"Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)" - читать интересную книгу автора (Пратчет Тери)

Глава 13Земя под Вълните

Кралицата закрачи през торфа към Тифани. Където стъпеше, веднага блясваше слана. Една малка частица от Тифани, която все още не беше престанала да мисли, отбеляза: Сутринта тази трева ще е попарена. Тя убива моя торф.

— Само като се замислиш, целият живот на човека не е нищо повече от сън — каза кралицата със същия онзи вбесяващо спокоен и любезен глас. Тя приседна на падналите камъни и продължи:

— Как бленувате само вие, хората. Бленувате, че сте умни. Бленувате, че сте значими. Бленувате, че сте специални. Знаеш ли, още малко и ще излезете по-добри и от сънтутниците. Най-малкото вие със сигурност имате повече въображение. Изглежда трябва да съм ви благодарна.

— За какво? — Тифани гледаше в ботушите си. Ужасът я сковаваше цялата като с нажежени до червено струни. Нямаше накъде да се бяга.

— Досега не бях осъзнавала, колко чудесен е вашият свят — говореше Кралицата. — А пък сънтутниците… е, фактически те не са много повече от ходещи сюнгери. Светът им е вехт. Още малко му остава и ще умре. Не им е останала изобретателност. С малко помощ от моя страна твойте хора ще се справят много по-добре. Защото, виждаш ли, вие не преставате да сънувате. Ти, вчастност, цялото време сънуваш. Картината ти за света е пейзаж центриран около самата теб, нима не е така? Изумително. Виж се само — с тази ужасна рокля и тези нелепи ботуши. А си въобразяваш, че можеш да нахлуеш в моя свят, въоръжена само с кухненски тиган. Ах, този блян за Смелото Момиченце Спасяващо Малкото Си Братче. Мислила си се за героиня на приказка, а? Обаче го изостави. Знаеш ли, да се срутят върху ти милиарди тонове морска вода ще е като да ти падне върху главата цяла планина от желязо, как мислиш?

Тифани не можеше да мисли. Главата и беше пълна с нажежена розова мъгла. Не беше сработило.

Някъде там в мъглата беше Третият и Акъл, който настояваше да бъде чут.

— Измъкнах Роланд. — промълви тя, все тъй свела поглед в ботушите си.

— Той обаче не е твой — отбеляза Кралицата — Той е, нека погледнем истината в очите, едно доста тъпо момче с голямо червено лице, а мозъкът му е същинска свинска лой, съвсем като баща си е. И за да спасиш този разглезен тъпунгер ти заряза малкото си братче с шайка кокошкари.

Нямаше време! — крещеше й Третият Акъл. Нямаше как хем да стигнеш до него хем да се върнеш във фара! Ти и така едва се измъкна! И все пак измъкна Роланд! Това беше разумното нещо в случая! Няма защо да се чувстваш виновна! Какво е по-добре, да се опиташ да спасиш брат си и да си смела, сърцата, глупава и мъртва, или пък да спасиш момчето и да си смела, сърцата, здравомислеща и жива?

Но пък нещо друго в нея каза, че да е глупава и мъртва щеше да е по-… правилно. Нещо й натякваше: И на Мама ли ще кажеш, че си видяла, че нямало време да спасиш братчето си и затова вместо него си спасила някого си другиго? И дали ще й хареса на нея тази твоя разсъдителност? Това да си права, не винаги върши работа.

Това е Кралицата! — скастри я Третият Акъл. Нейният глас е! Сякаш те хипнотизира! Я спри да я слушаш!

— Предполагам, че не си виновна, че си толкова студена и безсърдечна — пак подхвана Кралицата — Вероятно това е заради родителите ти. Изглежда те изобщо не са ти отделяли достатъчно внимание. А и колко жестоко беше от тяхна страна да завъдят Уентуърт. Трябваше да са по-внимателни. И са те оставили да изчетеш твърде много думи. Не може да е на добро за един подрастващ ум да знае думи като „парадигма“ и „есхатологически“. Това неизбежно води до поведение като твойто, когато употреби братчето си за стръв. — Кралицата въздъхна — Наистина е прискърбно, че такива неща се случват постоянно. Би трябвало да се радваш, че не те е сполетяло нещо по-лошо от това да станеш дълбоко интровертна и социално неинтегрирана.

