Тери ПратчетМорт

Това с озарената от ярки свещи стая, където се пазят хронометрите на живота — рафт върху рафт, отрупани с тумбести пясъчни часовници — по един за всеки жив човек, които пресипват финия си пясък от бъдещето в миналото. От натрупаното съскане на падащи зрънца стаята бучи като море.

Ето го и собственикът на стаята, който дълбокомислено броди из нея. Казва се Смърт.

Но не коя да е Смърт. Това е Смърт, чиято определена сфера на действие е, ами, всъщност тя въобще не е сфера, а е Светът на Диска, който е плосък и се носи върху гърбовете на четири гигантски слона, стъпили здраво върху черупката на огромната звездна костенурка — Великата А’Туин, и е опасан от водопад, който безспирно се излива в пространството.

Учените са изчислили, че вероятността нещо толкова явно абсурдно да съществува, е едно на милион.

Но магьосниците пък са изчислили, че шансът едно на милион се пада девет от всеки десет пъти.

Смърт потраква с кокалени пръсти по черно-белите плочки на пода, мърмори си нещо под качулката, а ръцете му на скелет броят редиците трескаво работещи пясъчни часовници.

Най-после той избира един, който като че ли става, повдига го внимателно от лавицата и го поднася към най-близката свещ. Задържа го така, че светлината да заблести о стъклото и се взира в искрящата отразена точица.

Втренченият поглед на припламващите очни ями обгръща световната костенурка, която гребе из дълбините на пространството, с черупка, насечена от комети и надупчена от метеори. Някой ден дори и Великата А’Туин ще умре, мисли си Смърт — е, това вече ще е предизвикателство.

Но центърът на погледа му се гмурва още по-нататък, към синьо-зелената омая на самия Диск, който бавно се върти под миниатюрното си кръжащо около него слънце.

Сега той завива към голямата планинска верига, наречена Рамтоп. Планините Рамтоп изобилстват от дълбоки долини и неочаквани чукари, както и от значително повече география от тази, с която могат да се справят. Имат си и свой особен климат с шрапнелен дъжд, с вятър, който шиба като камшик, и непрестанни гръмотевични бури. Някои казват, че това е така, защото Планините Рамтоп са убежище на стара и дива магия. Но, нали знаете, някои хора могат всичко да кажат.

Смърт примигва — регулира дълбочината на взора си. Сега вижда тревистите поляни по склоновете откъм Посоката на Часовниковата Стрелка на планината.

Сега вижда един определен хълм.

Сега вижда поляна.

Сега вижда тичащо момче.

Сега го следи.

И тогава, с глас като изпуснати върху гранит оловни плочи, той изрича: ДА.

Нямаше никакво съмнение, че съществува нещо магическо в почвата на тази хълмиста, пресечена местност, която — поради особената окраска, която придаваше на местната флора, бе известна като октариновата тревиста местност. Тя, например, беше едно от едва няколкото места на Диска, където се отглеждат обратногодишни култури.

Обратногодишни са онези култури, които растат назад във времето. Засявате семената тази година, а те израстват миналата.

Семейството на Морт се беше специализирало в дестилиране на вино от обратногодишно грозде. Последното беше много силно и особено търсено от гадателите, тъй като, естествено, им помагаше да виждат в бъдещето. Единственият проблем обаче беше, че махмурлукът те хваща на предната сутрин, и следва яко да се напиеш, за да ти мине.

Стопаните, които отглеждаха обратногодишни култури, обикновено бяха големи, сериозни хора, склонни към самовглъбеност и обстойно проучване на календара. Фермерът, който забравя да засее обикновените семена, само може да изгуби реколтата си, докато този, който пропусне да засее семената на прибраната вече преди дванайсет месеца реколта, рискува да наруши цялата тъкан на причинно-следствеността, а да не говорим пък за болезненото неудобство.

Подобно болезнено неудобство изпитваха родителите на Морт от факта, че най-младият им син хич не е сериозен и че притежава толкова талант за земеделец, колкото и някоя умряла морска звезда. Не че не помагаше, но помощта му имаше онзи отнесен, весел характер, от който сериозните хора много скоро започват да се ужасяват. Имаше нещо заразително, може би дори фатално във всичко това. Момчето беше високо, червенокосо и луничаво, с тяло, което като че ли само формално е под контрола на собственика си; сякаш цялото беше сглобено единствено и само от колене.

Точно в този ден то се развяваше из високите поля, размахваше ръце и крещеше.

Бащата и чичото на Морт безутешно го наблюдаваха от каменната ограда.

— Това, което не разбирам — рече татко Лизек, — е защо птиците не се плашат. Аз бих отлетял, ако видех такова чудо да иде срещу мене.

— А! Чудно нещо е това, човешкото тяло. Искам да кажа, краката му може и да се мятат навсякъде, но пък могат да развият доста добра скорост.

Морт стигна до края на една бразда. Охранен гълъб бавно се отмести от пътя му.

— Все пак, има сърце на място, нали — рече татко Лизек, внимателно.

— Тъй, тъй. Само дет’ нищо друго не е.

— У дома пази чисто. Не яде много — рече татко Лизек.

— Да, личи си.

Лизек погледна косо брат си, който зяпаше втренчено небето.

— Чух, че имаш свободно място на фермата си, Хамеш — каза той.

— А, май вече си намерих помощник.

— А! — рече Лизек умърлушен. — И кога стана това?

— Вчера — каза брат му, лъжейки с бясната скорост на гърмяща змия. — Всичко е подписано и подпечатано. Прощавай. Виж, нищо против нямам младия Морт, така де, той е такова добро момче, че да ти е драго да го гледаш, само дето…

— Знам, знам — каза Лизек. — Само дето и с двете ръце, не мож’ си намери задника.

Загледаха се в далечната фигура. Беше се претърколила. Няколко гълъба се бяха приближили да я проучат.

— Не е глупав, да знайш — рече Хамеш. — Не е туй, дет’ му викат глупак.

— Бе има мозък, то е ясно — съгласи се Лизек. — Понякога така се замисля, че трябва да го хлопнеш по главата, за да те забележи. Баба му го научи да чете, разбираш ли. Мисля, че от това му се прегря мозъкът.

Морт се изправи, после се препъна в дрехата си.

— Трябва да подхване някакъв занаят — рече Хамеш замислено. — Да речем, монашество. Или магьосничество. Те магьосниците, много четат.

Двамата се спогледаха. Едновременно в главите им изплува една и съща мисъл: какво ли би станало, ако в добронамерените ръце на Морт попаднеше книга с магии.

— Добре де — рече Хамеш припряно. — Нещо друго, тогава. Все трябва да има нещо, дето да му иде отръки.

— Много се замисля, там е проблемът — каза Лизек. — Виж го сега. Не му мислиш много-много как да подплашиш пернатите — просто го правиш. Нормалните момчета, де, имам предвид.

Хамеш се почеса замислено по брадата.

— Проблемът може да стане нечий чужд проблем — каза той.

Изражението на Лизек остана непроменено, но нещо в очите му се раздвижи.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— На панаира в Овчи рид другата седмица ще наемат хора. Даваш го чирак, ясно, а новият му господар да бере грижа как ще го одяла. ’Къв е законът. Хващаш го да подпише, и е вързан.

Лизек хвърли поглед през полето към сина си, който разглеждаше един камък.

— Виж, не искам да му се случи нещо лошо — рече той колебливо. — Ние с майка му си го обичаме. Човек свиква.

— За негово добро ще е, ще видите. Ще стане мъж.

— Е. Добре. Поне суров материал в него — колкото щеш — въздъхна Лизек.

Интересът на Морт към камъка ставаше все по-голям. Той съдържаше къдрави мидички, запазени останки от първите дни на света, когато — никому неизвестно защо — Създателят беше творил същества от камък.

Морт проявяваше интерес към много неща. Например, защо зъбите на хората пасваха така добре. Много мислене хвърли по този въпрос. Друга загадка бе, защо слънцето грее през деня, а не през нощта когато светлината би била по-полезна. Той знаеше стандартното обяснение, но то някак не го задоволяваше.

Накратко Морт беше един от онези хора, които са по-опасни и от торба, пълна с гърмящи змии. Той твърдо бе решен да открие основополагащия закон във вселената.

Което щеше да е трудно, защото такъв просто не съществува. Сглобявайки света, Създателят беше имал цял куп забележително добри идеи, но това да го направи разбираем, не беше една от тях.

Трагическите герои винаги се оплакват, когато боговете се заинтересуват от тях, но именно хората, на които боговете не обръщат внимание, са тези, които имат истински проблеми.

Както обикновено, баща му викаше подире му. Морт замери с камъка един гълъб, който така беше преял, че не искаше да се отмести от пътя му, и тръгна обратно през полето.

Ето защо Морт и баща му слязоха от планините долу в Овчи рид навръх Новогодишната Нощ на Прасетата, събрали скромните принадлежности на момчето в торба, натоварена на гърба на едно магаре. Градът представляваше само един павиран площад с магазини по краищата му, които осигуряваха пълното сервизно обслужване на земеделската общност.

Не минаха и пет минути, и Морт излезе от шивачницата пременен, в свободно падаща по тялото кафява одежда с неопределено предназначение, от която напълно обяснимо предишният й стопанин се бе отказал, и достатъчно голяма, за да може момчето да израсте, ако предположим, че то щеше да се превърне в слон е поне деветнайсет крака.

Баща му го огледа критично.

— Много е хубава — каза той, — за тия пари.

— Хапе ме — каза Морт. — Мисля, че в нея има и други неща освен мен.

— По света има хиляди момчета, които биха били благодарни за такава хубава, топла… — Лизек се запъна, после се предаде — … одежда като тази, момчето ми.

— Може ли да я споделя с тях? — попита Морт, с надежда.

— Трябва да изглеждаш спретнат — строго каза Лизек. — Трябва да правиш впечатление, да се открояваш в тълпата.

Това беше абсолютно сигурно. Нямаше как да го пропуснат. Поеха през събралото се на площада множество, всеки зает със собствените си мисли. Обикновено Морт с удоволствие посещаваше града — с космополитната му атмосфера и странните диалекти от села, отдалечени на пет, че дори на десет мили оттук, но този път го изпълваха неприятни опасения, все едно си спомняше нещо, което още не се е случило.

Панаирът изглежда действаше така: хората, които търсеха работа, заставаха в нестройни редици в центъра на площада. Много от тях имаха забодени на шапките си дребни символи, които казваха на света онова, за което ги бива — овчарите имаха вътък вълна, коларите — кичур конски косми, декораторите на домове — парче зебло за стенна апликация и т.н.

Момчетата кандидат-чираци се бяха сбутали в оная част на площада, която беше по посока на Центъра.

— Просто отиваш и заставаш там, а някой идва и ти предлага да му чиракуваш — каза Лизек, с глас, примесен с несигурност. — Ако одобрят вида ти, разбира се.

— Как точно става това? — попита Морт.

— Ами… — започна Лизек и спря. Тази част Хамеш не беше я обяснил. Той събра ограничените си познания за пазарищата, които се свеждаха до продан на добитък, и предположи:

— Сигурно ти броят зъбите и… таковата. И гледат да не ти свирят гърдите и краката да са ти в ред. Няма да казваш, че можеш да четеш. Това разстройва хората.

— И после, какво? — попита Морт.

— После отиваш и учиш занаята — каза Лизек.

— Кой занаят, по-точно?

— Ами… дърводелството е добър занаят — рече Лизек, напосоки. — Или джебчийството. Някой все трябва да го прави.

Морт заби поглед в краката си. Той бе послушен син, когато се сетеше, и щом от него се очакваше да чиракува, той твърдо бе решил да стане добър чирак. Дърводелството, обаче, не звучеше многообещаващо — дървото води някакъв свой си, проклет живот, пък и има склонността да се цепи. А официалните джебчии бяха рядкост в Планините Рамтоп, където хората не бяха чак толкова богати, че да си ги позволят.

— Добре — рече той накрая, — ще отида и ще опитам. Но какво става, ако не ме зачирачят?

Лизек се почеса по главата.

— Знам ли — каза той. — Предполагам, че просто чакаш, докато панаирът свърши. В полунощ. Така мисля.

И ето наближаваше полунощ.

Тънък скреж започваше да покрива паважа. В изящно украсената часовникова кула, която стърчеше над площада, две фино изработени механични фигури изскочиха от вратичките си в циферблата и удариха четвърт час.

Петнайсет минути до полунощ. Морт трепереше, ала алените пламъци на срама и ината — по-горещи от стените на Ада — го изгаряха отвътре. Духна на ръцете си от нямане какво да прави и се загледа в замръзващото небе, като се опитваше да избягва втренчените погледи на малкото изостанали участници във вече разтурения панаир.

Повечето търговци си бяха събрали сергиите и си бяха отишли. Дори продавачът на люти пирожки бе спрял да хвали стоката си и, с риск за живота си, ядеше една от тях.

Последният събрат по надежди на Морт беше изчезнал преди часове. Имаше тъп като стена поглед, беше гърбав и с непрестанно течащ нос, и единственият упълномощен просяк на Овчи рид го бе обявил за чудесен материал за работата. Момчето от другата му страна отиде при майстора на детски играчки. Един по един си отидоха всички — дюлгерите, налбантите, убийците, абаджиите, бъчварите, конярите и орачите. Оставаха броени минути до новата година и стотина момчета щяха да се втурнат с надежда в бъдещата си професия, а пред тях се разгръщаше нов, приличен живот с полезна работа.

Морт се питаше отчаяно защо не бе сред избраниците. Положи максимум усилия да изглежда благонадеждно, и гледаше всеки свой потенциален работодател право в очите, за да го впечатли с прекрасната си натура и изключително привлекателни качества. Това изглежда не даде търсения ефект.

— Искаш ли люта пирожка? — попита баща му.

— Не.

— Евтино ги дава.

— Не. Благодаря.

— О!

Лизек се подвоуми.

— Мога да питам човека дали не му трябва чирак — каза той, опитвайки се да помогне. — Много е надеждна, това разносната търговия.

— Не мисля, че му трябва — каза Морт.

— Не, вероятно не — рече Лизек. — Едноличен бизнес, като гледам. Както и да е, вече си отиде. Знаеш ли, ще ти оставя малко от моята.

— Не, тате, всъщност въобще не съм гладен.

— Няма никакви жили.

— Не. Но благодаря ти, все пак.

— О! — Лизек свали малко градуса. Той заподскача наоколо, за да посъживи малко краката си и фалшиво си засвирука през зъби. Усещаше, че трябва да каже нещо, да даде някакъв съвет, да изтъкне, че животът си има своите успехи и неуспехи, да сложи ръка на рамото на сина си и надълго и нашироко да говори за проблемите на израстването, да посочи — накратко — че светът е едно смешно старо местенце, където — метафорично казано — никой не бива да е чак толкова горд, че да откаже предложената му прекрасна люта пирожка.

Останали бяха вече сами. Скрежът — последният за годината, скова камъните в прегръдката си.

В часовниковата кула високо над тях зъбчато колелце направи едно „щрак“, задвижи лостче, освободи палец и пусна голяма оловна тежест да падне надолу. Последва страхотен стържеш метален шум, вратичките на циферблата се отвориха и освободиха часовите работници. Като размахваха рязко чукчета, сякаш заболели от роботен артрит, те започнаха възвестяването на новия ден.

— Е, това е — каза Лизек с надежда. Налагаше се да потърсят някъде да пренощуват — Новогодишната Нощ на Прасетата не беше време за разходки в планината. Може би някъде тук имаше някоя конюшня…

— Полунощ не е настъпила, докато не удари и последният удар — отнесено каза Морт.

Лизек сви рамене. Безусловната сила на ината на Морт направо го съсипваше.

— Добре — каза той. — Ще почакаме тогава.

И точно в този момент, през скования от студ площад, те доловиха да кънти чаткането на копита, по-ясно, отколкото нормалната акустика би позволила. „Чаткане“ всъщност е удивително неточен израз да се опише шума, който трополеше около главата на Морт; „чаткането“ предполага едно игриво малко пони, което даже може да носи сламена шапка с дупки, изрязани за ушите. Нещо в този шум даваше ясно да се разбере, че сламените шапки са абсолютно изключени.

Конят влезе на площада откъм пътя за Центъра на света, от огромните му бели, влажни хълбоци излизаше пара, а изпод копитата му хвърчаха искри. Стъпваше гордо, като кавалерийски жребец. Със сигурност не носеше сламена шапка.

Високата фигура на ездача се беше загърнала срещу студа. Когато конят стигна средата на площада, ездачът слезе бавно и затършува нещо зад седлото. Най-после той — или тя — извади една брезентова торба, завърза я зад ушите на животното и го потупа приятелски по врата.

Въздухът стана гъст и мазен, а тъмните сенки около Морт добиха синьо-виолетови очертания. Ездачът тръгна към него, а черната му мантия се издуваше назад и краката му тихичко потракваха по паветата. Това беше единственият шум — тишината бе захлупила площада подобно огромни бали бял памук.

Впечатляващият ефект се наруши от буца лед.

— О, МАМКА ТИ.

Не беше точно глас. Думите се разбираха чудесно, но те стигаха в главата на Морт без да си правят труда да минат през ушите му.

Той се затича да помогне на падналата фигура и установи, че хваща ръка, която не е нищо повече от полирана кост, гладка и малко пожълтяла като стара билярдна топка. Качулката на фигурата падна назад и един гол череп обърна празните си очни дупки към него.

Не съвсем празни, обаче. Дълбоко в тях, сякаш прозорци, обърнати към безкрая на пространството, проблясваха две малки сини звезди.

На Морт му мина през главата, че би трябвало да го обземе ужас, така че леко се изненада, когато откри, че не е. Пред него седеше скелет, който си разтриваше коленете и ругаеше, ала жив скелет, интригуващо впечатляващ, но не и — поради някаква странна причина — много страшен.

— БЛАГОДАРЯ, МОМЧЕ — каза черепът. — КАК СЕ КАЗВАШ?

— Ъ-ъ — каза Морт, — Мортимър… сър. Викат ми Морт.

— КАКВО СЪВПАДЕНИЕ1 — каза Смърт. — ПОМОГНИ МИ ДА СТАНА, МОЛЯ ТЕ.

Фигурата се изправи несигурно и започна да се изтупва. Сега Морт забеляза, че е препасана с тежък колан през кръста, а на него виси сабя с бяла дръжка.

— Надявам се, че не ви заболя, сър — учтиво каза той.

Черепът се ухили. Естествено, помисли си Морт, няма голям избор.

— НЯМА ПОВРЕДИ, СИГУРЕН СЪМ.

Черепът се огледа и като че ли едва сега забеляза Лизек, който изглежда беше замръзнал на мястото си. Морт реши, че от него се очаква обяснение.

— Баща ми — каза той, като се стремеше да застане услужливо пред Гледка „А“, без да я обиди. — Простете сър, но вие не сте ли Смърт?

— ТОЧНО. ОТЛИЧЕН ПО НАБЛЮДАТЕЛНОСТ НА ТОВА МОМЧЕ.

Морт преглътна.

— Баща ми е добър човек — каза той. Помисли малко и после добави: — Доста добър. Бих ви помолил да го оставите на мира, ако не възразявате. Не знам какво точно му направихте, но бих искал да спрете. Без да се засягате.

Смърт отстъпи назад, наклонил череп на една страна.

— ПРОСТО ЗА ЕДИН МИГ НИ ИЗВАДИХ ИЗВЪН ВРЕМЕТО — каза той. — ТОЙ НЯМА ДА ВИДИ И ДА ЧУЕ НИЩО, КОЕТО БИ ГО РАЗТРЕВОЖИЛО. НЕ, МОМЧЕ, ТУК СЪМ ЗАРАДИ ТЕБ.

— Заради мен?

— ТИ СИ ТУК, ЗАЩОТО ТЪРСИШ РАБОТА?

На Морт започна да му просветва.

— Вие си търсите чирак? — попита той.

Очните кухини се обърнаха към него, а актиниевите точици в тях искряха.

— РАЗБИРА СЕ.

Смърт махна с костелива ръка. Блесна пурпурна дъга, чу се нещо като видимо пукване и Лизек се размърда. Високо горе над главата му часовите роботи се заеха да отброяват полунощ, след което на Времето вече му бе разрешено да допълзи обратно. Лизек примигна.

— Изгубих те от поглед за минута — каза той. — Прощавай, май бях другаде.

— ПРЕДЛОЖИХ НА СИНА ВИ РАБОТА — каза Смърт. — НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ИМАМ И ВАШЕТО СЪГЛАСИЕ?

— С какво казахте, се занимавате? — попита Лизек, разговаряйки със скелет, облечен в черно наметало, без да прояви ни най-малко учудване.

— АЗ ВЪВЕЖДАМ ДУШИТЕ В ОТВЪДНИЯ СВЯТ — каза Смърт.

— А! — рече Лизек. — Ама разбира се, извинявайте, още по дрехите трябваше да се сетя. Много необходима работа, много сигурна. Установен бизнес, а?

— ДА, ПРАКТИКУВАМ ГО ОТДАВНА — каза Смърт.

— Хубаво. Хубаво. Да ви кажа, никога не съм мислил, че е нещо, дето става за Морт, но работата е добра, много добра и винаги много сигурна. Та, как ви викат?

— СМЪРТ.

— Тате… — припряно започна Морт.

— Фирмата ми се струва непозната — каза Лизек. — Къде точно е седалището?

— ОТ НАЙ-МРАЧНИТЕ ДЪЛБИНИ НА МОРЕТО, ДО ВИСИНИ, В КОИТО ДОРИ И ОРЕЛЪТ НЕ ЛЕТИ — каза Смърт.

— Множко е — кимна Лизек. — Е, аз…

— Татко… — каза Морт и дръпна баща си за палтото.

Смърт сложи ръка на рамото му.

— ТОВА, КОЕТО БАЩА ТИ ВИЖДА И ЧУВА, НЕ Е ТОВА, КОЕТО ТИ ВИЖДАШ И ЧУВАШ — каза той. — НЕ ГО ТРЕВОЖИ. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ БИ ИСКАЛ ДА МЕ ВИДИ… НА ЖИВО, ТАКЪВ, КАКЪВТО СЪМ?

— Но ти си Смърт — каза Морт. — Ти убиваш хора!

— АЗ? ДА УБИВАМ? — каза Смърт, очевидно обиден. — РЕШИТЕЛНО НЕ. ХОРАТА СЕ УБИВАТ, НО ТОВА СИ Е ТЯХНА РАБОТА. АЗ САМО ПОЕМАМ ОТТАМ НАТАТЪК. В КРАЯ НА КРАИЩАТА, ТОВА ЩЕШЕ ДА Е АДСКИ ГЛУПАВ СВЯТ, АКО ХОРАТА ГИ УБИВАХА, А ТЕ НЕ УМИРАХА, НАЛИ ТАКА?

— Е, да… — каза Морт, колебливо.

Морт никога не беше чувал думата „заинтригуван“. Не се използваше често в семейните разговори. Но една искрица в душата му го караше да мисли, че пред него стои нещо адски странно и очарователно, и не съвсем ужасно и, че ако сега изтърве момента, ще съжалява после цял живот. А си спомни и за униженията през деня, за дългия път към дома…

— Ъ… — започна той, — не се налага да умирам, за да получа мястото, нали?

— НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО УСЛОВИЕ.

— А това… с костите…?

— НЕ, ОСВЕН АКО ТИ САМ НЕ ГО ПОЖЕЛАЕШ.

Морт въздъхна отново. Пак го обхванаха страхове.

— Ако татко разреши — каза той.

Те погледнаха към Лизек, който се почесваше по брадата.

— Как ти се струва тая работа, Морт? — попита той, с крехката веселост на болен от треска. — Не всеки би я приел за професия. А и аз нямах това предвид, признавам. Но, говори се, погребалните услуги били достойна професия. Ти решаваш.

— Погребални услуги ли? — каза Морт. Смърт кимна и съзаклятнически вдигна пръст към устните си. — Изглежда интересно — каза Морт полека. — Ще ми се да опитам.

— Къде казахте, че работите? — попита Лизек. — Далече ли е оттук?

— НЕ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ПЛЪТНОСТТА НА СЯНКА — каза Смърт. — ПРИ ПЪРВАТА РОДЕНА КЛЕТКА, ДО НЕЯ БЯХ И АЗ. КЪДЕТО ИМА ЧОВЕК, И АЗ СЪМ ТАМ. И ПОД ЗАМРЪЗВАЩИ ЗВЕЗДИ ПОСЛЕДНИЯТ ЖИВОТ ДА ПРОПЪЛЗИ, ДО НЕГО ЩЕ СЪМ АЗ.

— А! — каза Лизек, — доста обикаляш значи.

Изглеждаше озадачен — също като човек, който се мъчи да си спомни нещо важно, но после явно се отказа. Смърт го потупа приятелски по рамото, след това се обърна към Морт.

— МОМЧЕ, ИМАШ ЛИ БАГАЖ?

— Да — каза Морт и тогава си спомни. — Само че май го забравих в магазина. Тате, забравихме торбата с дрехите в магазина!

— Вече са го затворили — каза Лизек. — Магазините не работят в Новогодишния Ден на Прасетата. Ще трябва да се върнеш там чак вдругиден… всъщност вече утре.

— ТОВА НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза Смърт. — ТРЪГВАМЕ ВЕДНАГА. СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ МНОГО СКОРО ТУК ЩЕ МИ СЕ ОТВОРИ РАБОТА.

— Надявам се скоро да наминете и да ни видите — каза Лизек. Имаше вид на човек, който се бори с мислите си.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Морт.

— Е, довиждане, момчето ми — каза Лизек. — Изпълнявай каквото ти кажат, разбрано ли е? И… простете, сър, вие имате ли син?

Смърт го изгледа леко изненадан.

— НЕ — отвърна той, — НЯМАМ СИНОВЕ.

— Искам да кажа на момчето си няколко последни думи, ако не възразявате.

— ТОГАВА АЗ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА КОНЯ — каза Смърт, с повече такт от обикновено.

Лизек прегърна сина си през раменете, с известна трудност, предвид разликата във височините, и го поведе нежно през площада.

— Морт, знаеш ли какво ми каза чичо ти Хамеш за чирашкия бизнес? — прошепна той.

— Какво?

— Ами, той ми каза и това — сподели старецът. — Каза, че не е нечувано калфата да наследи занаята на майстора си. Какво ще кажеш за това, а?

— Ъ. Не съм сигурен — каза Морт.

— Струва си да се замислиш — каза Лизек.

— Аз си мисля за това, тате.

— Много от младите момчета тръгват оттук, казва Хамеш. Гледат да станат полезни, гледат да се харесат на майстора и… така де, ако в семейството има дъщери… Господин, а… а, спомена ли господинът нещо за дъщери?

— Кой господин? — попита Морт.

— Господин… новият ти господар.

— О, той ли! Не, струва ми се, не — каза бавно Морт. — Мисля, че не е от тези, дето се женят.

— Много будни младежи си оправят бъдещето с една венчавка — каза Лизек.

— Така ли?

— Морт, ти май въобще не ме слушаш.

— Какво?

Лизек спря рязко на заледените павета и завъртя момчето към себе си.

— Ще трябва наистина да се постараеш повече — каза той. — Не разбираш ли това, момче? Ако ще се захващаш с нещо на този свят, ще трябва добре да слушаш. Аз съм ти баща и аз ти го казвам.

Морт сведе очи и погледна баща си в лицето. Искаше да му каже много неща: искаше да му каже колко много го обича, колко е разтревожен; искаше да го попита какво наистина си мисли, че е видял и чул току-що. Искаше да му обясни, че се чувства като човек, стъпил върху къртичина, която впоследствие се е оказала вулкан. Искаше да го попита какво точно означава „венчавка“. Това, което каза обаче, беше:

— Да. Благодаря. Време е да тръгвам. Ще се опитам да ти пиша.

— Все някой ще мине да ни го прочете — каза Лизек. — Сбогом, Морт.

Издуха си носа.

— Сбогом, тате. Ще дойда да ви видя някой път — каза Морт.

Смърт се прокашля тактично, макар че то прозвуча като пукот на дървена подпора в древноегипетска гробница, пълна със скарабеи.

— ВРЕМЕ Е ДА ТРЪГВАМЕ — каза той. — КАЧВАЙ СЕ, МОРТ.

Морт се изкатери отзад на украсеното със сребро седло, докато Смърт се навеждаше, за да се ръкува с Лизек.

— БЛАГОДАРЯ ВИ — каза той.

— Момчето е с добро сърце — каза Лизек. — Малко е отнесен, това е. Нали всички никога сме били млади.

Смърт обмисли последното.

— НЕ — каза той. — НЕ БИХ КАЗАЛ.

Хвана поводите, обърна коня и го насочи по пътя към Ръба. Кацнал зад гърба на загърнатата в черно наметало фигура, Морт махна отчаяно. Лизек махна в отговор. И когато конят с двамата ездачи изчезна от погледа му, свали ръката си и я загледа. Ръкостискането… беше му се сторило някак странно. Но, някакси, вече не можеше да си спомни защо.

Морт слушаше тропота на конските копита по калдъръма. После, щом стигна до пътя, той премина в топуркане по отъпканата земя, а после — после нямаше вече нищо.

Погледна надолу и видя земята да се разстила под тях, а наоколо нощта бе гравирана със сребриста лунна светлина. Ако изпаднеше от коня, щеше да удари единствено въздух.

Удвои сили и стисна седлото.

Тогава Смърт каза:

— ГЛАДЕН ЛИ СИ, МОМЧЕ?

— Да, сър. — Думите изскочиха направо от стомаха му, без намесата на мозъка.

Смърт кимна и обузда коня. Той застина в пространството; величествената кръгла панорама на Диска проблясваше под него. Тук и там някой град светеше в оранжев пламък, а топлите морета в близост до Ръба леко фосфоресцираха. В някои тесни долини уловената дневна светлина на Диска, която е бавна и малко тежка2, бавно се издигаше във вид на сребриста пара.

Но тя беше заслепена от блясъка, който се издигаше към звездите от самия Ръб. Огромни потоци светлина искряха и блестяха в небето. Величествени стени от злато опасваха света.

— Колко е красиво — каза меко Морт. — Какво е това?

— СЛЪНЦЕТО СЕ НАМИРА ПОД ДИСКА — отвърна Смърт.

— Така ли е всяка нощ?

— ВСЯКА НОЩ — каза Смърт. — ТАКА Е В ПРИРОДАТА.

— Някой знае ли?

— АЗ. ТИ. БОГОВЕТЕ. ХУБАВО Е, НАЛИ?

— Страшно!

Смърт се наведе от седлото и погледна земните кралства.

— НЕ ЗНАМ ЗА ТЕБ — каза той, — НО АЗ БИХ УНИЩОЖИЛ ЕДНО КЪРИ.

Макар да беше вече доста късно след полунощ, животът в града — близнак Анкх-Морпорк кипеше и вреше. На Морт Овчи рид му се бе видял забързан, но в сравнение с бъркотията наоколо най-подходящото определение за него по-скоро би било, да речем например, морга.

Поетите са се опитвали да възпеят Анкх-Морпорк. Безуспешно. Може би това е поради безусловната яростна жизненост на града, или може би самият факт, че едно такова място с милиони обитатели и без никаква канализация, е доста грубо за поетите, които предпочитат, и нищо чудно в това, нарцисите. Затова ще отбележим само, че Анкх-Морпорк бе изпълнен с живот като старо сирене в зноен ден, шумен като ругатня в катедрала, блестящ като нефтен разлив, разноцветен като натъртено място и пълен с енергия, работа, забързаност и хъс като у умряло куче върху термитна могила.

Имаше храмове, през чиито широко отворени врати се изливаше звън на гонгове и цимбали и огласяше улиците, а в случаите на някои по-консервативни фундаменталистки религии — съпроводен и от кратките писъци на жертвите. Имаше магазини, чиито странни стоки бяха изсипани направо на паважа. Очевидно имаше и изобилие от приятелски настроени млади дами, които изглежда не можеха да си позволят много дрехи. Имаше и бенгалски огньове, и жонгльори, и всевъзможни продавачи на мигновена трансцендентност.

И Смърт бродеше сред всичко това. Морт все очакваше да види как той минава през тълпите яко дим, но въобще не беше така. Простата истина беше, че там откъдето минеше Смърт, хората се отдръпваха.

Не така стояха обаче нещата за Морт. Тълпите, които внимателно се раздалечаваха, за да премине новият му господар, се събираха обратно, точно навреме за да препречат пътя му. Настъпваха го по краката, ръгаха го в ребрата, опитваха се да му продадат неприятни подправки и зеленчуци с красноречив вид, а една застаряваща дама каза, противно на очевидното, че й прилича на добре сложен младеж, който търси забавления.

Той й поблагодари и каза, че се надява забавлението вече да е започнало.

Смърт стигна до края на улицата, светлината от бенгалските огньове играеше с разноцветни отблясъци по полираното му теме, и помириса въздуха. Един пияница се заклатушка към него, но без видима причина направи обходна маневра в несигурното си движение, и сам без да знае защо.

— ТОВА Е ГРАДЪТ, МОМЧЕ — каза Смърт. — КАК ТИ СЕ СТРУВА?

— Много е голям — каза Морт неуверено. — Искам да кажа, защо всички тук искат да живеят натъпкани един до друг?

Смърт сви рамене.

— НА МЕН МИ ХАРЕСВА — каза той. — КИПИ ОТ ЖИВОТ.

— Сър?

— ДА?

— Какво е къри?

Сините огньове заблестяха дълбоко в погледа на Смърт.

— ХАПВАЛ ЛИ СИ НЯКОГА НАГОРЕЩЕНО ДО ЧЕРВЕНО КУБЧЕ ЛЕД?

— Не, сър — отвърна Морт.

— ТОВА Е ТО КЪРИТО.

— Сър?

— ДА?

Морт преглътна с усилие.

— Простете, сър, но татко казваше, ако нещо не разбирам, да задавам въпроси, нали сър?

— МНОГО ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО — каза Смърт. Свърна по една странична уличка, а тълпите пред него се разлетяха като свободни молекули.

— Такова, сър, забелязах, че… всъщност, работата е там, че… фактите сочат ясно сър, че…

— ДАВАЙ НАПРАВО, МОМЧЕ.

— Как така ядете храната, сър?

Смърт се закова на място, така че Морт се бутна в него. Момчето понечи да заговори, но той му направи знак да мълчи. Изглежда се ослушваше за нещо.

— ДА ЗНАЕШ — каза той, почти на себе си, — ПОНЯКОГА СТАВАМ МНОГО РАЗДРАЗНИТЕЛЕН.

Завъртя се на една пета и се понесе с бясна скорост надолу по уличката, а наметалото му се развяваше след него. Уличката се виеше между черни стени и заспали къщи, и беше не толкова пътна артерия, колкото една лъкатушеща бездна.

Смърт спря пред ръждясал варел с дъждовна вода, бръкна с цяла ръка в него и извади завързана торбичка, с тухла на другия край на връвта. Извади сабята си — блестяща лента от син пламък, и преряза въжето.

— НАПРАВО СТРАШНО СЕ ЯДОСВАМ — каза той. Обърна торбичката с дъното нагоре и Морт видя, как жалко се плъзват и образуват локва на паважа някакви подгизнали, космати топки. Смърт се пресегна с белите си пръсти и нежно ги погали.

Не мина много време и нещо подобно на сив пушек се издигна от котенцата, образувайки три малки котешки облачета във въздуха. От време на време те се издуваха, меняха очертанията си и премигваха срещу Морт с учудени сиви очи. Когато той посегна да докосне едно, ръката му мина през него и леко изтръпна.

— С ТАЗИ РАБОТА, ХОРАТА НЕ СЕ ПРЕДСТАВЯТ В НАЙ-ДОБРАТА СИ СВЕТЛИНА — каза Смърт. Духна към едно от котенцата и то леко се преобърна. Тъжното му, хленчещо „мяу“ прозвуча така, сякаш идва по ламаринена тръба от много, много далеч.

— Това са им душите, нали? — попита Морт. — А каква форма имат човешките?

— ЧОВЕШКА — каза Смърт. — ПРИНЦИПНО ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ХАРАКТЕРНОТО МОРФОГЕНЕТИЧНО ПОЛЕ.

Той въздъхна така, сякаш падна покров, пое котенцата от въздуха и внимателно ги прибра някъде дълбоко в пазвата на черното си наметало. Изправи се.

— ВРЕМЕ Е ЗА КЪРИ — каза той.

В „Къри Гардънз“ на ъгъла на Божествената Улица и Кървавата Алея беше претъпкано, но само с каймака на обществото — или най-малкото с онези хора, които обикновено плават на повърхността — и които поради тази причина е най-благоразумно да се нарекат каймак. Благоуханни растения, засадени между масите, почти убиваха основната градска миризма, която може да се оприличи на обонятелния еквивалент на сирена за бедствие.

Морт ядеше лакомо, подтискайки любопитството си да погледне как въобще е възможно Смърт да изяде каквото и да било. В началото имаше храна на масата, след което я нямаше, следователно нещо беше станало междувременно. Морт имаше усещането, че Смърт всъщност не е свикнал на всичко това, но го прави само и само, за да го предразположи, сякаш беше застаряващ чичо — ерген, на когото са натресли племенника за празниците, и който се ужасява да не би нещо да оплеска.

Останалата клиентела хич и не ги забелязваше, дори и тогава, когато Смърт се облегна назад и запали изящна лула. Да не забележиш някой, на когото излиза дим от очните дупки, предполага доста усилия, но всички се справиха отлично.

— Това магия ли е? — попита Морт.

— ТИ КАК МИСЛИШ? — отвърна Смърт. — АЗ НАИСТИНА ЛИ СЪМ ТУК, МОМЧЕ?

— Да — бавно каза Морт. — Аз… аз наблюдавах хората. Гледат Ви, а не Ви забелязват, струва ми се. Правите нещо на мозъците им.

Смърт поклати глава.

— ТЕ САМИ СИ ГО ПРАВЯТ — каза той. — НЯМА НИКАКВА МАГИЯ. ХОРАТА НЕ МЕ ВИЖДАТ, ЗАЩОТО ПРОСТО НЕ МОГАТ ДА СИ ПОЗВОЛЯТ ДА МЕ ВИДЯТ. ДОКАТО НЕ УДАРИ ЧАСЪТ, РАЗБИРА СЕ. МАГЬОСНИЦИТЕ МЕ ВИЖДАТ, И КОТКИТЕ СЪЩО. НО ТОВА ТАМ, СРЕДНОСТАТИСТИЧЕСКИЯТ ЧОВЕК… НЕ, НИКОГА. — Смърт пусна колелце дим към небето и добави: — НЕВЕРОЯТНО, НО ФАКТ.

Морт проследи как колелцето се издига, клатушкайки се нагоре и се отнася бавно към реката.

— Аз Ви виждам — каза той.

— ТОВА Е ДРУГО.

Сервитьорът клачианец донесе сметката и я постави пред Смърт. Човекът беше тумбест и кафяв, с прическа като кокосов орех, избухнал в свръхнова звезда, и когато Смърт му кимна вежливо, кръглото му лице се набръчка в учудена гримаса. Затръска глава сякаш изкарваше сапун от ушите си и отмина.

Смърт бръкна дълбоко в пазвите на наметалото си и извади голяма кожена торба, пълна с всевъзможни медни монети, повечето посинели и позеленели с времето. Огледа добре сметката и отброи една дузина пари.

— ХАЙДЕ — каза той, като се изправи. — ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ.

Морт подтичваше зад него, докато той прекоси градината и излезе на улицата, която все още беше доста оживена, макар че първите наченки на изгрева бяха вече на хоризонта.

— Какво ще правим сега?

— ЩЕ ТИ КУПИМ НОВИ ДРЕХИ.

— Тези са нови, купихме ги днес… искам да кажа, вчера.

— ТАКА ЛИ?

— Татко каза, че магазинът е известен с разумните си цени — каза Морт, като подтичваше, за да е в крак.

— ОПРЕДЕЛЕНО ДОБАВЯ НОВ УЖАС КЪМ МИЗЕРИЯТА.

Завиха по една по-широка улица, която водеше към по-богатата част на града (уличните фенери бяха по-начесто, а камарите фъшкии — по-нарядко). Тук нямаше сергии и улични търговци, а нормални сгради с рекламни табели по фасадите. Не бяха просто магазини, а търговски центрове — със съответните там доставчици, кресла и плювалници. Повечето от тях бяха отворени дори в този час, понеже средностатистическият Анкхиански търговец сън не го хваща от мисли за парите, които пропуска да направи.

— Тези тук никога ли не си лягат нощем? — попита Морт.

— ТОВА Е ГРАДЪТ — отвърна Смърт и отвори вратата на един магазин за готово облекло. Когато отново се появиха навън след двайсетина минути, Морт вече носеше черно наметало с лека сребърна бродерия точно по мярка, а продавачът се блещеше срещу шепа антични медни монети и недоумяваше как точно се е сдобил с тях.

— Как се снабдявате с всички тези монети? — попита Морт.

— НА ЧИФТОВЕ.

Един денонощен фризьор подкастри косата на Морт по последната ширеща се сред градските гъзари мода, докато Смърт си почиваше и си тананикаше нещо на съседния стол. За голяма своя изненада, усещаше се в добро настроение.

Всъщност, след известно време той отметна качулката си назад и погледна към чирака на берберина, който с познатите вече на Морт невиждащи, хипнотични движения завърза кърпа около врата му, и му каза:

— ПОЧИСТВАНЕ С ТОАЛЕТНА ВОДА И ИЗЛЪСКВАНЕ, ДОБРИ МИ ЧОВЕЧЕ.

От другата му страна, един застаряващ магьосник, който си беше поръчал оформяне на брадата, се вцепени, когато чу мрачните, оловни тонове и рязко се обърна. Пребледнял, той занарежда някакви защитни заклинания, след като Смърт, за да постигне максимален ефект, се обърна много бавно към него и му се ухили.

Няколко минути по-късно, доста смутен и като усещаше хлад покрай ушите, Морт крачеше обратно към конюшните, където Смърт си беше оставил коня. Реши да опита експериментална надута походка — чувстваше, че новата му дреха и новата прическа я изискват. Нещо не се получи много.

Морт се събуди.

Лежеше и гледаше в тавана, докато мисълта му направи бърз преговор на събитията от предишния ден. Всичко изкристализира в съзнанието му като малки бучки лед.

Невъзможно бе да е срещал Смърт. Невъзможно бе да се е хранил със скелет, с пламтящи сини очи. Трябва да е било някакъв смахнат сън. Невъзможно беше да е яздил отзад на огромен бял кон, който беше препуснал нагоре към небето и беше отишъл…

… къде?

Отговорът изплува в главата му с цялата си неизбежност, като данъчна призовка.

Тук.

Търсещите му ръце докоснаха подстригана коса, после завивки от някаква гладка, хлъзгава материя. Бяха много по-фини от вълнените, с които се завиваха вкъщи, груби и винаги с мирис на овце. Тези създаваха усещането за топъл, сух лед.

Скочи пъргаво от леглото и огледа стаята.

Преди всичко беше голяма, по-голяма от цялата му бащина къща, и суха, суха като закопаните в пустинята древни гробници. Въздухът беше като печен, печен с часове, и после оставен да изстине. Килимът под нозете му беше толкова дебел, че да скрие цяло племе пигмеи в себе си, и пращеше от статично електричество под стъпките му. И всичко бе десенирано в лилавата и черната гами.

Той огледа собственото си тяло и откри, че е облечен в дълга бяла нощница. Дрехите му бяха грижливо сгънати и подредени на един стол до леглото, по който — нямаше как да не забележи, изящно бяха гравирани мотиви с черепи и кости.

Морт седна на края на леглото и започна да се облича; мисълта му бясно препускаше.

Той открехна внимателно тежката дъбова врата и остана странно и неприятно изненадан, че тя не изскърца зловещо.

Навън имаше гол, дъсчен коридор, осветен от големи жълти свещи, наредени в свещници на отсрещната стена. Измъкна се от стаята и се плъзна по дъските, докато не стигна до стълбище. Преодоля всичко, без да го сполети абсолютно нищо зловещо и попадна в нещо, което приличаше на входен вестибюл с много врати. Отвсякъде висяха погребални драперии, а някакъв стенен часовник цъкаше с планински тътен. До него беше поставена стойка за чадъри.

В нея имаше коса.

Морт огледа вратите. Изглеждаха внушителни. Рамките им бяха резбовани в познатия вече черепно — костен мотив. Понечи да отвори най-близката, но глас зад гърба му каза:

— Не бива да влизаш там, момче.

Трябваше му един миг да разбере, че това не е глас в главата му, а истински човешки думи, изречени от уста и достигнали до ушите му по удобната система, позната в природата като въздушна компресия. Тя, природата си бе направила излишно много труд за шест думи и то с леко нетърпелива нотка в тях.

Той се обърна. Беше момиче, високо почти колкото него и вероятно с няколко години по-голямо. Имаше сребриста коса, очи с някакъв перлен блясък в тях, и оригинална, но непрактично дълга рокля, която обикновено носят трагичните героини, притиснали силно самотна роза към гърдите си, докато прочувствено съзерцават луната. За съжаление Морт никога не бе чувал израза „пред-Рафаелова“, който вероятно би бил най-подходящото описание. Все пак въпросните девици внушават по-скоро чувството за ефирност и охтичавост, докато в случая — то беше за по-скоро прекомерна употреба на шоколади.

Тя го гледаше, наклонила глава настрани, и нервно потропваше с крак по пода. Изведнъж бързо се пресегна и го ощипа силно по ръката.

— Ох!

— Хмм. Значи си съвсем истински — рече тя. — Как се казваш, момче?

— Мортимър. Викат ми Морт — каза той, докато разтриваше лакът. — Това пък защо го направи?

— Аз ще ти викам момче — каза тя. — И нямам намерение да се обяснявам, разбра ли, но ако държиш да знаеш, помислих, че си умрял. Изглеждаш умрял.

Морт нищо не каза.

— Езика ли си глътна?

Морт всъщност броеше до десет.

— Аз не съм умрял — каза той най-после. — Поне така мисля. Трудно е да се прецени със сигурност. А ти коя си?

— Можеш да ме наричаш госпожица Изабел — каза тя надуто. — Татко каза, че трябва да хапнеш нещо. Последвай ме.

Тя се понесе към една от другите врати. Морт я следваше на разстояние, точно колкото вратата да се затвори и да го удари по другия лакът.

Зад нея се оказа кухня — дълга, ниска и топла, с медни тигани, увиснали от тавана, както и огромна, черна чугунена печка, която заемаше цялата от една от дългите стени на стаята. Пред нея стоеше някакъв старец, който пържеше яйца с бекон и си свирукаше през зъби.

Миризмата подмами вкусовите рецептори на Морт от разстояние, намеквайки им, че стига да се съберат заедно, биха могли много хубаво да се позабавляват. Той се понесе напред, без дори да се консултира с краката си.

— Албърт — скара се Изабел, — още един за закуска.

Човекът бавно извърна глава и кимна, без да каже и дума. Тя се обърна отново към Морт.

— Трябва да кажа — започна тя, — че при цял Диск на разположение, Татко би могъл да направи и по-добър избор от теб. Както и да е, ще се наложи и ти да станеш за това.

Фръцна се и тръшна вратата зад гърба си.

— Да стана за какво? — попита Морт, без да има предвид конкретно никого.

Стаята утихна, ако не се брои цвърченето в тигана и пукането на жаравата в разтопеното сърце на печката. Морт забеляза надпис „Малкият Молох (Птнтно)“ да изпъква на вратата на фурната.

Готвачът изглежда не го и забелязваше, затова Морт притегли един стол и седна до бялата, излъскана маса.

— Гъби? — каза старецът, без да се оглежда.

— Хмм? Какво?

— Попитах, искаш ли гъби?

— О. Извинете. Не, благодаря — каза Морт.

— Ама много си прав, млади господине.

Обърна се кръгом и тръгна към масата.

Дори и когато след време посвикна, Морт пак винаги следеше със затаен дъх походката на Албърт. Прислужникът на Смърт беше един от онези тънки като клечка, със зачервен нос старци, които винаги изглеждат така, сякаш носят ръкавици без пръсти — дори и когато са ги свалили — а походката им представлява сложна поредица от движения. Албърт се накланяше напред, а лявата му ръка се залюляваше — отначало бавно, но много скоро прерастваше в дива конвулсия, която накрая и най-неочаквано — точно когато наблюдателят вече очаква тя да се откъсне от лакътя, се плъзгаше надолу по тялото, чак до краката му, като го придвижваше напред като бързоходец на кокили. Тиганът премина поредица от сложни чупки във въздуха и се закова точно над чинията на Морт.

Албърт всъщност притежаваше и възможно най-подходящите полукръгли очила, необходими за да хвърля погледи над тях.

— Може да последва и малко овесена каша — каза той и намигна, вероятно, за да приобщи Морт към световната овесена конспирация.

— Извинете — каза Морт, — но къде всъщност се намирам?

— Не знаеш ли? Това е домът на Смърт, момко. Доведе те тук снощи.

— Аз… май си спомням. Само че…

— Хмм?

— Ами. Бекон с яйца — каза Морт неопределено. — Не изглежда, а… а, в реда на нещата.

— Е, имам тук някъде и черен пудинг — каза Албърт.

— Не, искам да кажа… — Морт се поколеба. — Само дето не мога да си го представя да седи пред чиния с бекон и препечена филийка.

Албърт се ухили.

— Е, той не го и прави, момко. Не се случва никак често. Много ме улеснява в храненето, моят господар. Готвя само за себе си и — той направи пауза, — за младата дама, разбира се.

Морт кимна.

— Дъщеря ви — каза той.

— Моя? Ха! — каза Алберт. — Тук грешиш. Тя е негова.

Морт се втренчи в пържените си яйца. Те му отвърнаха със същото откъм езерце мазнина. Албърт вероятно беше чувал за рационалното хранене, но изглежда не се придържаше към него.

— За една и съща личност ли говорим? — най-сетне попита Морт. — Висок, целият в черно, малко… кльощав…

— Осиновена е — каза Албърт мило. — Това е малко дълга история…

До главата му издрънча звънец.

— … и ще трябва да почака. Иска да те види в кабинета си. На твое място бих побързал. Не обича да чака. Което е разбираемо, естествено. Нагоре по стълбите, първата в ляво. Ще я познаеш по…

— Има черепи и кости по рамката? — каза Морт, докато отместваше назад стола си.

— Всички те имат, поне повечето — въздъхна Албърт. — Така му харесват. Не че има нещо конкретно предвид.

Оставяйки закуската да се залои, Морт забърза нагоре по стъпалата, прекоси коридора и спря пред първата врата. Вдигна ръка да почука.

— ВЛЕЗ.

Дръжката се завъртя сама. Вратата се отвори навътре.

Смърч седеше зад бюро и се взираше напрегнато в огромна кожена книга, почти по-голяма от самото бюро. Когато Морт влезе, той вдигна поглед от нея, като задържа мъртвешки вкочанен пръст на мястото, където е стигнал, и се ухили. Не че имаше голям избор.

— А! — каза той, след което млъкна. После се почеса по брадата със звук, все едно стърже с нокът по гребен.

— КОЙ СИ ТИ, МОМЧЕ?

— Морт, сър — каза Морт. — Вашият помощник. Спомняте ли си?

Известно време Смърт го гледаше втренчено. После сините, колкото връхче на карфица, очи се върнаха обратно на книгата.

— О, ДА — каза той, — МОРТ. Е, МОМЧЕ, НАИСТИНА ЛИ ЖЕЛАЕШ ДА УЗНАЕШ СЪКРОВЕНИТЕ ТАЙНИ НА ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО?

— Да, сър. Така мисля, сър.

— ДОБРЕ. ОБОРИТЕ СА ОТЗАД. ЛОПАТАТА ВИСИ ТОЧНО ЗАД ВРАТАТА.

Той погледна надолу. Погледна нагоре. Морт не беше помръднал.

— ДА НЕ БИ, ПО НЯКАКВА ПРИЧИНА, ДА СЪМ ОСТАНАЛ НЕРАЗБРАН?

— Не съвсем, сър — отвърна Морт.

— ГОВНА, МОМЧЕ. ГОВНА. АЛБЪРТ ИМА КУПЧИНА ТОР В ГРАДИНАТА. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ТАМ НЯКЪДЕ ИЗ БАРАКИТЕ ИМА И РЪЧНА КОЛИЧКА. ХВАЩАЙ СЕ НА РАБОТА.

Морт кимна жално.

— Да, сър. Разбирам, сър. Сър?

— ДА?

— Сър, не виждам каква е връзката с тайните на времето и пространството.

Смърт не вдигна поглед от книгата.

— ТОВА Е — каза той, — ЗАЩОТО СИ ТУК, ЗА ДА НАУЧИШ.

Известно е, че макар Смъртта на света на Диска да е — по собствените му думи — АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ, той отдавна бе зарязал традиционните коне — скелети, защото непрекъснато му се налагаше да спира и да връзва с тел изпаднали части. Така че, последните му коне вече си бяха добичета от плът и кръв, и то от най-расовите.

И както Морт откри, много добре хранени.

Има длъжности, които носят премии. Тази предлагаше… е, добре де, — точно обратното, но поне беше на топло и лесно се усвояваше. След известно време той дори влезе в крак с ритъма й и започна своята малка игра на пресметнати количества, прилагана от всеки в подобна ситуация. Хайде сега, казваше си той, свършил си почти една четвърт, или нека да е една трета, значи, като оправя и оня ъгъл до хранилката, ще съм свършил повече от половината, кажи го пет осми, което означава още три пълни колички… С това не доказваш нищо, освен, че е много по-лесно да се справиш с възхитителната прелест на вселената, ако си я представиш във вид на поредица от малки бучки.

Конят го наблюдаваше от яслата си, като от време на време се опитваше дружески да му опасе косата.

След известно време той усети, че го наблюдава и някой друг. Момичето, наречено Изабел, се беше облегнало на долната половина от вратата, подпряла брадичка с ръце.

— Ти да не си слуга? — попита тя.

Морт се изправи.

— Не — каза той, — аз съм чирак.

— Глупости. Албърт каза, че не може да си чирак.

Морт се съсредоточи върху товаренето на количката. Още две пълни лопати, кажи го три, ако се понатъпчат, и ще останат четири колички, хайде, нека да са пет, за да съм наполовината на…

— Той каза — рече Изабел, по-високо, — че чираците ставали майстори, а не съществува повече от една Смърт. Следователно, ти си просто слуга и ще правиш каквото аз ти кажа.

… а после още осем колички и до вратата всичко ще е свършено, което е почти две трети от цялата работа, което пък ще рече, че…

— Момче, чуваш ли какво ти говоря?

Морт кимна. Тогава остават още четиринайсет колички, абе, кажи го петнайсет, щото не съм измел хубаво в ъгъла и…

— Езика ли си глътна?

— Морт — каза Морт благо.

Тя го изгледа вбесена.

— Какво?

— Името ми е Морт — каза Морт. — Или Мортимър. Но повечето хора ми викат Морт. По какъв въпрос искаш да разговаряме?

За момент тя загуби дар слово, зяпаше ту него, ту лопатата и обратно.

— Само че бързо, защото ме чака работа.

Тогава тя избухна.

— Какво търсиш тук? За какво те доведе Татко?

— Той ме взе от панаира за наемни работници — каза Морт. — Наеха всички момчета. Мен също.

— И ти пожела да те наемат? — сряза го тя. — Не виждаш ли, та това е Смърт. Неумолимият Косач. Той е велик. Той не е нещо, което ставаш, той е нещо, което си.

Морт направи неопределен жест към количката.

— Надявам се, всяко зло да е за добро — отвърна той. — Баща ми все казва, че обикновено така става.

Той вдигна лопатата, обърна й гръб и се ухили към задницата на коня, щом чу, как тя се отдалечава със сумтене.

Морт продължи упорито с шестнайсетинките, осминките, четвъртинките и третинките, търкаляйки количката през двора до голямата купчина при ябълката.

Градината на Смърт беше голяма, чиста и добре поддържана. Освен това беше и много, много черна. Тревата беше черна. Цветята бяха черни. Черни ябълки блестяха измежду черните листа на черното дърво. Дори въздухът изглеждаше мастилен.

Постепенно на Морт му се стори, че различава — не, невъзможно бе да му се струва, че различава… различни цветове на черното.

Това не са да речем, някакви обикновени много тъмни тонове на червеното или зеленото, или каквото и да е там, а истински нюанси на черното. Целият спектър от цветове, всеки различен и всеки… ами… черен. Той изсипа последния товар, прибра количката и влезе в къщата.

— ВЛЕЗ.

Смърт стоеше зад катедра и изучаваше някаква карта. Вторачи се в Морт, сякаш той не беше съвсем там.

— НЕ СИ ЧУВАЛ ЗА ЗАЛИВА МАНТИ, НАЛИ? — попита той.

— Не, сър — каза Морт.

— ТАМ ИМА ЗНАМЕНИТО КОРАБОКРУШЕНИЕ.

— Наистина ли е имало такова?

— ЩЕ ИМА — каза Смърт, — АКО ОТКРИЯ КЪДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ СЕ НАМИРА ТОВА МЯСТО.

Морт заобиколи катедрата и се взря в картата.

— Вие ли ще потопите кораба? — попита той.

Смърт изглеждаше потресен.

— НЕ, РАЗБИРА СЕ. ЩЕ БЪДЕ СТЕЧЕНИЕ НА ЛОША НАВИГАЦИЯ, ПЛИТКО ДЪНО И ОБРАТЕН ВЯТЪР.

— Това е ужасно — каза Морт. — Ще има ли много удавени?

— ТОВА ЗАВИСИ ОТ СЪДБАТА — каза Смърт, като се обърна към лавиците с книги зад гърба си и измъкна тежък атлас — именник. — НИЩО НЕ МОГА ДА НАПРАВЯ. ОТКЪДЕ Е ТАЗИ МИРИЗМА?

— От мен — рече Морт простичко.

