"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

3 март 1955

Ето ви следната загадка: какво е това и къде? На прозорците има решетки (наистина само на първия етаж заради крадците и представляват интересна фигура — като лъчи, започващи от единия ъгъл, а и „намордници“ няма). В стаите има легла с одеяла и чаршафи. На всяко легло — изплашено човече. На сутринта — дажбата е захар и чай (нарушение е, че отгоре на това има и закуска). След събуждането настъпва мрачно мълчание, никой с никого не разговаря; за сметка на това вечерта е като кошер — оживено общо обсъждане. Споровете са дали да бъде отворена или затворена форточката, кого какво го очаква, от колко тухли е направено минарето в Самарканд. През деня извикват „поединично“ — за беседи с длъжностните лица, за процедури, за свиждане с роднини. Шах, книги. Пристигат и колети, получилите ги се занимават с тях. Някои получават и допълнително, наистина не на някое „ухо“ (уверен съм, защото и аз самият получавам). Понякога правят тараш, отнемат лични вещи, затова се налага да ги скътваме и да се борим за правото на разходка. Банята е най-голямото събитие и едновременно с това и бедствие: ще бъде ли топло, ще стигне ли водата, какво бельо ще получиш. Няма по-смешно нещо от пристигането на новак, когато бедният започва да задава въпроси, без да има представа къде е попаднал…

Е, сетихте ли се? Вие, разбира се, ще ми кажете, че съм се увлякъл: ако става дума за разпределителния затвор, откъде ще се вземат одеяла, а ако е за следствения — защо липсват нощните разпити. Предполагайки, че това писмо ще бъде проверено в уштерекската поща, не влизам в подробности за другите аналогии.

Ето, такова житие-битие изтърпях вече пет седмици в раковото отделение. Понякога ми се струва, че отново съм се върнал в предишния си живот, който няма край. Най-мъчителното е, че лежа без присъда, очаквайки особено разпореждане. (А от комендатурата имам разрешение само за три седмици, формално вече съм просрочил и биха могли да ме съдят за бягство.) Нищо не казват по повод изписването, нищо не обещават. Изглежда, като се ръководят се от лечебните инструкции, са длъжни да изстискат от болния всичко, което подлежи на изстискване, и пускат едва когато кръвта няма да ти стигне да се „държиш“.

Резултатите: онова хубаво, както вие го бяхте нарекли в предишното си писмо, „еуфорично“ състояние, в чиито обятия се намирах през последните две седмици от лекуването, когато просто се радвах, че се връщам към живота, изчезна яко дим. Много съжалявам, че тогава не настоях да ме изпишат. Полезното в моето лечение свърши, започнаха вредните последици.

Облъчват ме с рентген два пъти дневно по двадесет минути — триста рентгена и макар отдавна да съм забравил болките, с които пристигнах от Уш Терек, опознах специфичното повдигане от рентгеновите лъчи (а може би това се дължи на инжекциите; тук всяка процедура се отразява). Като ме завърти нещо в гърдите, продължава с часове! Разбира се, отказах се от пушенето — от само себе си се получи. И в такова противно състояние съм — не мога да се разхождам, не мога да седя, само една удобна поза измислих (в нея ви пиша, затова буквите са толкова разкривени): без възглавница, легнал по гръб, свил крака, положил главата си почти в ъгъла на леглото. Когато те извикват за поредния сеанс и ти влизаш в апаратната, изпълнена с гъстия рентгенов мирис, просто се страхуваш да не повърнеш. От това постоянно повдигане можеш да се отървеш единствено със солени краставички и кисело зеле, но няма откъде да ги намериш, защото не пускат болните да излизат извън болничния двор. Обясниш, а те: нека роднините ви донесат! Роднини!… Известно е, че нашите близки тичат на четири крака в красноярската тайга! Какво му остава на бедния арестант? Обувам ботушите, препасвам халата с войнишкия си колан и се промъквам до мястото, където болничната стена е полуразрушена. Излизам оттам, пресичам железопътната линия и след пет минути съм на пазара. Там моят вид на никого не прави впечатление. В това откривам духовното здраве на нашия народ, който е привикнал към всичко. Разглеждам пазара и мрачно се пазаря, както само зековете45, изглежда, умеят (за голяма, бяла, тлъста кокошка си изкълчвам езика: „Лелче, колко искаш за това туберкулозно пиленце?“) Какви рубли бих могъл да имам? Откъде да ги намеря? Дядо ми казваше: копейката пази рублата, а рублата — главата. Мъдър човек беше дядо ми.

Само с краставичките се и спасявам, нищо друго не ми се яде. Непрекъснато чувствам главата си тежка, а веднъж ми се завъртя всичко пред очите. А кръвта през това време се разрушава. Дават ми специални лекарства, които би трябвало да повишат левкоцитите (а и да ги увредят!), и искат „за провокиране на левкоцитозата“ (така се казва по тяхному!) да ми правят… млечни инжекции! Чисто варварство! Сякаш става дума за чашка горещо мляко! За нищо на света няма да позволя да ми ги инжектират!

