"Само за мъже" - читать интересную книгу автора (Райнов Богомил)

ШЕСТА ГЛАВА

Есенният ден е спокоен и безцветен, с онова синьо небе, определяно от синоптиците като висока облачност и което ти прилича не толкова на небе, колкото на някакъв чаршаф, с който сводът временно е скрит от публиката, докато бъде пребоядисан.

Излизам от старата жълта постройка на гарата и се запътвам към града, макар да ме тегли повече към гората на хълма, бакърена и златна над околната сивота. Само че аз не съм тръгнал за гъби. Продължавам към града, спирам първия срещнат пешеходец и запитвам за завода „Червена звезда“.

Преди известно време в редакцията се бе получило писмо, критикуващо остро произволите и бита на директора на завода. Посланието не бе подписано, тъй че го препратих, дето му бе мястото — в папката за анонимките. Скоро обаче пристигна второ писмо, този път подписано „група работнички“ и засягащо не само личността на директора, но и провалите в производството. Подир което, за да не се забърка някоя каша, Янков нареди:

— Абе, Антоне, я прескочи да видиш каква е работата.

Заводът отвън поне не подсказва нищо нередно. Обичайният портал с обичайната будка на пропуска и с голям лозунг, останал от Девети септември и потвърждаващ, че ще изпълним плана по всички показатели.

Добирам се без особени формалности до бюрото на секретарката, която също без формалности ме пуска при началството.

Кабинетът е неприветлив и гол, ако не смятаме портретите и един календар с репродукция на промишлена тема. Мястото на шефа е празно, тъй като шефът стърчи до телефонния апарат със слушалка в ръка. Бегъл поглед по мой адрес и вяло мъмрене по адрес на слушалката:

— Разбрах.

Той е престанал да ми обръща внимание, но все още държи слушалката.

— Да де, разбрах.

Сивият му тергален костюм е призван да придава представителен вид, обаче както е измачкан в лактите и в колената, трудно може да постигне целта си. Лицето па директора е небръснато и уморено. Изпитвам подозрението, че на излизане от къщи е забравил да се наплиска на чешмата.

Той оставя най-сетне телефона, изслушва с без-участие късото ми обяснение и вяло посочва едно кресло до прозореца.

— Кафе и коняк не мога да ви предложа. Ако искате един швепс…

Вероятно е натиснал звънеца на бюрото. В кабинета влиза секретарката.

— Донесете швепс — нарежда шефът.

И като се обръща към мене, пояснява:

— Това е любовницата ми.

Жената ме поглежда сконфузено и побързва да излезе. Невзрачна женица на средна възраст, с бледо лице и излинели сини очи.

— Предполагам, че в писмото се говори и за любовница — забелязва равнодушно директорът. — В по-раншните се говореше.

— Кои „по-раншни“?

— Ами, най-различни. До местния вестник, до други инстанции…

Телефонът иззвънява. Небръснатият, който се е приготвил да седне в насрещното кресло, отново се връща към бюрото и вдига слушалката.

— Аз съм, да… Слушам…

Секретарката внася цинкова табличка с бутилки тоник и чашка, напомняща бурканче за конфитюр. Оставя лакомството на масичката пред мене с едно неловко „заповядайте“ и излиза. Съвсем невзрачна. Безцветна като изгледа от прозореца. И като любовницата на баща ми.

Онзи до бюрото продължава да държи вяло слушалката нейде в съседство с ухото си. Имам чувството, че само я държи, а всъщност си доспива, додето не произнася апатично:

— Как „нищо не правим“? Хората се съдират от работа…

Той замълчава, вероятно прекъснат от насрещния словесен поток, сетне наново се обажда малко по-разсънено:

— За което са ни дали суровина, него произвеждаме… Ами че щом другото е по-важно, да ни осигурят памук. С трици не се ловят маймуни… Какво?… Че как да не сме настоявали? Един тон хартия сме изписали, преписката е налице… А защо вие не опитате?… Добре, опитайте, за да видите как се пробива стена с гола глава…

Разговорът продължава още някое време, додето накрая небръснатият измърморва едно „за какво ще се сърдя, свикнал съм“ и оставя слушалката. Сетне сяда в креслото насреща ми, но гледа не към мене, а нейде встрани, сякаш продължава спора наум и сякаш именно там, встрани, е застанал невидимият му опонент.

— Както виждате, проверките и без вас ми ги правят — промърморва директорът и поглажда с ръка брадата си, за да се увери, че наистина е небръснат. — От най-различни места. И по десет пъти на ден. А вие за вашата проверка не е зле да се поразходите. Отбийте се при партийния, при профсъюзния, идете оттатък при работничките — изобщо чувствайте се у дома си. А като се уморите, върнете се тук. Ще се поразходим, ще ви покажа вилата си. Нали в писмото пише и за вилата?

Така че шляя се известно време из завода, придружен от партийния секретар. „Директорът и партийният секретар са си плюли в устата“ — предупреждаваше писмото. Изглежда, тук всички са си плюли в устата, защото навсякъде е едно и също — всеки е потънал до гуша в работата си и никой не ми обръща внимание.

— Свикнали са — пояснява партийният. — Омръзнало им е от проверки.

— Все пак доносите трябва да имат някаква причина.

— Причини — много.

— Например?

— Абе например, че директорът не е тукашен. Има местни, които смятат, че този пост си е техен. „Абдали ли сме, та да ни пращат човек от София.“

— А „човекът от София“ как е?

— Ами като жив човек. Има ли човек без кусури. По-остър е от необходимото, запънал се е да намали щата и да увеличи заплатите, а отгоре не дават, създаде се известно текучество…

— А няма ли недоволни работнички? — питам по едно време.

— Намират се. От уволнените. В другия завод работата е по-добре платена, но по-тежка. Работливите бягат от нас, а ленивите гледат да си седят тука. Изгониш ли някоя, става ти враг за цял живот.

— Иначе всичко е наред…

— Нищо не е наред. И с асортимента сме зле. Само че причината не е в директора. Ако беше в директора, работничките първи щяха да скочат, нали губят премиални…

Всичко това ми е познато. В едни или други варианти. Но познато или — не, длъжен съм да го установя. Тъй че продължавам до пълно изчерпване на въпросите.

Обедната почивка вече е започнала, когато се настаняваме с директора в раздрънканата черна волта.

— Накъде, другарю директор? — пита шофьорът, едва седнал зад кормилото.

Шофьорът от младата генерация: с дълги коси и увиснали мустаци, като участник в джазов състав.

— Карай на вилата.

Момъкът следва до някое време асфалтираното шосе, после отбива в някакъв мек път. Наблюдавам през прозореца ръждивата шума на храсталака по липса на друго занимание. Директорът мълчи. Няма начин човек да говори, додето дреме.

Ненадейно шофьорът спира без видима причина. Резкият тласък принуждава шефа да се върне към реалността. Той слиза от колата и аз следвам примера му. Провираме се през ръждивия лещак, съпровождани от сухо шумолене и от същия оня дъх на есен и на гробища, за който мисля, че споменах.

— Ето я и вилата! — обявява директорът, когато излизаме на открито.

Една барака сред изсъхналите буренаци, строена отдавна, защото дъските отдавна са посивели от дъжда и снега. И вероятно отдавна необитавана, ако изобщо някога е била обитавана. За вила очевидно не става. Става за мене. Понеже е втората ми мечта — мечтата минимум: да се забия в някоя ей такава отстранена местност, да се излегна сред буренака, да втренча очи в небето и да си мисля какво ли би станало, ако гравитацията бъде внезапно отменена и аз започна да падам в тая необятна бездна, разтворена над главата ми.

— Не я ли продавате? — питам.

— На кого? — поглежда ме недоверчиво директорът.

„На мене“, мисля да кажа, но се сещам навреме, че Лиза с преустройствата си доста е накърнила авоарите ми.

Все пак просторът си е простор — викам си, додето зяпам през прозореца на влака, а седалката с равномерното си поклащане уведомява задните ми части, че наистина се движим. Не е излишно понякога да се измъкнеш от оная усойна уличка и от оня тъмен дом, колкото да разбереш, че светът не свършва с тях.

Да, наистина, просторът си е простор и реалността си е реалност и колкото да са неоспорими законите на термодинамиката и на астрофизиката, проповядвани от моя покоен приятел, все пак друго е, когато ги провериш в личния си опит. И додето гледам през прозореца, аз мислено отбелязвам как хоризонтът бавно се отмества встрани, безспорен признак за въртенето на земята, и как линиите на телеграфните жици плавно се изгъват, сигурно доказателство на Айнщайновата теория за изкривяване на пространството, и как облаците стремително бягат от нас към дъното на хоризонта, очевидна илюстрация на хипотезата, че вселената се разширява.

Сетне погледът ми се спуска по-надолу, за да спре съвсем случайно — но все пак според закона за вероятностите — върху едно ярко петно, откроило се на тъмния фон на разораните стърнища, — една възрастна циганка с черен елек и зелени шалвари — и аз усещам, че ще я запомня тази циганка така, без смисъл, колкото да ми се яви някога насън и да си кажа: виждал съм я нейде, но къде, а тя да ми прошепне дрезгаво: лошо ти се пише, момко, и по тоя начин да ми се от-благодари, задето съм я запомнил.

Продължавам да гледам навън, но вече без да търся потвърждения па основните закони, защото мисълта ми внезапно се е отплеснала към одевешния завод и към директора.

За какво всъщност работи тоя човек? За какво продължава да се трепе въпреки всякакви доноси? За хляба? За поста? Или защото всички така правят, защото така трябва, така е прието. Също както ходим на училище. Най-първо ходим на училище, после ходим па работа, изобщо движим се послушно в редицата подир тия, дето са преди нас. Движим се послушно в редицата и само някой съвсем слънчасал като тебе може би ще реши: аз пък няма да се движа, и ще се курдисам на паважа.

