"Раково отделение" - читать интересную книгу автора (Солженицин Александър)

Глава 36И последният ден

Той не можеше сега да мисли за нея нито като за обект на мъжкото му желание, нито с ярост, но с наслаждение би отишъл и легнал в нозете й като пребито, нещастно куче. И това би било най-голямото щастие, което би могъл някога въобще да си представи.

Но, разбира се, не можеше да си позволи да постъпи така — да отиде и ничком да падне пред краката й; длъжен е да говори някакви вежливи извинителни думи и тя да му отговаря по същия начин, защото така е прието от хиляди години.

И сега виждаше ясно смущението, което се изписа върху лицето й, когато вчера му каза: „Знаете ли, бихте могли да останете у дома…“ Трябваше да изкупи това нейно изчервяване, да не й позволи втори път да изпадне в неловко положение — именно затова бе длъжен да измисли първите фрази, достатъчно вежливи и достатъчно шеговити, за да смекчат необичайната ситуация, създадена от неговото появяване; всичко трябваше да изглежда така, сякаш той просто е отишъл при своя лекар, млада самотна жена… Не му се искаше да измисля каквото и да било, а просто да отвори вратата и застанал на прага, да я гледа и непременно веднага да я назове Вега: „Вега! Аз дойдох!“

Въпреки всичко щеше да бъде непосилно щастие за него да седи с нея не в болничната стая или в лекарския кабинет, а в обикновена жилищна стая — нейната! и неизвестно за какво да говори. Сигурно ще прави грешки, някои от тях съвсем неуместни — нали той е отвикнал от живота на нормалните хора, но с поглед все някак ще успее да й обясни: „Съжали се над мен! Толкова ми е зле без теб!“

Как можа да изгуби толкова време! Как можа толкова дълго да не се реши да отиде при Вега! Сега вървеше бързо с единствената тревога: дано пристигне, преди да е излязла. Обиколил за половин ден града, той вече умееше да се оправя с улиците и сега разбираше къде да върви. И вървеше.

Ако всеки от тях открие, че другият му е симпатичен, ако им е приятно да разговарят, ако може да хване ръцете й, да я прегърне и да я гледа отблизо в очите — това му стигаше!

Разбира се, ако се случеше със Зоя, сигурно би било малко, но с Вега? С… антилопата нилгау?

Стигаше му само да си помисли, че би могъл да държи ръцете й в своите, и в гърдите му се опъна някаква тетива и той се развълнува.

И все пак малко ли е?…

Колкото повече наближаваше дома й, толкова повече вълнението го правеше свой пленник. Това бе истински страх, но щастлив страх от преливащата радост; този страх го правеше щастлив сега!

Вървеше, следейки само имената на улиците, вече без да обръща внимание на витрините, магазините, трамваите, хората. Изведнъж на ъгъла, побързал, за да изпревари някаква възрастна жена, се сепна и видя, че тя продава букетчета лилави цветя.

Никъде, дори в най-затънтените улички на неговата отровена, преустроена и приспособена памет, не бе останала и сянка от далечния спомен, че отивайки на гости на жена, трябва да се носят цветя! Забравата го бе изтрила, сякаш този жест никога не бе съществувал на света! Само преди миг вървеше спокойно със своята излиняла мешка и никакви колебания не смущаваха стъпките му.

Но ето че видя някакви си цветя, които, кой знае защо, се продаваха. Той се намръщи и изгубеният, изглежда, завинаги спомен изплува постепенно като удавник от мътната вода на паметта. Наистина, наистина! В далечния, сякаш чужд свят на младостта му бе прието на жените да се подаряват цветя!…

— Тези какви са? — попита засрамен цветарката.

— Как какви? Теменужки! — обидено отговори тя. — Рубла букетчето…

Теменужки?… Онези същите поетични теменужки?… Представяше си ги по-други. Стръкчетата би трябвало да бъдат по-дълги, а цветчетата — по-камбанообразни. Но може би той бе забравил или тези бяха от някакъв местен сорт. Във всеки случай други не се предлагаха. А след като си бе спомнил, вече не можеше да отиде без цветя. Беше го срам, че само преди малко е вървял съвсем спокойно.

Но колко трябва да купи? Едно букетче? Изглеждаше прекалено малко. Две? Също… Три, четири? Много скъпо. Лагерното сметало защрака някъде в главата му като аритмометър, че може да се спазари да купи две букетчета за рубла и половина или пет — за четири рубли, но това отчетливо тракане сякаш не се отнасяше за него. Олег извади две рубли и тихо ги даде на цветарката.

Взе две букетчета, които упоително миришеха, но не така, както би трябвало да миришат теменужките от младостта му.

Помириса ги, но в този миг разбра, че би изглеждало съвсем смешно да върви така — демобилизиран болен войник с мешка и цветя в ръка. Най-добре би било да ги пъхне в ръкава на шинела, за да не се виждат.

А домът, в който живееше Вега, бе пред него!

Влезе в двора, както му бе обяснила. След това зави наляво.

(А радостта в гърдите му преливаше!)

Стъпи на дълга открита циментова веранда, оградена с ниска желязна решетка, върху която бяха сложени да се изветреят одеяло, дюшек, възглавници, а на опънатото от единия до другия край на верандата въженце бе простряно бельо.

Всичко това съвсем не подхождаше на представата му за дома на Вега. Но тя няма вина за това. Ето там, по-нататък, отвъд висящото пране, се намира вратата, зад която започва светът на самата Вега.