— АХА. КОНЮШНЯТА. — Смърт замълча, а ръката му остана върху книгата. — А ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ ТЕ ПРАТИХ ТАМ? ТАКА, СЕГА МИСЛИ ВНИМАТЕЛНО.

Морт се поколеба. Той бе мислил внимателно още там, докато броеше количките. Чудеше се дали не е за по-добра координация между ръката и окото му, или дали не е пък, за да го приучат към подчинение, или за да усети значимостта на малките — според човешките мащаби задачи, или може би пък, за да осъзнае, че дори великите личности трябва да почнат от дъното. Нито едно от тези обяснения не му се струваше съвсем правилно.

— Мисля… — започна той.

— ДА?

— Ами, мисля, че ме пратихте там, защото бяхте затънали до колена в конски лайна, ако честно си говорим.

Смърт го изгледа продължително. Морт неспокойно запристъпва от крак на крак.

— АБСОЛЮТНО ВЯРНО — отсече Смърт. — ЯСНОТА В МИСЛЕНЕТО. РЕАЛИСТИЧЕН ПОДХОД. ТОВА Е МНОГО ВАЖНО В НАШАТА РАБОТА.

— Да, сър. Сър?

— ХМ… М? — Смърт се бореше с азбучника в атласа.

— Хората умират непрекъснато, нали сър? Милиони. Трябва да сте много зает. Но…

Смърт дари Морт с поглед, който той вече бе започнал да разпознава. Тръгваше от чистата изненада, преминаваше набързо през искрица раздразнение, гаврътваше по едно малко, щом го разпознаеше, и най-сетне изпадаше в мъгляво снизхождение.

— НО?

— Мислих си, че сте в движение, така де, много повече. Разбирате ме, нали. Как бродите по улиците. В алманаха на баба ми имаше една ваша рисунка с коса и всичко останало там.

— РАЗБИРАМ. ОПАСЯВАМ СЕ ОБАЧЕ, ЧЕ Е ТРУДНО ДА СЕ ОБЯСНИ, ОСВЕН, АКО НЕ ПОЗНАВАШ ТОЧКОВОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ И ФОКУСИРАНЕТО НА ТОЧКИТЕ НА ПРЕСИЧАНЕ. НО СЕ СЪМНЯВАМ?

— Мисля, че не.

— ПО ПРИНЦИП, ОТ МЕН СЕ ОЧАКВА ДА СЕ ПОЯВЯВАМ САМО В ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ СЛУЧАИ.

— Също като краля, предполагам — каза Морт. — Искам да кажа, кралят царува, дори когато върши нещо друго или когато спи дори. Нали така, сър?

— СТАВА ЗА ПРИМЕР — каза Смърт, докато навиваше папките на руло. — А СЕГА МОМЧЕ, АКО СИ ПРИКЛЮЧИЛ С ОБОРА, МОЖЕШ ДА ОТИДЕШ ПРИ АЛБЪРТ И ДА ВИДИШ ДАЛИ ТОЙ НЯМА НЯКАКВА РАБОТА ЗА ТЕБ. А АКО ИСКАШ, ДОВЕЧЕРА МОЖЕШ ДА ДОЙДЕШ С МЕН НА ОБИКОЛКА.

Морт кимна. Смърт се върна към голямата си кожена книга, вдигна перо, загледа се за момент в него, после наклони череп на една страна и погледна Морт.

— СРЕЩНА ЛИ СЕ С ДЪЩЕРЯ МИ? — попита той.

— Ъ… ъ. Да, сър — каза Морт, с ръка върху дръжката на вратата.

— ТЯ Е МНОГО ПРИЯТНО МОМИЧЕ — каза Смърт, — НО МИСЛЯ, ЧЕ ПРЕДПОЧИТА НЯКОЙ НА НЕЙНАТА ВЪЗРАСТ, С КОГОТО ДА РАЗГОВАРЯ.

— Сър?

— И, ЕСТЕСТВЕНО, ЕДИН ДЕН ВСИЧКО ТОВА ЩЕ Й ПРИНАДЛЕЖИ.

За един миг нещо като малка синя супернова блесна в дълбините на очните му кухини. На Морт му хрумна, че с известно смущение и при пълна липса на опит, Смърт се опитва да му смигне.

В някакъв пейзаж, който не дължеше нищо на пространството и времето, който го няма на нито една карта и съществува само в онези крайни кътчета на мултиплексния космос, известни единствено на малцината астрофизици, поели наистина силна киселина, Морт прекара следобеда да помага на Албърт в саденето на цветно зеле. Беше черно с лилав отенък.

— Виждаш ли, той се опитва — каза Албърт и размаха садилото. — Опре ли до цвета обаче, въображението му се изпарява.

— Страхувам се, че нещо май не ми е ясно — каза Морт. — Да не искаш да кажеш, че той е създал всичко това?

Отвъд градинската стена теренът преминаваше в дълбока долина, след което се издигаше във вид на тъмни ливади, които стигаха чак до далечните планини, назъбени като котешки зъбки.

— Аха — каза Албърт. — Внимавай какво правиш с лейката.

— Какво е било тук преди?

— Отде да знам — отвърна Албърт и започна нова леха. — Ефир, предполагам. Туй е засуканата дума за пълното нищо. Да ти кажа правичката, малко оплескана работа. Така де, градината е окей, но планините са направо изпортени. Като застанеш отблизо, са съвсем размазани. Веднъж ходих да ги гледам.

Морт присви очи и се вгледа в най-близките дървета. Изглеждаха похвално солидни.

— За какво му е да го прави? — попита той.

Албърт изръмжа.

— Знаеш ли какво става с момчетата, дето много питат?

Морт помисли един миг.

— Не — каза той накрая, — какво?

Последва мълчание.

След това Албърт се изправи, и каза:

— По дяволите, ако знам. Предполагам получават отговори, каквито заслужават.

— Той каза, че мога да изляза с него довечера — каза Морт.

— Тогава момче, ти си щастливец — каза Албърт отнесено и пое към къщата.

— Той наистина ли е направил всичко това? — попита Морт, следвайки го по петите.

— Да.

— Защо?

— Предполагам, защото е имал нужда от място, където да се чувства у дома си.

— Албърт, ти мъртъв ли си?

— Аз ли? Приличам ли ти на умрял? — Старецът засумтя, щом Морт го заоглежда бавно и критично, — и престани, ако обичаш. Жив съм точно, колкото си и ти. Може би даже повече.

— Извинявай.

— Така — Албърт отвори задната врата на къщата и погледна Морт по възможно най-милия начин.

— Най-добре, не задавай всички тези въпроси — каза той, — смущаваш хората. Сега, какво ще кажеш за нещо пърженко?

Двамата играеха домино, когато звънецът издрънча. Морт се сепна.

— Иска да му приготвиш коня — каза Албърт. — Хайде, ела.

Навън вече се смрачаваше. Тръгнаха към конюшнята, където Морт с интерес проследи как старецът оседлава коня на Смърт.

— Името му е Бинки — каза Албърт, и затегна каишите отдолу. — Типичен пример за това: „Едно го мислиш, друго излиза“.

Бинки се опита приятелски да го хапне за шала.

Морт си спомни една илюстрация от бабиния му алманах, между страниците за благоприятните за сеитба дни и тези, за фазите на луната, която изобразяваше: „Смрт, Виликиът Секвестатор Спохожда Всекимо“. Разглеждал я бе поне стотина пъти, докато учеше буквите. Едва ли би била и наполовина толкова впечатляваща, ако се знаеше, че огнедишащият кон, който духът е възседнал, носи името Бинки.

— Аз бих измислил нещо от рода на Зъб, или Сабя, или Абанос — продължи Албърт, — но господарят си има своите малки приумици, ще видиш. Нямаш търпение, нали?

— Май не — каза Морт несигурно. — Всъщност, никога не съм виждал как работи Смърт.

— Не са много тези, дето са го виждали — рече Албърт. — Във всеки случай, поне не повече от веднъж.

Морт си пое дълбоко дъх.

— Тази негова дъщеря… — започна той.

— А! ДОБЪР ВЕЧЕР, АЛБЪРТ, МОМЧЕ.

— Морт — каза Морт по навик.

Смърт влезе в конюшнята, като се наведе леко, да не удари тавана. Албърт му кимна, без много-много да раболепничи — Морт забеляза това — а просто заради протокола. Веднъж или дваж Морт беше виждал прислужници, в редките случаи, когато слизаше в града, но Албърт не приличаше на никой от тях. Той се държеше така, сякаш къщата му принадлежи, а истинският й собственик е само случаен посетител, който трябва да се изтърпи, подобно на олющената боя на къщата или паяжината в тоалетната. Смърт също приемаше така нещата, сякаш двамата с Албърт отдавна си бяха казали всичко, което имат за казване, и сега просто бяха доволни, че могат да си вършат работата с минимум неудобни условности. За Морт това беше по-скоро все едно отива на разходка след наистина тежка гръмотевична буря — всичко е много свежо, нищо не е особено неприятно, само дето се носи усещането за огромни количества току-що изразходвана енергия.

В списъка с неща за откриване, точка: „Що за птица е Албърт?“ влезе под съответния номер.

— ДРЪЖ ТОВА — каза Смърт и бутна в ръката му коса, докато самият той се метна върху Бинки. Косата изглеждаше абсолютно нормална, с изключение на острието: беше толкова тънко, че Морт виждаше през него, и излъчваше бледосиньо сияние във въздуха, което можеше да нареже пламъка и да нацепи звука. Задържа я много внимателно.

— ДОБРЕ, МОМЧЕ — каза Смърт. — СКАЧАЙ ОТЗАД. АЛБЪРТ, НЕ НИ ЧАКАЙ ЗА ВЕЧЕРЯ.

Конят препусна през двора и после в небето.

Нормално би било да беше блеснала светкавица или да бяха пробягали звезди. Въздухът и той би следвало да се завихри и да се превърне в бягащи искри, както обикновено става при нормалните, ежедневни трансизмерни хиперскокове. Но това беше Смърт, който бе овладял до съвършенство изкуството да се движи навсякъде без излишна показност и да се плъзга от едно измерение в друго като през заключена врата. Така че, те преминаха в спокоен галоп през облачни каньони и купесто-дъждовни планини с менящ се релеф, докато пелената се разсея и под тях се изправи светът на Диска, окъпан в слънчева светлина.

— ТАКА Е, ЗАЩОТО ВРЕМЕТО МОЖЕ ДА СЕ РЕГУЛИРА — каза Смърт, когато Морт изтъкна горепосоченото. — ВСЪЩНОСТ, ТОВА НЯМА СЪЩЕСТВЕНО ЗНАЧЕНИЕ.

— Винаги съм смятал, че има.

— ХОРАТА ТАКА СИ МИСЛЯТ, САМО ЗАЩОТО ТЕ СА ГО ИЗМИСЛИЛИ — каза Смърт, мрачно. Морт прие това обяснение за тривиално, но реши да не спори.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— В КЛАЧИСТАН БУШУВА МНОГООБЕЩАВАЩА ВОЙНА — каза Смърт. — ИМА НЯКОЛКО ОГНИЩА НА ЧУМА. И ЕДНО ДОСТА ВАЖНО ПОКУШЕНИЕ, АКО ПРЕДПОЧИТАШ?

— Какво, убийство?

— ТЪЙ ВЯРНО, НА КРАЛ.

— Ох, тези крале — каза Морт снизходително. Кралете му бяха ясни. Веднъж в годината, трупа шляещи се, е, добре, преминаващи актьори, идваха в Овчи рид и пиесите, които представяха, неизменно бяха за крале. Кралете все се избиваха един друг, или самите те биваха убивани. Сюжетите бяха много заплетени и включваха объркана самоличност, отрови, битки, блудни синове, духове, вещици и… обикновено, много ками. След като очевидно царуването хич не е шега работа, направо беше удивително, че половината действащи лица явно се опитваха да се възкачат на престола. Морт имаше малко мъглява представа за дворцовия живот, но според него, там определено никой не си доспиваше.

— Бих искал да видя един истински крал — каза той. — Баба ми все казваше, че никога не си сваляли короните. Дори и в клозета.

Смърт внимателно обмисли последното.

— НЯМА ТЕХНИЧЕСКИ ПРЕЧКИ ЗА ТОВА — съгласи се той. — ВСЕ ПАК, МОЯТ ОПИТ ПОКАЗВА, ЧЕ ОБИКНОВЕНО НЕ Е ТАКА.

Конят направи широка дъга и под тях със светкавична бързина пробяга огромната равнина Сто, плоска и нашарена като шахматна дъска. Беше плодородна област на наноси и къдрави зелеви полета, осеяна с малки спретнати царства, чиито граници се гърчеха като змийчета вследствие на малки, обявени войни, брачни договори, сложни алианси и отчасти мърляво земеразделяне, за да се получи в крайна сметка политическият облик на терена.

— Този крал — каза Морт, а една гора изсвистя под тях, — добър ли е или лош?

— НИКОГА НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ОТ ТЕЗИ НЕЩА — каза Смърт. — ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЕ Е ПО-ЛОШ ОТ КОЙТО И ДА БИЛО ДРУГ КРАЛ.

— Осъждал ли е хора на смърт? — попита Морт, но спомняйки си с кого разговаря, добави: — Ако позволите за израза, Ваше Благородие.

— ПОНЯКОГА. ИМА НЯКОИ НЕЩА, КОИТО СИ ДЛЪЖЕН ДА ВЪРШИШ, ЩОМ СИ КРАЛ.

Някакъв град се плъзна под тях, скупчен около замък, построен върху скала, щръкнала от равнината като голяма, геоложка пришка. Била един огромен монолит от далечните Планини Рамтоп, каза Смърт, останала там от оттеглящите се ледници, когато много отдавна — според легендата — Ледените Великани обявили война на боговете и яздели глетчерите си по земята, опитвайки се да замразят целия свят. В крайна сметка се отказали и прибрали искрящите си ледени орди обратно в потайните си земи, сред острите като бръснач била на планините близо до Центъра. Никой в равнините не знаеше защо са го сторили; общо беше мнението у по-младото поколение на Сто Лат — градът около скалата, — че това е станало защото мястото е убийствено скучно.

Бинки изтропа в нищото и докосна каменните плочи на най-високата кула в замъка. Смърт слезе и поръча на Морт да се заеме с торбата зоб.

— Няма ли някой да забележи, че тук горе има кон? — попита той, докато вървяха към някаква стълбищна шахта.

Смърт поклати глава.

— ТИ БИ ЛИ ПОВЯРВАЛ, ЧЕ КОН МОЖЕ ДА ЗАСТАНЕ НА ПОКРИВА НА ТАЗИ КУЛА? — попита той.

— Не. Няма как да се качи по стълбите — каза Морт.

— ТОГАВА?

— О! Разбирам. Хората не искат да видят неща, които просто е невъзможно да съществуват.

— БРАВО.

Сега те вървяха по широк коридор, с гоблени по стените. Смърт бръкна под наметалото си, извади един пясъчен часовник и се вгледа в него на слабата светлина.

Беше изключително фина изработка. Стъклото представляваше плетеница от сложни плоскости, затворено в изящна рамка от дърво и месинг. На нея бяха дълбоко гравирани думите „Крал Олерв Копелето“.

Пясъкът вътре странно искреше. Бе останал съвсем малко.

Смърт си затананика и отново прибра часовника в каквито и да бяха потайните гънки, които беше обитавал.

Свиха зад един ъгъл и се удариха в стена от шумове. Озоваха се в зала пълна с хора, под облак дим и гълчава, които се издигаха нагоре чак до обитаваните само от знамена сенки по покрива. Високо в някаква галерия трио трубадури полагаше напразни усиля да бъде чуто.

Появата на Смърт не предизвика особено раздвижване. Лакеят на входа се обърна към него, отвори уста, след което се намръщи отнесено и се замисли за нещо друго. Групичка придворни погледна към тях, но очите им моментално се разфокусираха щом здравият разум взе връх над другите пет сетива.

— ИМАМЕ САМО НЯКОЛКО МИНУТИ — каза Смърт и посегна към чаша от минаващ наблизо поднос. — ДА СЕ СМЕСИМ С ТЪЛПАТА.

— Те не виждат и мен! — каза Морт. — Но аз съществувам!

— ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НЕ ВИНАГИ Е ТАКАВА, КАКВАТО ИЗГЛЕЖДА — каза Смърт. — ВСЪЩНОСТ, ЩОМ НЕ ЖЕЛАЯТ ДА ВИДЯТ МЕН, СЪС СИГУРНОСТ НЕ ЖЕЛАЯТ ДА ВИДЯТ И ТЕБ. ТОВА СА АРИСТОКРАТИ, МОМЧЕ. ТЯХ ГИ БИВА ДА НЕ ВИЖДАТ НАОКОЛО. КАКВО ТЪРСИ В ПИТИЕТО МИ ТАЗИ ЧЕРЕШКА НА КЛЕЧКА?

— Морт — каза Морт механично.

— ДА РЕЧЕШ, ЧЕ МУ ПРИДАВА ВКУС. АБЕ ЩО ЛИ МУ ТРЯБВА НА НЯКОЙ ДА ПЪХА ЧЕРЕША НА ПРЪЧКА В ЕДНО НАИСТИНА ДОБРО ПИТИЕ?

— Сега, какво ще се случи? — попита Морт. Един възрастен граф се бутна в лакътя му, погледна навсякъде освен в него и отмина.

— ИЛИ ВЗЕМИ ТОВА, НАПРИМЕР — каза Смърт и посочи поднос с хапки. — ДОБРЕ, ГЪБИ — ХУБАВО, ПИЛЕ — ХУБАВО, СМЕТАНА — ДА, НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ, АМА ЗАЩО ЗА БОГА ТРЯБВА ДА ГИ СМЕЛЯТ И ДА ПЪЛНЯТ С ТЯХ ОНЕЗИ ГОТВАРСКИ ФОРМИЧКИ?

— Моля? — каза Морт.

— ТОВА СА ТЕ, СМЪРТНИТЕ — продължи Смърт. — ДАДЕНИ СА ИМ ЕДВА НЯКОЛКО ГОДИНИ НА ТОЗИ СВЯТ И ТЕ ПРАВЯТ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ДА ГИ УСЛОЖНЯТ. ОЧАРОВАТЕЛНО, НАЛИ. ВЗЕМИ СИ КРАСТАВИЧКА.

— Къде е кралят? — попита Морт и проточи шия над дворцовите глави.

— ОНЯ ПРИЯТЕЛ, СЪС ЗЛАТИСТАТА БРАДА — отвърна Смърт. Потупа един лакей по рамото и докато той се озърташе глупашки, сви още едно питие от подноса му.

Морт заоглежда наоколо и накрая откри фигурата, застанала в малка групичка насред тълпата и надала ухо, за да чуе по-добре какво й казва един нисък благородник. Беше висок мъж, добре сложен и с онова спокойно, решително лице, от което всеки би купил употребяван кон на доверие.

— Няма вид на лош крал — каза Морт. — Защо някой ще иска да го убива?

— ВИЖДАШ ЛИ МЪЖА ДО НЕГО? ОНЯ С ТЪНКИТЕ МУСТАЧКИ И ГУЩЕРОВАТА УСМИВКА? — Смърт го посочи с косата.

— Да?

— НЕГОВ БРАТОВЧЕД И ДУК НА СТО ХЕЛИТ. НЕ Е ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ ХОРА — каза Смърт. — ДОБРЕ СЕ ОПРАВЯ С ШИШЕТО ОТРОВА. В ОПАШКАТА ЗА ТРОНА ПРЕДИ ГОДИНА БЕШЕ ПЕТИ, А СЕГА Е ВТОРИ. КАТЕРАЧ ОТ КАРИЕРАТА, ТАКА ДА СЕ КАЖЕ. — Той затършува под наметката и извади пясъчен часовник, в който черен пясък се изнизваше между желязна решетка с остри шипове. Раздруса го за проба. — И МУ ОСТАВАТ ПОНЕ ОЩЕ ТРИЙСЕТ — ТРИЙСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ ЖИВОТ — каза той с въздишка.

— Как, и този същият се разхожда насам-натам и убива хора? — каза Морт. Поклати глава. — Не съществува справедливост.

Смърт въздъхна.

— НЕ — каза той, подавайки питието си на един прислужник, който с изненада откри, че изведнъж държи празна чаша в ръката си. — СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

Изтегли меча си, със същото тънко като сянка и леденосиньо острие, както това на служебната коса, и пристъпи напред.

— Мислех си, че използвате само косата — прошепна Морт.

— КРАЛЕТЕ ПОЛУЧАВАТ МЕЧА — каза Смърт. — ТОВА Е КРАЛСКИ… КАК МУ ВИКАТ… ПРЕРОГАТИВ.

Свободната му ръка отново впи кокалчета под наметката и извади часовника на Крал Олерв. В горната й половина се гушеха последните няколко песъчинки.

— СЛЕДИ МЕ ВНИМАТЕЛНО — каза Смърт. — МОЖЕ ВПОСЛЕДСТВИЕ ДА ТЕ ПРЕПИТАМ.

— Чакайте — каза Морт отчаяно. — Не е честно. Не можете ли да спрете?

— ЧЕСТНО? — каза Смърт. — ЧЕ КОЙ ТУК ГОВОРИ ЗА ЧЕСТНОСТ?

— Ама, нали другият е такъв…

— ЧУЙ СЕГА — каза Смърт, — ТУКА ЧЕСТНО НЕ ИГРАЕ. НЕ МОЖЕШ ДА ВЗИМАШ СТРАНА. МИЛОСТИВИ БОЖЕ, ЩОМ Е УДАРИЛ ЧАСЪТ, УДАРИЛ Е И ТОЛКОЗ. РАЗБРА ЛИ, МОМЧЕ.

— Морт — изстена Морт, зяпайки в тълпата.

И точно в този момент я видя. Неочаквано разместване в навалицата отвори пролука между Морт и слабо, червенокосо момиче, седнало сред групичка по-възрастни дами зад гърба на краля. Не беше точно красива, тъй като беше свръхнадарена в сферата на луничките и, откровено казано, беше малко кльощава. Но щом я зърна, Морт изпадна в такъв шок, който нажежи подсъзнанието му и го отнесе, с гадно хихикане, ча-а-ак на дъното на стомаха му.

— ВРЕМЕ Е — каза Смърт и смушка Морт с остър лакът. — СЛЕДВАЙ МЕ.

Смърт тръгна към краля, хванал здраво меча. Морт примигна и го последва. За миг очите на момичето срещнаха неговите и незабавно се отклониха — после се завъртяха обратно, дърпайки и главата с тях, а устата й вече оформяше едно „о“ от ужас.

Гръбнакът на Морт омекна. Хукна право към краля.

— Пазете се! — изкрещя той. — Грози Ви голяма опасност!

И тогава светът около него стана на петмез. Той започна да се изпълва със синьо-виолетови сенки — като в инфарктен сън, а дворцовата глъч утихна до нивото на далечен, стържещ звук, сякаш някой до теб слуша музика с уокмен. Морт видя как Смърт застава дружески до краля и обръща очи към…

… балкона с музиканти.

Морт видя стрелеца, видя лъка, видя стрелата, която вече летеше през въздуха със скоростта на болен охлюв. Колкото и бавно да летеше тя, той пак не можеше да я надбяга. Трябваха му сякаш часове, докато овладее натежалите си крака, но най-сетне успя да ги накара едновременно да стъпят на пода и се оттласна с ускорение, като на континентален дрейф.

Докато се извиваше бавно във въздуха, Смърт каза без злоба:

— НЯМА ДА СТАНЕ. ЕСТЕСТВЕНО, ИСКА ТИ СЕ ДА ОПИТАШ, НО ЗНАЙ, ЧЕ НЯМА ДА СТАНЕ.

Като насън, Морт се носеше през смълчания свят…

Стрелата се заби. Смърт замахна, стиснал меча с две ръце, и леко го прекара през врата на краля, без да остави и следа. На Морт му се стори, докато плуваше спиралообразно в полутъмния свят, че от тялото се отлели нещо подобно на душа.

Не би могло да е кралят, защото той явно продължаваше да стои изправен и да гледа право в Смърт с израз на пълна почуда. Само долу в краката му се появи нещо мъгляво, а някъде много далеч хората реагираха с викове и писъци.

— ЧИСТА РАБОТА — каза Смърт. — КРАЛСКИТЕ ОСОБИ СА МИ ВИНАГИ ПРОБЛЕМ. ВСЕ ИСКАТ ДА СЕ ПОЗАДЪРЖАТ ОЩЕ МАЛКО. ВИЖ — СЕЛЯНИНА, ТОЙ ПЪК ВСЕ БЪРЗА И НЕ МОЖЕ ДА ЧАКА.

— Кой, по дяволите, си ти бе? — попита кралят. — Какво търсиш тук? А? Стража! Заповяд…

Повелителната информация от зрението в крайна сметка си проправи път до мозъка. Морт беше впечатлен. Крал Олерв дълги години се бе държал здраво за престола, и сега, макар и вече мъртъв, знаеше как да се държи.

— О! — каза той, — сега разбирам. Не Ви очаквах тъй скоро.

— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза Смърт, като се поклони ниско, — МАЛЦИНА СА ТЕЗИ, ДЕТО МЕ ЧАКАТ.

Кралят се огледа. Тихо и сумрачно беше в този свят на сенки, но там някъде навън като че ли цареше оживление.

— Това там долу съм аз, нали?

— ОПАСЯВАМ СЕ, ДА, СИР.

— Елегантна работа. Арбалет, нали?

— ДА. А СЕГА, СИР, БИХТЕ ЛИ…

— Кой я свърши? — попита кралят. Смърт се поколеба.

— НАЕМЕН УБИЕЦ ОТ АНКХ-МОРПОРК — каза той.

— Хм. Хитро. Поздравявам Сто Хелит. Пък аз да се тъпча със серуми и противоотрови. Няма противоотрова за стоманата, а? А?

— НАИСТИНА НЯМА, СИР.

— Пак номера с въжената стълба и чакащия кон при портите, нали?

— ТАКА ИЗЛИЗА, СИР — отвърна Смърт и нежно хвана сянката на краля за ръката. — АКО ТОВА Е НЯКАКВА УТЕХА, КОНЯТ ЩЕ ТРЯБВА ДА Е БЪРЗ.

— Ъ?

Смърт позволи на неизменно стегнатата си усмивка малко да се удължи.

— ИМАМ СРЕЩА С ЕЗДАЧА УТРЕ В АНКХ — каза Смърт. — КАК ДА ТИ КАЖА, ПОЗВОЛИЛ Е НА ДУКА ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ХРАНАТА МУ ЗА ИЗ ПЪТ.

Кралят, който беше забележително подходящ за работата си, а това ще рече, че не беше автоматично много съобразителен, размисли един миг и после се разсмя кратко. Чак сега забеляза Морт.

— Този кой е? — попита той. — И той ли е мъртъв?

— МОЯТ ЧИРАК — отвърна Смърт. — КОГОТО В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ХУБАВО ЩЕ ГО НАХОКАМ, ТОЗИ НЕХРАНИМАЙКО.

— Морт — каза Морт механично. Разговорът им звучеше до него, но очите му не можеха да се откъснат от сцената наоколо. Той се чувстваше истински. Смърт изглеждаше солиден. Кралят беше в изненадващо добър вид за човек, който е умрял. Но целият останал свят беше като маса плуващи сенки. Фигури се надвесваха над рухналото тяло и преминаваха през Морт, сякаш бяха направени от мъгла.

Момичето бе коленичило и плачеше.

— Това е дъщеря ми — каза кралят. — Би трябвало да съм тъжен. Защо не съм?

— ЧУВСТВАТА ОСТАВАТ НАЗАД. ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ЖЛЕЗИ.

— А! Така ще да е, предполагам. Тя не ни вижда, нали?

— НЕ.

— Вероятно няма никакъв начин да й…?

— НИКАКЪВ — каза Смърт.

— Само че тя ще стане кралица, и ако бих могъл…

— СЪЖАЛЯВАМ.

Момичето погледна нагоре право през Морт. Той проследи как дукът мина зад нея и постави съчувствено ръка на раменете й. Бегла усмивка пробяга по устните на мъжа. Беше от онези, дето лежат на песъчливия бряг и дебнат за неразумни плувци.

Да би могла да ме чуеш, каза Морт. Не му се доверявай!

Тя се вгледа в Морт и присви очи. Той протегна ръка и тя премина свободно през нейната.

— ХАЙДЕ, МОМЧЕ. СТИГА ФАНТАСМАГОРИИ.

Морт почувства ръката на Смърт да го стиска за рамото, съвсем по приятелски. Обърна се неохотно и последва Смърт и краля.

Излязоха през стената. Бе наполовина излязъл преди да осъзнае, че преминаването през стени е невъзможно.

Самоубийствената логика на това едва не го уби. Почувства студенината на камъка по крайниците си, преди един глас в ухото му да го осведоми:

— ПОГЛЕДНИ ГО ПО ДРУГ НАЧИН. СТЕНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ТАМ. ИНАЧЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА Я ПРЕМИНЕШ. НАЛИ ТАКА, МОМЧЕ?

— Морт — каза Морт.

— КАКВО?

— Казвам се Морт. Или Мортимър — ядосано рече Морт и продължи напред. Студенината остана зад него.

— ЕТО. НЕ БЕШЕ ЧАК ТОЛКОВА ТРУДНО, НАЛИ?

Морт огледа напред-назад коридора и плесна стената за проба. Вероятно бе преминал през нея, макар че сега тя изглеждаше доста плътна. Малки люспи слюда проблясваха срещу му.

— Как става тоя номер? — попита той. — И как аз го направих? Това магия ли е?

— ВСИЧКО ДРУГО, НО НЕ И МАГИЯ, МОМЧЕ. ПОЧНЕШ ЛИ САМ ДА ГО ПРАВИШ, НЯМА ДА ИМА НА КАКВО ПОВЕЧЕ ДА ТЕ УЧА.

Кралят, който значително беше дифузирал вече, каза:

— Много впечатляващо, наистина. Впрочем струва ми се, че гасна.

— МОРФОГЕНЕТИЧНОТО ВИ ПОЛЕ ОТСЛАБВА — каза Смърт.

Гласът на краля долетя едва като шепот:

— Такава ли била работата?

— С ВСЕКИ Е ТАКА. ПРОСТО ГО ПРИЕМИ.

— Как?

Гласът вече беше само контур във въздуха.

— БЪДИ ТАКЪВ КАКЪВТО СИ.

И тогава кралят рухна, и взе да се смалява, смалява във въздуха, докато накрая от полето остана само една миниатюрна, бляскава точица. Стана толкова бързо, че Морт почти го пропусна. От дух — в прашинка за четвърт миг и една едва чута въздишка.

Смърт леко подхвана блестящото нещо и нежно го скъта някъде в пазвата си.

— Какво стана с него? — попита Морт.

— ТОВА ЗНАЕ САМО ТОЙ — отвърна Смърт. — ХАЙДЕ, ЕЛА.

— Баба ми казваше, че да умреш е като да заспиш — добави Морт, с едва доловима надежда.

— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ЗНАМ. НЯМАМ ОПИТ И В ДВЕТЕ.

Морт огледа за последен път коридора. Големите врати бяха широко разтворени и дворцовата свита се изсипваше навън. Две възрастни дами се опитваха да утешат принцесата, но тя крачеше напред, а те подскачаха зад гърба й като два надути балона. Изгубиха се в друг коридор.

— ЕТО Я, ВЕЧЕ КРАЛИЦА — каза Смърт одобрително. Той харесваше изискания стил.

Бяха вече на покрива, преди да проговори отново.

— ОПИТА СЕ ДА ГО ПРЕДУПРЕДИШ — каза той, докато сваляше торбата зоб от главата на Бинки.

— Да, сър. Съжалявам.

— НЯМАШ ПРАВО ДА СЕ НАМЕСВАШ В СЪДБАТА. КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА РЕШАВАШ КОЙ ДА ЖИВЕЕ И КОЙ ДА УМРЕ?

Смърт следеше внимателно изражението на Морт.

— САМО НА БОГОВЕТЕ ИМ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО ПРАВЯТ — добави той. — АКО СЕ ЗАМЕСИШ СЪС СЪДБАТА БИЛО ТО И НА ЕДИН ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК САМО, МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ ЦЕЛИЯ СВЯТ. ТОВА ЯСНО ЛИ ТИ Е?

Морт кимна нещастно.

— Сега, ще ме пратите ли обратно у дома? — попита той.

Смърт се наведе, вдигна го и го сложи отзад на седлото.

— ЗАЩОТО ПРОЯВИ СЪЧУВСТВИЕ, ЛИ? НЕ. ЩЯХ ДА ГО НАПРАВЯ, АКО БЕ ПОКАЗАЛ, ЧЕ ИЗПИТВАШ УДОВОЛСТВИЕ. НО, ЩЕ ТРЯБВА ДА НАУЧИШ ОНОВА СЪЧУВСТВИЕ, КОЕТО ПРИЛЯГА НА ЗАНАЯТА ТИ.

— Какво е то?

— ОСТРИЕТО ДА Е НАТОЧЕНО ДОБРЕ.

Изминаха дни, но колко — Морт нямаше представа. Мрачното слънце в света на Смърт редовно се претъркулваше през небето, но посещенията в човешкия свят като че ли не следваха никаква система. Освен това Смърт не посещаваше само крале и важни битки; повечето лични срещи бяха със съвсем обикновени хора.

Храната се сервираше от Албърт, който много се усмихваше на себе си и почти не говореше. Изабел си стоеше предимно в стаята, ако не яздеше понито си по черните склонове зад къщата. Гледката е разветите й на вятъра коси би била още по-впечатляваща, при условие че тя бе по-добър ездач, понито — малко по-високо, или ако косите й се вееха малко по-естествено. Някои коси се веят, други не. Е, нейните — не.

Когато бе в къщата, а не навън, за което Смърт използваше термина „ПО РАБОТА“, Морт помагаше на Албърт, намираше си нещо да свърши в градината или конюшнята, или се ровеше в просторната библиотека на Смърт, изчитайки всичко със скорост и лакомия, характерна за онези, които за пръв път откриват магията на писаното слово.

Повечето от книгите в библиотеката бяха биографии, разбира се.

В едно отношение обаче те бяха необикновени. Пишеха се сами. Книгите на вече починалите се бяха изписали — очевидно — от кора до кора, докато на неродените — трябваше да се примирят с празни страници. Всички останали… Морт откри, като отбеляза мястото и преброи изписаните нови редове, че някои книги се пишеха със скорост до четири, пет абзаца на ден. Не можа да разпознае почерка.

Най-накрая събра кураж.

— ЕДИН КАКВО? — каза Смърт с израз на пълна почуда, както седеше зад резбованото си бюро и прехвърляше в ръце ножа си за писма, оформен като коса.

— Един свободен следобед — повтори Морт. Изведнъж стаята стана подтискащо голяма, а той — прекалено виден в средата на килима с размерите на поле.

— НО ЗАЩО? — попита Смърт. — НЕ БИ МОГЛО ДА Е, ЗА ДА ПРИСЪСТВАШ НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА БАБА СИ — добави той. — ЩЯХ ДА ЗНАМ.

— Искам само да, така де, да изляза и да се срещна с хора — каза Морт, като се опитваше да издържи на немигащия син поглед.

— НО ТИ СЕ СРЕЩАШ С ХОРА ВСЕКИ ДЕН — протестира Смърт.

— Да, така е, обаче, ами, не за дълго — каза Морт. — Искам да кажа, хубаво би било да срещна някой, с продължителност на живота по-голяма от оставащите му броени минути. Сър — добави той накрая.

Смърт барабанеше с пръсти по бюрото, с шум, сякаш мишки танцуваха степ, и задържа погледа си върху Морт още няколко секунди. Забеляза, че май момчето е с по-малко лакти отпреди — че стои малко по-изправено и, какво да се лъжем, използваше изрази като „продължителност на живота“. За всичко е виновна библиотеката.

— МНОГО ДОБРЕ — каза той неохотно. — ВСЕ ПАК МИСЛЯ, ЧЕ ТУК ИМАШ ВСИЧКО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕШ. РАБОТАТА НЕ Е ИЗМОРИТЕЛНА, НАЛИ?

— Не, сър.

— И ПОЛУЧАВАШ ДОБРА ХРАНА, И ТОПЛА ЗАВИВКА, И ПОЧИВКА, И ХОРА НА ТВОЯТА ВЪЗРАСТ.

— Моля, сър? — каза Морт.

— ДЪЩЕРЯ МИ — каза Смърт. — ВЕЧЕ СИ Я СРЕЩАЛ, НАЛИ?

— О! Да, сър.

— ТЯ Е С МНОГО БЛАГ ХАРАКТЕР, КАТО Я ОПОЗНАЕШ.

— Сигурен съм, че е така, сър.

— И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, ТИ ИСКАШ… — Смърт изрече думите с нотка на неудоволствие — ЕДИН СВОБОДЕН СЛЕДОБЕД?

— Да, сър. Ако позволите, сър.

— ДОБРЕ. ТАКА ДА БЪДЕ. СВОБОДЕН СИ ДО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ.

Смърт отвори големия си тефтер, взе перо и започна да пише. От време на време се пресягаше и преместваше пуловете на сметало.

След минута вдигна поглед.

— ОЩЕ ЛИ СИ ТУК — каза той. — ВРЕМЕТО ТИ ВЕЧЕ ТЕЧЕ — добави кисело.

— Ъм — каза Морт, — хората ще ме виждат ли, сър?

— ПРЕДПОЛАГАМ, ТОЕСТ СИГУРЕН СЪМ — каза Смърт. — БИХ ЛИ МОГЪЛ ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН С НЕЩО ДРУГО ПРЕДИ ДА ПРЕДПРИЕМЕШ ТОЗИ… НАБЕГ?

— Ами, сър, има едно нещо сър, не зная как да стигна до света на смъртните, сър — каза Морт отчаяно.

Смърт въздъхна шумно и отвори някакво чекмедже в бюрото.

— ПРОСТО ВЪРВИШ И… СТИГАШ.

Морт кимна нещастно и пое дългия път до вратата на кабинета. В момента, в който я отвори, Смърт се прокашля.

— МОМЧЕ! — извика той и метна нещо във въздуха.

Морт го хвана механично, докато вратата се отвори със скърцане.

Рамката и вратата изчезнаха. Дебелият килим под краката му се превърна в кални павета. Ярка дневна светлина се изля върху него като живак.

— Морт — каза Морт, на вселената като цяло.

— Какво? — попита един продавач на сергия до него. Морт се огледа. Намираше се на претъпкано с хора и животни пазарище. Всичко, що бе стока, се продаваше — от игли до (посредством шепа пътуващи пророци) идеи за спасение. Всеки разговор, по-тих от крещене, замираше.

Морт потупа продавача по темето.

— Виждаш ли ме? — попита той.

Продавачът присви очи и го огледа критично.

— Тъй мисля — каза той, — или някой, с когото много си приличаш.

— Благодаря — рече Морт, неимоверно облекчен.

— Дума да няма. По цял ден гледам хора и то безплатно. Търсиш ли връзки за обувки?

— Май не — каза Морт. — И кое е това място?

— Ама ти не знаеш?

Двама от съседната сергия гледаха втренчено към Морт. Мисълта му форсира оборотите.

— Господарят ми много пътува — каза той, убедително. — Пристигнахме снощи, а аз бях заспал в каруцата. Сега имам свободен следобед.

— Аха — каза продавачът. Наведе се напред съзаклятнически. — Търсиш къде да си прекараш приятно, нали? Бих могъл да те оправя.

— Ще ми е приятно само да разбера къде съм — съгласи се Морт.

Мъжът бе париран.

— Тук е Анкх-Морпорк — каза той. — Всеки би трябвало да го вижда. И помирисва.

Морт подуши. Определено витаеше нещо във въздуха на тоя град. Създаваше усещането, че е въздух, който е видял доста живот. С всяко вдишване човек се убеждаваше, че наоколо има още хиляди други хора и че почти всички те имат подмишници.

Сергиджията огледа Морт критично, като отбеляза бледото лице, добре скроените дрехи и странното му присъствие — ефект аналогичен на свитата пружина.

— Виж, ще бъда прям — каза той. — Знам пътя до най-хубавия бардак.

— Благодаря, вече обядвах — отвърна Морт неопределено. — Но бихте могли да ми кажете, дали не е наблизо… мисля, че се казваше, Сто Лат?

— На около двайсет мили оттук по посока на Центъра, но там няма нищо за млад човек като теб — каза търговецът забързано. — Виждам, че си сам, че търсиш нови срещи, нови тръпки, нов романс…

Междувременно Морт бе разтворил кесията, дадена му от Смърт. Беше пълна с дребни златни монети, с големината на пайети.

В главата му отново изплува образ на бледо младо лице под водопад от червени коси, което някак бе усетило присъствието му в залата. Блуждаещите в мозъка му чувства от последните няколко дни изведнъж се фокусираха в една точка.

— Искам — каза твърдо той, — много бърз кон.

Пет минути по-късно Морт вече се беше изгубил.

Този район на Анкх-Морпорк беше известен като „Сенките“ — вътрешна градска територия, която спешно се нуждаеше или от правителствена помощ, или от — за предпочитане — огнемет. Слабо бе да се нарече мръсен, защото това би разтеглило понятието до скъсване. Беше мръсен, че и отгоре — където Айнщайновата относителност вече придаваше очарование на отвратителността — с което той се перчеше, сякаш бе носител на архитектурен приз. Беше шумен, лепкав и миришеше на кравешки обор.

Той беше заобиколен не толкова от съседни области, колкото от екология, като огромен земен коралов риф. Населяваха го човеци, или по-скоро човешките еквиваленти на омарите, калмарите, скаридите и т.н. И на акулите.

Морт се луташе безнадеждно из кривите сокаци. От птичи поглед, човек би открил определена закономерност в движението на хората зад него, което говореше за група хора, небрежно събираща се около една цел, и правилно би заключил, че Морт и златото му ще имат кажи-речи същата продължителност на живота като на трикрак таралеж, който пресича магистрала с шест ленти.

Трябва вече да е станало ясно, че „Сенките“ не бяха място, заселено с граждани. По-скоро бърложани. Морт периодически правеше опити да завърже разговор с някой от тях, за да научи пътя към някой добър търговец на коне. Бърложанинът изръмжавате нещо и отминаваше, тъй като всеки който би искал да живее в „Сенките“ повече от три часа, си бе изработил специфичен нюх и зарязваше Морт, както селянин — високото дърво по време на гръмотевична буря.

И така, най-накрая Морт стигна до брега на Анкх, най-великата от реките. Тя беше бавна и тежка с наноси от равнините още преди да навлезе в града, а докато стигнеше до „Сенките“, дори и агностик би могъл да премине по нея. Трудно бе човек да се удави в Анкх, по-лесно беше да се задуши.

Морт огледа повърхността колебливо. Като че се движеше. Онова май бяха мехури. Трябваше да е вода.

Въздъхна дълбоко и се обърна.

Зад него се бяха появили трима апаши, извлечени сякаш от каменните зидове. Имаха тежкия, тъп вид на ония отрепки, чието появяване във всеки разказ подсказва, че сега е време главният герой да бъде малко поизплашен, ама малко, защото, съвсем естествено, те ще останат адски изненадани.

Гледаха мръсно. Правеха го добре.

Един от тях бе извадил нож и описваше с него малки кръгчета във въздуха. Запристъпва бавно към Морт, а другите двама му осигуряваха неморална подкрепа.

— Дай парите — изграчи той.

Ръката на Морт посегна към кесията на колана.

— Чакайте малко — каза той. — А после?

— К’во?

— Как к’во, парите или живота, нали така? — каза Морт. — Обикновено крадците това желаят. Животът Ви или парите Ви. Прочетох го веднъж в някаква книга — добави той.

— Може, може — съгласи се крадецът. Чувстваше как губи инициативата, после блестящо я овладя. — От друга страна, може да стане, парите и живота, нали. Един вид, двойна печалба, а? — Мъжът изгледа косо колегите си, които се изкискаха по ноти.

— В такъв случай… — започна Морт и вдигна кесията с една ръка, готов да я запрати колкото се може по-навътре в Анкх, при все, че имаше вероятност да рикошира.

— Хей, какво правиш? — попита крадецът. Хукна напред, но се закова на място, щом Морт заплашително я разклати.

— Ами — започна Морт, — аз го разбирам така. След като вие така или иначе ще ме убиете, тогава ще се отърва от парите. Ваша воля. — За да бъде всичко по-нагледно, той измъкна една монета от кесията и я запрати към водата, която я прие с противящ се, засмукващ звук. Крадците потръпнаха.

Водачът им погледна кесията. Погледна ножа си. Погледна Морт в лицето. Погледна колегите си.

— Извинявай — каза той и тримата се скупчиха.

Морт премери разстоянието до края на уличката.

Нямаше да успее. Както и да е, тези тримата пък изглежда бяха добри и в гоненето на хора. Само логиката малко ги поизпотяваше.

Водачът им отново се обърна към Морт. Хвърли поглед за последно към другите двама. Те кимнаха решително.

— Решихме да те убием, а за парите — ще рискуваме — каза той. — Не желаем тази история да се разчуе.

Другите двама изтеглиха ножовете си.

Морт преглътна.

— Това е неразумно — каза той.

— Защо?

— Ами, не ми харесва, като начало.

— Не се предполага на теб да ти хареса, предполага се да… умреш — каза крадецът, пристъпвайки напред.

— Не ми е време сега да умра — каза Морт, отстъпвайки назад. — Сигурен съм, че щяха да ми съобщят.

— Брей — каза крадецът, на когото бе започнало да му писва. — Я го гле’й, щели били, така ли? Грамадни вонящи слонски говна!

Морт тъкмо беше отстъпил още назад. През стена.

Прима-крадецът се опули срещу плътната каменна зидария, която беше погълнала Морт, накрая хвърли ножа.

— Е, да си… майката — каза той. — Да го… в магьосника. Мразя да… магьосници!

— Не ги…, тогава — изръмжа един от сподвижниците му, произнасяйки без никакво усилие цял ред точки.

Третият член на триото, който малко бавно схващаше, каза:

— Я на тоя, мина през стената!

— Дебнахме го, дебнахме цел ден и к’во — изръмжа вторият. — Виде ли, що за глупак си бе, Чесън. Казах ти аз, че тоя ми мяза на магьосник, че магьосници само ходят сами тука. Нали ти казах бе, че мяза на магьосник, а? Казах ти също…

— Май, ’зе много да плямпаш — изръмжа водачът.

— Видех го, мина ей през оная стена там…

— Я. Брей!

— Брей, я!

— Баш през нея мина, видехте ли бе?

— Мислиш, сече ти пипето, а?

— Сече то, та даже реже!

Водачът грабна ножа от калта с едно змиевидно движение.

— Като този ли, а?

Третият крадец се хвърли да рита и блъска бясно стената, докато зад него се чуваха шум на борба, пъшкане и някакви влажни, бълбукащи звуци.

— Бе, стена си е то — каза той. — Това е то, на туй му викат стена. Я, как става тая работа бе, а момчета?

— Момчета?

Спъна се в проснатите тела.

— Ох! — каза той. Колкото и бавно да му щракаше мозъкът, той много бързо откри нещо важно. Намираше се съвсем сам, на глух сокак в „Сенките“. Хукна да се спасява и, може да се каже, стигна далече.

Смърт крачеше бавно по плочките в стаята с пясъчните часовници и проверяваше редиците работещи хронометри. Албърт го следваше чинно, разтворил големия тефтер в ръце.

От всички страни се надигаше бучене, като огромен сив водопад.

Идеше от рафтовете, където, опнали се до безкрая, редиците пясъчни часовници отронваха песъчинките на жизненото време. Шумът беше тежък, беше глух, шум, който се изливаше като прегорял карамел върху блестящия розов пудинг на душата.

— МНОГО ДОБРЕ — каза Смърт, накрая. — ОБЩО СТАВАТ ТРИ. НОЩТА ЩЕ Е СПОКОЙНА.

— Значи, Гууди Хамстринг, отново Абатът Лобсанг и онази Принцеса Кели — рече Албърт.

Смърт погледна трите пясъчни часовника в ръката си.

— МИСЛЕХ СИ, ДАЛИ ДА НЕ ПРАТЯ МОМЧЕТО ТАЗИ ВЕЧЕР — каза той.

Албърт се консултира с тефтера си.

— Ами, Гууди не би трябвало да прави въртели, а Абатът — така да се каже — има опит — каза той. — Жалко за принцесата. Едва петнайсетгодишна. Може работата да се закучи.

— ДА. НАИСТИНА, ЖАЛКО.

— Господарю?

Смърт стоеше с третия пясъчен часовник в ръка, загледан замислено в отблясъците по стъклото. Въздъхна.

— ТЪЙ МЛАДА…

— Добре ли сте, господарю? — попита Албърт, с глас, изпълнен с тревога.

— НО ВРЕМЕТО, ТОЗИ БЕЗСПИРЕН ПОТОК, НОСИ СВОИТЕ…

— Господарю!

— КАКВО? — каза Смърт сепнато.

— Преуморявате се, господарю, това е всичко…

— КАКВИ ГЛУПОСТИ ДРЪНКАШ, ЧОВЕЧЕ?

— Нещо Ви беше станало, господарю.

— ДРЪН-ДРЪН. МНОГО СЪМ СИ ДОБРЕ. ТАКА, СЕГА, ЗА КАКВО ГОВОРЕХМЕ?

Албърт сви рамене и пак се вгледа във входящите номера от книгата.

— Гууди е вещица — каза той. — Може да се докачи, ако й изпратите Морт.

Всички практикуващи магия получаваха правото, щом личният им пясък изтече, самият Смърт да се яви и да ги прибере, а не някой от подчинените му.

Смърт сякаш не чу какво каза Албърт. Отново се взираше в пясъчния часовник на Принцеса Кели.

— КАКВО Е ТОВА ЧУВСТВО НА ПЕЧАЛНО СЪЖАЛЕНИЕ, КОЕТО ИЗНИКВА В ГЛАВАТА ТИ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТАКИВА, КАКВИТО ОЧЕВИДНО СА?

— Тъга, господарю. Предполагам. А сега…

— АЗ СЪМ ТЪГАТА.

Албърт остана с отворена уста. Най-после успя да се съвземе, само колкото да изтърси:

— Господарю, говорехме за Морт!

— КОЙ МОРТ?

— Вашият чирак, господарю — каза Албърт, търпеливо. — Високото момче.

— А, ДА, РАЗБИРА СЕ. ДОБРЕ, ЩЕ ИЗПРАТИМ НЕГО.

— Готов ли е да действа сам, господарю? — попита Албърт, колебливо.

Смърт се замисли.

— МОЖЕ ДА СЕ СПРАВИ — каза той накрая. — УМЕН Е, БЪРЗО СХВАЩА И, НАИСТИНА — добави той, — ДОКОГА ХОРАТА ЩЕ ЧАКАТ ВСЕ АЗ ДА ТИЧАМ ПО ПЕТИТЕ ИМ.

Морт се пулеше на плюшената завеса, само на сантиметри от носа му.

Минах през стената, помисли си той. А това е невъзможно.

Той предпазливо отмести завесата и провери да не би там никъде да се крие врата зад нея, но констатира само олющена мазилка, която на места оголваше влажна, но внушително плътна зидария.

Почука я с пръст. Недвусмислено ясно беше, че обратният път няма да е оттам.

— Добре — каза той на стената. — И сега какво?

Глас зад гърба му каза:

— Ъм. Извинете, моля?

Много бавно, Морт се обърна.

Скупчено около маса в средата на стаята, седеше едно Клачианско семейство, което се състоеше от баща, майка и половин дузина дечица като аптекарски шишета. Осем чифта кръгли очи се бяха заковали в Морт. Деветият — не беше, защото притежателят им — един грохнал прародител с неопределим пол — се беше възползвал от паузата, за да си пробие път до общата паница с ориз, като следваше принципа „варената риба в ръката е по-ценна от всякакви паранормални явления“, и с целенасоченото си преживяне накъсваше тишината.

В един от ъглите на пренаселената стая имаше малък олтар на Офлър — шесторъкият Бог — Крокодил на Клач. Хилеше се досущ като Смърт, с тази разлика, разбира се, че около Смърт не кръжаха ято свещени птици, които да му носят вести от вярващите и да се грижат за хигиената на челюстите му.

Клачианците тачат гостоприемството повече от всички други добродетели. Докато Морт още се блещеше, жената взе още една чиста чиния от полицата зад нея и мълчаливо започна да я пълни от голямата купа, издърпвайки — след кратка борба — вкусно парче сом от старческите пръсти. През цялото това време, изписаните й с въглен очи не се откъсваха от Морт.

Явно бащата беше този, който бе проговорил. Морт нервно се поклони.

— Прощавайте — каза той. — Ъ… ъ, аз май съм минал през стената. — Доста неубедително извинение, трябваше да си признае.

— Моля? — каза мъжът. Подрънквайки с гривни, жената внимателно нареди няколко резена чушка в чинията и ги напръска — за ужас на младежа — с тъмнозелен сос. Беше го опитал преди няколко седмици и макар рецептата да бе много заплетена, едно близване му бе достатъчно да установи, че е приготвен от рибешки вътрешности, престояли няколко години в бидон с марината от жлъчка на акула. Смърт беше казал, че харесването му е въпрос на възпитание на вкуса. Морт беше решил да не си прави труда.

Опита да се измъкне покрай стената и към вратата, премрежена с навървени мъниста, а всички глави едновременно се обърнаха да го проследят. Опита широка усмивка.

Жената рече:

— Защо този демон си показва зъбите, съпруже на моя живот?

Мъжът рече:

— Може да е от глад, луна на моето желание. Натрупай още риба!

А прародителят възнегодува:

— Туй аз го ядях, нещастно отроче. Проклятие да се стовари там, дето се не почита възрастта!

Получи се следното: макар думите да влизаха в ушите на Морт на разговорен клачиански, с всички заврънкулки и трудни дифтонги на този толкова древен и сложен език, че имаше петнайсет различни думи със значение на „убийство“, и то много преди още останалата част от човечеството да дозрее до идеята да се халосват един друг с камъни по главите, тези, същите думи стигаха в мозъка му ясни и разбираеми, като на матерния му език.

— Не съм демон! Човек съм! — каза той и замлъкна шокиран, като се чу да говори на перфектен клачиански.

— Крадец, така ли? — каза бащата. — Убиец? Да не би пък да си данъчен инспектор, щом се вмъкваш така потайно? — Ръката му се плъзна под масата и извади сатър, наточен като бръснач. Жена му изпищя, изпусна чинията и притисна най-малкото от децата към себе си.

Морт проследи как острието разпори въздуха и се предаде.

— Нося ви поздрави от най-тъмните кръгове на ада — осмели се той.

Промяната бе невероятна. Сатърът се скри и семейството разцъфна в усмивки.

— Цяло щастие е за нас посещението на един демон — засия бащата. — Каква ще е волята ти, о, прокълната семко от слабините на Офлър?

— Моля? — рече Морт.

— Демонът дарява благоденствие и злато оногова, който му служи — каза мъжът. — Как можем да ти помогнем, о, зловонно кучешко дихание на пъклената бездна?

— Ами, не съм много гладен — каза Морт, — но ако знаете откъде бих могъл да взема един бърз кон, ще пристигна в Сто Лат още преди залез-слънце.

Мъжът целият засия и се поклони.

— Знам точното място, зловреден извлек от червата, ако бъдете така добър и ме последвате.

Морт бързо тръгна подире му. Древният прародител ги наблюдаваше критично и продължаваше методично да дъвче.

— На това ли му викат демон тука? — рече той. — Офлър скапа тая прогнила държава, дори демоните й са трето качество. Не стават и на малкия пръст на демоните от Старата ни Родина.

Жената постави малка купичка с ориз в средния чифт скръстени ръце на Офлър (на заранта щеше да е празна) и отстъпи назад.

— Съпругът ми разказваше, че миналия месен сервирал в „Къри Гардънз“ на някакво същество, което не било там — каза тя. — Беше много впечатлен.

Десет минути по-късно мъжът се прибра и, в тържествено мълчание, постави на масата малка купчинка златни монети. Представляваха достатъчно богатство да се купи една значителна част от града.

— Имаше цяла торба с такива — каза той.

Известно време цялото семейството гледа парите. Жената въздъхна.

— Богатството носи много проблеми — каза тя. — Какво ще правим?

— Връщаме се в Клач — каза мъжът решително, — където децата ни ще пораснат в нормална страна, вярна на славните традиции на древния ни род, и където мъжете не е необходимо да работят като келнери за алчни господари, а ще стоят изправени, с гордо вдигнати чела. При това трябва да тръгнем начаса, о нежен цвят на финиковата палма.

— Защо тъй скоро, о, трудолюбиви сине на пустинята?

— Защото — каза мъжът, — току-що продадох най-бързия състезателен кон на нашия Патриций.

Конят не беше нито толкова расов, нито толкова бърз, като Бинки, но пътят бягаше под копитата му и той лесно остави зад себе си няколкото конни стражи, които поради някаква неизвестна причина изявиха желание да разговарят с Морт. Скоро мизерните покрайнини на Морпорк останаха зад гърба им и пътят навлезе в богатите на чернозем равнини Сто, образувани през еоните от периодичните разливи на огромната, бавна Анкх, донесла на областта благоденствие, сигурност и хроничен артрит.

Освен това, беше безумно скучно. Докато светлината бавно се дестилираше от сребристо в златисто, Морт препускаше през плоската, ветровита местност, нашарена — докъдето поглед стига — със зелеви полета. Много неща могат да се кажат за зелето. Човек би могъл надълго и нашироко да говори за богатото му съдържание на витамини, за жизненоважния му принос на желязо, за полезната целулозна маса и безценните хранителни свойства. Все пак, като цяло, едно нещо със сигурност му липсва; а именно — въпреки огромните си хранителни достойнства и морално надмощие над… да речем, нарцисите, то никога не е било гледка, способна да вдъхнови нечия муза. Освен, ако поетът не е гладен, разбира се. От Сто Лат го деляха само двайсет мили, но през призмата на безсмисленият човешки опит, обаче, те изглеждаха като две хиляди.