А в началото с каква радост тръгваш на училище. Новата престилка и новата чанта и новият трепет пред онова, дето те чака тепърва. Първият ден. Само първият. И само защото взимаш мечтата си за реалност. А после… каква тягост, господи, каква тягост…

За какво всъщност работи оня човек? Може би просто от инат. Искате да се махна, но няма да се махна. Искате да не правя промени, но аз ще ги правя. Ще седя докрай, додето ме уволнят. И не е изключено да го уволнят. А може и да остане. И какво, ако остане? Оставаш или не оставаш, какъв е смисълът?

Известно време си представям живота му, като заменям едни хипотези с други, колкото да се убедя, че и така, и инак е все същото. Домашните неприятности, които следват подир служебните. Жена му, с която споделя ядовете си или с която нищо не споделя, понеже какво разбира тя от тия работи. Да, жена му, която вика: що не се махнем оттук, или която настоява: няма да отстъпваш, или която му опява: знам я аз оная твоя любовница, хората всичко ми носят. И децата…

До децата не стигам. Прекалено потискащо е, за да се заема и с децата. Сещам се, че мога да изпия нещо във вагон-ресторанта. Не знам какъв влак съм хванал, но купетата са обнадеждаващо полупразни. Дано да е така и с вагон-ресторанта.

Само че преди да хлътна в него, хлътвам в някакво съседно купе, дето не съм и мислил да влизам. Законът за вероятностите, потвърден от аномалиите на случайността.

— „Аз съм беглец“… Имаше такъв филм — напомням.

Мъжът в тъмния костюм и с тъмните очила, облегнал се до вратата, вдига глава и произнася невъзмутимо, сякаш преди малко сме се разделили:

— А, Тони… Влизай, братче.

Не знам какъв влак съм взел, но и в това купе освен Петко седят само двама старци, мъж и жена, разположени до прозореца. Те почти едновременно ми отправят по един поглед, лишен от любопитство, сетне отново се насочват към гледката, прелитаща навън.

— Значи още си жив? — питам глупаво, като сядам срещу приятеля си.

— Мисля, че е доста очевидно — отвръща той.

Срещата, изглежда, никак не го е разнежила, а още по-малко го е учудила. Като че наистина допреди малко сме били заедно.

— А ти не усети ли, че преди малко бяхме заедно? — отправя ми Петко тъмните си очила, сякаш са от тия, несъществуващите, дето четат мислите ти.

— Вярно, че преди малко се сетих за тебе и за законите ти…

Той кима, като че казва: ето виждаш ли, макар нищо да не казва. Аз обаче навярно съм отвикнал от мълчанията му, защото запитвам с нотка на раздразнение:

— Е, какво мълчиш като риба! Кажи поне — откъде, закъде?…

— Ще ти кажа, разбира се — произнася той с безучастния си глас. — Не за да го записваш в биографията ми, а защото може да ти потрябва за твоята биография.

Старците с безразличие слушат, додето наричам приятеля си риба, но когато в разговора се промъкват такива думи като биография, това ги кара да ни погледнат недоволно: и тия са от ония, учените.

Биографията ми… Трябваше да я произнесе тая дума, за да се сетя, че всъщност подир толкова среши, шляене и бъбрене не знам нищичко за биографията му. Запомнил бях, че е изчезнал наникъде, но не бях обърнал внимание, че е дошъл отникъде. Не бе споменавал за баща, за майка, не бе давал примери с покойния си вуйчо, ако имаше такъв, не бе изричал името на приятелката си, ако подобна персона съществуваше, в което силно се съмнявам. Интересуваше се от всичко, а не живееше с никого, сякаш си бе достатъчен сам на себе си или сякаш, в съгласие с щурите си теории, общуваше с хората и света мислено, само мислено, но така непрестанно и напрегнато, та се налагаше понякога да дръпне спирачката и да мине към алкохолната терапия.

— Заминах, братче, само защото един ден се озовах на гарата — говореше Петко. — А се озовах само за-щото ми бяха казали да намисля нещо за един документален филм за софийската гара. И докато зяпах в чакалнята и всички наоколо бързаха насам-натам и навън пристигаха и заминаваха влакове, изведнъж си казах, абе как може хората да пътуват, а аз да стоя на едно място, когато това е в пълен разрез с втория закон на термодинамиката. И додето си говорех тия неща, изведнъж забелязах, че вече вървя към гишето. Така стана тя.

— И закъде пое? — питам, защото ми вкисва от паузите му.

— Мислех да поема за къде да е, да дам възможност на случайността да се изяви с пълна сила, да се впусна по въртопите на хаоса. Но къде си видял гише без опашка. Трябваше да се чака. И додето чаках, рекох си, я да ида най-първо при стария, да му съобщя, че съм жив, това може да го зарадва.

Той продължава така още известно време, без бързане и с неизбежните паузи, по време на които сякаш разгонва прилепите, за да не му пречат да следва разказа си.

— И къде си сега?

— Какво значение къде? На многотиражка.

— Значи прописа?

— Колкото за многотиражка…

— И по-интересно ли е?

— Ами, естествено, че ще е по-интересно, щом е по-друго. Хората са се натикали в консервата на всекидневието си и чакат интересното да им падне от небето. Е, няма да падне. Заживяваш с делничното, свикваш с делничното. Какво чудно, че и ти сам ставаш делничен. Не търсиш промяната, даже я избягваш. Страх те е от нея, защото отдавна си престанал да вярваш, че ще е към по-добро. Така, в консервата, си е по-сигурно. Нека всичко върви по обичайното разписание. Нека си върви съвсем делнично. А накъде точно? И какво всъщност върви? Във всеки случай — не ти. Ти не вървиш, а се носиш. Носиш се накъдето те мъкне течението и дори не мислиш за посоката. Посока като посока. След понеделник идва вторник. А след вторник какво друго може да дойде освен сряда.

— Тия неща и друг път си ги казвал — промърморвам, колкото да го измъкна от абстракциите.

— Но само като хипотеза. А сега съм ги проверил на практика. Интересното, братче, трябва сам да го потърсиш. И първото условие да го намериш, това е да се измъкнеш от консервената си кутия…

— За да се натикаш в друга. — Туй вече зависи от тебе.

— А от тебе? Намери ли нещо по-добро, като пое из въртопите?

— Абе братче, става дума за хората, не за мене. Мене ме отпиши, аз съм частен случай, магнитна аномалия. Мене навсякъде ми е добре.

— Цъфнал си.

— Непрестанно цъфтя. Само дето не връзвам плод. И за какво да го връзвам, като не знам при тая моя аномалия плод ли ще е, или тумор.

— Опитай. Нали сам казваш…

— Моят опит е в чакането — прекъсва ме той. — Опитвам, като чакам. Ако ми дойде оная идея… А иначе съм добре.

— Дай поне рецептата.

— Няма да ти влезе в работа. Ти гледай принципа, рецептата я остави. Преди многотиражката бях в планината пазач на хижа. Утре, ако ми омръзне, не знам къде ще бъда. Промяната ме освежава, но мога и без нея. Външен феномен. Хоризонт на събития. А какво има отвъд хоризонта? Тайна. Черна дупка. Поглъщам тия рояци мисли, долитащи от пространството, и ги превръщам в небитие. А може и да се трупат някъде у мене. Може да изчакват оная ръководна идея, която ще се превърне в основно ядро, в гръбнак на голямата конструкция…

Слушам го и си мисля, че всъщност рецептата, ако поставим в скоби откачената му теория се свежда до това, че е доволен от нищо. Когато се задоволяваш с нищо или с почти нищо, рискът да стигнеш де разочарование спада до нулата. Щастието на сиромашията, философията на стоицизма с малко петковска гарнитура.

Додето пристигнем в София, той е изприказвал такъв куп приказки с равния си монотонен глас, че напълно е приспал старците до прозореца. Един куп приказки без почти нищо конкретно — такъв си му е обичаят. Важен е, вика, законът, подробностите са без значение.

Когато слизаме на гарата, вече е мръкнало и пероните са ярко осветени от флуоресцента. Това ми напомня някакво видение за някаква граница, някога през нощта, но само за миг.

— Ще изпием ли по една доза? — запитвам, напълно уверен в неговото да.

— Не, братче, не ми се пие. И най-важното — късно е. Имам да свърша тая вечер една работа, а утре трябва да се връщам. Не мисли, че само столичната преса държи да излиза редовно.

Той вдига вяло ръка за поздрав и тръгва към изхода, като че трябва да се разделим непременно още тук, на перона.

— Да ти дам поне адреса си… — извиквам подире му.

— Не е нужно, ще те потърся в редакцията… ако стане нужда…

И потъва в навалицата.

Щур човек.

Вкъщи ме очакват големи промени.

Властта на Тъмното царство е срината. Светлината е победила мрака. Лиза само това е чакала, да изчезна за един ден от къщи, та да приведе в действие операцията. Не е успяла да я завърши напълно, но непоправимото е налице.

Пусни една жена някъде и си гледай работата. Всичко ще обърне наопаки.

Жената обаче не е сама. С нея е Илиев. Заварвам ги в драматичен момент: Лиза се е качила на стълбата, за да бърше праха на високата ламперия, а инженерът отдолу придържа стълбата. Изобщо безвкусната ситуация от някогашните илюстровани картички — момата, която бере ябълки, и момъкът, който отдолу гледа… е, гледа, каквото се вижда. Не искам да кажа, че Илиев надзърта под полата й, но все пак мизансценът е доста просташки.

На всичко отгоре двамата се заливат в смях, защото се оказва, че Лиза е забравила да вземе със себе си специалната паста за лъскане на дървото, така че инженерът трябва да остави стълбата, за да донесе пастата, но ако остави стълбата, дамата може да падне, изобщо глупости.

Накрая намират изход, сиреч жената слиза на земята и едва тогава ме вижда.

— Сварихте ни съвсем не навреме — казва тя с все още засмяно лице.