Тя стана и заобиколи Тифани.

— Колко тъжно — продължаваше тя — В съня си ти си силна, здравомислеща, логична… ти си някой, който винаги си има парче канап. Това обаче е само извинение, че не си наистина човечна и чувствителна. Ти си цялата само мозък, а сърцето никакво го няма. Дори не заплака, когато умря Баба Болежкова. Твърде много мислиш, а сега безценното ти мислене те подведе. Така че аз мисля, че е най-добре просто да те убия, как мислиш?

Намери някой камък! — изпищя Третият Акъл. Удари я!

В здрача Тифани можеше да различи още фигури. Някои от хората от летните картинки бяха там. Както и сънтутници, конникът без глава и Женищата Земни Пчели. Покрай нея слана покриваше земята.

— Мисля, че тук ще ни хареса. — рече Кралицата.

Мраз запълзя по краката на Тифани. Третият и Акъл, вече съвсем прегракнал, викна: Направи нещо!

Трябваше да бъде по-организирана. Мислите и бяха мътни. Не биваше да се надявам на сънища. Или пък… може би трябваше да бъда по-човечна. Повече… да чувствам. Тогава обаче нямаше как да заплача! То просто… тъй и не ми дойде! И как да спра да мисля? Ами да мисля за това как мисля? Или дори да мисля за това как мисля за това как мисля?

Видя насмешката в очите на Кралицата и си помисли: Кой ли от тези, които мислят всичко това, съм самата аз?

И всъщност има ли ме изобщо мене?

Облаци се ширеха по небето като леке. Затулваха звездите. Същите онези мастилено-черни облаци от замръзналия свят, кошмарните облаци. Заваля. Градушка. Биеше торфа като с куршуми и го превръщаше в белезникава кал. Вятърът виеше като глутница псета на мрака.

С мъка Тифани пристъпи една крачка напред. Калта полепваше по ботушите и.

— Последен напън на волята, а? — подигра я отстъпвайки Кралицата.

Тифани се опита да направи още една стъпка, но не можа. Тя беше толкова премръзнала и преуморена. Усещаше, как същината й чезнеше, губеше се…

— Колко тъжно, да свършиш по този начин — промълви Кралицата.

Тифани падна по лице в замръзващата кал.

Дъждът се усили, жилейки я като с игли, блъскайки по главата й, стичайки се като ледени сълзи по бузите й. Така я подкара, че я остави без дъх.

Чувстваше как студът изсмуква от нея всичката останала й топлинка. Друго усещане не й беше останало, освен само една музикална нота. Звучеше като миризмата на снега или като искрица мраз. Висока, тънка и пронзителна.

Не усещаше земята под себе си и над нея нищичко не се виждаше. Нямаше дори звезди. Облаците бяха затулили всичко.

Беше й толкова студено, че вече не можеше да усеща студа, нито пък пръстите си. Една мисъл успя да си пробие път през скования и от студ мозък. Има ли ме изобщо? Да не би само мислите ми да сънуват за мен?

Тъмнината ставаше все по-черна. Никоя нощ не е била толкова черна, никоя зима толкова студена. Беше по-студено, отколкото през суровите зими, когато всичко потъваше в сняг и Баба Болежкова обикаляше от пряспа на пряспа, търсейки топли тела. Овцете можеха да оцелеят под снега, ако овчарят си знае работата, обичаше да казва Баба. Снегът пазеше от замръзване, а овцете оцеляваха в дълбоки дупки под пръхкавия сняг, докато мразовитият вятър духаше безопасно отгоре.

Сега обаче беше студено като през онези дни, когато дори сняг не можеше да навали, а вятърът беше самият чист студ, разнасящ ледунки през торфа. Такива бяха смъртоносните дни на ранната пролет, когато ягненето вече беше започнало, а зимата се завръщаше с вой…

Мракът беше навсякъде, беззвезден и безнадежден.

Имаше само едно светло петно в далечината.

Една единствена звезда. Далече отдолу. И тя се движеше…

Разгаряше се все по-ярка в бурната нощ.

Лъкатушеше, докато наближаваше.

Тишина обзе Тифани и тя потъна дълбоко в сече си.

Тишината миришеше на овце, на терпентин и на тютюн.