Другата опасност, която ме дебне, е желанието на докторите да ми прелеят кръв! Също се дърпам. Единствено ме спасява фактът, че кръвната ми група е първа, а такава много рядко докарват в болницата.

Въобще отношенията ми със завеждащата лъчевото отделение са доста обтегнати; всяка среща с нея се съпровожда със спорове. Доста своенравна жена. Последния път започна да опипва гърдите ми и да ме уверява, че „липсва реакцията срещу синестрола“, че аз избягвам инжекциите, че я мамя. Артистично се възмутих (а всъщност, разбира се, наистина я мамех).

А с лекуващата ме лекарка ми е трудно да проявя твърдост и защо? Защото тя е доста мек човек. (Вие, Николай Иванич, бяхте започнали да ми обяснявате откъде е този израз „Добрата дума планина повдига“. Напомнете ми, моля ви!) Тя не само че никога няма да повиши тон, но и не умее както трябва да се намръщи. Определи нещо против желанието ми и веднага наведе очи. И аз, кой знае защо, отстъпвам. А ми е трудно да обсъждам с нея някои детайли: още е съвсем млада и по-млада от мен и някак си ми е неловко да я разпитвам за някои неща докрай. Но е и много миловидна.

Има у нея и нещо ученическо; тя също безпрекословно вярва в установените методи на лечение, а аз не мога да я принудя да се усъмни. Въобще никой не иска да обсъжда с мен тези методи, никой не иска да види в мое лице разумен съюзник. Налага ми се да се вслушвам в разговорите на лекарите, за да си изясня и допълня премълчаните празнини; да търся медицински книги и по такъв начин да си направя ясна картина на собственото състояние.

И все пак ми е трудно да реша какво да правя, как да постъпя правилно. Ето, опипват ме често над ключиците, а аз не зная каква е вероятността да се появят метастази. В името на какво ме облъчват с тези хиляди и хиляди рентгенови единици? Действително ли само за да попречат на подутината да расте, или го правят просто за всеки случай — с петкратно и десетократно подсигуряване така, както строят мостовете, или ръководейки се само от безчувствената инструкция, от която не могат да се отклонят, защото може да се сбогуват с любимата работа? Но аз бих могъл да разкъсам този кръг, само ми кажете истината! Но мълчат…

Веднага бих могъл да се скарам с тях и отдавна да съм си заминал, ако не се страхувах, че няма да ми дадат служебна извинителна бележчица — Богинята Служебна Бележка! — а колко е нужна тя на заточения! Може би утре комендантът или оперът ще поискат да ме изпратят на още триста километра по-навътре в пустинята, а аз мога да се хвана като удавник за сламка само за моята бележчица; ето, вижте: написано е, че се нуждая от постоянно наблюдение и лечение, извинете, моля, гражданино началник! Немислимо е старият арестант да се отказва от медицинската си бележка!

А това означава отново да се хитрува, да се влиза в ролята на нищо неразбиращ човек, да се лъже и да се отлага, а това го правя цял живот, омръзна ми!… (А от прекаленото хитруване се уморяваме и допускаме грешки. Самият аз си навлякох неприятности с писмото на омската лаборантка, което ви помолих да ми изпратите. Предадох го, грабнаха го, включиха го в историята на болестта и със закъснение разбрах, че с този си ход са ме измамили: сега уверено ме подлагат на хормонотерапия, а преди това може би са се и съмнявали.) Веднъж да получа бележката, ще се пръждосам оттук, без да се карам с никого.

А върна ли се веднъж в Уш Терек и за да не се получат метастази, ще довърша подутината с исъккулския корен. Има нещо благородно в лечението със силна отрова; тя не се преструва на невинно лекарство, а ти дава да разбереш: „Аз съм отрова! Пази се! Или-или!“ И ние знаем какъв риск поемаме.

Та аз не искам дълъг живот, нито пък се опитвам да разбера какво ме чака утре! След като живях през цялото време под конвой и нетърпими болки, сега искам да поживея малко и без тях — дотам се простират моите мечти. Не искам да бъда нито в Ленинград, нито в Рио де Жанейро, а само в моя затънтен край, в нашия скромен Уш Терек. Скоро ще настъпи лятото и аз искам през това лято да спя под звездите на дървеното легло с високо възглаве и по движението на Лебеда и Пегаса да зная колко е часът; искам само през това лято да поживея така, че да виждам звездите, незатулени от фенерите на лагерната зона, а после, ако ще и съвсем да не се събудя. И още едно желание имам, Николай Иванич: с вас (и с Жук и Тобик, разбира се), когато намалее горещината, да се отправя по степната пътечка, която води до Чу, и там, където водата стига до коленете, да седна на пясъчното дъно, с нозе по посока на течението, и дълго да остана така, съревновавайки се с чаплата на другия бряг кой по-дълго ще остане неподвижен.