Стражи пазеха портите на Сто Лат, макар че в сравнение с онези, които патрулираха из Анкх, видът на тези беше по-скоро уплашен и аматьорски. Морт изтопурка край тях, а един от стражите, чувствайки се малко глупашки, попита кой е там.

— Страхувам се, че не мога да спра — каза Морт.

Пазачът беше новак в работата, пък и доста амбициозен. Пазенето не беше точно това, на което се е надявал. Да стои по цял ден прав на крака, в стоманена ризница, с брадва, забучена на дълга дръжка, в ръката — не, не това беше нещото, за което доброволно се беше заловил; беше се надявал на емоции, предизвикателства, на арбалет и поне униформа, която не ръждясва на дъжда.

Той пристъпи напред, готов да защити града от хора, които не зачитат заповедите, дадени им от надлежно овластените градски служители. Морт прецени острието на пиката, кръжащо на няколко сантиметра от лицето му. Всичко това започваше да му писва.

— От друга страна — каза той хладнокръвно, — какво бихте казали, ако ви подаря този чудесен кон, например?

Не беше трудно да открие входа за крепостта. И там пазеха стражи, и те също — с арбалети и дори с още по-мрачен поглед върху живота от първите, а, така или иначе, Морт вече беше свършил конете. Помота се малко насам-натам, докато привлече щедрото им внимание, след което умърлушено пое по улиците на малкия град, чувствайки се абсолютен глупак.

След всичко това, след безкрайните мили със зеле, след като гърбът му се беше вдървил като талпа, той дори не знаеше защо е тук. И какво от това, че тя го е видяла, дори и когато той беше невидим? Имаше ли някакво значение? Разбира се, че не. Само дето продължаваше да вижда лицето й пред себе си, и искрицата надежда в погледа й. Искаше му се да й каже, че всичко ще се оправи. Искаше му се да й разкаже за себе си и за всички свои мечти. Искаше да разбере коя е нейната стая в двореца и да я наблюдава цяла нощ, чак докато светлината вътре угасне. И т.н.

Малко по-късно някакъв ковач, чийто бизнес беше в една от тесните улици, граничещи със стените на двореца, вдигна поглед от наковалнята си и видя висок, източен младеж с пламнало лице, който напразно се опитва да мине през стената.

Доста по-късно, един младеж е поохлузена и насинена глава се отби в една от градските кръчми и попита как да стигне до най-близкия магьосник.

И вече още по-късно, Морт се озова пред къща с олющена мазилка и потъмняла месингова табела, която възвестяваше, че това е жилището на:

Солидно впечатлен, въпреки разтуптяното си сърце, Морт вдигна тежкото чукче на входната врата, което имаше формата на отвратителен грифон, захапал тежка желязна халка, и почука два пъти.

Отвътре се чу кратко суетене, серия нервни домашни шумове, които в къща с не дотам възвишен обитател, биха напомнили за, например, някой, който изсипва чиниите от обяда в мивката и скрива разпиляното пране.

Най-накрая вратата се отвори, бавно и мистериозно.

— Прафи фе фега на много фпетатлен — каза чукчето на вратата, настроено разговорчиво, но затруднено поради халката. — Отфаря я ф макари и парте конет. Не го бива в отклютвафтите магии, сефстас ли фе?

Морт изгледа ухиленото желязно лице. Аз работя за скелет, който върви през стени, рече си той. Защо трябва да се учудвам вече от нещо?

— Благодаря — каза той.

— Няма фа какво. Ифтрий си краката в ифтривалката, фтъргалката има фвободен ден.

Голямата, ниска стая вътре беше тъмна и сумрачна и ухаеше главно на тамян, но също така и леко на варено зеле, на престояло бельо и на обитател, който замеря с чорапите си стената и обува онези, които не се залепят за нея и паднат. Имаше голяма пукната кристална топка, астролабия без някои части, един разкривен октограм на пода и висящ на тавана препариран алигатор. Препарираният алигатор е атрибут, абсолютно задължителен за всяка една уважаваща себе си магьосническа кантора. Този изглеждаше така, сякаш не му е харесало много.

Мънистена завеса се отмести театрално в дъното на стаята и откри една фигура, забулена с качулка.

— Благоприятстващи съзвездия греят в часа на срещата ни днес — изрецитира тя.

— Какви? — попита Морт.

Настъпи внезапна смутена тишина.

— Моля?

— Какви съзвездия? — попита Морт.

— Благоприятстващи — каза фигурата неуверено. Окопити се и продължи. — Каква е причината да безпокоите Игнеус Катуел, Притежателят на Осемте Ключа, Пътешественикът из Подземните Измерения, Върховният Маг на…

— Простете — каза Морт, — Вие наистина ли сте това?

— Наистина да съм какво?

— Магистър на как-беше, Върховен Жрец на Каж-го-де в Свещените Измерения?

Катуел раздразнено отметна качулка. Но вместо мистика с посивяла брада, когото Морт бе очаквал да види, под нея се оказа едно кръгло и пълно лице — розово и бяло, като пирог с месо, на какъвто той приличаше и по някои друга неща. Например, като почти всеки пирог с месо, той нямаше брада, и като почти всеки пирог с месо — от него лъхаше добродушие.

— В преносен смисъл — каза той.

— Това пък какво значи?

— Ами, значи, не — каза Катуел.

— Но нали каза…

— Това е за реклама — каза магьосникът. — Един вид магия, която сам си разработих. Ти какво точно искаш, всъщност? — Хвърли му циничен, красноречив поглед. — Любовен еликсир, нали? Нещо окуражаващо младите дами?

— Възможно ли е да се върви през стени? — отчаяно попита Морт. Ръката на Катуел се закова насред път, вече посегнала към голямо шише, пълно с лепкава течност.

— Посредством магия?

— Хм — каза Морт, — не, без нея, струва ми се.

— Тогава си подбирай по-тънки стени — каза Катуел. — А най-добре, използвай вратата. Онази там е много подходяща, ако си дошъл само да ми губиш времето.

Морт се поколеба, после постави кесията със златни монети на масата. Магьосникът ги погледна, издаде слаб гърлен звук и посегна към тях. Ръката на Морт се стрелна и го сграбчи за китката.

— Аз минавах през стени — каза той, бавно и натъртено.

— Не се съмнявам, не се съмнявам — забръщолеви Катуел, без да откъсва поглед от кесията. Издърпа тапата на някакво шише със синя течност и разсеяно отпи една глътка.

— Само че, преди да го направя, не знаех че го мога, когато го правех, не знаех, че го правя, а сега, след като съм го направил, не мога да си спомни как става. А искам да го правя пак.

— Защо?

— Защото — каза Морт, — мога ли да преминавам през стени, значи мога всичко.

— Много мъдро — съгласи се Катуел. — Цяло философско откритие. И как се казва госпожицата, оттатък въпросната стена?

— Тя е… — Морт преглътна. — Не знам как се казва. Дори и дали има момиче — добави той високомерно, — аз такова нещо въобще не съм казвал.

— Така — каза Катуел. Удари нова глътка и потрепери. — Чудесно. Как да преминаваме през стени. Ще направя това проучване. Но може да се окаже скъпичко.

Морт внимателно взе кесията и извади от нея една малка златна монета.

— Плащам в брой — каза той, оставяйки я на масата.

Катуел я пое, сякаш очакваше тя да експлодира или да се изпари, и внимателно я разгледа.

— Никога по-рано не съм виждал подобна монета — каза той с упрек в гласа. — Какви са тези извити надписи?

— Все пак е златна, нали? — каза Морт. — Искам да кажа, не сте длъжен да я приемете…

— Да, да, разбира се, златна е — припряно каза Катуел. — Наистина е златна. Просто се чудех, откъде е, нищо повече.

— Няма да ми повярвате — каза Морт. — По кое време е залез-слънце тук?

— Обикновено успяваме да го вместим между деня и нощта — каза Катуел, като продължаваше още да се взира в монетата и посръбваше от синьото шише. — Някъде по туй време.

Морт погледна през прозореца. На улицата отвън вече цареше полумрак.

— Ще се върна — промърмори той и хукна към вратата. Чу как магьосникът извика нещо, но Морт вече препускаше с всички сили надолу по улицата.

Започна да се паникьосва. Смърт щеше да го чака на цели четиридесет мили оттук. Щеше да има скандал. Щеше да стане ужасна…

— А, МОМЧЕ.

Една познатата фигура изплува иззад светлината на някаква сергия с желирани змиорки, с чиния морски охлюви в ръка.

— КИСЕЛИЯТ СОС Е ОСОБЕНО ПИКАНТЕН. ОПИТАЙ ГИ, ИМАМ ВТОРА КЛЕЧКА.

Ами, разбира се, само защото е на четиридесет мили оттук, не означаваше, че той не е и тук…

А в разхвърляната си стая, Катуел продължаваше да прехвърля златната монета в ръце, промърморваше „стени“ под носа си и допиваше бутилката.

Забеляза какво прави едва когато в нея не беше останала нито капка, при което той се съсредоточи върху бутилката и през надигащата се пред очите му розова пелена, успя да прочете етикета:

— Съвсем сам? — попита Морт.

— ЕСТЕСТВЕНО. ГЛАСУВАМ ТИ ПЪЛНО ДОВЕРИЕ.

— Ужас!

Предложението измести всичко останало от главата му и Морт с изненада установи, че не му е много гадно. Вече беше присъствал на няколко смърти през последните една-две седмици, а и целият ужас от тях се изпаряваше, когато знаеш, че след това ще си поговориш с жертвата. Голяма част от тях изпитваха облекчение, една-две бяха ядосани, но всички с благодарност приемаха някоя и друга успокоителна дума.

— МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ЩЕ СЕ СПРАВИШ?

— Ами, да сър. Мисля, че ще се справя.

— Е, ТОВА Е СИЛЕН ДУХ. ОСТАВИХ БИНКИ ПРИ ХРАНИЛКИТЕ ЗАД ЪГЪЛА. ПРИБЕРИ ГО У ДОМА ВЕДНАГА ЩОМ СВЪРШИШ РАБОТАТА.

— Вие тук ли оставате, сър?

Смърт огледа улицата. Очните му кухини блестяха.

— РЕШИХ МАЛКО ДА СЕ ПОРАЗТЪПЧА — рече той загадъчно. — ИЗГЛЕЖДА, НЕ СЪМ ДОБРЕ. ИМАМ НУЖДА ОТ СВЕЖ ВЪЗДУХ. — Той като че ли се сети за нещо друго, бръкна в мистериозните гънки на наметалото си и извади три пясъчни часовника.

— ВСИЧКО Е ЯСНО — каза той. — ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ.

Завъртя се и пое надолу по улицата, като си тананикаше.

— Ъм. Благодаря — отвърна Морт. Вдигна часовниците към светлината и забеляза, че в единия са останали едва няколко песъчинки.

— Значи ли това, че вече аз отговарям? — извика той, но Смърт вече се беше скрил зад ъгъла.

Бинки го посрещна с тихо приятелско изцвилване. Морт го яхна, а сърцето му биеше като лудо, от притеснение и отговорност. Пръстите му сами извадиха косата от калъфа, нагласиха дължината и заключиха механизма на острието (то блесна стоманеносиньо в нощта и наряза звездната светлина като салам). Възседна коня внимателно и се намръщи при мисълта за натъртените от ездата места, но върху Бинки беше все едно яздиш възглавница. Сети се още нещо и опиянен от делегираните му права, той извади от торбата пътното наметало на Смърт, загърна се в него и закопча сребърната брошка на яката.

Погледна пак първия пясъчен часовник и смушка Бинки с колене. Конят подуши мразовития въздух и препусна.

Зад тях, Катуел изхвърча от дома си и се понесе с развята мантия надолу по заледената улица.

Сега вече конят леко галопираше и увеличаваше разстоянието между копитата си и паветата. Едно махване с опашка и вече беше над покривите на къщите, като продължи да се издига плавно в мразовитото небе.

Катуел не му обърна внимание. Мисълта му бе заета от други по-неотложни неща. Изпълни ефектен летящ скок и се приземи в цял ръст сред ледените води на конското корито, като с благодарност се облегна на плаващите отломъци лед. След известно време водата започнала се изпарява.

Морт се движеше ниско заради вълнуващото усещане от скоростта. Под тях заспалата местност беззвучно свистеше. Бинки препускаше в спокоен галоп, огромните му мускули се плъзгаха под кожата му също като алигатори по пясъчния бряг, а гривата му шибаше Морт в лицето. Нощта бягаше вихрено назад след препускащия край на косата, разсечена на две извити половини.

Носеха се безмълвни като сенки под лунната светлина, видими единствено за котките и хора, чиято работа бе да се бъркат там дето не им е работата.

По-късно Морт не можа да си спомни, ала тогава най-вероятно се смееше.

Скоро заскрежените равнини отстъпиха място на хълмистите терени около планините, а след това и самите планини Рамтоп се понесоха срещу тях. Бинки сниши глава, отвори още по-голяма крачка и се прицели между два върха, остри като зъбите на вампир на сребристата светлина. Някъде виеше вълк.

За сетен път Морт погледна пясъчния часовник. Резбованата рамка беше украсена с дъбови листа и корени на мандрагора, а пясъкът вътре дори и на лунната светлина беше бледозлатист. Завъртя стъкленицата насам-натам и едва успя да различи името „Амелине Хамстринг“, гравирано по възможно най-фин начин.

Бинки премина в лек галоп. Морт погледна надолу към покрива на гората, посипана със сняг, най-вероятно или ранен, или много, много закъснял; можеше да е и двете, тъй като Планините Рамтоп си криеха сезоните и ги разпределяха както им скимне, без оглед на това кое време на годината е в момента.

Под тях зейна пропаст. Бинки намали съвсем, направи кръг и се спусна към сечище, побеляло от навятия сняг. Беше кръгло, с миниатюрна колиба точно в средата. Ако земята наоколо не беше покрита със сняг, Морт би забелязал, че пънове липсват; в кръга нямаше изсечени дървета — те просто са били убедени да не растат там. Или, просто си бяха отишли.

Светлина от свещ струеше през един от долните прозорци и хвърляше бледо, оранжево петно върху снега.

Бинки плавно се приземи и препусна, без да потъне, по замръзналия хрупкав сняг. Разбира се, не остави и слели.

Морт слезе от коня и се приближи към вратата, като си мърмореше нещо под носа и замахваше с косата за проба.

Покривът на колибата беше направен с големи стрехи — да пазят от снежни навявания, а и да държат дървата сухи през зимата. Никой обитател от високите части на Планините Рамтоп не би посмял да започне зимата, без да се е запасил със сухи цепеници под стрехите на поне три от страните на къщата. Но тук нямаше никакви дърва, макар че пролетта беше още много далече.

Имаше обаче няколко стиски сено в мрежа — хранилка до вратата. На нея висеше бележка, изписана с големи, леко треперливи букви:

Ако се беше поддал, това би разтревожило Морт. Някой го очакваше. Събитията от последните дни обаче го бяха научили, че вместо да потъне и да се удави в несигурността, по-добре е да се плъзне право по повърхността й. Така или иначе, Бинки не го измъчваха никакви морални скрупули и той смело захапа от сеното.

Все пак оставаше открит един проблем — дали да почука. Някак не му се стори много уместно. Ами ако никой не му отговори, или му кажат да се маха?

Така че той вдигна мандалото и бутна вратата. Тя се отвори навътре съвсем леко и то без да изскърца.

Озова се в кухня с нисък таван, а гредите по него бяха точно на нивото да разбият черепа му. Светлината от самотна свещ се отразяваше в гледжосаните паници, подредени върху дълъг скрин, и по каменните плочи по пода, изтъркани и лъснати до блясък. Огънят от огнището — модел „пещерен човек“ — не допринасяше с нищо към осветлението, още повече, че от него бе останала само купчина бяла пепел под недоизгоряла цепеница. Морт беше сигурен, без някой да му казва, че това е последната цепеница.

Възрастна дама седеше на кухненската маса и пишеше нещо с бясна скорост, орловият й нос — само на сантиметри от листа. Сива котка лежеше свита на кравай до нея на масата и премигна спокойно срещу Морт.

Косата се удари о греда. Жената вдигна поглед.

— Ей сега идвам, само минутка — каза тя. Погледна листа и се намръщи. — Не съм написала още това за „С бистър ум и в пълно телесно здраве…“ — така или иначе, това са чисти глупости, ако някой е с бистър ум и в пълно телесно здраве, значи не е умрял. Ще пийнете ли нещо?

— Моля? — каза Морт. Усети се и повтори: МОЛЯ?

— Ако изобщо пиете, искам да кажа. Това там е вино от малини. На скрина. И го доизпийте, да не остава.

Морт подозрително огледа скрина. Почувства, че май е изгубил инициативата. Измъкна пясъчния часовник и впери поглед в него. Вътре бе останала малка купчинка пясък.

— Остават ми още няколко минутки — каза вещицата, без да вдига глава.

— Откъде, искам да кажа, ОТКЪДЕ ЗНАЕТЕ?

Без да му обръща внимание, тя изсуши мастилото на пламъка, запечата писмото с капка восък и го пъхна под свещника. После се пресегна и взе котката.

— Баба Бийдъл ще дойде още утре да подреди и почисти тук, и ти отиваш с нея, ясно? И гледай мивката от розовия мрамор да я даде на Куцата Нътли, отдавна й е хвърлила око.

Котката измяука разбиращо.

— Вижте какво, тоест, ВИЖТЕ КАКВО, НЯМАМ ЦЯЛА НОЩ ЗА ГУБЕНЕ — каза Морт укорително.

— Вие имате, аз нямам, и не е нужно да викате — каза вещицата. Стана от стола и чак сега Морт забеляза колко е прегърбена — огъната като лък. Малко мъчно откачи островърха шапка от един гвоздей на стената и я надяна върху побелялата си, съоръжена с цял куп игли, коса, след което сграбчи два бастуна.

Почуквайки, прекоси стаята, застана пред Морт и вдигна малките си черни, блестящи като къпини очи към него.

— Ще ми трябва ли шалът? Как мислите, ще имам ли нужда от шал? Не, предполагам, че не. Предполагам, че е доста топло, там, закъдето съм тръгнала. — Тя се вгледа отблизо в Морт и сбърчи вежди.

— Изглеждате доста по-млад, отколкото очаквах — каза тя.

Морт не каза нищо. Тогава Гууди Хамстринг каза тихичко:

— Май не сте този, когото аз чакам.

Морт се прокашля.

— Кого всъщност чакате? — попита той.

— Смърт — каза вещицата простичко. — Това е част от уговорката, нали разбирате. С годините човек започва да предусеща кога точно ще умре, а нали му е гарантирано… персонално внимание.

— Аз съм това — каза Морт.

— Това?

— Персоналното внимание. Той ме изпрати. Аз работя за него. Никой друг не щеше да ме вземе — Морт млъкна. Всичко се обърка. Отново ще го върнат опозорен вкъщи при баща му. Първата му задача — и той да се провали. Вече чуваше дори как хората му се смеят.

От дъното на целия конфуз и адско неудобство се надигна рев, който изригна като писък на сирена.

— Само че това е едва първата ми самостоятелна работа и аз обърках всичко!

Косата издрънча на пода, като отряза парче от крака на масата и разцепи една каменна плоча на две.

Гууди го наблюдава известно време, наклонила глава настрани. Най-накрая каза:

— Разбирам. Как ти е името, момко?

— Морт — подсмръкна Морт. — Краткото на Мортимър.

— Добре, Морт, предполагам, че някъде у себе си носиш пясъчен часовник.

Морт кимна едва-едва. Той посегна към колана си и извади стъкленицата. Вещицата я огледа критично.

— Още минута-две — каза тя. — Нямаме време за губене. Секунда само да заключа вратата.

— Но вие нищо не разбирате! — изплака Морт. — Всичко ще объркам! Никога по-рано не съм правил това!

Тя го потупа по ръката.

— И аз не съм — каза тя. — Ще се учим един друг. Така, сега вдигни косата и се дръж като голямо момче, ето така, браво.

Без да слуша протестите му, тя го избута навън и го последва, после затвори вратата, заключи я с голям железен ключ и го окачи на един пирон до вратата.

Студът беше стегнал хватката си над гората, и стискаше, та чак корените пукаха. Луната залязваше, но небето беше обсипано с ярки, бели звезди, от които зимата изглеждаше още по-студена. Гууди Хамстринг потрепери.

— Ей там има един стар дънер — каза тя дружески. — Гледката към долината е чудесна. През лятото, разбира се. Бих искала да поседна за малко.

Морт я преведе през преспите и почисти, колкото можа, снега от дървото. Седнаха, пясъчният часовник — помежду им. Каквато и да беше гледката през лятото, сега тя представляваше само черни скали на фона на небето, от което се ронеха малки дрипави снежинки.

— Не мога да повярвам — каза Морт. — Искам да кажа, гласът Ви звучи така, сякаш искате да умрете.

— Има някои неща, които ще ми липсват — каза тя. — Но се износва. Животът де, него имам предвид. Не можеш повече да разчиташ на собственото си тяло, значи време е да си вървиш. Май е време да опитам нещо друго. Той казвал ли ти е, че ние магьосниците можем да го виждаме?

— Не — каза Морт, не съвсем точно.

— Ами, можем.

— Той вещици и магьосници много-много не обича — осмели се да каже Морт.

— Никой не обича всезнайковците — рече тя с явно удоволствие. — Само му създаваме проблеми, нали се сещаш. Докато поповете — не, затова ги и обича.

— Никога не го е казвал — рече Морт.

— Ха. Те все разправят на хората колко ще им е хубаво след като умрат. Ние сме тези дето им говорим, че тук може да е сто пъти по-добре, стига само главите им да го проумеят.

Морт се поколеба. Искаше му се да й каже: Грешите, той съвсем не е такъв, него хич не го интересува дали хората са добри или лоши, стига само да са точни. И е мил е котките — добави той.

Но размисли и се отказа. Мина му през ума, че хората имат нужда да вярват в разни неща.

Вълкът изви отново и то толкова наблизо, че Морт се огледа неспокойно. Друг оттатък долината му отвърна. Припевът поеха още няколко вълка, скрити в горските усои. Никога преди това Морт не беше чувал нещо толкова скръбно.

Той погледна настрани към застиналата фигура на Гууди Хамстринг, и тогава, с нарастваща тревога, към пясъчния часовник. Скочи на крака, грабна косата и замахна, стиснал я с две ръце.

Вещицата се изправи, оставяйки тялото зад себе си.

— Браво — каза тя. — За един миг си помислих, че не си улучил.

Морт се подпря на едно дърво, като дишаше тежко, а Гууди заобиколи падналия дънер и се вгледа в тялото си.

— Хмм — критично каза тя. — Времето ще отговаря за много неща. — Вдигна ръка и се изсмя, щом видя, че звездите прозират през нея.

И тогава започна да се променя. Морт вече го беше виждал — когато душата разбира, че вече не е свързана с морфичното поле на тленното тяло — но никога толкова последователно. Стегнатият малък кок се развали и косата й се разпиля, променяйки цвета и дължината си. Тялото й се изправи. Бръчките й се изгладиха и заличиха. Сивата й вълнена дреха се свлече, като отлива на морето и остави съвършено други, смущаващи очертания.

Тя погледна надолу, изкиска се и смени дрехата с нещо в тревистозелено, и доста впито.

— Как ти изглеждам, а, Морт? — попита тя. Преди гласът й беше звучал дрезгаво и треперливо. Сега напомняше дъх на мускус, кленов сироп и разни други неща, които караха адамовата му ябълка да подскача като топка, вързана на гумена лента.

— … — успя да каже Морт и здраво стисна косата, че чак кокалчетата му побеляха.

Тя тръгна към него като змия, превключвайки предавките предна-задна.

— Не чух какво каза — измърка тя.

— М-м-много си хубава — каза той. — Такава ли си била… в действителност.

— Такава съм била винаги.

— О! — Морт заби поглед в краката си. — Налага се да те отведа със себе си — каза той.

— Знам — каза тя, — обаче аз оставам.

— Не можеш да направиш това! Искам да кажа… — той с мъка намираше думите, — разбираш ли, ако останеш, ти един вид се разстилаш и изтъняваш, докато…

— Ще ми достави голямо удоволствие — твърдо каза тя. Наведе се напред и го целуна с ефирна, като въздишката на пеперуда, целувка, като едновременно с това угасваше, така че остана само целувката — също като чеширска котка, само че далеч по-еротична.

— Пази се, Морт — каза гласът й в главата му. — Сега може и да искаш да си най-добрият в професията, но ще можеш ли след време да се откажеш?

Морт стърчеше идиотски с ръка на бузата. Дърветата около сечището за един миг потрепериха, във вятъра отекна смях, и после смразяващата тишина бавно падна над поляната.

През розовата мъгла в главата му отново изплува отговорността. Той сграбчи втория часовник и се взря отблизо в него. Пясъкът почти се беше свършил.

Самият часовник беше украсен с орнаменти на лотосови листенца. Когато Морт го почука с нокът, стъклото каза: „Оммм“.

Затича се през хрупкавия сняг към Бинки и се метна на седлото. Конят вирна глава, изправи се на задните си крака и се втурна към звездите.

Огромни безмълвни потоци от синьо-зелен пламък се изливаха от покрива на света. Драперии октаринова светлина танцуваха бавно и величествено над Диска, докато огънят от Аврора Кориолис — огромното освобождаване на магия от постоянното поле на Диска, се отвеждаше в зелените ледени планини на Центъра.

Централната кула на Кори Селести — домът на боговете, представляваше стълб от студен, искрящ огън, висок цели десет мили.

Това беше гледка, наблюдавана от малцина смъртни, и Морт не бе един от тях, тъй като се бе снишил и вкопчил с все сили в гривата на Бинки, докато препускаха през нощното небе начело на димната следа на комета.

Имаше и други планини, скупчени около Кори. В сравнение с нея, те приличаха на термитни могилки, макар че в действителност всяка една от тях притежаваше внушителен асортимент от долчинки, рътлинки, склонове, сипеи, канари и глетчери, с които всяка нормална планинска верига би се гордяла.

В една от най-високите от тях, в дъното на фуниевидна долина, живееха Слухарите.

Те бяха една от най-старите религиозни секти на Диска, макар че и самите богове бяха раздвоени по въпроса дали Слухтенето е истинска религия, и единственото, което предпазваше храма им да бъде пометен от няколко добре насочени лавини, беше фактът, че дори и боговете бяха любопитни да узнаят какво толкова биха могли да Чуят Слухарите. Ако има нещо, което истински да раздразни един бог, то е да не знае нещо.

Няколко минути бяха необходими на Морт, за да пристигне. Един ред с многоточия прекрасно би ги запълнил, но читателят сигурно вече е забелязал странната форма на храма — навит като огромна бяла амонитена черупка в края на долината — и най-вероятно ще чака обяснение.

Всъщност, това, което Слухарите се опитват да чуят е, какво точно е казал Създателят, когато е направил вселената.

Теорията е много проста.

Съвсем ясно е, че нищо от това, което Създателят е сътворил не може да бъде унищожено, което ще рече, че ехото от тези първи изречени срички би трябвало още да е тук някъде наоколо, да продължава да се отразява и рикошира в цялата материя из космоса, и следователно, възможно е то да бъде доловено от един достатъчно добър слухар — професионалист.

Още преди много еони, Слухарите бяха открили тази уникална долина, която ледът и случаят превърнали в съвършената акустична противоположност на долината с ехо, и бяха построили своя многокамерен храм, точно както hi-fi маниакът подбира най-удобното място за слушане, на което да постави фотьойла в дома си. Сложна поредица от екрани и усилватели направляваше звука по мразовитата долина — фуния, насочвайки го навътре към централната камера, където по всяко време от денонощието седяха трима монаси.

Които слухтяха.

Известен проблем създаваше фактът, че те чуваха не само едва доловимото ехо от първите изречени думи, а и всички останали звуци, отронени на Диска. Затова, за да могат да разпознаят звука на Думите, те трябваше да се научат да разпознават всички останали звуци. За което, естествено, бе нужен талант и за да бъде приет да се обучава, кандидатът трябваше да разпознае единствено по шума, от разстояние хиляда метра, на коя страна е паднала монетата. А за да го приемат действително в ордена, той трябваше да познае и какъв е цветът й.

И макар че Светите Слухари живееха тъй далече, мнозина предприемаха изключително дългия и опасен преход до храма им, преодолявайки мразовити, обитавани от троли земи, форсираха леденостудени бързеи, катереха непристъпни планини, бродеха из негостоприемната тундра, само и само да изкачат тесните стъпала, които водеха до усамотената долина, и с открито сърце да попият тайната на битието.

А монасите да ги хокат: „Тишина, мътните ви взели!“

Бинки премина над планинските била като бял вихър и докосна снега в празния вътрешен двор на манастира, осветен само от небесните диско-потоци и искрящ с цветовете на дъгата. Морт скочи на земята и хукна по смълчаните коридори до килията, в която 88-мият абат умираше, наобиколен от преданите си следовници.

Стъпките му кънтяха, докато тичаше по украсения със сложни йероглифи мозаечен под. Самите монаси нахлузваха вълнени терлици върху обувките си.

Стигна до леглото, спря за момент, облегна се на косата и си пое дълбоко дъх.

Абатът, който бе дребен, абсолютно плешив и имаше повече бръчки, отколкото цяла торба сушени сливи накуп, отвори очи.

— Закъсня — промълви той и издъхна.

Морт преглътна, трудно си пое дъх и замахна с косата, описвайки бавна и плавна дъга. Все пак, добре се получи; абатът се надигна, като остави тялото зад себе си.

— Нито миг по-рано — каза той с глас, който единствено Морт чу. — По едно време бях почнал да се притеснявам.

— Всичко наред ли е? — попита Морт. — Само че трябва да бягам…

Абатът скочи от леглото, премина през редиците осиротели следовници и се приближи към Морт.

— Хайде, не бързай чак толкова — рече той. — Винаги чакам с нетърпение да си побъбрим. К’во стана с оня приятел?

— Оня приятел? — попита Морт, озадачен.

— Оня, високия. С черната мантия. Дето вечно не си дояжда, ако се съди по вида му — каза абатът.

— Оня приятел? Да нямате предвид Смърт? — каза Морт.

— Същият — весело каза абатът.

Ченето на Морт увисна.

— Да не би често да умирате? — едва успя да попита.

— Тъй. Тъй. Е, веднъж хванеш ли му цаката — каза абатът, — останалото е въпрос на тренинг.

— Така ли?

— Трябва да тръгваме — каза абатът.

Ченето на Морт се хлопна.

— И аз това се опитвах да кажа — каза той.

— Така че, ако ви е удобно, да ме оставите в долината — спокойно продължи дребният монах. Той профуча край Морт и се запъти към вътрешния двор. Морт остана загледан в пода за момент, после хукна подире му по начин, за който беше сигурен, че е непрофесионален и без грам достойнство.

— Вижте сега… — започна той.

— Онзи имаше кон на име Бинки, сега си спомням — рече дружески абатът. — Да не си откупил лиценза за занаята?

— Лиценз ли? — каза Морт, абсолютно объркан.

— Е, там, как му викате. Прощавай — рече абатът, — наистина не знам как стават тия неща, момче.

— Морт — рече Морт отнесено. — А и мисля, че вие следва да дойдете с мен, господине. Ако нямате нищо против — добави той, като се надяваше, че гласът му звучи твърдо и авторитетно. Монахът се обърна и мило му се усмихна.

— Де да можех — рече той. — Един ден, може би. А сега, бихте ли ме откарали до най-близкото село, щото някъде по това време май вече ме зачеват.

— Зачеват? Та вие току-що умряхте! — каза Морт.

— Така е, но аз притежавам нещо като абонаментна карта — обясни абатът.

Много бавно на Морт взе да му просветва.

— О! — каза той, — чел съм за това. Прераждане, нали?

— Точно това е думата. Петдесет и три пъти досега. Или петдесет и четири.

Щом ги видя да приближават, Бинки вдигна глава и изцвили кратко за поздрав като на стар познат, когато абатът го потупа по носа. Морт го яхна и помогна на абата да се качи отзад.

— Сигурно е много интересно — рече той, докато Бинки се издигаше над храма. Тази забележка би се оценила минус шест, по абсолютната шестобална скала за оценка на общите разговори, но Морт не можа да измисли нищо по-оригинално.

— Хич не е сигурно — отвърна абатът. — Мислиш, че е интересно, защото предполагаш, че си спомням всичките ми животи, но аз, разбира се, не ги помня. Поне не докато съм жив, във всеки случай.

— За това не се бях сетил — призна Морт.

— Представи си, петдесет пъти те учат да акаш на гърне.

— И като се огледаш, няма какво да си спомниш, нали — каза Морт.

— Прав си. Ако зависеше от мен, не бих се прераждал. Тъкмо взема да му хващам чалъма, и е ти ги, идат момчетата от храма да търсят момче, заченато точно в часа, когато старият абат е издъхнал. Такава липса на въображение. Спри за момент тук, ако обичаш.

Морт хвърли поглед надолу.

— Ние сме насред въздуха — рече той колебливо.

— Само за минутка, няма да те бавя. — Абатът се смъкна от гърба на коня, направи няколко стъпки по безплътния въздух и извика с все сила.

Това като че ли продължи дълго време. После абатът отново се покатери на Бинки.

— Представа си нямаш откога го чаках този момент — рече той.

В една по-ниска долина на няколко мили от храма имаше селце, което играеше ролята на сервизна база за манастира. От птичи поглед то представляваше безразборно разпилени малки, но изключително добре звукоизолирани колиби.

— Пусни ме където ти е удобно — рече абатът. Морт го остави на няколко стъпки над снега, там, където колибите изглеждаха най-нагъсто.

— Дано следващият ви живот да е по-добър — рече той.

Монахът сви рамене.

— Човек винаги се надява — каза той. — Поне ще си почина девет месеца. Гледката не е кой знае каква, но поне е на топло.

— Сбогом, тогава — каза Морт. — Трябва да тичам.

— _Au revoir_ — рече тъжно абатът и се отдалечи.

Пламъците от Светлините на Центъра продължаваха да хвърлят трепкащите си сияния наоколо. Морт въздъхна и бръкна за третия пясъчен часовник.

Беше сребърен, украсен с малки корони. Вътре в него почти не беше останал пясък.

С чувството, че тази нощ го е сполетяло всичко възможно най-лошо и че по-зле не може да стане, Морт го обърна внимателно, за да прочете името…

Принцеса Кели се събуди.

Беше се чул шум от някой, който не вдига никакъв шум. Какви ти дюшеци и грахови зърна — самият естествен подбор беше наложил с годините, че кралските фамилии, които оцеляват най-дълго, бяха тези, членовете на които успяваха да надушат убиец в тъмното по шума, който той е достатъчно умен да не вдигне, тъй като в дворцовите среди все ще се намери някой, готов да резне престолонаследника с ножле.

Тя лежеше в леглото и се чудеше какво да прави. Под възглавницата си имаше кама. Започна да плъзга едната си ръка нагоре под завивката, докато полузатворените й очи се взираха в стаята за непознати сенки. Ясно й беше, че ако по някакъв начин се издаде, че не спи, вече никога повече няма да се събуди.

Слаба светлина се процеждаше през големия прозорец в другия край на стаята, но стоманените рицарски доспехи, гоблените и разнообразните джунджурии, които изпълваха стаята, можеха да послужат за прикритие на цяла армия.

Камата беше паднала между дюшека и кревата. Тя така или иначе сигурно не би могла да я използва както трябва.

Реши, че идеята да изпищи за стражите не е много добра. Ако в стаята имаше някой, то той със сигурност е обезвредил охраната, или поне я е зашеметил със солидна сума пари.

На каменните плочи до огнището имаше метална грейка. Дали пък не ставаше за отбрана?

Чу слаб метален звук.

Може би все пак пищенето не беше чак толкова лоша идея…

Прозорецът се взриви навътре. За един миг Кели видя, очертана на фона от сини и пурпурни адски пламъци, забулена фигура, снишена върху гърба на най-големия кон, който някога беше виждала.

До леглото й наистина имаше някой, вдигнал наполовина нож в ръката си.

Тя наблюдаваше очарована — на забавен каданс — как ръката над нея се издига, а конят се спуска като галопиращ глетчер в стаята. Камата вече беше над нея и започваше да се спуска, конят се бе изправил на задните си крака, ездачът се бе вдигнал на стремето и размахваше някакво оръжие, чисто острие разцепи забавения въздух със звук, все едно прокара пръст по ръба на мокра чаша…

Светлината изчезна. Нещо тупна меко на пода, последвано от дрънчене на метал.

Кели си пое дълбоко въздух.

За миг някой сложи ръка на устата й и един разтревожен глас прошепна:

— Ако изпищиш, ще съжалявам за това, което направих. Моля те? И без това забърках голяма каша.

Човек, който е способен да вложи в гласа си такава доза отчаяние и молба, е или искрен, или е толкова добър актьор, че спокойно би могъл да се препитава от това, без да му се налага да прибягва до убийства. Тя каза:

— Кой сте вие?

— Не знам дали имам право да ти кажа — отвърна гласът. — Още си жива, нали?

Тя преглътна саркастичната реплика тъкмо навреме. Нещо в интонацията на въпроса я разтревожи.

— Не личи ли? — попита тя.

— Не е лесно… — Последва пауза. Тя се взря в тъмнината, за да сглоби лицето около този глас. — Може да съм Ви причинил нещо ужасно — добави той.

— Но вие не ми ли спасихте живота току-що?

— Всъщност, не знам точно какво съм спасил. Няма ли с какво да се светне в тази стая?

— Камериерката понякога оставя кибрит върху камината — каза Кели. Тя усети как присъствието до нея се отдалечава. Последваха няколко колебливи стъпки, един-два глухи удара, и най-накрая дрънчене, макар че думата е недостатъчна да опише цялата какофония от звуци на падащ метал, която изпълни стаята. Тя дори беше последвана от традиционния тихичък звън, няколко секунди след като човек вече е решил, че всичко е свършило.

Гласът каза, малко неясно:

— Намирам се под рицарски доспехи. Къде съм всъщност?

Кели тихо се плъзна от леглото, проби си опипом път до камината, напипа стиската кибритени клечки на слабата светлина от гаснещия огън и драсна една сред облак гъст серен пушек, запали свещ, откри купчината безформени рицарски доспехи, изтегли меча от ножницата и тогава едва не си глътна езика.

Нечий горещ и влажен дъх изпълни ухото й.

— Това е Бинки — рече купчината. — Опитва да се сприятелите. Струва ми се, че малко сено би му дошло добре, ако имате…

Кели запази кралското си самообладание и рече:

— Тук е четвъртият етаж. Дамска спалня. Сигурно ще се удивите колко малко коне изобщо стигат дотук.

— О! Бихте ли ми помогнали да стана, моля Ви?

Тя остави меча и отмести един стоманен нагръдник. Озова се срещу слабо, пребледняло лице.

— Първо, най-добре е да ми кажете защо да не извикам веднага стражите — каза тя. — Самият факт, че сте в стаята ми, е достатъчен, за да ви изтезават до смърт.

Тя го гледаше свирепо.

Най-после той каза:

— Ами… бихте ли освободили ръката ми, моля? Благодаря… първо, стражите най-вероятно няма да ме видят, второ, вие никога няма да узнаете защо съм тук, а като ви гледам, ще побеснеете, ако не разберете, и трето…

— Трето какво? — каза тя.

Устата му се отвори и се затвори безмълвно. Морт искаше да каже: „И трето, ти си толкова красива, или поне много привлекателна, или поне много по-привлекателна от всички момичета, които някога съм срещал, макар че, честно казано, не съм срещал много“. Което пък ще рече, че вродената му честност никога нямаше да го направи поет; защото, ако някога Морт направеше поетично сравнение между младо момиче и летен ден, то задължително щеше да бъде последвано от подробно обяснение за това какъв точно ден той е имал предвид и дали по същото това време не е валял дъжд. В конкретния случай, добре че си загуби гласа.

Кели вдигна свещта и погледна към прозореца.

Беше здрав. Каменната рамка беше цяла и непокътната. Всяко парче стъклопис, изобразяващо герба на Сто Лат, също стоеше цяло и непокътнато. Тя погледна обратно към Морт.

— Третото не е важно — каза тя, — да се върнем на второто.

Един час по-късно зората стигна до града. Дневната светлина на Диска по-скоро тече, отколкото нахлува, защото постоянното магическо поле на света я забавя, така че, тя прииждаше бавно по равнините като огромно златно море. За един миг градът върху могилата стърчеше, подобно пясъчен замък, на прилива, след което денят го обгърна и продължи да пълзи нататък.

Морт и Кели седяха един до друг на леглото. Пясъчният часовник лежеше помежду им. В горната му половина не беше останал никакъв пясък.

Отвън се чуваха шумовете на пробуждащия се дворец.

— Все още не разбирам — каза тя. — Означава ли това, че съм умряла или не?

— Означава, че би трябвало да си умряла — каза той, — по законите на съдбата и на не-знам-там-какво-още. Не съм много запознат с теорията.

— И ти трябваше да ме убиеш?

— Не! Искам да кажа, не, убиецът щеше да те убие. Вече се опитах да ти го обясня — каза Морт.

— И защо не го остави да го направи?

Морт я погледна ужасен.

— Ти искаше ли да умреш?

— Разбира се, че не исках. Но изглежда, онова, което хората искат, няма никакво значение, нали така? Опитвам се да разсъждавам логично.

Морт гледаше в колената си. После се изправи.

— Мисля, че е най-добре да си вървя — рече той хладно.

Сгъна косата и я мушна в ножницата й зад седлото. После погледна към прозореца.

— Влезе оттам — рече Кели услужливо. — Виж, когато казах…

— Отваря ли се?

— Не. Надолу по коридора има балкон. Но хората ще те видят!

Морт не й обърна внимание, отвори вратата и изведе Бинки в коридора. Кели изтича след тях. Някаква прислужница се спря, поклони се и леко се намръщи, когато разумът й мъдро отхвърли вероятността да е видяла огромен кон, който се разхожда по килима.

Балконът гледаше към един от вътрешните дворове на двореца. Морт погледна през парапета и яхна Бинки.

— Пази се от дука — каза той. — Той стои зад всичко.

— Баща ми винаги ме предупреждаваше за него — каза принцесата. — Разполагам с дегустатор.

— Имаш нужда и от бодигард — каза Морт. — Трябва да тръгвам. Трябва да свърша някои важни неща. Сбогом — добави той с интонация, която се надяваше да говори за наранената му гордост.

— Ще те видя ли отново? — попита Кели. — Има много неща, които бих искала…

— Размисли и ще видиш, че това не е много добра идея — каза Морт надуто. Цъкна с език и Бинки скокна във въздуха, прескочи парапета, и препусна през синьото утринно небе.

— Исках да ти благодаря! — извика Кели подире му.

Прислужницата, която не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред и която я бе последвала, попита:

— Добре ли сте, гос’арке?

Кели я погледна отнесено.

— Какво? — рязко попита тя.

— Чудех се само… дали всичко е наред?

Кели отпусна рамене.

— Не — каза тя. — Нищо не е наред. В стаята ми има мъртъв убиец. Бихте ли се погрижили за това?

— И… — тя вдигна ръка, — не искам да слушам: „Мъртъв, гос’арке?“ или „Убиец, гос’арке?“, нито писъци, нито нищо, а искам да се погрижите за това. Тихо и без шум. Мисля, че имам главоболие. Затова най-добре само кимни.

Прислужницата кимна, поклони се несигурно и отстъпи заднешком.

Морт не помнеше как се прибра. Небето просто се промени от ледено синьо в мрачно сиво, когато Бинки се плъзна в бездната между измеренията. Той не се приземи на черната земя в двора на Смърт, тя просто се оказа там, под копитата му, сякаш някой самолетоносач плавно бе маневрирал под изтребителя, за да спести на пилота всички трудности по кацането.

Огромният кон изприпка до обора и застана пред двойната врата като размахваше опашка. Морт се спусна от седлото и се втурна към къщата.

Спря се, хукна обратно, напълни яслите със сено, после хукна пак към къщата, спря се, измърмори нещо, хукна обратно, избърса коня и провери кофата с вода, и пак хукна към къщата, после пак хукна обратно, грабна чула от куката на стената и покри с него коня. Бинки важно го побутна с глава.

Като че ли къщата беше празна, когато Морт се шмугна през задната врата и се отправи към библиотеката, където дори и по това време на нощта въздухът сякаш беше направен от сух, горещ прах. Стори му се цяла вечност, докато открие биографията на Принцеса Кели, но в крайна сметка успя. Представляваше отчайващо тънка книжка, разположена на един от най-горните рафтове, достъпът до който бе възможен единствено с библиотечната стълба — паянтова конструкция на колела, която силно приличаше на древните обсадни машини.

С треперещи пръсти той отвори на последната страница и изстена.

„Убийството на петнайсетгодишната принцеса“ — прочете той — „бе последвано от обединяването на Сто Лат със Сто Хелит и, косвено, с упадъка на градовете държави от централната равнина, а така също и с разцвета на…“

Продължи да чете, неспособен да спре. Отвреме навреме пак простенваше.

Най-накрая върна книгата на мястото й, подвоуми се малко, след което я набута зад няколко други. Докато слизаше надолу по стълбата, той продължаваше осезаемо да усеща присъствието й и да чува виковете й, уличаващи го пред света, че тя все пак съществува.

Трансокеанските лайнери на Диска бяха малко. Никой капитан не обичаше да рискува с пътуване, което губи от полезрението си бреговата ивица. Твърде печален беше фактът, че корабите, които в далечината изглеждаха така сякаш преминават отвъд края на света, всъщност не изчезват зад хоризонта, а наистина просто изпадат от ръба му.

Кажи-речи всяко едно поколение раждаше по няколко ентусиазирани изследователи, които се усъмняваха в правилността на горното твърдение и предприемаха експедиции с цел оборването му. Странно, но нито един от тях не се беше завърнал, за да оповести резултатите от изследванията им.

Затова за Морт, следващата аналогия щеше да бъде напълно безсмислена.

Той се чувстваше като корабокрушенец от „Титаник“, но в последния момент са го спасили. На „Луситания“.

Чувстваше се така, сякаш без да се замисли е хвърлил снежна топка в неподходящ момент, а сега наблюдава как последвалата лавина помита три планински курорта.

Чувстваше как край него историята се разплита.

Чувстваше, че има спешна нужда от някой, с когото да поговори.

Това ще рече или Албърт, или Изабел, защото след такава дълга нощ и през ум не искаше да му мине мисълта да обяснява всичко това на малките, сини карфички. В редките случаи, когато Изабел благоволеше да отправи поглед към него, тя даваше ясно да се разбере, че единствената разлика между Морт и някоя умряла жаба е цветът. Колкото до Албърт…

Е, наистина, не най-добрият изповедник, но при липсата на друг и той ставаше.

Морт се смъкна по стълбата и си проправя обратно път през рафтовете с книги. Няколко часа сън — това също не бе лоша идея.

И тогава той чу въздишка, изтопуркаха крака, и някой затръшна врата. Когато надникна зад най-близкия рафт, там нямаше нищо, освен един висок стол и няколко книги на него. Взе една, погледна името и зачете няколко страници. До нея лежеше мокра, дантелена кърпичка.

Морт се събуди късно и забърза към кухнята, като всеки момент очакваше строгия неодобрителен глас. Нищо не се случи.

Албърт стоеше до каменното кухненско корито и замислено гледаше мазнината в олющения си тиган, най-вероятно колебаейки се дали да я смени или да я използва още една година. Обърна се, щом Морт се настани на стола.

— Май нощес много си се трудил — рече той. — Чух как тършуваше из къщата до никое време. Сега, мога да ти опържа яйце. Или искаш попара.

— Яйце, ако обичаш — каза Морт. Той така и не събра кураж да опита попарата на Албърт, която водеше свой собствен живот на дъното на тенджерата си и ядеше лъжици.

— Господарят иска да те види след това — добави Албърт, — но каза да не бързаш.

— Ох! — Морт заби поглед в масата. — Каза ли нещо друго?

— Каза, че не е имал свободна вечер от хилядолетия — рече Албърт. — Тананикаше си. Това хич не ми харесва. Никога не съм го виждал такъв.

— О! — Морт се престраши и попита: — Албърт, отдавна ли си тук?

Албърт го погледна над очилата.

— Може би — рече той. — Трудно се следи времето, дето тече навън, момче. Тук съм точно откакто умря старият крал.

— Кой крал, Албърт?

— Артороло, май така се казваше. Нисък и дебел. С писклив гласец. Само веднъж съм го виждал.

— Това къде е било?

— В Анкх, разбира се.

— Какво? — каза Морт. — В Анкх-Морпорк няма крале и това всеки го знае!

— Е, беше малко отдавна — рече Албърт. Той си сипа чаша чай от личния чайник на Смърт и седна, със замечтан поглед в гурелясалите си очи. Морт чакаше нетърпеливо.

— А в ония години, кралете беха крале, истински крале, не като днешните. Беха си направо монарси — продължи Албърт, като внимателно си отсипа малко чай в чинийката и превзето започна да му вее с единия край на шала си. — Искам да кажа, беха мъдри, беха справедливи, е, поне сравнително мъдри. И ако требваше да ти отсекат главата, много-много не му мислеха — добави той, с явно одобрение. — И кралиците всичките беха високи и бледи и носеха онези, качулестите си каски…

— Забрадки с воали?

— Да де, тех, и принцесите беха толкоз красиви, колкото е дълъг денят, и благородни беха, че можеха да грахат през цела дузина матраци…

— Какво?

Албърт се поколеба.

— Или нещо подобно, във всеки случай — каза примирително. — И имаше балове, и турнири, и екзекуции. Страхотни години. — Усмихна се замечтано на спомените си.

— А не като днешната работа — рече той, като с нежелание се откъсна от унеса си.

— Албърт, имал ли си и друго име? — попита Морт. Но кратката магия вече се бе развалила и старецът повече не искаше да се размеква.

— А… а, сещам се — сряза го той, — взимаш името на Албърт, и хайде веднага в библиотеката да му четеш биографията, нали? Ще има да ровиш и да чоплиш. Знам те аз, дето се промъкваш там по никое време и четеш за живота на младите дамички…

Явно тръбачите на гузна съвест бяха надули очуканите си тромпети някъде дълбоко в погледа на Морт, защото Албърт се изкикоти кресливо и го смушка с костеливия си пръст.

— Поне ги поставяй там, отдето си ги взел — рече той, — а не старият Албърт да върви по петите ти и да ги прибира. Както и да е, не е хубаво, дето оглеждаш бедните мъртви хорица. Сигурно то ти замъглява погледа.

— Ама аз само… — започна Морт, после си спомни мократа копринена кърпичка в джоба си, и млъкна.

Остави Албърт да си мърмори и да мие чиниите, а той се вмъкна в библиотеката. Бледа слънчева светлина се процеждаше през високите прозорци и леко и бавно променяше кориците на търпеливите, древни томове. От време на време някоя прашинка улавяше светлината, пресичайки златистите потоци и засияваше като миниатюрна супернова.

Морт знаеше, че напрегне ли слух ще дочуе и тихото, като на мушички стържене на книгите, които се пишеха сами.

Някога от това биха го побили тръпки. Сега то му действаше… успокояващо. Това бе знак, че вселената работи нормално. Съвестта му, която само си търсеше повод, весело му напомни, че, е, добре, тя може и да си работи нормално, но определено не върви в правилната посока.

Проправи си път през лабиринта от рафтове до загадъчната купчина книги, но откри че нея вече я няма. Албърт не бе излизал от кухнята, а Морт никога не беше виждал Смърт да влиза в библиотеката. Тогава, какво търсеше там Изабел?

Вдигна поглед нагоре към стената от книги и стомахът му се сви при мисълта за това, което започваше да става…

Няма как. Трябваше да разкаже на някого.

Междувременно, Кели също имаше проблеми.

Това беше, защото причинността притежаваше невероятно огромно количество инерция. Погрешният удар на Морт, воден от гняв, отчаяние и начеваща любов, я беше запратил в абсолютно погрешна посока, но тя още не беше забелязала. Той беше настъпил опашката на динозавъра, но щеше да мине известно време преди другият край да се усети и да извика „Ууух“.

С други думи, вселената знаеше, че Кели е мъртва и, следователно, остана адски учудена, когато откри, че тя още не е престанала да диша и да мърда.

Демонстрираше това по хиляди малки начини. Придворните, които на сутринта й хвърляха скрити, любопитни погледи, за нищо на света не биха могли да кажат защо появяването й ги кара да се чувстват необяснимо неловко. За тяхно страхотно неудобство и за нейно раздразнение, те откриваха, че не й обръщат никакво внимание или пък в нейно присъствие разговарят с приглушени гласове.

Управителят на двореца откри, че е разпоредил кралският флаг да се вее наполовина спуснат, но впоследствие за нищо на света не можеше да обясни защо. Той изпадна в леко нервно неразположение и внимателно го съпроводиха до спалнята му, защото — без никаква видима причина — бе поръчал хиляда метра черен креп.

Скоро целият дворец беше обхванат от това тягостно, неестествено чувство. Главният кочияш нареди да изкарат отново кралската катафалка и да я излъскат, след което се изправи насред конюшнята и се разплака в гюдерията си, защото не можа да си спомни защо го е направил. Прислугата стъпваше тихо по коридорите. Готвачът трябваше да се пребори с непреодолимото си желание да приготви лек банкетен обяд от студени меса. Кучетата почваха да вият, после спираха и се чувстваха глупаво. Двата черни жребеца, които по традиция теглеха погребалната катафалка на Сто Лат, се изнервиха в конюшнята и стъпкаха почти до смърт един нещастен коняр.

В замъка си в Сто Хелит дукът напразно чакаше вестоносец, който всъщност потегли, но спря насред път и не можа да си спомни какво точно трябва да направи.

А през всичко това Кели се движеше като съвсем плътен и все по-раздразнен дух.

На обяд нещата станаха нетърпими. Тя влезе в голямата зала и установи, че пред кралското кресло не са наредени прибори. С висок и ясен глас тя нареди на иконома и този пропуск беше отстранен, но след това пред погледа й прибраха блюдата, преди още да успее да ги докосне с вилицата. Онемяла и невярваща на очите си, тя видя как внесоха виното и сипаха първо на не на кой да е, а на Началника на Личния Клозет.

Не подобаваше на кралските особи да правят това, но тя протегна крак и спъна келнера. Той се препъна, тегли една през зъби и се просна по корем на плочките.

Тя се обърна на другата страна и извика в ухото на Дворцовия Килерджия:

— Виждаш ли ме бе, човече? Защо трябва да се мъчим със студена шунка и свинско?

Той се обърна, прекъсвайки приглушения си разговор с Дамата от Малката Шестоъгълна Стая в Северната Кула, изгледа я продължително, при което шокът му отстъпи място на един вид нефокусирано объркване, и каза:

— Ами, да… аз бих… а… а…

— Ваше Кралско Височество — подсказа му Кели.

— Но… да… Височество — смотолеви той. Последва тежка пауза.

После, сякаш батериите му отново включиха, той й обърна гръб и поднови разговора си.

За един миг Кели остана парализирана, побеляла от гняв и изненада, после блъсна стола назад и изфуча бясна към покоите си. Няколко прислужници, които бързо допушваха една обща цигара в коридора пред вратата, бяха пометени от нещо, което не можаха да видят съвсем ясно.

Кели се втурна в стаята си и задърпа шнура, който би трябвало да изстреля на бегом при нея дежурната прислужница от стаята в края на коридора. Известно време нищо не се случи, и тогава, най-накрая вратата бавно се отвори и едно лице се втренчи в нея.

Този път, обаче, Кели разпозна погледа и вече беше подготвена за него. Сграбчи прислужницата за раменете, вмъкна я буквално в стаята и затръшна вратата след нея. Докато уплашената жена още се озърташе и зяпаше навсякъде, освен в Кели, разбира се, тя я раздруса и й зашлеви една звънка плесница по бузата.

— Усети ли това? Усети ли го? — изкрещя тя.

— Но… Вие… аз… — изскимтя прислужницата, отстъпвайки назад, докато краката й не се удариха в леглото и тя тежко седна на него.

— Погледни ме! Гледай в мен, когато ти говоря! — крещеше Кели и се приближаваше към нея. — Виждаш ме, нали? Кажи, че ме виждаш, или ще заповядам да те обезглавят!

Прислужницата погледна в ужасените й очи.

— Аз Ви виждам — каза тя, — само че…

— Само че какво? Какво само че?

— Нали Вие сте… чух че сте… аз си мислех, че…

— Какво си мислеше? — сряза я Кели. Тя вече не крещеше. Думите й излизаха като нажежени до бяло удари с камшик.

Прислужницата се свлече в хълцаща и подсмърчаща купчина. Кели остана права за момент, като потропваше с крак, после внимателно раздруса жената.

— Има ли магьосник в града? — попита тя. — Гледай в мен, в мен. Има, нали има? Вие, момичетата, винаги гледате да се измъкнете тайничко и да си поговорите с някой магьосник, нали! Къде живее той?

Жената обърна омазаното си със сълзи лице към нея, като се мъчеше да се пребори с инстинкта, който й говореше, че принцесата не съществува.

— Ъъ… магьосник, да… Катуел, на Уол Стрийт…

Устните на Кели се свиха в тънка усмивка. Зачуди се къде ли са й сложили наметалото, но практичният разум й подсказа, че ще е сто пъти по-лесно сама да си го потърси, вместо да се опитва да демонстрира присъствието си пред прислугата. Изчака, втренчена в нея, докато жената престане да плаче, огледа се наоколо, леко озадачена, и бързо излезе от стаята.

Забравила ме е вече, помисли си тя. Вгледа се в ръцете си. Изглеждаха съвсем като живи.

Трябва да беше магия.

