"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 29Сурова дума, дума ласкава

Веднага, щом се върна от командировката, Юра пристигна, за да се види с баща си. Преди това Павел Николаевич поръча по телефона синът му да донесе топли обувки, палто и шапка. Беше му омръзнала отвратителната болнична стая, таблите на леглата, глупавите разговори, а и вестибюлът — също и макар Павел Николаевич да се чувстваше все още слаб, искаше да излезе, за да подиша чист въздух.

Така и направиха. Прикриха подутината с шала. По алеите на болничния двор никой не би могъл да срещне Русанов, а и ако го срещнеше, не би го познал в полуцивилните дрехи и Павел Николаевич спокойно се разхождаше. Юра го поддържаше, хванал ръката му, и Павел Николаевич се опираше на него. Струваше му се странно, че върви по чистия сух асфалт, но главното бе усещането за скорошно завръщане — отначало за почивка в любимото жилище, а после и към любимата си работа. Павел Николаевич се бе измъчил не толкова от лечението, колкото от това тъпо болнично бездействие; от това, че бе престанал да бъде нужен и важен елемент в големия механизъм; именно това сякаш чувстваше като загуба на всякаква сила и значение. Искаше му се час по-скоро да се върне там, където го обичат и не могат без него.

Предишната седмица бе хладно и валеше, но от днес отново бе топло. В сянката на зданията бе още хладно и земята бе мокра, но на слънце бе толкова топло, че Павел Николаевич чувстваше тежко дори демисезонното си палто, и затова го разкопча.

Бе особено удобен случай да поговори разумно със сина си: днес, събота, бе последният ден от командировката му и той не бързаше да се върне на работа. Още по-малко бързаше Павел Николаевич. А нещата около сина му не бяха добре — чувстваше го бащиното сърце. И сега, едва пристигнал, Русанов усети, че съвестта на Юра не е чиста; гледаше настрани, избягваше погледа на баща си. Тази негова черта толкова дразнеше Павел Николаевич, че понякога той просто извикваше: „Дръж главата си високо!“

Днес обаче реши да се въздържа от резки думи; искаше да разговарят тихо и разбрано. Помоли Юра да разкаже по-подробно как се е представил като човек от републиканския прокурорски надзор в онези далечни градчета.

Юра започна да разказва за един, после за друг случай, но както и преди, гледаше някъде встрани.

— А ти разказвай, разказвай!

Седнаха на изсъхналата пейка, за да се погреят на слънце. Юра бе облечен в кожено яке, с топла вълнена шапка (така и не можаха да го накарат да обикне филцовите шапки); изглеждаше и сериозен, и мъжествен, но вътрешната слабост погубваше това усещане.

— Имаше още един случай с шофьор…

— Какъв?

— Пътувал през зимата и карал разни потребителски стоки. Трябвало да измине седемдесет километра, но по средата го застигнала снежна виелица. Затрупала всичко. Колелата не се въртят, страшен студ, а наоколо няма никой. Виелицата не стихнала цяло денонощие. И той не издържал, излязъл от кабината и отишъл да търси къде да пренощува. На сутринта виелицата стихнала, той се върнал с трактор, а един пакет с макарони липсвал.

— А експедиторът?

— Така се получило, че пътувал сам.

— Каква разхайтеност!

— Разбира се.

— Значи е решил да се облагодетелства.

— Татко, прекалено скъп му е излязъл този пакет! — Юра вдигна все пак поглед. Върху лицето му се появи неприятно упорито изражение. — Заради него си „издействал“ пет годинки на топло. А там е имало и каси с водка, нито една бутилка не липсвала…

— Юра, не трябва да бъдеш толкова доверчив и наивен. А кой друг би могъл да вземе пакета по време на бурята?

— Може би е минала някаква кола! На сутринта никакви следи не могат да се намерят!

— Но той е напуснал поста си! Как така ще изостави държавно имущество и ще си отиде?

Работата бе повече от ясна, присъдата — дори малка. Павел Николаевич изглеждаше възбуден, защото това не бе ясно на сина му и се налагаше да му го разтълкува. Общо взето, Юра е ленив, но когато се опитва да доказва някаква глупост, става упорит като магаре.

— Татко, но ти си представи! Виелица, минус десет градуса, как да нощува в кабината? Та това означава сигурна смърт.

— Какво означава смърт? А часовите?

— Но тях ги сменят на два часа.

— А ако не ги сменят. А на фронта? Независимо от времето, хората стоят и умират, но не напускат поста си! — Павел Николаевич дори посочи с пръст къде става всичко това. — Помисли си само какво говориш! Ако простят на този шофьор, всичките му колеги ще започнат да изоставят колите и да напускат поста си! Цялата държава ще опропастят, не можеш ли да го разбереш?

Не, по мълчанието на Юра ставаше ясно, че нищо не е разбрал.

— Добре, ти си могъл да кажеш на някого твоето момчешко мнение, но надявам се, документално не си го изразил?

Устните на сина трепнаха.

— Аз… протест написах. Спрях действието на присъдата.

— Спрял си?! И ще има преразглеждане на делото? Ах, ох, ах! — Павел Николаевич закри лицето си с ръце. Ненапразно се бе опасявал! Юрка погубваше не само делото, но и себе си, а и хвърляше сянка върху него. Павел Николаевич бе обзет от безсилна бащинска досада, когато не можеш нито с ума си, нито със сръчността си да преодолееш треперенето на устните си.

Стана. Юра го последва. Тръгнаха и синът му отново се опита да го хване за лакътя, но на Павел Николаевич няма да стигнат и двете ръце, за да накара сина си да разбере каква грешка е направил.

Първо се опита да му обясни какво е това законност, после се спря на непоклатимостта на основите, които не трябва да се опитваш да подкопаваш, още повече ако работиш в прокурорския надзор. Тук направи уговорката, че всяка истина е конкретна и затова законът си е закон, но трябва да се има предвид и конкретният момент, и обстановката, за да разбереш какво се изисква в дадена минута. Особено наблегна на това, че съществува органична взаимовръзка между всички инстанции и разклонения на държавния апарат; и затова, пристигайки дори в най-затънтения район с републикански пълномощия, той не трябва да се разсейва, а да се съобразява с местните условия и да не се конфронтира с изпълнителските кадри, които познават тези условия и изисквания по-добре от него; и ако са дали пет години на шофьора, значи това е съобразено с дадения район.

Вървяха в сянката на зданията, излизаха от нея, поемаха по лъкатушещите алеи покрай реката. Юра слушаше, но единственото, което каза, бе:

— Не се ли умори, татко? Може би трябва отново да поседнем?

Разбира се, Павел Николаевич се бе уморил и му бе топло. Седнаха отново на пейката, разположена между храстите. Слънцето продължаваше да напича. Павел Николаевич през цялото време на разходката бе без очила, за да отпочинат очите му. Седеше мълчаливо. Долу, в ниското, шумеше реката. Павел Николаевич си мислеше: колко приятно е все пак да се завърне в истинския живот; да знае, че след като дърветата напълно се раззеленят, ще живее; че така ще бъде и следващата пролет.

Но трябваше да продължи разговора с Юра. Да се овладее, да не се сърди, за да не го уплаши. И след като си отдъхна, позволи на сина си да му разкаже и за други случаи.

Юра прекрасно знаеше за какво баща му ще го хвали и за какво ще го ругае. Затова избра такъв случай, който Павел Николаевич не би могъл да не одобри. Но продължаваше да избягва погледа му и баща му реши, че Юра крие още нещо.

— Говори по-подробно. Всичко ми разкажи! Знаеш, че мога да ти дам само разумен съвет. Нали ти желая доброто. Искам просто да не грешиш.

Юра въздъхна и разказа цялата история. По време на ревизията бил длъжен да прегледа доста стари съдебни дела и документи, дори от преди пет години. И започнал да забелязва, че на много места, където би трябвало да има залепени гербови марки, нямало нищо; тоест личали следи, че ги е имало, но били отлепени. Юра започнал да мисли къде биха могли да изчезнат, докато на по-новите документи открил залепени марки, които вероятно били използвани за втори път. И тогава се досетил, че едно от двете момичета — Катя или Нина, имащи достъп до всички тези архиви, лепи стари вместо нови марки, а от клиентите взема пари.

— Виждаш ли! — плесна с ръце Павел Николаевич. — Има толкова хора, които щом намерят пролука, ограбват държавата! И веднага не можеш да се досетиш!

Но Юра провел цялото разследване без много шум. Решил да стигне до края и да разбере кое от двете момичета е разхитителят и намислил за целта да поухажва първо Катя, а след това Нина. Поотделно водил на кино и двете, а след това им гостувал, като си мислел, че ще разбере по домашната им обстановка коя е крадлата.

— Добре замислено! — усмихна се Павел Николаевич. — Умно! Приятното съчетано с полезното! Умник!

Но Юра открил, че и двете — едната с родителите си, а другата със сестричката си, живеят бедно: не само килими, но и много насъщни други неща нямало в дома им, без които Юра дори не можел да си представи, че е възможно да се съществува. Размислил, после отишъл при местния съдия и му разказал всичко с молба да не дава ход на случая, а просто да се опита да внуши на девойките да си признаят. Съдията горещо му благодарил за това, че Юра предпочел всичко да мине тихо, без излишен шум. Извикали една след друга девойките и ги разпитали обстоятелствено. Признали си и двете. Всяка изкарвала по този начин някъде по сто рубли месечно.

— Трябвало е да се заведе дело, ах, трябвало е! — съжали Павел Николаевич, сякаш самият той бе пропуснал да го направи, макар и Юра да бе постъпил правилно, след като не подвел съдията. — В края на краищата те са били длъжни да компенсират по някакъв начин цялата сума!

Юра лениво разказа края, сякаш не можеше да разбере смисъла на това събитие. Когато отишъл при съдията и предложил да не се дава ход на делото, той знаел и чувствал, че постъпва великодушно, и вътрешно се гордеел с постъпката си. Представял си радостта, която ще обхване момичетата след трудното признание, когато, очаквайки наказание, изведнъж разберат, че им прощават. И заедно със съдията той се опитвал да ги засрами, говорел им колко позорно и непочтено са постъпили, давал им примери, свидетел на които бил през своя двадесет и три годишен живот, с познати честни хора, които са имали всички условия да крадат, но не го направили. Юра изричал жестоки думи, като знаел, че след това те ще бъдат смекчени от прошката. Простили им, момичетата си отишли, но, кой знае защо, през следващите дни не сияели от радост, когато го срещали; не само че не се приближили да му благодарят за благородната постъпка, но се стараели дори да не го забелязват. Това го поразило, защото не можел да си го обясни! Тъй като работели в съда и били запознати добре с различни дела, не могло да се каже, че не се разбрали каква участ са избегнали. Не издържал, спрял Нина и я попитал не се ли радва, а тя отговорила: „За какво да се радвам? Трябва да сменя работата. Не мога да преживея само със заплатата.“ А на Катя, която била по-хубавата, предложил да отидат още веднъж на кино, но чул в отговор: „Не, не мога така, свикнала съм да ходя честно с даден мъж!“

С тази загадка се върнал от командировката, а и сега продължавал да мисли върху нея. Неблагодарността на момичетата го наранила дълбоко. Знаеше, че животът е много по-сложен, отколкото го разбираше праволинейният му баща, но бе се оказал още по-сложен. Какво бе длъжен да направи Юра? Да не ги щади? Или да не обръща внимание на тези употребени за втори път марки? Но тогава какъв смисъл би имала цялата му работа?

Баща му повече не го питаше и Юра доволен също мълчеше.

А Павел Николаевич, запознат с още една историйка, недоведена докрай заради неумение, окончателно заключи, че ако човек още в детството си не си изгради устойчив характер, никога после няма да го има. Трудно беше да се сърди народния си син, но го съжаляваше.

Изглежда, се бяха заседели доста, защото Павел Николаевич започна да зъзне, а и много му се искаше да полегне. Поднесе бузата си, за да я целуне сина му, сбогува се с него и се запъти към стаята си.

А в нея вече се водеше оживен разговор. Главният оратор бе останал почти без глас: бе онзи същият философ доцент, представителен като министър, преди време посещаващ стаята им, а после претърпял операция на гърлото и преместен от хирургичното в лъчевото отделение на втория етаж. Отпред, в основата на шията му, имаше някакво метално кръгче, напомнящо на онези, с които се стяга пионерската връзка. Този доцент бе възпитан и предразполагащ човек и Павел Николаевич се стараеше да не го обиди и да не покаже колко много го угнетява токата, пулсираща на шията му. За да говори съвсем тихо, философът трябваше всеки път да слага върху нея пръста си; но обичаше да говори и тъй като бе свикнал с приспособлението, искаше да се възползва от възвърнатата му от операцията възможност да чува гласа си отново.

Сега стоеше в средата на стаята и глухо, но по-високо от шепота, разказваше за натрупаните в дома гарнитури, статуи, вази, огледала от някакъв бивш, голям интендант, отначало докарващ всичко това от Европа, а после купуващ го от различни оказионни магазини, за една от продавачките на които се и оженил.

— И на четиридесет и две години пенсионер! А здравеняк! Ръката си пъхне в полата на шинела и се разхожда като фелдмаршал. А да кажеш, че е доволен от живота си, не е: измъчва го непрекъснато фактът, че неговият бивш командващ армия има къща в Кисловодск от десет стаи, за постоянната температура на която се грижи огняр, и две леки коли.

На Павел Николаевич този разказ му се видя неуместен.

И Шулубин не се засмя. Гледаше другите така, сякаш му пречеха да спи.

— Че е смешно, смешно е — намеси се Костоглотов, — а как…

— А преди няколко дни имаше в областния вестник — спомни си някой от стаята — фейлетон за някакъв, който си построил вила с държавни средства и бил разобличен. И какво? Признал грешката си, дал вилата си за детски дом, не го съдили, а само му направили забележка.

— Другари! — намеси се Русанов. — След като се е разкаял, осъзнал какво е направил, а и предал вилата си за детски дом, защо непременно трябва да се прибягва до крайна мярка?

— Че е смешно, смешно е — повтори Костоглотов, — а как вие ще обясните всичко това от философска гледна точка?

Доцентът протегна едната си ръка, а другата сложи на гърлото си.

— Като остатъци от буржоазното съзнание.

— А защо буржоазното? — не мирясваше Костоглотов.

— А на кое друго? — намеси се и Вадим. Точно днес имаше настроение да чете, а в стаята се очертаваше свада.

Костоглотов се повдигна от странната си поза, сложи главата си на възглавницата, за да вижда и Вадим, и останалите.

— Защото това е резултат от човешката ненаситност, а не от буржоазното съзнание. И преди буржоазията, и след нея ще има ненаситни!

Русанов още не бе легнал. Леко надвесен над Костоглотов, той наставнически каза:

— Ако човек се поразрови в такива случаи, винаги ще се изясни буржоазен произход.

Костоглотов направи жест с главата си, сякаш искаше да се изплюе.

— Глупост е всичко това — социален произход!

— Как така глупост? — хвана се за шията Павел Николаевич, защото усети болка. Такова нагло нападение той не очакваше дори от Хищника.

— Как така глупост? — вдигна поглед от книгата си учуденият Вадим.

— А така — измърмори Костоглотов и се опита да седне на леглото си. — Набили са ви го в главата.

— Набили ли? Вие отговаряте ли за думите си? — пронизително извика Русанов.

— Кого имате предвид? — Вадим изправи гърба си, но продължаваше да държи книгата на коленете си. — Ние не сме роботи. Нищо не приемаме на доверие.

— Кои сте вие? — озъби се Костоглотов.

— Ние! Нашето поколение!

— И чий произход сте приели? Та това не е марксизъм, а жив расизъм.

— Как така?! — почти изрева Русанов.

— Просто така! — отговори му по същия начин Костоглотов.

— Чуйте! Чуйте! — Русанов почти залитна и с разтворени ръце сякаш призоваваше всички да разберат какво всъщност става. — Бъдете свидетели! Моля ви! Това е идеологическа диверсия!

Тогава Костоглотов стъпи на пода, изправи се и като сви двете си ръце, показа на Русанов един от най-неприличните жестове, а и изрече псувня, написана на всички огради:

— … майка, а не идеологическа диверсия! Свикнали са, майка им… щом човек не е съгласен с тях, веднага да го обявяват за проводник на идеологическа диверсия!

Оскърбен до дъното на душата си от тази бандитска наглост, мерзък жест и псувня, Русанов се задъха и с треперещи пръсти се опита да оправи готовите да паднат очила. А Костоглотов продължаваше да крещи толкова силно, че за миг в стаята надникна Зоя:

— Защо като папагал повтаряте „соцпроизход, соцпроизход“? През двадесетте години знаете ли как говореха? Покажете вашите мазоли! А защо вашите ръце са такива бели и пухкави?

— Аз работих, работих! — възкликна Русанов, но лошо виждаше обидилия го, защото не можеше да сложи очилата си.

— Вярвам! — отвратително мучеше Костоглотов. — Вие на един съботник дори сте вдигнали до половината някаква греда, но после сте се отказали! А аз може би съм търговски син от трета гилдия, а цял живот бъхтя! Ето ги моите мазоли! Гледайте! И какво буржоазно има в мен? От баща ми други еритроцити или левкоцити съм наследил? Затова ви и казвам — вашият подход не е класов, а расов! Вие сте расист!

Несправедливо обиденият Русанов се опитваше да каже нещо с тънък глас, Вадим говореше нещо бързо и възмутено, без да става от леглото си, а философът клатеше голямата си глава, но кой би могъл да чуе болния му глас!

Но успя да се приближи до Костоглотов и докато онзи си поемаше дъх, прошепна:

— А вие знаете ли такъв израз „потомствен пролетарий“?

— Ако ще до девето коляно прадедите ти да са били пролетарии, не работиш ли, не си никакъв пролетарий! — развика се отново Костоглотов. — Търтей е той, а не пролетарий! Единствено го вълнува дали ще получи персонална пенсия! — Но забелязал, че Русанов се опитва да каже нещо, той се обърна към него: — Обичате не родината си, а пенсията! И ако може по-рано — на четиридесет и пет! А аз съм раняван при Воронеж, нищо нямам освен едни закърпени ботуши, а обичам родината си! По болничния лист за тези три месеца няма да ми платят и копейка, но въпреки всичко родината си обичам!

Размахваше дългите си ръце почти под носа на Русанов. Внезапно се раздразни и влезе в този спор така, както десетки пъти бе избухвал и вземал участие в затворническите спорове, откъдето и изкачваха сега някога чутите фрази и аргументи може би от хора, които вече не са живи. Дори за миг си представи, че тази тясна стая, наблъскана с легла и хора, за него е като килия и затова с такава лекота ругаеше и псуваше и беше готов дори да се бие, стига да се наложеше.

И почувствал, че Костоглотов като нищо може да го удари, Русанов млъкна и се сниши, но в очите му продължаваше да блести пламъкът на нагорещената ярост.

— А на мен не ми е нужна пенсия! — не спираше Костоглотов.

— Аз нямам абсолютно нищо и се гордея с това! И не се стремя да имам! Не искам голяма заплата, аз я презирам!

— По… чакай… — опитваше се да го спре философът. — Социализмът предвижда диференцирана система на заплащане…

— Вървете по дяволите със своята диференцирана! — бушуваше Костоглотов. — Какво, по пътя към социализма привилегиите на едни ще нарастват за сметка на други, така ли? Значи, за да станем равни, първо трябва да бъдем неравни, така ли? Диалектика, така ли?

Той крещеше, но от усилието, което правеше, го сви някъде над стомаха и гласът му затрепери.

Вадим се опита на няколко пъти да се намеси, но Костоглотов като картечница изстрелваше все нови и нови доводи.

— Олег — опитваше се да го спре и той, — най-лесно се критикува едва зараждащо се общество. Но не трябва да се забравя, че е само на четиридесет години.

— И аз не съм на повече! — бързо се извъртя Костоглотов.

— И винаги ще бъде малко! Трябва ли затова цял живот да мълча?

Протегнал ръката си, сякаш търсещ пощада за болното си гърло, философът изричаше бавно умни фрази за различния принос в обществения продукт на онзи, който мие подовете в клиниката, и на този, който я ръководи.

Костоглотов щеше да намери какво да отговори и на това, но изведнъж от своя ъгъл към тях пропълзя Шулубин, за когото всички бяха забравили; неловко тътрещ крака, с разрошени коси и разтворен измачкан халат изглеждаше така, сякаш някой внезапно го бе събудил и накарал да стане посред нощ. Видяха го и всички се учудиха, а той се изправи пред философа, вдигна пръст и попита в настъпилата тишина:

— А вие помните ли какво обещаваха Априлските тезиси? Началникът на областното здравеопазване не трябва да получава повече от тази същата Нела.