И тогава… ето го движението, все едно много бързо потъва надолу в земята.

И още нежна топлина и, само за миг, шум от вълни.

И собственият й глас прозвуча в главата и.

Тази земя е в костите ми.

Земя под вълните.

Белота.

Виеше се посред топлата плътна тъмнина около нея, приличаше на сняг, но беше ситна като прах. Трупаше се някъде под нея, където тя видя да се белее нещо смътно.

Някакво създание, приличащо на фунийка сладолед с много пипала, профуча покрай нея и отмина.

Под водата съм, досети се Тифани.

Помня…

Ето, милиони години тя се утаява под морето, новата земя раждаща се изпод океана. Това не е сън. Това е… памет. Земята под вълните. Милиони и милиони мънички черупки…

Тази земя е жива.

И по цялото това време Тифани подушваше топлия успокоителен мирис на овчарската колиба и усещането, че я държат невидими ръце.

Белотата отдолу се надигна над главата й, но на нея и беше уютно. Чувстваше се като в мъгла.

Сега съм вътре във варовика, като кремък, като варовче…

Тя не беше сигурна колко време прекара в дълбоката топла вода, че и дали изобщо беше минало някакво време, или пък милиони години бяха отминали за секунда, но пак се усети движение и този път то беше издигане.

Още спомени заляха ума и.

Винаги е имало кой да наглежда границите. Никой не беше избирал да прави това. Беше избрано вместо тях. Все някой трябваше да има грижата. Понякога трябваше да се борят. Понякога трябваше да говорят за тези, които нямат свой глас…

Тя отвори очи. Все още беше легнала в калта, а Кралицата се беше надвесила над нея и й се надсмиваше на фона на бушуващата буря.

На нея обаче й беше топло. Всъщност се усещаше нажежена до червено от гняв… гняв заради попарения торф, заради собствената и глупост, гняв срещу тази прекрасна твар, която умееше само да контролира.

Тази… твар се опитваше да й вземе света.

Всички вещици са себични, беше й казала Кралицата. Третият Акъл на Тифани обаче заяви: Тогава направи от себичността си оръжие! Нека всички неща станат твои! Нека животът и сънищата и надеждите на другите станат твои! Защити ги! Спаси ги! Вкарай ги в кошарата! Броди през фъртуната заради тях! Пази ги от вълка! Моите сънища! Моят брат! Моето семейство! Моята земя! Моят свят! Как смееш да се опитваш да вземеш всичко това, защото е мое!

Имам дълг!

Гневът я заля. Тя се изправи, сви юмруци и изкрещя към бурята, влагайки в този крясък цялата препълваща я ярост.

Светкавица удари земята до нея, веднъж от едната й страна и още веднъж от другата.

Удари и си остана там с пукот и стана на две кучета.

Пара се издигаше от козината им, а от ушите им хвърчаха сини искри когато тръснеха глава. Гледаха я в очакване.

Кралицата зяпна и изчезна.

— Тук, Мълния! — викна Тифани — Редом, Гръм!

И тя си спомни как навремето търчеше през рида, препъвайки се и викайки разни неверни неща, докато двете кучета правеха точно каквото трябваше да правят…

Две черно-бели петна се впуснаха през торфа нагоре към облаците.

Те сбираха бурята.

Облаците се паникьосваха и се пръсваха напосоки, но винаги някоя комета пресичаше небето и ги обръщаше накъдето трябва. Кълбяха се чудовищни очертания и пищяха пронзително в бушуващото небе, но Гръм и Мълния се бяха оправяли с всякакви стада. От време на време се дочуваше по някое щракване с пръскащи искри зъби, последвано от писък. А Тифани гледаше нагоре докато дъждът се стичаше по лицето й и крещеше команди, които никое куче не би могло да схване.

Мятайки се, щурайки се и стенейки бурята се изнесе от хълмовете и се оттегли към планините, където имаше дълбоки клисури, в които можеше да бъде окошарена.

Останала без дъх, грейнала в триумфа си, Тифани гледаше и гледаше, докато кучетата не се върнаха до нея и пак не седнаха на земята. И тогава тя си спомни още нещо: нямаше значение какви заповеди беше давала на кучетата. Те не бяха нейни кучета. Бяха овчарски кучета.

