"Феникс" - читать интересную книгу автора (Бруст Стивън)

ПЪРВА ЧАСТТехнически съображения

Първи урокДоговаряне

Сигурно не е само с мен така, но изглежда, че когато работите се влошат — жена ти е готова да те напусне, всичките ти представи за теб самия и за света се преобръщат с главата надолу, всичко, в което си вярвал, се оказва под въпрос — няма по-добро средство да се откъснеш от проблемите си от това някой да се опитва да те убие.

Намирах се в една грозна дървена постройка в Южна Адриланка. Онзи, който се опитваше да ме убие, беше по-добър магьосник от мен. Бях се сврял в мазето, приклекнал зад останките от някаква тухлена стена, само на петнайсет стъпки от стълбището. Ако си покажех главата през вратата, като нищо щяха да ме довършат. Смятах да извикам подкрепление колкото може по-скоро. Смятах също така да се телепортирам колкото може по-скоро. Но нито едното, нито другото можеше да стане много скоро.

Не че бях безпомощен. В подобни моменти един вещер винаги може да намери утеха в своя познайник. Моят е джерег — малко отровно летящо влечуго, чийто ум е психически свързан с моя и който, нещо повече, е храбър, верен, надежден…

„Шефе, ако смяташ, че ще изляза навън, просто си луд“.

Добре. Превключваме на следващата опция.

Вдигнах толкова добра защитна магия, колкото можех (тоест не много добра), след което извадих комплект ножове за мятане от наметалото си, рапирата си от ножницата и вдишах дълбоко душния и мухлясал въздух на мазето. Скочих наляво, претъркалях се, надигнах се на колене и метнах едновременно трите ножа (без да улуча нищо, естествено; не това беше целта), и отново се претъркалях. Вече бях съвсем извън полезрението откъм стълбището — едновременно източник на атаката и единствения път към свободата. Забелязал съм, че в живота често е така. Лойош плесна с криле и долетя при мен.

Във въздуха изсвистяха някакви неща. Смъртоносни неща, но мисля, че бяха предназначени само за да ми се покаже, че магьосникът все още е там. Не че го бях забравил. Окашлях се.

— Може ли да преговаряме?

Зидарията на стената пред мен започна да се кърти. Направих бърза контрамагия и още по-бързо ми отговориха.

„Ясно. Лойош, някакви гениални идеи?“

„Предложи им да се предадат, шефе“.

„Не е ли един?“

„Видях трима“.

„Аха. Други идеи?“

„Опита ли се да помолиш секретаря си да прати помощ?“

„Не мога да стигна до него“.

„Какво ще кажеш за Мороулан?“

„Вече опитах“.

„Алийра? Сетра?“

„Същото“.

„Това не ми харесва, шефе. Едно е Крейгар и Мелестав да са залисани с работа, но…“

„Знам“.

„Възможно ли е да блокират псиониката, както телепортацията?“

„Хм. Не бях помислил за това. Чудя се дали е възмож…“ Бъбренето ни беше прекъснато от дъжд от остри предмети, магически разхвърляни в ъгъла, зад който се криех. Трескаво съжалих, че не съм по-добър магьосник, но успях някак да блокирам, като в същото време пуснах Маготрепача, две педи златен синджир, да падне в лявата ми ръка. Усетих, че вече започвам да се ядосвам.

„Внимавай, шефе. Недей да…“

„Знам. Кажи ми нещо, Лойош: кои са те? Не може да са източняци, защото те не използват магьосничество. Не може да е Империята, защото Империята не хваща хората в засада. Не може да е организацията, защото те не правят такива тромави, сложни тъпотии, те просто те пречукват. Кой е тогава?“

„Не знам, шефе“.

„Май трябва да поогледам“.

„Не прави глупости“.

На това отговорих с груба забележка. Вече бях доста притеснен и проклет да съм, ако не трябваше да предприема нещо, глупаво или не. Завъртях Маготрепача и надигнах рапирата. Стиснах зъби. Отправих молитва към Вийра, богинята-демон, и се приготвих да посрещна нападателите си.