Олег наведен премина и намери входа. Врата като врата, боядисана със светлокафява боя, тук-там олющена, със зелена пощенска кутия.

Олег извади теменужките от ръкава на шинела и оправи косите си. Вълнуваше се и се радваше на вълнението си. Опита се да си я представи без лекарската престилка в домашна обстановка.

Не, не бе извървял с тежките си ботуши тези няколко квартала от зоологическата градина, а бе вървял по безкрайните пътища на страната два пъти по седем години и ето накрая, демобилизирал се, бе пристигнал и спрял пред вратата, зад която през всичките четиринадесет години мълчаливо го бе очаквала жена.

И се приготви да почука.

Но преди да го направи, вратата се отвори (значи го е забелязала през прозореца!) и от вътре, насочен точно срещу него, се изправи червен мотоциклет, който изглеждаше особено голям в отвора на тясната врата, буташе го младеж със сплеснат нос; той дори не попита Олег кого търси; Костоглотов се отдръпна, за да мине.

Тъй като бързаше, не можа веднага да разбере какъв е на самотно живеещата Вега този младеж и защо излиза от нейното жилище. Не бе възможно напълно да забрави, макар и отсъстващ от нормалния живот толкова години, че въобще хората не живеят сами, че повечето от тях живеят в обща комунална квартира! Не трябваше да забравя, но не бе и длъжен да помни. От лагера свободата изглежда пълна противоположност на големите задушни, предназначени за десетки хора бараки. Но дори хората в Уш Терек живееха в отделни къщи и не познаваха комуналните жилища.

— Бихте ли ми казали… — обърна се към младежа Олег, но онзи вече спускаше мотоциклета си по стълбището.

А вратата остана отворена.

Олег нерешително влезе. В неосветената дълбочина на коридора забеляза три врати — зад коя ли от тях живее Вега? В полумрака, без да пали лампата, се показа жена и враждебно го попита:

— Кого търсите?

— Вера Корнилиевна — с глас, който не приличаше на неговия, отговори Костоглотов.

— Няма я! — без да провери, неприятно рязко отсече жената и мина покрай Костоглотов, който се отдръпна, за да й направи място.

— А вие почукайте — окопити се Олег, който нямаше търпение да види Вега, а на неприятната съседка можеше да отговори по същия начин. — Тя днес не е на работа.

— Знам. Няма я. Беше. Излезе. — Жената, с ниско чело и впаднали бузи, го разглеждаше.

Вече бе видяла теменужките. Беше късно да ги скрие.

Ако не бяха тези цветя, той би могъл сам да почука, да разговаря самоуверено, да настоява: отдавна ли е излязла, скоро ли ще се върне; би могъл да й остави бележка (а може би и самата Вега му е оставила?…).

Но с теменужките в ръка изглеждаше като човек, който моли, като влюбен, като глупак…

И той излезе на верандата.

А онази продължаваше внимателно да го наблюдава. Направи й впечатление мешката, която я накара да бъде по-бдителна — току-виж откраднал нещо.

На двора онзи младеж бе запалил мотора, който ръмжеше непоносимо.

Олег се чудеше какво да прави.

Жената го гледаше раздразнено.

Как можеше да я няма, след като бе обещала? Да, навярно го е чакала да дойде по-рано, а след това е излязла. Какво нещастие! Не неуспех или досада, а нещастие!

Олег пъхна ръката си с теменужките в ръкава на шинела.

— Кажете, а тя ще се върне ли, или излезе, за да отиде на работа?

— Излезе — отсече жената.

Това не бе отговор.

Но бе и нелепо да остане тук и да я чака.

Мотоциклетът продължаваше да боботи, после изведнъж заглъхна.

А на перилата бяха сложени големи възглавници, дюшек, одеяло.

— Вие какво още чакате, гражданино?

Олег не можеше да реши какво да прави.

Онази така нагло го гледаше, че му пречеше да мисли.

А проклетият мотоциклет, който отново забоботи, разкъсваше душата му.

И навел се, за да мине под бастиона от възглавници, дюшеци и одеяла, Олег отстъпи и като изхвърлен се заспуска по стълбището.

Ако не бяха тези възглавници — една смачкана, друга провиснала като виме на крава, трета като обелиск, той би намерил изход. Не трябваше просто така веднага да си отиде. Вега сигурно ще се върне! И то скоро! И тя също ще съжалява! Ще съжалява!

Но в провесените възглавници, дюшеци и одеяла бе скрит онзи устойчив, проверен от годините опит, който той не би могъл да отхвърли. Нямаше право.

Именно сега и именно той.

На наровете може да лежи самотният мъж, докато вярата и честолюбието стискат сърцето му; така спи арестантът, който няма друг избор, и арестантката, разделена насила от него.

Но там, където жената и мъжът са се договорили да бъдат заедно, тези пухкави, меки спални принадлежности чакат уверено своето. Знаят, че няма да сгрешат.

И от непристъпната крепост, която не можеше да превземе, Олег излезе от двора, а бастионът на възглавниците радостно стреляше в гърба му…

А проклетият мотоциклет все не се запалваше!

От улицата боботенето се чуваше по-слабо и Олег се спря, за да изчака още малко.

Още не бе загубил надежда да я види. Ако се върне, не можеше да не мине оттук. И те ще се усмихнат един на друг:

„— Здравейте!…“

„— Знаете ли, че…“

„— Колко смешно…“

И тогава той ще извади от ръкава си полусмачаканите, вече полуувехнали теменужки.