Гръм и Мълния не приемаха заповеди от малко момиченце.

И кучетата не гледаха нея.

Гледаха точно зад нея.

Ако някой и беше казал, че зад нея има ужасно чудовище, тя щеше да се обърне. Да и бяха казали, че то има хиляди зъби, тя нямаше да се поколебае. Точно сега обаче не искаше да се обърне. Да принуди себе си сега беше най-трудното нещо, което някога и се беше случвало да прави.

Не се страхуваше от това, което би могла да види. Но беше до вцепенение, до смърт уплашена, ужасена в самите си кости от това, което можеше да не види. Затвори очи докато ботушите и плахо я завъртаха, пое си дълбоко въздух и пак ги отвори.

Обля я ароматът на Веселия Моряк, на овце и на терпентин.

Искряща в тъмнината, със сияйната бяла рокля на порцелановата пастирка със всичките и сини фльонги и сребърна бродерия, пред нея беше Баба Болежкова усмихваща се широко, грейнала от гордост. В ръката си държеше огромната орнаментална гега, окичена със сини панделки.

Тя се завъртя в бавен пирует и Тифани видя, че макар от върха на шапката до петите на роклята беше безупречна сияйна пастирка, все пак носеше грамадните си стари ботуши.

Баба Болежкова извади лулата от устата си и леко кимна на Тифани, което за нея заменяше бурни продължителни аплодисменти. И в следващия миг вече я нямаше.

Истинска звездна нощ беше покрила торфищата, а нощните звуци изпълваха въздуха. Тифани дори не знаеше дали това, което току-що се беше случило, не беше сън или пък се беше случило някъде-си, което не беше точно тук, или пък се беше случило само в нейната глава. Нямаше значение. Беше се случило. А сега…

— Аз обаче съм още тук — каза Кралицата, пристъпвайки пред нея — Може това да си е било сън. Може малко да си се побъркала, защото в крайна сметка ти си едно много странно дете. Може да се получила известна помощ. Ами сега, колко точно те бива? Наистина ли си мислиш, че ти можеш да се изправиш срещу мен сама? Аз мога да те накарам да си мислиш, каквото си пожелая…

— Кривънци!

— О не, не и те! — възкликна Кралицата въздигайки ръце към небето.

Не бяха само Нак Мак Фийгъл, с тях бяха и Уентуърт и тръпчивата миризма на водорасли, много вода и една умряла акула. Появиха се направо посред въздуха и се приземиха в безредна купчина между Тифани и Кралицата. Пиктсито обаче винаги е готово за битка, така че те отскочиха, претърколиха се и се изправиха, вадейки пътьом мечове и изстисквайки морската вода от косите си.

— Епа ти ли си ми тука ма? — провикна се към Кралицата Роб Секигоопрай. — Най-после лице у лице с тебе, бе дърта кухавелницо ниедна! Немойш да ми одиш тука, вдеваш ли? Беж оттук да те нема! Че си одиш ли ти со кротце, а?

Кралицата ядно и със сила го стъпка. Когато си отмести крака, само върхът на главата му се виждаше от торфа.

— Нема, а? — продължи той, измъквайки се от земята все едно нищо не се беше случило — Ич нечем я да си го изпущам темпераменто заради теб! И нема файда да ми пращаш твойте палета по нас, оти си найш, дека мо’ем им ударим една убава почистванка! — после той се обърна към Тифани — Туй мо’еш баш на нас да ни го оста’иш, келда. Ние и Кралицата, имаме си ние една отколешна приказка да си разпраяме.

Кралицата щракна с пръсти.

— Винаги ще се набъркате в неща, които не разбирате, а? — изсъска тя — А я да видим, срещу това можете ли да се изправите?

Мечовете на всичките Фийгъли изведнъж светнаха в синьо.

Някъде изсред тълпата зловещо осветени Нак Мак Фийгъли един глас, твърде много приличащ на гласа на Прост Уили, изстена:

— Е сега баш верно я загази’име…

Малко по нататък ей така от нищото изникнаха три фигури. Средната носеше дълга червена роба, странна дълга перука, дълги черни чорапи и големи катарами на обувките си. Другите двама изглеждаха като най-обикновени мъже в най-обикновени сиви костюми.