А понеже фразата звучи някак двусмислено, пояснява:

— Още малко ни трябваше, за да приключим.

Но усмивката вече е залязла. Изобщо с мене не се усмихва. И до тоя момент дори не съм подозирал, че когато се смее, лицето й става хубаво. Една бяла усмивка с едни чисти равни зъби, плюс червените пълни устни — това прави впечатление на хората, обичащи ефектното.

— Всичко ли искахте да свършите сами двамата? — питам добродушно.

— Ами мислехме да ви изненадаме — признава Лиза.

— Успяхте — кимам.

И за да не си помисли бог знае какво, уточнявам:

— Промяната е наистина потресаваща.

Може да не е потресаваща, но за добро или зло, промяна има. Вечно тъмният до вчера хол в момента е осветен не само с голямата лампа, спускаща се от потона, но и с четири стенни. Това ни води до една находка, която в миналото би могла само да се подозира: стените на хола са облицовани с доста добре запазена дъбова ламперия, а една част от нея под грижите на Лиза вече е добила лек приятен блясък. Паркетът също е чист, а както свидетелствува острата воня на смазка — и обилно намазан. Двете кресла и огромното канапе вероятно също са намазани, защото изглеждат ако не нови, то поне прилични. Изобщо при известна доза твърдост на характера можеш смело да седнеш върху раздрънканите им пружини. А като капак на всичко точно насреща върху някакво ожулено скрин-че се мъдри моят телевизор.

— Мога ли да помогна с нещо? — питам, след като един бегъл поглед ме е убедил, че работата е към края си.

— Защо трябва и вие да се цапате… — възразява великодушно инженерът.

— И навярно сте уморен — приглася дамата. — Приготвила съм ви горе за вечеря.

Благодаря й прочее и се качвам горе. Това, че телевизора вече го няма тук, е все пак един плюс. Колкото до останалото, убеден съм, че всичко ще свърши не както трябва. Аз и Илиев едва ли ще седим на дивана прегърнати братски, а ония двамата старци, дето трудно се понасят, положително ще се изпокарат още на първата седянка, ако изобщо благоволят да се явят. Или пък ще мълчат като пукали, за да развалят настроението на останалите. Изобщо пълно разочарование за Лиза.

Впрочем съвсем не пълно. Ако вземем под внимание засилващата се близост между двамата млади, навярно заели отново в тоя момент ролите на момъка и момата от ония просташки картички. Тая близост, защо да крия, донякъде ме обнадеждава. Ако дамата в един от следващите дни се прехвърли при инженера, това ще ме облекчи значително повече от махането на телевизора.

Наистина един блед лъч на надежда върху моя тъмен хоризонт. Но и някакво леко, съвсем лекичко раздразнение. Не че държа като някои скъперници на излишните вещи, но откъде-накъде този Илиев ще посяга на съквартирантката ми. Да си я беше прибрал още от самото начало, тогава нямаше да има проблеми. А сега тя прогони чистачката, инженерът отмъква нея и излиза, че сам ще трябва да се впрегна в домакинска работа.

Вкусно приготвената салата с домати, маслини и лук, сварените, макар, уви, не топли кренвирши, парчето рокфорд — не знам отде го е намерила — и чинията грозде засилват горчивината ми. Храня се, естествено, но със скръбната мисъл, че това е може би за пред-предпоследен път. И нека после Петко ми пее псалми за промяната.

Когато тя най-сетне се прибира, вече съм приключил с вечерята, а отчасти и с горчивите мисли.

— Нали не ми се сърдите за телевизора? — пита жената.

— Вие имате хубава усмивка — промърморвам. — Досега не бях го забелязал.

— Не сте ме карали да се усмихвам — отвръща тя, като леко поруменява от смущение.

Такава голяма жена — и да поруменява.

— Ако чакате аз да ви разсмивам, рискувате да си умрете при пълна сериозност.

— Кажете, не се ли сърдите за телевизора? — под-хваща отново дамата.

— Няма да се сърдя, ако ми се усмихнете.

Лиза се засмива. Тя има наистина лъчезарна усмивка, тзя патка.

— Защото — казвам — не е честно да се смеете само с инженера. Одеве, като ви гледах, усетих, че ще потна да ревнувам.

— Ами почнете де!

— Не, нека бъдем разумни. Още повече Илиев е чудесен момък.

— Не съм ви възложила да ме сватосвате — подхвърля вече с друг тон жената.

— Да ви сватосвам, това би значело да се обричам на самота.

— Имам чувството, че самотата съвсем не ви тежи, дори — напротив!

— Нека не прекаляваме: „дори — напротив“ е много силно казано. Просто от опит знам, че излезеш ли от самотата, първата ти работа е да се скараш с тоя, дето те е отървал от нея.

— Ние е вас още не сме се карали.

— Още не — признавам. — Но има време. Що са дни — занапред са.

Тържественото откриване на заведението се извършва следната вечер. И най-важното — при пълен състав.

Присъствието на Илиев, а донейде и моето, е естествено — при нашите дружески връзки с виновницата на тържеството. Но как е успяла да кандърдиса старците, това си остава загадка. Във всеки случай те и двамата се изтъпанчват в хола напук на прозвучалата точно в тоя момент телевизионна песничка „Лека нощ, деца“. Димов е дори изключително официален в тъмносиния си костюм на бели райета, един великолепен костюм, вероятно обличан твърде рядко, защото кога и закъде ли ще го облича, един костюм за възрастен франт, който обаче виси върху него като върху закачалка, дали защото още навремето е бил купен със затворени очи, или защото с течение на годините собственикът му е здравата изтънял. Колкото до Несторов, какво друго може да се очаква от един борец, освен да ви дойде в зелена риза със запретнати ръкави, вероятно тъй здраво запретнати, за да може по-свободно да повдига каиша върху немирния си корем.

Така или иначе, всички сме налице и Лиза любезно предлага на старците двете огромни кресла, напомнящи на погребални ковчези, една твърде находчива идея от нейна страна — нека дъртаците отсега свикват с онуй, дето ги чака. Що се отнася до нас, по-младите, ние се настаняваме не тъй удобно, но затова пък по-задружно и задушевно върху люшкащата се палуба на кораба-диван — Лиза, като дама, в средата, а ние като кавалери, в двата края, макар че ако трябва да бъдем дребнаво точни, инженерът седи не толкова към края, колкото към дамата.

Изобщо всичко почва много, много възпитано и продължава в същия дух чак до края на информационната емисия, а навярно би продължило и по-нататък, ако примерно даваха някоя от тия мили семейни серии, дето ти е тъй мило да ги гледаш, та просто се унасяш в дрямка, само че за беда този път не дават семейна серия, а нещо на тема човекът и законът и поводът са разни злоупотреби с продукти на някакви началник-складове, а тия началници са свързани с такова множество от експедитори, шофьори и търговски работници, че тяхното име е легион. Разбира се, като се изключат две-три акули на корупцията, останалите са повече или по-малко дребни риби, с повече или по-малко дребна плячка и когато почват да се назовават разни незначителни суми, аз по липса на друга работа подхвърлям:

— Защо занимават целия народ с тия дреболии…

— Дреболии ли? — изръмжава Бореца.

— Не са дреболии — приглася му и Рицаря с по-кротък глас.

Те ненадейно са се съюзили срещу мене и това ме успокоява, обаче не за дълго.

— Такива трябва да ги… — заръмжава наново Несторов.

— … Да ги разстрелват! — помагам му.

Той се поколебава, сетне казва:

— … Да ги пращат да чукат камъни!

— Все ще ги пратят някъде — обажда се хладно Димов. — Но какво ще промени това… Ще дойдат други…

— И тях да пратят, където им е мястото! — упорства Бореца.

— За съжаление нещата са по-сложни, доста по-сложни — поглежда Рицаря Лиза не защото говори на Лиза, а защото иска да покаже, че не говори на Несторов.

— Сложни! Сложни! — повтаря подигравателно Бореца. — Нали по това си личат умните хора, че могат да сведат сложното до най-простото.

— То ако караме така, ще се върнем до теорията на Сталин — обръща се отново Димов към Лиза.

— И няма да сбъркаме! — поема рицарската ръкавица Несторов.

— Става дума за човека и закона — напомням аз, понеже дамата ми отправя умолителен поглед.

— Човекът трябва да се подчинява на закона — произнася сърдито Бореца. — Какво има тук да се умува.

— Ами ето че не се подчинява — пояснява отново Димов на Лиза. — Привидно се подчинява, а скрито краде. Значи не можем да разчитаме само на принудата.

— Как ще разчитаме, когато нашата принуда е да ги галим с паче перо — упорства Несторов. — Такива трябва…

— … Да ги разстрелват — подсказвам.

— Абе на мен да ми е, някои бих ги и разстрелял! — не се стърпява този път Бореца.

— Много хуманно! — поглежда Димов към дъщеря си.

— Именно: хуманно! — потвърждава опонентът. — Защото, като растрелям пет души, това ще послужи за акъл на останалите и ще им спести затвора.

— На Запад само това чакат: да почнем да разстрелваме — избъбря Рицаря към щерка си.

— Щом врагът те ругае, значи на прав път си — не му остава длъжен Несторов.

И двубоят продължава. Един или два пъти, по-бутван от Лиза, Илиев се опитва да каже нещо помирително, обаче противниците изобщо не го слушат, като му дават ясно да разбере, че те с малолетни не раз-товарят. Предаването отдавна е забравено и служи са-мо като миньорен звуков фон на домашната кавга. Жената се мъчи да каже нещо на татко си, но оня не я вижда, макар погледът му да е насочен именно към нея. Най-сетне в една от редките паузи, траещи секунда две, Лиза успява да отправи към баща си репликата:

— Няма ли да изиграем един шах? Чух, че сте много силен в шаха.

Старият я поглежда остро, сякаш се готви да я среже, но след миг лицето му се отпуска.