И тогава се случи нещо необикновено.

Отзоваха се на молитвата ми.

Не че вече не я бях виждал. Веднъж бях изпътувал няколко хиляди мили през свръхестествени ужасии и през царството на мъртвите, само за да й кажа „добър ден“. И докато дядо ми говореше за нея с почит и благоговение, драгарите говореха за нея и пасмината като нея така, както аз говоря за перачката си. Това, за което намеквам, е, че никога не е имало съмнение в реалното й, телесно съществуване; просто, макар да имам навика да отправям кратка молитва към нея винаги, когато се каня да извърша нещо особено опасно и глупаво, никога дотогава не беше ми се случвало нещо подобно.

Добре де, последното си го взимам обратно. Може би имаше един случай, в който… не, едва ли е възможно. Все едно, това е друга история.

Така или иначе, изведнъж се озовах на съвсем друго място, без да усетя, че съм се преместил, и без онова неразположение, което ние, източняците, сиреч човеците, изпитваме, когато се телепортираме. Намирах се в някакъв коридор, грубо с размерите на трапезарията в Черен замък. Целия в бяло. Безукорно бяло. Таванът трябваше да е на стотина стъпки над мен, а стените бяха на поне четиридесет стъпки една от друга, с бели колони пред тях, може би на разстояние двайсет стъпки една от друга. Може би. Възможно беше сетивата ми да са се объркали от безукорната белота на всичко. Или може би всичко, което донасяха сетивата ми, звучеше безсмислено на това място. Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки. Въздухът беше хладен, но не неприятно. Не се чуваше никакъв звук, освен собственото ми дишане — и имах онова особено чувство, което получаваш, когато не знаеш дали чуваш тупкането на сърцето си, или само го усещаш.

Лойош беше стъписан и онемял. Такова нещо не се случва всеки ден.

Първата ми реакция, в първоначалните секунди след пристигането ми, беше, че съм жертва на масивна илюзия, сътворена от онези, които се опитваха да ме убият. Но това всъщност не издържаше на логиката, тъй като ако можеха да направят това, значи можеха просто да ме светнат, което очевидно искаха.

Забелязах в краката си някаква черна котка — гледаше ме. Измяука, след което се надигна и много целеустремено тръгна пред мен. Добре, може да съм сбърканяк, но ми се струва, че ако сте в беда и сте се помолили на богинята си, а после изведнъж се окажете в някакво място, което никога досега не сте виждали, и пред вас има черна котка, която тръгва нанякъде, то не ви остава нищо друго, освен да тръгнете след нея.

Така и направих. Стъпките ми заотекваха много силно, което странно защо ми подейства успокоително.

Прибрах в движение рапирата, тъй като богинята-демон можеше да го изтълкува погрешно. Коридорът продължаваше направо, а краят му беше скрит от мъгла, която заотстъпва пред мен. Вероятно беше илюзорна. Котката застана точно на границата на мъглата, готова всеки момент да изчезне в нея.

Лойош каза: „Шефе, да не би да я срещнем?“

„Така изглежда“.

„О!“

„Срещал си я вече…“

„Помня, шефе“.

Котката наистина изчезна в мъглата, която този път си остана на мястото. Още десетина крачки и престанах да виждам стените. Въздухът изведнъж стана по-студен и много ми заприлича на мазето, от което току-що се бях измъкнал. Появиха се врати, уловени в мига на отварянето им — много бавно, театрално. Бяха два пъти по-високи от мен и по тях се виждаха ваяния — бяло, на бял фон. Струваше ми се малко, как да кажа, глупаво, да се накарат двете крила да се разтворят толкова пищно на ширина няколко пъти повече, отколкото ми трябваше. Освен това ме оставиха в неведение дали трябва да изчакам, докато престанат да се разтварят, или да вляза колкото може по-бързо. Стоях и се чувствах много тъпо, докато не започнах отново да виждам. Още мъгла. Въздъхнах, свих рамене и пристъпих.