Влезе в гардеробното си помещение и затършува из няколко гардероба, докато не откри една черна пелерина с качулка. Навлече я бързо и побягна навън през коридора и по стълбището за слугите.

От малка не беше минавала оттам. Тук бе светът на праните чаршафи, голите подове и тъпите келнери. Миришеше на леко плесенясали корички хляб.

Кели се движеше като земен дух през него. Тя естествено знаеше къде се намира слугинското крило в двореца, така както хората знаят нещо някъде в съзнанието си за сифоните или отходните канали, и беше почти готова да приеме, че, макар всички прислужници да изглеждаха досущ еднакви, те сигурно имаха някакви отличителни белези, по които най-скъпите и най-близките им хора ги разпознаваха. Но не бе подготвена да види гледки като Могхедрон — церемониалмайстора по вината, когото винаги досега бе виждала само по служба, когато той се движеше из трапезарията подобно на галеон с издути платна, а не да седи в килера си с бутилки, разгърден и да пуши лула.

Няколко кикотещи се слугинчета профучаха край нея без да я погледнат дори. Тя продължи бързо нататък, като по някакъв странен начин си даде сметка, че нарушава територията на собствения си замък.

А това, тя вече ясно го разбираше, беше така, защото това вече не беше нейният замък. Шумният свят наоколо, с изпускащото пара пране и хладните изби, беше един отделен свят. Тя не го притежаваше. Може би той притежаваше нея.

Тя си взе един кокоши крак от масата в голямата кухня — пещера, натъпкана с толкова много тенджери, които на светлината от огньовете й, лъщяха като гърбовете на костенурки, и почувства неизпитваната досега тръпка на кражбата. Кражба! В собствения й дворец! А готвачът гледаше право през нея, с очи, блестящи като желирана шунка.

Кели прекоси конските обори и излезе през задната порта, покрай няколко часови, строгите погледи на които изобщо не я забелязаха.

Вън по улиците не беше така тягостно, но тя продължаваше да се чувства странно разголена. Смазваше я — да се движи сред хора, всеки от които бързаше по свои си задачи, без да си направи труда да обърне внимание на нея самата, особено когато целият й досегашен житейски опит се заключаваше в това, че светът се върти около нея. Пешеходци се блъскаха в нея и отскачаха, като се чудеха за миг какво ли беше това, в което са се ударили, а на няколко пъти тя трябваше да отскача дори и от пътя на колите и каретите.

Пилешката кълка не можа да запълни празнината от пропуснатия обяд и тя задигна няколко ябълки от една сергия, като отбеляза наум да накара Кралския Управител да научи цената на ябълките и да изпрати парите на човека от сергията.

Раздърпана, мърлява и леко миришеща на конски лайна, най-сетне тя стигна до вратата на Катуел. Чукчето я позатрудни. От досегашния си опит тя знаеше, че вратите сами се отварят; за това си имаше специални хора и то беше тяхна грижа.

Беше толкова объркана, че дори не забеляза, че чукчето й намига.

Опита отново и й се стори, че чува далечен трясък. След известно време вратата се открехна на няколко сантиметра и тя зърна едно кръгло, смутено лице, увенчано с къдрава коса. Десният й крак я изненада като много интелигентно се озова в цепнатината.

— Настоявам да видя магьосник — заяви тя. — Ако обичате, пуснете ме незабавно да вляза.

— Той е доста зает в момента — каза лицето. — Вие за любовната отвара ли бяхте?

— Каква?

— Аз имам… имаме нещо специално от мехлема „Пазител на Страстите“ на Катуел — каза лицето и й намигна обезпокоително. — Има грижата вие да си поживеете на воля, като гарантира никаква реколта. Ако разбирате, какво искам да кажа.

Кели озапти езика си.

— Не — хладнокръвно излъга тя. — Не разбирам.

— Противомехлем? Девича пречка? Капки Белладона?

— Настоявам…

— Съжалявам, затворено е — каза лицето и тресна вратата. Кели успя да си измъкне крака тъкмо навреме.

Промърмори нещо, което би удивило и шокирало частните й учители, и потропа на дървенията.

Изведнъж барабаненето на пръстите й се забави, щом я осени една мисъл.

Той я беше видял! Беше я чул!

Затропа по вратата с подновена сила и закрещя с цялата мощ на белите си дробове.

Един глас досами ухото й каза:

— Няма да фтане. Голям финат е.

Много бавно тя се огледа и срещна наглия поглед на чукчето. То залюля метални вежди срещу нея и заговори неясно през пръстена си от ковано желязо.

— Аз съм Принцеса Кели, наследница на трона на Сто Лат — надменно каза тя, като продължаваше да натиска надолу капака на ужаса си. — И не разговарям с обзавеждането по вратите.

— Фобре, аф пък фъм фамо едно чукче и мога да фи гофоря, ф когото фи поискам — любезно каза чукчето. — А и мога да фти кажа, фе гофподарят има труден ден и не фелае да го бефпокоят. Но би могла да ифполффаш фълшебната фумичка — добави той. — Ако я кафе хубафа жена, от офем пъти дефет фърши работа.

— Вълшебна дума ли? Каква е вълшебната дума?

Чукчето изсумтя осезаемо.

— Нифто ли не фа те научили, гофпожице?

Тя се изправи в цял ръст, което честно казано не си заслужаваше усилието. Чувстваше, че и нейният ден не беше лек. Баща й лично беше екзекутирал сто вражески войника в битка. Тя беше длъжна да съумее да се справи с едно чукче на врата.

— Аз съм образована — информира го тя с ледена точност, — от някои от най-добрите учени в тази страна.

Чукчето явно хич не се впечатли.

— Ако фе не фа те научили на фълшебната думичка — спокойно произнесе то, — фначи хич не са били толкова добри.

Кели посегна, сграбчи тежкия пръстен и задумка с него по вратата. Чукчето й се ухили похотливо.

— Бий ме фдраво — изфъфли то. — Тофно така обичам!

— Ти си отвратителен!

— Фда. Ооо! Тофа беше хубафо, направи го пак…

Вратата се открехна леко. Тя зърна сянка от къдрава коса.

— Госпожо, казах ви, че не…

Кели се предаде.

— Моля ви, помогнете ми — каза тя. — Моля ви!

— Виждаш ли? — победоносно рече чукчето. — Рано или късно всеки си спомня вълшебната думичка!

Кели беше ходила на официални церемонии в Анкх-Морпорк и беше срещала старши магьосници от Невидимия Университет, най-главния колеж по магия на Диска. Някои от тях бяха високи, повечето от тях бяха дебели и почти всички бяха богато облечени, или поне си мислеха, че са богато облечени.

Всъщност, в магьосничеството има моди така, както ги има и в по-земните изкуства, и тази тенденция да изглеждат като възрастни градски съветници беше само временна. Предишните поколения си бяха падали по това да изглеждат бледи и интересни, или друидни и мърляви, или пък загадъчни и мрачни. Но Кели беше свикнала с магьосници като някакви малки планини, покрити с козина и с хриптящ глас, а Игнеус Катуел никак не се вписваше в тази й представа.

Той беше млад. Е, за това нищо не можеше да се направи; най-вероятно дори и магьосниците все някога трябваше да са млади. Нямаше брада и единственото нещо, което украсяваше мърлявия му плащ, бяха оръфаните му краища.

— Искаш ли да пийнеш или нещо друго? — попита той, докато скришом подритваше една захвърлена долна риза под масата.

Кели се огледа наоколо, за да седне на някое място, което не е заето от пране или използвани съдове, и поклати глава. Катуел забеляза изражението й.

— Опасявам се, че малко е разхвърляно — бързо добави той, като избута с лакът остатъците от някакъв чеснов сос на пода. — Госпожа Наджънт обикновено идва два пъти в седмицата и се грижи за мен, но отиде да види сестра си, която пак е получила някоя от нервните си кризи. Сигурна ли си? Никакъв проблем не е. Вчера дори видях тук една чиста чаша.

— Имам проблем, господин Катуел — каза Кели.

— Задръж за един момент. — Той посегна към една кука над огнището и свали островърха шапка, която явно беше виждала и по-добри времена, макар че по вида й те не ще да са били много по-добри, и после рече: — Така. Давай.

— Какво толкова важно има в шапката?

— О, много е важна. Трябва да имаш подходящата шапка, за да се занимаваш с магьосничество. Ние, магьосниците, ги знаем тези неща.

— Щом така казваш. Погледни сега, ти виждаш ли ме?

Той се взря в нея.

— Да. Да, определено мога да кажа, че те виждам.

— А чуваш ли ме? Ти ме чуваш, нали така?

— Високо и ясно. Да. Всяка една сричка си пада на мястото. Никакъв проблем.

— Тогава ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че никой друг в този град не ме вижда и не ме чува?

— Освен мен?

Кели изсумтя.

— И чукчето на вратата ти.

Катуел измъкна един стол и седна. Повъртя се малко. През лицето му мина замислено изражение. Той се изправи, пресегна се назад и измъкна плоска червеникава маса, която някога може и да е била половин пица.3 Той скръбно се вгледа в нея.

— Цяла сутрин я търся, можеш ли да ми повярваш? — попита той. — Имаше си всичко по нея, че даже и допълнително чушки. — Той тъжно отхапа от смачканата форма и внезапно си спомни Кели.

— По дяволите, съжалявам — рече той, — къде ми е възпитанието? Какво ли ще си помислиш за мен? Ето. Вземи си една рибка. Моля те.

— Ти слушаш ли ме? — отяде се Кели.

— Ти чувстваш ли се невидима? За себе си, искам да кажа? — попита Катуел неясно.

— Разбира се, че не. Просто съм ядосана. Така че, искам да ми предскажеш бъдещето.

— Е, за това не знам, всичко това ми звучи толкова медицинско, че…

— Мога да си платя.

— Незаконно е, нали разбираш — окаяно рече Катуел. — Старият цар изрично забрани предсказването на бъдещето в Сто Лат. Той не обичаше много магьосниците.

— Мога да платя много.

— Госпожа Наджънт ми разправяше, че това, новото момиче ще е даже още по-лошо. Адски надуто било, вика тя. Страхувам се, че няма да е от тия, дето ще погледнат с добро око на практикуващите изтънчените изкуства.

Кели се усмихна. Хората от царския двор, които бяха виждали тази усмивка и по-рано, биха побързали да измъкнат Катуел от пътя й и да го скрият на сигурно място, като например съседния континент, но той просто си седеше там и се опитваше да изчисти парченца гъби от плаща си.

— Разбирам, че има гаден нрав — каза Кели. — Но все пак, няма да се изненадам, ако все пак не те изгони от града.

— О, божичко — възкликна Катуел, — наистина ли мислиш така?

— Виж какво — рече Кели, — няма нужда да ми казваш бъдещето, а само настоящето. Дори и тя не би могла да възрази на това. Ще си поприказвам с нея, ако искаш — великодушно добави тя.

Катуел се ободри.

— О, ти познаваш ли я?

— Да. Но понякога, струва ми се, че не много добре.

Катуел въздъхна и се зарови в боклуците по масата наоколо, като разместваше камари стари чинии и отдавна мумифицираните останки от няколко яденета. Най-после изкопа един дебел, кожен портфейл, залепнал за резен сирене.

— Е, — рече той със съмнение в гласа, — това са карти Карок. Дестилираната мъдрост на Древните и т.н. Или пък може с Чинг Алинга на Централните Земи. Това е на мода сега сред хората, дето разбират. Не гледам по чаени листа.

— Ще опитам с това там, Чинг…

— Тогава хвърли тези пръчки от бял равнец нагоре.

Тя направи каквото й каза. Погледнаха в последвалата фигура.

— Хмм — рече Катуел след малко. — Ами, ето едно в огнището, едно в чашата с какаото, едно е на улицата, жалко за прозореца, едно е на масата, и едно, не, две — зад кухненския бюфет. Предполагам, че Госпожа Наджънт ще може да намери останалите.

— Ти не каза колко силно. Да го направя ли пак?

— Не-е-ее, недей — Катуел запрелиства страниците на една пожълтяла книга, която преди това беше подпирала крака на масата. — Фигурата като че ли има смисъл. Да, ето го тук, Октограма 8,887: Незаконност, Непомирената Гъска. Която като сверим тука… чакай… чакай… така. Разбрах.

— Е?

— Без вертикал, мъдро кохинилният император излиза следобед за чай; вечер мекотелото мълчи сред бадемовия цвят.

— Да? — попита Кели почтително. — Какво означава това?

— Освен ако не си мекотело, вероятно не много — отвърна Катуел. — Мисля, че нещо се изгуби при превода.

— Сигурен ли си, че знаеш как се прави това?

— Нека да опитаме с картите — припряно рече Катуел и ги разреди като ветрило. — Избери си една карта. Която искаш.

— Тя е Смърт — каза Кели.

— А! Хубаво. Разбира се, картата на Смъртта всъщност не означава смърт във всички случаи — бързо каза Катуел.

— Искаш да кажеш, че не означава смърт в тези случаи, при които обектът е превъзбуден, а ти много се притесняваш да му кажеш истината, хмм?

— Виж какво, изтегли си друга карта.

— Тази също е Смърт — каза Кели.

— Ти върна ли другата обратно?

— Не. Да си изтегля ли друга?

— Може.

— Е, ето това се нарича съвпадение!

— Смърт номер три?

— Точно така. Това да не е специална колода за фокуси? — Кели се опита да звучи сдържано, но дори и тя различи лекия звън на истерията в гласа си.

Катуел се намръщи срещу нея и внимателно върна картите в колодата, разбърка ги и ги раздаде на масата. Имаше само една Смърт.

— О, божичко! — рече той — мисля, че това ще е нещо сериозно. Може ли да ти погледна дланта, ако обичаш?

Той я разглежда дълго време. След малко отиде до кухненския бюфет, извади бижутерска лупа от едно чекмедже, изтри с ръкава на плаща си кашата от нея и още няколко минути разглежда ръката й до най-дребните подробности. Най-накрая той се облегна назад, махна лупата и се втренчи в нея.

— Ти си мъртва — каза той.

Кели чакаше. Не можеше да измисли никакъв подобаващ отговор. „Не съм“ не звучеше много стилно, а пък „Сериозно ли?“ изглеждаше някак твърде лекомислено.

— Казах ли ти, че си помислих, че ще е нещо сериозно? — попита Катуел.

— Струва ми се, че да — внимателно каза Кели, като запази абсолютно спокоен тон.

— Прав съм бил.

— О!

— Би могло да е фатално.

— Колко по-фатално от това да си умрял? — попита Кели.

— Нямах предвид за теб.

— О!

— Разбираш ли, като че ли се е объркало нещо много фундаментално. Ти си мъртва във всеки един смисъл освен ъ-ъ, буквалния. Искам да кажа, картите мислят, че ти си мъртва. Линията на живота ти мисли, че си мъртва. Всичко и всички мислят, че ти си мъртва.

— Но аз не мисля така — каза Кели, но гласът й далеч не беше уверен.

— Страхувам се, че твоето мнение не се брои.

— Но хората ме виждат и ме чуват!

— Първото нещо, което се научава като влезеш в Невидимия Университет, за жалост, е, че хората не обръщат много внимание на тези неща. Важното е какво им казва съзнанието им.

— Искаш да кажеш, че хората не ме виждат, защото съзнанието им казва да не ме виждат?

— За жалост — да. Нарича се предопределение или нещо такова. — Катуел я погледна много нещастно. — Аз съм магьосник. Ние ги разбираме тези неща. Всъщност, това не е първото нещо, което научаваш като влезеш — добави той. — Искам да кажа, преди това научаваш къде са тоалетните и всички такива неща. Но след всички тях, това е първото нещо.

— Но ти ме виждаш.

— А! Е, да. Магьосниците са специално обучени да виждат неща, които са тук и да не виждат неща, които не са. Има едни такива специални упражнения…

Кели забарабани с пръсти по масата, или поне се опита да го направи. Оказа се трудна работа. Тя заби поглед надолу в тъп ужас.

Катуел се втурна и избърса масата с ръкав.

— Извинявай — измърмори той. — Снощи вечерях сандвичи с петмез.

— Какво мога да направя?

— Нищо.

— _Нищо?_

— Е, наистина би могла да станеш много добър крадец… извинявай. Беше проява на лош вкус.

— И аз си помислих същото.

Катуел я потупа несръчно по ръката, а Кели беше твърде погълната в мислите си, че дори не забеляза такава скандална lese majeste5.

— Разбираш ли, всичко е определено. Историята е нагласена цялата, от началото до края. Това, какви наистина са фактите, е без значение; историята просто си се върти над тях. Не можеш да промениш нищо, защото промените вече са част от нея. Ти си мъртва. Така е отредено. Просто ще трябва да го приемеш.

Той й се усмихна извинително.

— Ти имаш много по-голям късмет от повечето умрели, ако погледнеш обективно на нещата — рече той. — Жива си, за да се кефиш.

— Не искам да го приемам. Защо трябва да го приемам? Аз не съм виновна!

— Нищо не разбираш. Историята продължава да се движи. Не можеш повече да се намесваш в нея. В нея няма повече място за теб, не разбираш ли? Най-добре остави нещата да се наредят от само себе си. — Той отново я потупа по ръката. Тя го погледна. Той я оттегли.

— Какво се предполага да направя тогава? — попита тя. — Да не ям, защото не е отредено аз да ям храната? Да ида и да живея някъде в някоя гробница?

— Голям проблем, а? — съгласи се Катуел. — Страхувам се, че такава ти е съдбата. Ако светът не те усеща, ти не съществуваш. Аз съм магьосник. Ние ги разбираме…

— Не го казвай.

Кели се изправи.

Пет поколения преди нея един от предшествениците й беше спрял бандата си скитници — главорези на няколко мили от хълма на Сто Лат и бе погледнал спящия град с изключително целенасочено изражение на лицето, което ще рече: Тука става. Само защото си роден на седло, не означава, че трябва да умреш така скапано на него.

Много странно, но голяма част от отличителните му черти по някакъв трик на наследствеността, се бяха предали на потомката му6, което обясняваше нейната доста характерна хубост. Сега те бяха по-видни от всякога. Дори Катуел беше впечатлен. Ако ставаше дума за решимост, човек би могъл скала да строши в челюстта й.

С абсолютно същия тон, който предшественикът й бе използвал, за да се обърне към уморените си, потни последователи преди нападението7, тя каза:

— Не. Не, няма да го приема. Няма да се стопя в някакъв си дух. Ти ще ми помогнеш, магьоснико.

Подсъзнанието на Катуел разпозна този тон. В него имаше обертонове, които накараха дори и червеите в дъските на пода да оставят това, което правят и да наострят внимание. Той не изразяваше мнение, той казваше: нещата ще бъдат така.

— Аз ли, госпожо? — разтреперано попита той. — Не виждам какво бих могъл въобще…

Избутаха го от стола му и после навън на улицата, а плащът му се вееше на вълни около него. С маршова стъпка и решително изправени рамене Кели се отправи към двореца, като влачеше магьосника след себе си като някое непослушно кученце. Беше с тази стъпка, с която майките се втурват към местното училище, когато малкото им момченце се върне вкъщи с насинено око; тя беше като Хода на Времето.

— Какво възнамеряваш да правиш? — пелтечеше Катуел, като ужасено си даваше сметка, че няма да може да направи нищо, с което да й се противопостави, каквото и да беше решила.

— Днес имаш късмет, магьоснико.

— О! Хубаво — немощно каза той.

— Току-що беше назначен за Кралски Познавач.

— О! Какво точно ще рече това?

— Ще припомняш на всички, че съм жива. Много е просто. Получаваш три солидни яденета на ден и изпрани дрехи. Стъпвай по-живо, човече.

— Кралски?

— Ти си магьосник. Мисля, че има някои неща, които трябва да знаеш — отвърна принцесата.

— ИМА ЛИ? — попита Смърт.

(Това беше кинематичен трик, нагласен за печата. Смърт не говореше с принцесата. Всъщност, той си беше в кабинета и говореше с Морт. Но беше доста ефектно, нали? Може би му се вика бързо преливане на картините или пък скъсяване на разстоянията. Или нещо такова. Промишленост, където на един старши техник му викат Най-доброто Момче, може да го нарече всякак.)

— А КАКВО Е ТОВА? — добави той, като нави парченце черна коприна около проклетата кука в едно малко менгеме, което беше стегнал на бюрото си.

Морт се поколеба. Това беше най-вече поради страх и неудобство, но беше и така също затова, че гледката на един закачулен призрак, който кротко връзва изкуствени мухи, е достатъчна да накара когото и да било да спре.

Освен това, в другия край на стаята седеше Изабел и привидно шиеше нещо, но и го наблюдаваше през начумерен облак от неодобрение. Усещаше как очите й в червени рамки пробиват дупки като бургии в темето му.

Смърт пъхна няколко парченца от сврачи пера за риболов и си засвирука бърза тиха мелодийка през зъби, тъй като нямаше през какво друго да го направи. Вдигна очи.

— ХММ?

— Те… не минаха така гладко, както си мислех — каза Морт, застанал нервно на килима пред бюрото.

— ИМАЛ СИ ПРОБЛЕМИ? — попита Смърт, като клъцна няколко късчета перо.

— Ами, тя, вещицата не щя да си тръгне, а монахът, ами, той пък почна всичко отначало.

— НЯМА ЗА КАКВО ДА СЕ БЕЗПОКОИШ, МОМЧЕ…

— … Морт…

— БИ ТРЯБВАЛО ДА СИ РАЗБРАЛ ДОСЕГА, ЧЕ ВСЕКИ ПОЛУЧАВА ТОВА, КОЕТО СИ МИСЛИ, ЧЕ ЩЕ ПОЛУЧИ. ТАКА Е ТОЛКОВА ПО-ДОБРЕ.

— Знам, господине. Но това означава, че лошите хора, които си мислят, че ще идат в някакъв рай, наистина отиват там. А добрите хора, които се страхуват, че отиват на някакво ужасно място, наистина страдат. Хич не ми изглежда справедливо.

— КАКВО СЪМ ТИ КАЗАЛ ДА ЗАПОМНИШ, КОГАТО СИ НАВЪН ПО РАБОТА?

— Ами, вие…

— ХММ?

Морт се запъна на едно място.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАШ САМО ТИ.

— Ами, аз…

— ТРЯБВА ДА ЗАПОМНИШ ТОВА.

— Да, но…

— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НАКРАЯ ВСИЧКО СЕ НАРЕЖДА. НИКОГА НЕ СЪМ СРЕЩАЛ СЪЗДАТЕЛЯ, НО СА МИ КАЗВАЛИ, ЧЕ Е ДОСТА БЛАГОРАЗПОЛОЖЕН КЪМ ХОРАТА. — Смърт откъсна нишката и започна да отвива менгемето. — ИЗХВЪРЛИ ТЕЗИ МИСЛИ ОТ СЪЗНАНИЕТО СИ — добави той. — ПОНЕ ТРЕТИЯТ НЕ ТРЯБВА ДА ТИ Е СЪЗДАЛ НИКАКВИ ТРУДНОСТИ.

Точно това беше моментът. Морт дълго беше мислил за него. Нямаше никакъв смисъл да го крие. Беше разстроил целия бъдещ ход на историята. Такива неща имат склонността сами да се натрапват на вниманието на хората. Най-добре да си го махне от главата. Признай си като мъж. Вземи пример от него. Картите на масата. Няма защо да говориш със заобикалки. Милост, осланяй се на нея.

Пронизващите сини очи искряха срещу него.

Той погледна на погледа, също като заек нощно време, който се опитва да издържи на светлината от фаровете на чудовищен камион с шестнайсет колела, шофьорът на който е чешит, дето от дванайсет часа кара на кофеин и надхвърля даже тахометрите на ада. Не успя.

— Не, господине — каза той.

— ДОБРЕ. БРАВО. А СЕГА, КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ЗА ТОВА?

Въдичарите смятат, че хубавата суха муха трябва хитро да имитира истинската. Има си точно определени мухи за сутринта. Има различни мухи, за да кълве рибата вечер. И т.н.

Но нещото между триумфалните пръсти на Смърт беше муха от зората на времето. Беше мухата в първичната супа. Беше отраснала на бивните на мамут. Не беше муха, която се бие в стъклата на прозорците, а муха, която пробива стени. Беше насекомо, което ще изпълзи измежду цепнатините и на най-жестоката мухоловка, изпълнено с отрова и търсещо отмъщение. Навсякъде по нея стърчаха странни крила и висяха парченца. Изглеждаше така, сякаш има много зъби.

— Как се казва? — попита Морт.

— ЩЕ Я НАРЕКА… ВЕЛИЧИЕТО НА СМЪРТ — Смърт дари нещото с един последен възхитен поглед и го пъхна в качулката на плаща си. — ЩЕ МИ СЕ ДА ВИДЯ МАЛКО ЖИВОТ ТАЗИ ВЕЧЕР — каза той. — СЕГА, СЛЕД КАТО ВЕЧЕ СИ Й ХВАНАЛ ЦАКАТА, МОЖЕШ ДА ПОЕМЕШ РАБОТАТА. ТАКА ДА СЕ КАЖЕ.

— Да, господине — скръбно рече Морт. Видя как животът му се разтяга пред него като гаден черен тунел, в края на който няма светлина.

Смърт заби с пръст по бюрото и си замърмори.

— А, ДА — каза той. — АЛБЪРТ МИ КАЗВА, ЧЕ НЯКОЙ ТЪРШУВА ИЗ БИБЛИОТЕКАТА.

— Моля, господарю?

— ВАДИ КНИГИ, ОСТАВЯ ГИ НАВСЯКЪДЕ НАОКОЛО. КНИГИ ЗА МЛАДИ ЖЕНИ. СЯКАШ ТОВА МУ СЕ СТРУВА ЗАБАВНО.

Както вече беше обяснено, Светите Слухари имат толкова добре развит слух, че може да оглушеят и от един кротък залез. Само за някакви си секунди време на Морт му се струваше, че кожата на темето му развива подобни странни умения, тъй като той видя как Изабел замръзна насред бод. Чу и тихото поемане на дъх, което беше чувал и по-рано, сред рафтовете. Спомни си копринената кърпичка.

Каза:

— Да, господарю. Няма да се повтори, господарю.

Кожата на темето му започна да го сърби като бясна.

— ВЕЛИКОЛЕПНО. А СЕГА, ВИЕ ДВАМАТА МОЖЕ ДА БЯГАТЕ. НАКАРАЙТЕ АЛБЕРТ ДА ВИ НАПРАВИ ПИКНИК НА ОБЯД ИЛИ НЕЩО ТАКОВА. ГЛЪТНЕТЕ МАЛКО ЧИСТ ВЪЗДУХ. ЗАБЕЛЯЗАЛ СЪМ КАК ВИЕ ДВАМАТА ВИНАГИ СЕ ОТБЯГВАТЕ ЕДИН ДРУГ. — Той сръга съзаклятнически Морт — беше като да те ръгнат с пръчка и добави: — АЛБЪРТ МИ КАЗА КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА.

— Така ли? — мрачно попита Морт. Беше сбъркал, имаше светлина в края на тунела и тя беше огнехвъргачка.

Смърт му намигна още веднъж като същинска свръхнова.

Морт не му отвърна със същото. Вместо това той се обърна и се отправи тежко към вратата най-общо със скорост и походка, в сравнение с които Великата А’Туин изглеждаше като пролетно агънце.

Беше минал вече половината коридор, когато чу мекия шум от бягащи стъпки зад себе си и една ръка улови неговата.

— Морт?

Той се обърна и се вгледа в Изабел през мъгла от униние.

— Защо го накара да си мисли, че ти си бил в библиотеката?

— Не знам.

— Беше… много… мило от твоя страна — предпазливо каза тя.

— Така ли? Не знам какво ми стана. — Той бръкна в джоба си и извади носната кърпичка. — Твоя е, струва ми се.

— Благодаря ти.

Тя шумно си издуха носа.

Морт беше вече далеч нататък по коридора, прегърбил рамене като крилата на лешояд. Тя се затича след него.

— Ами аз — започна тя.

— Какво?

— Исках да ти благодаря.

— Няма значение — промърмори той. — Просто ще бъде най-добре, ако не пипаш повече книгите. Разстройва ги, или нещо такова. — Той се изсмя така, както мислеше, че звучи нерадостния смях. — Ха!

— Какво ха?

— Просто ха!

Беше стигнал края на коридора. Там беше вратата на кухнята, където Албърт злобно и свойски щеше да се изхили, а Морт реши, че не може да понесе това. Спря се.

— Но аз взех книгите само за компания — рече тя зад гърба му.

Той се предаде.

— Бихме могли да се поразходим в градината — отчаяно каза той, след което успя малко да овладее сърцето си и добави: — Без задължения, разбира се.

— Искаш да кажеш, че няма да се ожениш за мен? — попита тя.

Морт беше ужасен.

— Да се женя?

— Татко не те ли доведе тук за това? — попита тя. — В крайна сметка, той няма нужда от чирак.

— Искаш да кажеш всичките онези побутвания, намигания и дребни бележки, че „един ден, момчето ми, всичко това ще бъде твое“? — каза Морт. — Опитвах се да не им обръщам внимание. Не искам да се женя за която и да било още — добави той, като потисна една мимолетна картина на принцесата в съзнанието си. — И още по-малко за теб, не се засягай.

— Не бих се омъжила за тебе, дори ако беше последният човек на Диска — сладко каза тя.

Това нарани Морт. Едно нещо беше да не искаш да се ожениш за някого, но беше съвсем друго да ти кажат, че не искат да се омъжат за теб.

— Поне, струва ми се, не изглеждам така, сякаш години наред съм ял понички в гардероба — каза той, когато излязоха на черната морава на Смърт.

— А аз пък поне вървя така, сякаш всеки от краката ми има само по едно коляно — каза тя.

— А моите очи не са две разпльокани яйца на очи.

Изабел кимна.

— От друга страна, моите очи пък не приличат на нещо, дето расте на мъртво дърво. А какво значи „разпльокан“?

— Ами, яйцата, както ги прави Албърт.

— А, целият белтък е лепкав и се е разтекъл и е пълен с някакви лигави неща?

— Да.

— Хубава дума — замислено се съгласи тя. — Но моята коса, обръщам ти внимание на това, не прилича на нещо, с което си чистиш клозета.

— Определено, но пък и моята не прилича на мокър таралеж.

— Ако обичаш, обърни внимание, че не можеш да сбъркаш гръдния ми кош с тостер в мокра найлонова торбичка.

Морт хвърли кос поглед към горната част на роклята й, която съдържаше достатъчно храна за две котила ротвайлери, и се въздържа от коментар.

— Моите вежди пък не приличат на двойка чифтосващи се гъсеници — опита той.

— Вярно е. Но моите крака, обаче, поне могат да спрат едно прасе в коридора.

— Моля…?

— Не са сменени наопаки — обясни тя.

— А!

Те крачеха през гнездата с лилии, временно останали без думи. Най-накрая Изабел се изправи срещу Морт и подаде ръка. Той я стисна с мълчалива благодарност.

— Стига ли? — попита тя.

— Абсолютно.

— Добре. Очевидно не трябва да се женим, дори само заради децата.

Морт кимна.

Седнаха върху каменна пейка между някакви прилежно подрязани чемшири. Смърт беше направил езерце в този край на градината, подхранвано от леден поток, който пък явно идваше от гърлото на каменен лъв. Дебели, бели шарани се спотайваха в дълбините или душеха на повърхността сред кадифените черни водни лилии.

— Трябваше да вземем малко трохи хляб — галантно каза Морт, като избра напълно негодна за разговор тема.

— Той никога не идва тук, знаеш ли — каза Изабел, докато гледаше рибите. — Направи го, за да ме забавлява.

— Не стана ли?

— Не е истинско — отвърна тя. — Нищо тук не е истинско. Не наистина истинско. Той просто обича да се държи като човешко същество. Сега наистина много се старае, сигурно си забелязал. Струва ми се, че ти му влияеш. Знаеш ли, че веднъж се опита да се научи да свири на банджо?

— На мен ми се струва, че по-ще му прилича орган.

— Не можа да му хване цаката — продължи Изабел, без да му обръща внимание. — Не може да създаде нищо, нали разбираш.

— Нали каза, че е направил това езеро.

— Копие е на някое, което е видял някъде. Всичко е само имитация.

Морт се размърда неудобно. Някаква малка буболечка беше пропълзяла по крака му.

— Много е тъжно — каза той, като се надяваше, че това е приблизително верния тон, който трябва да приеме.

— Да.

Тя загреба шепа чакъл от пътеката и разсеяно започна да го мята в езерото.

— Толкова ли са ми грозни веждите? — попита тя.

— Хм — започна Морт — страхувам се, че да.

— О! — Пльок! Пльок! Шараните я гледаха презрително.

— А краката ми? — попита той.

— Да. Съжалявам.

Морт зарови притеснено из ограничения си репертоар от общи приказки и се отказа.

— Няма значение — учтиво каза той. — Ти поне можеш да използваш пинцети.

— Много е мил — каза Изабел, без да му обръща внимание, — по някакъв разсеян начин.

— Той не ти е точно истински баща, нали?

— Родителите ми бяха убити, когато пресичаха Великия Неф преди години. Имаше буря, струва ми се. Той ме намери и ме доведе тук. Не знам защо го направи.

— Може би е изпитал съжаление към теб?

— Той никога не изпитва никакви чувства. Не го казвам да прозвучи гадно, нали разбираш. Просто той няма с какво да изпитва чувства, няма как-му-се-вика, няма жлези. Може би си е помислил със съжаление за мен.

Тя обърна бледото си кръгло лице към Морт.

— Дума няма да дам да се каже срещу него. Той се старае да прави каквото може. Само дето винаги има толкова много неща, за които да мисли.

— Баща ми беше малко така. Още е, искам да кажа.

— Но предполагам, че има жлези, обаче.

— Струва ми се, че да — каза Морт и се размърда неудобно. — Не е нещо, за което съм се замислял наистина, жлезите, де.

Те се вгледаха един до друг в пъстървата. Пъстървата се вгледа в тях.

— Току-що обърках цялата история на бъдещето — каза Морт.

— Да?

— Ами, когато той се опита да я убие, аз убих него, но проблемът е в това, че, според историята, тя трябваше да е умряла, а дукът да стане цар, но най-лошото, най-лошото е, че, макар че е абсолютно покварен, той ще обедини градовете и в крайна сметка те ще станат федерация, и книгите казват, че ще последват сто години мир и благоденствие. Искам да кажа, човек би си помислил, че ще господства терор или нещо такова, но явно историята понякога има нужда от такива хора, а принцесата просто би била още един монарх. Искам да кажа, не е лошо, всъщност, много е хубаво, но просто не е редно, а сега то няма да стане и историята се мандахерца свободно насам-натам сега, и за всичко съм виновен само аз.

Той притихна, докато тревожно чакаше отговора й.

— Знаеш ли, беше прав.

— Така ли?

— Трябваше да донесем малко трохички — каза тя. — Предполагам, че намират разни неща за ядене във водата. Бръмбари и т.н.

— Чу ли какво казах?

— О! Не, нищо. Нищо, наистина. Съжалявам.

Изабел въздъхна и се изправи.

— Предполагам, че ще искаш да ти се махна от главата — каза тя. — Радвам се, че изяснихме онази работа с жененето. Много ми беше приятно да си поговорим.

— Бихме могли да установим един вид връзка на основата на омразата — каза Морт.

— Обикновено не говоря с хората, с които татко работи — Тя като че ли не можеше да си тръгне и сякаш чакаше Морт да каже още нещо.

— Е, сигурно е така — беше всичко, за което той можа да се сети.

— Предполагам, че сега трябва да отидеш да работиш.

— Кажи-речи — Морт се поколеба, като усещаше, че по някакъв неопределим начин разговорът се е изнизал от плитчините и сега се носи над някакви дълбини, които той не съвсем разбираше.

Последва шум като…

Той накара Морт да си спомни стария двор вкъщи с малко носталгия. По време на суровите Рамтопски зими семейството държеше в двора издръжливи планински зверове тхарга и им хвърляше слама, както си му е реда. След пролетното топене на снега дворът ставаше дълбок няколко стъпки и беше покрит с доста твърда кора. Ако внимаваше човек, можеше и да мине през нея. А ако не беше, и потънеше до колене в наситените изпражнения, тогава звукът, който ботушът му издаваше, когато го извадеше, позеленял и вдигащ пара, беше типичният звук на новата година, точно колкото и песента на птичките и жуженето на пчелите.

Това беше такъв шум. Морт инстинктивно си погледна ботушите.

Изабел плачеше, но не с тихи женски хълцания, а на големи зеещи задавяния, като мехури от подводен вулкан, които се борят кой пръв ще излезе на повърхността. Бяха хлипове, които излизаха под налягане, узрели в обикновено нещастие.

Морт рече:

— Ъ?

Тялото й се тресеше като дюшек, пълен с вода по време на земетресение. Тя зарови трескаво из ръкавите си за кърпичката, но при тези обстоятелства тя беше също толкова безполезна, колкото и хартиена шапка в гръмотевична буря. Опита се да каже нещо, което се превърна в поток от съгласни, накъсан от хълцания.

Морт рече:

— Ъ?

— Попитах на колко години мислиш, че съм?

— Петнайсет? — пробва се той.

— На шестнайсет съм — заскимтя тя. — А знаеш ли от колко време съм на шестнайсет години?

— Съжалявам, не те разб…

— Не, как би могъл! Никой не би могъл. — Тя отново си издуха носа, и въпреки треперещите си ръце, все пак внимателно напъха бая мократа кърпичка обратно в ръкава си.

— На теб ти се позволява да излизаш — каза тя. — Ти си тук твърде отскоро, за да забележиш. Тук времето стои на едно място, не си ли забелязал? О, нещо минава, но то не е истинското време. Той не може да създаде истинско време.

— О!

Когато отново заговори, това беше тънкият, внимателен и преди всичко храбър глас на някой, който се е овладял, въпреки съкрушителното неравенство, но може да му изпусне края всеки момент.

— От трийсет и пет години съм все на шестнайсет.

— О?

— Най-лошо беше през първата година.

Морт си припомни последните си няколко седмици и кимна съчувствено.

— Затова ли четеш всичките тези книги? — попита той.

Изабел наведе поглед, после завъртя притеснено един пръст, обут в сандал, в чакъла.

— Много са романтични — каза тя. — Има някои наистина прекрасни истории. Онова момиче, дето изпива отрова, след като младият й съпруг умира, а има и едно друго, дето скача от скала, защото баща й настоява да се омъжи за онзи, стария, а едно друго предпочита да се удави, отколкото да се подчини на…

Морт слушаше удивен. Ако се съди по внимателния подбор на четивата на Изабел, забележително постижение беше за всяка една жена на Диска да поживее поне толкова от юношеството си, че да износи чифт чорапогащи.

— … и тогава тя решава, че той е мъртъв, и тя също се убива, а после той се събужда и той наистина се самоубива, после, има и едно друго момиче…

Здравият разум подсказваше, че поне няколко жени са доживели третата си декада, без да се самоубият от любов, но здравият разум явно не получаваше дори и ролята на статист в тези драми.8 Морт вече знаеше, че любовта те кара да се чувстваш ту горещо, ту студено, ту жесток, ту слаб, но не беше разбрал, че може да те накара да оглупееш.

— … всяка нощ преплува реката, но една нощ има буря, и когато той не пристига…

Морт инстинктивно чувстваше, че някои млади двойки се срещат, да кажем, на селската забава, харесват се, излизат заедно година-две, скарват се няколко пъти, помиряват се, женят се и въобще не се самоубиват.

Усети, че молитвата на звездната любов се изчерпи.

— О! — немощно рече той. — Ами никой ли вече просто не, така де, не ходи с друг?

— Да обичаш означава да страдаш — каза Изабел. — Трябва да има много тъмни страсти.

— Така ли?

— Абсолютно. И страдание.

Изабел явно си спомни нещо.

— Ти не каза ли нещо, че нещо се мандахерцало свободно насам-натам? — попита тя, със строгия глас на някой, който се овладява.

Морт помисли.

— Не — отвърна.

— Опасявам се, че не внимавах много.

— Няма никакво значение.

Тръгнаха обратно към къщата в мълчание.

Когато Морт се върна в кабинета, откри, че Смърт е излязъл и е оставил четири пясъчни часовника на писалището. Голямата кожена книга лежеше на един аналой, надеждно заключена.

Под пясъчните часовници беше пъхната бележка.

Морт си беше представял, че почеркът на Смърт ще е или готически, или по някакъв начин ъгловат като на надгробен камък, но всъщност Смърт беше изучил един класически труд върху графологията, преди да си избере собствен стил и беше усвоил почерк, който говореше за уравновесена, добре приспособена личност.

На нея пишеше:

Морт си мислеше, че историята се мята наоколо като опънато метално въже, което са пуснали и което профучава назад-напред през действителността с големи разрушителни махове.

Историята не е такава. Историята се разплита плавно, като стар пуловер. Много пъти беше съшивана с кръпки и кърпена, преплитана, за да стане на различни хора, натиквана в кутия под мивката на цензурата, за да бъде накълцана на бърсалки за прах за пропагандата, и въпреки това винаги — в крайна сметка — успяваше да се изплъзне и да се върне в старата си, позната форма. Историята има навика да променя хората, които си мислят, че те променят нея. Историята винаги има няколко готови трика в старата си торба. Тука е от доста време.

Ето какво ставаше:

Погрешно насоченият удар на косата на Морт беше разрязал историята на две отделни реалности. В града Сто Лат Принцеса Кели продължаваше да управлява, с известни трудности и с непрекъснатата помощ на Кралския Познавач, който беше вписан в дворцовата ведомост и натоварен със задължението да напомня, че тя съществува. В земите извън нея, обаче — отвъд равнината, в планините Рамтоп, около Кръглото Море и чак до Ръба — все още господстваше традиционната реалност, така че тя абсолютно определено беше мъртва, херцогът беше цар, а светът невъзмутимо вървеше по плана си, какъвто и да беше той.

Проблемът е, че и двете реалности бяха истински.

Хоризонтът на един вид историческите събития понастоящем беше на около двайсет мили от града и още не се забелязваше много. Това е тъй като… е, добре, наречете я разликата в историческите налягания, още не беше много голяма. Но нарастваше. Във влажните зелеви поля навън нещо блещукаше във въздуха и леко цвъртеше, като пържещи се скакалци.

Хората променят историята толкова, колкото птиците променят небето — те просто рисуват краткотрайни фигури в нея. Сантиметър по сантиметър, неумолима като глетчер, истинската реалност бавно и тежко се носеше към Сто Лат.

Морт беше първият човек, който забеляза.

Беше се оказал дълъг следобед. Алпинистът се държа за ледената му ръка до последния момент, а жертвата, която трябваше да екзекутират, нарече Морт лакей на монархистка държава. Само старата дама на 103 години, която се беше оттеглила в заслужена почивка, заобиколена от скърбящите си роднини, му се беше усмихнала и му каза, че изглежда малко блед.

Слънцето на Диска приближаваше вече хоризонта, когато Бинки изгалопира бавно и уморено през небето над Сто Лат, а Морт погледна надолу и видя границата на реалността. Тя извиваше някъде под него, полумесец от лека сребърна мъгла. Той не знаеше какво е това, но имаше гадното предчувствие, че е нещо, свързано с него.

Дръпна юздите на коня и го остави плавно да препусне към земята, като се сниши с няколко метра зад стената дъгоцветен въздух. Той се движеше малко по-бавно от нормален ход и съскаше леко, докато се носеше като дух през голите, влажни зелеви полета и замръзналите дренажи.

Беше студена нощ, от онези нощи, когато скрежът и мъглата се борят за надмощие и всеки един шум е приглушен. Дъхът на Бинки изригваше облаци в замрелия въздух. Той изцвили леко, почти извинително и докосна земята с копита.

Морт се спусна от седлото и допълзя до границата. Тя изпращя меко. По нея заискриха странни форми, пробягваха, връщаха се назад и изчезваха.

Потърси известно време и намери една пръчка, с която предпазливо ръгна стената. По нея се образуваха странни вълни, които бавно и треперливо се скриха от погледа.

Морт погледна към една фигура, която премина над главата му. Беше черен бухал, който оглеждаше дренажите за нещо малко и писукащо.

Той се удари в стената с плисък от искряща мъгла, като остави след себе си вълничка с формата на бухал, която се разрасна и се разнесе, докато не се присъедини към врящия калейдоскоп.

После изчезна. Морт виждаше през прозрачната граница и беше абсолютно сигурен, че никакъв бухал не се появи от другата страна. Той още се чудеше на това, когато на няколко крачки оттам се чу още един безшумен плисък и птицата отново се появи пред погледа му с абсолютно безразличие и се стрелна над полето.

Морт се окопити и прекрачи бариерата, която въобще не беше бариера. Тя затрептя.

Миг по-късно Бинки се хвърли след него, като въртеше отчаяно очи, а ластари от преградата се хващаха за копитата му. Той се изправи на задните си крака, раздруса грива като куче, за да се отърси от полепналите нишки мъгла и умолително погледна Морт.

Морт улови юздата, потупа го по носа и зарови в джоба си за една доста мърлява бучка захар. Усещаше, че се намира в присъствието на нещо важно, но още не беше съвсем сигурен какво е то.

Между алея от влажни и мрачни върби имаше път. Морт се качи отново на Бинки и го подкара през полето в капещата тъмнина под клоните.

В далечината виждаше светлините на Сто Хелит, който наистина не беше много повече от един малък град, както и един съвсем слаб блясък в крайчеца на зрението му, който трябваше да бъде Сто Лат. Погледна го с копнеж.

Бариерата го притесняваше. Виждаше я как пълзи през полето зад дърветата.

Морт тъкмо се канеше да подкара Бинки обратно във въздуха, когато видя светлината непосредствено пред себе си, топла и примамлива. Изливаше се от прозорците на голяма постройка настрани от пътя. Тя може би и без друго си беше ободряваща светлина, но в това обкръжение и предвид настроението на Морт, беше в състояние да го доведе до екстаз.

Като стигна по-наблизо, той видя сенки, които се движеха на светлината и различи части от песен. Това беше кръчма, а вътре имаше хора, които се веселяха, или правеха това, което минава за веселие, ако си селянин, който прекарва по-голямата част от времето си плътно ангажиран със зелки. В сравнение със зелето, на практика всичко е кеф.

Вътре имаше човешки същества, които се занимаваха с елементарни човешки неща, като например напиваха се и забравяха думите на песните.

Морт никога не беше изпитвал истинска носталгия по дома, вероятно защото съзнанието му беше твърде заето с други неща. Но сега той я почувства за пръв път — някакъв копнеж не по място, а по състояние на духа, по това да бъдеш просто един обикновен човек, който има да се тревожи за елементарни неща, като пари, болести и други хора…

— Ще си пийна — помисли си той, — и може би ще се почувствам по-добре.

От едната страна на главната постройка имаше отворена отпред конюшня и той вкара Бинки в топлия, миришещ на коне мрак, който вече приютяваше три други коня. Докато развързваше торбата за зоб, Морт се зачуди дали и конят на Смърт се чувстваше по същия начин с останалите коне, които водеха далеч по-малко свръхестествен начин на живот. Той определено изглеждаше внушително в сравнение с останалите, които го наблюдаваха внимателно. Бинки беше истински кон — мазолите от дръжката на лопатата бяха доказателство за това — а сравнен с останалите, той изглеждаше по-истински от всякога. По-стабилен. По като кон. Малко по-голям от живота.

Всъщност, Морт беше на границата да направи важно заключение и жалко, че се отплесна, докато прекоси двора към ниската врата на кръчмата, ако се съди по табелата. Художникът й не ще да е бил особено надарен, но и дума не можеше да става да се сбърка линията на челюстта на Кели или водопада огнена коса в портрета на „Глъватъ на Кралицатъ“.

Той въздъхна и отвори вратата.

Като един събраната компания спря да говори и се втренчи в него с оня честен, селски поглед, който ти казва, че за нула време ще те треснат по главата с лопата и ще заровят тялото ти под купчина тор на пълнолуние.

Може би ще бъде добре да погледнем пак Морт, тъй като той се е променил доста за последните няколко глави. Например, макар че продължава да има цял куп колене и лакти по себе си, те като че ли са се преместили по нормалните си места и той вече не се движи така, сякаш ставите му са вързани хлабаво една за друга с ластик. Преди той изглеждаше така, сякаш не знае абсолютно нищо; сега изглежда така, сякаш знае твърде много. Нещо в погледа му подсказва, че е виждал неща, които обикновените хора никога не виждат, или поне никога не виждат повече от веднъж.

Нещо около всичко останало по него подсказва на наблюдателите, че да създадат затруднения на това момче е кажи-речи също толкова мъдро, колкото да ритнат гнездо на оси. Накратко, Морт вече не изглежда като нещо, което е изникнало абсолютно случайно и от немай-къде е било отгледано.

Кръчмарят отпусна яката, умиротворителна дървена тояга, която държеше под плота и нагласи лицето си в нещо, наподобяващо весела усмивка за добре дошъл, макар и не много.

— ’р вечер, ваша светлост — каза той. — К’во ще заповядате в тази студена, мразовита нощ?

— Какво? — рече Морт и примигна на светлината.

— Той иска да каже, какво ще пиете? — каза един дребен мъж с лице като на пор, който седеше до огъня и гледаше Морт със същия поглед, с който касапинът гледа поле, пълно с агнета.

— Хм. Не знам — отвърна Морт. — Продавате ли звездекап?

— Никога не съм го чувал, ваша светлост.

Морт огледа лицата, които го наблюдаваха, озарени от светлината на огъня. Бяха от онези хора, които обикновено наричат „солта на земята“. С други думи, бяха здрави, ръбати и опасни за здравето, но Морт беше твърде зает, за да забележи.

— Ами, какво обичат да пият хората тук, тогава?

Собственикът погледна настрани към клиентите си, хитър номер, като се вземе предвид, че те бяха точно пред него.

— Ами, ваша светлост, ние пием боя, нея предпочитаме.

— Боя? — рече Морт, без да забележи сподавения кикот.

— Аха, ваша светлост. Направена от ябълки. Е, главно ябълки.

На Морт това му се стори достатъчно здравословно.

— Е, добре — каза той. — Халба боя, тогава.

Той бръкна в джоба си и извади кесийката със злато, която Смърт му беше дал. Беше още доста пълна. Във внезапното мълчание на кръчмата лекото дрънчене на монетите звучеше като легендарните Месингови Гонгове на Лешп, които могат да се чуят далеч навътре в морето в бурните нощи, когато теченията ги раздвижват в потъналите им кули на триста клафтера дълбочина.

— И, моля, сервирайте на тези господа каквото искат — добави той.

Той беше така залят от хора благодарности, че хич и не забеляза факта, че напитката на новите му приятели им беше сервирана в миниатюрни, колкото напръстник чашки, а единствено неговата пристигна в голям, дървен бокал.

Съществуват много истории за „боята“ и за това как тя се прави по влажните мочурища съгласно древни рецепти, предавани доста несигурно от баща на син. Това за плъховете, главите на змиите или сачмите, не е вярно. А това за умрялата овца си с пълна измислица. Да оставим настрана всички вариации на онова за копчето на панталона. Но това, да не се допуска тя да влиза в контакт с метали, е абсолютно вярно, защото когато кръчмарят явно върна по-малко ресто на Морт и метна малката медна купчинка в една локвичка от нещото, то веднага започна да се пени.

Морт подуши питието си, после сръбна. То имаше вкус малко на ябълки, малко на есенно утро и доста на дъното на купчина трупи. Но тъй като не искаше да изглежда неучтив, той отпи още една глътка.

Тълпата го гледаше и броеше под сурдинка.

Морт почувства, че от него се очаква нещо.

— Хубаво е — каза той. — Много ободряващо. — Сръбна още веднъж. — Въпрос на трениране на вкуса — добави той, — но си заслужава усилието, сигурен съм.

От края на тълпата се чуха едно-две недоволни промърморвания.

— Той сипва вода в боята, това е.

— Как иначе, нали знаеш к’во става, когато капка вода докосне боята.

Кръчмарят се опита да не обръща внимание на това.

— Харесва ли ти? — попита той Морт, с почти същия глас, с който хората се обръщат към Свети Георги: „Ти си убил… какво?“

— Доста е остро — отвърна Морт. — И някак има вкус на орехи.

— Извинете ме — каза кръчмарят и внимателно взе бокала от ръката на Морт. Подуши го, после изтри очи.

— Ъъъньяг — каза той. — Точно това е.

Той погледна момчето с поглед, граничещ с възхищение. Въпросът не беше в това, че той е изпил една трета от халба боя, а че още стои прав и че явно е жив. Той му подаде обратно чашата: все едно връчваха трофей на Морт след някакво невероятно състезание. Когато момчето отпи още една глътка, няколко от наблюдателите потрепериха. Собственикът се чудеше от какво ли са направени зъбите на Морт и реши, че трябва да е от същия материал, от който беше направен и стомахът му.

— Ти случайно да не си магьосник? — попита той, просто така, за всеки случай.

— Не, съжалявам. Трябваше ли?

И аз така си помислих, мислеше си кръчмарят, той не върви като магьосник, а и така или иначе, не пуши нищо. Той отново погледна към чашата с боята.

Нещо не беше както трябва. Нещо не беше както трябва с това момче. То не изглеждаше както трябва. Изглеждаше…

… по-материално, отколкото трябваше да бъде.

Това, разбира се, беше смешно. Плотът беше материален, подът беше материален, клиентите бяха толкова материални, колкото душа ти пожелае. И въпреки това Морт, изправен там с доста притеснено изражение на лицето, като от време на време посръбваше от течност, с която можеш да си изчистиш лъжиците, сякаш излъчваше една особено мощна материалност, някакво допълнително измерение на реалността. Косата му беше по-коса, дрехите му бяха по-дрехи, ботушите му — самото олицетворение на същността на ботушите въобще. Заболяваше те глава само като го погледнеш.

Тогава, обаче, Морт демонстрира, че в края на краищата все пак е човек. Халбата падна от покосените му ръце и издрънча върху каменните плочи, където остатъците от боята започнаха да прояждат пътя си през тях. Той сочеше към отсрещната стена, а устата му се отваряше и затваряше безмълвно.

Редовните клиенти възобновиха разговорите и игрите си на „клозет“, успокоени, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат — сега вече Морт се държеше абсолютно нормално. Кръчмарят, с облекчението, че напитката му е оправдала името си, се пресегна през барплота и приятелски го потупа по рамото.

— Всичко е наред — рече той. — На хората често им става така от нея, просто няколко седмици ще те боли глава, не се безпокой, но после няма да имаш никакви проблеми с боята.

Факт е, че най-доброто лекарство за махмурлука от боята е косъм от куче, макар че по-точно е да се нарече зъб от акула или може би едно стъпкване на булдозер.

Но Морт просто продължи да сочи и каза с треперещ глас:

— Не я ли виждате? Идва през стената! Идва право през стената!

— Много неща минават през стената след като опиташ за пръв път от боята. Обикновено са едни такива зелени, космати неща.

— Но това е мъглата! Не я ли чувате ли как цвърчи?

— Мъгла, дето цвърчи, така ли? — Кръчмарят погледна към стената, която си беше абсолютно празна и незагадъчна, ако не се броят няколкото паяжини. Настойчивостта в гласа на Морт го обезпокои. Той би предпочел обикновените люспести чудовища. С тях човек беше наясно.

— Идва точно през стаята? Не я ли усещате?

Клиентите се спогледаха. Морт ги караше да се чувстват неудобно. Един-двама от тях по-късно си признаха, че наистина са почувствали нещо, по-скоро като ледено пощипване, но то би могло да е и стомашно разстройство.

Морт отстъпи назад и после се вкопчи в бара. Потрепери за един миг.

— Виж какво — рече кръчмарят, — майтапът си е майтап, но…

— Ти имаше зелена риза преди!

Кръчмарят погледна надолу. В гласа му имаше нотка на ужас.

— Преди какво? — с треперещ глас попита той. За негово удивление, и преди ръката му да успее да завърши скритото си движение до дебелата тояга, Морт се хвърли през бара и го сграбчи за престилката.

— Ти имаш зелена риза, нали така? — попита той. — Видях я, имаше малки жълти копчета!

— Ами, да. Имам две ризи. — Кръчмарят се опита да се поизправи малко. — Аз съм заможен човек — добави той. — Просто днес не я облякох. — Хич и не искаше да знае откъде Морт е научил за копчетата.

Морт го пусна и се завъртя.

— Всички те седят на различни места! Къде с човекът, който седеше до огъня? Всичко се е променило!

Той изтича през вратата и отвън се чу приглушен вик. Втурна се назад с подивели очи и се изправи срещу ужасената тълпа.

— Кой промени табелата? Някой с променил табелата!

Кръчмарят нервно прокара език по устните си.

— Имаш предвид след като умря старият цар ли? — попита той.

Погледът на Морт го смрази — очите на момчето представляваха две черни езера ужас.

— Името, искам да кажа!

— Ами ние… то винаги си е било същото име — каза мъжът, като отчаяно търсеше с поглед подкрепа у клиентите си. — Не е ли така, момчета? „Главата на Дука“.

Последва едва промърморен хор в знак на съгласие.

Морт се вгледа във всеки един от тях, като видимо трепереше. После се обърна и отново изтича навън.

Слушателите чуха конски тропот в двора, който ставаше все по-слаб и после изчезна напълно, точно като че ли кон е напуснал лицето на земята.

В кръчмата не се чуваше никакъв звук. Хората се опитваха да избягват погледите си. Никой не искаше да е първият, който ще признае, че е видял това, което си мислеше, че току-що е видял.

Така че, на кръчмаря му остана да обиколи с несигурна крачка стаята, да се пресегне и да прокара пръсти по познатата, успокояващо дървена повърхност на вратата. Беше стабилна, здрава — всичко онова, което трябва да бъде една врата.

Всички бяха видели Морт да пробягва през нея три пъти. Той просто не я беше отварял.