Може да я дочака и отново да премине през двора, но нали пак трябва да се изправи пред тези пухкави уверени бастиони!

Те няма да ги пуснат двамата.

Не днес, но може би утре или вдругиден и Вега, въодушевената Вега със светлокафяви очи, чужда на суетата, ще изнесе на тази веранда своята въздушна, нежна, прелестна, но все пак постеля.

Птицата не живее без гнездо, жената не живее без легло.

Бъди три пъти нетленна, бъди три пъти възвишена, но не можеш да избегнеш осемте нощни часа.

Не можеш да избягаш от заспиването.

От събуждането.

Най-после пурпурният мотоциклет изскочи на улицата и младежът със сплеснатия нос победоносно огледа улицата като победител.

И Костоглотов, победен, тръгна.

Извади теменужките от ръкава си. Все още изглеждаха добре, за да бъдат подарени на някое момиче.

Видя пред себе си две узбечки — пионерки с еднакви черни опашки, накъдрени с електрическа маша, които идваха към него. С букетче във всяка ръка Олег им протегна теменужките.

— Вземете, момичета.

Те удивени се спогледаха, размениха къси фрази на родния си език, после се обърнаха към него. Бяха разбрали, че не е пиян и няма намерение да им досажда, че може би дори този чичо войник им подарява цветята от мъка.

Едното момиче взе букетчето и кимна.

Другото го последва.

И бързо се отдалечиха, разговаряйки оживено.

Трябваше да измисли къде да пренощува.

В хотелите не може.

При Зоя също.

При Вега също.

Тоест може. Тя дори ще се зарадва. И никога няма да се издаде какво всъщност мисли.

Да, това бе повече, отколкото безличното „не трябва“.

И без Вега целият този прекрасен милионен град му се стори като непосилен за неговите рамене товар. Беше му странно, че сутринта градът му хареса и дори му се бе приискало да остана в него за по-дълго.

А още по-странен му се стори фактът, че бе се радвал. На какво?

Дори щастливото си излекуване сега започна да приема не като особен дар от съдбата.

Скоро Олег почувства, че е гладен и безкрайно уморен. Искаше му се час по-скоро да замине.

Но и завръщането в Уш Терек бе престанало да го мами. Почувства, че тъгата ще го загложди още повече.

Сега просто не можеше да си представи такова място или нещо, което би могло да го развесели.

С изключение на завръщането си при Вега.

Да се отпусне в нозете й: „Не ме гони! Не съм виновен!“

Но бе забранено.

Погледна слънцето, което бе прехвърлило зенита си. Сигурно минаваше два. Нещо трябваше да реши.

Видя номера на трамвай, който минаваше покрай комендатурата.

Качи се. С желязно скриптене трамваят, също като тежко болен, пое по тесните павирани улици. Хванал се за един от кожените ремъци, провесени от тавана за удобство на правостоящите, Олег се накланяше, за да гледа през стъклата. Пред погледа му се мярна афиш, приканващ кинолюбителите да посетят лятното кино. Би било хубаво да види как изглежда, но нещо бе загубил интерес към нововъведенията в света.

Тя е горда, че е живяла в самота четиринадесет години, но не знае колко струва половин година от всичките: когато си и заедно с някого, и не съвсем…

Позна нужната му спирка и слезе от трамвая. Трябваше да извърви около петстотин метра пеша по нагорещената, без нито едно дърво заводска улица, за да стигне до комендатурата. По нея непрекъснато минаваха с грохот тежкотоварни коли и трактори, а тротоарът минаваше покрай каменна стена, след това пресичаше заводската железопътна линия, продължаваше покрай въглищен табан, заобикаляше изровено от строителни изкопи пространство, отново пресичаше релсите, за да стигне до едноетажни дървени бараки, така нареченото „временно строителство“, макар тези бараки да си оставаха на местата по десет, петнадесет, дори и двадесет години. Сега поне не бе кално, както през януари, когато Костоглотов за първи път се озова тук, в комендатурата. И въпреки това не му се вярваше, че тази улица се намира в същия град, където имаше чудесни булеварди, огромни дъбове, високи тополи и кайсии с неземен цвят.

Колкото и комендатурата да убеждаваше „клиентите си“, че така трябва, така е по-добре, толкова по-болезнено след това те щяха да приемат вида й.

По чий замисъл бе толкова тайнствено и отдалечено разположена тази комендатура, държаща в ръцете си съдбата на всички градове, в които заточаваха хора? Но тя бе именно тук, сред бараките, мръсните проходи, счупените и ослепели прозорци, опънатите навсякъде въженца за пране.

Олег си спомни отвратителното лице на онзи комендант, който го бе приел тогава, и вече в коридора забави крачките си, за да придаде и на собственото си лице независим израз. Костоглотов никога не си разрешаваше да се усмихва на затворническите надзиратели, дори и ако онези му се усмихваха. Считаше за свой дълг да им напомни, че нищо не е забравил.

Почука на вратата и влезе. Първата стая бе полутъмна и съвсем празна: вътре имаше само две пейки без облегалки и масичка до преградката, върху която навярно и правеха два пъти месечно отметки на тукашните заточеници.

Този път в стаята нямаше никой, а вратата с табличка „Комендант“ бе широко отворена. Олег се приближи и строго попита:

— Може ли?

— Моля, моля — покани го много приятен, радушен глас.