Беше трудно мястото да се определи като стая — по-скоро приличаше на двор, с под и с таван. Бяха изтекли десет или петнайсет минути, откакто бях пристигнал тук. Лойош не казваше нищо, но усещах напрежението му по впитите му в рамото ми нокти.

Тя седеше на бял трон, поставен на пиедестал, и изглеждаше точно както я помнех, но и нещо повече. Много висока, с лице, някак неопределимо неземно, като в същото време беше много трудно да я гледаш дълго, за да различиш подробностите. Всеки от пръстите й беше с една става в повече. Роклята й беше бяла, кожата и косата й — много тъмни. Сякаш беше единственото същество в стаята, и сигурно беше така.

Щом се приближих, тя стана, после слезе от пиедестала. Спрях на десетина стъпки от нея. Чудех се какъв жест на почитание се полага в случая, ако изобщо бе нужен такъв. На нея обаче като че ли й беше все едно. Гласът й беше нисък и равен, леко мелодичен и сякаш съдържаше в себе си собственото си ехо. Каза:

— Ти ме призова.

Окашлях се.

— Бях изпаднал в беда.

— Да. Доста време изтече, откакто се видяхме.

— Да. — Окашлях се отново. Лойош беше притихнал. Какво, да я питам: „Как вървят нещата тук?“ ли? Изобщо, какво казва човек на своето божество-покровител?

— Ела с мен — каза тя. И ме изведе през мъглата. Пристъпихме в по-малка стая, цялата в тъмнокафяво. Креслата бяха удобни и огънят в камината пращеше и хвърляше искри. Изчаках я да седне първа, след което поседяхме като двама стари приятели, изпълнени със спомени за отминали битки и опразнени бутилки. Тя каза: — Има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Аха — рекох. — Това обяснява нещата.

— Кои неща?

— Не можех да разбера защо цяла група магьосници изведнъж ще реши да ме напада в едно мазе в Южна Адриланка.

— И сега смяташ, че си го разбрал?

— Имам идея.

— Какво търсеше в това мазе?

Помислих набързо колко от личния си живот е редно човек да обсъжда с личния си бог, след което отвърнах:

— Свързано е със семейни проблеми. — По лицето й пробяга нещо като насмешка, последвана от въпрос. Казах: — Жена ми си е наумила да се свърже с една група въстаници…

— Знам.

За малко да я попитам откъде знае, но го преглътнах.

— Да. Ами, сложно е, но накрая, преди няколко недели, взех, че изкупих интересите на организацията в Южна Адриланка… където живеят човеците.

— Да.

— Опитвах се да поразчистя. Нали знаеш, отрязваш най-гадните неща и оставяш по-доходните.

— Май не е много лесно.

Свих рамене.

— Спестява ми неприятности.

— Нима?

— Е, може би не напълно.

— Но — настоя тя, — мазето?

— Оглеждах къщата за възможна кантора за района. Всъщност беше моментално хрумване… видях надписа „Дава се под наем“, докато минавах по друга работа…

— Без охрана?

— Другата ми работа беше да се видя с дядо ми. Не взимам охрана навсякъде, където ходя. — Беше вярно; чувствах, че докато ходовете ми си остават непредсказуеми, би трябвало да съм в безопасност.

— Може би това е било грешка.

— Може би. Но всъщност ти не си ги накарала да ме убият, а само да ме изплашат.

— Значи смяташ, че аз съм го нагласила?

— Да.

— Защо да правя такова нещо?

— Ами, според някои мои източници, не можеш да доведеш смъртни при себе си или да говориш пряко с тях, освен ако не те призоват.

— Не изглеждаш сърдит за това.

— Сърденето би било неуместно, нали?

— Е, да, но не си ли свикнал с неуместното сърдене?