Бинки се мъчеше да набере височина, като се издигаше почти вертикално, а копитата му биеха въздуха и дъхът му се виеше далеч назад като следа от самолет. Морт се държеше за него с колене и ръце, и главно със силата на волята си, заровил лице в гривата на коня. Той не погледна надолу, докато въздухът около него не стана студен и тънък като пържолата в приют за бедни.

Над главата му Светлините на Центъра проблясваха безмълвно на зимното небе. Долу…

… обърната наопаки чаена чинийка, широка цели мили, сребърна на звездната светлина. Виждаше светлини през нея. Облаци се носеха през нея.

Не. Той се вгледа внимателно. Облаци със сигурност се вливаха в нея, облаци имаше и в нея, но облаците вътре бяха по-тънки и се движеха в малко по-различна посока и всъщност, като че ли нямаха нищо общо с облаците отвън. Имаше и нещо друго… о, да, Светлините на Центъра. Те придаваха на нощта отвън призрачното полукълбо лек зелен отенък, но под купола от него нямаше и следа.

Беше все едно гледаш част от някакъв друг свят, почти идентичен, който е бил присаден на Диска. Там вътре, времето беше малко по-различно и тази вечер Светлините нямаше да се покажат.

А Дискът го отхвърляше, обграждаше го и го блъскаше назад в небитието. Оттук, отгоре, Морт не можеше да го види как става все по-малък, но с крайчеца на съзнанието си той чуваше хищното цвърчене на нещото, докато то вършееше по земята и връщаше нещата такива, каквито трябва да бъдат. Реалността оздравяваше.

Морт знаеше, без дори да е необходимо да се замисля за това, кой е в центъра на купола. Дори оттук беше очевидно, че той е здраво центриран в Сто Лат.

Опита се да не мисли какво ще се случи, когато куполът се свие до размерите на стаята, после до размера на човек, и после до размерите на яйце. Не успя.

Логиката би обяснила на Морт, че тук беше спасението му. След ден-два проблемът ще се разреши от само себе си; книгите в библиотеката отново ще се подредят; светът щеше отново да влезе във форма като ластик. Логиката би му обяснила, че повторната намеса в този процес само би направила нещата по-лоши. Логиката би му казала всичко това, само ако и Логиката не си беше взела почивка тази нощ.

Светлината се движи доста бавно на Диска, вследствие на разбиващия ефект от огромното магическо поле, а в този момент онази част от Края, която носеше острова на Крул, се намираше точно под орбитата на малкото слънце и, следователно, беше още рано вечерта. Освен това, беше доста топло, тъй като Ръбът събира повече топлина и се радва на мек морски климат.

Всъщност, Крул и голяма част от това, което поради липсата на по-добра дума трябва да бъде наречено негова брегова линия, издадена над Ръба, беше щастлив остров. Единствените кореняк Крулианци, които не оценяваха това, бяха онези, които не гледаха къде стъпват или които вървяха насън, а поради естествения подбор, те вече не бяха особено много. Всички общества си имат съответния процент пропаднали хора, но на Крул те нямаха никакъв шанс да се върнат отново.

Терпсик Мимз не беше издънка на обществото. Той беше рибар. Съществува разлика — риболовството е по-скъпо. Но Терпсик беше щастлив. Той наблюдаваше едно перце върху корк да подскача леко по спокойните, оградени с тръстика води на реката Хакръл и мозъкът му беше почти празен. Единственото нещо, което би могло да помрачи настроението му, беше ако наистина хване риба, защото улавянето на риба беше единственото нещо в риболова, от което той истински се ужасяваше. Те бяха студени, хлъзгави, сащисани и му лазеха по нервите, а Терпсик не беше много добре с нервите.

Стига да не уловеше нищо, Терпсик Мимз беше един от най-щастливите въдичари на Диска, тъй като река Хакръл беше на пет мили от дома му и следователно на пет мили от госпожа Гуъладис Мимз, с която той беше преживял шест щастливи месеца брачен живот. Това беше преди около двайсет години.

Терпсик не обръщаше прекалено внимание, когато някой друг въдичар заемеше място някъде по-нататък по брега. Разбира се, някои рибари биха възразили на това нарушаване на етикета, но за разбиранията на Терпсик всичко, което намаляваше шансовете му действително да улови някое от проклетите неща, беше добре дошло. С крайчеца на окото си той забеляза, че новодошлият лови риба с мухи, интересно занимание, от което Терпсик се беше отказал, тъй като човек губеше общо взето твърде много време вкъщи, докато си приготви принадлежностите.

Никога по-рано не беше виждал такъв риболов с мухи. Имаше мокри мухи и сухи мухи, но тази муха се хвърляше във водата със зловещия вой на трион и измъкваше рибата назад.

Терпсик гледаше с ужасено очарование как неясната фигура зад върбите хвърля въдицата отново и отново. Водата завря, щом цялото рибно население на реката се заблъска да се отстрани от пътя на бръмчащия ужас и, за нещастие, една голяма и полудяла щука се улови за куката на Терпсик чисто и просто от объркване.

В един миг той стоеше на брега, а на следващия беше вече в зелен, звънтящ мрак, изпускаше мехурчета с последен дъх и, дори и в мига на удавянето, ужасен от мисълта, че може да види отрязъка от живота си между деня на сватбата си и настоящето. Хрумна му, че Гуъладис скоро ще бъде вдовица и това малко го развесели. Всъщност, Терпсик винаги се беше опитвал да гледа нещата откъм хубавата им страна и, мина му през ума, докато потъваше със странно успокоение в тинята, че от тази гледна точка, целият му живот може само да се подобри…

И тогава една ръка го сграбчи за косата и го измъкна на повърхността, която внезапно беше изпълнена с болка. Призрачни сини и черни петна заплуваха пред очите му. Дробовете му горяха. Гърлото му представляваше една нескончаема тръба от агония.

Ръце — студени ръце, вкочанясващи ръце, ръце, които създаваха усещането за ръкавица, пълна със зарове — го помъкнаха през водата и го хвърлиха на брега, където, след няколко енергични опита да продължи да се дави, той най-после беше натикан обратно в това, което минаваше за собствения му живот.

Терпсик не се ядосваше често, защото Гуъладис не го одобряваше. Но той се чувстваше измамен. Беше се родил без да се консултират с него, беше се оженил, защото Гуъладис и баща й се бяха погрижили за това и единственото същностно човешко постижение, което си беше съвършено негово, му беше издърпано най-грубо от ръцете. Само преди няколко секунди всичко беше толкова просто. Сега всичко отново беше сложно.

Не че той искаше да умре, разбира се. Боговете бяха много категорични по въпроса за самоубийството. Просто не беше искал да го спасяват.

През зачервени очи, с маска от тиня и водна леща, той се взря в замъглената фигура над него и изкрещя:

— Защо трябваше да ме спасяваш?

Отговорът го обезпокои. Мисли за него по целия път, докато шляпаше обратно към вкъщи. Остана в дъното на съзнанието му, докато Гуъладис оплакваше състоянието на дрехите му. Спотайваше се в главата му, докато седеше и кихаше виновно до огъня, защото боледуването беше едно от останалите неща, които Гуъладис не одобряваше. Докато лежеше и трепереше в леглото си от студ, тя се закотви в сънищата му като айсберг. Насред треската той промърмори:

— Какво искаше да кажеш с това „ЗА ПО-КЪСНО“?

Факли горяха в град Сто Лат. Цели групи хора бяха натоварени със задачата да ги подменят непрекъснато. Улиците светеха. Съскащите пламъци отблъскваха сенки, които невинно си бяха гледали работата всяка нощ векове наред. Те осветяваха древни ъгълчета, където очите на объркани плъхове святкаха в дълбините на дупките им. Накараха крадците да си останат вкъщи. Озаряваха нощните мъгли, като образуваха ореол от жълта светлина, която заличи студените, високи пламъци, струящи от Центъра. Но те блестяха най-вече по лицето на Принцеса Кели.

Беше навсякъде. Покриваше всяка равна повърхност. Бинки галопираше по светещите улици между Принцеса Кели по врати, стени и фронтони. Морт зяпаше плакати на любимата си по всяка една повърхност, където работниците са могли да накарат боята да се задържи.

Дори и чужденци, никой като че ли не им обръщаше никакво внимание. Макар че нощният живот на Сто Лат не беше така колоритен и толкова изпълнен с преживелици, колкото този на Анкх-Морпорк, по същия начин, както кошчето за отпадъци не може да се сравнява с градското сметище, все пак улиците гъмжаха от хора и пронизваха с виковете на амбулантни търговци, комарджии, продавачи на сладкиши, майстори на „тука има — тука нема“, дами на срещите по договорка, джебчии, както и на случайните търговци, които са влезли в града по грешка, а сега не можеха да съберат достатъчно пари, за да го напуснат. Докато Морт яздеше през тях и откъслечен разговор на половин дузина езици минаваше през ушите му, с нямо примирение той осъзна, че разбира всеки един от тях.

Най-после той слезе от коня и го поведе по Уол Стрийт, като напразно търсеше къщата на Катуел. Откри я само поради това, че една буца на най-близкия плакат проклинаше приглушено.

Той предпазливо протегна ръка и отмести ивица хартия.

— Много фмерси — каза водоливникът — чукче на вратата. — Няма да го фповярваш, нали? Един миг фсичко си е фнормално, а на фледващия — уфтата фти е пълна с флепило.

— Къде е Катуел?

— Премести се в двореца — Чукчето му се ухили цинично и намигна с око от чугун. — Дойдоха фнякакви мъже и отнесоха целия му фбагаж. После някакви други мъже започнаха да фмацат картини на приятелката му навсякъде наоколо. Фопелета — добави то.

Морт почервеня.

— Приятелката му?

Чукчето, бидейки с демонични наклонности, се изкикоти като го чу. Беше все едно са прокарали нокти по пила.

— Фда — каза то. — Фякаш малко бързаха, фмен ако питаш.

Морт вече беше яхнал Бинки.

— Фчуй! — извика чукчето към отдалечаващия му се гръб. — Фчуй ме! Не би ли ме отлепил, момче?

Морт дръпна юздите на Бинки толкова силно, че конят се изправи на задните си крака и затанцува диво назад по калдъръма, после се пресегна и сграбчи пръстена на чукчето. Водоливникът вдигна очи нагоре към лицето му и внезапно се почувства като едно много изплашено чукче на врата, всъщност. Очите на Морт блестяха като метална пота, изражението му беше същинска пещ, а гласът му съдържаше топлина да разтопи желязо. То не знаеше какво може да направи той, но чувстваше, че би предпочело да не открива.

— Как ме нарече ти? — изсъска Морт.

Чукчето мислеше бързо.

— Фър? — каза то.

— Какво ме помоли да направя?

— Да ме отлепите?

— Нямам такова намерение.

— Чудесно — рече чукчето, — чудесно. Аз фъм фъгласен. Тогава просто фще фи фтоя тука залепен.

То наблюдаваше как Морт се отдалечава в галоп по улицата и потрепери от облекчение, като се почука леко от нерви.

— Отъъъърва сеее нааа кооосъм — каза една от пантите.

— Флъквай!

Морт отмина нощните пазачи, чиято работа сега изглежда се състоеше в това да бият камбаните и да крещят името на принцесата, но малко несигурно, като че ли имаха проблеми да си го спомнят. Той не им обърна внимание, тъй като слушаше гласове в собствената си глава, които му казваха:

„Тя те е виждала само веднъж, глупак такъв. Защо трябва да я е грижа за теб?“

„Да, но именно аз й спасих живота…“

„Това означава, че той принадлежи на нея. Не на теб. Освен това той е магьосник.“

„Е, и какво от това? Магьосниците не могат да… да излизат с момичета, те са целибрати…“

„Целибрати?“

„Не се предполага да, нали знаеш, такова…“

„Какво, никога никакво… такова, де?“ — рече вътрешният глас и звучеше така, сякаш се хилеше.

„Предполага се, че вреди на магията“ — горчиво си мислеше Морт.

„Странно място да се държи магията“.

Морт беше шокиран.

— Ти кой си? — попита той.

„Аз съм ти, Морт. Вътрешното ти Аз.“

„Е, предпочитам да изляза от главата си тогава, и без това е достатъчно препълнено тук с мен“.

„Става“ — каза гласът, — „аз само се опитвах да помогна. Но запомни, че ако някога имаш нужда от себе си, винаги си тук.“

Гласът заглъхна.

Е, помисли си Морт горчиво — това май бях аз. Аз съм единственият, който ми вика Морт.

Шокът от това откритие засенчи факта, че докато Морт се беше уединил в този монолог, той беше преминал на коня си точно през портите на двореца. Естествено, хора прекосяваха портите на двореца всеки ден, но за повечето от тях беше необходимо те първо да бъдат отворени.

Стражите от другата страна се бяха вцепенили от ужас, тъй като си мислеха, че са видели призрак. Биха се изплашили далеч повече, ако знаеха, че със сигурност точно призрак е нещото, което не са видели.

Стражът пред вратите на голямата зала също го беше видял, но той има времето да събере кураж, или поне това, което беше останало от него, и да вдигне копие, когато Бинки препусна в двора.

— Стой! — дрезгаво извика той. — Стой. Какво къде отива?

Морт го видя за пръв път.

— Какво? — попита той, още унесен в мисли.

Стражът прокара език по пресъхналите си устни и отстъпи назад. Морт се спусна от гърба на Бинки и тръгна напред.

— Исках да кажа, какво върви там? — отново опита стражът, със смесица от твърдоглавие и самоубийствена глупост, които щяха да му докарат скорошно повишение.

Морт леко улови копието и го отмести от пътя на вратата. При това му движение светлината от факлата озари лицето му.

— Морт — меко каза той.

Това би било достатъчно за който и да е нормален войник, но този страж беше от офицерско тесто.

— Искам да кажа, приятел или враг? — запъна се той, като се опитваше да избегне погледа на Морт.

— Ти какво предпочиташ? — ухили се той. Това не беше точно като ухилването на господаря му, но все пак беше доста успешна гримаса и в нея нямаше и следа от хумор.

Стражът се отпусна облекчено и се отмести.

— Минавай, приятелю — рече той.

Морт прекоси залата към стълбището, което водеше към царските апартаменти. Залата се беше променила много от последния път, когато я беше видял. Навсякъде имаше портрети на Кели; те бяха заменили дори и древните и разпадащи се бойни знамена по сенчестите висини на покрива. Който и да минеше през двореца, щеше да открие, че е невъзможно да измине повече от няколко стъпки, без да види портрет. Една част от съзнанието на Морт се чудеше защо, точно както друга част се тревожеше за бляскавия купол, който неумолимо приближаваше към града, но по-голямата част от съзнанието му представляваше гореща, димяща жарава от ярост, объркване и ревност. Изабел беше права, мислеше си той, това трябва да беше любов.

— Момчето, което върви през стени!

Той рязко вдигна глава. На горния край на стълбището стоеше Катуел.

Магьосникът също много се беше променил, горчиво си помисли Морт. Макар че, може би не чак толкова много. Въпреки че беше облечен в черно-бял плащ, извезан с пайети, въпреки че островърхата му шапка беше висока цял метър и украсена с повече мистични символи, отколкото зъбна снимка, и въпреки че червените му кадифени обувки имаха сребърни катарами и носове, вити като спирали, по яката му все още имаше няколко петна, а той явно дъвчеше.

Той гледаше как Морт се изкачва по стълбите към него.

— Сърдиш ли се за нещо? — попита той. — Започнах работа, но доста се ангажирах с други неща. Много е трудно, това вървеното през… защо ме гледаш така?

— Какво правиш тук?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос. Искаш ли ягода?

Морт хвърли поглед към малката дървена кошничка в ръцете на магьосника.

— Посред зима?

— Всъщност това е брюкселско зеле с малко магия.

— И има вкус на ягода?

Катуел въздъхна.

— Не, на брюкселско зеле. Магията не е напълно успешна. Мислех си, че ще може малко да поразвесели принцесата, но тя ги хвърли по мен. Срамота е да ги хвърлим на вятъра. Заповядай.

Морт зяпна срещу него.

— Тя ги е хвърлила по теб?

— Съвсем точно, страхувам се. Много решителна млада госпожица.

„Здрасти“, рече един глас в дъното на съзнанието на Морт, „пак си ти, за да си отбележиш, че шансовете принцесата даже да си мисли да знаеш-какво с този тук, са повече от никакви“.

Махай се, помисли си Морт. Подсъзнанието му го тревожеше. То явно имаше директна връзка с части от тялото му, които той искаше да забрави в този момент.

— Защо си тук? — каза той на глас. — Това има ли нещо общо с всички тези картини?

— Хубава идея, нали така? — засия Катуел. — Аз самият много се гордея с нея.

— Извинявай — немощно рече Морт. — Имах тежък ден. Струва ми се, че бих поседнал някъде.

— Може в Тронната Зала — каза Катуел. — По това време на нощта там няма никой. Всички спят.

Морт кимна, след което погледна подозрително младия магьосник.

— А ти какво правиш буден тогава? — попита той.

— Хм — рече Катуел. — Хм, просто си помислих, че ще проверя дали няма нещо в килера.

Той сви рамене.10

Сега е време да съобщим, че Катуел също забелязва, че Морт, дори един такъв, изтощен от язденето и от липсата на сън, блести някакси отвътре и по някакъв странен начин, без да има връзка с ръста, е въпреки това по-голям от живота. Разликата е, че Катуел по обучение е по-досетлив от останалите хора и знае, че в окултните работи очевидният отговор обикновено е грешният.

Морт може да върви разсеяно през стени и да пие чиста проба средство за овдовяване, ако беше женен, абсолютно спокойно, не защото се превръща в призрак, а защото става опасно истински.

Всъщност, докато момчето се препъва, докато вървят по тихите коридори и минава през една мраморна колона, без да забележи, става ясно, че от негова гледна точка светът се превръща в адски несъществено място.

— Току-що мина през една мраморна колона — забеляза Катуел. — Как го направи?

— Така ли? — Морт се огледа. Колоната изглеждаше доста здрава. Той я бутна с ръка и леко си ожули лакътя.

— Мога да се закълна, че го направи — каза Катуел. — Магьосниците ги забелязват тези неща, да знаеш. — Той бръкна в джоба на робата си.

— Тогава забелязал ли си купола от мъгла около страната? — попита Морт.

Катуел изписка. Бурканът в ръката му падна и се разби в плочите; разнесе се миризма на леко гранясали подправки за салата.

— Вече?

— За вече не знам — отвърна Морт, — но тази пращяща стена съществува и се плъзга над земята, а никой друг явно не се притеснява от това и…

— Колко бързо се движеше?

— … тя променя нещата!

— Ти си я видял? Колко е далече? Колко бързо се движи?

— Разбира се, че я видях. Минах два пъти през нея. Беше като…

— Но ти не си магьосник, тогава защо…

— Ти какво правиш тук, обаче…

Катуел си пое дълбоко дъх.

— Всички да млъкнат! — изпищя той.

Настъпи тишина. После магьосникът сграбчи Морт за ръката.

— Хайде! — каза той и го задърпа назад по коридора. — Не знам кой си точно и се надявам един ден да имам време да го разбера, но скоро ще се случи нещо наистина ужасно и си мисля, че ти по някакъв начин си замесен в него.

— Нещо ужасно? Кога?

— Това зависи на какво разстояние оттук е преградата и колко бързо се движи — каза Катуел, докато влачеше Морт по един страничен коридор. Когато излязоха през една малка дъбова врата, той пусна ръката му и отново затършува из джоба си, като първо извади от него малка твърда бучка сирене и неприятно смачкан домат.

— Би ли ги подържал? Благодаря ти. — Той продължи да рови, измъкна един ключ и отключи вратата.

— Ще убие принцесата, нали? — попита Морт.

— Да — каза Катуел — но и не. — Той спря с ръка на ръчката на вратата. — Много прозорливо от твоя страна. Откъде разбра?

— Аз… — поколеба се Морт.

— Тя ми разказа много странна история — каза Катуел.

— Предполагам — отвърна Морт. — Ако е била невероятна, значи е истина.

— Значи ти си това? Помощникът на Смърт?

— Да. Макар че сега не съм на работа.

— Радвам се да го чуя.

Катуел затвори вратата след тях и затършува за свещ. Чу се пукване, проблесна синя светлина и хленчене.

— Съжалявам — рече той и си засмука пръстите. — Магия за огън. Така и не можах да й хвана чалъма.

— Ти очакваше този купол, нали? — настойчиво попита Морт. — Какао ще се случи, когато той се спусне?

Магьосникът се отпусна тежко върху остатъците от някакъв сандвич с бекон.

— Не съм съвсем сигурен — рече той. — Ще бъде интересно за гледане. Но, страхувам се, не отвътре. Това, което мисля, че ще се случи, е, че последната седмица никога няма да е съществувала.

— И тя внезапно ще умре?

— Ти не разбираш. Ще е умряла от една седмица. Всичко това… — той махна неопределено с ръце из въздуха, — няма да се е случило. Убиецът ще си е свършил работата. Ти ще си свършил твоята. Историята ще се излекува. Всичко ще бъде наред. От гледна точка на Историята, де. Наистина друга не съществува.

Морт се загледа през тясното прозорче. Виждаше през вътрешния двор, чак до светещите улици отвън, където един портрет на принцесата се усмихваше към небето.

— Разкажи ми за картините — каза той. — Това ми прилича на нещо магьосническо.

— Не съм сигурен дали действа. Нали разбираш, хората започнаха да се тревожат, а не знаеха защо, и това влоши нещата още повече. Съзнанието им беше в една реалност, а телата им — в друга. Много неприятно. Не можаха да свикнат с мисълта, че тя още е жива. Помислих си, че картините могат да помогнат, но, как да ти кажа, хората просто не виждат това, което съзнанието им казва, че не е там.

— Знаех си аз — горчиво каза Морт.

— Изкарвах градските глашатаи навън през деня — продължи Катуел. — Мислех си, че ако мога да накарам хората да повярват в нея, тази нова реалност би могла да стане истинска.

— Ммммм? — рече Морт. — Той се извърна от прозореца. — Какво искаш да кажеш?

— Ами, как да ти кажа… реших, че ако достатъчно хора повярват в нея, те биха могли да променят действителността. Това важи за боговете. Ако хората престанат да вярват в някой бог, той умира. Ако много хора вярват в него, той става по-силен.

— Това не го знаех. Аз си мислех, че боговете са просто богове.

— Те не обичат да се говори за това — рече Катуел, докато прехвърляше купчината книги и пергаменти върху работната си маса.

— Е, това може да важи за боговете, защото те са специални — каза Морт. — Хората са… по-плътни. Не би могло да стане с хората.

— Това не е вярно. Да предположим, че ти излезеш оттук и тръгнеш из двореца. Някой от стражите сигурно ще те види, ще помисли, че си крадец и ще стреля с арбалета си срещу теб. Искам да кажа, в неговата реалност ти ще бъдеш крадец. Няма да е вярно наистина, но ти ще си мъртъв също както, ако беше вярно. Вярата е могъщо средство. Аз съм магьосник. Ние ги разбираме тези неща. Погледни тук.

Той измъкна една книга от боклуците пред себе си и я отвори на парчето бекон, което беше използвал, за да отбележи докъде е стигнал. Морт погледна през рамото му и се начумери срещу усуканото магическо писмо. То се местеше из страницата, виеше си и се гърчеше от усилието да не бъде прочетено от немагьосник, и обшият ефект не беше приятен.

— Какво е това? — попита той.

— Това е Книгата на Магията на Алберто Малик — Магът — рече магьосникът, — един вид книга по магическа теория. Не е хубаво да се вглеждаш много в думите, те се съпротивляват. Виж, тука пише, че…

Устните му се задвижиха безшумно. Малки капчици пот изскочиха на челото му и решиха да се съберат заедно и да слязат да видят какво прави носът му. Очите му се насълзиха.

Някои хора обичат да се оттеглят на спокойствие с някоя хубава книга. Никой, който притежава пълния комплект здрав разум, няма да иска да се отдаде на някоя книга по магия, тъй като дори и отделните думи си имат техен собствен отмъстителен живот и да ги прочетеш, казано накратко, е един вид умствена канадска борба. Много млади магьосници са опитвали да прочетат някоя магическа книга, която е твърде силна за тях, и хората, чули писъците, са откривали само островърхите им обувки и класическата струйка дим, излизаща от тях, както и една книга, която е може би съвсем малко по-дебела. На книжните плъхове, които обичат да се ровят из магическите библиотеки могат да се случат такива неща, в сравнение с които това някое и друго чудовище с пипала от Подземните Измерения да ти изскубне лицето, изглежда просто един лек масаж.

За щастие Катуел имаше цензурирано издание, като някои от по-тежките страници бяха затегнати със скоби (макар че в някои тихи нощи той чуваше прикованите думи да скърцат сърдито в затвора си, като паяк, затворен в кибритена кутия; всеки, който някога е сядал до някой с уокмен на ушите, би могъл да си представи точно какъв звук издаваха те).

— Това е — рече Катуел. — Тук се казва, че дори и боговете…

— Виждал съм го и по-рано!

— Какво?

Морт посочи с треперещ пръст към книгата.

— Него!

Катуел го изгледа странно и обърна на лявата страница. Там имаше рисунка на възрастен магьосник с книга и свещ в ръка в позата на почти пределно достойнство.

— Това не е част от магията — раздразнено каза той, — това е просто авторът.

— Какво пише под картинката?

— Ъ. Пише: „Аку таази Книгъъ ви е хъресъла, можете да намерити и друуги Заглаавийъ от…“

— Не, исках да кажа точно под картинката!

— А, това е лесно. Това е самият Малик. Всеки магьосник го познава. Искам да кажа, той е създал Университета. — Катуел се изкиска. — В главната зала има една негова известна статуя и веднъж по време на Дрипава Седмица се покатерих на нея и сложих…

Морт се втренчи в картинката.

— Кажи ми — тихо рече той, — статуята имаше ли капка на края на носа?

— Не бих казал — отвърна Катуел. — Беше мрамор. Но не разбирам защо се вълнуваш толкова. Много хора знаят как е изглеждал. Той е известен.

— Той е живял много отдавна, нали така?

— Преди две хиляди години, струва ми се. Виж какво, не знам защо…

— Обзалагам се, обаче, че той не е умрял — каза Морт. — Обзалагам се, че един ден той просто е изчезнал. Така ли е?

За един миг Катуел мълчеше.

— Странно, че го казваш — бавно рече той. — Имаше една легенда, която съм чувал. Той правел някои странни неща, така казват. Казват, че той се издухал в Подземните Измерения, докато се опитвал да извърши Ритуала на АшкЕнт назад. Единственото, което намерили, била шапката му. Трагично, наистина. Целият град да бъде в траур един ден само заради една шапка. Не е била даже и особено хубава шапка — имало е следи от изгоряло по нея.

— Алберто Малик — рече Морт, почти на себе си. — Ама ха! Я виж ти!

Той забарабани с пръсти по масата, макар че звукът беше изненадващо приглушен.

— Съжалявам — каза Катуел. — Не мога да им хвана чалъма и на тези сандвичи, с петмеза.

— Мисля, че преградата се движи с бавен ход — рече Морт, като разсеяно си облизваше пръстите. — Не можеш ли да я спреш с магия?

Катуел поклати глава.

— Не и аз. Ще ме размаже на пихтия — весело рече той.

— А какво ще стане с теб, когато пристигне тогава?

— О, ще се върна да живея на Уол Стрийт. Искам да кажа, въобще няма да съм я напускал. Всичко това няма да се е случвало. Жалко, обаче. Кухнята тук е много хубава, а и ме перат безплатно. Между другото, колко далече каза, че е?

— На около двайсет мили, струва ми се.

Катуел отправи очи към небето и замърда с устни. Най-после той каза:

— Това ще рече, че ще пристигне утре през нощта, тъкмо навреме за коронацията.

— Чия?

— Нейната.

— Но тя вече е кралица, нали така?

— Донякъде, но официално тя не е кралица, докато не я коронясат. — Катуел се ухили, лицето му — сянка на светлината от свещта, и добави: — Ако искаш да го обясниш по друг начин, тогава то е като разликата между това да спреш да живееш и да бъдеш мъртъв.

Двайсет минути по-рано Морт се чувстваше толкова уморен, че можеше да пусне корени. Сега усещаше как кръвта му кипи. Това беше онази среднощна, неистова енергия, за която човек знае, че ще си плати някъде около утре по обед, но сега-засега той чувстваше, че трябва да направи нещо, иначе мускулите му ще се откъснат от толкова жизненост.

— Искам да я видя — каза той. — Щом ти не можеш да направиш нищо, тогава може да има нещо, което аз мога да направя.

— Пред стаята й има стражи — каза Катуел. — Споменавам го само като факт. И за миг даже не си представям, че те имат каквото и да било значение.

В Анкх-Морпорк беше полунощ, но в големия град — близнак единствената разлика между деня и нощта беше, ами, че беше по-тъмно. Пазарите бяха претъпкани, зяпачите си стояха още здраво скупчени около бардаците, заелите второто място във вечните византийски борби на бандите в града се носеха безмълвно надолу по ледените води на реката с оловни тежести, вързани за краката им, търговци на най-различни незаконни и дори нелогични удоволствия въртяха страничния си бизнес, крадците крадяха, ножовете отразяваха звездната светлина по алеите, астролозите започваха работата си за деня, а в Сенките един нощен страж, който се беше изгубил, удари камбаната си и извика:

— Дванайсет часа и всичко е аррррргтххххх…

Търговската Камара на Анкх-Морпорк, обаче, не би се зарадвала на идеята, че единствената истинска разлика между техния град и блато, е само в броя на краката на алигаторите, и наистина, в по-отбраните райони на Анкх, които са в хълмистите местности и където има шанс за малко вятър, нощите са меки и изпълнени с аромата на хабисцин и цецилиеви цветове.

Конкретно тази нощ те бяха изпълнени и с мирис на селитра, тъй като това беше десетата годишнина от възкачването на Патриция11 на власт и той беше поканил няколко приятели да пийнат, в този случай — петстотин, а сега пускаше и фойерверките. Смях и спорадичното клокочене на страсти изпълваха градините на двореца, а вечерта тъкмо беше стигнала до онзи интересен етап, когато всеки е пил твърде много за собствения си кеф, но недостатъчно за да падне под масата. Това е състоянието, в което човек нрави неща, за които по-късно си спомня с изгарящ срам, като например, че духа през хартиен пискун или че се смее чак докато повърне.

Всъщност, около двеста от гостите на Патриция сега се клатушкаха залитайки и си пробиваха път в Змийския Танц, странен Морпоркски народен танц, който се състоеше в това да се напиеш порядъчно, да се хванеш за кръста на човека пред теб, след което да се препъваш с гръмогласен кикот на дълго влакче, което се виеше през възможно най-много стаи, за предпочитане такива, в които има чупливи неща, като неопределено риташ с единия крак в такт с останалите, или поне в някой друг такт. Този танц продължаваше вече половин час и се беше извил през всяка една стая в двореца, като по пътя си беше помел два трола, готвача, главният палач на Патриция, трима келнери, един крадец, който случайно минаваше оттам, и едно малко домашно блатно драконче.

Някъде около средата на танца се намираше дебелият Лорд Родли от Куирм, наследник на митичните имения на Куирм, който сега се занимаваше с тънките пръсти, сграбчили го през кръста. Под алкохолната баня мозъкът му не преставаше да се опитва да привлече вниманието му.

— Казвам ти — извика той през рамо, докато за десети лудешки път се клатеха през огромната кухня, — не толкова силно, моля те.

— УЖАСНО СЪЖАЛЯВАМ.

— Няма страшно, приятелче. Познавам ли те? — попита Лорд Родли и ритна енергично в основния такт.

— НЕ БИХ КАЗАЛ. КАЖЕТЕ МИ, МОЛЯ ВИ, КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА ТОВА ЗАНИМАНИЕ?

— Какво? — извика Лорд Родли, над шума от някой, който беше ритнал вратата на някаква стъклена стая сред весели писъци.

— КАКВО Е ТОВА НЕЩО, КОЕТО ПРАВИМ? — попита гласът с ледниково търпение.

— Ти не си ли бил на купон преди? Внимавай със стъклата, между другото.

— СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ НЕ ИЗЛИЗАМ НАВЪН ТОЛКОВА, КОЛКОТО БИХ ИСКАЛ. МОЛЯ ВИ, ОБЯСНЕТЕ МИ ТОВА. ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА НЕЩО ОБЩО СЪС СЕКСА?

— Не, освен ако не спрем рязко, приятелче, ако разбираш какво имам предвид? — рече негова светлост и сръга невидимия си приятел с лакът.

— Ох! — рече той. Трясък някъде пред тях ознаменува края на студения бюфет.

— НЕ.

— Какво?

— НЕ РАЗБИРАМ КАКВО ИМАШ ПРЕДВИД.

— Внимавай с крема ей там, хлъзгав е… виж какво, това е просто танц, ясно? Правиш го за кеф.

— КЕФ.

— Точно така. Дала, дала, да… ритник! — Последва осезаемо мълчание.

— КОЙ Е ТОЗИ КЕФ?

— Не, кеф не е никой, кеф е това, което изпитваш.

— НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ?

— Мислех си, че да — неуверено рече негова светлост. Гласът в ухото му го тревожеше неопределено — той като че ли пристигаше директно в мозъка му.

— КАКВО Е ТОВА КЕФ?

— Ето това!

— ДА РИТНЕШ ЯРОСТНО Е КЕФ?

— Е, част от него. Ритай!

— ДА СЛУШАШ СИЛНА МУЗИКА В ГОРЕЩИ СТАИ Е КЕФ?

— Може би.

— В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА ТОЗИ КЕФ?

— Ами, той… слушай, или ти е кеф, или не ти е, няма нужда да ме питаш, просто си го знаеш, ясно? Как влезе тук, между другото? — добави той. — Ти приятел ли си на Патриция?

— НЕКА ДА ПРИЕМЕМ, ЧЕ ТОЙ МИ СЪЗДАВА РАБОТА. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ БИ БИЛО РЕДНО ДА НАУЧА НЕЩО ЗА ЧОВЕШКИТЕ РАЗВЛЕЧЕНИЯ.

— Звучи така, сякаш дълъг път те чака.

— ЗНАМ. МОЛЯ ДА ИЗВИНИТЕ ОКАЯНОТО МИ НЕВЕЖЕСТВО. САМО ИСКАМ ДА РАЗБЕРА. ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА, МОЛЯ ВИ… ТЕ ИЗПИТВАТ КЕФ?

— Да.

— ТОГАВА ТОВА Е ЧУДЕН КЕФ.

— Радвам се, че се разбрахме за това. Внимавай със стола — сряза го Лорд Родли, на когото сега хич не му беше кеф и който се чувстваше неприятно изтрезнял.

Един глас зад гърба му каза тихо:

— ТОВА Е КЕФ. ДА ПИЕШ ПРЕКАЛЕНО Е КЕФ. НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ. ТОЙ ИЗПИТВА КЕФ. ТОВА Е НЯКАКЪВ КЕФ:

— КАКЪВ КЕФ.

Зад Смърт малкото домашно блатно драконче на Патриция се държеше мрачно за кокалестите хълбоци и си мислеше: стражи или не, следващия път, когато минем покрай отворен прозорец, ще избягам като попарен.

Кели скочи в леглото.

— Да не си направил и крачка повече! — каза тя. — Стража!

— Не можахме да го спрем — каза първият страж, като подаде срамежливо глава през рамката на вратата.

— Той просто се втурна вътре… — каза вторият страж, от другата страна на вратата.

— А магьосникът каза, че всичко е наред, и ни казаха, че всички трябва да го слушат, защото…

— Добре, добре. Тука човек могат да го убият — сприхаво рече Кели и остави арбалета обратно на масичката до леглото си, без, за жалост, да пусне предпазителя.

Чу се щракване, изпукването на сухожилие о метал, свистене на въздух, пъшкане. Пъшкането дойде от Катуел. Морт се завъртя към него.

— Добре ли си? — попита той. — Удари ли те?

— Не — отвърна магьосникът, едва-едва. — Не, не можа. Как се чувстваш?

— Малко изморен. Защо?

— О, нищо. Нищо. Никакви течения никъде? Никакви леки изтичащи чувства?

— Не. Защо?

— О, нищо, нищо.

Катуел се обърна и огледа щателно стената зад Морт.

— На мъртвите не им ли е позволено малко спокойствие? — горчиво попита Кели. — Аз пък си мислех, че единственото нещо, за което можеш да бъдеш сигурен, когато умреш, е спокойният сън през нощта. — Тя изглеждаше така, сякаш е плакала. С проницателност, която го изненада, Морт осъзна, че тя знае това и че то я ядосва даже още повече от преди.

— Това не е справедливо наистина — рече той. — Аз дойдох да помогна. Не е ли така, Катуел?

— Хмм? — рече Катуел, който беше открил стрелата от арбалета, забита в мазилката, и я разглеждаше с дълбоко подозрение. — О, да. Наистина. Няма да стане, обаче. Извинете, случайно някой да има някакъв канап?

— Помощ? — отяде се Кели. — Помощ? Ако не беше ти…

— Вече щеше да си мъртва — рече Морт. Тя го погледна с отворена уста.

— Не бих могла да знам за това, обаче — каза тя. — Това е най-лошото.

— Мисля, че вие двамата е най-добре да си вървите — обърна се Катуел към стражите, които се опитваха да бъдат незабележими. — Но ще задържа това копие, ако обичаш. Благодаря ти.

— Чуй — рече Морт. — Отвън имам кон. Ще се изненадаш. Мога да те заведа навсякъде. Няма нужда да седиш тук и да чакаш.

— Ти не знаеш много за монархията, нали — отбеляза Кели.

— Хм. Не?

— Тя иска да каже, че е по-добре да си мъртва кралица в собствения си дворец, отколкото жив простосмъртен някъде другаде — каза Катуел, който беше забил копието до стрелата в стената и се опитваше да се прицели по него. — Както и да е, няма да стане. Куполът не е центриран върху двореца, а върху нея.

— Върху кого? — попита Кели. Гласът й би могъл да държи мляко цял месец студено.

— Върху Нейно Височество — автоматично каза Катуел, примижал по дължината на копието.

— Не го забравяй.

— Аз няма да го забравя, но не е в това работата — отвърна магьосникът. Той измъкна стрелата от мазилката и изпробва острието с пръст.

— Но ако останеш тук, ще умреш! — каза Морт.

— Тогава ще трябва да покажа на Диска как умира една кралица — рече Кели, с изражение толкова гордо, колкото беше възможно в розовата й плетена пижама.

Морт седна на крайчеца на леглото, хванал главата си в ръце.

— Знам как може да умре една кралица — промърмори той. — Умира точно като всички останали хора. А някои от нас биха предпочели да не го видят.

— Извинете, просто искам да погледна този арбалет — приказливо рече Катуел и се пресегна през тях. — Не ми обръщайте внимание.

— Ще ида гордо да срещна съдбата си — каза Кели, но в гласа й проблесна съвсем лека неувереност.

— Не, няма да го направиш. Искам да кажа, знам за какво говоря. Повярвай ми. В това няма нищо гордо. Просто умираш.

— Да, но въпросът е как го правиш. Аз ще умра величаво, като Кралица Езериел.

Морт сбърчи чело. За него историята беше затворена книга.

— Коя е тя?

— Живяла е в Клач, имала е много любовници и е седяла върху змия — каза Катуел, който навиваше арбалета.

— Тя е искала да го направи. Нейната любов е била отхвърлена!

— Единственото, което си спомням, е, че се е къпела в магарешко мляко. Смешна работа е това историята — умозрително рече Катуел. — Ставаш кралица, властваш трийсет години, създаваш закони, обявяваш войни на хората, а накрая единственото нещо, с което те запомнят, е, че си миришела на кисело мляко и че си била ухапана по…

— Тя е моя далечна роднина — сряза го Кели. — Няма да слушам такива неща.

— Вие двамата ще млъкнете ли и ще ме чуете ли! — извика Морт.

Тишината се спусна като покров.

После Катуел се прицели внимателно и застреля Морт в гърба.

Нощта взе най-ранните си жертви и продължи по-нататък. Дори и най-дивите купони бяха свършили, гостите залитаха обратно към леглата си, или във всеки случай, към нечии легла. Освободени от тези си спътници — обикновени делнични хорица, които се бяха отклонили от пътя си на миряни, истинските победители в нощта се залавяха за сериозното делово общуване на тъмнината.

То не се различаваше чак толкова много от дневния бизнес на Анкх-Морпорк, с изключение на това, че ножовете се вадеха по-често, а хората не се усмихваха толкова много.

Сенките тънеха в мълчание, с изключение само на свирките — сигнали на крадците и кадифената сподавена тишина на десетки хора, които предпазливо и безшумно си гледаха собствения бизнес.

А в Шунковата Уличка, известната плаваща игра на зарове на Сакатия Уа тъкмо започваше. Няколко десетки закачулени фигури бяха коленичили или клечаха около малкия кръг отъпкана земя, където трите осемстенни зара на Уа подскачаха и въртяха измамния си урок в статистическа вероятност.

— Три!

— Очите на Тюфал, в името на Айо!

— Тук губиш, Хамък! Това момче знае как да си търкаля костите!

— ТОВА Е ДО МАЙСТОРЛЪК.

Хамък М’гък — дребен мъж с плоско лице от едно от племената от Централните земи, чиито умения в заровете бяха пословично известни винаги където двама души се съберяха, за да оберат някой трети — взе заровете и ги изгледа кръвнишки. Той прокле наум Уа, собствените умения на когото да обръща заровете бяха не по-малко славени сред познавачите, но явно този път му бяха изневерили, пожела болезнена и преждевременна смърт на засенчения играч, седнал срещу него, и метна заровете в калта.

— Двайсет и едно твърдо!

Уа грабна заровете и ги подаде на непознатия. Когато се обърна към Хамък, едното му око проблесна едва-едва. Хамък беше впечатлен — едва беше забелязал неясното движение в измамно кокалестите пръсти на Уа, а той го беше видял.

Смущаващ беше начинът, но който зарчетата изтропаха в ръката на непознатия, а след това излетяха от нея, описвайки бавна дъга, която завърши с двайсет и четири малки точици, обърнати към звездите.

Някои от по-близо разположените до улицата в тълпата се отдръпнаха от непознатия, тъй като късмет като този може да се окаже много лошо нещо в плаващата игра на зарове на Сакатия Уа.

Ръката на Уа се сключи върху заровете с шум като щракването на спусък.

— Всички осмици — издиша той. — Такъв късмет е странен, господинчо.

Останалите от тълпата се изпариха като росата, оставяйки само онези набити, несимпатични мъже, които, ако Уа въобще някога е плащал данък, биха се вместили в данъчната му декларация като Основно Производствено и Бизнес Оборудване.

— Може би не е късмет — добави той. — Може би е магьосничество?

— НАЙ-КАТЕГОРИЧНО ОТРИЧАМ ТОВА.

— Веднъж имахме един магьосник, който се опита да забогатее — каза Уа. — Нещо не мога да си спомня какво стана с него. Момчета?

— Хубаво го наредихме…

— … и го оставихме в Свинския Проход…

— … и на Медна Улица…

— … и на няколко други места, които не си спомням.

Непознатият се изправи. Момчетата се скупчиха около него.

— ТОВА НЕ Е НУЖНО. АЗ ИСКАМ САМО ДА СЕ НАУЧА. КАКВО УДОВОЛСТВИЕ НАМИРАТ ХОРАТА В ТОВА ПРОСТО ДА ПРЕПОВТАРЯТ ЗАКОНОМЕРНОСТИТЕ НА ШАНСА?

— Тука шансът няма нищо общо. Я да го видим тоя, момчета.

Събитията, които последваха, не бяха запомнени от никоя жива душа, освен една, която принадлежеше на някаква подивяла котка — една от хилядите в града, която пресичаше уличката на път за среща. Тя спря и загледа с интерес.

Момчетата замръзнаха насред удара. Болезнена морава светлина затрептя около тях. Непознатият отметна качулка назад, взе заровете и ги натика в омекналата ръка на Уа. Той отваряше и затваряше уста, а очите му безуспешно се опитваха да не видят това, което е пред тях. Ухилено.

— ХВЪРЛЯЙ.

Уа успя да погледне надолу към ръката си.

— Какъв е залогът? — прошепна той.

— АКО СПЕЧЕЛИШ, ЩЕ СЕ ОТКАЖЕШ ОТ ТЕЗИ СМЕШНИ ОПИТИ ДА ТВЪРДИШ, ЧЕ ШАНСЪТ УПРАВЛЯВА ДЕЛАТА НА ХОРАТА.

— Да. Да. Ами… ако изгубя?

— ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ, ЧЕ НЕ СИ СПЕЧЕЛИЛ.

Уа се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало.

— Знам, че съм убил много хора…

— ДВАЙСЕТ И ТРИМА, ЗА ДА БЪДЕМ ТОЧНИ.

— Много ли е късно да кажа, че съжалявам?

— ТЕЗИ НЕЩА НЕ МЕ ЗАСЯГАТ. А СЕГА ХВЪРЛЯЙ ЗАРОВЕТЕ.

Уа стисна очи и пусна заровете на земята, твърде изнервен, дори за да се опита да направи специалното хвърляне, при което перваше и извърташе заровете. Продължи да стиска очи.

— ВСИЧКИТЕ СА ОСМИЦИ. Е, ЗНАЧИ НЕ БИЛО ТОЛКОВА ТРУДНО, НАЛИ?

Уа припадна.

Смърт сви рамене и отмина, като се спря само, за да почеше зад ушите една улична котка, която случайно минаваше оттам. Затананика си нещо. Не знаеше какво го е прихванало, но това му доставяше удоволствие.

— Ти не можеше да бъдеш сигурен, че ще стане!

Катуел разпери ръце в помирителен жест.

— Е, не — съгласи се той, — но си помислих: „Какво имам да губя?“ — Той отстъпи назад.

— Какво имаш ти да губиш? — извика Морт.

Той пристъпи напред и измъкна стрелата от една от подпорите в леглото на принцесата.

— Нали няма да ми кажеш, че това е минало през мен? — отяде се той.

— Гледах много внимателно — каза Катуел.

— И аз я видях — рече Кели. — Беше ужасно. Излезе точно оттам, където ти е сърцето.

— И те видях да минаваш през каменна колона — каза Катуел.

— А пък аз те видях да яздиш през прозореца.

— Да, но това беше по работа — заяви Морт, като размаха ръце във въздуха. — Това не беше като всеки ден, беше различно. И…

Той млъкна.

— Начинът, по който ме гледате — рече той. — Те ме гледаха по същия начин в кръчмата онази вечер. Какво има?

— Ами… ти махна с ръка точно през подпората на кревата — слабо каза Кели.

Морт се вгледа в ръката си, после почука по дървото.

— Виждате ли? — попита той. — Твърдо. Твърда ръка, твърдо дърво.

— Ти каза, че хората те гледали в някаква кръчма? — рече Катуел. — Какво си направил там? През стената ли мина?

— Не! Искам да кажа, не, просто изпих онази напитка, мисля, че се казваше боя…

— Боя?

— Да. Има вкус на развалени ябълки. Човек би си помислил, че е някакъв вид отрова, по начина, по който ме гледаха.

— И колко изпи от нея? — попита Катуел.

— Една халба, може би, наистина не обърнах много внимание…

— А не знаеше ли, че боята е най-силното алкохолно питие оттук до Планините Рамтоп? — попита магьосникът.

— Не. Никой не ми каза — отвърна Морт. — Това какво общо има с…

— Не — каза Катуел, бавно. — Не си знаел. Хмм. Това говори нещо, нали?

— Това има ли нещо общо със спасяването на принцесата?

— Вероятно не. Но бих искал да си погледна книгите, обаче.

— В такъв случай не е важно — отсече Морт.

Той се обърна към Кели, която го гледаше с леки наченки на възхищение.

— Мисля, че мога да помогна — каза той. — Мисля, че мога да хвана могъща магия. Магията ще задържи купола, нали така, Катуел?

— Моята магия няма да може. Трябва да бъде доста силно нещо, а даже и тогава не съм сигурен. Реалността е по-жилава, отколкото…

— Аз ще тръгвам — каза Морт. — До утре — сбогом!

— То е утре — изтъкна Кели.

Морт леко изпусна въздуха.

— Добре, до довечера тогава — рече той, малко раздразнено, и добави: — Аз ще поемам!

— Какво ще поемеш?

— Така говорят героите — мило каза Катуел. — Той нищо не може да направи за това. — Морт се начумери срещу него, усмихна се храбро на Кели и излезе от стаята.

— Можеше да отвори вратата — рече тя, след като той вече си беше отишъл.

— Мисля, че беше малко притеснен — каза Катуел. — Всички минаваме през това.

— Какво, минаваме през нещата?

— Фигуративно казано. Във всеки случай, влизаме в тях.

— Ще поспя малко — каза Кели. — Дори и мъртвите имат нужда от малко почивка. Катуел, престани да си играеш с този арбалет, моля те. Сигурна съм, че не подобава на един магьосник да стои сам в будоара на дама.

— Хмм? Но аз не съм сам, нали така? Ти си тук.

— Точно това — каза тя, — е проблемът, нали?

— О. Да. Съжалявам. Хм. Ще те видя утре сутринта тогава.

— Лека нощ, Катуел. Затвори вратата след теб.

Слънцето се влачеше над хоризонта, твърдо решило да успее, и започна да се издига.

Но щеше да мине известно време преди бавната му светлина да се претърколи през спящия Диск, подкарала нощта пред себе си; така че нощните сенки все още владееха града.

Сега те се скупчиха около „Поправения Барабан“ на Улица Филигранна — най-първата сред градските кръчми. Тя се славеше не с бирата си, която приличаше на девича вода и имаше вкус на акумулаторна киселина, а с клиентелата си. Говореше се, че ако поседиш достатъчно дълго в „Барабана“, рано или късно, все някой от по-главните герои на Диска ще ти открадне коня.

Атмосферата вътре още беше оживена от приказките и натежала от пушека, макар че кръчмарят правеше всичките онези неща, които кръчмарите правят, когато мислят, че е време да затварят, като например загасването на някои от лампите, навиването на будилника, покриване на помпите с парцал, и, за всеки случай, проверка на местонахождението на кривака, с пирони, забити в него. Не че посетителите му обръщаха някакво внимание, разбира се. За по-голямата част от клиентелата на Диска дори и кривак, покрит с пирони, щеше да мине само за намек.

Но те бяха достатъчно наблюдателни, за да се разтревожат смътно от високата, тъмна фигура, изправена на бара, която кротко напредваше със съдържанието на питието си.

Самотните, заклети пиячи винаги създават едно умствено поле, което им осигурява абсолютна необезпокояваност, но конкретно този излъчваше някакъв вид фаталистично униние, което бавно опразваше бара.

Това не тревожеше бармана, тъй като самотната фигура беше заета с много скъп експеримент.

Всяко място за пиене из мултивселената си ги има — онези лавици със странно оформени, лепкави бутилки, които не само съдържат течности с екзотични имена, често пъти сини или зелени, но и разни остатъци, които бутилките с истинско пиене никога няма да паднат дотам, че да съдържат, като например цели плодове, клонки и, в някои крайности, малки удавени гущери. Никой не знае защо барманите ги събират толкова много, когато всички те имат вкус на захарен петмез, разтворен в терпентин. Предполага се, че си мечтаят за онзи ден, когато някой ще влезе от улицата неканен и ще си поръча чаша Прасковен Корнеш с Дъх на Джоджен, и как за една нощ кръчмата ще се превърне в Място За Знаменитости.

Непознатият напредваше по редицата.

— КАКВО Е ОНОВА ЗЕЛЕНОТО?

Кръчмарят се вгледа в етикета.

— Пише, че е Пъпешово Бренди — каза той със съмнение в гласа. — Пише, че е бутилирано от някакви монаси по много стара рецепта — добави.

— ЩЕ ГО ОПИТАМ.

Мъжът погледна настрани към празните чаши на тезгяха, някои от които още съдържаха парченца плодова салата, череши на клечка и малки хартиени чадъри.

— Сигурен ли сте, че вече не сте пили достатъчно? — попита той. Смътно го тревожеше това, че като че ли не можеше да различи лицето на непознатия.

Чашата, с напитка, която кристализираше навън по краищата й, изчезна в качулката и когато отново се появи, беше празна.

— НЕ. КАКВО Е ТОВА ЖЪЛТОТО С ОСИТЕ В НЕГО?

— Пише, че е Пролетен Ликьор. Да?

— ДА. И ПОСЛЕ СИНЬОТО СЪС ЗЛАТНИТЕ ТОЧИЦИ.

— Ъ. „Старото Палто“?

— ДА. И ПОСЛЕ ВТОРИЯ РЕД.

— Кое от всичките имахте предвид?

— ВСИЧКИТЕ.

Непознатият стоеше щръкнал като дърво, а чашите, пълни със сироп и най-разнообразна растителност, изчезваха в качулката като на поточна линия.

Ето това е, мислеше си кръчмарят, това е стил, сега е моментът да си купя червено сако и може би малко фъстъци и краставички за тезгяха, ще сложа няколко огледала, ще сменя дървените трици. Той взе един прогизнал от бира парцал и тръкна ентусиазирано дървенията няколко пъти, като размаза капките от чашите с ликьора в петно с цветовете на дъгата, което пък свали лака. Последният от обичайните клиенти си сложи шапката и се запъти навън, като си мърмореше.

— НЕ ВИЖДАМ СМИСЪЛА — каза непознатият.

— Моля?

— КАКВО СЕ ПРЕДПОЛАГА ДА СЕ СЛУЧИ?

— Колко питиета изпихте?

— ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ.

— Тогава може да се очаква всичко — рече барманът и, тъй като си разбираше от работата и знаеше какво се очаква от него, когато хората пият сами по малките часове на нощта, започна да лъска една чаша с парцала за помията и рече: — Твоята госпожа те е изхвърлила, нали?

— МОЛЯ?

— Удавяш мъката, а?

— АЗ НЯМАМ МЪКА.

— Не, разбира се, че нямаш. Забрави, че съм го казал. — Той тръкна чашата още няколко пъти. — Просто си помислих, че помага, ако си поговориш с някого — рече той.

Непознатият мълчеше един миг и мислеше. После каза:

— ТИ ИСКАШ ДА СИ ГОВОРИШ С МЕН?

— Да. Защо не. Аз съм добър слушател.

— НИКОЙ НИКОГА НЕ Е ИСКАЛ ДА СИ ГОВОРИ С МЕН ПО-РАНО.

— Срамота.

— ЗНАЕШ ЛИ, ТЕ НИКОГА НЕ МЕ КАНЯТ НА НИКАКВИ ТЪРЖЕСТВА.

— Тц!

— ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ. ВСЕКИ МЕ МРАЗИ. НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ.

— Всеки трябва да има приятел — сериозно каза барманът.

— АЗ МИСЛЯ…

— Да?

— АЗ МИСЛЯ… МИСЛЯ, ЧЕ МОГА ДА БЪДА ПРИЯТЕЛ СЪС ЗЕЛЕНАТА БУТИЛКА.

Кръчмарят плъзна осмоъгълната бутилка по тезгяха. Смърт я взе и я наведе над чашата. Течността звънна по ръба.

— ТИ МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ ПИЯН, НАЛИ?

— Аз сервирам на всеки, който може да остане прав на краката си, докато преброя до три — отвърна кръчмарят.

— ТИССИ АБСОРУУТНУ ПРАФФ. НО АС…

Непознатият млъкна, с ораторски пръст във въздуха.

— КАЗВАХ КАКВО АЗ?

— Каза, че си мисля, че си пиян.

— А! ДА, НО АЗ МОГА ДА БЪДА ТРЕСВЕН ВСЕКИ МОМЕНТ, КОГАТО СИ ПОИШКАМ. ТОВА Е ЕКЗПЕРИМЕНТ. А СЕГА ОТНОВО ИШКАМ ДА ЕКЗПЕРИМЕНТИРАМ С ПОРТОКАЛОВОТО БРЕНДИ.

Кръчмарят въздъхна и хвърли поглед към часовника. Нямаше съмнение, че ще спечели доста, особено след като непознатият хич не се тревожеше дали ще му надпишат сметката или ще му върнат по-малко ресто. Но ставаше късно; всъщност, ставаше толкова късно, че започваше да става рано. Освен това, в самотния клиент имаше нещо, което го объркваше. Хората в „Поправения Барабан“ често пиеха така, сякаш няма да има утре, но това беше първият път, когато той действително почувства, че може и така да е.

— ИСКАМ ДА КАЖА, КАКВО ИМА ДА ОЧАКВАМ? КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА? ЗА КАКВО НАИСТИНА Е ВСИЧКО ТОВА?

— Не мога да ти кажа, приятелю. Предполагам, че ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш.

— ДА СПЯ? ДА СПЯ? АЗ НИКОГА НЕ СПЯ. АЗ СЪМ КАК МУ СЕ ВИКА, ПОСЛОВИЧЕН С ТОВА.

— Всеки има нужда от сън. Дори и аз — намекна той.

— ТЕ ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ.

— Да, да, каза го вече. Но е три без петнайсет.

Непознатият се обърна като едва си стоеше на краката и огледа тихата стая.

— ТУК НЯМА НИКОЙ ОСВЕН ТЕБ И МЕН — рече той.

Кръчмарят вдигна подвижната дъска на тезгяха, излезе иззад бара и помогна на непознатия да слезе от стола.

— НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ. ДАЖЕ И КОТКИТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СЪМ СМЕШЕН.

Една ръка се изстреля и сграбчи бутилка Аманитов Ликьор, преди кръчмарят да успее да избута новия й притежател до вратата, като се чудеше как може някой толкова слаб да е толкова тежък.

— НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА БЪДА ПИЯН, КАЗАХ. ЗАЩО НА ХОРАТА ИМ ХАРЕСВА ДА БЪДАТ ПИЯНИ? ТОВА КЕФ ЛИ Е?

— Помага им да забранят живота, приятелче. А сега само се облегни ей там, докато отворя вратата…

— ДА ЗАБРАВЯТ ЖИВОТА. ХА! ХА!