— Защо не… Вместо да приказваме на вятъра…

— А вие не искате ли да играем? — обръща се Илиев към Несторов.

Тонът му обаче е прекалено подсладен за вкуса на Бореца.

— Друг път — отвръща студено здравенякът.

И за да покаже, че той също не мисли да приказва на вятъра, става, дръпва сърдито нагоре дебелия каиш и се отправя към стаята си.

Партията баща-дъщеря е съвсем безинтересна, но за щастие — къса. Въпреки че Димов предупреждава великодушно Лиза за лекомислието на ходовете й, тя бързо загубва играта. Налага се аз да седна срещу Рицаря, за да му покажа, че не всички живущи на горния етаж са толкова слаби шахматисти. Старецът не е лишен от известен опит, натрупан в кварталния клуб, но още в началото допуска една грешка, която определя и края.

— Тая вечер нещо не съм във форма — признава той.

— Изглежда, че другарят Несторов успя да ви ядоса — подхвърлям.

— Несторов е без значение в случая — отвръща пренебрежително Димов. — Става въпрос не за даден човек, Несторов или не знам кой си, а за даден маниер на мислене: догматизмът, допотопният марксизъм. Не го ли чухте тоя допотопен философ: ще ги разстрелвам, вика, ще ги пращам да чукат камъни…

Той е на път отново да се разпали, обаче навреме се овладява и избъбря:

— Да се прибирам, че пак ще се ядосам…

При това положение на мене също не ми остава друго, освен да се прибера, за да дам възможност на младите да завършат в уединение скромното домашно тържество.

Няколко минути по-късно горе пристига и Лиза.

— Не се обезкуражавайте — промърморвам, като виждам унилото й изражение. — Всяко начало е трудно…

— Мисля, че вие го направихте още по-трудно — подхвърля тя. — Защото вие дадохте тона.

— Възможно е, не съм обърнал внимание — отвръщам нехайно. — Но ако аз не бях дал тона, те сами щяха да го дадат.

— Вероятно искате да докажете вашата мизантропия — подхвърля отново дамата.

Премълчавам. Ако е решила да пренася кавгата на горния етаж, не вярвам да успее.

— И все пак трябва да ги съберем и утре — подхваща тя с нотка на оптимизъм. — Сигурна съм, че постепенно ще свикнат.

— Ще свикнат да се карат.

Утре? Защо не? Само че без мене. Ако е въпросът за светски живот и общуване, предпочитам това да става с Беба. Дори с цената на известно отегчение, не твърде голямо и не много продължително — изобщо колкото трае един драматичен спектакъл.

Пиесата е модерна и май че американска, от тия обичайните, показващи нагледно, че между две човешки същества не може да се създаде никога истински контакт. Събитията са заменени с вътрешни конфликти, а понеже вътрешните неща все пак трябва да получат външен израз, сцените изобилствуват с крясъци и писъци, като че ли истерията на живота не е предостатъчна, та трябва да ни се поднася и в спектакли.

Това както и да е, но когато излизаме от театъра, Беба вика, не искаш ли да прескочим до вилата на Слави, жена му днес два пъти се обажда, ще си бъдат сами, ще послушаме плочи, ще подишаме малко въздух и ще се приберем, а не знам ти как си, но мене вече ми призлява от тия вмирисани на никотин апартаменти.

Бих могъл да й кажа, че нейният собствен апартамент съвсем не е вмирисан на никотин и че Слави и жена му не са ми никакви, та да ходя да им правя компания по никое време. Обаче тия модерни пиеси за щастие са къси и още е съвсем рано и Беба при всички случаи ще ме замъкне някъде, така че дали ще е на ресторант, или в някоя вила, това не е от особено значение.

— Къде ти е колата? — питам.

— Там, зад ъгъла.

Щом колата е там, зад ъгъла, значи дамата предварително е решила всичко и дебатите са излишни. Качваме се на малкия червен фиат, чист и безупречен като всички притежания на Беба, и се движим в пълно мълчание, додето се измъкнем от все още оживените вечерни улици, понеже Беба кара доста посредствено, но с изключителна съсредоточеност — има си хас да блъсне някъде новичката кола и да я повреди. Едва когато поемаме по шосето и движението става по-спокойно, дамата подхвърля:

— Чух, че сме станали две…

— Две ли? Какви две?

— Две в тайния ти харем. Аз — за външния свят, и друга — за домашно ползване.

— Какви ги дрънкаш? — промърморвам с идеална непринуденост.

— Би трябвало да съм доволна, щом все пак мене си избрал за пред външния свят — продължава тя.

— Говориш глупости. Няма никаква „друга“.

— Разполагам с богата информация — пояснява Беба.

— Но съвсем неточна. Би следвало да обясниш на твоите информатори, че между домашната прислужница и любовницата не съществува непременно знак на равенство.

— Непременно — не. Обаче когато жената е млада и тъкмо от твоя тип.

— Там е, че не е от моя тип. Ако я видиш, ще разбереш.

— Може и да я видя. Ако ни събереш някога…

— Гледай да не се хакнеш в тоя камион! — избъбрям.

— Не бой се, не съм дотам разстроена — отвръща тя.

И след малко добавя:

— Само да не ми довлечеш някоя болест. Убивам те!

— Ако си решила да ме ядосаш — на път си.

Тя млъква, макар да знае отлично, че трудно ще ме ядоса, също както и аз знам, че ако нещо я гнети, това е единствено мисълта за въображаемата болест. Иначе и двамата не сме по големите чувства и тъкмо това ни обединява, напук на всички тия дълбокомислени пиеси за човешката неконтактност.

Хасиендата на Слави се оказва в самия край на вилната зона, лице в лице с глухата тъмна планина, и когато пристигаме, имам чувството, че тая вила-мъник с двата си светли облещени прозореца предизвикателно се е разлаяла срещу огромния безмълвен масив на планината. Лае, разбира се, магнетофонът, а заедно с него и цялото общество.

Защото жената на Слави, след като се е обадила на Беба, за да й съобщи поверително, че ще бъдем само ние и вие, е повторила и потретила съобщението по още няколко телефонни канала, така че освен двойката на домакините заварваме двойката Бистра-Жорж, а също и един квинтет от двама кавалери и три дами, всички изрядно наквасени.

— Само вас чакаме — приветства ни Слави, който също е в отлично състояние на духа.

Той ни въвежда в хола, където цялата глутница от познати и непознати ни посреща с фамилиарния вик:

— Хайде бе! Умряхме от глад.

Скупчваме се прочее без протакане в дъното на помещението, където е инсталиран студеният бюфет, и се заемаме с тая уморителна манипулация — да прехвърляш с едни прибори храната в чинията си, за да я пренасяш оттам с други прибори в устата си.

— Разправят, че хората от висшето общество ядели с ръце — информира ни Жорж, като улавя една кълка от печеното пиле.

— Моля те, поне тази вечер не бъди от висшето общество — смъмря го Бистра, като го пляска по ръката.

Тия две реплики изчерпват целия разговор в продължение на няколко минути, ако не смятаме чисто служебния диалог от рода на подай солта, ако обичаш, или сипи и на мене една чаша.

— Абе Слави, какво стана с вилата на братовчед, ти? Нали той почна да строи преди тебе? — сеща се един от непознатите в квинтета.

— Нищо не стана. Продаде я така, недовършена — отвръща домакинът с пълни уста.

— Да не е закъсал?

— Закъса, само че от друго… Рак — представяш ли си!… Злокачествен рак!

И за да придаде по-голяма сила на разкритието. Слави замира известно време тъй с полуотворена пълна уста.

— Брей!… Сиромахът… — възклицава съчувствено оня от квинтета, като загребва щедро с лъжица от руската салата.

— И знаеш ли какво направи тоя терк? — подхваща отново стопанинът. — Наместо да се отчае, взе, че продаде всичко, и го удари на живот. Ама живот ти казвам, Васка!… Кога почват гуляите у тях, кога свършват, това и на него не му е ясно.

— И прав е човекът! — заявява Васката, като вдига вилицата, сякаш държи камертон. — Напълно го одобрявам!

— Ако имаме ум, всички трябва да живеем, като че сме болни от рак — потвърждава и вторият от петорката, някакъв рошльо с мрачно лице.

— Защо пък да живеем, като че сме болни от рак, щом не сме болни? — запитва свадливо една дамска особа от квинтета, открояваща се най-вече с ръждиво-червените си къдри.

— Защото някой ден, като почне Свещената…

— Хайде сега, за война няма да говорите — намесва се домакинята. — Говорете за весели неща.

— Точно така! — обажда се отново Васката, който, изглежда, е съгласен с всички. — Яж, пий и си носи новите дрехи!

След като порядъчно са опустошили и оплескали масата, гостите наново се прехвърлят в насрещната част на помещението, понеже там се намират съоръженията за сядане, а също тъй и концентратите. И по силата на принципа, че подир добро ядене можеш да се наливаш без страх от напиване, повечето присъствуващи така почват да се наливат, че за нула време опровергават принципа.

Холът отдавна вече се нуждае от проветряване, обаче заради нощния хлад и зарад съседите прозорците са добре затворени и дори електрическият радиатор е пуснат и в помещението витае тежката миризма на дамски парфюм, на тютюн и разлят концентрат, а магнетофонът оглушително грачи своите рокове и аз усещам как съклетът постепенно възлиза от стомаха нагоре към гърдите ми, но приличието не позволява да си тръгнеш веднага след вечерята, а и Беба в момента е барикадирана в ъгъла от Жорж, решил да развие някоя от корекомските си теми на пияна глава.

