"Удоволствието на краля" - читать интересную книгу автора (Греъм Хедър)

Глава 18

Движеха се по дълъг коридор. В далечния му край имаше стълби. Той я хвана за ръката и я помъкна нагоре към втория етаж. Тръгнаха по друг дълъг коридор и най-сетне спряха. Озоваха се в голям приятен апартамент. В първата стая имаше маса и столове. Край огъня стоеше някакъв младеж и лъскаше ризницата на Маклаклън.

— Скъпа, запознай се с Люк, най-малкия син на един майстор на доспехи, който сега служи при мен като оръженосец. Люк, моята графиня, лейди Даниел.

Младежът, висок и слаб, със сламеноруса коса и зелени очи, скочи на крака и й се поклони дълбоко.

— Чухме, че се връщате тази нощ, милорд. В спалнята ви е приготвена гореща вана.

— Уви, Люк, всичко изглежда прекрасно, но трябва да се върна при принца. Миледи — очите му блеснаха, когато я погледна, — чувствайте се у дома си.

Поведе я към спалнята, в която имаше украсено с дърворезба легло, красиви столове, скринове, гардероби и голямо дървено корито, от което се вдигаше пара.

— Направи си удоволствието. Дано парата ти прочисти гърлото, за да можеш да викаш по-силно и ясно, като се върна.

С тези думи се обърна и затвори вратата след себе си. Искаше й се да го замери с нещо, но не го направи. Приближи се до ваната, разсъблече се и стъпи в приятната вода. Потопи се и забрави всичко друго.

След малко чу вратата да се открехва колебливо. Настръхна. Нима вече се връщаше?

Показа се обаче някакво момиче — младо, русо, хубаво и щедро надарено. То заяви с усмивка:

— Аз съм Терез, миледи. Идвам, за да ви служа.

— Благодаря, Терез. Но съм много уморена и ще се справя сама.

Непознатата обаче влезе и се запъти към огнището.

— Тук съм приготвила още вода, миледи. — Хвана краищата на полите си, за да си предпази ръцете, и пое поставеното върху огъня ведро с бълбукаща вода, която тутакси изля във ваната. Графинята успя да се отдръпне точно навреме, за да не я изгори. — О! Света Дево! Толкова съжалявам! — извика разстроена Терез.

— Аз съм… добре. Всичко е наред. Моля те, защо просто не…

— Много се извинявам. Ако се върнете на мястото си, ще мога да ви измия косата.

— Мога и сама…

— Толкова е дълга!

— Терез…

— Ако не служа добре, миледи, ще ме изгонят. А проклетият граф Арманяк изгори селото ми. Няма къде да отида.

С тези думи коленичи край ваната и започна да мие косите й. Докосването й беше леко, уверено и успокояващо. Даниел се отпусна назад. Почти беше задрямала, когато усети рязко дръпване.

— Миледи! Щяхте да потънете! Да се удавите!

Със сигурност нямаше да се удави, но започваше да губи търпение.

— Добре съм, благодаря ти! — Посегна към снежнобялата ленена кърпа край ваната и се изправи, като се уви в нея. — Терез…

— Седнете до огъня, ако обичате, миледи! Аз ще ви избърша косата. Толкова е черна и гладка. Като самур.

— Терез, ти сигурно си изморена…

— Не, миледи. Аз обичам нощта.

Нещо в думите й накара младата жена да се почувства неудобно, но все пак й позволи да й избърше и среши косата. Отново остана изненадана от опита й. Докато огънят я сушеше, сръчните пръсти на Терез я решеха, за да се получи блясък.

— Оттук ли си?

— От едно близко село. Унищожиха го неотдавна.

— Е, слава Богу, ти си жива и здрава.

— Да, графът ме спаси.

— Така ли?

— Не можете да си представите, миледи, какви жестокости изтърпява народът! Мъжете ги съсичат! Дори малките деца не са пощадени.

— Чух. И много, много съжалявам.

— Съжалявате ли? — Изведнъж докосването на девойката стана като че ли по-грубо. — Носят се слухове, миледи, че сте поддържали хората на Арманяк.

Даниел се изправи и се завъртя.

— Слуховете не са верни! Никога не бих подкрепила подобна жестокост. Можеш да излезеш, Терез.

Девойката сведе очи и на устните й се появи усмивчица.

— Добре, миледи. Ще бъда в съседната стая. Моля, повикайте ме, ако имате нужда от мен. Аз съм на служба при милорд Маклаклън.

Графинята се изненада от мъката, която я обзе, когато си даде сметка, че Терез й намекваше, че е станала любовница на Ейдриън.

— Така ли? Добре тогава. Ако той има нужда от твоите услуги, ще те повика.

Терез се обърна и отвори вратата. И видя Ейдриън.

— Милорд! Мога ли да ви донеса нещо? Има ли нещо…

Той се взираше в съпругата си.

— Това е всичко, Терез.

Момичето излезе с нещастен вид, както се стори на Даниел. Младият мъж затвори вратата и, все така без да отделя очите си от нея, прекоси бавно стаята, свали меча, туниката и ризата си. Панталоните му плътно прилепваха по краката. Остана само по тях и ботушите. Даниел отмести поглед. Искаше й се да не копнее така силно да го докосне и да не изгаря от ревност.

— Терез свикнала ли е да стои тук? — Опитваше се да говори нехайно, сякаш това всъщност изобщо не я интересуваше.

— Има ли значение?

— Не. Как може да има значение? Ти вече си се погрижил. Каквото и да правиш, то няма никакво значение за мен. Упорито отказваш да чуеш това, което имам да ти кажа, и вярваш повече на непознатите, отколкото на мен. Естествено, ако предпочиташ да си правиш компания с Терез, бих оценила жеста ти да ме оставиш…

— Нима? Значи така — сега ме и обвиняваш. А всеки път, когато се появя, в живота ти има някакъв мъж. А, любов моя, това, което правиш, има значение за мен. И то невероятно голямо.

— За свещеника ли говориш?

— Този човек не беше свещеник.

— Аз не го знаех.

— А трябваше.

— Държиш се рязко и жестоко.

Загърна се по-плътно в ленената кърпа. Божичко, поне сърцето й да не подскачаше така! На светлината на огъня гърдите му изглеждаха като излети от бронз. И гладки като сатен.

— Ти си предателка — обяви безцеремонно Ейдриън и тръгна към нея.

— Не и за Франция.

— Но за мен! За Бога, за мен!

Помисли си, че ще я удари. Вместо това съпругът й протегна ръце и я привлече буйно в обятията си. Пръстите му обхванаха брадичката й и повдигнаха главата й. Искаше й се да се съпротивлява. Усети силата и течния огън на докосването му. Устните й се разтвориха сами и горещината му проникна в нея. Прокара пръсти в косите му и се вкопчи в него. Той отдели за момент устните си от нейните и изрече гневно:

— Не съм глупак — може и да те желая, което обаче не означава, че ти вярвам!

Но веднага след това я зацелува отново и отново, сякаш не можеше да и се насити.

Гордостта я накара да го отблъсне.

— Не! Не може да не зачиташ това, което казвам, мисля и чувствам, а после да очакваш да те желая! Кълна се, не искам нищо от теб!

— Аз пък се кълна, че ще го получиш! Миледи, дни наред се бих само за да чуя, че ще трябва да продължавам да се бия и да убивам още мъже, тъй като ти ги насърчаваш към предателство!

Даниел изпищя, когато съпругът й я вдигна стремително и я хвърли на леглото. Кърпата й остана в ръцете му. Той изруга, сграбчи я, смачка я и я захвърли ожесточено насред стаята, за да не му се пречка. После постави ръце на кръста си. Вената на врата му пулсираше бясно.

— Няма да ти позволя да си играеш с мен, миледи. Особено след като вече предизвика истинска буря!

— Защо не ми вярваш?

— Разговарях с проклетия свещеник!

— Не съм насърчавала никого да става предател. И ти нямаш право да ме измъкваш насила от Авил. Аз удържах дадената дума! — Трепереше, но беше изпълнена с решимост.

— Ааа… Значи те откъснах от безценния ти дом!

— Съдиш ме несправедливо. Обвиняваш ме, без да съм виновна. Ти…

— Достатъчно, Даниел, достатъчно!

Обърна й гръб и се приближи до огнището. Дълго стоя подпрян там.

После тръгна из стаята. Гасеше свещите една по една. Като приключи и с последната, застана отново край огъня с гръб към нея. Прегърнала свитите си към гърдите колене и стиснала зъби, младата жена не отделяше поглед от него. Не искаше да водят тази война. Единственото й желание беше да бъде с него. Ако само се обърнеше и я грабнеше в обятията си…

Той обаче не го направи. Чу го как се съблича в тъмното. След това се мушна в леглото до нея.

Не я докосна. Обърна й гръб.

Стори й се, че измина много време. Вече беше почти сигурна, че е заспал, когато той се размърда.

— Значи съм сгрешил, така ли, Даниел? И ти би трябвало да се върнеш в Авил?

— Да.

— А аз да повярвам, че действително възнамеряваш да удържиш обета, който те принудих да ми дадеш?

— Да.

— Кралят определено има слабост към теб, макар доста често да си го предизвиквала. Но не ти вярва, както впрочем и синът му.

— Но вярва на всяка твоя дума. Винаги ти е вярвал, един Господ знае защо.

— Може би защото съм почтен и абсолютно лоялен?

— Аз също бях лоялна — прошепна графинята. — В Авил. Това е моят дом. Там искам да бъда.

— Ако само… — промълви Ейдриън.

Не виждаше лицето му в мрака, но й се стори, че долавя някакво доверие. Струваше й се, че не е в състояние да понася повече разстоянието помежду им и дрезгавия му шепот. Но и не можеше да приеме обвиненията му.

— Ако само?

— Ако само можех да ти имам доверие. Ако само можеше да управляваш Авил от мое име… и от името на крал Едуард — изрече едва чуто Маклаклън и тя потръпна в очакване да я докосне.

Но той й обърна отново гръб.

Беше задрямал. Изтощението надви дори бушуващата в сърцето и душата му буря и въпреки неутолимото си желание, беше заспал само на една ръка разстояние от нея. Невиждано чудо!

И тогава…

Първата му мисъл беше, че си въобразява или сънува. Върховете на пръстите й като крилца на пеперуда погалиха раменете му. После гръбнака… Устните й докоснаха тила му — трескави и горещи, деликатни, еротични. След това се предвижиха надолу, още по-надолу…

Замря в очакване. Беше толкова ядосан, колкото и изпълнен с желание. Намекна й, че би могла да се върне в Авил, ако го убеди да й се довери.

Сега явно опитваше точно това.

Връхчето на езика й пробяга по голата му плът.

Можеше да не й обърне внимание.

Само дето…

Устните и езикът й продължаваха да се движат и да възбуждат неустоимо. Пръстите й милваха нагоре-надолу. Целувките й превръщаха кръвта му в течен огън, който изгаряше плътта му и се насочваше право към слабините. Тогава усети гъвкавото й тяло — топло като пролетен бриз и знойно като греха. Примъкваше се по-близо към него и обсипваше с нежните си екзотични целувки раменете му.

Нямаше да й обръща внимание. Можеше да го направи…

Сега дланите й се озоваха върху лопатките му. После върху гърдите. Спуснаха се надолу по корема. Галеха и слизаха все по-надолу и по-надолу. Младият мъж усети как се възбужда до болка. По дяволите!

Обърна се и я привлече в обятията си. Прокара пръсти в копринените й коси. Тя го пое в устата си, загали го инстинктивно с език. Ейдриън извика дрезгаво, надигна се, грабна я през кръста и я затисна с тялото си. За Бога, тя наистина си плащаше цената и ако не го измъчваше тази мисъл, щеше да й каже, че за него никога няма да има друга жена.

Облада я с изгаряща бурна страст. Едва успя да се сдържи, докато я усети да потреперва под него, преди да се отдаде на върховия момент. Почувства се изтощен, задоволен и удовлетворен. Придърпа я към себе си. Не си бе и представял, че е възможно да изпита подобно щастие само защото тя е дошла при него с такава нежна страст.

Но тогава се сети, че всъщност я бе предизвикал с едно обещание.

Лежеше неподвижно, а Даниел се бе сгушила в него. Гласът й прозвуча в мрака меко и невинно.

— Ейдриън?

— Миледи?

— Аз… не съм направила нищо. Кълна се. Моля те, върни ме в Авил!

Въпреки тъмнината му се стори, че различава красивото й лице и блясъкът на изумрудените й очи.

Остави думите й да увиснат във въздуха, сякаш размишляваше над тях.

След това се завъртя към нея, надигна се на лакът и устреми поглед към неясните очертания на гъвкавото й стройно тяло и разкошната коса.

— Никога — заяви най-сетне той.

— Но… но ти каза…

— Оставаш тук, Даниел. И точка.

Тя се извърна и прехапа устна, а в очите й запариха сълзи.

— Да ме прелъстиш не е същото като да спечелиш доверието ми. Не можеш да се прибереш у дома, Даниел, от което съм истински щастлив.

— О, върви по дяволите!

— Бих могъл да върна благоволението.

— Не ме докосвай! Говоря сериозно, Ейдриън, махни се… недей… недей… Няма да ти го простя!

Заболя го, тъй като в гласа й прозвуча студенина, която не бе чувал досега.

— Само ако можех да ти повярвам! — промълви той.

— Вярвай ми! Моля те! Причиняваш ми болка!

Маклаклън помисли, че я смазва под тежестта си и се отмести на една страна. Тя тутакси скочи, намери голямата ленена кърпа и се уви.

Ейдриън въздъхна, стана и се приближи до нея.

— Даниел, не можеш да се върнеш в Авил. Не веднага. — Отпусна се на коляно и протегна ръка към брадичката й.

— Даниел — прошепна нежно той, като установи изумено, че гласът му пресипва все повече и повече и че я желае отново.

И то болезнено. Прекалено дълга беше раздялата им. Даниел освободи с рязко движение брадичката си и се отдалечи.

— Да не си ме докоснал! — изсъска яростно тя.

Как само му се искаше да не се изкушава да я вдигне в обятията си и да я има още веднъж. Но слънцето вече изгряваше…

— Говоря сериозно, Ейдриън, не ме докосвай. Не те желая… не мога да понасям… не мога…

— Накарай ме да ти повярвам.

— Никога повече да не си ме докоснал!

Сви рамене.

— Щом това е желанието ви, миледи.

Обърна се с гръб и започна да се облича.

Все едно че не страдаше като прокълнат. И че не агонизираше.

Усещаше, че тя го наблюдава. Изобщо не я погледна. Облече панталоните, ризата, туниката и ботушите. Накрая се загърна с широкото наметало.

Отправи се към вратата, отвори я, излезе и я затвори.

Без да погледне назад.