, веднага се оказа на нужното място. — И друго нищо ново в цялата клиника? — попита Зоя, след като извари инжекциите върху електрическия котлон и започна да отваря ампулите. — О, днес в клиниката имаше изключително събитие. Мина на проверка Низамутдин Бахрамович. — Така ли! Колко хубаво, че ме нямаше!… И какво? Взе ли ботушите ви? — Ботушите не, но имаше малко стълкновение. — Какво? — Въобще се получи величествена история. Наведнъж в стаята влязоха петнадесет халата — и завеждащи отделения, и старши лекари, и съвсем млади, и такива, които за първи път виждах, а главният се хвърли като тигър към шкафчетата. Но ние разполагахме с агентурни сведения и бяхме направили известна подготовка, така че той не можа да открие плячката. Намръщи се, бе много недоволен. Точно тогава Людмила Афанасиевна започна да докладва за моя милост — четеше моето дело… — Какво дело? — Историята на болестта. Посочи къде е установена първата диагноза и случайно се изясни, че аз съм от Казахстан. „Как? — удиви се Низамутдин. — От друга република?! Леглата не стигат, а ние сме длъжни да лекуваме и чужди? Веднага да се изпише!“ — И? — настръхна Зоя. — И тук Людмила Афанасиевна — не очаквах от нея такова поведение — изведнъж скочи като квачка, която защитава пиленцето си: „Това е важен научен случай! Той ни е необходим за принципни изводи…“ А аз изпаднах в идиотско положение — преди това бях спорил с нея именно на тази тема и исках да ме изпише, тя ме направи на нищо, а изведнъж се застъпва за мен. Достатъчно бе да кажа „ъхъ, ъхъ“ на Низамутдин и до обяд вече нямаше да бъда тук! И нямаше да ви видя повече… — Излиза, че заради мен не сте казали „ъхъ, ъхъ“? — А вие как мислите? — тихо попита Костоглотов. — Адреса си не ми оставихте. Как бих могъл да ви намеря? Но тя продължи да върши работата си и не се разбра дали му е повярвала. — Защо да подвеждам Людмила Афанасиевна? — отново високо заговори той. — Стоя като пън и мълча. А Низамутдин: „Сега ще отида в амбулаторията и поне пет такива болни ще ви доведа. Да се изпише! И нашите — също!“ И тук навярно направих глупост, като не се обадих — пропуснах такъв шанс да си отида! Но ми бе жал за Людмила Афанасиевна — замига като бита и замълча. Аз изправих снага, прочистих гърлото си и спокойно попитах: „Как може просто тека да ме изпишете, след като дойдох чак от целинните земи?“ „А-а-а, целинник! — изплаши се Низамутдин (та нали щеше да допусне политическа грешка!). — За целината нашата страна няма да пожали нищо.“ И отминаха нататък. — Много сте ловък — поклати глава Зоя. — В лагера станах такъв, Зойче! Бях съвсем друг човек преди. Въобще повечето от чертите на характера ми не са мои, а оформени в лагера. — Но веселостта ви не е оттам? — Защо мислите така? Весел съм, защото свикнах със загубите. Не мога да гледам спокойно как тук по време на свижданията плачат. Защо? Никой не ги интернира, не конфискува имуществото им… — И така — оставате при нас още месец? — Пепел ви на езика… Очевидно ще бъда още две седмици. Получава се така, че аз дадох на Людмила Афанасиевна разрешение всичко да изтърпи… Зоя вече бе напълнила спринцовката с някаква тъмна течност и отново изчезна. Предстоеше й и друга задача днес и тя не знаеше как да постъпи. Трябваше да направи от предписаните нови инжекции и на Олег на онова място от тялото, което понасяше най-търпеливо инжекциите, но по установените вече между двамата взаимоотношения й бе невъзможно да направи инжекцията: щеше да се развали цялата игра, а и Зоя, както и Олег, не искаше да я прекъсва. И още много напред трябваше да отърколят колелото, за да стане възможна подобна инжекция — вече като между близки хора. Като се върна отново и приготви същата инжекция за Ахмаджан, Зоя попита: — А вие редовно ли позволявате да ви бият инжекции? Не ритате ли? Така да попита и то кого — Костоглотов! Той само това и чакаше, за да се обясни. — Вие знаете моите убеждения, Зойче. Винаги, когато е възможно, предпочитам да ги избегна. Но зависи кого имам насреща си. С Тургун се получава чудесно: той винаги търси с кого да поиграе шах. Условихме се: ако аз спечеля партията — няма инжекция, ако той — моля, заповядайте. Но там е работа, че с него мога да играя и без топ. А с Мария е невъзможна каквато и да било игра: приближава се със спринцовката с каменно лице; правя опит да се пошегувам, а тя: „Пациент Костоглотов, оголете мястото за инжекция!