Така че скучая в един по-далечен ъгъл, като оглеждам разсеяно обстановката и се стремя чрез самовнушение да се изолирам от задухата и гюрултията. Обстановката не е бог знае каква, но все пак достатъчно парвенюшка и ясно подсказваща, че доставката на тапетите и мебелите е извършена не без скромното съдействие на вездесъщия Жорж. Не знам къде и какво работи домакинът, обаче съм склонен да мисля, че Несторов положително би го пратил да чука камъни, защото трябва да си изключително надарен, за да можеш само с една заплата да си осигуриш вила, кола, а вероятно и апартамент в града. Но това са интимни неща и аз бързам да ги отхвърля от главата си, още повече че в тоя момент уж съвсем случайно и просто от нямане какво да прави, към мене се приближава Бистра.

— Ти пък съвсем не се обади — подхвърля тя вместо здрасти. — Като сме се развеждали, да не би да сме си вадили очите!

Измрънквам нещо, в смисъл че няма такива работи и че просто така се е случило.

— Изглежда, Беба ти ангажира доста време — продължава жена ми подмятанията. — А ако ти остава някой час, той пък отива за другата…

И тая — същото.

— Знаеш, че с Беба сме приятели не ог вчера…

— Знам, знам — прекъсва ме тя. — Сигурна съм, че още преди развода сте почнали с нея да ми слагате рога. Но за другата е ново.

Бистра ме оглежда с подчертано любопитство, като експонат на изложба за домакински уреди, и забелязва:

— Мислех те с целия си будалък за доста заспал по тая част, а виж как изведнъж се развихри!

— Не ме надценявай.

— Май че по-скоро съм те подценявала.

— Ако си решила да скроим някой номер на Жорж, смятам, че прекалено избързваш.

— Ако реша, ще ти се обадя — отвръща тя, като ми хвърля многозначителен поглед. — Но това едва ли ще стане, докато около тебе има такава навалица. Не обичам навалицата, Тони.

Изветрели жени. Навалица…

В тоя момент за щастие към нас се приближава Васката, за да отмъкне Бистра назад към компанията, под предлог че трябвало непременно да участва в някаква игра.

Но едва съм се отървал от съпругата, попадам в обятията на любовника. Приключил деловия разговор с Беба, Жорж се залавя за мене.

— Чух, че си имал нова приятелка — оповестява свойски той.

— Ако имаш предвид Беба…

— Как ще имам предвид Беба. Беба може да бъде приятелка само на себе си. Знаеш какво имам предвид.

И понеже ме мързи да отговарям, той продължава:

— Това е отлична идея, макар и не съвсем нова: да имаш нещо домашно, без да слагаш подписи в райсъвета. Но виж к’во, Тони, една жена иска все пак грижи, внимание, на тебе ли да го обяснявам… А аз за твой късмет точно днес получих една партидка, така че сетих се за тебе.

Той е доста пиян, за да може да се сети за каквото и да било, обаче аз запитвам от приличие:

— Каква партидка?

— Ела оттатък — шушне ми Жорж в ухото. — Тук не е удобно.

И ме помъква в спалнята, изважда носната си кърпа и изсипва върху кревата някакви дрънкулки:

— Чисто злато, Тони. Четиринайсет карата. Пълна гаранция. И камъните са истински.

— Абе за к’во са ми тия боклуци! — опитвам да се измъкна.

— Как за к’во са ти? — блещи се Жорж, сякаш не вярва, че пред очите си може да има такъв дръвник. — Ами че даже да оставим тънката част, това е капиталовложение!

— Подари ги на Бистра.

— На Бистра? Ти акъл имаш ли? А кой ще плаща?

Когато се връщаме в хола, играта е вече в разгара си. Позната игра и по-точно конкурс по красота. Частична красота, тъй като конкурсът се ограничава в сферата на дамския бюст. Трите момичета от квинтета вече са оголили гърдите си, докато домакинята още се дърпа нерешително, а Беба и Бистра категорично отказват да заемат място в редицата на претендентите.

— Добре де, смъкни я тази блуза! Голямо чудо! — поощрява жена си Слави, вече пиян до козирката.

Домакинята в изблик на внезапно себеотрицание хваща с две ръце маслиненозелената блуза и се изнизва от нея, докато Жорж подканя дамата ми:

— Бебче, я се разопаковай, че да ги елиминираш всичките.

— Ти там си гледай чашата — скастря го Бистра.

— За кога се стискате? За Свещената ли? — включва се в кандърмата и рошавият.

— Не, вие на всяка цена трябва да се легитимирате! — напира и Васката.

— Аз се легитимирам само пред един мъж, а не пред цяла тълпа! — заявява предизвикателно Беба.

— Ами хубаво тогава — идете оттатък в спалнята, а пие ще идваме един по един — отстъпва Васката.

— Един по един не може — това не е по правилата! — чуват се възгласи от страна на трите грации.

— Я сядайте там! — произнася Беба с оня властен тон, който употребява рядко, но винаги навреме. — Ако искате да си вървя, може направо да го кажете.

— Не, това в никой случай! — провиква се стопанинът и прави категоричен жест на забрана, при което едва не пада-от облегалката на креслото, дето се е настанил. — Васка, сядай! Никой няма да си върви! Васка, сядай! И ти, Мони — също!

Тъй че накрая всички все пак сядат и пиенето продължава под магнитофонния вой и мъжете дори забравят кога и защо са накарали дамите да се съблекат, а дамите седят наредени една до друга и безцеремонно разгърдени, като че са се приготвили да ги доят и гледката на голотата им е тъй мизерна, че Беба действително само с един замах би могла да ги изхвърли от ринга.

При подобна нажежена обстановка не можеш да си отидеш открито, а само в подходящ момент, по американски. Така че чакам подходящия момент, като се вслушвам с едно ухо в спора между Жоро и Слави по повод на това дали ще продължава златото да се качва, или ще почне да пада, докато Васката без особено вътрешно убеждение опипва трите грации от квинтета, а Мони навива рефрена си за Свещената.

В хола е безобразно горещо и душно, но аз вече дори не усещам задухата, а само главобола и тъпо се взирам в бюста на червенокосата, един болнавобял бюст с ръждиви лунички, като съобразявам, че значи наистина е червенокоса, и като си мисля: що за мършаво лакомство.

Най-сетне по едно време забелязвам, че Беба се е уединила до вратата и ми отправя оттам заговорнически погледи. Вдигам се нехайно И малко по-късно двамата сме вече сред мрака и студа, а над нас стръмно се извисява планината, тъмна и безучастна въпреки вилата-мъник, която продължава да квичи срещу нея с истерични рокови интонации.

— Отвратително беше — признава Беба, когато потегляме с колата.

— Защо? — казвам. — Жорж не ти ли предложи бижута?

— Умряла съм за бижутата му. Аз контрабандни боклуци не купувам. Глупак!

Подир което решава да се коригира:

— Глупаци!

— Хората живеят, като че са болни от рак, какво искаш.

— Пози! — отвръща презрително тя. — Даже и това не правят. Всички са хитреци като Жорж.

Тя млъква, за да се съсредоточи върху предстоящия завой, и едва подир завоя добавя:

— Болен от рак! Ако знаеш какви планове има човекът…

Но аз не се вълнувам от плановете на Жорж и в малкия фиат настъпва мълчание и мекото мърморене на мотора звучи странно отчетливо в нощната тишина, а двата светли снопа на фаровете метат завоите, додето излизаме на широкото шосе и пред нас долу блясват оределите вече съзвездия на столичната галактика.

Прибирам се вкъщи едва следната вечер, и то доста късно. Откъм килера за моя изненада се носи равното тропане на пишеща машина. Почуквам и надниквам, колкото да оповестя, че блудният стопанин се е завърнал.

Килерът се е превърнал в канцелария. Лиза е домъкнала отнякъде два сандъка, съединила ги е в нещо като маса и е поставила отгоре машината и ръкописа. Самата тя седи на пружината и едрото й тяло е сгънато в неудобна, но трудолюбива поза.

— Радвам се, че сте намерили работа — приветствам я.

— Най-после! Представете си! Да ви приготвя ли нещо за вечеря?

— Вечерял съм — излъгвам. — И изобщо, след като вече имате сериозни занимания, оставете домашните тегоби.

— Но те съвсем не ми отнемат време — излъгва тя на свой ред.

— Добре, ще поговорим пак. Не искам сега да ви преча.

— Мисля, че се уморих, отвикнала съм — промърморва жената. — Бих изпушила една цигара.

— Какво става с кварталните седенки? — питам, след като се настаняваме в стаята.

— Може да не повярвате, но продължават. Старците ръмжат един срещу друг, обаче седят. Гази вечер Несторов дори изигра една игра с другаря Илиев.

Другаря Илиев… Каква официалност.

— А какво преписвате? — любопитствам, като й поднасям смачкания пакет.

Лиза взима една цигара и запалва. След това ме поглежда бегло с поглед, кой го ясно говори: защо питаш, когато не се интересуваш?

— Някакъв научен труд. Едва ли ще е интересен за вас.

— А за вас?

— Е, аз преписвам… — отвръща уклончиво жената. — Нямате ли и вие нещо за преписване?

— Имах, но приключи.

— Нещо голямо?

— Да. Ако става дума за обема.

— Е, тогава следващото.

— Не вярвам да има следващо. Складът е празен.

— А какво беше онуй, предишното?

— Някакъв роман.

Тя бавно поема струя дим и ме поглежда. После поема още веднаж и още веднаж ме поглежда. Докато на края произнася с известна неловкост:

— Прощавайте, Тони, но мисля, че вие не можете да напишете роман.

— И в издателството ми казаха същото — кимам примирено.

— Защото в романа се разправя нещо за хората, нали? А вие не обичате хората.

— Мизантроп… — подсказвам.

— И даже не че не ги обичате, а те не ви интересуват особено.

— Вие си противоречите — възразявам. — Но това е без значение.

— Защо да си противореча?

— Ами защото, ако наистина не се интересувам от хората, как бих седнал да пиша роман за хората?

— Хитрувате.

— И дори в момента да не ме е грижа за хората, вероятно когато съм писал книгата, те поне мъничко са ме занимавали.