Нашата река Чу не стига нито до море, нито до езеро, нито се влива в някоя друга, по-голяма река. Тя просто е река, която свършва живота си в пясъците! Река, която не се влива никъде; река, която дарява водите си просто така по пътя и случайно на приятели! Нима тя не прилича на нашия арестантски живот, на който не е съдено да направи нещо, а само да угасне безславно? Нима животът ни не се съдържа целият в едно политане по отвесния водопад, миг преди да сме изчезнали, и единственият спомен, който остава от нас, се съдържа в двете шепи вода, които сме протягали един на друг по време на срещите, беседите, взаимопомощта.

Река, потъваща в пясъците!… И от това мое последно политане от водопада искат да ме лишат лекарите. По някакво си право (не им минава въобще през главите да попитат себе си имат ли това право) без мен и заради мен решават да ме подложат на страшно лечение каквото е хормонотерапията. Все едно да поднесат към теб, дори и само веднъж, нажежено желязо и да те направят урод за цял живот. И това изглежда толкова естествено в делничния бит на клиниката!

Аз и много преди това се бях замислял, а сега особено дълбоко, върху следния въпрос: каква е все пак най-високата цена на живота? Колко можеш да платиш, а колко — не за него? Днес в училищата учат: „Най-скъпото нещо за човека е животът, той се дава веднъж.“ Значи на всяка цена спасявай живота си… На много от нас лагерът ни помогна да разберем, че цената е прекалено висока, че погубването на добрите и безпомощни хора е цена непосилно висока, че нашият живот не заслужава тази цена. Но когато ставаше дума за угодничеството, подмазването, лъжата, лагерните гласове не бяха единодушни; говореше се, че тази цена е сносна и може би така и трябва.

А такава цена, когато, за да съхраниш живота си, заплащаш с всичко онова, което му придава цвят, мирис и вълнение? Да получиш живот в името само на храна, въздух, мускулна и мозъчна дейност? Да бъдеш вървяща схема. Тази цена не е ли отново прекалено висока? Не е ли присмех? Трябва ли да се плати? След седем години в армията и седем години по лагерите — два пъти по седем, два приказни или два библейски срока, да изгубиш способността си да узнаеш къде е мъжът и къде жената — тази цена не е ли вдигната прекалено високо?

С последното си писмо (дойде бързо, за пет дни) безкрайно ме развълнувахте. Какво, нима в нашия район се е появила геодезична експедиция?! Каква радост би била — да застанеш зад теодолита и поне годинка да поработиш като човек! Но ще ме вземат ли? Нали непременно ще се наложи да се пресекат комендантските граници, а и цялата тази работа е трижди секретна, а аз съм човек, загубил всякакво доверие.

„Мостът при Ватерлоо“ и „Рим — открит град“, които ми хвалите, вече няма да успея да видя: в Уш Терек втори път няма да ги прожектират, а тук, за да отида на кино, трябва след изписването някъде да пренощувам, а къде? А и не се знае дали няма да пълзя, когато ме изпишат.

Предлагате ми парички. Благодаря. Първо исках да откажа: цял живот избягвах (и успях) да правя дългове. Но си спомних, че след смъртта ми все нещо ще остане: овчата уштерекска полушубка нали все пак е някаква вещ! А двуметровото черно сукно, изпълняващо ролята на одеяло? А възглавницата, подарък от Мелничуков? А трите сандъка, представляващи леглото ми? А двете тенджери? А лагерното канче? Лъжицата? А кофата, в която растеше саксаул46? А брадвата? А газовата лампа в края на краищата! Аз просто прибързах, когато реших да не пиша завещание.

И така, ще ви бъда много благодарен, ако ми изпратите сума от сто и петдесет (не повече!) рубли. Вашата поръчка — да потърся манган, сода, канела — приех. Помислете и ми напишете какво още. Може би все пак и ютия? Ще се постарая, не се стеснявайте.

От вашето, Николай Иванович, метеорологично сведение разбирам, че при вас все още е доста студено и че снегът не се е стопил. А тук е такава пролет, че ми е някак си непривично да я приема.

Добре, че стана дума за метеорологията. Ако видите Ина Щрьом, предайте й от мое име поздрави. Кажете, че аз често тук за нея…

А може би не трябва…

Обзет съм от някакви неясни чувства и самият не зная какво искам. А и какво право имам да искам?

Но когато си спомня за нашата утешителка, великата поговорка: „Би могло да бъде и по-зле!“, веднага се ободрявам. Всеки друг може, но не и ние, просто да се остави да падне главата му! Ще се постараем още да я запазим на раменете си!

Елена Александровна споменава, че за две вечери е написала десет писма. И аз си помислих: кой сега помни така познатите и в тяхно име загубва вечер след вечер? Затова ми е приятно да ви пиша дълги писма: зная, че вие ще ги прочетете на глас, а после още веднъж и отново ще разтълкувате всичко дума по дума и ще ми отговорите.