— О, каква трррудна жена си, Кррралице, — рече Уилям гонагълът — да пратиш адвокати подире ни…

— Глей го оня у лево ма! — занарежда едно от пиктситата — Глей ма, он има куфарче! Мале, куфарче! О вай, вай, вай, куфарче, майка ни жална!

Неохотно, стъпка по стъпка, скупчвайки се ужасени, Нак Мак Фийгълите заотстъпваха.

— О вай, вай, вай, он щрака със закопчалката! — изви глас Прост Уили — О вай, вай, вай, оно е звуко на Злата Орис га некой адвокатин стори туй!

— Господин Роб Секигоопрай Фийгъл и придружаващите го лица? — произнесе една от фигурите с глас, навяващ ужас.

— Нема тук никой дето да му викат така! — извика Роб — Нищичко не ’наем!

— Подведени сте под отговорност по ред углавни и граждански дела, общо хиляда и деветстотин на брой, по седемстотин шестдесет и три отделни обвинения…

— Не бехме там! — изпищя отчаяно Роб — Не е ли верно, момци?

— …в това число над двеста случая на Нарушаване на Обществения Ред, Причиняване на Обществено Недоволство, Намиране в Пияно Състояние, Намиране в Извънредно Пияно Състояние, Употреба на Оскърбителен Език (включително деветдесет и седем случая на Употреба на Език Който Би Бил Оскърбителен Ако Някой Изобщо Можеше Да Го Разбере), Подстрекателство към Насилие, Насилие без Подстрекателство, Злонамерено Скитничество…

— Имаме си али-баба! — викаше трескаво Роб — Не беше оно наша вината! Ние само бе’еме застанали наблизо, а некой друг го напра’и и избега!

— …Кражба в Особено Големи Размери, Кражба в Особено Малки Размери, Въоръжен Грабеж, Невъоръжен Грабеж, Безделничене с Престъпни Намерения…

— Ми не са се грижили добре за нас га бе’ме дребни бебешори! — нареждаше Роб — Натопили са ни оти сме сини! Само нас се ни топят за сичко! Стражарете ни мразят! Епа нас даже ни немаше тогаз у страната!

Обаче, предизвиквайки стенания у присвилите се пиктсита, един от адвокатите извади голям свитък от куфарчето си, разви го, прочисти си гърлото и зачете:

— Ангъс, Голем; Ангъс, Не-Толкоз-Голем-Колкото-Голем-Ангъс; Ангъс, Дребен; Арчи, Голем; Арчи, Едноок; Арчи, Дребен Луд…

— Сите ни имена ги е зел! — изхлипа Прост Уили — Сите ни имена ги има он! Сите че идем у дранголнико!

— Възразявам! Внасям искане за съблюдаване на Habeas Corpus — дочу се един тъничък глас — И пледирам за Vis-ne faciem capite repletam, без пристрастие.

За момент настъпи абсолютна тишина. Роб Секигоопрай обиколи с поглед наплашените Фийгъли и попита:

— Убаво, ма убаво, ма кой ми го рече това?

От тълпата изпълзя жабокът и въздъхна тежко. После каза:

— Внезапно всичко ми се проясни. Сега си спомних кой съм. Правният език ми върна паметта. Аз съм си жаба, но… — той преглътна — някога бях адвокат. А това тук, хора, не е законно. Тези обвинения са струпване от нескопосани лъжи основани на непроверени слухове.

После той вдигна жълтите си очи към адвокатите на Кралицата:

— Освен това настоявам за отсрочване на делото sine die въз основание на Potest-ne mater tua suere, amice.

Адвокатите извадиха направо от въздуха големи книги и трескаво ги запрелистваха. Един от тях се оплака:

— Не сме запознати с терминологията на защитата.

— Ей, ми че ти ги изпоти — възкликна Роб Секигоопрай — Значи, викаш, дека мо’ем да имаме наш си адвокатин?

— Естествено — потвърди жабокът — Имате право на правно компетентен защитник.

— Защитник? — не бързаше да повярва Роб Секигопрай — Туй ли ми викаш, дека мо’ем да се измъкнем със струпвание на лъжи?

— Определено можете — отговори жабокът — А с всичките съкровища, които сте събрали, можете да си платите достатъчно, за да станете наистина много невинни. Обичайният ми хонорар е…

Тук той се задави, когато към дузина светещи мечове се насочиха към гърлото му.