— Но как това „мъничко“ може да стигне за цяла една книга? Вашето „мъничко“ вие и сега го имате. Колкото да изтърпите някоя моя история или да предизвикате старците за кавга, колкото да убивате времето…

Тоя неин ораторски маниер да навървя период след период също като Цицерон.

— Предполагам, че Толстой е плакал за своята Ана, щом и аз, като чета, плача… — продължава Лиза.

— Без друго. Сълзите са се стичали по брадата му като водопад според думите на очевидците.

— Вие пак се гаврите. И вероятно смятате, че това е голямото ви предимство — да се гаврите.

— А вие защо смятате, че целта на автора е да разплаква читателя? Хората плачат от най-различни неща — глава лук, болен зъб, някой по-здрав шамар… Мислите ли, че е толкова трудно да ги разплачеш и с една книга?

— За вас — да. И то именно защото виждате причините на плача в болния зъб и кромида.

И додето се колебая между два-три възможни отговора, тя става и се отправя към килера.

— Ще ви преча ли, ако поработя още малко?

— Напротив. Човек спи най-приятно, когато усеща, че другите около него се скъсват от работа.

Самата истина. Заспивам като младенец под мекия тропот на машината, а когато се събуждам, вече е девет заранта.

Лиза я няма, но чаят в малкото чайниче, доставено на масичката, е още топъл. Едва съм пристъпил към закуската, когато отдолу се дочува двукратен звън.

Пред вратата в нехайна и уверена поза е застанал младеж, който вероятно има вярна представа за приятната си външност. Буйна светла коса, хубави сини очи, подходящи по-скоро за девойка, отколкото за момък, присмехулна уста, в която е забучена димяща цигара, без да говорим за черното кожено яке и черния кадифен панталон. Ръстът е среден — изобщо малко по-нисък от самочувствието.

— Търся Лиза.

Гласът също е нисък. По-скоро хъркане, отколкото глас, може би но причина на димящата в устата цигара.

— Няма я.

— А кога ще бъде налице?

— Не мога да кажа.

И му затварям вратата. Не знам защо, но съществува един тип приятни хора, които от пръв поглед ми стават антипатични. Подозирам, че причината е в мизантропията ми, макар да не съм разсъждавал достатъчно изчерпателно по въпроса.

— Търсиха ви… — съобщавам един час по-късно на Лиза, когато тя се връща от пазар.

— Кой ме търси?

В гласа се долавя изненада, а в погледа — безпокойство.

Запознавам я накъсо с визуалната характеристика на младежа.

— Лазар е — заключава жената.

После произнася, сякаш разговаря със себе си:

— Чудно, как ме е открил…

— Фактът изненадва ли ви, или ви плаши?

— И едното, и другото — признава Лиза. — Много ще ви моля, ако пак ме потърси, да кажете, че просто не живея тук.

— Защо не? Но смятате ли, че ще повярва?

— Кажете му, че вече не живея тук — повтаря жената.

— Вижда ми се приятен момък — подхвърлям небрежно. — Макар и малко нахален.

Тя вдига вежди:

— „Малко“?

Но темата, изглежда, й е неприятна, защото без да каже нещо повече, се отправя надолу към кухнята.

Подир скромния импровизиран, както винаги, обед Лиза се прибира в килера, за да се посвети на писмена работа. Полягам колкото да дочета заранния вестник, преди да потегля към редакцията. И тъкмо съм полегнал, отдалеч наново се разнася двукратният звънчев сигнал.

И на вратата отново е черният момък със светлата коса.

— Търся Лиза.

Гласът и тоя път е нисък и хъркащ, макар в устата да не е забучена цигара.

— Лиза не живее тук — отвръщам според указанията.

— Откога?

— От снощи.

— Вие одеве не ми казахте това.

— Пропуснал съм — отвръщам небрежно и понечвам да му хласна вратата под носа.

Обаче не успявам. Кракът на младежа, обут в черна ботинка яа висок ток, се е настанил в последния момент между рамката и вратата.

— Отдръпнете се — казвам спокойно.

— Имам още въпроси — изхърква той също спокойно.

— Отдръпнете се — повтарям.

А понеже момъкът не дава вид, че чува, отварям за малко вратата и с всичка сила забивам тока си в меката ботинка. Кракът светкавично се отдръпва. Рефлекс — какво да се прави. И тъкмо в тоя момент аз затръшквам вратата, като едва успявам да видя сбърченото от болка лице на младежа.

Но едва съм тръгнал към стълбището, на входа отново се позвънява: два много дълги и твърде настойчиви сигнала. Решавам да не им обръщам внимание и продължавам, обаче сигналите се повтарят, все тъй настойчиво-арогантни. Правя неохотно кръгом и отново отварям вратата. Отварям я широко и с един замах.

Грешка. На прага няма никого. Но само в първия момент. Защото веднага след това отстрани се появява една лапа, стремглаво насочена към лицето ми. Улавям с ръка носа си, за да спра бликналата кръв. Рефлекс — какво да се прави. Първата ми мисъл е да догоня ру-сокосия и да му дам един добър урок. Само че русокосият е застанал чак на отсрещния тротоар и ме наблюдава оттам с лека насмешка. А когато поглеждам вдясно, отдето се е появила невъзпитаната лапа, виждам само някаква смътна фигура, бягаща през прохода между двете сгради към изхода в съседната улица.

Когато се изкачвам горе Лиза разтревожена е излязла от килера. Въпросът стаен в тъмните очи, бързо преминава в изненада:

— Но той ви е бил…

— Той — не.

— А кой?

Обяснявам с две думи произшествието, колкото да бъде в течение, сетне отивам в банята да се освежа.

— Ужасно ми е неловко — говори Лиза, която ме следва по петите. — Да пострадате така заради мене…

— Не се притеснявайте — промърморвам, след като се избърсвам с пешкира. — И друг път ми се е случвало. Макар и доста отдавна.

И тръгвам за редакцията.

Когато вечерта се прибирам, холът грее с всичките си осветителни тела и домсъветът е в пълен комплект: двамата възрастни гладиатори — в креслата си, а Лиза и Илиев — на дивана.

Аз ям бой заради нея, а тя флиртува с инженера. И на всичко отгоре ме обвинява в мизантропия.

— Идвате тъкмо навреме — посреща ме радушно Лиза. — След малко ще почне филмът.

Нямам никакво намерение да гледам филми, но някак неудобно е да демонстрирам прекалено мизантропията си, така че сядам от другата страна на дамата. Добре поне, че мястото ми е запазено.

— Мисля, че телевизорът ще се гледа по-добре, ако загасим част от лампите — казвам просто за да не мълча като темерутин.

— По-добре е да светят — възразява Димов. — Чел съм някъде, че така не се развалят очите.

Той чете. Не като тия книжни червеи, които дълбаят в дебелите томове и си водят бележки. Рицаря е по-скоро от другата категория, дето виси на опашка пред кварталната будка за изданията на БТА и дето се осведомява за новостите на научно-техническата революция от вестникарските статии.

— Лампите не пречат — присъединява се Лиза към баща си, — само да не беше това грозно петно насреща. Как не се опитвах да го измия, но то като че ли напук става все по-голямо.

Точно насреща наистина и малко над дъбовата ламперия върху сивата стена се откроява някакво едро петно, напомнящо с лъчите си на черно слънце или ако щете, на тъмен паяк.

— Напролет ще боядисаме всичко с блажно — казва успокоително инженерът, който явно изцяло споделя оптимистичните проекти на Лиза.

Несторов седи в креслото си, без да взема участие в тоя глупав бъбреж, сякаш погълнат от спортната информация, течаща по малкия екран, макар че не вярвам да се вълнува от спортни събития въпреки респектиращата си външност на борец.

Впрочем от някое време аз вече го наричам на ума си Допотопния, а понякога на галено и Неси, понеже така наричат онова допотопно чудовище от езерото Лос Нес и понеже в края на краищата и той самият се нарича Несторов.

Така че Неси кротува, а също и Димов, тъй че дори се питам да не би старците да са болни. После почва филмът, а заедно с него почва и кавгата, само че този път началният гаф не е мой, а на инженера, който неволно изтървава:

— Пак за войната…

При което Допотопния презрително изръмжава:

— Всички филми не могат да бъдат за любов.

— Но защо пък всички ще бъдат за войната? — продължава Илиев въпреки предупредителния поглед на Лиза.

— Тия, които са я преживели тази война, млади момко, не могат така бързо да я забравят — отвръща Неси.

— А другите? — настоява инженерът.

— На другите пък трябва да им бъде обица на ухото — обажда се тоя път Димов.

Изглежда, че двамата старци ще се съюзят срещу Илиев, също както в началото на оная вечер — срещу мене. Но само изглежда, защото Рицаря прави тутакси втория гаф:

— Работата не е, че има толкова филми за войната. Работата е, че много от тях се повтарят.

— Има истини, които не е зле по-често да се повтарят — произнася строго Несторов.

— Ако един филм повтаря това, което друг филм вече е казал, не виждам защо трябва да се харчат пари за два филма — обръща се Димов към дъщеря си.

— Има истини, които не е зле да се повторят — произнася наново Неси, без да се обръща специално към никого.

— Само че една истина от много повторение не се заучава, а омръзва — пояснява Димов по адрес на Лиза.

И тръгва тя. За щастие филмът е наситен с бойни епизоди, а бойните епизоди са наситени с експлозии и залпове, така че постепенно спорещите са принудени да замлъкнат, по простата причина, че никой никого не чува. А после, естествено, всички биват погълнати от действието, тъй че когато филмът свършва, встъпителната кавга е вече забравена и Допотопния дори сяда да изиграе една партия с Илиев, а Димов и аз се стараем да помагаме на инженера, едно недопустимо вмешателство, приемано с пълно безразличие от Неси, който сякаш иска да ни покаже, че е готов да ни сложи и тримата в джоба си, каквито сме слабаци.

Лиза се е качила горе, за да се заеме с писмена работа, но когато аз на свой ред се качвам, жената излиза от килера.