“ Никога няма да каже една топла човешка дума. — Ненавижда ви! — Мен?! — Въобще всички мъже. — Може би има за какво. С новата сестра също не мога да се разбера. А върне ли се, Олимпиада пък съвсем няма да отстъпи. — Така ще се държа и аз! — каза Зоя, като приготви поредната спринцовка, но думите й не прозвучаха убедително. Отиде да прави инжекция на Ахмаджан, а Олег отново остана да я чака до масата за дежурните. Имаше и още една, много по-важна от първата причина, заради която Зоя не искаше да се бият тези инжекции на Олег. От неделя мислеше дали да му разкрие смисъла им. Защото се страхуваше да не намеси между тях, вече напълно сериозно, онова, за което се шегуваха досега, а бе напълно възможно. Ако този път всичко не свърши само с разхвърляните по пода дрехи, а връзката укрепне, Зоя наистина може да реши да бъде за него като пчеличка и да склони да замине на мястото на заточението му (в края на краищата той е прав — човек наистина не знае, че и в най-затънтеното място може да го чака щастието!); при това положение предназначените за него инжекции засягаха до известна степен и нея. И тя също бе против. — Е, накрая, събрахте ли цялата си смелост? — каза весело тя, след като се върна с празната спринцовка. — Вървете и оголете мястото за инжекцията, пациент Костоглотов! Сега ще дойда! Но той не се помръдна. Гледаше я не с очите на болен, а за инжекциите се бяха разбрали да не говорят. Гледаше леко изпъкналите й очи. — Да отидем някъде, Зойче — не изговори, а по-скоро изсъска тихо той. Колкото по-нисък ставаше гласът му, толкова по-висок бе нейният. — Къде? — учуди се тя и се засмя. — В града ли? — В лекарската стая. Тя попи в себе си неговия неотстъпващ поглед и сериозно каза: — Не може, Олег! Имам много работа. Той сякаш не можеше да разбере. — Да вървим! — Да — спомни си тя, — трябва да напълня кислородната възглавница за… — Тя кимна към стълбището. Може би назова и фамилията на болния, но той не чу. — Кранчето на кислородния балон трудно се отвърта. Ще ми помогнете. Да вървим. Тя тръгна, Костоглотов я последва и двамата се насочиха към стълбищната площадка. Прежълтелият, с изострен нос нещастник, с рак на белите дробове, изглеждащ сега още по-дребен и толкова зле, че по време на визитациите въобще не разговаряха с него, нито пък го питаха, седеше върху леглото и често вдишваше от кислородната възглавница със свистящо гърло. Той и преди това изглеждаше доста зле, но днес бе особено ужасно, което се долавяше и с неопитно око. Едната възглавница вече бе полупразна, а другата до него — съвсем. Бе до такава степен зле, че въобще не забелязваше кой идва и кой си отива. Взеха от него празната възглавница и заслизаха по стълбището. — Как го лекувате? — Никак. Случаят е иноперабилен. И рентгенът е безсилен. — Гръдния кош съвсем ли не го отварят? — В нашия град все още не. — Значи ще умре? Тя кимна. И макар да носеха възглавницата, която бе единственото средство, за да не се задуши нещастникът, съвсем бяха забравили за нея, защото нещо много по-интересно трябваше да се случи всеки момент. Високият кислороден балон се намираше в отделен, заключен коридор именно на него, близо до рентгеновите кабинети, доктор Хангард някога бе положила умиращия, мокър Костоглотов. (От това „някога“ не бяха минали още три седмици…) Ако не запалеха втора лампа в коридора (а те запалиха само първата), то ъгълът зад издадена стена, където се намираше балонът, оставаше в сянка. Зоя бе по-ниска от балона, а Олег — по-висок. Тя се зае със съединяването на вентила на възглавницата с