Какво е това? Подобен тон Олег никога не бе чувал в НКВД66. Влезе. В слънчевата стая, оттатък голямата маса, седеше самият комендант. Но това не бе предишният глупак с дълбокомисления, загадъчен израз на лицето, а арменец с интелигентно лице, дори не във военна униформа, а облечен в чудесен костюм, който съвсем не подхождаше на обстановката. Непознатият го гледаше развеселен, сякаш неговата работа бе да разпределя билети за театър, и сега просто се радваше, че Олег е пристигнал, за да направи заявка за няколко десетки билети.

След лагерния живот Олег не можеше да бъде особено привързан към арменците: там те, макар да не бяха много, винаги ревностно се държаха един друг, винаги заемаха най-добрите нарове, докопваха се до най-хубавите хлебни и маслени пайове. Но от гледна точка на справедливостта не можеше да ги упрекне или да им се обиди за това: не те бяха измислили тези лагери, не те бяха измислили и Сибир; а тогава в името на каква идея трябваше да не спасяват сънародниците си, да се гнусят от долната търговия и да дълбаят ентусиазирано земята с кирките си?

Сега, видял този весел, предразположен към него арменец, седнал зад казионната маса, Олег с топлота си спомни именно за нестандартността и деловитостта на представителите на арменския народ.

Чул фамилията на Олег и това, че той е на временен отчет тук, комендантът охотно стана, макар да бе пълен, и започна да прелиства картоните в един от шкафовете зад него. Междувременно, сякаш стараейки се да развлече Олег, той през цялото време, докато търсеше, произнасяне на глас някои фамилии, което по инструкция бе забранено.

— Та-ка… Да видим… Колифориди… Константиниди… Но вие седнете, моля ви… Кулаев… Карануриев… Ох, този ъгъл е прегънат… Казимагомаев… Костоглотов! — И отново в разрез с всички правила на НКВД не попита, а сам произнесе: — Олег Филимонович?

— Да.

— Та-ка… Лекували сте се в онкологичния диспансер от двадесет и трети януари… — Вдигна главата си и попита съвсем загрижено: — Е, и как? По-добре ли сте?

Олег почувства, че се трогва — дори усети, че гърлото му се стяга. Колко малко трябва: да сложат зад тези мерзки маси човеци, и животът вече изглежда съвсем друг. И самият вече облекчено и простичко отговори:

— Как да ви кажа… В едно отношение по-добре, в друго по-зле… (По-зле ли? Колко неблагодарен е човекът! Какво по-лошо би могло да има от това да лежиш в диспансера и да искаш да умреш?…) С една дума — по-добре.

— Чудесно! — зарадва се комендантът. — Но защо не седнете? Все пак се изискваше време, за да могат да бъдат оформени билетите за театъра! Някъде върху тях трябваше да се сложи печат, да се напише датата… Всичко това арменецът направи без усилие, написа върху удостоверението на Олег, че му е разрешено да замине, и вече протягайки му го с изразителен поглед, каза съвсем неслужебно и тихо:

— Вие… не тъжете. Скоро всичко това ще свърши.

— Кое това? — изуми се Олег.

— Как кое? Отметките! Заточението! Ко-мен-дан-ти-те! — безгрижно се усмихна арменецът. (Сигурно имаше вече друга, много по-приятна от тази работа.)

— Какво?! Вече има… разпореждане? — изтръгна се от Олег.

— Все още не — въздъхна комендантът, — но има такива изгледи. Говоря ви съвсем точно. Ще има! Дръжте се, оздравявайте, все още имате шанс да бъдете човек!

Олег горчиво се усмихна.

— Излязох вече от обществото на човеците.

— Каква специалност имате?

— Никаква.

— Женен ли сте?

— Не.

— Това е добре! — убедено каза комендантът. — Обикновено след това заточените семейства се развеждат. А вие ще се освободите, ще се върнете в родното си място и спокойно ще се ожените!

Да се ожени…

— Щом е така, благодаря — изправи се Олег.

Комендантът доброжелателно му кимна, но все пак не му подаде ръка.

Минавайки през първата стая, Олег си помисли: защо комендантът е такъв? По природа ли е такъв, или е мръднал? Постоянно ли е тук или временно? Или специално са започнали да назначават такива? Беше много важно да разбере, но не можеше да се върне, за да попита просто така.

И отново Олег пое покрай бараките, през релсите, покрай табаните от едната страна по дългата заводска улица; вървеше бързо и скоро свали шинела, защото му стана нетърпимо горещо. Усещаше как радостта, която вдъхна в душата му комендантът, го изпълва целия. Едва тогава постепенно до съзнанието му достигна смисълът на чутото.

Постепенно, защото бяха случили Олег да вярва на хората, седящи зад онези маси. Можеше ли да забрави толкова лесно разпространената от длъжностните лица, от капитаните и майорите следвоенна лъжа за това, че сякаш се приготвя всеобща амнистия за политическите? А как вярваха! „Самият капитан ми каза!“ А на онези просто им бяха заповядали да повдигат духа на нещастниците, за да продължат да изпълняват нормите си! За да живеят в името на нещо си!

Но това, което можеше да предположи за арменеца, бе, че е прекалено много осведомен за заеманата от него длъжност. Впрочем нали и самият той чакаше да прочете за подобно нещо във вестниците?

Боже мой, вече е време! Отдавна е време, иначе не би могло! Човек умира от някаква си подутина, а как може да живее страната, върху която се бяха появили раковите клетки на стотиците лагери и места за заточаване?