— Нямате представа колко съжалявам за днешния инцидент — подхваща тя.

— А кой беше този красавец, ако не е тайна?

Може би излишен въпрос, тъй като тя е имала предостатъчно време, за да намисли подходящата версия.

— Случаен познат. Задиря ме, преследва ме…

— Но вие, разбира се, нямате нищо общо с него.

— Какво общо мога да имам?

— Това само вие можете да кажете.

— А вие интересувате ли се наистина?

— Не особено — признавам. — Но все пак имам право да знам кой ме бие.

— Нали сам казахте, че той не ви е ударил?

— Дали е той или брат му…

— Лазар няма брат.

Тя разбира добре какво искам да кажа и ако отговаря тъй глупаво, то е навярно защото все пак не е намислила никаква версия, а не е настроена и да говори истината.

После, сякаш за да ме опровергае по последната точка, жената сяда в креслото от другата страна на масичката и обявява някак примирено:

— Добре, ще ви разправя всичко. И ако усетите, че почвате да се прозявате, сърдете се на себе си.

Този тон на примирение ми е неприятен. Кара ме да се чувствам гузен. Защото това е наистина грозно — да я разпитвам, след като пет пари не давам за нея. Все пак човекът не е насекомо, да го изучаваш под лупа. — А ти даже не изучаваш. За какво ще изучаваш, щом не пишеш роман. Ти просто я разглеждаш, за да убиваш времето. Епизодите на една биография са все пак по-интересни от шарките на една завеса.

— Нали вече ви казах, че след щанда на плочите ме пратиха в една книжарница. Там се появи Лазар. Първия път не му обърнах внимание. Не мога да твърдя, че не го забелязах, понеже толкова дълго се въртя около щанда и така ме оглеждаше, та нямаше как да не го забележа. Втория път, понеже бях сама на щанда, ме заговори. Да имате нещо по половия въпрос — пита. Тоя въпрос, викам, ще ви го обяснят, когато ви приберат за дребно хулиганство. Че какво толкова, аз само питам — казва. Питайте управителя, посъветвах го, сега ще го повикам. Направих две крачки и той изчезна. Само че на следния ден се появи отново. Държах се достатъчно серт, но има такива гаменчета, дето точно това им харесва, и той беше именно от тях, затова цъфна отново и пак запита нямам ли нещо по оня въпрос, а аз го изгледах, като че ли за пръв път го виждам, и запитах служебно по кой въпрос, а той вика, по оня, тънкия, на което аз му казах, че ако толкова настоява на оня тънкия, не е никак чудно да види дебелия, и отново понечих да изляза от щанда, а той отново се изпари, за да се появи на третия ден, само че тоя път под открито небе.

„Добре, ще ви кажа всичко“ — бе заявила тя. Не мога да знам казва ли всичко, но това, дето го казва, го поднася с такива подробности, сякаш диктува мемоарите си. Изглежда, гаменчето все пак й е направило впечатление, за да помни толкова дреболии.

— … Сподиряше ме чак до вкъщи все с глупостите си по оня въпрос, за който, вика, щом няма сериозна литература, най-добре е ние с вас двамата да опитаме да го решиме със собствени сили. Можех да му зашлевя един и да падне, но не го направих, понеже не виждах причини да вдигам скандали по улицата, и когато тая игра на сподиряне продължи следващите дни, дори взех да свиквам, в края на краищата защо някой да не те съпровожда до къщи, та дори това да е един млад хулиган, особено ако е на вид като Лазар. Признавам, че това бе грешка от моя страна, а след като си допуснала една грешка, другите си идват като по програма и той свикна да се мъкне с мене, а аз свикнах да слушам глупостите му и после дойде първото отбиване в ресторанта, а после първата вечер у дома му, той живееше с някакъв приятел, но оня предварително бе инструктиран, защото изобщо не се появи, така че хлътнах, и то до гушата.

Разказът заплашва да бъде продължителен, тъй че запалвам цигара и хвърлям пакета на масичката, но Лиза, изглежда, е така потънала в миналото си, че дори не забелязва пакета.

— Лазар бе с лек характер, такъв поне ми се видя в началото, и от тия, безгрижните, дето девизът им е да не взимат нищо навътре. Следваше някаква фармацевтика, колко я следваше, това е отделен въпрос, и получаваше от баща си в провинцията по някои лев за най-необходимото, но не виждах да се притеснява за пари и тайфата, в която ме въведе, също не се притесняваше за пари и това трая около два месеца, докато един ден ми вика: закъсал съм я здравата и ще трябва да ми помогнеш да дам транзистора в оказионния. За к’во да ти помагам, викам, знаеш адреса — върви. Неудобно е, казва, ходил съм вече неведнъж там и другаде, навсякъде ме познават и почват да гледат подозрително, броячи — нали ги знаеш, ще вземат да си въобразяват, че правя някаква контрабанда. Добре де, викам, ако ще правиш толкова истории за един пиклив транзистор, дай ще го занеса. Подир няколко дни ми даде фотоапарат, после — магнетофон, а после — не помня какво, но когато ми домъкна втори фотоапарат, дори аз, каквато съм наивна, усетих, че нещо тук не е в ред. Откъде у тебе толкова апаратура, питам. Този, вика, е на Мо-ни — Мони беше съквартирантът му, — няма как, трябва да му услужа. Само че, викам, не ти му услужваш, а аз и ако някой ден ме дръпнат да отговарям откъде съм го взела това или онова, какво ще кажа? Ами ще кажеш, вика, че като си минавала край Кореком, някакъв непознат ти го е предложил. Изобщо ще им сервираш нещо недоказуемо: място на действие — улицата, главен герой — Незнайния воин. Нека търсят и доказват.

Тя млъква и едва сега забелязва цигарите. Посяга към пакета, после щраква запалката и по навик дръпва една след друга две обилни дози дим.

— Аз обаче не отстъпих. Няма, казвам, да ставам слугиня и на приятелите ти, а не виждам защо и ти трябва да им бъдеш слуга. Притиснат съм, вика, дължа пари. Колко пари? — питам. Двеста и осемдесет лева, вика. Виж какво, казвам, аз имам малко пари в книжката и бих могла да ти услужа, но само при едно условие: да скъсаш с тая тайфа, да седнеш над учебниците и да си вземеш изпитите. Че те станаха три, вика, цели три условия за някакви си триста лева. Виж какво, казвам, такива като мене с години са мечтали да влязат в университета, а на тебе всичко наготово ти е дадено, пък отгоре на туй се и гевезиш, глезльо такъв. Ако не скъсаш с оная тайфа, няма вече да видиш нито мене, нито парите ми. Мисля, че се стресна, във всеки случай напусна компанията. Аз пък напуснах книжарницата — оня ме изгони, нали вече ви казах. Така че имахме достатъчно време с Лазар един за друг. В смисъл, да си омръзнем по-бързо и да го разбера по-бързо какъв е празен и безволев. А после отново взе да се мъкне с ония по кръчми и кафенета и мене ме търсеше само от дъжд на вятър, най-вече за да измъкне някой лев, докато още имаше нещо за измъкване. Изобщо стана ми ясно, че нищо няма да излезе от нашата връзка, и един ден му казах, че съм в пълен фалит и че ако е за пари, съвсем излишно е да ме търси, а ако е за друго, също няма смисъл, защото ми е омръзнал до немайкъде и повече не мога да го трая. Така и свърши.

Тя смачква цигарата в пепелника и бегло ме поглежда, за да провери не съм ли почнал да се прозявам.

— Но той сега пак ви търси — забелязвам.

— Допускам, че има нужда от пари.

— В такъв случай може би най-добре би било сама да му кажете да си гледа работата.

— Но той е навлек, не разбирате ли. От тия разглезени хлапета, дето не взимат от дума и дето си въобразяват, че само като ви погледнат така, знаете как, и ще ви се обърнат вътрешностите.

— Значи — непобедим… — обобщавам.

— Съвсем не. Той е толкова безхарактерен, че като види по-здраво препятствие, ще си подвие опашката. Смятам, че вече я е подвил, след като одеве го изгонихте.

— Но утре може пак да се появи, да ви причака някъде.

Тя мълчи известно време, сетне казва:

— Ще го набия! Имам чувството, че търпението ми вече се изчерпва. Чудиш се къде да се завреш, за да те остави на спокойствие, а той отново се явява и отново напира. Такъв бой ще му хвърля, че ще ме запомни.

— Това е идея! — признавам. — Не пропускайте обаче най-първо да проверите дали е сам. Изобщо не се учете от мене.

Следният ден е събота и аз излизам, въпреки че нямам работа в редакцията. Тракането на машината, долитащо от килера, така ме унася, че ако не изляза, непременно ще заспя, а един сънен следобед това означава една безсънна нощ.

Първата ми мисъл е да седна някъде и да изпия сто грама в памет на моя покоен приятел, обаче се сещам, че той вече не е покоен и че три часът е един неприлично ранен за пиене час. Шляя се из централните улици, разтоварени донейде от обичайната навалица, и зяпам безцелно по витрините, додето попадам на картината.

Тя е изложена на витрината на някаква книжарница — една от тези големи репродукции, поставени в красиви рамки и купувани без особен ентусиазъм от гражданството, просто защото все нещо трябва да се окачи на стената. Както научавам от етикетчето, прикрепено към рамката, картината се казва „Салът на Медуза“ и изобразява група корабокрушенци от потъналия кораб „Медуза“, люшкащи се по каприза на съдбата сред безбрежното море.

Но както аз обичам да поставям моите идиотски въпроси, така и художникът е поставил един въпрос, за да придаде по-голямо напрежение на ситуацията. Въпросът е изразен в един кораб, появил се далеч на хоризонта, един бял кораб, символизиращ възможното и невъзможно избавление и към който са устремени погледите и надеждите на корабокрушенците.