— Можеш да дойдеш пак, когато си поискаш, чуваш ли?

— ТИ НАИСТИНА ЩЕ ИСКАШ ДА МЕ ВИДИШ ОТНОВО?

Кръчмарят хвърли поглед към малката купчина монети на бара. Струваше си малките странности. Този поне беше кротък, а и изглеждаше безобиден.

— О, да — каза той, като избута непознатия на улицата и с ловко движение измъкна обратно бутилката. — Отбивай се по всяко време.

— ТОВА Е НАЙ-ХУБАВОТО НЕЩО.

Вратата се затръшна срещу края на изречението.

Изабел се изправи в леглото.

Чукането се повтори, меко и настойчиво. Тя дръпна завивките до брадичката си.

— Кой е? — прошепна тя.

— Аз съм, Морт — чу се съскане изпод вратата. — Пусни ме, моля те!

— Чакай!

Изабел зарови неистово по нощната масичка за кибрит, като събори шише тоалетна вода и бутна кутия шоколадови бонбони, която сега се състоеше предимно от обвивките. Когато най-после запали свещта, тя я нагласи на такова място, че да има максимален ефект, подръпна деколтето на нощницата си, така че да покаже нещо повече, и каза:

— Не е заключено.

Морт влезе, олюлявайки се в стаята. Миришеше на коне, скреж и мазилка.

— Надявам се — лукаво започна Изабел, — че не си се вмъкнал тук, за да се възползваш от мястото си в този дом.

Морт се огледа наоколо. Изабел беше цялата във волани и висулки. Дори тоалетката сякаш беше облечена във фуста. Стаята беше не толкова обзаведена, колкото натруфена в дантели.

— Виж какво, нямам време за губене — рече той. — Донеси тази свещ в библиотеката. И за бога, облечи си нещо нормално, всичко ти е навън.

Изабел погледна надолу, после сърдито вдигна глава.

— Добре!

Морт надникна навън през вратата.

— Това е въпрос на живот и смърт — добави той и изчезна.

Изабел видя как вратата се затвори със скърцане след него и откри синия халат с пискюлите, който Смърт беше измислил да й подари миналата Новогодишна Нощ на Прасетата, и който сърце не й даваше да хвърли, макар че й беше твърде малък, а и имаше зайче на джоба.

Най-накрая тя спусна крака от леглото, пъхна се в конфузния халат и изтопурка в коридора. Морт я чакаше.

— Татко няма ли да ни чуе? — попита тя.

— Още не се е върнал. Хайде.

— Откъде знаеш?

— Къщата е по-различна, когато той е тук. То е… то е като разликата между палто, когато го носят и когато виси на кука. Не си ли забелязала?

— Какво толкова важно правим?

Морт бутна вратата на библиотеката. Струя топъл, сух въздух излезе навън, а пантите на вратата изскърцаха протестиращо.

— Ще спасим живота на някой — каза той. — Всъщност, на една принцеса.

Изабел се очарова на мига.

— Истинска принцеса? Искам да кажа, тя може ли да усети граховото зърно през една дузина матраци?

— Може ли…? — Морт почувства как едно дребно безпокойство изчезва. — О, да. Аз си мислех, че Албърт е разбрал погрешно.

— Ти влюбен ли си в нея?

Морт се спря между рафтовете, долавяйки трескавото тихо скърцане между кориците на книгите.

— Трудно е да кажа със сигурност — отвърна той. — Така ли изглеждам?

— Изглеждаш малко развълнуван. А тя какво чувства към теб?

— Не знам.

— А! — възкликна Изабел свойски, с тона на експерт. — Несподелената любов с най-лошата възможност. Но може би не е добра идея да тръгнеш да пиеш отрова или да се самоубиваш — замислено добави тя. — Какво правим тук? Искаш ли да намерим книгата й и да видим дали ще се омъжи за теб?

— Чел съм я и тя е мъртва — каза Морт. — Но само технически. Имам предвид, не е умряла наистина.

— Хубаво, иначе това щеше да е некромантия. Какво търсим?

— Биографията на Албърт.

— Защо? Не бих казала, че той има такава.

— Всеки има.

— Е, ами той не обича хората да му задават лични въпроси. Веднъж я търсих и не можах да я намеря. Албърт сам по себе си не е нещо чак толкова важно. Защо е толкова интересен? — Изабел запали няколко свещи от тази в ръката й и изпълни библиотеката с танцуващи сенки.

— Имам нужда от могъщ магьосник и мисля, че той е точно такъв.

— Какво, Албърт?

— Да. Само че ние търсим Алберто Малик. Той е на повече от две хиляди години, струва ми се.

— Какво, Албърт?

— Да. Албърт.

— Той никога не носи магьосническа шапка — каза Изабел със съмнение в гласа.

— Изгубил я е. Както и да е, шапката не е задължителна. Откъде ще започнем да търсим?

— Ами, ако си сигурен… предполагам, от Хранилището. Там татко слага всички биографии, които са на повече от петстотин години. Насам.

Изабел го поведе покрай шепнещите рафтове към една врата в глухия коридор. Тя се отвори доста трудно и стонът на пантите отекна из библиотеката; за един миг Морт си въобрази, че внезапно всички книги спряха работата си, само за да го чуят.

Стъпала водеха надолу в кадифения мрак. Беше пълно с паяжини и прах, а въздухът миришеше така, сякаш е бил заключен в пирамида от хиляда години.

— Хората не слизат много често тук долу — каза Изабел. — Аз ще водя.

Морт почувства, че й дължи нещо.

— Трябва да кажа — рече той, — че си желязна.

— Искаш да кажеш червена, яка и безформена? Ти наистина знаеш как да говориш на едно момиче, момчето ми.

— Морт — автоматично каза Морт.

Хранилището беше тъмно и тихо като пещера дълбоко под земята. Лавиците бяха на толкова малко разстояние една от друга, че то едва стигаше за един човек да мине между тях, и се извисяваха доста над купола на светлината от свещта. Бяха особено зловещи, защото бяха неми. Нямаше повече животи, които да пишат; книгите спяха. Но Морт чувстваше, че те спят като котки — с едното око отворено. Съзнанието им беше будно.

— Веднъж слизах тук — каза Изабел, шепнешком. — Ако стигнеш достатъчно далеч по рафтовете, книгите свършват и почват глинени плочки, каменни блокове, животински кожи и всякакви, дето са се казвали Ъг или Зог.

Тишината беше почти осезаема. Морт усещаше как книгите ги наблюдават, докато бродят из горещите, смълчани коридори. Всеки, който някога е живял, беше тук някъде, та чак до първите хора, които боговете са изпекли от кал или каквото беше там. Те не точно го отхвърляха, просто се чудеха защо е тук.

— Мина ли покрай Ъг и Зог? — изсъска той. — Много хора биха проявили интерес да разберат какво има там.

— Изплаших се. Пътят е дълъг, а аз нямах достатъчно свещи.

— Жалко.

Изабел спря толкова рязко, че Морт се блъсна в гърба й.

— Това би трябвало да е мястото, което търсим — каза тя, — сега какво?

Морт се взря в избелелите имена по кориците.

— Като че ли няма никакъв ред в подредбата им! — простена той.

Погледнаха нагоре. Тръгнаха по няколко странични алеи. Извадиха напосоки няколко книги от най-долните лавици, като вдигнаха облаци прах.

— Това е глупаво — най-сетне каза Морт. — Тук има милиони животи. Шансовете да намерим неговия са по-малки и от…

Изабел сложи ръка на устата му.

— Слушай!

Морт смотолеви нещо през пръстите й и после разбра съобщението. Той наостри уши, като се стараеше да чуе нещо над тежкото съскане на абсолютната тишина.

И тогава го откри. Леко, раздразнено драскане. Високо, високо над главите им, някъде в непроницаемата тъмнина на камарата рафтове, един живот още се пишеше.

Те се спогледаха, а очите им се разшириха. После Изабел рече:

— Ей там минахме стълба. На колела.

Малките колелца на дъното изскърцаха, когато Морт я подкара назад. Горният край също се движеше, като че ли той беше закачен за други колела някъде високо в тъмното.

— Така — каза той. — Подай ми свещта и…

— Ако свещта отива горе, и аз съм с нея — твърдо каза Изабел. — Спри тук долу и мести стълбата, когато ти кажа. И недей да спориш.

— Там горе може да е опасно — галантно рече Морт.

— Тук долу може да е опасно — изтъкна Изабел. — Така че, аз ще бъда горе на стълбата със свещта, благодаря ти.

Тя стъпи на най-долното стъпало и скоро беше само една къдрава сянка, очертана в ореола от светлината на свещта, и още по-скоро започна да намалява.

Морт закрепи стълбата и се опита да не мисли за всички животи, които го притискат. От време на време метеор от горещ восък тупваше на пода до него и вдигаше кратер в праха. Сега Изабел представляваше слаба светлинка високо горе, а той усещаше всяка стъпка, която вибрираше надолу по стълбата.

Тя спря. Стори му се много дълго време.

И тогава гласът й се понесе надолу, заглушаван от тежестта на тишината наоколо.

— Морт, намерих я.

— Добре. Свали я долу.

— Морт, ти беше прав.

— Добре, благодаря. А сега, свали я долу.

— Да, но Морт, коя?

— Не се мотай, свещта няма да издържи още дълго.

— Морт!

— Какво?

— Морт, има цяла полица!

Сега наистина беше призори, онази част от деня, която принадлежеше само на чайките в Морпоркските докове, на прилива, който прииждаше по реката, и на топлия вятър по посока на часовниковата стрелка, който прибавяше и мириса на пролет към сложния аромат на града.

Смърт седеше на едно вързало и гледаше морето. Беше решил да престане да бъде пиян. От това го болеше главата.

Беше опитал риболов, танци, хазарт и пиене, както се твърди — четири от най-големите удоволствия на живота, а не беше сигурен, че е разбрал смисъла. На храната той се радваше — Смърт обичаше доброто ядене също като всеки друг човек. Не можеше да се сети за никакви други удоволствия на плътта, или по-скоро можеше, но те бяха, ами, плътски, а той не виждаше как би могъл да се захване за тях без някакво съществено реконструиране на тялото му, каквото не възнамеряваше да прави. Освен това хората като че ли преставаха да ги правят с напредването на възрастта, така че, най-вероятно, те не бяха толкова привлекателни.

Смърт започна да изпитва усещането, че докато е жив, няма да разбере хората.

Паветата изпущаха пара от слънцето и Смърт усети съвсем лекия сърбеж на онзи малък пролетен напън, който може да изпрати хиляда тона дървесен сок да пулсира през петдесет стъпки дървесина в гората.

Чайките се спускаха и се гмуркаха около него. Една едноока котка, стигнала до осмия си живот и до последното си ухо, се появи от леговището си сред купчина изоставени кутии за риба, протегна се, прозина се и се отърка в краката му. Ветрецът, пробил си път през известната миризма на Анкх, донесе дъх на подправки и пресен хляб.

Смърт беше озадачен. Не можеше да се пребори с това. Наистина изпитваше радост, че е жив, и хич не му се искаше да бъде Смърт.

— СИГУРНО СЕ РАЗБОЛЯВАМ ОТ НЕЩО — помисли си той.

Морт се качи по стълбата горе при Изабел. Клатеше се, но изглеждаше сигурна. Поне височината не го притесняваше; всичко отдолу беше просто черен мрак.

Някои от по-старите томове на Албърт почти се бяха разпаднали. Той посегна напосоки към един и усети как стълбата под тях се разтрепери при това му движение, върна го и го отвори някъде по средата.

— Премести свещта насам — каза той.

— Можеш ли да го прочетеш!

— Горе-долу…

— „… убърнъ ръкатъ си тойъ, нно сттрашну се убъркъ, че ввсички хоръ нъ крайъ стигът ду нищуту, т.е. Смъртъ, и съ зъкле дъ трси Вечнусть в гордусста му. «Така», речи тойъ нъ младити мъгъесници, «ние можим взе на нась одеждътъ Божъ.» Нъ другиъъ день, то щоту валеши, Алберто…“

— Написано е на Стария Език — каза той. — Преди да измислят правописа. Нека погледнем последния.

Беше си точно Албърт. Морт откри няколко бележки за пържения хляб.

— Нека погледнем какво прави сега — каза Изабел.

— Мислиш ли, че е редно? Малко прилича на шпиониране.

— Е и какво от това? Страх ли те е?

— Добре.

Той запрелиства, докато не стигна до незапълнените страници и после се върна назад, докато не откри разказа за живота на Албърт, който пълзеше през страницата с изненадваща скорост, като се вземе предвид, че беше посред нощ; повечето биографии нямаха какво толкова да кажат за съня, освен ако сънищата не бяха особено живи.

— Дръж свещта както трябва, а? Не искам да остане мазно петно върху живота му.

— А защо не? Той обича мас.

— Престани да се кикотиш, и двамата ще паднем. Я погледни сега това…

— „… Той пълзеше през прашния мрак на Хранилището…“ — зачете Изабел, — „… втренчил поглед в миниатюрното пламъче на свещта високо горе. Да любопитстват, мислеше си той, да си пъхат носа в неща, които не им влизат в работата, малките дяволчета…“

— Морт! Той…

— Мълчи! Чета!

— „… скоро ще сложи край на това. Албърт се примъкна тихо до началото на стълбата, плю си на ръцете и се приготви да бутне. Господарят никога няма да научи; той се държеше странно напоследък, а за всичко беше виновно това момче, и…“

Морт погледна към ужасените очи на Изабел.

После момичето взе книгата от ръката на Морт, протегна я на една ръка разстояние, докато погледът й остана прикован дървено в неговия, и я пусна.

Морт видя как устните й се движат и тогава осъзна, че той също брои под носа си. Три, четири…

Чу се глухо тупване, приглушен вик, после мълчание.

— Мислиш ли, че го уби? — попита Морт след малко.

— Какво, тук? Както и да е, не забелязах ти да имаш някакви по-добри идеи.

— Не, но… той е стар човек, в края на краищата.

— Не, не е — остро каза Изабел и започна да слиза по стълбата.

— Две хиляди години?

— На шейсет и седем и нито ден повече.

— Книгите пишеха…

— Казах ти, тук времето не важи. Не и истинското време. Ти не слушаш ли, момче?

— Морт — каза Морт.

— И престани да ми тъпчеш пръстите, вървя толкова бързо, колкото мога.

— Съжалявам.

— И не го раздавай толкова меко. Имаш ли някаква представа колко е скучно да живееш тук?

— Вероятно не — каза Морт, като продължи с истински копнеж: — Слушал съм за скуката, но никога не съм имал възможност да я опитам.

— Ужасно е.

— Ако става дума за това, вълнението не е чак това, колкото го хвалят.

— Всичко трябва да е по-добро от нея.

От долу се чу пъшкане и после поток от клетви и ругатни.

Изабел се вгледа в мрака.

— Очевидно не съм увредила мускулите му за клетви — каза тя. — Мисля, че не би трябвало да слушам такива думи. Може да се окаже лошо за нравствената ми същност.

Откриха Албърт, строполил се до основата на рафта с книги, да мърмори и да се държи за ръката.

— Няма защо да вдигаш такъв шум — отривисто каза Изабел. — Не си наранен; татко просто не позволява да стават такива неща.

— Защо трябваше да идвате и да правите това? — изпъшка той. — Аз не исках да направя нищо лошо.

— Ти щеше да ни бутнеш от стълбата — рече Морт, докато се опитваше да му помогне да се изправи на крака. — Прочетох го. Изненадан съм, че не използва магия.

Албърт го погледна свирепо.

— О, значи си открил, така ли? — тихо каза той. — Тогава много полза ще ти донесе това. Нямаш право да ходиш и да надничаш.

Той се изправи с мъка на крака, бутна настрани ръката на Морт и се запрепъва обратно през смълчаните лавици.

— Не, чакай! — извика Морт. — Нуждая се от помощта ти!

— Е, разбира се — рече Албърт през рамо. — Има логика, нали така? Помислил си си, ще ида ей тъй да позяпам нечий личен живот, после ще го пусна върху главата му и най-накрая ще го помоля да ми помогне.

— Аз само исках да разбера дали ти си наистина ти — каза Морт, докато тичаше след него.

— Аз съм. Всеки е.

— Но ако ти не ми помогнеш, ще се случи нещо ужасно! Нали знаеш, тази принцеса и тя…

— Ужасни неща се случват непрекъснато, момче…

— … Морт…

— … и никой не очаква от мен да направя каквото и да било за това.

— Но ти си бил най-великият!

Албърт спря за един миг, но не погледна назад.

— Бях най-великият, бях най-великият. И да не си посмял да ми се подмазваш. Аз не се поддавам на това.

— Те имат твои статуи и всичко останало — каза Морт, като се мъчеше да не се прозине.

— Значи са станали още по-глупави — Албърт стигна в подножието на стъпалата, които водеха в същинската библиотека, изтрополи нагоре по тях и се изправи, силуетът му очертан на фона на светлината от свещите в библиотеката.

— Искаш да кажеш, че няма да помогнеш? — попита Морт. — Не, даже и да можеш?

— Брано, заслужаваш похвала! — изръмжа Алберт. — И няма смисъл да си мислиш, че можеш да събудиш по-добрата ми същност под тая загрубяла външност — добави той, — защото вътрешността ми също е адски добре загрубяла.

Те го чуха как преминава пода на библиотеката все едно го беше яд на него, и затръшна вратата след себе си.

— Е — несигурно каза Морт.

— А ти какво очакваше? — сряза го Изабел. — Него не го е грижа за никой друг, освен за татко.

— А аз просто си помислих, че някой като него ще може да помогне, ако му обясня както трябва — каза Морт. Той грохна. Приливът от енергия, който го беше движил през дългата нощ, се беше изпарил, изпълвайки съзнанието му с олово. — Знаеш ли, че той е бил известен магьосник?

— Това не означава нищо, не е задължително магьосниците да са добри. Не се бъркай в работите на магьосниците, защото един отказ често обижда, бях го прочела някъде. — Изабел пристъпи по-близо до Морт и се вгледа загрижено в него. — Изглеждаш като нещо, останало в чинията — каза тя.

— Добре съм — каза Морт, докато се изкачваше тежко по стълбите и влезе в драскащите сенки на библиотеката.

— Не си. Добре ще ти се отрази един хубав сън, момчето ми.

— М’р — промърмори Морт.

Усети как Изабел преметна ръката му върху рамото си. Стените се движеха плавно, дори собственият му глас идваше от много, много далеч, а той неясно почувства колко хубаво би било да се изтегне върху хубава, каменна плоча и да заспи завинаги.

Смърт ще се върне скоро, каза си той, и усещаше как помагат на безволевото му тяло през коридорите. Нищо не можеше да направи, ще трябва да каже на Смърт. Той не беше чак толкова лоша стара пръчка. Смърт ще помогне; единственото, което трябваше да направи, беше да обясни нещата. И тогава ще може да престане с целия този тормоз и ще засп…

— А какъв беше предишният ви пост?

— МОЛЯ?

— С какво си изкарвахте хляба? — попита слабият млад мъж зад бюрото.

Фигурата срещу него се размърда неудобно.

— ВЪВЕЖДАХ ДУШИ В СЛЕДВАЩИЯ СВЯТ. АЗ БЯХ КРАЯТ НА ВСИЧКИ НАДЕЖДИ. АЗ БЯХ ПОСЛЕДНАТА РЕАЛНОСТ. БЯХ УБИЕЦЪТ, СРЕЩУ КОГОТО НИКОЯ КЛЮЧАЛКА НЕ ДЪРЖИ.

— Да, разбрах ви, но имате ли някакви по-конкретни умения?

Смърт помисли.

— ПРЕДПОЛАГАМ ИЗВЕСТНИ ПОЗНАНИЯ НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ ОРЪДИЯ? — опита той след малко.

Младият мъж твърдо поклати глава.

— НЕ?

— Това е град, господин… — той погледна надолу и още веднъж изпита леко безпокойство, което обаче не можеше да определи точно, — господин… господин… господине, и полетата малко не ни достигат.

Той остави химикалката си и се усмихна с такава усмивка, която говореше, че го е научил от книга.

Анкх-Морпорк не беше достатъчно напреднал, за да притежава трудова борса. Хората се хващаха на работа, защото бащите им освобождаваха място за тях, или пък защото природният им талант им откриваше такава ниша, или пък от дума на дума. Но имаше недостиг на прислужници и черноработници, а и с разрастването на търговските части на града, слабият млад мъж — някой си господин Лиона Кийбъл — беше измислил професията на брокер по заетостта и, точно в този момент, си мислеше, че тя хич не е лека.

— Скъпи ми господин… — той хвърли поглед надолу, — господине, при нас в града идват много хора отвън, защото, уви, те вярват, че тук животът е по-богат. Моля да ме извините, че го казвам, но ми приличате на джентълмен, изпаднал в беда. Бих си помислил, че вие ще предпочетете нещо по-изискано от… — той отново хвърли поглед надолу и се намръщи, — някаква хубава работа с котки или китки.

— СЪЖАЛЯВАМ. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА.

— Можете ли да свирите на някакъв инструмент?

— НЕ.

— Разбирате ли от дърводелство?

— НЕ ЗНАМ, НИКОГА НЕ СЪМ ОПИТВАЛ — Смърт заби поглед в краката си. Започваше да се чувства дълбоко засрамен.

Кийбъл запрелиства хартията по бюрото си и въздъхна.

— МОГА ДА ВЪРВЯ ПРЕЗ СТЕНИ — осмели се да каже Смърт, давайки си сметка, че разговорът е стигнал до задънена улица.

Кийбъл вдигна поглед оживен.

— Бих искал да видя това — рече той. — Това може да се окаже добра квалификация.

— ДОБРЕ.

Смърт отмести стола и се запъти уверено към най-близката стена.

— УХ!

Кийбъл го гледаше с очакване.

— Давай, де — рече той.

— ХМ. ТОВА Е ОБИКНОВЕНА СТЕНА, НАЛИ?

— Предполагам. Не съм специалист.

— КАТО ЧЕ ЛИ СЪМ ИЗПРАВЕН ПРЕД ОПРЕДЕЛЕНИ ТРУДНОСТИ.

— Така изглежда.

— КАК СЕ НАРИЧА ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ МНОГО МАЛЪК И ЧЕ ТИ Е МНОГО ГОРЕЩО?

Кийбъл премяташе химикалка.

— Нищожество?

— ЗАПОЧВА С П?

— Притеснение?

— Да — каза Смърт, — ИСКАМ ДА КАЖА, ДА.

— Изглежда, че не притежавате абсолютно никакво полезно умение или талант — каза той. — Замисляли ли сте се да станете учител?

Лицето на Смърт представляваше маска на ужас. Е, то винаги си беше маска на ужас, но този път беше нарочно.

— Нали разбирате — учтиво каза Кийбъл, като остави химикалката и събра длани, — много, много рядко се налага да търся нова кариера за… как се казваше още веднъж?

— АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ.

— О, да. Какво точно е това?

На Смърт му беше дошло до гуша.

— ЕТО ТОВА — каза той.

За един миг, само за един миг, Господин Кийбъл го видя ясно. Лицето му стана почти толкова бледо, колкото и това на Смърт. Ръцете му заподскачаха конвулсивно. Сърцето му се запъна.

Смърт го наблюдаваше с мил интерес, после измъкна един пясъчен часовник от дълбините на робата си, вдигна го на светлината и го разгледа критично.

— СПОКОЙНО — каза той, — ИМАШ ОЩЕ ДОСТА ГОДИНИ.

— Бббббббб…

— МОГА ДА ТИ КАЖА КОЛКО ТОЧНО, АКО ИСКАШ.

Кийбъл, борейки се за дъх, успя да поклати глава.

— ТОГАВА ИСКАШ ЛИ ДА ТИ ДОНЕСА ЧАША ВОДА?

— ннН… ннН.

Звънецът на магазина издрънча. Кийбъл завъртя очи. Смърт реши, че дължи нещо на човека. Не биваше да се допуска да губи клиентела, което явно беше нещо, високо ценено от хората.

Той отмести настрана мънистената завеса и излезе важно в магазина отвън, където една дребна дебела жена, която приличаше по-скоро на сърдит самун хляб, биеше по тезгяха е някаква риба.

— За оная работа като готвач в Университета — каза тя. — Вие ми казахте, че е добра работа, а то си е чист позор, номерата, дето ги играят студентите, и аз настоявам… искам вие… аз не съм…

Гласът й заглъхна.

— Ей — рече тя, но си личеше, че това не и харесва много, — ама ти не си Кийбъл, нали?

Смърт се облещи срещу нея. Никога по-рано не му се беше случвало да си има работа с недоволен клиент. Не знаеше какво да нрави. Най-накрая се предаде.

— ДА ТЕ НЯМА, ТИ ЧЕРНА, СРЕДНОЩНА ВЕЩИЦЕ — каза той.

Малките очи на готвачката се свиха.

— На кого викаш среднощна вещица, ти бе? — обвинително каза тя и отново удари с юмрук по тезгяха. — Погледни това. Снощи си ми беше грейката, а днес сутринта е риба. Тебе питам.

— ВСИЧКИ ДЕМОНИ ОТ АДА ДА РАЗКЪСАТ ДУХА ТИ, АКО НЕ ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТОЗИ МАГАЗИН НАЧАСА — опита Смърт.

— За това не знам, но какво ще кажеш за грейката ми? Там горе не е място за почтена жена, те се опитаха да…

— АКО БЛАГОВОЛИШ ДА СИ ОТИДЕШ — отчаяно заговори Смърт, — ЩЕ ТИ ДАМ ПАРИ.

— Колко? — попита готвачката, със скорост, която би изпреварила нападаща гърмяща змия и би изненадала гадно дори и светкавица.

Смърт извади кесията си и натрупа една купчина зеленясали и потъмнели монети на тезгяха. Тя ги изгледа с дълбоко подозрение.

— А СЕГА НАПУСНИ НА МИГА — каза Смърт и добави: — ПРЕДИ СУХИТЕ ВЕТРОВЕ НА ВЕЧНОСТТА ДА СА ОПЪРЛИЛИ НЕНУЖНИЯ ТИ ТРУП.

— Съпругът ми ще разбере за това — мрачно каза готвачката, докато излизаше от магазина. На Смърт му се стори, че нито една негова заплаха не би могла по никакъв начин да бъде толкова ужасна.

Той мина отново през завесата. Кийбъл, все още отпуснат на стола си, издаде някакво сподавено гъргорене.

— Истина е било! — каза той. — А аз си помислих, че си бил кошмар!

— БИХ МОГЪЛ ДА СЕ ОБИДЯ ОТ ТОВА — каза Смърт.

— Ти наистина си Смърт? — попита Кийбъл.

— ДА.

— Защо не каза?

— ХОРАТА ОБИКНОВЕНО ПРЕДПОЧИТАТ ДА НЕ ГО ПРАВЯ.

Кийбъл зарови сред документите си, като се кикотеше истерично.

— И искаш да правиш нещо друго? — попита той. — Да прибираш зъбчетата изпод възглавниците на децата? Или да ги приспиваш, като им хвърляш прашец в очите? Да станеш воден дух?

— НЕ СТАВАЙ ГЛУПАВ. АЗ ПРОСТО… ЧУВСТВАМ, ЧЕ ИСКАМ ПРОМЯНА.

Бясното ровене на Кийбъл най-после откри документа, който търсеше. Той се изхили маниакално и го ръгна в ръцете на Смърт.

Смърт го прочете.

— ТОВА Е РАБОТА? ПЛАЩА СЕ НА ХОРА ДА ПРАВЯТ ТОВА?

— Да, да, иди го виж, ти си точно този, който трябва. Само не му казвай, че аз съм те изпратил.

Бинки се движеше в стабилен галоп през нощта, а Дискът се разгъваше далече долу под копитата му. Сега Морт откри, че сабята може да стигне по-далече, отколкото си беше мислил — стигаше чак до звездите, и той замахна с нея през дълбините на пространството и в сърцето на едно жълто джудже, което доста задоволително се превърна в нова звезда. Той се изправи на седлото, завъртя острието около главата си и се засмя, когато синият пламък се разнесе през небето, оставяйки следа от тъмнина и жарава.

И не спря. Морт се заопъва, когато сабята разсече хоризонта, като смля планините, пресуши моретата, превърна зелените гори в прахан и пепел. Зад гърба си чу гласове, а когато се обърна отчаяно — и кратките писъци на приятели и роднини. Прашни бури се завиха от мъртвата земя, когато той се опита да отпусне собствената си хватка, но сабята гореше леденостудена в ръката му и продължаваше да го влачи в някакъв танц, който нямаше да свърши, докато има още нещо живо.

И това време дойде, и Морт стоеше съвсем сам, с изключение на Смърт, който рече:

— Чудесна работа, момче.

А Морт каза:

— МОРТ.

— Морт! Морт! Събуди се!

Морт изплува бавно, като труп в езеро. Бореше се срещу това, стиснал здраво възглавницата си и ужасите на съня, но някой настойчиво го теглеше за ухото.

— Ммммм? — каза той.

— Морт!

— Ккк’ввв?

— Морт, татко!

Той отвори очи и се вгледа с празен поглед в лицето на Изабел. После събитията от предишната нощ го удариха като чорап, пълен с мокър пясък.

Морт пусна крака от леглото, все още обгърнат от остатъците на съня си.

— Да, хубаво — каза той. — Ще ида веднага да го видя.

— Той не е тук! Албърт ще се побърка! — Изабел стоеше до леглото и дърпаше носна кърпичка между ръцете си. — Морт, мислиш ли, че му се е случило нещо лошо?

Той я погледна с празен поглед.

— Не ставай толкова глупава — каза той. — Той е Смърт.

Почеса се. Беше му горещо, сухо и го сърбеше.

— Но той никога не е отсъствал толкова дълго! Дори и когато беше онази голяма чума в Псевдополис! Искам да кажа, той трябва да бъде тук сутрин, за да подреди книгите и да разчете точките на пресичане на орбитите и…

Морт я сграбчи за ръцете.

— Добре, добре — каза той, възможно най-успокояващо. — Сигурен съм, че всичко е наред. Само се успокой, ще ида да проверя… защо си си затворила очите?

— Морт, моля те, облечи си някакви дрехи — каза Изабел със сдържан нисък глас.

Морт погледна надолу.

— Съжалявам — хрисимо рече той, — не знаех… Кой ме е сложил да си легна?

— Аз — отвърна тя. — Но гледах на другата страна.

Морт си нахлузи панталона, намъкна се в ризата си и забърза към кабинета на Смърт, с Изабел по петите. Албърт вече беше там и подскачаше от крак на крак, като патица в тиган. Когато Морт влезе, изражението върху лицето на стареца можеше да се нарече почти благодарност.

Развеселен, Морт видя, че в очите му има сълзи.

— Не е сядано на стола му — захленчи той.

— Извинявай, но това важно ли е? — попита Морт. — Дядо ми не се връщаше вкъщи с дни, ако е имал добра продажба на пазара.

— Но той винаги е тук — каза Албърт. — Всяка сутрин, откакто го познавам, седи тук на бюрото си и работи върху точките на пресичане. Това му е работата. Не би я пропуснал.

— Предполагам, че точките на пресичане могат да се погрижат сами за себе си ден-два — каза Морт.

Охлаждането на температурата му подсказа, че е сбъркал. Той погледна лицата им.

— Не могат ли? — попита той.

Двете глави се заклатиха.

— Ако точките на пресичане не се разчетат правилно, целият Баланс се нарушава — каза Изабел. — Може да стане всичко.

— Той не обясни ли? — попита Албърт.

— Всъщност не. Аз всъщност вършех само практическата част. Той каза, че ще ми обясни за теоретичната част по-късно — рече Морт. Изабел избухна в сълзи.

Албърт взе ръката на Морт и с доста драматично мърдане на веждите посочи, че трябва да поговорят малко насаме в ъгъла. Морт се помъкна с неохота след него.

Старецът затършува из джобовете си и най-после измъкна смачкано пликче.

— Ментово бонбонче? — попита той.

Морт поклати глава.

— Той никога не ти е казвал за точките на пресичане? — попита Албърт.

Морт отново поклати глава. Албърт смукна ментовото си бонбонче; звучеше като тапата във ваната на Бог.

— На колко си години, момче?

— Морт. На шестнайсет.

— Има някои неща, които едно момче трябва да научи преди да стане на шестнайсет — каза Албърт, като погледна през рамо към Изабел, която хълцаше в стола на Смърт.

— О, знам за това. Татко ми разказа всичко за него, когато водехме таргите да се чифтосват. Когато един мъж и една жена…

— Имах предвид за вселената — припряно рече Албърт. — Искам да кажа, мислил ли си някога за това?

— Знам, че Дискът се носи през пространството на гърбовете на четири слона, които стоят на черупката на Великата А’Туин — каза Морт.

— Това е само част от него. Имах предвид цялата вселена от времето и пространството, живота и смъртта, деня и нощта, и всичко останало.

— Не бих казал, че някога съм се замислял за това — каза Морт.

— А! А би трябвало. Работата е в това, че точките на пресичане са част от нея. Те не позволяват на смъртта да излиза от контрол, схващаш ли? Не него, не Смърт. Просто самата смърт. Като, ох… — Албърт се замъчи да намери думите, — като, абе смъртта трябва да настъпва точно в края на живота, ясно ли ти е, а не преди или след това, а точките на пресичане трябва да бъдат разчетени, така че ключовите фигури… ти май не разбираш, а?

— Съжалявам.

— Трябва да бъдат разчетени — категорично каза Албърт, — и после точните животи трябва да бъдат взети. Вие им викате пясъчни часовници. Самото Задължение е най-лесната работа.

— Можеш ли да го направиш?

— Не. А ти?

— Не!

Албърт замислено си смучеше бонбона.

— Тогава това означава целият свят да отиде по дяволите — каза той.

— Слушай, не виждам защо се безпокоиш толкова. Предполагам, че просто са го задържали някъде — каза Морт, но дори и на него му прозвуча неубедително. Не беше да кажеш, че хората задържаха Смърт да му разкажат още някоя история, или че го потупваха по гърба и му казваха разни неща като: „Имаш време за едно малко ей там на крак, стари ми приятелю, няма защо да бързаш толкова за вкъщи“, или пък че го канеха да направят отбор по кегли и да излязат на Клачианско първенство след това, или пък… С внезапна, ужасна острота на Морт му хрумна, че Смърт трябва да беше най-самотното създание във вселената. В големия купон на Мирозданието той беше винаги в кухнята.

— Сигурен съм, че не знам какво му става на господаря напоследък — мънкаше Албърт. — Слез от стола, моето момиче. Я да ги погледнем тези пресечни точки.

Отвориха регистъра.

Гледаха го дълго време.

После Морт каза:

— Какво означават всички тези символи?

— „Sodomy non sapiens“ — каза Албърт под носа си.

— Какво означава това?

— Означава, че да пукна, ако знам.

— Това бяха магьоснически приказки, нали? — попита Морт.

— Ти да мълчиш за магьосническите приказки. Нищо не знам за магьоснически приказки. Насочи мозъка си към това тук.

Морт отново погледна надолу към плетеницата от линии. Беше сякаш паяк е изтъкал паяжина върху страницата, като на всяко пресичане е спирал, за да си води бележки. Морт гледа, докато очите го заболяха, и чакаше някаква искра вдъхновение. Не се появи нито една.

— Някаква идея?

— Всичко ми е като на Клачиански — отвърна Морт. — Не знам даже дали трябва да се чете наопаки или настрани.

— Под формата на спирала от центъра по посока навън — изсумтя Изабел от мястото й в ъгъла.

Главите им се сблъскаха, щом и двамата едновременно се взряха в средата на страницата. Облещиха се срещу Изабел. Тя сви рамене.

— Татко ме научи как да чета картата на пресичането — каза тя, — когато шиех тук. Обичаше да ми чете някои неща на глас.

— Ти можеш да помогнеш? — попита Морт.

— Не — отвърна Изабел. Издуха си носа.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — изръмжа Албърт. — Това е твърде важно за каквито и да било вятърничави…

— Искам да кажа — започна Изабел, а гласът й беше остър като бръснач, — че аз мога да ги разчета, а вие ще помагате.

Гилдията на Търговците на Анкх-Морпорк се беше заела да наема на работа големи банди мъже с уши колкото юмруци и с юмруци колкото големи торби с орехи, работата на които бе да преобразоват онези заблудени хора, които публично не успяват да разпознаят многобройните привлекателни черти на чудесния си град. Например, философът Катроустър беше намерен да плава по корем надолу по реката само броени часове, след като бе изрекъл известната реплика: „Когато човек се измори от Анкх-Морпорк, той се е изморил от тиня до глезените.“

Следователно, благоразумно е да се спрем на едно — от неизброимо многото, разбира се — на едно от нещата, които правят Анкх-Морпорк толкова известен сред големите градове на мултивселената.

Това е неговата храна.

Търговските пътища на половината Диск минават през града, или по доста мудната му река. Повечето от половината племена и народи на Диска имат свои представители, които живеят в рамките на ширещите се акри. В Анкх-Морпорк се срещат кухните на света: в менюто му са хиляда вида зеленчуци, хиляда и петстотин сирена, две хиляди подправки, триста вида месо, двеста — птици, петстотин различни вида риба, сто вариации по темата за пастата, седемдесет яйца от един или друг вид, петдесет насекоми, трийсет мекотели, двайсет различни змии и други влечуги, и нещо бледокафяво и покрито с брадавици, известно като Клачиански прелетен тресавищен трюфел.

Заведенията му за хранене варират от богатите, където порциите са миниатюрни, но чиниите са сребърни, до скритите, където, както се носят слухове, някои от по-екзотичните обитатели на Диска ядат всичко, което успеят да си прокарат през гърлото.

„Къщата на Ребрата“ на Харга долу, при доковете, може би не се числи към водещите гостилници в града, обслужвайки на практика онзи тип мускулеста клиентела, която предпочита количеството и която чупи маси, ако не го получи. Те не си падат по прищявките или екзотичното, а се придържат към традиционната храна като нелетящи птичи ембриони, смлени органи в черва, резенчета свинско и изпечени в земята тревни семена, топнати в животинска мас; или, както се знае на техния език: яйце, сос с бекон и пържено резенче.

Това беше онзи вид гостилница, който няма нужда от меню. Просто поглеждаш престилката на Харга.

И все пак, той трябваше да го признае — този нов готвач като че ли беше далавера. Харга, изключително бдителен по въпроса за собствената си въглехидратна стока, сияеше срещу стаята, пълна с доволни клиенти. А и бърз работник! Всъщност, обезпокоително бърз.

Той почука на отвора.

— Двойно яйце, пържени картофи, боб и тролбургер, без лука — изрецитира той.

— ДОБРЕ.

Няколко секунди по-късно капакът се плъзна нагоре и се появиха две чинии. Харга поклати глава с доволно удивление.

Цяла вечер беше така. Яйцата бяха зачервени и лъскави, бобените зърна блестяха като рубини, а пържените картофи бяха с хрупкавото златно кафяво на загорели тела по скъпи плажове. Последният готвач на Харга беше правил пържените картофи като малки пликчета, пълни с гной.

Харга огледа задименото кафене. Никой не го гледаше. Щеше да стигне до дъното на тая работа. Той отново почука на отвора.

— Сандвич с алигатор — каза той. — И го направи…

Капакът се вдигна. След няколко секунди, колкото да събере достатъчно смелост, Харга надникна под най-горното резенче на дългата ивица пред него. Не казваше, че това е алигатор, но не казваше и че не е. Той отново потропа на отвора.

— Добре — каза той. — Не се оплаквам, само искам да знам как го направи толкова бързо.

— ВРЕМЕТО НЕ Е ВАЖНО.

— Ти го казваш?

— ТОЧНО ТАКА.

Харга реши да не спори.

— Е, справяш се адски добре с работата, момче — каза той.

— КАК СЕ КАЗВА, КОГАТО ТИ Е ТОПЛО И СИ ДОВОЛЕН И ИСКАШ НЕЩАТА ДА ОСТАНАТ ТОЧНО ТАКИВА?

— Предполагам, че му се вика щастие — отвърна Харга.

Вътре, в малката, тясна кухня, напластен с маста на десетилетията, Смърт се въртеше и кръжеше, кълцаше, режеше и летеше. Тенджерката му проблясваше през зловонната пара.

Беше отворил вратата за студения нощен въздух и една дузина котки от околността се бяха вмъкнали вътре, привлечени от съдовете с мляко и месо — някои от най-добрите на Харга, ако можеше да знае — които стратегически бяха разположени на пода. От време на време Смърт спираше работата си и почесваше някоя от тях зад ушите.

— Щастие — каза той, при това озадачен от звука на собствения си глас.

Катуел — магьосник и Кралски Познавач по назначение, се измъкна по последното от стъпалата на кулата и се облегна на стената, докато чакаше сърцето си да спре да блъска.

Всъщност, не беше особено висока, тази кула де, просто беше висока за Сто Лат. По общата си конструкция и вид изглеждаше като стандартния вид кула за затваряне на принцеси в тях; използваше се главно за съхранение на стари мебели.

Както и да е, тя предлагаше ненадминати гледки на града и равнината Сто, което ще рече, че човек можеше да види ужасно много зелки.

Катуел стигна до изпотрошените зъбери най-отгоре на стената и погледна към утринната мараня. Беше, може би, малко по-замъглено от обикновено. Ако се напънеше, можеше да си представи блещукане в небето. Ако наистина напрегнеше въображението си, можеше да чуе бръмчене там някъде над зелевите полета, звук, все едно някой пържеше скакалци. Той потрепери.

Както винаги в такива моменти, ръцете му автоматично потупаха джобовете му, но не намериха там нищо, освен половин пакетче желирани бонбончета, разтопени в лепкава маса, и огризка от ябълка. Нито едно от двете не предлагаше кой знае каква утеха.

Това, което Катуел искаше, беше същото, което всеки нормален магьосник би поискал в такъв момент, а именно — да запали. Би убил за една пура, и би стигнал чак дотам да нанесе телесна повреда за един смачкан фас. Овладя се. Решимостта беше полезна за моралната същност на човека; единственият проблем беше, че тази същност хич не оценяваше жертвите, които той прави за нея. Казваха, че истинският велик магьосник трябва непрекъснато да бъде под напрежение. Катуел успешно би послужил за тетива.

Той обърна гръб на зелевия пейзаж и се упъти надолу по витите стълби към главната част на двореца.

И все пак, каза си той, кампанията явно успяваше. Населението като че ли не се съпротивляваше на факта, че коронация ще има, макар че не беше съвсем наясно за това кой ще бъде коронован. Улиците щяха да бъдат празнично украсени, а Катуел се беше погрижил главният фонтан на градския площад да бъде пуснат и по него да тече ако не вино, то поне сносна бира, направена от цветно зеле. Щеше да има народни танци, та даже ако е необходимо под насочени саби. Щеше да има надбягвания за децата. И говеждо печено. Кралската каляска беше позлатена наново и Катуел беше оптимистично настроен, че хората може и да бъдат убедени да я забележат, когато мине.

Висшият Свещеник в Храма на Слепия Айо щеше да създаде проблем. Катуел си го беше отбелязал като стар скапаняк, уменията на когото да си служи с ножа бяха толкова неблагонадеждни, че половината от принасяните в жертва се изморяваха да го чакат и си тръгваха. Последният път, когато се беше опитал да принесе в жертва коза, тя беше имала време да роди близнаци, преди той да успее да се съсредоточи, а тогава пък смелостта, дадена й от майчинството, беше окрилила козата да изгони цялото духовенство от храма.

Шансовете той да успее да сложи короната на правилния човек дори и при нормални обстоятелства, бяха едва средни — беше изчислил Катуел; така че, щеше да се наложи той да застане редом до старчето и тактично да се опита да насочи треперещите му ръце.

И даже дори и това не беше големият проблем. Големият проблем беше много по-голям от това. Големият проблем му беше натресен от Канцлера след закуска.

— Фойерверк? — беше попитал Катуел.

— Това е нещото, в което вие, магьосниците се предполага да сте добри, нали така? — каза Канцлерът, твърд като едноседмична филия хляб. — Светлини, трясък и какво ли не. Спомням си един магьосник, когато бях момче…

— Страхувам се, че не знам нищо за фойерверките — каза Катуел с глас, предназначението на който беше да предаде, че той иска това невежество.

— Много ракети — спомняше си щастливо Канцлерът. — Анкхиански свещи. Гърмящи светлини. И разни нещица, дето можеш да ги държиш в ръката. Няма да е истинска коронация без фойерверки.

— Да, но, нали разбирате…

— Браво — отривисто каза Канцлерът, — знаех си, че можем да разчитаме на теб. Много ракети, ясно, и за да завършим, трябва да има и бомбички, напомням ти, нещо наистина главозамайващо, като например портрет на… на… — погледът му се изцъкли по начин, който ставаше депресиращо познат на Катуел.

— Принцеса Кели — уморено каза той.

— А! Да. Нейни — каза Канцлерът. — Портрет на… на кого каза ти… във фойерверките. Разбира се, всичко това сигурно е много просто нещо за вас, магьосниците, но на хората им харесва. Нищо не може да се сравни с един хубав гуляй с експлозии и малко ръкомахане от балкона, за да се поддържат мускулите на лоялността в отлична форма, това казвам винаги. Погрижи се за това. Ракети. С руни по тях.

Преди един час Катуел беше прелистил показалеца на „Чудовищната Смешна Вълшебна Книга“ и предпазливо беше събрал няколко обикновени домашни компоненти и ги беше запалил.

Смешна работа са това веждите, размишляваше той. Никога не ги забелязваш наистина, докато не ги изгубиш.

Със зачервени очи и като миришеше леко на пушек, Катуел се отправи към кралските покои покрай ято прислужнички, заети с каквото беше там онова, което правят прислужничките, което като че ли винаги изискваше поне три от тях. Винаги, когато видеха Катуел, те обикновено млъкваха, отминаваха го бързо, навели глави, след което избухваха в сподавено кикотене нататък по коридора. Това дразнеше Катуел. Не — бързо си помисли той — поради някакви лични съображения, а тъй като към магьосниците би трябвало да се проявява повече уважение. Освен това, някои от прислужничките го гледаха по такъв начин, който го караше да си мисли недвусмислено немагьоснически мисли.

Наистина, мислеше си той, пътят на просвещението е като да минеш половин миля върху счупени стъкла.

Той почука на вратата на покоите на Кели. Отвори му една прислужница.

— Господарката ти вътре ли е? — попита той, колкото можа най-надменно.

Прислужницата закри устата си с ръка. Раменете й се разтресоха. Очите й заблестяха. Един звук като изплъзваща се пара пропълзя между пръстите й.

Нищо не мога да направя, помисли си Катуел, аз просто явно упражнявам това удивително влияние върху жените.

— Мъж ли е? — дойде гласът на Кели отвътре. Очите на прислужницата се изцъклиха и тя наклони глава, сякаш не беше сигурна какво е чула.

— Аз съм, Катуел — рече Катуел.

— О, всичко с наред тогава. Можеш да влезеш.

Катуел се шмугна покрай момичето и се опита да не обръща внимание на приглушения смях, с който то избяга от стаята. Естествено, всеки знаеше, че един магьосник не се нуждае от придружителка. Просто тонът, с който принцесата изрече: „О, всичко е наред тогава“, го накара да се сгърчи вътрешно от обида.

Кели седеше пред тоалетната си масичка и се решеше. Малцина са мъжете на този свят, които имат възможността да открият какво носи една принцеса под роклите си, и Катуел се присъедини към тях с крайна неохота, но със забележителен самоконтрол. Само яростното подскачане на адамовата му ябълка го издаваше. Никакво съмнение — нямаше да е годен за магия дни наред.

Тя се обърна и той улови дъх на талк. Седмици наред, но дяволите, седмици.

— Изглеждаш сякаш ти е горещо, Катуел. Нещо не е наред ли?

— Нннее.

— Съжалявам.

Той се окопити. Съсредоточи се върху четката за косата, човече, върху четката.

— Само малко магическо експериментиране, гос’арке. Само изкуствени изгаряния.

— Още ли се движи?

— Страхувам се, че да.

Кели обърна гръб към огледалото. Изражението й беше непоколебимо.

— Имаме ли време?

Това беше нещото, от което той се ужасяваше. Беше направил всичко, което беше по силите му. Бяха се мъчили достатъчно дълго време докато накарат Кралския Астролог да изтрезнее, за да настоят, че утре е единственият възможен ден, в който да се състои церемонията, така че Катуел се беше погрижил тя да започне на първата секунда след полунощ. Безмилостно беше орязал дела на кралската духова музика. Беше насрочил молитвата на Висшия Свещеник към боговете и после я беше редактирал основно; щеше да има разправия, когато боговете откриеха. Церемонията по миропомазването със светите масла беше орязана до бързо топване зад ушите. Скейтбордът беше изобретение, непознато на Диска; ако го имаше, придвижването на Кели между редовете в храма би било противоконституционно бързо. И пак нямаше да е достатъчно бързо. Той се окуражи.

— Струва ми се, че може би не — каза той. — Може да е нещо много скоро.

Видя свирепото й изражение в огледалото.

— Колко скоро?

— Хм. Много.

— Да не се опитваш да кажеш, че може да ни стигне по същото време, когато е церемонията?

— Хм. По-скоро, ъъъм, преди нея — нещастно рече Катуел.

Не се чуваше никакъв друг шум, освен барабаненето от пръстите на Кели върху масичката. Катуел се зачуди дали ще се разреве или ще разбие огледалото. Вместо това тя каза:

— Откъде знаеш?

Той се почуди дали би могъл да се измъкне и да каже нещо като: „Аз съм магьосник, а ние ги разбираме тези неща“, но реши да не го нрави. Последният път, когато го беше казал, тя го заплаши с дръвника.

— Попитах един от стражите за онази кръчма, за която разправяше Морт — каза той. — После изчислих приблизителното разстояние, което тя трябва да измине. Морт каза, че се движи с бавен ход, а мисля, че неговата крачка е около…

— Толкова просто? И не си използвал магия?

— Само здрав разум. В края на краищата той е много по-благонадежден.

Тя посегна и го потупа по ръката.

— Горкичкият ми стар Катуел — рече тя.

— Аз съм само на двайсет години, гос’арке.

Тя се изправи и се приближи до гардеробната си. Едно от нещата, които научаваш, докато си принцеса, е, че винаги си по-стара от всеки един от подчинените си.

— Да, предполагам, че трябва да има такива неща, като млади магьосници — каза тя през рамо. — Само дето хората винаги си мислят за тях като за стари. Чудя се защо е така?

— Неумолимите закони на призванието, гос’арке — каза Катуел, като извърна очи. Чуваше шумоленето на коприната.

— Какво те накара да решиш да станеш магьосник? — Гласът й беше приглушен, така, сякаш си беше сложила нещо на главата.

— Ами, това е работа на закрито без тежък физически труд — отвърна Катуел. — А и предполагам, че съм искал да науча как е устроен светът.

— И успя ли?

— Не — Катуел не беше много добър в общите приказки, иначе никога не би изпуснал съзнанието си чак толкова, че да се осмели да попита: — Какво те накара да решиш да станеш принцеса?

След замислено мълчание, тя каза:

— Бяха го решили вместо мен.

— Извинявай, аз…

— Да си крал е нещо като семейна традиция. Предполагам, че същото е и с магията; сигурно и баща ти е бил магьосник?

Катуел изскърца със зъби.

— Хм. Не — отвърна, — всъщност, не. Съвършено не, на практика.

Знаеше кое ще бъде следващото, което тя ще каже, и ето го, то се появи — неизбежно като залеза, с глас, обагрен от шеговитост и очарование.

— О? Наистина ли е вярно, че на магьосниците не им е позволено да…

— Е, ако това е всичко, аз наистина трябва да тръгвам — високо каза Катуел. — Ако трябвам на някого, следвай само експлозиите. Аз… гннннфх!

Кели беше излязла от стаичката за обличане.

Така, облеклото на жените не беше тема, която занимаваше много Катуел — всъщност, обикновено, когато мислеше за жените, образите в съзнанието му рядко включваха въобще някакви дрехи — но гледката пред него наистина накара дъхът му да спре. Който е да беше дизайнерът на роклята, той не беше знаел кога да спре. Бяха сложили дантела върху коприната и я бяха украсили с черен вермин, после бяха нанизали перли навсякъде, където им се беше сторило празно, бяха бухнали и колосали ръкавите, след което бяха добавили сребърен филигран и най-после отново бяха захванали с коприната.

Всъщност, наистина беше удивително какво може да се направи с няколко унции тежки метали, с няколко раздразнени мекотели, няколко умрели гризачи и много нишка, изтъкана от задниците на насекоми. Дрехата не толкова беше облечена, колкото населена; ако най-далечните волани не се подпираха на колелца, тогава Кели беше по-силна, отколкото й се беше надявал.

— Какво мислиш? — попита тя, като се обърна бавно. — Носеше я майка ми, и баба ми, и нейната майка също.

— Какво, всичките заедно? — възкликна Катуел, почти готов да го повярва. Как може да се напъха в нея? — чудеше се той. Там отзад някъде трябва да има врата…

— Това е семейна антика. На корсажа й има истински диаманти.

— Коя част е корсажът?

— Тази.

Катуел го втресе.

— Много е внушително — рече той, когато се довери отново на говорните си способности. — Макар че, не мислиш ли, че е малко зряла?

— Тя е кралска.

— Да, но може би няма да ти позволи да се движиш много бързо?

— Нямам намерение да бягам. Трябва да има достолепие. — И още веднъж очертанието на челюстта й проследи цялата линия на произхода й чак до праотеца — завоевател, който винаги е предпочитал да се движи много бързо и се е интересувал от достолепието толкова, колкото би могло да се носи на върха на остро копие.

Катуел разпери ръце.

— Добре — каза той. — Чудесно. Всички правим това, което можем. Само дано Морт да е измислил нещо.

— Трудно е да имаш доверие на призрак — рече Кели. — Той върви през стени!

— И аз си мисля за това — отвърна Катуел. — Това е загадка, нали? Той минава през нещата, само ако не знае, че го прави. Мисля, че това е индустриално заболяване.

— Какво?

— Почти бях сигурен снощи. Той става истински.

— Но ние всички сме истински! Поне ти си, а предполагам, че и аз съм.

— Но той става по-истински. Изключително истински. Истински почти толкова, колкото и Смърт, а много по-истински от това не можеш да станеш. Изобщо не можеш да станеш по-истински.

— Сигурна ли си? — попита Албърт, с подозрение.

— Разбира се — отвърна Изабел. — Изчисли си го сам, ако искаш.

Албърт погледна отново в голямата книга, а лицето му представляваше портрет на несигурността.

— Е, може и така да са — неохотно отстъпи той и си преписа двете имена на лист хартия. — Както и да е, има един начин да го разберем.

Той отвори най-горното чекмедже от писалището на Смърт и извади голяма желязна халка за ключове. На нея имаше само един ключ.

— КАКВО ЩЕ СТАНЕ СЕГА? — попита Морт.

— Трябва да вземем пясъчните часовници — отвърна Албърт. — Трябва да дойдеш с мен.

— Морт! — изсъска Изабел.

— Какво?

— Това, което току-що каза… — Тя замлъкна, после добави: — О, нищо. Просто прозвуча… странно.

— Само попитах какво ще стане сега — каза Морт.

— Да, но… о, няма значение.

Албърт профуча покрай тях и се измъкна в коридора също като двукрак паяк, докато не стигна до вратата, която винаги стоеше заключена. Ключът пасна съвършено. Вратата се отвори. Пантите й даже не изскърцаха; просто ги лъхна поток още по-дълбока тишина.

И бученето на пясък.

Морт и Изабел застанаха на прага, заковани на място, докато Албърт заподскача между редиците стъклария. Звукът не просто влизаше в телата през ушите, той пълзеше нагоре по краката и надолу през черепа и изпълваше мозъка дотогава, докато единственото, за което той можеше да мисли, беше връхлитащия, съскащ, сив шум, звукът на милиони животи, които се живеят. И които препускат към неизбежното си предназначение.

Погледите им се плъзнаха открай до край по безкрайните редици пясъчни часовници, всеки един — различен, всеки един — назован. Светлината от факлите, наредени по стените, се фокусираше върху тях, така че върху всеки часовник блестеше звезда. Далечните стени на стаята се губеха в галактиката от светлина.

Морт усети как пръстите на Изабел се свиват в ръката му. Когато заговори, гласът й беше напрегнат.

— Морт, някои от тях са толкова малки.

— ЗНАМ.

Стискането й се отпусна, много леко, като някой, който слага последното асо върху къща от карти и предпазливо отдръпва ръката си, да не би да събори цялата постройка.

— Кажи го пак? — тихо каза тя.

— Казах, че знам. Нищо не мога да направя. Не си ли влизала тук по-рано?

— Не — Тя леко се беше отдръпнала и го гледаше втренчено в очите.

— Не е по-зле, отколкото в библиотеката — каза Морт и почти си повярва. Но в библиотеката човек само можеше да прочете за това; тук вътре можеше да го види как се случва.

— Защо ме гледаш така? — добави той.

— Просто се опитвах да си спомня какъв цвят имат очите ти — каза тя — защото…

— Свършихте ли вече вие двамата! — изрева Албърт над бученето на пясъка. — Насам!

— Кафяви — каза Морт на Изабел. — Кафяви са. Защо?

— Побързайте!

— По-добре иди и му помогни — каза Изабел. — Той изглежда много се разстройва.

Морт я остави, със съзнание, внезапно превърнало се в блато от неудобство, и се отправи по плочките към мястото, където стоеше Албърт и нетърпеливо потропваше с крак.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Просто ме следвай.

Стаята премина в серия от коридори, всеки един — нареден с пясъчни часовници. Тук-там лавиците бяха разделени от каменни колони, изписани с ъгловати резки. От време на време Албърт хвърляше поглед към тях; той крачеше през лабиринта от пясък най-общо така, сякаш познаваше наизуст всеки завой.