Олег се почувства щастлив. В края на краищата не бе умрял. И съвсем скоро ще може да си купи билет за влака до Ленинград. До Ленинград!… Нима щеше да стане възможно да се приближи и да пипне колоната на Исакиевската катедрала?…

Да, сега всичко се променяше и във взаимоотношенията му с Вега! Главозамайващо! Ако сега действително… ако е сериозно… Това би престанало да бъде фантазия! Би могъл да живее с нея тук!

Да живее с Вега? Заедно! Сърцето му ще се пръсне само като си го представи!…

А колко ще се зарадва тя, ако сега отиде и всичко й разкаже! А защо да не го направи? Защо да не отиде при нея? На кого друг би могъл да го разкаже, ако не на нея? На кой друг би му било интересно да научи за неговата свобода?

Вече бе на трамвайната спирка. И трябваше да реши дали да тръгне към гарата или към Вега. Трябваше да бърза, защото тя отново можеше да излезе. Вече минаваше пладне.

И отново се развълнува. И отново го теглеше към Вега! И нищо не бе останало от аргументите, говорещи „против“, които бе намерил по пътя към комендатурата.

Защо трябваше като виновен и опетнен да я избягва? Нали нещо си мислеше, когато го лекуваше?

Нали мълчеше и се скриваше зад кадър, когато той спореше и я молеше да прекрати този начин на лечение?

Защо да не отиде при нея? Нима те не можеха да се издигнат над делничните неща? Нима те не са хора? Ако не той, Вега във всеки случай бе човек!

Вече се нареди на опашката за трамвая. Цялата тълпа се втурна именно към неговия трамвай! Нима той бе нужният за всички? Олег държеше в едната си ръка шинела, а в другата мешката и без да се съпротивлява, се остави на тълпата да го завърти и да го изтласка във вагона на трамвая. Озова се между две момичета, вероятно студентки; едната бе руса, другата чернокоса и толкова плътно се бяха притиснали към него, че вероятно чуваха тежкото му дишане. Ръцете му бяха притиснати и той не можеше дори да плати на разсърдената кондукторка. Лявата му ръка бе зад гърба на чернокосото момиче, а към русата се бе притиснал с цялото си тяло; усещаше всяка фибра на тялото й — от коленете до брадичката й, а и тя също не можеше да не чувства неговото. Най-голямата страст не би могла да ги хвърли толкова близко един до друг, както тази тълпа. Нейната шия, уши, коси бяха зад мислимия предел, позволяващ на едно порядъчно момиче да се приближи до непознат мъж. Чувстваше топлината й през излинялото сукно на гимнастьорката си. Чернокосото момиче й говореше за институтски неща, но русата бе престанала да отговаря.

В Уш Терек нямаше трамваи. Така плътно до другите се бе чувствал само в затворническите камионетки, известни в лагерния свят е прозвището „враните“. Но в тях не винаги имаше жени. Новото усещане му бе непознато от преди.

Но то не носеше щастие. В него имаше и мъка. Имаше някакъв праг в това усещане, който той дори мислено не можеше да престъпи.

Нали го предупреждаваха, че либидото ще остане…

След като трамваят мина две спирки, някои от пътниците слязоха и вече не бе толкова тясно. Олег можеше да си поеме дъх и да се отмести, но не го направи: нямаше воля да се откъсне и да прекрати това блажено мъчение. В тази минута, сега, той не искаше нищо друго, освен да остане още малко в същата поза. Дори ако ще трамваят да го закара до стария град, дори и ако трябваше да пътува цяла нощ, дори ако се наложеше да направи околосветско пътешествие, Олег не можеше да се отдръпне пръв! Опитвайки се да задържи това щастие, за по-голямо от което не се чувстваше достоен, Олег с благодарност се опита да запомни черните й коси (а лицето й така и не успя да види).

Русокосата се изтръгна от прегръдката му и се запъти към изхода.

И в този миг, успял най-после да се изправи, Олег разбра, че отива при Вега заради едната мъка и едната измама.

Отиваше да иска от нея повече, отколкото бе способен да даде.

Бяха се договорили с възвишени думи, че духовното общуване е по-скъпо от всяко друго. Но виждаше сам, че този висок мост, издигнат от нейните и неговите ръце, е уязвим именно в основите, които той бе положил. Отива при нея, за да я увери бодро в едно, а да мисли за друго. А когато тя излезе и той остане сам в стаята й, щеше да хленчи над дрехите й и над всеки предмет.

Не, трябва да бъде по-мъдър от нея! Трябва да се отправи към гарата.

И не напред, покрай онази студентка, а към задната врата се насочи Олег и скочи, отнасящ със себе си нечия ругатня.

А близо до трамвайната спирка пак продаваха теменужки.

Слънцето вече бе близо до хоризонта. Олег облече шинела си и се отправи към гарата. В другия трамвай нямаше толкова хора.

Озовал се сред гаровата обстановка на вечно бързащи нанякъде хора, Олег се осведоми къде да си купи билет, получи няколко противоречиви отговори и едва накрая успя да се добере до касата, където продаваха билети за влаковете, пътуващи на далечни разстояния.

Имаше четири гишета, зад всяко от които стояха по сто и петдесет-двеста човека.

Олег веднага позна, сякаш въобще не бе я напускал, картината на денонощните опашки за билети. Много неща се бяха променили в света — бе времето на друга мода, други маниери, но всичко това бе останало непроменено, откакто Олег се помнеше: така бе и през четиридесет и шеста, и през тридесет и девета, и през тридесет и четвърта; спомняше си дори витрините, препълнени с най-разнообразни продукти, от времето на НЕП-а, но никога не бе виждал гарови каси, към които можеш веднага да се приближиш и да си купиш необходимия билет; не познаваха тази тягостна история само онези, притежателите на особени книжки или документи…

Сега и той имаше подобен документ, съвсем подходящ за случая.