Впрочем не на всички. Част от нещастниците са се струпали в единия край на сала, като протягат с копнеж ръце или развяват ризите си, за да привлекат вниманието на хората от кораба. Но друга част от пасажерите са значително по-апатични и някои дори са извърнати с гръб към светлото видение на хоризонта, а трета част — проснати върху дъските на сала — вече са напълно вън от играта, мъртви или агонизиращи.

Дали понеже картината е много стара, или репродукцията не е много добра, но цветовете са мрачни и унили и изобщо това съвсем не е украшение, което човек би се решил да постави в стаята си, за да му вдъхва бодрост и добър апетит. Обаче, както казва Неси, всички филми не могат да бъдат за любов.

Чудесна картина за нашия хол, тъмнокафеникава като самия хол, без да говорим за сюжета, избран сякаш нарочно за нас. И какво друго е този разпадащ се сал, ако не нашата разпадаща се къща, и какво друго са тия корабокрушенци, ако не братя по съдба. Вярно е, че при нас корабокрушенците са само петима, докато в сала бройката е по-значителна, но колкото до типовете — грешка няма. Това сме си ние, всеки на своето място и всеки със своя хал.

Моето място на сала е също точно определено. Като ония места във влака, дето предварително са ангажирани срещу заплащане. И аз наистина съм си платил по всички правила, за да получа правото на едно място в редицата на апатията. Не сред ония, дето са устремени с цялото си същество към появилия се в далечината кораб — там е мястото на такива като Лиза и Илиев. Нито сред другите, които вече са минало — търсете между тях Димов и Несторов, а сред тия по средата, дето още не са мъртви, но и вече не са живи, тия, загърбените към видението на хоризонта, тия, другарчета на апатията.

Неприветливо място — би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се — и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези — сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече — една бяла точка върху бурния хоризонт, — че няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени. В такъв случай защо трябва да се морим с ръкомахане, вместо да поседнем и да сведем примирено глава.

Жребият е хвърлен, казвам си и влизам в книжарницата. Продавачката е тъй доволна от възможността да се отърве от тоя рамкиран некролог, че акуратно ми го завива в двоен амбалаж, понеже навън е почнало да ръми.

Навън ръми и небето се е спуснало съвсем ниско над покривите, едно глухо оловно небе, но не бурно, а мъртво, напомнящо ми за една друга картина, Защото, без да изтъквам прекалено художествената си култура, би трябвало да уточня, че „Салът на Медуза“ съвсем не е първата, а втората ми допирна точка с живописта. Що се отнася до първата, тя виси и днес в стаята на майка ми като увехнал спомен от дядо Стефан, защото дядо Стефан на младини доста е обикалял света и е ходил чак до Виена, откъдето е донесъл тази картина заедно с вече споменатия китайски сервиз, изпочупен още навремето от леля при един малък истеричен сеанс.

Предишната ми допирна точка с изкуството се нарича „Островът на мъртвите“ и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци, което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните чернозелени кипариси. Но на мене още от детинство този остров ми се виждаше доста привлекателен — може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите — и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите доста добре си живеят.

И додето крача по улицата, завил част от покупката си с част от шлифера, споменът от оная първа картина се преплита с пресните впечатления от тази, втората, и аз си казвам, че не бива така песимистично да я тълкувам, защото не е изключено вълните в края на краищата да отнесат корабокрушенците към някоя земя. Както не е изключено и друго — тая земя да се окаже Островът на мъртвите.

— Намерих ви нещо, за да закриете онова грозно петно в хола — съобщавам на Лиза, когато привечер се прибирам с находката си.

Тя поглежда изненадано отпърво големия пакет в сива хартия, а после — мене:

— Не съм очаквала от вас подобно внимание — признава жената и почва да разопакова картината. А когато позлатената рамка блясва през амбалажа, възклицава:

— Чудесно!

За да произнесе малко по-късно:

— Ужасно!

— Чудесно или ужасно? — питам.

— Искам да кажа, че е достатъчно голяма, за да скрие петното, но не можахте ли да намерите нещо по-весело?

— Какво по-весело от разходка по море?

Така или иначе, картината още веднага е окачена в хола, не без ценното съдействие на инженера, който подир сложни математически изчисления забива гвоздея тъкмо на необходимото място, за да се скрие черното слънце на влагата.

Малко по-късно се явяват и старците и очите им, естествено, тутакси се устремяват към новия елемент в интериора.

— Вижда ми се нещо митологично — произнася дълбокомислено Димов. — Така полуголи са ходили май древните римляни.

Допотопния не се задълбава толкова:

— В наше време по стените окачваха неща, които имат някакъв смисъл — ограничава се да избъбри той.

— И аз пай-първо смятах да окачим някой календар — опитвам да се оправдая. — Само че това проклето петно е доста голямо, за да се прикрие с един календар, а два ще стоят много грозно.

С това приключва художественият анализ на картината, а също и моят скромен психологически експеримент. Подир което вниманието се насочва към информационната емисия.

Свадата този път избухва по време на някакъв репортаж за Италия. Предполагам, че ако не беше този репортаж, щеше да избухне по друг повод.

— Стигнахме вече и до такава марка комунизъм: да влизаме в коалиция с буржоазията — не се стърпява Допотопния.

— По-добре това, отколкото да се загубят завоювани позиции — обяснява Димов на дъщеря си.

— Навремето Маркс беше казал, че пролетариатът няма какво друго да губи освен веригите си — припомня Несторов.

— Само че нещата еволюират. Всичко еволюира освен някои мозъци.

Последната част на фразата — макар и отправена към Лиза — е не твърде деликатна. Във всеки случай достатъчно неделикатна, за да ядоса Допотопния.

— Е, да, някои еволюираха по-нататък от Маркс, само че не напред, а надясно. А това за веригите Маркс ненапразно го е казал. Този е силният, който няма какво да губи. Дай му карабината и го пусни напред. И ще тръгне, без да се озърта назад. Защото не е оставил нищо назад освен вериги…

Димов се опитва да каже нещо на Лиза вероятно по същия този въпрос, обаче Неси е така разлютен, че дори не му дава думата:

— … Такива, дето няма какво да губят, са страшни. И врагът го разбра. И понеже не му стискаше да ги удари фронтално, удари ги по най-подлия начин: пусна им заразата. Вие сте голи и боси? Вие си нямате нищичко? Чакайте, аз ще ви облека и обуя. Ще ви направя собственици. Ще позлатя оковите ви…

Рицаря прави нов опит да поясни на Лиза как всъщност стоят нещата, обаче Допотопния продължава:

— … И им даде хладилници на изплащане. И телевизора на изплащане. И квартири на изплащане. Изплащане — на първо число. Не стачки, не барикади, а покорство и акуратност, защото наближава първо число. Това е заразата. За нея няма фронтове. Тя е навсякъде. И тук, и там. Няма изстрели, няма взривове. Бацилът тихичко си върши работата. Проникне в здравото тяло и пролетариатът започне да се изражда, додето се превърне в еснаф И там, и тук…

— Телевизорът и хладилникът не правят работника еснаф… — започва Рицаря, обаче Неси не му дава да се доизкаже.

— „Диктатура на пролетариата“… Велик принцип. Но де го, този пролетариат? Обиколете насам-натам, чуйте ги какво приказват. Дертовете им се въртят все около жилището, мебелите, сватбата на щерката, следването на сина…

Той млъква, за да си поеме дъх и да придърпа нагоре колана си, и Димов се приготвя за насрещната тирада, обаче аз го изпреварвам:

— Може би смятате, че трябва да живеят като китайците?

Неси ме поглежда с присвитите си очи и произнася невъзмутимо:

— Не познавам китайците. Китай е далече.

Димов обаче без оглед на разстоянията познава и китайците, и много други неща и сега е дошъл неговият ред да си каже думата, което, разбира се, не пречи на Допотопния да го прекъсва тук и там, а телевизорът е отдавна забравен и поредната свада е в пълен ход.

Те враждуват, тия дъртаци, без изглед за примирие. Те се дърлят ожесточено и си разменят остри реплики, сякаш си разменят плесници, макар че по негласна традиция тия реплики се формулират в неопределено наклонение.

Това, разбира се, е най-вече старческа заядливост и старческо упорство. Патосът на склерозата. Но и нещо друго. Нещо, което ти е трудно да разбереш. Те се дърлят, като че големите проблеми на света, ама най-най-големите, са техни собствени, като че светът именно това и чака, те, тия двамата, най-сетне да решат проблемите му, като че тая тъмна и вмирисана на му-хъл къща е командното място, от което се управлява бъдещето на човечеството и където всеки от тия двамата, вкопчени в смъртна схватка, се домогва до командния лост.

Изкуфели фантазьори. Единственото реално действие, на което са способни, е не да поемат командния лост на света, а да вземат пазарската мрежа и да идат за четвърт сирене до бакалницата. Наистина необяснимо. Защото, ако става дума за сирене, и ти можеш да прескочиш до бакалницата. Но да се разкрещиш за човечеството и да се разпалиш за съдбата на света, това е напълно извън възможностите ти.

Утихват едва когато започва филмът. Може би понеже са се изтощили от приказки. А може би от старческо кавалерство към дамата, която на всяка цена държи да гледаме филма. Ана Каренина — изпитният текст на Лиза от приемния във ВИТИЗ.

— Вие пак си поплакахте — забелязвам, когато по-късно се качваме горе.

— Естествено… Но мисля, че артистката малко прекаляваше в драматизма.

— А вие как бихте се държали, ако бяхте Ана Каренина?

— Вероятно по-спокойно — отвръща тя.

За да добави тутакси:

— И във всеки случай не бих се самоубила.

— Значи вас не ви бива за корабокрушенец — произнасям сякаш на себе си.

— Затова ли я домъкнахте тази картина, за да внушавате на хората, че са корабокрушенци? — сеща се Лиза.

— Да им внушавам ли? На тия тъпи хора?