— А, тъкмо си припомних, защо онази фея кръстница ме беше превърнала в жаба — каза той — При тези обстоятелства възнамерявам да поема този случай pro bono publico.

Мечовете изобщо не помръднаха.

— Това значи, че е безплатно — поясни той.

— Брей, че убаво звучи туй, баш ни харесва — съгласи се Роб Секигоопрай под съпровода на мечове прибирани в ножниците — Ми как стана тъй, че си ем адвокатин, ем жаба?

— А, това ли, то стана заради един спорен случай — заразказва жабокът — Фея кръстница отпуска на една моя клиентка три желания — стандартния пакет от здраве, богатство и щастие, а когато веднъж моята клиентка се събужда една мрачна сутрин не особено щастлива, тя ме ангажира да заведа иск за нарушаване на договора. Безспорно безпрецедентен случай в историята на феите кръстници. За съжаление безпрецедентно беше и превръщането на тъжителката в малко джобно огледало, а на нейния адвокат, както виждате пред себе си, в жаба. Мисля, че най-лошата част беше, когато съдията изръкопляска. Крайно обидно, ако ми позволите да изразя мнението си.

— Ма ти още го помниш целото правно зяене, нал’ тъй? Quid, — ухили се Роб Секигоопрай и се обърна към другите адвокати — Е-бре, чапкъни ниедни, имаме евтин адвокатин и ич не се боиме да го използваме с пристрастие!

Другите адвокати заизваждаха от нищото още купища книжа. Изглеждаха обезпокоени и леко изплашени. Роб ги гледаше и направо грееше.

— А що ли значеше онуй за „фъцнем капута“, учени ми друже? — поинтересува се той от жабока.

— Vis-ne faciem capite repletam, — поправи го жабокът — Най-доброто, което можах да стъкмя в бързината, но означава приблизително — той леко въздъхна — значи: „Искаш ли да видиш глава по цялото си лице?“

— А я па да не знаем дека правното зяене било толкоз лесно! — изуми се Роб Секигоопрай — Ми то сите мо’ехме да сме се адвокати, ако поназнайвахме засуканите му думи! Аре да им светнеме право у-главно!

Нак Мак Фийгъл можеха да сменят настроението си мигновено, особено ако са подпомогнати от боен вик. Мечовете им веднага се издигнаха във въздуха.

— _Дванайсе иляди разгневени мъже!_ — ревнаха те.

— _А ги спрете правните фарсове!_

— _Законо е на наша страна!_

— _Законо е създаден да закриля дребните апаши!_

— Стига толкова — каза Кралицата и махна с ръка.

Адвокатите и пиктситата изчезнаха. Останаха само тя и Тифани, лице в лице посред торфа. Развиделяваше се и вятърът свистеше сред камъните.

— Какво им направи? — извика Тифани.

— О те са някъде наоколо… все някъде — рече високомерно Кралицата — И без това всичко е само сънища. И сънища в други сънища. На нищо не можеш да разчиташ, момиченце. Нищо не е истинско. Нищо не е трайно. Всичко отминава, всичко си върви. Единственото, което можеш да направиш е да се научиш да бленуваш. Но за теб това е твърде късно. А аз… аз имах повече време да уча.

Тифани не беше сигурна кой точно акъл се задейства сега. Беше се изморила. Струваше и#768; се, че наблюдава себе си отгоре и леко отзад. Видя се как ботушите й стъпиха твърдо на земята и тогава…

… и тогава…

… и тогава, като че извисявайки се над облаците на сънищата тя усети дълбокото ама много дълбоко Време под нея. Долови дъха на бърдата и далечния рев на древните морета затворени в милиони миниатюрни мидени черупки. Помисли си как Баба Болежкова отново е станала долу под торфа част от Варовитище, част от земята под вълните. Край нея като че се завъртяха бавно-бавно огромни колела от звезди и време.

Тя отвори очите си и после, някъде дълбоко в себе си, отново ги отвори.

Чу как расте тревата, чу червеите шаващи под торфа. Усещаше хилядите дребни животи наоколо, подушваше всички миризми носени от бриза, виждаше всичките оттенъци на нощта…

Колелата от звезди и години, от време и пространство се сключиха и станаха едно Място. Тя знаеше точно къде е тя и коя е тя и какво е тя.