Бе задушно и той непрекъснато се потеше, но бързо измъкна от мешката шапката си и я сложи на главата си като на обущарски калъп за разтягане на обувки. Мешката прехвърли през рамото си. Опитваше се с вида на лицето си да внуши на чакащите на опашката, че не са минали и две седмици, откакто бе лежал на операционната маса под скалпела на Лев Леонидович, и така, едва пристъпващ, с помръкнал поглед, се запровира между чакащите, за да стигне до нужното гише.

Пред него имаше и други желаещи да избягнат реда, но стояха чинно встрани, защото наблизо имаше милиционер.

Тук, пред всички, Олег бавно извади документа от джоба си и доверчиво го протегна на милиционера.

Онзи, млад мустакат узбек, приличащ на генерал, важно го прочете и обяви на първия в редицата:

— Ето този другар ще бъде трети. Опериран е.

Погледнал с уморен поглед другарите си по редица, Олег дори не се опита да се пъхне зад втория, а застана отстрани с наведена глава. Но дебелият възрастен узбек, върху чието бронзово лице падаше сянка от широкополата шапка, го хвана внимателно под ръка и го постави в редицата.

Бе интересно човек да стои близо до гишето: виждаха се пръстите на касиерката, протягаща билетите, влажните банкноти, които стискаха в потните си ръце пътниците; чуваха се плахи молби, последвани от неумолими откази от страна на всемогъщата касиерка; по всичко личеше, че кипеше усилна работа.

Дойде редът и на Олег.

— На мен, моля ви, ми дайте един билет за общия вагон до Хан Тау.

— До къде? — попита касиерката.

— До Хан Тау.

— Нещо не те разбирам — сви рамене тя и започна да прелиства огромната книга справочник.

— Защо, миличък, вземаш за общия? — съжали го някаква жена отзад. — След операцията! Ще се качиш горе и шевовете ще се скъсат! Вземи си със запазено място!

— Нямам пари — въздъхна Олег.

Бе самата истина.

— Няма такава гара! — отсече касиерката, като захлопна дебелата книга. — Вземете до друга гара!

— Как така няма — усмихна се Олег. — Тя вече година действа, нали от нея заминах. Ако знаех, че ще стане така, щях да запазя билета.

— Нищо не зная! Щом в справочника я няма, значи не съществува такава гара!

— Но влаковете спират на нея! — по-жалостиво от опериран изрече Олег. — Там и каса има!

— Гражданино, след като не купувате билет, отстранете се! Следващият!

— Наистина защо да отнема излишно време! — чуха се гласове от редицата. — Вземай, докъдето ти дават!… Опериран, а още се върти.

О, как му се искаше сега на Олег да спори! Да се развърти, да призове началника на гарата! Колко обичаше да покаже на тези тъпаци какво е справедливост — малка, окаяна, но все пак справедливост! За да се почувства личност!

Но железен бе законът за търсенето и предлагането, както и законът за планираните превози! Добрата жена от опашката, която му предлагаше да вземе билет със запазено място, вече подаваше парите си през рамото му; милиционерът, който преди малко сам бе се разпоредил да бъде трети, вече вдигаше ръка, за да го отведе встрани.

— Ако сляза на предишната, ще трябва да се мъкна още тридесет километра, а следващата е на седемдесет от моята гара — оплака се Олег, но това вече бе лагерна жалба, затова побърза да се съгласи: — Добре, дайте ми билет до Чу.

А тази гара бе известна на касиерката, цената — също, а имаше и билети; оставаше му само да се радва. Още тук, пред касата, Олег провери билета, цената и рестото и бавно тръгна.

Щом се отдалечи достатъчно от онези, пред които се бе представил като опериран, той свали ужасната си шапка и я пъхна отново в мешката си. До тръгването на влака оставаха два часа. Беше му приятно да прекара това време с билет в джоба си. Сега вече можеше да пирува: да хапне сладолед, който в Уш Терек не е познат, да пийне квас (там също не се продава), да си купи черен хляб за из път; захар също; да налее в бутилка чайна запарка (голяма работа е човек да носи със себе си по време на пътуване своя вода!). А сельодка да не купува в никакъв случай! Колко по-изгодно е да пътува дори с пътнически влак, дори без запазено място, вместо в арестантски конски вагони по време на преместванията; никой няма да те претърсва, преди да се качиш, заобиколен от конвоите, няма да те мъчи нетърпим задух и жажда в продължение на две денонощия! А и ако успее да заеме и третата, багажната пейка, да се опъне върху нея в цялата си дължина — и то сам, защото за повече от един няма място, и да лежи, без да усеща никаква болка от подутината: иди кажи, че това не е щастие! Той е щастлив човек! Няма никакъв повод да се оплаква…

А и онзи комендант намекна за амнистия…

Идваше, идваше дългоочакваното, чаканото цял живот щастие, а Олег, кой знае защо, не можеше да го познае.

В края на краищата съществуваха и други хора. И още някой. Толкова възможности!… Появява се с гръм един човек в живота на друг.