— Има ли по един часовник за всеки, Албърт?

— Да.

— Това място не ми изглежда достатъчно голямо.

— Знаеш ли нещо за м-измерната топография?

— Хм. Не.

— Тогава на твое място, аз бих се въздържал да давам мнение — отвърна Албърт.

Той се спря пред полица часовници, хвърли отново един поглед към хартията, прокара ръка по редицата и внезапно дръпна един часовник. Горната половина беше почти празна.

— Дръж този — рече той. — Ако това нещо е правилно, тогава другият трябва да бъде някъде наблизо. А. Ето.

Морт завъртя двата пясъчни часовника в ръце. Единият имаше всички белези на важен живот, докато другият беше тумбест и невзрачен.

Морт прочете имената. Първият май се отнасяше за някакъв благородник в Ахатовата Империя. Вторият представляваше група пиктограми, които той разпозна, че са родом от Клач По Посока на Часовниковата Стрелка.

— Твои са — подсмихва се Албърт. — Колкото по-рано започнеш, толкова по-рано ще свършиш. Ще доведа Бинки пред главния вход.

— Очите ми добре ли ти изглеждат? — попита Морт, загрижено.

— Не виждам нищо, дето да не им е наред — каза Албърт. — Малко са червени по края, малко по-сини от обикновено, нищо особено.

Морт го последва обратно през дългите рафтове пясъчни часовници със замислено изражение. Изабел го видя да взима сабята от полицата до вратата и да изпробва острието й като я размаха във въздуха, точно както го правеше Смърт, ухилен невесело при задоволителния звук от гърма.

Тя разпозна походката. Той крачеше.

— Морт? — прошепна тя.

— ДА?

— Нещо ти става.

— ЗНАМ — каза Морт. — Но мисля, че мога да го контролирам.

Те чуха шума от копита отвън, Албърт отвори вратата и влезе, като търкаше ръце.

— Така, момче, няма време за…

Морт размаха сабята на една ръка разстояние. Тя разсече въздуха с шум като цепеща се коприна и се заби в рамката на вратата до ухото на Албърт.

— НА КОЛЕНЕ, АЛБЕРТО МАЛИК.

Долната устна на Албърт увисна. Очите му се извъртяха настрани към трептящото острие на няколко сантиметра от главата му, след което се свиха до плътни малки линии.

— Ти определено няма да посмееш, момче — каза той.

— МОРТ. — Сричката излетя бърза като камшичен удар и два пъти по-яростна.

— Имахме споразумение — каза Албърт, но в гласа му се прокрадна и едва доловима нотка на съмнение, като бръмчене на комар. — Бяхме се разбрали.

— Не е с мен.

— Имахме споразумение! Къде щяхме да стигнем, ако не спазвахме споразуменията си?

— Не знам аз къде съм щял да стигна — меко каза Морт. — НО ЗНАМ ТИ КЪДЕ ЩЕ СТИГНЕШ.

— Това не е справедливо! — Сега това беше хленч.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

— Престани — каза Изабел. — Морт, държиш се глупаво. Не можеш да убиеш никого тук. Както и да е, ти не искаш наистина да убиеш Албърт.

— Тук не. Но бих могъл да го изпратя обратно в света.

Албърт пребледня.

— Няма да го направиш!

— Не? Мога да те върна и да те оставя там. Не бих казал, че ти остава много време, нали така? ТАКА ЛИ Е?

— Не говори така — каза Албърт, като все не успяваше да срещне погледа му. — Когато говориш така, приличаш на господаря.

— Бих могъл да съм много по-лош от господаря — равнодушно каза Морт. — Изабел, би ли отишла да донесеш книгата на Албърт?

— Морт, наистина мисля, че ти…

— ТРЯБВА ЛИ ДА ТЕ МОЛЯ ОТНОВО?

Тя побягна от стаята, пребледняла.

Албърт присви поглед срещу Морт по дължината на сабята и се усмихна с изкривена, лишена от всякакъв хумор усмивка.

— Няма да можеш да го контролираш вечно — каза той.

— Аз и не искам. Просто искам да го контролирам достатъчно дълго.

— Сега схващаш бързо, а? Колкото по-дълго го няма господарят, толкова повече ще заприличаш на него. Само че с теб ще бъде по-зле, защото ти ще помниш всичко за това какво е да си човек и…

— Ами ти? — озъби се Морт. — А ти какво можеш да си спомниш от това да си човек? Ако се върнеш обратно там, колко живот ти остава?

— Деветдесет и един дни, три часа и пет минути — незабавно отвърна Албърт. — Аз знаех, че той е по следите ми, разбираш ли? Но тук съм в безопасност, а и той не е чак толкова лош господар. Понякога не знам какво би правил той без мен.

— Да, никой не умира в собственото царство на Смърт. И ти си доволен от това? — попита Морт.

— Аз съм на повече от две хиляди години, наистина съм. Живял съм по-дълго от който и да било на този свят.

Морт поклати глава.

— Не си — каза той. — Просто повече си разтеглил нещата. Тук никой не живее наистина. Времето на това място е просто имитация. То не е истинско. Нищо не се променя. Бих предпочел да умра и да видя какво ще се случи след това, отколкото да прекарам вечността тук.

Албърт замислено пощипна носа си.

— Да, е, ти — може би — съгласи се той, — но аз бях магьосник, нали разбираш. Бях адски добър в тая работа. Вдигнаха ми даже статуя. Но не можеш да изкараш дълго като магьосник, без да си създадеш и някои врагове, така де, онези, които ще… те чакат на Отвъдната Страна. — Той подсмръкна. — Освен това, те не всички имат по два крака. Някои от тях изобщо нямат крака. Нито пък лица. Смъртта не ме плаши. А онова, което идва след това.

— Помогни ми тогава.

— Какво добро ще ми донесе това?

— Един ден може да имаш нужда от приятели на Отвъдната Страна — каза Морт. Той помисли няколко секунди и добави: — На твое място, не би ми навредило да излъскам малко душата си в последната минута. Някои от онези, които те очакват, може и да не го харесат особено.

Албърт потрепери и затвори очи.

— Ти не знаеш за което говориш сега — добави той, с повече чувство, отколкото мисъл за граматиката, — иначе не би казал това. Какво искаш от мен?

Морт му каза.

Албърт се изкиска.

— Само това? Само да променя Реалността? Не можеш. Вече не съществува достатъчно силна магия за това. Великите Магии биха могли да го направят. Нищо друго. И това е всичко, така че, можеш да правиш каквото искаш и ти желая успех.

Изабел се върна, останала малко без дъх, стиснала последния том от живота на Албърт. Албърт отново подсмръкна. Миниатюрната капка на крайчеца на носа му очарова Морт. Тя винаги се канеше а-ха да капне, но никога не се осмеляваше да го направи. Също като него, помисли си той.

— Нищо не можеш да ми направиш с книгата — внимателно каза старият магьосник.

— Нямам такова намерение. Но ми хрумва, че не ставаш могъщ магьосник, като непрекъснато говориш истината. Изабел, прочети на глас какво пише.

— „Албърт го погледна колебливо“ — прочете Изабел.

— Не можеш да вярваш на всичко, което е написано там…

— „… избухна той, знаейки в суровите дълбини на сърцето си, че Морт определено можеше“ — прочете Изабел.

— Престанете!

— „изкрещя той, като се опитваше подсъзнателно да си втълпи знанието, че дори и да не можеше да бъде спряна, може би беше възможно Реалността да бъде забавена малко.“

— КАК?

— „произнесе Морт с оловния глас на Смърт“ — послушно започна Изабел.

— Да, да, добре, няма нужда да си правиш труда да четеш моята част — раздразнено я прекъсна Морт.

— Извиняван, че дишам, тогава.

— НИКОЙ НЕ БИВА ИЗВИНЯВАН ЗА ТОВА, ЧЕ Е ЖИВ И ДИША.

— И не ми говори така, благодаря ти. Мен не можеш ме уплаши — каза тя. Хвърли бърз поглед към книгата, където движещата се линия на написаното я наричаше лъжкиня.

— Кажи ми как, магьоснико — каза Морт.

— Единственото, което ми е останало, е моята магия! — занарежда Албърт.

— Тя не ти трябва, стар скъпернико.

— Не можеш да ме изплашиш, момче…

— ПОГЛЕДНИ МЕ В ЛИЦЕТО И МИ ГО ПОВТОРИ.

Морт властно щракна с пръсти. Изабел отново наведе глава над книгата.

— „Албърт погледна в синия пламък на тези очи и последните останки от съпротивата му се изпариха“ — прочете тя, — „защото той видя не просто Смърт, а Смърт с всичките човешки нюанси на отмъщението, жестокостта и отвращението, и с една ужасна сигурност той разбра, че това е последният шанс, и че Морт ще го изпрати обратно във Времето, ще го преследва до дупка и ще го хване, и ще го достави собственоръчно в мрачните Подземни Измерения, където създания на ужаса ще точка, точка, точка, точка, точка“ — свърши тя. — И половин страница следва само многоточие.

— Това е защото книгата не смее дори да ги спомене — прошепна Албърт. Опита се да затвори очи, но образите в мрака зад клепачите му бяха толкова ярки, че той ги отвори отново. В сравнение с това дори и Морт беше нещо по-добро.

— Добре — каза той. — Има една магия. Тя забавя времето над една малка територия. Ще я напиша, но ще трябва да намериш магьосник, който да я каже.

— Не мога да направя това.

Албърт прокара език като стара люфа12 по пресъхналите си устни.

— Но си има цена, обаче — добави той. — Първо трябва да довършиш Задължението си.

— Изабел? — каза Морт. Тя погледна в страницата пред себе си.

— Той наистина го мисли — каза тя. — Ако не го направиш, тогава всичко ще се обърка, а той така или иначе ще се върне във Времето.

И тримата се обърнаха да погледнат към големия часовник, който заемаше почти целия коридор. Махалото му се вееше бавно през въздуха, като разрязваше времето на малки късчета.

Морт изпъшка.

— Няма достатъчно време! — простена той. — Не мога да направя и двете навреме!

— Господарят щеше да намери време — забеляза Албърт.

Морт издърпа острието от вратата и го размаха яростно, но безуспешно към Албърт, който се дръпна.

— Напиши магията тогава — извика той. — И го направи бързо!

Обърна се на пети и се отправи обратно в кабинета на Смърт. В единия ъгъл имаше голям диск на света, съвършен, та чак до стабилните сребърни слонове, застанали на гърба на Великата А’Туин, излята от бронз и дълга повече от метър. Големите реки бяха представени от вени от нефрит, пустините — от натрошен диамант, а най-забележителните градове бяха обозначени със скъпоценни камъни; Анкх-Морпорк, например, беше гранат.

Той метна двата пясъчни часовника на приблизителните местоположения на притежателите им и се стовари върху стола на Смърт, като ги гледаше гневно и искаше да са по-наблизо един до друг. Столът проскърцваше леко, докато той се въртеше насам-натам и се чумереше срещу малкия диск.

След малко влезе Изабел, с лека стъпка.

— Албърт я написа — тихо каза тя, — проверих в книгата. Не е номер. Сега отиде и се е заключил в стаята си и…

— Погледни тези двата! Искам да кажа, би ли ги погледнала!

— Мисля, че трябва да се поуспокоиш малко, Морт.

— Как мога да се успокоя с, гледай, този ей тук, почти във Великия Неф, а този — точно в Бес Пеларжик, след което трябва да се върна обратно в Сто Лат. Това са си десет хиляди мили пътуване, както и да го гледаш. Не може да стане.

— Сигурна съм, че ще намериш начин. А и аз ще ти помогна.

Той я погледна за пръв път и видя, че тя беше облечена в палтото си за навън, онова неподходящото, с голямата кожена яка.

— Ти? Какво би могла да направиш ти?

— Бинки лесно може да носи двама души — кротко рече Изабел. Тя размаха неопределено някакъв книжен пакет. — Приготвила съм ни вещо за ядене. Аз бих могла… да отварям порти и такива работи.

Морт се засмя тъжно.

— ТОВА НЯМА ДА БЪДЕ НЕОБХОДИМО.

— Би ли престанал да говориш така.

— Не мога да взема пътници. Ти ще ме забавиш.

Изабел въздъхна.

— Виж, а какво ще кажеш за това? Нека се престорим, че сме се скарали и аз съм победила. Става ли? Спестява много усилия. Всъщност, мисля си, че може да се окаже, че Бинки въобще не иска да тръгне без мен. През всичките тези години съм му дала адски много бучки захар. А сега — тръгваме ли?

Албърт седеше на тясното си легло и гледаше свирепо стената. Той чу конския тропот, прекъснат внезапно, щом Бинки се понесе във въздуха, и си замърмори под носа.

Минаха двайсет минути. Изражения прелитаха през лицето на стария магьосник като сенки на облаци по склон. От време на време той си прошепваше нещо, като „Казвах им аз“ или „Никога не бих го одобрил“, или пък „Би трябвало да кажем на господаря“.

Най-накрая той като че ли стигна до съгласие със себе си, коленичи внимателно на земята и измъкна един очукан куфар изпод леглото си. Отвори го с мъка и разгъна прашна сива роба, която пръсна нафталин и потъмнели пайети по пода. Намъкна я, отупа най-едрия прах и отново се пъхна под кревата. Последваха множество приглушени ругатни, както и спорадичното издрънчаване на порцелан, докато най-сетне Албърт не се появи с жезъл в ръка, който беше по-висок от него самия.

Беше по-дебел от който и да било нормален жезъл, главно поради резбите, които го покриваха от горе до долу. Всъщност, те бяха доста неясни, но създаваха усещането, че ако успееш да ги видиш по-добре, ще съжаляваш за това.

Албърт се изтупа отново и се огледа критично в огледалото на умивалника.

После каза:

— Шапка. Без шапка. Трябва да има шапка за магьосничеството. По дяволите.

Той се измъкна с трясък от стаята и се върна след трескави петнайсет минути, които включваха една кръгла дупка, изрязана на килима в спалнята на Морт, откачането на сребърната хартия от гърба на огледалото в стаята на Изабел, игла и конен от кутията под мивката в кухнята и няколко свободни пайети, изчегъртани от дъното на сандъка с дрехите. Крайният резултат не беше толкова добър, колкото би му се искало и все гледаше да се килне неестествено над едното око, но беше черна, имаше звезди и луна по себе си, и провъзгласяваше, че собственикът й е, без никакво съмнение, магьосник, макар и може би отчаян.

Почувства се подходящо облечен за пръв път от две хиляди години насам. Това беше смущаващо чувство и го накара да се размисли една секунда, преди да ритне настрани парцаливото чердже до леглото и да използва жезъла, за да начертае кръг на пода.

Когато върхът на жезъла мина, той остави линия от ярка октарина — осмият цвят на спектъра, цветът на магията, пигментът на въображението.

Той отбеляза осем точки по периферията на кръга и ги свърза, за да се образува октограм. Тихо туптене започна да изпълва стаята.

Алберто Малик стъпи на средата и вдигна жезъла над главата си. Усети го как се буди в ръцете му, усети изтръпването от спящата сила, която бавно и нарочно започна да се разгръща, като пробуждаш се тигър. Тя задвижи старя спомени за сила и магия, които забръмчаха из хваналите паяжина тавански помещения на мозъка му. Почувства се жив за пръв път от векове насам.

Облиза устни. Туптенето беше отмряло, оставяйки странна, очакваща тишина.

Малик вдигна глава и извика една-единствена сричка.

Синьо-зелен огън лумна от двата края на жезъла. Потопи октаринов пламък бликнаха от осемте върха на октограмата и обгърнаха магьосника. Всъщност, всичко това не беше необходимо, за да се извърши магията, но магьосниците считат сценичното появяване за много важно…

Както и изчезването. Той изчезна.

Стратохемисферични ветрове брулеха наметалото на Морт.

— Къде отиваме първо? — изкрещя Изабел в ухото му.

— Бес Пеларжик! — извика Морт, а вихърът отнесе думите му.

— Къде е това?

— Ахатовата Империя! Уравновесяващият Континент!

Той посочи надолу.

В момента той не пришпорваше Бинки, знаейки милите, които лежаха пред тях, така че сега големият бял кон се носеше в лек галоп над океана. Изабел погледна надолу към ревящите зелени вълни, увенчани с бяла пяна, и се притисна още по-плътно към Морт.

Морт се взря в масата облаци пред тях, които маркираха далечния континент и устоя на желанието да пришпори Бинки с плоското на сабята. Той никога не беше удрял коня и хич не беше сигурен какво ще се случи, ако го направи. Единственото, което можеше да направи, беше да чака.

Една ръка се появи изпод лакътя му и му подаде сандвич.

— Има шунка или сирене и лютеница — каза тя. — Можеш поне да хапнеш, нищо друго не можеш да направиш.

Морт погледна към мокрия триъгълник и се опита да си спомни кога за последен път е ял. Някога, извън обсега на часовника, във всеки случай — трябваше му календар, за да го изчисли. Взе сандвича.

— Благодаря — каза той, колкото можа по-мило.

Миниатюрното слънце се търкаляше надолу към хоризонта и влачеше ленивата си дневна светлина след себе си. Облаците напред растяха и се очертаха в розово и оранжево. След известно време той успя да различи по-тъмното петно на земята под тях и тук-там светлините на някой град.

Половин час по-късно той беше сигурен, че вижда отделни постройки. Ахатовата архитектура си падаше по тумбести пирамиди.

Бинки се спусна, докато копитата му не стигнаха едва на няколко стъпки над морето. Морт отново разгледа пясъчния часовник и леко дръпна юздите, за да насочи коня към едно морско пристанище в посока малко по-към Ръба от настоящия им маршрут.

Няколко кораба бяха на котва, предимно крайбрежни търговски кораби с по едно платно. Империята не насърчаваше поданиците си да ходят надалече, та да не би да видят неща, които биха ги обезпокоили. Поради същата причина тя беше вдигнала стена около цялата държава, патрулирана от Божествената Стража, чиято основна функция беше да стъпва тежко върху пръстите на всеки неин жител, който почувстваше, че би искал да излезе навън за пет минути за глътка чист въздух.

Това не се случваше често, тъй като повечето от поданиците на Слънчевия Император бяха доста щастливи от живота си вътре в Стената. Житейски факт е, че всеки е от едната или другата страна на някаква стена, така че единственото нещо, което трябва да се направи, е да забравиш за нея или да си измислиш по-здрави пръсти.

— Кой управлява това място? — попита Изабел, докато прелитаха над пристанището.

— Има някакво момче-император — каза Морт. — Но главният човек в действителност е Великият Везир, струва ми се.

— Никога не се доверявай на Велик Везир — мъдро изрече Изабел.

Всъщност, Слънчевият Император не го правеше. Везирът, името на когото беше Девет Въртящи се Огледала, имаше някои много ясни възгледи за това кой трябва да управлява страната, т.е., че това трябва да бъде той, а сега момчето беше станало достатъчно голямо, за да задава въпроси като: „Не мислиш ли, че стената би изглеждала по-добре с няколко врати в нея?“ и „Да, но какво е от другата страна?“, та той беше решил, че в името на собствените най-висши интереси на Императора е той да бъде отровен болезнено и погребан в негасена вар.

Бинки се приземи върху заравнен чакъл пред ниския, с много стаи дворец, като жестоко преподреди хармонията във вселената.13 Морт се плъзна от гърба му и помогна на Изабел да слезе.

— Само не ми се пречкай, става ли? — настойчиво попита той. — И не задавай въпроси.

Той мина на бегом няколко лакирани стъпала и забърза през мълчаливите стаи, като от време на време спираше, за да се ориентира по пясъчния часовник. Най-после той се шмугна по един коридор и се взря през богато украсена решетка към дълга, ниска стая, където Дворът се беше събрал за вечерното хранене.

Младият Слънчев Император седеше с кръстосани крака начело на килима, а плащът му от вермин и пера беше разстлан зад него. Той изглеждаше така, сякаш вече му е омалял. Останалата част от Двора седеше около килима в строг и сложен ред на старшинство, но и дума не можеше да става да се сбърка Везирът, който се тъпчеше от купата си с мармалад и варени водорасли по много подозрителен начин. Никой като че ли не се канеше да мре.

Морт прецапа през коридора, сви зад ъгъла и за малко не налетя на няколко едри членове на Божествената Стража, които се бяха скупчили около една шпионка в книжната стена и си предаваха цигара от ръка на ръка по онзи начин със свити длани, който използват войниците на стража.

Той се върна на пръсти обратно при решетката и подслуша следния разговор:

— Аз съм най-нещастният от смъртните. О, Иманентно Присъствие, да открия такова нещо, като това в иначе задоволителния ми мармалад — каза Везирът и протегна пръчиците си за ориз.

Дворът проточи врагове да види. Същото направи и Морт. Нямаше как да не се съгласи с направеното изявление нещото представляваше един вид синьо-зелена буца е гумени тръбички, увиснали от нея.

— Приготвящият храната ще бъде наказан, Благородни Персонаже на Ерудицията — каза Императорът. — Кой е взел излишните ребра?

— Не, О, Схватливи Татко на Твоя Народ, аз по-скоро имах предвид факта, че това е, струва ми се, мехурът и далакът на дълбоководната пухкава змиорка, както се твърди, най-вкусната хапка, до такава степен, че тя може да бъде изядена само от онези любимци на боговете или поне така е написано, сред компанията на които аз, разбира се, не включвам собствената си жалка особа.

С ловко движение той я прехвърли в купата на Императора, където тя се разклати и застана на едно място. Момчето я гледа известно време, след което я набоде с пръчицата си.

— А! — каза то, — но не е ли също така написано и то не от кого да е, а от самия велик философ Ли Тин Ласкателя, че ученият стои по-високо от принца? Аз като че ли си спомням как ти ми даде да прочета откъса веднъж, О, Верни и Прилежни Търсачо на Знанието.

Нещото описа още една кратка дъга във въздуха и цопна извинително в купата на Везира. Той бързо го грабна и го насочи за втори сервис. Очите му се присвиха.

— Такъв може по принцип да е случаят, О, Нефритен Поточе на Мъдростта, но конкретно аз не мога да бъда поставен над Императора, когото обичам като свой собствен син и го правя още от злощастната смърт на покойния му баща, така че аз полагам този малък дар в нозете ти.

Погледите на двора проследиха нещастния орган в третия му полет през килима, но Императорът грабна ветрилото си и нанесе великолепен удар, с който го върна обратно в купата на Везира с такава сила, че вдигна във въздуха фонтан от водорасли.

— Някой да го изяде, за бога — извика Морт, съвършено нечут. — Бързам!

— Ти действително си най-верният от слугите, О, Предани и Действително Единствен Друже на Покойните Ми Баща и Дядо, Когато Те Са Се Споминали, и следователно аз повелявам, че твоята награда ще бъде тази най-рядка и деликатесна сред хапките.

Везирът несигурно побутна нещото и погледна право в усмивката на Императора. Тя беше ведра и ужасна. Зарови из ума си за извинение.

— Уви, изглежда, че вече съм ял твърде много… — започна той, но с жест Императорът му повели да мълчи.

— Без съмнение тя изисква подходяща подправка — каза той и плесна с ръце. Стената зад него се разпори от горе до долу и четирима Божествени Стражи прекрачиха през нея — тримата размахваха уверено саби, а четвъртият се опитваше бързо да преглътне горящ фас.

Купата на Везира падна от ръцете му.

— Най-верният от моите слуги вярва, че не му е останало място за тази последна хапка — каза Императорът. — Без съмнение вие можете да изследвате стомаха му, за да проверите дали това е вярно. Защо на този мъж му излиза пушек от ушите?

— Тръпне за действие. О, Небесно Величие — бързо отговори сержантът. — Няма спиране, страхувам се.

— Тогава нека вземе ножа си и… о, Везирът все пак изглежда гладен, в края на краищата. Браво.

Настъпи абсолютна тишина, докато бузите на Везира се издуваха ритмично. После той преглътна.

— Вкусно — каза той. — Превъзходно. Наистина храната на боговете, а сега, бихте ли ме извинили… — Той опъна крака и се нагласи като да стане. На челото му се бяха появили капчици пот.

— Ти искаш да се оттеглиш? — попита Императорът със събрани вежди.

— Неотложни държавни дела, О, Прозорливи Персонаже на…

— Седни. Да се става толкова скоро след хранене може да се отрази зле на храносмилането — каза Императорът, а стражите кимнаха в знак на съгласие. — Освен това, няма никакви неотложни държавни дела, освен ако нямаш предвид онези в малкото червено шишенце, надписано „Противоотрова“ в черния лакиран скрин върху бамбуковата рогозка в покоите ти, О, Лампо със Среднощна Газ.

В ушите на Везира звънтеше. Лицето му започна да посинява.

— Виждате ли? — каза Императорът. — Преждевременната дейност на пълен стомах води до лошо настроение. Нека това съобщение стигне бързо до всички кътчета на моята страна, така че всички хора да узнаят за твоето злощастно положение и следователно да си извлекат поука.

— Аз… трябва… да поздравя вашия… Персонаж за това… разсъждение — каза Везирът и залитна напред в блюдо от варени раци с меки черупки.

— Имах отличен учител — отвърна Императорът.

— КРАЙНО ВРЕМЕ БЕШЕ! — каза Морт и замахна със сабята.

Миг по-късно душата на Везира се изправи от килима и изгледа Морт от глава до пети.

— Кой си ти, варварино? — озъби се той.

— СМЪРТ.

— Не и моят Смърт — твърдо отсече Везирът. — Къде е Черният Небесен Дракон на Огъня?

— ТОЙ НЕ МОЖА ДА ДОЙДЕ — каза Морт. Във въздуха зад душата на Везира се образуваха сенки. Няколко от тях носеха императорски плащове, но имаше и цял куп други, които ги блъскаха, и всички те изглеждаха крайно нетърпеливи да приветстват новодошлия в земите на мъртвите.

— Струва ми се, че тук са дошли някакви хора да те видят — каза Морт и бързо си тръгна. Когато стигна до коридора, душата на Везира започна да пищи…

Изабел стоеше търпеливо до Бинки, който се радваше на късен обед с петстотингодишно дърво бонзай.

— Един по-малко — каза Морт, докато се качваше на седлото. — Хайде. Имам лошо предчувствие за следващия, а нямаме много време.

Албърт се материализира в центъра на Невидимия Университет, всъщност, на същото място, от което беше напуснал света преди някакви си две хиляди години.

Той изръмжа от удоволствие и изтупа няколко песъчинки прах от робата си.

Усети, че го наблюдават; вдигна очи и откри, че се е появил на тоя свят под суровия мраморен поглед на самия себе си.

Намести очилата си и се вгледа неодобрително в бронзовата табелка, завинтена за пиедестала му. Тя гласеше:

Дотук с предсказанията, помисли си той. А ако толкова го ценяха, можеха поне да ангажират някой порядъчен скулптор. Това беше безобразие. Носът беше съвсем сбъркан. А на това крак ли му се вика? Освен това, хората си бяха издълбали имената върху него. Нито пък някой би го видял умрял с такава шапка. Естествено, стига да можеше да направи нещо, въобще нямаше да го видят умрял.

Албърт насочи октаринова светкавица към отвратителното нещо и се ухили злобно, когато то експлодира и се превърна в прах.

— Така — каза той най-общо на целия Диск, — върнах се.

Изтръпването от магията премина по цялата му ръка и разпали топъл пламък в мозъка му. Как му липсваше през всичките тези години…

При шума от експлозията магьосници се втурнаха през големите двойни врати и в движение се натъкнаха на погрешен извод.

Там беше пиедесталът, и то празен. Над всичко се носеше облак от мраморен прах. А като си мърмореше сам на себе си, от него излезе Албърт.

Магьосниците най-отзад на тълпата започнаха да се измъкват колкото можеха по-бързо и по-тихо. Нямаше нито един от тях, който, някога в щурата си младост, да не е слагал най-използвания нощен съд върху главата на стария Алберт или да не е дълбал името си някъде по хладната анатомия на статуята, или пък да не е разливал бира по пиедестала. Даже още по-лошо от това — по време на Дрипавата Седмица, когато пиенето течеше бързо, а клозетът изглеждаше твърде далеч, че да се дотътриш до него. Всичко това им се беше струвало много весела идея на времето. А сега, внезапно вече не изглеждаше така.

Само две фигури останаха да срещнат очи в очи гнева на статуята, първата — защото си беше закачил робата на вратата, а втората — защото той всъщност беше маймуна и, следователно, можеше да проявява незаинтересовано отношение към делата на хората.

Албърт сграбчи магьосника, който отчаяно се опитваше да влезе в стената. Мъжът изпищя.

— Добре, добре, признавам си! Тогава съм бил пиян, повярвай ми, не съм го искал, божичко, съжалявам, толкова съжалявам…

— За какво бълнуваш, човече? — попита Албърт, истински озадачен.

— … толкова съжалявам, ако се опитам да ти обясня колко съжалявам, бихме могли…

— Престани с тези скапани глупости! — Албърт хвърли поглед към малката маймунка долу, която му отвърна с топла, приятелска усмивка. — Как се казваш, човече?

— Да, господине, ще престана, господине, веднага, никакви глупости повече, господине… Ринсуинд, господине. Помощник-библиотекар, ако не възразявате.

Албърт го изгледа от горе до долу. Мъжът имаше отчаяно изтъркан вид, като нещо, което е изостанало от прането. Реши, че ако това беше нещото, до което е стигнало магьосничеството, то някой трябваше да се погрижи за него.

— Що за библиотекар те е взел за помощник? — раздразнено попита той.

— Уук.

Нещо като топла, мека кожена ръкавица се опита да го хване за ръката.

— Маймуна! В моя университет!

— Орангутан, господине. Той беше магьосник по-рано, но се оплете в някаква магия, господине, и сега не ни позволява да го превърнем обратно, пък и е единственият, който знае къде са книгите — бързо отговори Ринсуинд. — Аз се грижа за бананите му — добави той, давайки си сметка, че се изисква някакво допълнително обяснение.

Албърт го изгледа свирепо.

— Затваряй си устата.

— Затварям я на часа, господине.

— И ми кажи къде е Смърт.

— Смърт, господине? — попита Ринсуинд и отстъпи към стената.

— Висок, като скелет, сини очи, с горда походка, ГОВОРИ ТАКА… Смърт. Да си го виждал напоследък?

Ринсуинд преглътна.

— Не напоследък, господине.

— Е, той ми трябва. Тази глупост трябва да престане. Ще я спра сега, ясно? Искам осемте най-старши магьосници да се съберат тук, така, до половин час, с цялата необходима екипировка за извършването на Ритуала на АшкЕнт, разбрано ли е? Не че гледката на вас двамата ми вдъхва някакво успокоение. Група дрисльовци сте вие, ето какво сте, и престани да се опитваш да ми хванеш ръката!

— Уук.

— А сега отивам в кръчмата — озъби се Албърт. — Продават ли някъде някаква поне наполовина подобаваща котешка пикня по ваше време?

— Може в „Барабана“, господине — каза Ринсуинд.

— „Пробития Барабан“? На Улица Филигранна? Още ли го има?

— Е, понякога променят името и го построяват наново, но мястото си е, ъ-ъ, на същото място от години. Предполагам, че доста сте поизсъхнали, ъ, господине? — рече Ринсуинд, с израз на мъртвешка съпричастност.

— Ти пък какво знаеш за това? — остро отвърна Албърт.

— Абсолютно нищо, господине — незабавно отвърна Ринсуинд.

— Отивам в „Барабана“ тогава. Половин час, не забравяй. И само ако не ме чакат, като се върна, тогава… е, най-добре да ме чакат!

Той излетя от залата сред облак мраморен прах.

Ринсуинд го гледаше как се отдалечава. Библиотекарят го хвана за ръката.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — каза Ринсуинд.

— Ууук?

— Дори не си спомням да съм минавал под огледало.

Почти по същото време Албърт беше вече в „Поправения Барабан“ и спореше със собственика над пожълтял кръчмарски тефтер, предаван грижливо от баща на син през едно убийство на цар, три граждански войни, шейсет и един големи пожара, четиристотин и деветдесет кражби и повече от хиляда и петстотин кръчмарски свади, в който бе записан фактът, че Алберто Малик все още дължи на управата три медни монети плюс лихвата, възлизаща понастоящем на съдържанието на повечето от по-големите трезори на Диска, което още веднъж доказваше, че Анкхиански търговец, комуто не е изплатена сметка, има такава памет, която би кръстосала погледа и на слон… почти по същото време Бинки пък оставяше бяла следа в небето над огромния, загадъчен континент Клач.

Далече долу, в ароматните, сенчести джунгли биеха барабани, а мъгла се виеше на кълба над скритите реки, където безименни зверове се спотайваха под повърхността и чакаха вечерята си да мине покрай тях.

— Няма повече сирене, ще трябва да се задоволиш е шунката — каза Изабел. — Каква е онази светлина ей там?

— Светлинните Язовири — отвърна Морт. — Приближаваме се. — Той извади пясъчния часовник от джоба си и провери нивото на пясъка.

— Но не достатъчно близо, по дяволите!

Светлинните Източници лежаха като езера от светлина по посока на Центъра от маршрута им, което беше точно това, което са; някои от племената бяха построили огледални стени в пустинните планини, за да събират слънчевата светлина на Диска, която е бавна и доста по-тежка. Използваха я вместо валута.

Бинки се плъзна над лагерните огньове на номадите и над безмълвните тресавища на река Тсорт. Тъмни, познати форми започнаха да се открояват пред тях на фона на лунната светлина.

— Пирамидите на Тсорт на лунна светлина! — хлъцна Изабел. — Колко романтично!

— ОЦВЕТЕНИ С КРЪВТА НА ХИЛЯДИ РОБИ — отбеляза Морт.

— Моля те, недей.

— Съжалявам, но практическата страна на факта е, че тези…

— Добре, добре, постигна целта си — раздразнено каза Изабел.

— Много усилия трябва да идат, докато се погребе един цар — рече Морт, докато кръжаха над една от по-малките пирамиди. — Тъпчат ги догоре с консерванти, нали се сещаш, така че да ги запазят и за следващия свят.

— Става ли?

— Видимо не — Морт се наведе над врата на Бинки. — Там долу има факли — каза той. — Дръж се.

Встрани от алеята на пирамидите се виеше процесия, водена от гигантска статуя на Офлър — Богът Крокодил, носен от сто потящи се роби. Бинки препусна в галоп над нея, съвършено незабелязан, и се приземи безупречно на четири крака върху твърдо отъпкания пясък пред входа на пирамидата.

— Мариновали са поредния цар — каза Морт. Той отново разгледа пясъчния часовник на лунната светлина. Беше доста обикновен, не от тези, които обикновено се свързват с царствеността.

— Това не може да бъде той — каза Изабел. — Те не ги мариноват, докато още са живи, нали така?

— Надявам се, че не, защото бях чел, че преди да ги балсамират, те, хм, ги разпарят и им махат…

— Не искам да слушам…

— … всички меки неща — неубедително завърши Морт. — Ами ако мариноването не стане, наистина, я си представи само, че трябва да се разхождаш насам-натам без нищо…

— Та значи, това не е царят, когото си дошъл да вземеш — високо каза Изабел. — Но кой е тогава?

Морт се обърна към тъмния вход. До зори нямаше да го запечатат, за да дадат време на душата на мъртвия цар да напусне. Изглеждаше дълбок и прокобен, като намекваше за цели, значително по-страшни, отколкото, да речем, да се поддържа острието на бръснача чисто и остро.

— Да разберем — каза той.

— Внимавайте! Той се връща!

Осемте най-старши магьосници на Университета се строиха в редица, опитаха се да пригладят бради и като цяло направиха безуспешен опит да изглеждат представително. Не беше лесно. Бяха ги измъкнали от работните им стаи, или от следобедното им бренди пред бумтящия огън, или от тихото им съзерцание под носна кърпичка някъде в удобен стол, и всички те се чувстваха крайно неспокойни и доста объркани. Непрекъснато обръщаха погледи към празния пиедестал.

Само едно създание би могло да повтори израженията на лицата им, и това щеше да е гълъбът, който е чул не само, че Лорд Нелсън е слязъл от колоната си, но и също така, че е бил видян да си купува двуцевка 12-и калибър и кутия патрони.

— Идва по коридора! — извика Ринсуинд и се хвърли зад една колона.

Събраните магове загледаха голямата двойна врата така, сякаш тя се канеше да експлодира, което показва колко далновидни бяха, защото тя наистина експлодира. Дъбови трески с размерите на кибритени клечки заваляха сред тях и на фона на светлината се появи малка, слаба фигура. В едната си ръка държеше димящ жезъл. В другата държеше малка, жълта крастава жаба.

— Ринсуинд! — изрева Албърт.

— Господине!

— Вземи това нещо и го ликвидирай.

Жабата изпълзя в ръката на Ринсуинд и го погледна с извинение.

— Това е последният път, когато някой скапан кръчмар се държи нахално с магьосник — каза Албърт самодоволно. — Махам се от този град за стотина-двеста години и изведнъж явно хората решават, че могат да се държат нагло с магьосниците, а?

Един от старшите магьосници смотолеви нещо.

— Какво беше това? Да каже, който беше!

— Като касиер на този университет, трябва да кажа, че ние винаги сме поощрявали политика на добросъседство и уважение към обществото — измънка магьосникът, като се опитваше да избегне гневния, пронизващ като свредел поглед на Албърт. На съвестта му тежеше едно нахлупено нощно гърне, както и три случая на непристойни надписи върху статуята, които щяха да бъдат взети под внимание.

Долната устна на Албърт увисна от учудване.

— Защо? — попита той.

— Ами, ъ-ъ, чувство на граждански дълг, ние мислим, че е жизненоважно да даваме прим… арргх!

Магьосникът отчаяно се заопитва да изгаси пламъците в брадата си. Албърт свали жезъла си и бавно прокара поглед по редицата магове. Те се огънаха пред него като трева във вихрена буря.

— Някой друг да иска да прояви чувство на граждански дълг? — попита той. — Добри съседи, някой да иска? — Той се изправи в цял ръст. — Ах, вие безгръбначни личинки такива! Аз не съм основал този Университет, за да можете вие да давате назаем скапаната тревокосачка на хората! Каква е ползата от това да имате силата, ако не я използвате? Хората не ви засвидетелстват уважение, и вие не оставяте от скапаните им кръчми даже и колкото да си опекат кестени на него, ясно ли е?

Нещо като лека въздишка се изтръгна от събраните магьосници. Те тъжно се загледаха в жабата в ръката на Ринсуинд. Повечето от тях, в дните на тяхната младост, бяха овладели изкуството да се напиват до дупка в „Барабана“. Разбира се, всичко това вече беше останало зад гърба им, но ежегодната пищна вечеря на Гилдията на Търговците щеше да се състои идната вечер на втория етаж на „Барабана“, и на всички магьосници Осмо Ниво бяха изпратени любезни покани; щеше да има печен лебед и два вида плодова салата, както и множество братски тостове за „Нашите почитаеми, не, изтъкнати гости“, докато не станеше време колежанските портиери да се появят с количките.

Албърт се разходи важно по редицата, като ръгваше тук-там корема, ако видеше такъв, с жезъла си. Съзнанието му танцуваше и пееше. Да се върна? Никога! Това беше сила, това беше живот; ще се изправи срещу стария скелет и ще го заплюе право в кухия череп.

— Според Димящото Огледало на Гризм тук ще има някоя и друга промяна!

Онези магьосници, които бяха учили история, кимнаха притеснено. Това щеше да рече връщане към каменния под, ставане от сън, когато навън е още тъмно, никакъв алкохол по никакъв повод и запаметяване на истинските имена на всичко, чак докато мозъкът им се пръснеше.

— Какво прави този човек!

Един магьосник, който разсеяно беше посегнал към кесийката си с тютюн, изпусна полусвитата цигара от треперещите си пръсти. Щом удари пода, тя подскочи и всички магьосници я проследиха с копнеещи погледи как се изтърколи, докато Албърт не пристъпи пъргаво напред и не я смачка.

Албърт се завъртя. Ринсуинд, който го следваше като един вид неофициален адютант, почти се блъсна в него.

— Ти! Ринс-к’во-беше! Ти ли запали?

— Не, господине! Гаден навик! — Ринсуинд не смееше да срещне погледите на по-старшите от него. Изведнъж си даде сметка, че си е създал няколко доживотни врагове и не беше никаква утеха да знае, че може би няма да ги има задълго.

— Добре! Дръж ми жезъла. Така, а вие, шайка нещастни отстъпници, това ще спре, чувате ли? Първото нещо утре, ставане в зори, три обиколки на двора и пак тука за физзарядка! Умерено хранене! Учене! Здравни упражнения! И тая проклета маймуна отива в някой цирк, първото нещо!

— Ууук?

Няколко от по-старите магьосници затвориха очи.

— Но най-напред — каза Албърт, като снижи глас, — вие ще ми помогнете като направите Ритуала на АшкЕнт.

— Аз имам нещо за довършване — добави той.

Морт крачеше през черните като рог коридори на пирамидата, а Изабел припкаше след него. Слабият отблясък от сабята му осветяваше неприятни неща; Офлър — Богът Крокодил представляваше козметична реклама в сравнение с някои от нещата, които народът на Тсорт почиташе. В алкови по пътя стояха статуи на създания, очевидно изградени от всички парчетии, останали на Бог.

— Защо са тук? — прошепна Изабел.

— Тсортеанските свещеници казват, че когато пирамидата бъде запечатана, те оживяват и обикалят коридорите, за да пазят тялото на царя от евентуални крадци — каза Морт.

— Какво ужасно суеверие.

— Кой е казал нещо за суеверие? — разсеяно каза Морт.

— Те наистина оживяват?

— Единственото, което казвам, е, че когато Тсортеанците прокълнат някое място, повече не се занимават с него.

Морт сви зад ъгъл и за един миг, в който сърцето й спря, Изабел го изгуби от погледа си. Втурна се в мрака и се блъсна в него. Той изследваше една птица с глава на куче.

— Ъргх! — каза тя. — Не те ли втриса чак до мозъка?

— Не — равнодушно отвърна Морт.

— Защо не?

— ЗАЩОТО АЗ СЪМ МОРТ.

Той се обърна и тя видя очите му, блеснали като сини карфици.

— Престани!

— АЗ… НЕ МОГА.

Тя се опита да се засмее. Не можа.

— Ти не си Смърт — каза тя. — Ти само вършиш неговата работа.

— СМЪРТ Е ТОЗИ, КОЙТО ВЪРШИ РАБОТАТА НА СМЪРТ.

Шокираното мълчание, което последва това, беше нарушено от стенание някъде по-нататък по коридора. Морт се обърна на пети и забърза към него.

Той е прав, помисли си Изабел. Даже начинът, по който се движи…

Но страхът от тъмнината, която светлината привличаше към нея, победи всички останали съмнения и тя се помъкна след него, покрай още един ъгъл и в нещо, което изглеждаше, на колебливия блясък на сабята, че е нещо средно между съкровищница и много претрупан таван.

— Какво е това място? — прошепна тя. — Никога не съм виждала толкова много вещи!

— ЦАРЯТ ГИ ВЗИМА СЪС СЕБЕ СИ В СЛЕДВАЩИЯ СВЯТ — каза Морт.

— Той определено не вярва в пътуването с малко багаж. Виж, има цяла лодка. И златна вана!

— БЕЗ СЪМНЕНИЕ ТОЙ БИ ЖЕЛАЛ ДА БЪДЕ ЧИСТ, КОГАТО СТИГНЕ ТАМ.

— И всички онези статуи!

— ОНЕЗИ СТАТУИ, СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ГО КАЖА, БЯХА ХОРА. СЛУГИ ЗА ЦАРЯ, НАЛИ РАЗБИРАШ.

Лицето на Изабел стана сурово.

— СВЕЩЕНИЦИТЕ ИМ ДАВАТ ОТРОВА.

Чу се ново стенание, от другия край на претъпканата с вещи стая. Морт го последва до източника му, като прескачаше тромаво рула килими, купища фурми, щайги с глинени съдове и камари скъпоценни камъни. Царят очевидно не беше могъл да вземе решение какво да остави при това си пътуване, така че, беше решил да се презастрахова и да вземе всичко.

— САМО ЧЕ НЕ ВИНАГИ СТАВА БЪРЗО — мрачно добави Морт.

Изабел се изкатери енергично след него и над едно кану се взря в младо момиче, проснато върху купчина черги. Беше облечено в прозрачни панталони, жилетка, направена от недостатъчно плат, и носеше гривни, достатъчно да закотвят кораб с нормални размери. Около устата й имаше зелено петно.

— Боли ли? — тихо попита Изабел.

— НЕ. ТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ТОВА ГИ ОТВЕЖДА В РАЯ.

— Така ли е?

— МОЖЕ БИ. КОЙ ЗНАЕ? — Морт извади пясъчния часовник от един вътрешен джоб и го изгледа на светлината от сабята. Изглеждаше така, сякаш си брои нещо на ум, и тогава с внезапно движение на ръката метна часовника през рамо и стовари сабята с другата си ръка.

Сянката на момичето се изправи и се протегна, съпътствано от дрънченето на призрачни бижута. Тя зърна Морт и наведе глава.

— Господарю мой!

— НИКОЙ НЕ ТИ Е ГОСПОДАР — отвърна Морт. — А СЕГА ТИЧАЙ, КЪДЕТО ВЯРВАШ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛА.

— Аз ще бъда наложница в небесния двор на Цар Зетеспхут, който ще живее вечно сред звездите — твърдо каза тя.

— Не е необходимо да бъдеш — остро каза Изабел.

Момичето се обърна към нея, с широко отворени очи.

— О, но аз трябва да бъда. За това се учех — каза тя, докато се изгуби от погледите им. — Досега съм успявала да бъда само прислужница.

Тя изчезна. Изабел се вгледа с мрачно неодобрение в пространството, което тя беше заемала.

— Хубаво! — каза тя, и после: — Видя ли в какво беше облечена?

— ДА СЕ МАХАМЕ ОТТУК.

— Но това за Цар Какъв-беше, че ще живее сред звездите, не може да бъде вярно — недоволстваше тя, докато търсеха път навън от претъпканата стая. — Там горе няма нищо друго, освен празно пространство.

— ТРУДНО Е ДА СЕ ОБЯСНИ — каза Морт. — В СОБСТВЕНОТО СИ СЪЗНАНИЕ ТОЙ ЩЕ ЖИВЕЕ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ.

— С роби?

— АКО ТОВА Е КОЕТО ТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СА.

— Това не е много справедливо.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА — каза Морт. — САМО НИЕ.

Те забързаха назад по пътеките от чакащи вампири и почти тичаха, когато изскочиха навън на пустинния, нощен въздух. Изабел се облегна на грубата каменна зидария и си пое дъх.

Морт не се беше задъхал.

Той не дишаше.

— ЩЕ ТЕ ЗАВЕДА КЪДЕТО ИСКАШ — каза той, — И ПОСЛЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ОСТАВЯ.

— Но аз си мислех, че искаш да спасиш принцесата!

Морт поклати глава.

— НЯМАМ ИЗБОР. ИЗБОРИ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ.

Тя се затича напред и сграбчи ръката му, точно когато той се обърна към очакващия го Бинки. Той леко отстрани ръката й.

— АЗ СВЪРШИХ ЧИРАКУВАНЕТО СИ.

— Всичко е в собственото ти съзнание! — изкрещя Изабел. — Ти си това, което мислиш, че си!

Тя спря и погледна надолу. Пясъкът около краката на Морт започваше да се събира на малки струйки и да върти дяволи от прах.

Нещо изпращя във въздуха и се появи мазно усещане. Морт изглеждаше разтревожен.

— НЯКОЙ ИЗВЪРШВА РИТУАЛА НА АШ…

Удари го като с чук, сила от вдън небето, която издуха пясъка в кратер. Чу се тихо бръмчене и се усети мириса на горещо тенеке.

Морт се огледа във вихъра на втурналия се пясък, озовавайки се като в сън, съвсем сам в спокойния център на бурята. Светкавица проблесна в шеметния облак. Дълбоко вътре в собствения си мозък той се бореше да се освободи, но нещо го държеше в клещите си и той можеше да се съпротивлява, колкото стрелката на компаса може да пренебрегне натиска да сочи Центъра.

Най-после той намери това, което търсеше. Беше врата, очертана в октаринова светлина, която водеше към къс тунел. От другата страна стояха фигури и му даваха знаци.

— ИДВАМ — каза той и тогава се обърна, щом чу внезапния шум зад гърба си. Близо седемдесет кила млада женска плът го блъсна право в гърдите, като го вдигна във въздуха.

Морт се приземи с Изабел, коленичила отгоре му и мрачно притиснала ръцете му.

— ПУСНИ МЕ — произнесе той. — ВИКАТ МЕ.

— Не теб, идиот такъв!

Тя се вгледа в сините, лишени от зеници езера на очите му. Беше все едно гледаш в главоломен тунел.

Морт изви гръб и изкрещя някакво проклятие, толкова древно и злостно, че в силното магическо поле то придоби действителна форма, размаха кожените си крила и избяга крадешком. Една лична гръмотевица се разби в пясъчните дюни.

Очите му отново я привлякоха. Тя отмести поглед настрани, преди да падне като камък в кладенец от синя светлина.

— ЗАПОВЯДВАМ ТИ.

Гласът на Морт би могъл да пробие дупки в скала.

— Татко изпробваше този глас върху мен с години — спокойно каза тя. — Обикновено, когато искаше да си подредя спалнята. И тогава не ми действаше.

Морт изпищя друго проклятие, което тупна от въздуха и се опита да се зарови в пясъка.

— БОЛКАТА…

— Всичко е само в главата ти — каза тя, съпротивлявайки се на силата, която искаше да ги завлече към проблясващата врата. — Ти не си Смърт. Ти си просто Морт. Ти си това, което аз мисля, че си.

В центъра на замъглената синева на очите му имаше две миниатюрни кафени точици, които нарастваха със скоростта на погледа.

Бурята около тях се надигна и зави. Морт изпищя.

Ритуалът на АшкЕнт, много просто, вика и задължава Смърт. Студентите по окултизъм знаят много добре, че той може да се извърши с просто заклинание, три малки парчета дърво и четири супени лъжици миша кръв, но никой магьосник, който си заслужава островърхата шапка, не би си и помислил даже да направи нещо толкова обикновено; вдън сърцата си те знаеха, че ако една магия не включва големи, жълти свещи, изобилие от рядък тамян, кръгове, начертани по пода с осем различни цвята тебешир, както и няколко казана наоколо, то тя просто не си заслужава да се прави.

Осемте магьосника по местата им — върховете на огромния церемониален октограм, се люлееха и пееха монотонно, протегнали ръце настрани, така че едва-едва докосваха пръстите на маговете от двете си страни.

Но нещо не беше наред. Наистина, в самия център на живия осмоъгълник се беше образувала мъгла, но тя се гърчеше и свиваше навътре, като отказваше да се фокусира.

— Още сила! — извика Албърт. — Дайте й повече сила!

Моментално в пушека се появи фигура в черна роба, стиснала проблясваща сабя. Албърт изруга, щом зърна бледото лице под качулката; то не беше достатъчно бледо.

— Не! — изкрещя Албърт, като се хвърли в октограмата и размаха ръце срещу трепкащата фигура. — Не ти, не ти…

А в далечния Тсорт, Изабел забрави, че е дама, сви юмрук, притвори очи и тресна Морт право в ченето. Светът около нея експлодира…

В кухнята на Къщата на Ребрата на Харга тиганът с горещото олио падна на земята, от което котките се втурнаха навън през вратата…

В голямата зала на Невидимия Университет всичко се случи на мига.15

Огромната сила, която магьосниците упражняваха върху призрачното царство, изведнъж придоби един фокус. Като коркова тапа, която не иска да излезе от бутилката, като топка лютив кетчуп от обърнатото шише на Вечността, Смърт се приземи в осмоъгълника и изруга.

Едва твърде късно Албърт си даде сметка, че е вътре в омагьосания кръг и се хвърли към краищата. Но костеливи пръсти го сграбчиха за края на плаша.

Магьосниците, онези от тях, които все още си стояха на краката и бяха в съзнание, с изненада видяха, че Смърт беше облечен в кухненска престилка и държеше котенце.

— Защо трябваше ДА РАЗВАЛЯТЕ ВСИЧКО?

— Да развалим всичко? Случайно да си видял какво направи момчето? — сряза го Албърт, като все още се опитваше да стигне до края на кръга.

Смърт вдигна череп и подуши въздуха.

Звукът си проби път през всички останали шумове в залата и ги накара да замлъкнат.

Това беше онзи шум, който се чува в сумрачните краища на сънищата, точно този, който те кара да се събудиш, облян в студената пот на смъртния ужас. Беше сумтенето под вратата на страха. Беше като сумтенето на таралеж, но ако наистина беше така, то това беше такъв таралеж, дето не го побира полето и който размазва камиони. Това беше от онези шумове, които човек не би искал да чуе втори път; не би искал да ги чуе даже веднъж.

Смърт бавно се изправи.

— ТАКА ЛИ СЕ ОТПЛАЩА ТОЙ ЗА ДОБРИНАТА МИ? ДА ОТКРАДНЕ ДЪЩЕРЯ МИ, ДА ОБИЖДА СЛУГИТЕ МИ И ДА РИСКУВА МАТЕРИЯТА НА РЕАЛНОСТТА ЗАРАДИ НЯКАКВА СВОЯ ПРИЩЯВКА? О, КОЛКО ГЛУПАВО! ГЛУПАВО! ДЪРЖАХ СЕ ГЛУПАВО ТОЛКОВА ДЪЛГО ВРЕМЕ!

— Господарю, бихте ли били така добър само да ми пуснете плаща… — започна Албърт и забеляза умоляваща нотка в гласа си, нотка, която преди това я нямаше.

Смърт не му обърна внимание. Той щракна с пръсти като кастанети и престилката около кръста му избухна в краткотрайни пламъци. Котенцето, обаче, той остави много внимателно на земята и лекичко го побутна с крак.

— НЕ МУ ЛИ ДАДОХ НАЙ-ГОЛЯМАТА ВЪЗМОЖНОСТ?

— Точно така, господарю, а сега, ако може да се насочите…

— УМЕНИЯ? ДА НАПРАВИ КАРИЕРА? ПЕРСПЕКТИВИ? РАБОТА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ?

— Така е, а ако само бихте искали да ми пуснете…

Промяната в тона на Албърт беше тотална. Фанфарите на заповедите се бяха превърнали в жалки, молещи пикола. Той звучеше ужасен, и наистина беше, но успя да улови погледа на Ринсуинд и изсъска:

— Жезълът ми! Хвърли ми жезъла! Докато е в кръга, той не е непобедим! Дай ми жезъла и аз ще се освободя!

Ринсуинд каза:

— Моля?

— О, МОЯ Е ВИНАТА, ЧЕ СЕ ПОДДАДОХ НА ТЕЗИ СЛАБОСТИ НА ТОВА, КОЕТО ПОРАДИ ЛИПСАТА НА ПО-ДОБРА ДУМА, ЩЕ НАРЕКА ПЛЪТТА!

— Жезълът ми, идиот такъв, жезълът ми! — изломоти Албърт.

— Моля?

— БРАВО, СЛУЖИТЕЛЮ МОЙ, ЧЕ МЕ ОТРЕЗВИ — каза Смърт. — НЕКА ДА НЕ ГУБИМ ВРЕМЕ.

— Жезъл…!

Чу се пукване и нахлу въздух. Пламъците на свещите се разтегнаха като очертанията на огън за един миг, след което угаснаха.

Мина известно време.

После, някъде близо откъм пода гласът на касиера каза:

— Това беше много нелюбезно, Ринсуинд, да изгубиш жезъла му по този начин. Напомни ми да те дисциплинирам сурово тия дни. Някой да има кибрит?

— Не знам какво стана с него! Просто го облегнах на колоната, а сега той…

— Ууук.

— Ох — рече Ринсуинд.

— Допълнителна дажба банани за тази маймуна — спокойно рече касиерът. Драснаха кибрит и някой успя да запали свещ. Магьосниците започнаха да се вдигат от пода.

— Е, това беше урок за всички ни — продължи касиерът, докато изтупваше прах и восък от плаща си. Вдигна очи, като очакваше да види статуята на Алберто Малик обратно върху пиедестала й.

— Явно дори и статуите си имат чувства — каза той. — Самият аз си спомням, когато бях студент едва първа година, как си написах името върху… е, няма значение. Както и да е, предлагам тук и сега да възстановим статуята.

Предложението му беше посрещнато с мъртво мълчание.

— С, да речем, абсолютно копие, излято от злато. Подобаващо украсено със скъпоценни камъни, както подхожда на великия наш основател — оживено продължи той.

— И за да сме сигурни, че студентите няма да я оскверняват по никакъв начин, предлагам след това да я изправим в най-дълбокото мазе — продължи той.

— След което да заключим вратата — допълни. Няколко магьосника започнаха да се развеселяват.

— И да изхвърлим ключа? — рече Ринсуинд.

— И да заварим вратата — каза касиерът. Той току-що си беше спомнил за „Поправения Барабан“. Помисли известно време и си спомни и за режима за физическата подготовка.

— И после да зазидаме вратата — каза той. Избухна вълна от аплодисменти.

— И да изхвърлим зидаря! — изкикоти се Ринсуинд, който усещаше, че схваща чалъма на играта.

Касиерът се начумери срещу него.

— Няма нужда да се увличаш толкова — рече той.

В тишината една по-голяма от обикновено пясъчна дюна се изгърби тромаво, след което се разпадна, за да се появи Бинки, който духаше пясък от ноздрите си и тресеше грива.

Морт отвори очи.

Трябва да има дума за този кратък период от време точно след като се събуди човек, когато съзнанието му е пълно с топло, розово нищо. Лежиш си там напълно изпразнен от мисъл, с изключение на едно нарастващо подозрение, че насочени право срещу теб, като чорап пълен с мокър пясък, в нощна уличка, се носят всички онези спомени, без които би предпочел да минеш, и които се свеждат до факта, че единственият успокояващ фактор в ужасното ти бъдеще е увереността, че то ще бъде доста кратко.