Усетих нещо като сух кикот, който се опитваше да се изсипе от устата ми. Потиснах го и отвърнах:

— Работя по въпроса.

Тя кимна и ме прикова с очи — изведнъж забелязах, че са бледожълти. Много странно. Изгледах я твърдо.

„Знаеш ли шефе. Не съм сигурен, че ми харесва“.

„И аз“.

— Е — казах й, — след като вече съм тук, какво искаш?

— Само това, което вършиш най-добре — каза тя с тънка усмивка.

Помислих.

— Искаш някой да бъде убит? — Обикновено не съм чак толкова прям, но все още не бях сигурен как да говоря с богинята. Казах: — За богове… ъъъ… тарифата е по-висока.

Усмивката не падна от лицето й.

— Не се безпокой. Не искам да убиеш бог. Само един крал.

— О, добре. Тогава нямаш проблем.

— Хубаво.

Рекох:

— Богиньо…

— Естествено, ще ти се плати.

— Богиньо…

— Боя се, че ще трябва да минеш без някои от обичайните си ресурси, но…

— Богиньо!

— Да?

— Защо са те нарекли „богинята-демон“, между другото?

Тя ми се усмихна, но не отговори.

— Добре, кажи ми за работата.

— Има един остров на запад от Империята. Казва се Грийнери.

— Знам го. Между Северен пристан и Елди, нали?

— Точно така. Там живеят около четиристотин хиляди души. Много от тях са рибари. Имат също така овощни градини за търговия с континента, както и скъпоценни камъни, с които също търгуват.

— Драгари има ли?

— Да. Но не са имперски поданици. Нямат определен дом, така че никой от тях няма връзка с Глобуса. Имат крал. Налага се той да умре.

— Тогава защо просто не го убиеш?

— Няма как да се появя там. Целият остров е защитен от магия, а тази защита пречи да се появя там в каквато и да е форма.

— Защо?

— Не е нужно да го знаеш.

— О!

— И запомни, че докато си там, няма да можеш да разчиташ на връзката си с Глобуса.

— Защо така?

— Не е нужно да го знаеш.

— Разбирам. Е, аз бездруго не използвам много магьосничество.

— Знам. Това е една от причините да искам да го направиш точно ти. Съгласен ли си?

За малко бях изкушен да попитам защо, но не ми беше работа. Като стана дума за работа обаче…

— Каква е офертата?

Признавам, че последното го казах с лека ирония. В смисъл, какво щях да направя, ако реши да не ми плати? Да откажа? Но тя отвърна:

— Колко взимаш обикновено?

— Никога не съм убивал крал. Да кажем, десет хиляди империала.

— Мога да направя за теб други неща.

— Не, благодаря. Твърде много приказки съм слушал за хора, чиито желания се изпълняват. Най-добре си е кеш.

— Добре. Е, ще го направиш ли?

— Разбира се. В момента нямам нищо спешно.

— Добре — каза богинята-демон.

— Нещо, което трябва да знам?

— Кралят се казва Харо.

— Искаш го непресъживим, предполагам?

— Те нямат връзка с Глобуса.

— Аха. Значи не би трябвало да е проблем. Хмм, богиньо?

— Да.

— Защо точно аз?

— Ами, Влад — каза тя и ми прозвуча малко непривично, че ми говори на малко име. — Това ти е професия, нали?

Въздъхнах.

— Тъкмо се канех да се измъквам от тоя бизнес.

— Може би — каза тя — е още рано. — Усмихна ми се, очите й сякаш се завъртяха около осите си, а аз отново се озовах в същото мазе в Южна Адриланка. Изчаках, но не се чуваше нищо. Надникнах бързо, после — малко по-продължително, след това се показах навън, прибрах трите си ножа за мятане, качих се по стъпалата и излязох от къщата. От нападателите ми нямаше и помен.

„Мелестав? Казах ти да пратиш Крейгар при мен“.

„Вече го направих, шефе“.