Когато днес сутринта видя избледняващата луна, вярваше! Но тя бе нащърбена…

Вече трябваше да отиде на перона, много преди да започне качването на влака, за да успее да намери нужния вагон и да изпревари другите пътници. Олег отиде да види разписанието. Влака 75 се намираше от другата страна. Тогава, промъквайки се бързо, той започна да пита когото срещнеше, докато на пътя му се изпречи някакъв контрольор (Олег бе пъхнал билета между пръстите си).

— Седемдесет и пети? Вече композиран ли е? Сед… и пети?

Много се страхуваше да не закъснее и контрольорът, без да провери билета му, посочи перона и леко бутна с ръката си натежалата, преметната на гърба на Олег мешка.

На перона започна спокойно да се разхожда, после спря, свали мешката си и си спомни друг такъв смешен случай. Бе в Сталинград, пред тридесет и девета, когато течаха последните му дни на свобода; беше след договора с Рибентроп, но преди речта на Молотов и указа за мобилизацията на деветнадесетгодишните юноши. Тогава с един негов приятел се спускаха по Волга с лодка, която продадоха в Сталинград, и трябваше да се върнат с влака, за да не закъснеят за занятията. А мъкнеха достатъчно много неща — и на двамата бяха заети ръце им, а отгоре на това приятелят му купи в някакъв забутан селски магазин голям високоговорител, който по това време въобще не можеше да се намери в Ленинград; апаратът бе без калъф и приятелят му непрекъснато се страхуваше да не го счупят по време на качването на влака. Влязоха в сталинградската гара и веднага се озоваха на края на голямата широка опашка, минаваща през цялата зала, изпълнена с шперплатови и мукавени куфари, торби и сандъчета. Не можеха дори да мечтаят да си намерят места; щеше да се наложи да прекарат две денонощия прави. И тогава Олег го осени идея. Обърна се към приятеля си: „Все някак ще успееш, дори да си последен, да домъкнеш нещата до вагона“, грабна високоговорителя и е лека стъпка се отправи към служебния заключен вход. Вдигна апаратът и важно го показа на намиращата се отвъд стъклото дежурна, която веднага отключи. „Остана ми само това да оставя и съм готов“ — каза Олег. Жената разбиращо кимна, сякаш той цял ден се бе мотал със служебни високоговорители. Когато композираха влака, Олег пръв се качи и зае две багажни пейки.

Нищо не бе се променило по гарите за тези шестнадесет години.

Олег се разхождаше по перона, виждайки и други хитреци, които също бяха тук и чакаха с вещите си. Бяха доста, но на перона бе много по-спокойно, отколкото на самата гара и градинките пред нея. Безгрижно се разхождаха свободни хора, облечени добре, чиито места бяха запазени и никой не можеше да ги заеме; имаше жени, държащи в ръцете си подарени букети цветя, мъже с бирени бутилки, някой някого снимаше за спомен: въобще около него течеше недостъпен и почти непонятен живот. Топлата пролетна вечер на този дълъг покрит перон му напомняше с нещо за южните дни от детството — може би за кавказкото градче Минерални води.

Олег забеляза, че тук, на перона, има пощенско отделение, до което имаше дори маса за писане на писма.

И го жегна мисълта, че трябва да напише, докато все още всичко е прясно в паметта му.

Взе мешката си и влезе в отделението. Купи два плика, листа и картичка и отново излезе на перона. Мешката с ютията й хляба сложи между краката си, наведе се над масата и взе първо картичката.

Пишеше леко, само писалката пускаше много мастило, перото бе изкривено и прокъсваше хартията, сякаш бе не перо, а лопата; в мастилницата имаше късчета от памук и човек колкото и да се стараеше, писмото изглеждаше ужасно.

Всичко това му напомняше за следствения затвор: даваха им такова отвратително мастило, подобна писалка с ужасно перо, хартия с по-малки размери от обикновената картичка. Пиши на когото искаш, за каквото желаеш.

Олег препречете писмото, сгъна го, пъхна го в плика, приготви се да го залепи (от детството си помнеше един детективски роман, чиято интрига започваше от адресирани пликове не до този, за който бе предназначено даденото писмо), но както винаги, върху краищата на триъгълника, където трябваше според ГОСТ67 да има лепило, нямаше нищо.

И взел една от трите писалки, чието перо пускаше най-малко мастило, Олег се замисли, преди да започне да пише последното писмо. Бе уверен, че ще започне с „Вера Корнилиевна“, а написа:

Вторият плик бе като първия — лепилото липсваше. Кой знае защо, Олег винаги мислеше, че този пропуск не е случаен, че това е направено, за да може цензурата да не се мъчи с отварянето на писмата.

Точно тогава чу — къде се дяна неговата предвидливост и хитрост! — тропот и шумна паника зад гърба си — композираха влака!

Олег грабна мешката си, пликовете и бързо влезе в пощенския пункт.

— Къде е лепилото, девойче? Къде? Лепилото!

— Няма, защото го крадат! — високо обясни момичето. Погледна го и колебливо му подаде пластмасова чашка с четчица. — Лепете, но тук, пред мен!

Пъхната в чашката, малката ученическа четчица бе обраснала със засъхнали парченца лепило. Хванал дръжката, Олег натискаше грапавата като пила четчица с всичка сила по триъгълника на плика.

А хората вече тичаха.

Оставаше да даде лепилото на момичето, да грабне мешката (държеше я между краката си през цялото време, за да не я откраднат), да пусне писмата в кутията и самият да изтича!

Колкото и да чувстваше, че няма сили, трябваше да тича!