И закуца към своето легло.

— Ха-ха! — зарадва се Костоглотов на неочакваната подкрепа. Старецът го бе измъкнал!

Русанов седна и се обърна. Не искаше повече да вижда Костоглотов. И ненапразно веднага бе намразил онази отвратителна кукумявка. Не можа да измисли нищо по-умно от това да приравни здравния ръководил към някаква си чистачка!

Внезапно всички се разотидоха и Костоглотов вече не виждаше с кого да продължи да спори.

Тогава Вадим, така и нестанал през цялото време от леглото си, го повика с пръст при себе си, направи му място да седне и започна тихо да му обяснява:

— Имате неправилна мярка, Олег. Знаете ли в какво се състои грешката ви? Не сравнявате с бъдещия идеал, а сравнявате с тези язви, с които е била покрита цялата история на Русия до седемнадесета година.

— Не съм живял, не зная — прозя се Костоглотов.

— А и не е нужно да сте живели. Прочетете Салтиков-Шчедрин и ще разберете.

Костоглотов реши да премълчи, защото чувстваше болка в белите дробове или може би тя се дължеше на подутината.

— Вие в армията служили ли сте, Вадим?

— Не, а защо?

— А как се получи така, че не са ви взели?

— Нашият институт бе приравнен към висшата извънармейска служба.

— Ясно… А аз служих седем години. Бях сержант. Тогава нашата армия се наричаше работническо-селска. Командирът на отделение получаваше двадесет рубли, а командирът на взвода шестстотин, разбираш ли? А на фронта офицерите получаваха допдаж56 — бисквити, масло, консерви, и се криеха от нас, когато ядяха, разбираш ли? Защото се срамуваха. И правехме първо техните блиндажи, а после — нашите. Пак повтарям, аз бях сержант.

Вадим се намръщи.

— И за какво ми разказвате всичко това?

— Ами защото искам да попитам кой е имал буржоазно съзнание? Кой?

Олег вече бе наговорил днес доста излишни неща, които почти стигаха да му лепнат познатия член, но бе изпаднал в някакво горчиво-облекчено състояние, че нямаше какво да губи.

Отвори уста няколко пъти и отиде на леглото си.

На какво се дължеше мълчанието му — на умората или на болестта? Или че всички тези спорове, свади, термини, ожесточение и зли очи внезапно му се бяха видели обикновено махленско джафкане, което не можеше въобще да се сравни с болестта им, с тяхното предстоящо представяне пред смъртта?

А му се искаше да се докосне до нещо съвсем друго. До нещо устойчиво и непоклатимо.

Но къде се намираше то, Олег не знаеше.

Днес сутринта бе получил писмо от Кадмини. Доктор Николай Иванович му отговаряше между другото и за това откъде се е взел изразът „Меката дума кост троши“. Имало някога в Русия през XV век „Тълковна палея“57, нещо като апокрифна книга. И там — сказание за Китоврас. (Николай Иванович знаеше цялата старина.) Живеел Китоврас в далечна пустиня, а можел да ходи само по права линия. Цар Соломон го извикал, с измама му надянал вериги и го повели да чука камъни. Но вървял Китоврас само по права линия и когато го водили през Ерусалим, събаряли домове, за да разчистят пътя му. И веднъж дошъл ред на дома на вдовица. Хвърлила се клетата жена да плаче, да моли Китоврас да не срутват бедния й дом и успяла да го придума. Китоврас се опитал да кривне от правата линия и счупил реброто си. А дома оставил цял. И промълвил тогава: „Мекото слово кост троши, а жестокото гняв събужда.“

И Олег сега си мислеше: този Китоврас и тези летописци от петнадесети век са били хора, в сравнение с които ние сме вълци.

Кой сега ще се съгласи да жертва скъпото си ребро в отговор на меката дума?…

Но не с това започваше писмото на Кадмини. Олег протегна ръка и го взе от шкафчето. Двамата пишеха:

Олег лежеше и си спомняше за Жук. Но го виждаше не като прострелян, а изправен, положил двете си лапи на малкото прозорче на бараката на Олег, когато идваше да го извика да излезе.