Замахна с ръка. Кралицата се опита да я спре, но то беше все едно да спре колелото на годините. Ръката на Тифани улучи лицето й и я хвърли на земята.

— Тъй и не заплаках за Баба, защото нямаше нужда — каза тя — Тя изобщо не ме беше изоставяла!

Тя се наведе към кралицата и цели векове се наведоха заедно с нея.

— Тайната не е да сънуваш — прошепна тя — Тайната е да се събудиш. Събуждането е по-трудно. Аз се събудих и съм истинска. Знам откъде съм дошла и знам накъде отивам. Ти повече не можеш да ме измамиш. Нито пък да ме докоснеш. Нито мен, нито нещо мое.

Никога повече няма да бъда такава, помисли си тя, докато гледаше ужаса по лицето на Кралицата. Никога повече няма да се чувствам висока чак до небето, древна като хълмовете и могъща като морето. Нещото ми е дадено за малко и цената е да го върна обратно.

И отплатата също е да го върна обратно. Никой човек не може да живее така. Може да прекараш цял ден съзерцавайки едно цвете и изумявайки се колко чудесно е то, но това няма да ти помогне с доенето. Нищо чудно, че сънуваме през целия си жизнен път. Да си буден, да виждаш всичко както е наистина… никой не би могъл дълго да издържи такова нещо.

Тя си пое дълбоко въздух и вдигна Кралицата. Осъзнаваше нещата случващи се наоколо, сънищата бучащи край нея, но те не я засягаха. Тя беше истинска и беше будна, по-будна отколкото някога е била. Трябваше да се съсредоточава дори, за да мисли поради потопа от усещания нахлуващи в ума й.

Кралицата беше лека като бебе и бясно променяше формата си в ръцете на Тифани. Превръщаше се в чудовища и зверове съставени от други зверове, в разни неща с челюсти и пипала. Но най-накрая тя се оказа дребна и сива, като маймуна, с голяма глава и големи очи и мъхнато телце. Ребрата и често-често се надигаха докато се опитваше да си възстанови дишането.

Тифани отиде до камъните. Арката си стоеше ненакърнена. Изобщо не се е била срутвала, осъзна Тифани. Кралицата нямаше нито силата за това, нито някаква магия. Имаше само един трик. Най-лошия от всички.

— И да не припарваш тук — каза й Тифани, прекрачвайки през каменния портал — Никога не се връщай. Никога не докосвай каквото е мое.

А после, тъй-като създанието беше толкова хилаво и толкова приличаше на бебе, добави:

— Надявам се, че ще се намери кой да поплаче за теб. Надявам се, че Кралят ще се върне при теб.

— Нима ме съжаляваш? — изръмжа нещото, което някога беше Кралицата.

— Да. Малко. — каза Тифани. Също както и г-ца Робинсън, добави тя наум.

Остави тварта на земята. Тя се запрепъва през снега, обърна се и отново се превърна в прекрасната Кралица.

— Няма да ме победиш — каза Кралицата — Винаги има път към вас. Хората сънуват.

— Понякога се събуждаме — каза Тифани — Не се връщай… иначе ще има равносметка.

Тя се съсредоточи и ето, че камъните не ограждаха нищо повече, нито пък по-малко, от пейзажа отсреща.

Трябва да намеря начин да запечатам това, каза Третият й Акъл. Или може би дванайсетият и акъл. Главата и беше направо претъпкана — акъл до акъл.

Още малко повървя, после седна и обви коленете си с ръце. Какво ли ще да е да заседнеш в това тук, помисли си тя. Ще ти трябват тапи за уши, и за носа също и голяма черна качулка над лицето и все още ще чуваш и ще виждаш твърде много…

Тя затвори очи и после пак затвори очи.

Всичко като че изтече нанякъде. Беше като да заспиш, плъзгайки се от чудатата пълно-будност в обикновената всекидневна, добре де, будност. Всичко беше като че размазано и приглушено.

Ето така се чувстваме обикновено, помисли си тя. Бродим в просъница през живота си, защото как бихме могли да живеем, ако през цялото време бяхме толкова будни…

Някой я потупа по ботуша.