Пресичайки тълпата от хора, които мъкнеха тежките си торби от перона към втората железопътна платформа, Олег се добра до вагона си и веднага застана в редицата. Пред него имаше не повече от петнадесетина пътници: значи нямаше да успее да заеме горната пейка, но до багажната все пак бе длъжен да се добере.

Всички носеха някакви еднообразни кошници и дори кофи, които може би бяха пълни с първите зеленчуци. Дали не пътуваха за Караганда, както казваше Чали, за да оправят грешките, допуснати от снабдяването?

Белокосият кондуктор викаше, че всички трябва се наредят по дължината на вагона, да не се блъскат, че за всички ще има места. Но последното не го каза толкова уверено, а опашката отзад непрекъснато растеше. И Олег веднага усети движението, от което най-много се страхуваше: движение, чиято цел бе да се мине напряко през редицата. Първият, който се опита да я пресече, бе някакъв нахакан нахалник, когото непознаващият подобни люде би приел за психопат и би махнал само с ръка — да върви по дяволите! — но Олег веднага позна в маниера му да плаши околните обикновената кримка; а зад него напираха мълчаливо и обикновени пътници: след като на този му е позволено, защо и ние да не минем?

Разбира се, и Олег би могъл да се промъкне по същия начин и със сигурност тогава би заел горната пейка, но му бе омръзнало толкова години да бъде свидетел и самият да използва втория начин; сега му се искаше, както и на старчето кондуктор, всичко да бъде честно и по реда си.

Но старчето все пак не пускаше правещия се на смахнат, който дори започна да го блъска в гърдите и така свободно да псува, сякаш това бяха най-обикновени думи. А в редицата дори се чуха съчувствени гласове:

— Пуснете го да мине! Болен е човекът!

Тогава Олег се откъсна от мястото си и с няколко големи крачки се приближи до психопата и му изкрещя в самото ухо:

— Ей! Аз също съм оттам!

Онзи потърка ухото си.

— Откъде?

Олег знаеше, че все още е прекалено слаб, за да се бие, но за разлика от смахнатия, едната ръка на когото бе заета с някаква кошница, двете му ръце бяха свободни. И надвесил се над онзи, този път съвсем тихо, но отчетливо, Олег отговори:

— Там, където деветдесет и девет плачат, а един се смее.

Чакащите в редицата така и не разбраха какво толкова подейства на смахнатия, но всички видяха как застина и каза на високия, облечен в шинел:

— Но аз нищо не казвам, не съм против, ако искаш, ти мини…

Но Олег остана да стои до него и кондуктора. Там не бе най-удобното място да се влезе сред първите, но и онези, които напираха след психопата, се върнаха в опашката.

— Моля! — с хленчещ глас въздъхна смахнатият. — Щом трябва, ще изчакаме!

Прииждаха още пътници с кошници и кофи, в които, макар да бяха покрити с вестник или парцал, понякога се виждаха лилаворозови репички; от трима двама показваха билет до Караганда. Ето за кого Олег бе въвел ред! Качваха се и обикновени пътници, сред които бе и някаква симпатична жена в син жакет. Щом Олег се качи, уверено го последва и смахнатият.

Вървейки бързо по вагона, Олег забеляза в едно купе все още незаета пейка за багаж, намираща се над тази за сядане.

— Така — изрече той. — Сега ще преместим тази кошница.

— Къде? Какво? — настръхна куцият, но силен мъж.

— Това! — отсече Костоглотов, вече успял да се качи горе — Хората няма къде да легнат.

Преди да пъхне мешката под главата си, Олег извади от нея ютията; свали шинела си, постла го, гимнастьорката също махна — тук, на високото, всичко бе позволено, и се изпъна да си отдъхне. Краката си — от коленете надолу, от които не свали ботушите, четиридесет и четвърти номер — провеси над входа, но тъй като бяха над главите на пътниците, не пречеха на никого.

Долу също се настаняваха, за да си отдъхнат от напрежението, и запознанството ставаше от само себе си.

Онзи, куцият, който видимо бе много общителен, каза, че по-рано бил ветеринарен фелдшер.

— А защо се отказа? — удивиха се останалите.

— А какво да правя? По-добре така, отколкото за всяка умряла овца да сядам до подсъдимата скамейка и да отговарям защо е издъхнала! По-добре да бъда инвалид и да продавам зеленчуци! — високо обясни куцият.

— Е, какво? — намеси се жената в синия жакет. — При Берия за зеленчуците прибираха за дълго! А сега ти търсят сметка само за промишлените стоки.

Слънцето вече залязваше. Долу в купето още бе светло, а при Олег вече се бе настанил полумракът. Отвън на перона още имаше хора, които едва сега се канеха да се качат на влака. Олег се чувстваше добре. В подобно пространство пътуват зле деветнадесет човека, а двадесет и трима — още по-зле.

Другите не доживяха. А той доживя. И от рака не умря. А скоро и зидът, оградил зоната на заточението, ще се напука като черупка на яйце.

Спомни си съвета на коменданта да се ожени. Скоро всички ще започнат да го съветват.

Хубаво е да се лежи. Хубаво.

Само когато влакът потегли, там, където се намираше сърцето или душата, някъде в най-главното място на гърдите, го преряза болка, върнала го мълниеносно към онова, което искаше да остави зад себе си. И той се обърна, сви се ничком върху шинела, с изкривено лице, заровено в мешката с хляба.

Влакът тракаше по релсите и ботушите на Костоглотов като мъртви се поклащаха над входа с бомбетата надолу.

1963–1967