вентила на балона. Той стоеше зад нея и вдишваше аромата на показалите си извън шапчицата коси. — Ето този кран се отвърта много трудно — оплака се Зоя. Костоглотов протегна ръка си и веднага го отвъртя. Кислородът заизпълва с тих съсък възглавницата. И тогава, без никакъв предлог, с ръката, с която бе отвъртял кранчето, Олег хвана китката на свободната ръка на Зоя. Тя не трепна, нито се изненада, а продължаваше да следи как се надува кислородната възглавница. Тогава той плъзна ръката си нагоре, докато стигна до рамото й. Това приличаше на обикновено разузнаване, но необходимо и за нея, и за него; бе проверка на думите, т.е. да се разбере дали другият правилно ги е разбрал. Да, всичко бе наред. Докосна дори кичура, паднал над челото й; тя не се възмути и не се отдръпна; продължаваше да гледа възглавницата. Едва когато обхвана здраво раменете й и леко извърна главата й, успя да се добере до устните й, толкова бъбриви и усмихнати. Устните на Зоя посрещнаха неговите напрегнати, податливи и приготвени предварително за атаката. Всичко това се изясни за миг, защото само минута преди това той бе забравил, че има различни устни, различни целувки и нито една не прилича на другите. Започнали боязливо, сега бяха едно цяло, едно дълго сливане, което им бе трудно да прекъснат, а и за какво? Можеха да останат така завинаги. Но след време, след две столетия, все пак устните им се разделиха и Олег за първи път видя Зоя толкова близо до себе си и веднага чу думите й: — А защо затваряш очите си, когато се целуваш? Нима имаше очи? Той не знаеше… — Искаш да си представиш някоя друга? Той дори не бе забелязал, че е затворил очите си. Така, както едва отдъхнали си, плувците отново се гмуркат, за да стигнат до самото дъно, за да вземат полузаровената в пясъка бисерна мида, и те отново сляха устните си, но сега му направи впечатление, че наистина е затворил очите си и затова веднага ги отвори. И видя на невероятно близко разстояние от неговите жълто-кафявите очи на Зоя, които му се сториха хищни. С едното си око виждаше едно око, с другото — второто. Тя целуваше със същите уверено напрегнати устни, без да ги отмества, съвсем леко полюлявайки се; и продължаваше да го гледа право в очите, сякаш искаше да провери по израза им какво става вътре в него след една вечност, след втора вечност, след трета вечност… Но изведнъж тя отмести погледа си, рязко се освободи от прегръдката му и възкликна: — Кранчето! Боже мой! Кранчето! Той протегна ръка и бързо го завъртя. Изглеждаше невероятно, че кислородната възглавница бе издържала налягането. — Ето какво се случва заради целувки! — все още непоела си дъх рече Зоя. Косите й бяха разрошени, а бялата шапчица се бе наклонила. И макар да бе напълно права, те отново слепиха устни, сякаш искаха да изтръгнат нещо един от друг. Вратите към коридора бяха остъклени и нищо чудно някой да ги бе видял. Но да върви по дяволите! И когато отново успя да си поеме дъх, Олег, сложил ръцете си на гърба й, каза: — Златце! Така ти казват. Тя повтори: — Златце… Нищо. Бе поносимо. — Ти не се ли уплаши, че съм каторжник? Престъпник? — Не! — поклати лекомислено глава Зоя. — А че съм стар? — Ти стар?! — А че съм болен? Тя положи глава на гърдите му и остана така. Той я притегли още по-плътно към себе си, за да усети още по-добре топлината на елипсовидните й гърди; бе неизвестно дали върху тях можеше да се задържи най-тежката линийка. — Наистина ли ще дойдеш в Уш Терек?… Ще се оженим… Ще построим дом… Всичко й напомняше за онова устойчиво положение, което все не успяваше да постигне, но което бе в натурата й на работлива пчеличка. Притиснала се към него, усещайки го с цялото си същество, искаше да разбере дали това е онзи, търсеният. — Олег, знаеш ли какъв е смисълът на тези инжекции? — Какъв? — потърка бузата си в нейната той. — Как да ти обясня… Научното название е хормонотерапия… На жените вкарват мъжки хормони, а на мъжете — женски… За да се предотвратят метастазите… Но преди всичко това се отразява на… Разбираш ли? — Не съвсем! — тревожно отговори променилият се Олег. Вече я държеше за раменете така, сякаш искаше да я разтърси, за да чуе истината. — Слушам те, говори! — Отразяват се отрицателно на половите възможности… Дори преди да се покажат другите странични признаци… При големи дози на жените може да се появи брада, а на мъжете — гърди… — Почакай! Какво е това? — изстена едва сега започнал да разбира смисъла на думите й Олег. — Тези инжекции какво ми правят? Напълно ли?… — Е, не напълно. Дълго време либидото остава. — Какво е това либидо? Тя го гледаше в очите, после го погали по перчема. — Това, което изпитваш сега към мен… Желанието… — Желанието остава, а възможностите — не? Така ли? — попита напълно объркан той. — Възможностите постепенно се губят, а след това и желанието. Разбираш ли? — Зоя погали с ръка белега му, а после и цялата му буза, днес гладко избръсната. — Ето защо не искам да си правиш тези инжекции. — Добре измислено! — съобрази най-после той. — Добре измислено! Усещаше сърцето ми, очаквах да ми поставят капан и точно така стана! Искаше му се да изпрати по дяволите лекарите с най-долните ругатни заради тяхното самоволно решение да се разпореждат с чуждия живот, но изведнъж видя светлото уверено лице на Хангард — вчера, когато с такова горещо съучастие го погледна и изрече: „Тези инжекции са много важни за вашия живот! Трябва да спасяваме живота ви!“ Така ли, Вега? Желаеше му доброто? И заради това с измама го водеше към такава участ? — И ти ли ще бъдеш такава? — обърна се сърдито към Зоя Олег. Не, защо трябва да си го изкарва на нея! Тя разбираше живота така, както и той: без това защо й е животът? Дори само с алчните си горещи устни тя го бе издигнала до височината на Кавказ. И докато това — А можеш ли да ми инжектираш нещо против това?… — Тогава ще ме изгонят от тук… — Но съществуват такива инжекции? — Същите са, само че на мъжа трябва да се вкарват мъжки хормони… — Слушай, Златце, да отидем някъде… — Ние вече ходихме. Пристигнахме. И трябва да се връщаме… — Да отидем в лекарската стая!… — Там е санитарката, влизат и други хора… А и не трябва да се бърза, Олег! Иначе няма да има утре… — Какво утре, след като утре либидото ще изчезне?… Или може би няма? И благодаря за това, така ли? Измисли нещо… Да отидем някъде! — Олег, трябва да остане нещо и за по-нататък… А и възглавницата чакат… …………… — … Сега ще я отнесем… …………… — От-не-сем… Сег… Те се изкачваха по стълбището, хванали се за кислородната възглавница, надута като футболна топка, и всяка стъпка на единия отекваше у другия… Все едно, че се държаха за ръце. А на стълбищната площадка, на походното легло, покрай което всеки ден и нощ минаваха болни и здрави, седеше, свит о#768;две, вече без да кашля, онзи, за когото бе предназначена кислородната възглавница; прежълтял, съсухрен, с хлътнали гърди, той удряше главата си с все още прилична прическа в коленете си. Бе все още жив, но около него нямаше жив човек. Може би именно днес умираше той, брат по съдба на Олег, изоставен, нуждаещ се от съчувствие; може би ако седнеше на постелята му и прекараше нощта до него, Олег щеше да облекчи по някакъв начин последните му часове. Но двамата само оставиха до него кислородната възглавница и тръгнаха; възглавницата, съдържаща негови последни кубически сантиметри въздух; възглавницата на смъртник, която за тях бе само повод да се уединят и да разберат вкуса на целувките. Олег машинално вървеше след Зоя, която сякаш бе го завързала и дърпаше края на въженцето. Той не мислеше за останалия зад гърба му смъртник за това какъв е бил преди половин месец или какъв ще бъде след половин година, а в мислите му бе само тази девойка, тази жена; чудеше се как да я убеди, че трябва на всяка цена да се уединят истински. И по тялото му се разливаше още едно, съвсем забравено и по тази причина още по-неочаквано, пеещо усещане, започнало от устните, подпухнали от целувките. |
|
|