„Тогава къде… Ох!“

— Е, Крейгар?

— Ммм?

— Ще бъда извън града известно време.

— Колко?

— Не съм сигурен. Една-две недели вероятно.

— Добре. Ще се погрижа за нещата тук.

— Хубаво. И дръж под око стария ни приятел Херт.

— Смяташ, че може да реши да удари по теб?

— Ти как мислиш?

— Възможно е.

— Така. И ще ми трябва телепорт за утре следобед.

— Докъде?

— Северен пристан.

— Какво се гласи?

— Нищо особено. Ще ти кажа, като се върна.

— Е, ще чакам да чуя кой е умрял в Северен пристан.

— Много смешно. Всъщност не е точно Северен пристан, а Грийнери. Какво знаеш за него?

— Не много. Островно кралство, не е част от Империята.

— Точно така. Разбери, каквото можеш.

— Добре. Какво точно ни интересува?

— Размери, местоположение на столицата, такива неща. Ако намериш карти, ще е добре. На острова, както и на столицата.

— Мисля, че няма да ми отнеме много време. До довечера ще ги имам.

— Хубаво. И не искам никой да научи, че събираш информацията. Тази работа може да се размирише и не искам да ни свързват с нея.

— Ясно. А Южна Адриланка?

— Какво по-точно?

— Някакви специални указания?

— Не. Знаеш какво съм започнал тук. Продължаваш го. Полека.

— Ясно. Е, късмет.

— Благодаря.

Изкачих бавно стъпалата до жилището си. Чувствах се неописуемо състарен. Лойош изхвърча от рамото ми и започна да гушка вратле (съвсем буквално) с Роуца. Коути днес се беше облякла в зелено, с червено шалче около шията, което подчертаваше няколкото почти невидими лунички по нослето й. Дългата й кестенява коса беше спусната надолу, небрежно сресана — ефект, който ми допадаше много. Остави книгата си, една от „историите“ на Паарфи, и ме поздрави хладно, без фалшива топлота.

— Как мина денят? — попитах.

— Нормално. — Какво да ми каже? Не изпитвах кой знае какъв интерес към подробностите около дейностите й с Кели и бандата му бунтовници, сбърканяци или каквито там се падаха. — А твоят?

— Интересно. Видях се с Ноиш-па.

Усмихна се чак сега. Ако в този момент между двама ни изобщо имаше нещо, то бе обичта ни към дядо ни.

— Какво каза?

— Тревожи се за нас.

— Той вярва в семейството.

— Аз също. Подозирам, че е наследствено.

Тя се усмихна отново. Можех да умра за тази усмивка.

— Трябва да поговорим с Алийра. Може би е изолирала гена.

Усмивката изчезна, а аз продължих да гледам устните й, на които беше стояла доскоро. Вгледах се в очите й. Винаги я гледах в очите, когато се любехме. Мигът се проточи и извърнах поглед, седнах срещу нея и казах:

— Какво ще правим? — Гласът ми излезе почти на шепот; чак да не помисли човек, че този разговор вече го бяхме повтаряли няколко пъти под различна форма.

— Не знам, Владимир. Наистина те обичам, но сега ни разделят толкова много неща…

— Мога да напусна организацията. — Казвах го не за първи път.

— Не и преди да го пожелаеш по свои причини, а не защото аз не го одобрявам. — И тя не го казваше за първи път. При това иронията в тези думи не беше малка: самата тя съвсем до неотдавна беше член на един от най-опасните екипи убийци, дебнещи по улиците на Адриланка.

Помълчахме известно време, докато се мъчех да реша как да й кажа за останалата част от деня си. Накрая рекох:

— Няма да съм тук известно време.

— О?

— Да. Работа. Отвъд голямото солено море. Отвъд хоризонта. Ще отплавам отвъд…

— Кога ще се върнеш?

— Не съм сигурен. Не повече от една-две недели, надявам се.

— Пиши, като си намериш работа — каза тя.