Морт се изправи и вдигна ръце на главата си, за да я накара да спре да се развърта.

Пясъкът до него се надигна и Изабел се изправи в седнало положение. Косата й беше пълна с пясък, а лицето й беше изцапано от праха на пирамидите. Част от косата й се беше накъдрила по краищата. Тя се вгледа апатично в него.

— Ти удари ли ме? — попита той, като леко опипа челюстта си.

— Да.

— О!

Той погледна към небето, като че ли то можеше да му припомни нещата. Трябваше да е някъде, и то скоро, спомни си той. После си спомни нещо друго.

— Благодаря ти — каза.

— По всяко време, уверявам те.

Изабел се изправи на крака и се опита да изтупа мръсотията и паяжината от дрехата си.

— Ще спасяваме ли онази твоя принцеса? — неуверено попита тя.

Собствената, лична, вътрешна реалност на Морт го догони. Със сподавен вик той се изстреля на крака, видя как син фойерверк избухна пред очите му и рухна отново. Изабел го улови под раменете и отново го вдигна на крака.

— Нека слезем при реката — каза тя. — Мисля, че на всички ще ни се отрази добре, ако пийнем.

— Какво се случи с мен?

Тя сви рамене колкото можа по-добре, докато носеше тежестта му.

— Някой използва Ритуала на АшкЕнт. Татко го мрази, той казва, че винаги го викат в неподходящи моменти. Онази… част от теб, която беше Смърт, отиде, а ти остана. Струва ми се. Поне собственият ти глас се върна.

— Колко е часът?

— В колко часа каза, че свещениците затварят пирамидата?

Морт примижа през сълзящите си очи назад към гроба на царя. Нямаше съмнение — осветени от факли пръсти работеха по вратата. Скоро, съгласно легендата, пазачите ще оживеят и ще започнат безкрайния си патрул.

Той знаеше, че те ще го направят. Спомни си знанието. Спомни си съзнанието си, което се чувстваше студено като лед, и безбрежно като нощното небе. Спомни си, че са го призовали към неохотно съществуване в момента, в който е заживяло първото създание, със сигурното знание, че той ще надживее живота, докато и последното създание във вселената не се оттегли в мир, когато — тогава, негово задължение ще бъде, образно казано, да качи столовете върху масите и да изгаси светлините.

Спомни си самотата.

— Не ме оставяй — настойчиво каза той.

— Тук съм — отвърна тя. — Толкова дълго, колкото имаш нужда от мен.

— Полунощ е — тъпо каза той, като се свлече до Тсорт и сведе болящата го глава към водата. До себе си чу шум все едно изпразваха вана, когато Бинки също отпи.

— Това означава ли, че сме закъснели твърде много?

— Да.

— Съжалявам. Щеше ми се да можех да направя нещо.

— Не можеш.

— Поне удържа обещанието си към Албърт.

— Да — горчиво каза Морт. — Поне това направих. Почти целият път от единия край на Диска до другия…

Трябва да има дума за онази микроскопична искрица надежда, която не смееш даже да таиш, да не би самият акт на признаването й да я накара да изчезне, като опита да видиш фотон. Можеш само предпазливо да се промъкнеш до нея, да погледнеш покрай нея, да минеш покрай нея и да я чакаш да стане достатъчно голяма, че да се изправи пред света.

Той вдигна мокра глава и погледна към залязващия хоризонт, като се опитваше да си припомни големия модел на Диска в кабинета на Смърт, без в действителност да позволи на вселената да разбере какво изпитва.

В мигове като този може да ти се стори, че евентуалността е така прецизно балансирана, че дори само ако мислиш твърде високо, може да развалиш всичко.

Той се ориентира по тънките ленти на Централните Светлини, които танцуваха на фона на звездите, и вдъхновено предположи, че Сто Лат е… ей там…

— Полунощ — каза той на глас.

— Вече мина полунощ — каза Изабел.

Морт се изправи, като се мъчеше да не позволи радостта да струи от него като от фар, и сграбчи хамута на Бинки.

— Хайде — каза той. — Нямаме много време.

— За какво говориш?

Морт се пресегна надолу да я вдигне зад гърба си. Това беше хубава идея, но означаваше просто, че за малко не се изтърси от седлото. Тя леко го бутна обратно и се качи сама. Бинки полетя ниско настрани, доловил трескавото вълнение на Морт, като пръхтеше и риеше в пясъка.

— Попитах, за какво говориш?

Морт обърна коня с лице срещу далечния огън на залеза.

— Скоростта на нощта — каза той.

Катуел подаде глава над назъбените стени на двореца и изпъшка. Преградата беше само на една улица разстояние, ясно видима на октарината, а на него не му се налагаше да си представя пращенето. Чуваше го — гадно, като рязане на трион бръмчене, когато случайни частици от възможността удряха повърхността на преградата и освобождаваха енергията си под формата на шум. Докато отъпкваше пътя си по улицата, бисерната стена погълна празничната украса, факлите и очакващите тълпи и остави само тъмни улици. Някъде там отвън, помисли си Катуел, аз спя дълбоко в леглото си и нищо от това не се е случвало. Блазе ми.

Той се наведе бързо, плъзна се по стълбата на паветата и запраши назад към главната зала, а краищата на плаша му се вееха около глезените му. Той се вмъкна през малката вратичка на огромните порти и нареди на стражите да я заключат, после отново грабна поли и затупа по един страничен коридор, така че гостите да не го забележат.

Залата беше осветена от хиляди свещи и препълнена със сановници от Сто Лат, почти всички те — леко несигурни защо са там. И, разбира се, там беше и слонът.

Именно слонът беше този, който бе убедил Катуел, че е излязъл от границите на разума, но няколко часа по-рано това му се беше сторила добра идея, когато раздразнението му от лошото зрение на Висшия Свещеник го беше накарало да си спомни, че една дъскорезница на края на града притежава гореспоменатия звяр за превозване на тежки товари. Той беше стар, имаше артрит и неуравновесен характер, но имаше едно важно преимущество като обект на жертвоприношението. Висшият Свещеник трябваше да може да го види.

Половин дузина стражи внимателно се опитваха да удържат животното, в бавния мозък на което се беше родила мисълта, че то трябва да си е в познатия обор, с много сено, вода и време да си мечтае за горещите дни в огромните, в цвят каки равнини на Клач. Започваше да става неспокойно.

Много скоро ще стане явно, че още една причина за нарастващата игривост на слона е фактът, че в предцеремониалната суматоха, хоботът му беше открил церемониалния потир, съдържащ един галон силно вино и го беше изпил. Странни горещи идеи започваха да клокочат пред гурелясалите му очи, за изкоренени баобаби, за съпернически борби с други мъжкари, за величествен бяг през околни села и други полуприпомнени удоволствия. Скоро щеше да започне да вижда розови хора.

За щастие, това не беше известно на Катуел, който улови погледа на помощника на Висшия Свещеник — устремен към бъдещето млад мъж, който беше проявил предвидливостта да се запаси с дълга кожена престилка и с рибарски ботуши, и даде знак, че церемонията може да започне.

Той се втурна обратно в стаята за преобличане на свещениците и се намъкна в специалния церемониален плащ, който дворцовата шивачка беше ушила за него, като беше бръкнала дълбоко в работната си кошница за парченца дантела, пайети и златни нишки, за да създаде една одежда с такава поразителна безвкусица, че дори и Главния Ректор на Невидимия Университет нямаше да се срамува да я облече. Катуел си позволи пет секунди, за да се полюбува на себе си в огледалото, преди да нахлупи островърхата шапка на главата си и да се втурне към вратата, където се спря точно навреме, за да се появи със спокойна стъпка, така, както подобава на важен човек.

Той стигна до Висшия Свещеник точно когато Кели започна придвижването си по централната пътека, оградена от двете страни от прислужнички, които се суетяха около нея като влекачи около голям пътнически кораб.

Въпреки неудобствата от фамилната й рокля, Катуел си помисли, че тя е красива. Имаше нещо у нея, което го караше…

Той стисна зъби и се опита да се съсредоточи върху мерките за сигурност. Беше поставил стражи на най-различни стратегически точки в залата, в случай, че Дукът на Сто Хелит се опиташе в последния момент да прекрои кралската приемственост, и си напомни специално да държи под око самия дук, който седеше на предната редица от пейки със странна кротка усмивка на лицето. Дукът улови погледа на Катуел и магьосникът бързо отмести очи.

Висшият Свещеник вдигна ръце за тишина. Катуел се промъкна към него, когато старецът се обърна към Центъра и с дрезгав глас започна молитвата към боговете.

Катуел отново плъзна поглед към дука.

— Чуйте ме, ммм, о, богове…

Сто Хелит не гледаше ли право в населяваната от прилепи тъмнина на гредите горе?

— … чуй ме, О, Слепи Айо със Стоте Очи; чуй ме, О, Велики Офлър на Населената с Птици Уста; чуй ме, О, Милостива Съдба; чуй ме, О, Студена, мм, Участ; чуй ме, О, Седморъки Сек, чуй ме, О, Хоки от Горите; чуй ме, О…

С тъп ужас Катуел осъзна, че изкуфелият стар глупак, противно на всички инструкции, ще спомене цялата пасмина. На Диска имаше повече от деветстотин известни богове, а теолозите изследователи продължаваха да откриват нови всяка година. Можеше да продължи с часове. Паството вече започваше да тропа с крака.

Кели стоеше пред олтара с яростно изражение върху лицето. Катуел сръга Висшия Свещеник в ребрата, което не доведе до видим ефект, и тогава изви свирепо вежди към младия дякон.

— Спри го! — изсъска той. — Нямаме време!

— Боговете ще бъдат недоволни…

— Не толкова недоволни, колкото мен, а аз съм тук.

За един миг дяконът погледна лицето на Катуел и реши, че най-добре е после да се обяснява с боговете. Той потупа Висшия Свещеник по рамото и му прошепна нещо в ухото.

— … О, Стайкхегел, бог на, мм, самотните краварници; чуй ме, О… моля? Какво?

Шепот, шепот.

— Това е, мм, много неправилно. Много добре, отиваме направо до… мм, Рецитацията на Потеклото.

Шепот, шепот.

Висшият Свещеник се намръщи на Катуел, или поне натам, където мислеше, че се намира Катуел.

— Ох, добре. Мм, пригответе тамяна и благовонията за Опрощаването на Четворичния Път.

Шепот, шепот.

Лицето на Висшия Свещеник потъмня.

— Предполагам, че… мм, една кратка молитва, мм, е напълно немислима? — кисело рече той.

— Ако някои хора не предприемат нещо — сдържано каза Кели, — ще си имат неприятности.

Шепот.

— Не знам, сигурен съм — каза Висшият Свещеник. — Тогава хората въобще може да не си губят времето с религиозна… мм, церемония. Доведете проклетия слон тогава.

Дяконът погледна обезумял към Катуел и махна на стражите. Докато те, с викове и насочени тояги, караха плавно полюшващия се техен повереник напред, младият свещеник се промъкна до Катуел и пъхна нещо в ръката му.

Той погледна надолу. Беше шапка за плуване.

— Това необходимо ли е?

— Той е много набожен — каза дяконът. — Може да ни потрябва и шнорхел.

Слонът стигна до олтара и беше накаран, не много трудно, да коленичи. Той изхълца.

— Е, добре, къде е той? — сърдито попита Висшият Свещеник. — Нека свършваме с този… мм, фарс!

Зашепна тогава дяконът. Висшият Свещеник слушаше, кимна мрачно, взе жертвения си нож с бяла дръжка и го вдигна с две ръце над главата си. Цялата зала гледаше, притаила дъх. После отново го свали.

— Къде пред мен?

Шепот.

— Аз със сигурност нямам нужда от помощта ти, моето момче! Аз принасям в жертва мъже и момчета… и, мм, жени и животни… в продължение на цели седемдесет години, и когато вече не мога да използвам… мм, ножа, тогава може да ме сложите да си легна с лопата!

И той стовари острието с див замах, който, по абсолютна случайност, нарани леко слона в хобота.

Животното се събуди от приятния си, съзерцателен унес и изквича. Дяконът се обърна ужасен, за да се озове срещу две миниатюрни кръвясали очи, които гледаха кривогледо към разярения им хобот, и се изпари от олтара с един-единствен скок от място.

Слонът беше разярен. Смътни объркващи спомени заляха болната му глава — за огньове и крясъци, за хора с мрежи, и клетки, и копия, както и твърде много години, в които е теглил тежки дървени трупи. Той стовари туловището си върху каменния олтар и донякъде и за собствена изненада го разцепи на две, повдигна двете части във въздуха с бивните си, опита се безуспешно да изкорени една каменна колона и тогава, почувствал внезапна нужда от глътка чист въздух, се втурна сковано нататък из залата.

Той блъсна вратата с пълна сила, като кръвта му кипеше от вика на стадното чувство и от алкохола, и я откачи от пантите. С рамка, все още върху раменете си, и наклонен на една страна, той премина вътрешния двор, премаза външните порти, оригна се, затрещя през спящия град и още продължаваше бавно да набира скорост, когато подуши далечния, тъмен континент на Клач в нощния вятър и с вдигната опашка последва далечния зов на дома.

В залата отзад цареше прах, викове и суматоха. Катуел махна шапката от очите си и се изправи на ръце и колене.

— Благодаря ти — каза Кели, която лежеше под него. — И защо скочи върху мен?

— Първият ми инстинкт беше да те защитя, Ваше Величество.

— Да, може и да е било инстинкт, но… — Тя започна да казва, че може би слонът щеше да тежи по-малко, но видът на голямото му, сериозно и зачервено лице я възпря.

— Ще поговорим за това по-късно — рече тя, като се изправи и изтупа праха от себе си. — Междувременно, мисля, че ще минем и без жертвоприношението. Още не съм Ваше Величество, а само Ваше Височество, а сега някой би ли донесъл короната…

Зад гърба им щракна предпазител.

— Магьосникът ще си сложи ръцете там, където ще мога да ги виждам — каза дукът.

Катуел се изправи бавно и после се обърна. Дукът беше следван от половин дузина огромни, сериозни мъже, мъже от онзи тип, единствената роля в живота на които е да стърчат заплашително зад хора като дука. Те държаха една дузина огромни, сериозни арбалети, главното предназначение на които беше да изглеждат така, сякаш всеки момент ще изстрелят стрелите си.

Принцесата скочи на крака и се хвърли към чичо си, но Катуел я сграбчи.

— Не — тихо каза той. — Той не е човек, който ще те завърже и ще те хвърли в някое мазе, като даде достатъчно време на мишките да ти прегризат въжетата, преди прииждащата вода да го напълни. Това е човек, който убива веднага и на място.

Дукът се поклони.

— Мисля, че с право може да се каже, че това беше гласът на боговете — рече той. — Ясно, принцесата беше трагично смазана от палавия слон. Народът ще бъде разстроен. Лично аз ще обявя една седмица траур.

— Не можеш да направиш това, всички гости видяха…! — започна принцесата, почти разплакана.

Катуел поклати глава. Видя как стражите се движат сред тълпите объркани гости.

— Не са — каза той. — Ще се удивиш колко много не са видели. Особено, когато научат, че да бъдеш смазан трагично от немирен слон може да бъде заразно. Можеш да умреш от това дори и в леглото си.

Дукът се засмя любезно.

— Ти наистина си доста интелигентен за магьосник — каза той. — Така, аз просто предлагам изгнание…

— Това няма да ти се размине — каза Катуел. Помисли малко и после добави: — Е, най-вероятно ще ти се размине, но в смъртния си час ще съжаляваш за това и ще ти се иска…

Той млъкна. Челюстта му увисна.

Дукът се обърна наполовина, за да проследи погледа му.

— Е, магьоснико? Какво видя?

— Няма да ти се размине — истерично каза Катуел. — Тебе даже няма да те има тук. Това никога няма да се е случвало, разбираш ли?

— Наблюдавайте му ръцете — каза дукът. — Дори само пръстите да си мръдне, застреляйте ги.

Той отново се огледа, озадачен. Магьосникът беше прозвучал истински. Естествено, говореше се, че магьосниците могат да виждат неща, които не са тук…

— Няма никакво значение дали ще ме убиеш — забръщолеви Катуел, — защото утре аз ще се събудя в собственото си легло и това така или иначе няма да се е случило. То дойде през стената!

Нощта напредваше по Диска. Тя винаги беше там, разбира се, спотайвайки се из сенки, дупки и мазета, но едновременно с бавната дневна светлина, която се влачеше след слънцето, басейните и езерата на нощта се разрастваха, срещаха се и се сливаха.

Светлината на света на Диска се движи бавно поради огромното магическо поле. Светлината на света на Диска не е като светлината по другите места. Пораснала е малко, пообиколила е и не изпитва потребност да се втурва навсякъде. Тя знае, че колкото и бързо да върви, тъмнината винаги стига първа, така че не си дава много зор.

Полунощ се плъзгаше над пейзажа като кадифен прилеп. А по-бърз от полунощ, една миниатюрна искрица на фона на тъмния свят на Диска, Бинки бягаше след нея. Пламъци бучаха изпод копитата му. Под лъскавата му кожа като змии в олио играеха мускули.

Движеха се в мълчание. Изабел махна едната си ръка от около кръста на Морт и загледа как искрите блестят около пръстите й във всичките осем цвята на дъгата. Малки пращящи змийчета от светлина се спуснаха по ръката й и заискриха от краищата на косата й.

Морт спусна коня още по-ниско, като остави вряща облачна диря, която се проточи мили след тях.

— Сега вече знам, че полудявам — промърмори той.

— Защо?

— Току-що видях един слон там долу. Уауу! Виж, там горе пред нас се вижда Сто Лат.

Изабел надникна иззад рамото му към далечния лъч светлина.

— Колко време ни остана? — нервно попита тя.

— Не знам. Може би няколко минути.

— Морт, не съм те питала по-рано…

— Е?

— Какво ще правиш, когато стигнем там?

— Не знам — отвърна той. — Надявах се, че когато му дойде време го, нещо един вид само ще изникне.

— Е, и изникна ли?

— Не. Но времето още не е дошло. Магията на Албърт би могла да помогне. А и аз…

Куполът на реалността клекна над двореца като колабираща медуза. Гласът на Морт заглъхна в ужасена тишина. После Изабел каза:

— Е, аз мисля, че вече е почти време. Какво ще правим?

— Дръж се здраво!

Бинки се плъзна през разрушените порти на външния двор, препусна по калдъръма, последван от искряща диря и прескочи избитата врата на залата. Бисерната стена на преградата изникна заплашителна и премина като шока от студен душ.

Морт смътно видя Кели, Катуел и група едри мъже, които се втурнаха да си спасяват живота. Той разпозна чертите на дука и извади сабя, като скочи от седлото веднага щом изпускащият пара кон се закова на място.

— Да не си я докоснал с пръст! — изкрещя той. — Ще ти отсека главата!

— Това определено е много внушително — каза дукът и извади своята сабя. — Както и много глупаво. Аз…

Той млъкна. Погледът му се изцъкли. Политна напред. Катуел остави големия, сребърен свещник, с който добре си беше послужил, и извинително се усмихна на Морт.

Морт се обърна към стражите, а синият пламък от сабята на Смърт бръмчеше из въздуха.

— Някой друг да иска малко? — изръмжа той. Те отстъпиха, после се обърнаха и побягнаха. В мига, в който минаха през преградата, те изчезнаха. Там отвън също нямаше никакви гости. В истинската реалност залата беше тъмна и празна.

Четиримата бяха останали в едно полукълбо, което бързо ставаше все по-малко. Морт се примъкна до Катуел.

— Някакво предложение? — попита той. — Тук някъде трябва да имам вълшебна магия…

— Забрави за това. Ако сега опитам някаква магия тук, ще ни откъсне главите. Тази малка реалност е твърде малка, за да я задържи.

Морт се отпусна върху развалините от олтара. Чувстваше се празен, изчерпан. Един миг той гледа как цвърчащата стена на преградата се приближава още по-близо. Ще оцелее в нея, надяваше се той, и Изабел също ще оцелее. Катуел няма, но някакъв Катуел ще оцелее. Само Кели…

— Ще ме коронясват ли или не? — с леден глас попита тя. — Аз трябва да умра кралица! Ще бъде ужасно да съм мъртва и обикновена!

Морт я погледна с нефокусиран поглед, като се опитваше да си спомни за какво по дяволите говори тя. Изабел затърси из развалините зад олтара и се появи с доста поочукана златна диадема, украсена с малки диаманти.

— Това ли е? — попита тя.

— Това е короната — каза Кели, почти през сълзи. — Но няма нито свещеник, нито нищо.

Морт въздъхна дълбоко.

— Катуел, ако това е нашата собствена реалност, то можем да я пренаредим по начина, по който искаме, нали така?

— Какво имаше предвид?

— Сега ти си свещеник. Назови си бога.

Катуел се поклони и пое короната от Изабел.

— Вие всички ми се подигравате! — озъби се Кели.

— Извинявай — уморено рече Морт. — Денят беше доста дълъг.

— Надявам се да мога да го направя добре — тържествено каза Катуел. — Никога преди това не съм коронясвал някого.

— И мен никога преди това не са ме коронясвали!

— Хубаво — утешително каза Катуел. — Можем да се научим заедно. — Той започна да мърмори някаква внушителни думи на странен език. Всъщност, това беше проста магия за очистване на дрехите от бълхи, но — помисли си той — какво значение имаше, по дяволите. И после си помисли, божичко!, в тази реалност аз съм най-могъщият магьосник, който някога е съществувал, е, това вече ще бъде нещо, което да разправям на внуци… Той стисна зъби. Е, ще има някои закони, които ще бъдат променени в тази реалност, това е сигурно.

Изабел седна до Морт и пъхна ръка в неговата.

— Е? — тихо попита тя. — Това вече е времето. Нещо изникна ли само?

— Не.

Преградата беше спипала до повече от средата на залата, като се забави леко, докато неумолимо смля налягането на реалността — натрапница.

Нещо мокро и топло духна в ухото на Морт. Той посегна и докосна муцуната на Бинки.

— Доброто ми старо конче — рече той. — А аз нямам нито една бучка захар. Ще трябва сам да си намериш пътя до вкъщи…

Ръката му спря насред галенето.

— Всички можем да си идем вкъщи — каза той.

— Не МИСЛЯ, че на татко това много ще му хареса — каза Изабел, но Морт не й обърна внимание.

— Катуел!

— Да?

— Тръгваме си. Ти идваш ли? Ще продължиш да съществуваш, когато преградата се затвори.

— Една част от мен ще продължи — каза магьосникът.

— Това имах предвид — каза Морт и се метна върху гърба на Бинки.

— Но, ако говоря като частта, която няма да продължи да съществува, бих искал да се присъединя към вас — бързо рече Катуел.

— Аз възнамерявам да си остана тук и да умра в собственото си кралство — каза Кели.

— Какво възнамеряваш няма значение — каза Морт. — Изминах целия този път през Диска, за да те спася, ясно ли ти е, така че, ти ще бъдеш спасена.

— Но аз съм кралицата! — каза Кели. Неувереността изпълни очите й и тя се обърна към Катуел, който виновно наведе свещника си. — Чух те, че каза думите! Аз съм кралица, нали съм?

— О, да — незабавно отговори Катуел; и след това, тъй като се предполага думата на магьосника да е по-твърда и от чугун, добави целомъдрено: — Както и напълно очистена от всякакви гадинки.

— Катуел! — сряза го Морт. Магьосникът кимна, хвана Кели през кръста и буквално я настани върху гърба на Бинки. Като вдигна полите си на кръста, той се покачи зад Морт, пресегна се и премести Изабел зад гърба си. Конят затанцува по пода, негодуващ от свръхтовара, но Морт го обърна към счупената врата и го сръга напред.

Преградата ги последва, докато те изтопуркаха през залата и навън в двора, откъдето бавно се издигнаха. Бисерната й мъгла беше едва на метри разстояние и се затягаше сантиметър по сантиметър.

— Извинете — каза Катуел на Изабел и вдигна шапка. — Игнеус Катуел, Магьосник Първи Клас (НУ), Бивш Кралски Познавач, който много скоро сигурно ще бъде обезглавен. Случайно дали не знаете къде отиваме?

— В страната на татко — изкрещя Изабел, над вятъра по пътя им.

— Срещал ли съм го някога?

— Не бих казала. Щяхте да го запомните.

Върхът на дворцовата стена закачи копитата на Бинки, когато той, напрегнал мускули, се издигна още по-високо. Катуел отново се облегна назад, стиснал здраво шапката си.

— Кой е този господин, за когото говорим? — изкрещя той.

— Смърт — отвърна Изабел.

— Не…

— Да.

— О! — Катуел надникна към далечните покриви под тях и й се усмихна накриво. — Дали ще спести време, ако просто скоча сега?

— Той е много добър, като му посвикнеш — отбранително каза Изабел.

— Така ли? Мислите ли, че ще имаме тази възможност?

— Дръж се! — каза Морт. — Сега трябва да минаваме точно през…

Дупка, пълна с черен мрак, се втурна от небето и ги улови.

Преградата подскочи несигурно, празна като джоба на просяк, и продължи да се свива.

Входната врата се отвори. Изабел подаде глава навън.

— Вкъщи няма никой — каза тя. — Най-добре влезте.

Останалите трима се източиха в коридора. Катуел добросъвестно си изтри краката.

— Възмалка е — критично забеляза Кели.

— Вътре е много по-голяма — каза Морт и се обърна към Изабел. — Погледна ли навсякъде?

— Не мога да открия дори Албърт — каза тя. — Не си спомням някога да не е бил тук.

Тя се прокашля, припомнила си задълженията си на домакиня.

— Иска ли някой да пийне? — попита.

Кели не й обърна внимание.

— Очаквах най-малкото дворец — каза тя. — Голям и черен, с огромни тъмни кули. А не поставка за чадъри.

— В нея има коса — изтъкна Катуел.

— Нека идем в кабинета и да поседнем, и сигурна съм, че всички ще се почувстваме по-добре — бързо каза Изабел и отвори черната тапицирана врата.

Катуел и Кели прекрачиха прага, без да спират да се препират. Изабел хвана ръката на Морт.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Татко много ще се ядоса, ако ги открие тук.

— Ще измисля нещо — каза Морт. — Ще пренапиша автобиографиите или нещо подобно. — Той се усмихна немощно. — Не се безпокой. Ще измисля нещо.

Вратата се затръшва след него. Морт се обърна и се озова срещу ухилената физиономия на Албърт.

Големият кожен фотьойл зад писалището бавно се завъртя. Смърт погледна Морт над събрани пръсти. Когато се убеди, че е привлякъл цялото им, ужасено внимание, той каза:

— НАЙ-ДОБРЕ ЗАПОЧНИ ОЩЕ СЕГА.

Той се изправи и като че ли стана по-голям, когато стаята се смрачи.

— НЕ СИ ПРАВИ ТРУДА ДА СЕ ИЗВИНЯВАШ — добави той.

Кели зарови глава в пълните гърди на Катуел.

— ВЪРНАХ СЕ. И СЪМ ЯДОСАН.

— Господарю, аз… — започна Морт.

— МЛЪКВАЙ — каза Смърт. Той повика Кели с дръглив показалец. Тя се обърна да го погледне, с тяло, което не смееше да не се подчини.

Смърт посегна и докосна брадичката й. Ръката на Морт се премести върху сабята.

— ТОВА ЛИ Е ЛИЦЕТО, КОЕТО ПРАТИ ХИЛЯДА КОРАБА В МОРЕТО И ИЗГОРИ ВИСОКИТЕ КУЛИ НА ПСЕВДОПОЛИС? — зачуди се Смърт. Кели гледаше хипнотизирана червените точки — карфици, потънали мили дълбоко в тези тъмни очни гнезда.

— Ъ, моля да ме извините — каза Катуел, хванал почтително шапка по мексикански образец.

— Е? — попита Смърт, обезумял.

— Не е, господине. Трябва да мислите за друго лице.

— КАК СЕ КАЗВАШ?

— Катуел, господине. Магьосник съм, господине.

— МАГЬОСНИК СЪМ, ГОСПОДИНЕ — подигравателно каза Смърт. — МЪЛЧИ, МАГЬОСНИКО.

— Господине — Катуел отстъпи назад.

Смърт се обърна към Изабел.

— ДЪЩЕ, ОБЯСНИ МИ ПОВЕДЕНИЕТО СИ, ЗАЩО ПОМОГНА НА ТОЗИ ГЛУПАК?

Изабел нервно се поклони.

— Аз… го обичам, татко. Струва ми се.

— Ти ме обичаш? — попита Морт, удивен. — Никога не си го казвала!

— Не ми се струваше подходящото време — каза Изабел. — Татко, той не искаше…

— МЛЪКВАЙ.

Изабел сведе поглед.

— Да, татко.

Смърт заобиколи надуто писалището, докато не се изправи точно пред Морт. Вгледа се в него много дълго време.

После с едно неясно движение ръката му удари Морт през лицето и го събори на земята.

— АЗ ТЕ КАНЯ В ДОМА СИ — каза той, — ОБУЧАВАМ ТЕ, ХРАНЯ ТЕ, ОБЛИЧАМ ТЕ, ДАВАМ ТИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЗА КОИТО ДАЖЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА МЕЧТАЕШ, А ТИ МИ СЕ ОТПЛАЩАШ ТАКА. ПРЕЛЪСТЯВАШ ДЪЩЕРЯ МИ, ПРЕНЕБРЕГВАШ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА СИ, СЪЗДАВАШ ВЪЛНИ В РЕАЛНОСТТА, ЗА ИЗЛЕКУВАНЕТО НА КОИТО ЩЕ БЪДЕ НЕОБХОДИМ ЦЯЛ ВЕК. ТВОИТЕ НЕНАВРЕМЕННИ ДЕЙСТВИЯ ОБРЕКОХА ДРУГАРИТЕ ТИ НА ЗАБВЕНИЕ. БОГОВЕТЕ НЯМА ДА СЕ СЪГЛАСЯТ НА НИЩО ПО-МАЛКО. ОБЩО ВЗЕТО, ЛОШО НАЧАЛО ЗА ПЪРВАТА ТИ РАБОТА, МОМЧЕ.

Морт успя да се изправи в седнало положение, като се държеше за бузата. Тя гореше студена, като ледена комета.

— Морт — каза той.

— ЧЕ ДАЖЕ И ГОВОРИ! И КАКВО КАЗВА ТОЙ?

— Тях би могъл да ги пуснеш — каза Морт. — Те просто бяха замесени. Не беше тяхна вината. Ти би могъл да промениш това, така че…

— ЗАЩО ТРЯБВА ДА ГО ПРАВЯ? СЕГА ТЕ МИ ПРИНАДЛЕЖАТ.

— Ще се боря с теб за тях — каза Морт.

— МНОГО БЛАГОРОДНО. СМЪРТНИТЕ НЕПРЕКЪСНАТО СЕ БОРЯТ С МЕН. УВОЛНЕН СИ.

Морт се изправи на крака. Спомни си какво беше да си Смърт. Овладя усещането, остави го да излезе на повърхността…

— Не — каза той.

— А! ТИ МЕ ПРЕДИЗВИКВАШ КАТО РАВЕН, ТАКА ЛИ?

Морт преглътна. Но поне пътят беше чист сега. Когато се подхлъзнеш от скала, животът ти придобива много определена посока.

— Ако е необходимо — каза той. — А ако победя…

— АКО ПОБЕДИШ, ЩЕ ИМАШ ПРАВОТО ДА НАПРАВИШ КАКВОТО ПОИСКАШ — каза Смърт. — ПОСЛЕДВАЙ МЕ.

Той мина горделиво покрай Морт и излезе в хола.

Останалите четирима погледнаха Морт.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Катуел.

— Не.

— Не можеш да победиш господаря — каза Албърт. Той въздъхна. — От мен да го знаеш.

— Какво ще стане, ако изгубиш? — попита Кели.

— Няма да изгубя — отвърна Морт. — В това е проблемът.

— Татко иска той да победи — горчиво каза Изабел.

— Искаш да кажеш, че ще остави Морт да победи? — попита Катуел.

— О, не, няма да го остави да победи. Просто иска той да победи.

Морт кимна. Докато следваха тъмната фигура на Смърт, той размишляваше върху безкрайното бъдеще, в което щеше да служи на каквато и да беше загадъчната цел, която Създателят е имал предвид, и да живее извън Времето. Не можеше да вини Смърт, че иска да напусне работата си. Смърт беше казал, че костите не са задължителни, но може би това нямаше да има значение. Дали вечността щеше да е като дълъг период от време, или пък, всички ли животи — от лична гледна точка — бяха с абсолютно еднаква продължителност?

Здрасти, каза един глас в главата му. Спомняш ли си ме? Аз съм ти. Аз те забърках в това.

— Мерси — каза той горчиво. Останалите го погледнаха.

Можеш да се справиш с това, каза гласът. Ти имаш едно голямо предимство. Ти си бил той, а той никога не е бил ти.

Смърт профуча през коридора и влезе в Дългата Стая, а свещите послушно пламнаха, щом влезе.

— АЛБЪРТ.

— Господарю?

— ДОНЕСИ ЧАСОВНИЦИТЕ.

— Господарю.

Катуел сграбчи ръката на стареца.

— Ти си магьосник — изсъска той. — Не си длъжен да правиш каквото ти каже!

— На колко си години, момче? — попита Албърт мило.

— На двайсет.

— Когато станеш на моите години, ще гледаш по друг начин на избора си. — Той се обърна към Морт. — Извинявай.

Морт измъкна сабята си, острието й — почти невидимо на светлината от свещите. Смърт се обърна и се изправи с лице срещу него — един слаб силует на фона на извисяващата се лавица пясъчни часовници.

Протегна ръце. Косата изникна в тях с лек гръм.

Албърт се върна по една от пътеките, оградени от двете страни с рафтове, с два пясъчни часовника и безмълвно ги остави на поличка върху една от колоните.

Единият беше няколко пъти по-голям от обикновените пясъчни часовници — черен, слаб и украсен със сложен мотив от черепи и кости.

Това не беше най-неприятното нещо в него.

Морт вътрешно простена. Вътре в него не виждаше никакъв пясък.

По-малкият часовник до него беше доста обикновен и без никаква украса. Морт посегна КЪМ него.

— Може ли? — попита той.

— ЗАПОВЯДАЙ.

Името Морт беше гравирано върху горната половина на часовника. Той го вдигна на светлината и забеляза без никаква изненада, че почти не е останал пясък. Когато го поднесе до ухото си, стори му се, че дори над вечното бучене на милионите стъкленици, отмерващи човешки животи наоколо, той долавя шума от собствения си живот, който изтича завинаги.

Остави го много внимателно.

Смърт се обърна към Катуел.

— ГОСПОДИН МАГЬОСНИК, ТИ ЩЕ БЪДЕШ ТАКА ДОБЪР ДА ПРЕБРОИШ ДО ТРИ.

Катуел кимна мрачно.

— Сигурни ли сте, че всичко това не би могло да се уреди като седнем на масата… — започна той.

— НЕ.

— Не.

Морт и Смърт се въртяха внимателно един около друг, а отраженията им проблясваха през купчините пясъчни часовници.

— Едно — каза Катуел.

Смърт заплашително замахва с косата си.

— Две.

Остриетата се срещнаха насред въздуха с такъв звук, все едно котка се плъзна по стъкло на прозорец.

— И двамата излъгаха! — каза Кели.

Изабел кимна.

— Разбира се — каза тя.

Морт отскочи назад и описа със сабята си твърде бавна дъга, която Смърт с лекота отби, превръщайки париращия си удар в коварно ниско замахване, което пък Морт отбягна само с непохватен скок от място.

Въпреки че косата не е сред най-изявените оръжия за водене на война, всеки, който е бил на губещата страна на, да кажем, селско въстание, знае, че в опитни ръце тя е страшна. След като този, в чиито ръце е тя, веднъж вече е замахнал и я е завъртял, никой — в това число и той самият — не може да бъде напълно сигурен къде е острието сега и къде ще бъде в следващия момент.

Смърт настъпи, ухилен. Морт се сви, за да отбегне удар на височината на главата и се хвърли настрани, а зад гърба си чу дрънчене, когато острието на косата закачи един часовник от най-близката лавица…

… в една тъмна уличка в Морпорк един предприемач-каналджия се хвана за гърдите и се строполи напред в каруцата си…

Морт се претърколи и се изправи, размахал сабя с две ръце над главата си, мрачно развеселен, щом Смърт побягна назад по шахматно наредените плочки. Дивият замах разсече една полица; един след друг тежките часовници започнаха да се изплъзват към пода. Със замъглен поглед Морт видя как Изабел се втурна покрай него, за да ги улови…

… някъде из Диска четирима души като по чудо избегнаха смъртта от падане…

… и тогава той се затича напред, възползвал се от преимуществото си. Движенията на ръцете на Смърт представляваха неясно петно, за да отбиват всеки удар и набег, и тогава той премести ръце върху косата и описа дъга нагоре с нея, която Морт тромаво отбягна. Той нащърби един пясъчен часовник с дръжката на косата си и го запрати през стаята…

… в планините Рамтоп един овчар на тарги, който търсеше на лампа изгубена крава във високите ливади, се подхлъзна и полетя надолу от височина хиляда стъпки…

… Катуел се хвърли напред и с една отчаяно протегната ръка улови падащия часовник, падна на пода и се просна по корем…

… един чворест чинар загадъчно изникна под пищящия овчар и прекъсна падането му, отстранявайки основните му проблеми — смъртта, съдът на боговете, несигурността от Рая и т.н. — и заменяйки ги със сравнително по-простия проблем да се изкачи обратно около сто стъпки по гола, ледена скала в непрогледен мрак.

Настъпи кратка пауза, когато съперниците се отдръпнаха един от друг и отново се завъртяха, като търсеха удобен случай.

— Сигурно можем да направим нещо? — попита Кели.

— Морт така или иначе ще изгуби — отвърна Изабел и поклати глава. Катуел изтърси сребърния си свещник от провисналия си ръкав и замислено го запремята от ръка в ръка.

Смърт вдигна заплашително коса, като абсолютно случайно счупи един часовник с рамото си…

… в Бес Пеларжик главният Императорски инквизитор политна назад в собствената си киселинна яма…

… после замахна отново и този път Морт избягна удара с невероятен късмет. Но само толкова. Той усещаше горещата болка в мускулите си и сковаващата сивота на отровата от умората в мозъка си — две пречки, с които Смърт не трябваше да се съобразява.

Смърт забеляза.

— ПРЕДАЙ СЕ — каза той. — МОГА ДА БЪДА СНИЗХОДИТЕЛЕН.

За да илюстрира това той замахна в хоризонтална посока — удар, който Морт улови непохватно с крайчеца на сабята си. Острието на косата отскочи нагоре и пръсна един часовник на хиляди късчета…

… Дукът на Сто Хелит се хвана за сърцето, усети леденото пробождане на болката, изпищя нечуто и се прекатури от коня си…

Морт отстъпи назад, докато не усети грубата каменна колона до врата си. Пясъчният часовник на Смърт с обезсърчаващо празните си половини беше на няколко сантиметра от главата му.

Самият Смърт не обръщаше кой знае колко внимание. Той замислено гледаше надолу към натрошените останки от живота на Дука.

Морт изкрещя и замахна нагоре със сабя, съпътстван от слабите възгласи на заобикалящите, които от известно време очакваха той да направи точно това. Дори и Албърт изръкопляска с набръчканите си ръце.

Но вместо звъна на стъкло, който Морт очакваше… не последва нищо.

Той се обърна и опита отново. Острието мина точно през часовника, без да го счупи.

Промяната в строежа на въздуха го накара да завърти сабя настрани и назад и то точно навреме, за да отбие един гаден удар надолу. Смърт отскочи назад навреме, за да парира обратния замах на Морт, който беше бавен и немощен.

— ТАКА СВЪРШВА ВСИЧКО, МОМЧЕ.

— Морт — каза Морт. Той погледна нагоре.

— Морт — повтори той и рязко вдигна сабята си нагоре в такъв удар, който разряза дръжката на косата на две. Гневът заклокочи и се надигна у него. Ако ще мре, поне да умре с името си.

— Морт, копеле такова! — изкрещя той и се метна право напред към ухиления череп със сабя, която бръмчеше в сложен танц от синя светлина. Смърт залитна назад, със смях, свит под дъжда от яростни удари, които накълцаха дръжката на косата му на още повече парчета.

Морт го обикаляше, нападаше го и удряше, и смътно долавяше, дори и през червените мъгли на яростта, че Смърт следва всяко едно негово движение, хванал осиротялото острие на косата си като сабя. Сгоден случай не изникваше, а двигателят на гнева му нямаше да издържи дълго. Никога няма да го победиш, каза си той. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го отблъснеш за известно време. А и да изгубиш е може би по-добре, отколкото да победиш. Все едно, на кого му е притрябвала вечността?

През завесата на умората той видя как Смърт се изправи в целия си костелив ръст и замахна с острието в бавна, спокойна дъга, така, сякаш то се движеше през захарен петмез.

— Татко! — изпищя Изабел.

Смърт обърна глава.

Може би съзнанието на Морт приветства перспективата за живота, който го очакваше, но тялото му, което може би усещаше, че то ще е което ще изгуби най-много от тази работа, възрази. То вдигна въоръжената си ръка в неудържим удар нагоре, който изби косата от ръката на Смърт, след което го прикова към най-близката колона.

Във внезапната тишина Морт осъзна, че вече не чува натрапчивия тих шум, който през последните десет минути беше стоял точно на прага на слуха му. Очите му се стрелнаха настрани.

Последните песъчинки от часовника му изтичаха.

— УДРЯЙ.

Морт вдигна сабя и погледна в двойния син огън.

Отпусна сабя.

— Не.

Смърт изстреля крак в слабините му с такава скорост, че дори и Катуел премигна.

Морт безмълвно се сви на топка и се преметна на пода. През сълзи той видя как Смърт се приближава, с острието от косата в едната си ръка и с пясъчния часовник на Морт — в другата. Видя Кели и Изабел отместени презрително настрани, когато направиха опит да го хванат за плаща. Видя Катуел, ръгнат в ребрата с лакът, и свещника, който издрънча върху плочките.

Смърт се изправи над него. Върхът на острието му кръжи един миг пред погледа на Морт, след което се вдигна нагоре.

— Ти си прав. Справедливост не съществува. Съществуваш само ти.

Смърт се поколеба, после бавно отпусна коса. Обърна се и погледна Изабел в лицето. Тя трепереше от гняв.

— ИСКАШ ДА КАЖЕШ?

Тя изгледа кръвнишки Смърт в лицето и после ръката й се залюля назад, залюля се настрани, после напред и се сви със звук, като от кутия със зарове.

Нищо не може да се сравни с оглушителната тишина, която го последва.

Кели затвори очи. Катуел се извърна настрани и закри глава с ръце.

Смърт вдигна ръка към черепа си, много бавно.

Гърдите на Изабел се вдигаха и спускаха по начин, който трябваше да накара Катуел да се откаже от магията заради живота си.

Най-после, с глас, дори по-глух от обикновено, Смърт попита:

— ЗАЩО?

— Ти казваше, че ако се забъркаш със съдбата на един човек, това може да унищожи целия свят — каза Изабел.

— ДА?

— Ти се оплете с неговата. И с моята. — Тя посочи с разтреперан пръст отломките от часовниците по пода. — И с тези също.

— Е, И?

— Какво ще искат боговете в замяна на това?

— ОТ МЕН?

— Да!

Смърт изглеждаше изненадан.

— БОГОВЕТЕ НЕ МОГАТ ДА ИСКАТ НИЩО ОТ МЕН. ДОРИ И БОГОВЕТЕ ОТГОВАРЯТ ПРЕД МЕН В КРАЙНА СМЕТКА.

— Не е много честно, нали? Боговете не ги ли е грижа за справедливостта и милостта? — отяде му се Изабел. Без никой да я забележи, тя беше взела сабята.

Смърт се ухили.

— АДМИРИРАМ УСИЛИЯТА ТИ — каза той, — НО ТЕ СА БЕЗПОЛЕЗНИ. ОТДРЪПНИ СЕ.

— Не.

— ТРЯБВА ДА ЗНАЕШ, ЧЕ ДОРИ И ЛЮБОВТА НЕ Е ЗАЩИТА СРЕЩУ МЕН. СЪЖАЛЯВАМ.

Изабел вдигна сабята.

— Ти съжаляваш?

— КАЗАХ, ОТДРЪПНИ СЕ.

— Не. Ти просто си отмъщаваш. Не е честно!

Смърт наведе череп за един миг, после погледна нагоре с гневен поглед.

— ЩЕ ПРАВИШ КАКВОТО ТИ КАЖА.

— Няма.

— ПРАВИШ НЕЩАТА МНОГО ТРУДНИ.

— Добре.

Смърт барабанеше нетърпеливо с пръсти по острието на косата, като мишка, която танцува „степ“ в тенекиена кутия. Той като че ли мислеше. Погледна към Изабел, изправена над Морт, после се обърна и погледна останалите, свити до една полица.

— НЕ — най-накрая каза той. — НЕ. НА МЕН НЕ МОЖЕ ДА МИ БЪДЕ ЗАПОВЯДВАНО. МЕН НЕ МОГАТ ДА МЕ ПРИНУЖДАВАТ. ЩЕ ПРАВЯ САМО ТОВА, КОЕТО ЗНАМ, ЧЕ Е РЕДНО.

Той махна с ръка и сабята избръмча от ръката на Изабел. Направи още един сложен жест и самото момиче беше вдигнато и притиснато внимателно, но здраво към най-близката колона.

Морт видя как тъмният жътвар отново се приближава към него, а острието замахна назад за последния удар. Той се надвеси над момчето.

— НЕ ЗНАЕШ КОЛКО МЕ НАТЪЖАВА ТОВА — каза той.

Морт се вдигна на лакти.

— Може и да знам — каза той.

Няколко секунди Смърт го гледа изненадано, после започна да се смее. Звукът заподскача зловещо из стаята, като отекваше по лавиците, когато Смърт, който продължаваше да се смее като земетресение в гробище, вдигна пясъчния часовник на Морт пред очите на собствения му притежател.

Морт се опита да фокусира погледа си. Видя как последната песъчинка се плъзна по гладката повърхност, поколеба се на ръба и после падна, като се въртеше на бавни обороти, надолу към дъното. Восъчната светлина едва-едва проблесна по миниатюрните й кварцови страни, докато тя плавно се премяташе надолу. Приземи се безшумно и изрови също така миниатюрен кратер.

Светлината в погледа Смърт пламтеше, докато не изпълни зрението на Морт, а звукът от смеха му разтърси вселената.

И тогава Смърт обърна обратно пясъчния часовник.

И още веднъж голямата зала на Сто Лат гореше ослепително от светлината на свещите и гърмеше от музиката.

Когато гостите се струпаха надолу по стълбите и тръгнаха към студения бюфет, Началникът на Церемонията продължи с неуморимия си глас да представя онези, които, поради извинителни причини или най-обикновена разсеяност, бяха дошли по-късно. Като например:

— Кралският Познавач, Началник на Кралската Спалня, Негова Иписсиссумус Игнеус Катуел, Магьосник Първи Ранг (НУ).

Катуел се приближи към кралската двойка, ухилен, с огромна пура в ръка.

— Мога ли да целуна булката? — попита той.

— Ако е позволено на магьосниците — отвърна Изабел и подаде буза.

— Ние мислим, че фойерверките бяха прекрасни — каза Морт. — А и се надявам, че скоро ще могат да възстановят външната стена. Не се съмнявам, че ще можеш да се ориентираш до храната.

— Напоследък изглежда много по-добре — каза Изабел зад неизчезващата си усмивка, когато Катуел изчезна сред тълпата.

— Определено много може да се каже за това да си единственият човек, който не си прави труда да се подчинява на кралицата — каза Морт, докато размени поглед с някакъв минаващ благородник.

— Казват, че той е истинската власт зад трона — каза Изабел. — Височайша нещо-си.

— Височайша мас — разсеяно каза Морт. — Забелязваш ли как той не прави никакви магии напоследък?

— Млъквай, ето я идва.

— Нейно Върховно Величество, Кралица Келирехенна I, Господар на Сто Лат, Регент на Осемте Протектората и Императрица на Дълго Тънко Дебатираното Парче Централно от Сто Керриг.

Изабел направи реверанс. Морт се поклони. Кели засия насреща им. Те нямаше начин да не забележат, че малко са й повлияли и са я посвикнали да носи дрехи, които поне най-общо следват формите й, и да избягва прически, които приличаха на потомството на ананас и захаросан пашкул.

Тя докосна Изабел по бузата, после отстъпи назад и огледа Морт отгоре до долу.

— Как е Сто Хелит? — попита тя.

— Чудесно, чудесно — отвърна Морт. — Но ще трябва да направим нещо с мазетата. Покойният ви чичо е имал някои странни… хобита и…

— Тя има предвид теб — прошепна Изабел. — Това ти е официалното име.

— Предпочитах Морт — рече Морт.

— А и такъв интересен герб — каза кралицата. — Кръстосани коси върху пясъчен часовник, изправен на траурен фон. Доста затрудни Кралския Колеж.

— Не че имам нещо против да съм дук — каза Морт. — Шокиращото е, че ще бъда женен за дукеса.

— Ще свикнеш.

— Надявам се да не свикна.

— Добре. А сега, Изабел — каза Кели и стисна челюст, — щом ще се движиш в кралски среди, има някои хора, с които просто трябва да се срещнеш…

Изабел изгледа отчаяно Морт, докато тълпата я поглъщаше, и скоро се изгуби от погледа му.

Морт прокара пръст по ръба на яката си, огледа се на всички страни и после се втурна към един засенчен от папрати ъгъл, близо до края на бюфета, където би могъл да остане на спокойствие известно време.

Зад гърба му Началникът по Церемонията прочисти гърло. Очите му придобиха далечен, безжизнен поглед.

— Крадецът на Души — каза той с далечния глас на някой, ушите на когото не чуват това, което устата му казва: — Разрушителят на Империи, Поглъщащият Океани, Присвояващият си Години, Неизбежната Реалност, Жътварят на Човечеството…

— ДОБРЕ, ДОБРЕ. МОГА И САМ ДА СЕ ОПРАВЯ ВЪТРЕ.

Морт спря, наполовина поднесъл студен крак от пуйка към устата си. Не се обърна. Не беше нужно. Не можеше да сбърка този глас, по-скоро почувстван, отколкото чут, или начина, по който въздухът изстина и се стъмни. Приказките и музиката на сватбения прием се забавиха и отмряха.

— Мислехме, че няма да дойдеш — каза той на една декоративна папрат.

— НА СВАТБАТА НА СОБСТВЕНАТА СИ ДЪЩЕРЯ? КАКТО И ДА Е, ТОВА Е ПЪРВИЯТ ПЪТ, КОГАТО ПОЛУЧИХ ПОКАНА ЗА НЯКЪДЕ. СЪС ЗЛАТО ПО КРАЯ, RSVP16 И ВСИЧКО ОСТАНАЛО.

— Да, но след като не дойде на службата…

— ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЯМА ДА Е МНОГО УМЕСТНО.

— Е, да, и аз така мисля…

— ОТКРОВЕНО КАЗАНО, АЗ СИ МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ОЖЕНИШ ЗА ПРИНЦЕСАТА.

Морт се изчерви.

— Говорихме за това — каза той. — После си помислихме, че само защото случайно спасяваш една принцеса, не трябва да се хвърляш с главата напред.

— МНОГО МЪДРО. ТВЪРДЕ МНОГО МЛАДИ ЖЕНИ СКАЧАТ В РЪЦЕТЕ НА ПЪРВИЯ МЛАД МЪЖ, КОЙТО ГИ БУДИ СЛЕД СТОГОДИШЕН СЪН, НАПРИМЕР.

— И, ами, помислихме си, че общо взето, ами, след като веднъж вече опознах Изабел, ами…

— ДА, ДА, СИГУРЕН СЪМ. ОТЛИЧНО РЕШЕНИЕ. КАКТО И ДА Е, РЕШИХ ДА НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ПОВЕЧЕ ОТ РАБОТИТЕ НА ХОРАТА.

— Наистина ли?

— ОСВЕН ОФИЦИАЛНО, РАЗБИРА СЕ. ЗАМЪГЛЯВАШЕ ПРЕЦЕНКИТЕ МИ.

Една кокалеста ръка се появи на крайчеца на зрението на Морт и майсторски се заби в пълнено яйце. Морт се завъртя.

— Какво стана? — попита той. — Трябва да знам! В един миг бяхме в Дългата Стая, а в следващия бяхме на поле извън града, и бяхме наистина ние! Искам да кажа, реалността беше променена така, че да се нагоди с нас! Кой го направи?

— ПОПРИКАЗВАХ СИ С БОГОВЕТЕ.

Смърт изглежда се чувстваше неудобно.

— О! Ти си го направил, така ли? — попита Морт.

Смърт отбягваше погледа му.

— ДА.

— Сигурно не са били много доволни.

— БОГОВЕТЕ СА СПРАВЕДЛИВИ. ОСВЕН ТОВА СА САНТИМЕНТАЛНИ. АЗ САМИЯТ НИКОГА НЕ УСПЯХ ДА ГО НАУЧА. НО ТИ ОЩЕ НЕ СИ СВОБОДЕН. ТРЯБВА ДА СЕ ПОГРИЖИШ ИСТОРИЯТА ДА СЕ СЛУЧИ.

— Знам — каза Морт. — Да се обединят кралства и т.н.

— НАЙ-НАКРАЯ МОЖЕ И ДА СЪЖАЛИШ, ЧЕ НЕ СИ ОСТАНАЛ С МЕН.

— Аз наистина научих много — призна Морт. Той вдигна ръка към лицето си и разсеяно погали четирите тънки бели белега на бузата си. — Но мисля, че не съм направен за тази работа. Виж, наистина съжалявам…

— ИМАМ ПОДАРЪК ЗА ТЕБ.

Смърт остави чинията си с ордьоври и затършува из загадъчните гънки на робата си. Когато ръката му на скелет се появи, между палеца и показалеца си държеше малък глобус.

Беше широк около три инча17. Би могъл да бъде най-голямата перла на света, само дето повърхността му представляваше подвижен водовъртеж от сложни сребърни форми, завинаги на границата да се превърнат в нещо познаваемо, но винаги успяваха да го избягнат.

Когато Смърт го пусна в протегнатата длан на Морт, той беше изненадващо тежък и леко топъл.

— ЗА ТЕБ И ЖЕНА ТИ. СВАТБЕН ПОДАРЪК. ЗЕСТРА.

— Красив е! Ние си мислехме, че сребърната поставка за препечен хляб е от теб.

— ТОВА Е ОТ АЛБЪРТ. СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ ТОЙ НЯМА МНОГО ГОЛЯМО ВЪОБРАЖЕНИЕ.

Морт продължаваше да премята глобуса в ръце. Формите, врящи вътре в него, като че ли отговаряха на докосването му, и изпращаха малки ивици светлина, виещи се през повърхността, към пръстите му.

— Това перла ли е? — попита той.

— ДА. КОГАТО НЕЩО ДРАЗНИ СТРИДАТА И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОТСТРАНЕНО, ГОРКОТО НЕЩО ГО ПОКРИВА С ЛИГА И ГО ПРЕВРЪЩА В ПЕРЛА. ТОВА Е ПЕРЛА С ДРУГ ЦВЯТ. ПЕРЛА НА РЕАЛНОСТТА. ЦЯЛАТА ТАЗИ БЛЯСКАВА МАТЕРИЯ Е СКРИТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. БИ ТРЯБВАЛО ДА Я РАЗПОЗНАЕШ — В КРАЯ НА КРАИЩАТА, ТИ Я СЪЗДАДЕ.

Морт внимателно я подхвърляше от ръка в ръка.

— Ще я сложим при дворцовите бижута — каза той. — Не са чак толкова много.

— ЕДИН ДЕН ТОВА ЩЕ БЪДЕ СЕМЕТО НА НОВА ВСЕЛЕНА.

Тя се изплъзна от ръцете на Морт, но той се наведе със светкавични рефлекси и я улови преди да се разбие в плочите.

— Какво?

— НАЛЯГАНЕТО НА ТАЗИ РЕАЛНОСТ Я ДЪРЖИ КОМПРЕСИРАНА. МОЖЕ ДА ДОЙДЕ ВРЕМЕ, КОГАТО ВСЕЛЕНАТА ЩЕ СВЪРШИ И РЕАЛНОСТТА ЩЕ УМРЕ, И ТОГАВА ТАЗИ ТУК ЩЕ ЕКСПЛОДИРА И… КОЙ ЗНАЕ? ПАЗИ Я. ОСВЕН ПОДАРЪК ЗА НАСТОЯЩЕТО, ТЯ Е И БЪДЕЩЕ.

Смърт наклони череп на една страна.

— ТОВА Е НЕЩО МАЛКО — добави той. — А МОЖЕШЕ ДА ИМАШ ВЕЧНОСТТА.

— Знам — каза Морт. — Имах голям късмет.

Той много внимателно я постави на отрупаната с храна маса, между яйцата от пъдпъдък и наденичките.

— ИМА ОЩЕ ЕДНО НЕЩО — каза Смърт. Той отново бръкна под плаща си и извади една продълговата форма, неумело увита и завързана с връв.

— ЗА ТЕБ Е — каза той. — ЛИЧНО. НИКОГА НЕ СИ ПРОЯВЯВАЛ ИНТЕРЕС КЪМ НЕЯ. ДА НЕ БИ ДА СИ СИ МИСЛЕЛ, ЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА?

Морт разви пакета и осъзна, че държи малка, подвързана в кожа книга. Отстрани с релефни букви в блестящо, златно листо, беше написана една-единствена дума: Морт.

Той прелисти назад през празните страници, докато не откри малката следа мастило, която се виеше надолу по страницата, и зачете: