"Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))" - читать интересную книгу автора (Асадуров Милан)8. Ана-МарияХък се събуди разкършен като след четири часа фитнес. И със солиден махмурлук! Главата му тежеше, сякаш беше пълна с олово. Не от пикантната китайска храна, разбира се, която все пак дойде по никое време, а от смесването на неговото Като всяка признателност и неговата си имаше две страни. И лошата пак се падна на Хък. Ана-Мария блажено си спеше, погълната любимата си питателна доза секс, алкохол, мазнини и въглехидрати, а той в пет часа сутринта вече се бе ококорил, при това нещо го гризеше отвътре, та чак се озърташе. И тъй като от векове не му се бе налагало да става преди зазоряване да издои кравите, Хък реши, че го е събудила гузната му съвест. Пак за нещо беше излъгал! Ана-Мария много мразеше да я лъже. Първия път, когато я срещна, тази негова лоша привичка едва не му коства главата или по-точно гръкляна. Хък си седеше мирно и тихо върху дулото на своя танк и си клатеше краката, докато чакаше командирът на ротата да даде по радиото заповед за настъпление. По него време изпълняваше патриотичния дълг на една условна четвърт от кръвта си и се бореше като редови командир на танк за свободата на Нагорни Карабах. По стара привичка той поне веднъж на петдесет години участваше в бойни действия, за да поддържа формата си и да не изостава от развитието на военната техника. Отдавна се беше убедил, че в стратегията нищо не се променяше ни на йота от времето на Александър Македонски и Цезар насам. Появяваха се само по-механизирани и по-автоматизирани средства за убиване и генералните щабове сменяха само тактиката, като натъкмяваха традиционното бойно изкуство към тях. И така, както си клатеше крака на дулото на танка в покрайнините на оспорваните планински чукари и като същински ветеран от скука си припомняше славното участие в Наполеоновите войни, свирукайки си „Полша още не е загинала“, внезапно върху предната броня се материализира лъвица. Просто ей така. Отникъде! Не беше някаква си планинска котка от тези изконно арменски чукари, а зеленоока, рижа, изящна, гъвкава, сто и двадесет килограмова лъвица. Наистина беше малко по-рижа, отколкото трябва, но иначе съвсем истинска. Толкова истинска, че Хък си глътна езика и почти не участва в последвалия диалог: — Ти ли си Хък Хогбен? — Не. — Имаш ли да връщаш кредити на един тип от системата на Алдебаран? — Не. — Ще се издължиш ли веднага? — Не. Тя се хвърли върху него. Събори го на тревата и миг преди да му прегризе гърлото нежно го попита: — Обичаш ли ме? — Да. — Ще се ожениш ли за мен? — Да. — Ще ми направиш ли женска рожба? — Да. По-късно Ана-Мария му призна, че за пръв път виждала такива красиви планини и такъв смел патологичен лъжец като него. Влюбила се от пръв поглед и в изконно арменските чукари, и в Хък. От тогава беше вечно усмихната и единствената й грижа бе да създаде така лелеяното потомство, а в свободното си време четеше Кантовата „Критика на чистия разум“. Хък нямаше нищо против това разнообразие в сексуалния си живот, но изпитваше някакво атавистично страхопочитание към гнева на лъвицата, за което не намираше обяснение в гените си. Все пак, ако можеше да се вярва на баща му, неговите прадеди не бяха неандерталци или избилите ги по-късно кроманьонци. Ана-Мария беше елитен представител на една от двете разумни раси от системата на червения гигант Алдебаран. Там, в онзи края на Вселената, нейната планета беше равна като тепсия и безкрайната рижокафеникава полупустиня бъкаше от патологично честни и смели лъвици и от ужасно страхливи и лъжливи хуманоиди, които си живееха скучно в симбиоза. Расата на лъвиците, които можеха да се превръщат в почти хуманоидни жени, когато изпитваха силен нагон, беше единственият носител на женското начало по тия места. Другата раса — на ловците — уж беше съвсем хуманоидна, но водеше двойнствен живот. Нейните представители се превръщаха в мъже само когато играеха на комар. А когато трябваше да изнасилват лъвиците, за да създадат потомство, се превъплъщаваха в бикове за разплод. Затова Ана-Мария приемаше за съвсем нормално всеки хуманоид от мъжки пол да е лъжец. Двуличието според нея беше част от природата им. И, естествено, тя дълго си бе мечтала някой ден да срещне истински, достоен, честен и най-вече смел хуманоид, който може от време на време да ходи на лов или да играе на карти, но винаги — особено в най-съкровените моменти — си остава възпитан, елегантен и чаровен мъж. Хък веднага се досети, че всичко това е ала-бала. С нейните способности да се предвижва извън времето или да прониква само с помощта на ума си в компютърните мрежи, с тая гъвкавост и сила на мускулите и въображението, и — не на последно място — с острите си резци, там, сред голата каменна пустош на Нагорни Карабах, в него се бе влюбило най-съвършеното лично оръжие, създавано някога във Вселената. Всъщност лъвицата за първи път видя компютър на Земята. В първите дни на съвместния им живот, тя ужасно скучаеше, когато се налагаше Хък да работи на своя Хък се опита да й обясни някои работи, но беше пратен на майната си. Лъвицата взе да се бъхти като грешен дявол и скоро премахна всичките недостатъци на залъгалката си. По-скоро блестящият й ум с лекота ги заобиколи! Свикнала цял живот да си има работа със заклети лъжци и непрекъснато да измъква по телепатичен път и най-микроскопичните късчета позитивна информация от словесните им бъркочи, Ана-Мария бързо откри, че може да си общува мисловно и с компютъра. „Но не с този!“ — категорично заяви тя. Наложи се да върнат на продавачите двата почти чисто нови Симбиозата между лъвицата и новия й компютър даде такива потресаващи резултати, че оттогава Хък само пет-шест пъти се бе опитвал да я излъже, като внимателно следеше настроението й. И три пъти успя или по-скоро тя великодушно му позволи. Но избягваше да рискува за глупости. Така че сега Хък спря да се пули като теле в железница (поговорките май още му държаха влажно!), поразрови се по-дълбоко в спомените си от снощи и въздъхна с облекчение. Не беше излъгал за нищо. Просто бе премълчал един факт в края на разговора, когато неговата лъвица загуби всякакъв интерес към изповедта му. Джебчията и златната чаша изчезнаха в Нагасаки не просто така изведнъж, а благодарение на глупавото му честолюбие. Като видя, че японците не ги пускат да пристанат на кея, ами трябва да висят като паяци на рейда, и опитите за преговори ще се разтакават от страна на Хък винаги гледаше да пробута напред сънародниците си. Било Христо Явашев и Христо Стоичков, или пък суровия конкистадор Алонсо де Охеда и създателя на компютрите Джон Атанасов. Да не говорим за маркиз дьо Ронсар и Бил Клинтън чрез бабите им. Е, като знаем до какви висоти достигнаха Шер и Андре Агаси в Америка или Силви Вартан и Гаро Кешишян в Европа, и на арменчетата удряше по едно рамо. Макар че, ако броим Жюл Паскен, Елиас Канети и госпожа Шамир всъщност и еврейчетата намазваха, особено ако корените им бяха от България. Истината бе, че това „малко прескачане“ до Франция продължи повече от месец, защото по пътя дотам и обратно често се приземяваше да си похапва, пък и след церемонията имаше доста банкети, а любовницата му наистина бе зажадняла за неговите ласки. После разбра, че по време на коледните празници около техния кораб направо бъкало от джонки, пълни с предприемчиви японци. Въпреки официалната им изолационистка политика! Ясно ли ви е сега как „сонитата“ успяват да продават автомобили на американците в собствената им велика страна, дала на света такива гении като Хенри Форд и Ли Якока! Този факт е малко известен. Всъщност коледните базари ги измислиха японците, за да прибират парите на богатите руснаци по време на околосветските им плавания. Тяхната предприемчивост по-късно лиши американците от голям дял от световния пазар, но едва ли беше достатъчна компенсация, че отмъкнаха на Хък златната чаша. Докато той се бореше със съвестта си, неговата лъвица сластно се протегна и в просъница така го близна по гърдите, че следващите часове се изнизаха като сън. Към десет часа сутринта Хък и Ана-Мария изоставиха активния нощен живот и преминаха към дневен режим: китайска закуска в леглото (пак благодарение на Фред и бързоногите му помощници), кафе, баня, традиционното заглеждане в огледалото от страна на Хък да не би очите му да са се издължили като бадеми от храната. След това заредиха няколко компактдиска в музикалната уредба — Дейв Брубек, Шарли Паркър, Майлс Дейвис — и всеки седна пред своя компютър: Ана-Мария да спечели малко пари от своите порнофилмчета в сегмента на Да се чуди и да се мае човек какви луди пари изкарваше Ана-Мария със своите филмчета. Доходите й от тях вече догонваха резултатите от най-успешните й борсови спекулации. След като изчете всички книги на тема „Как се прави бизнес“ и ги анализира с помощта на компютъра си, тя ги изхвърли в кошчето за боклук и започна да следва три прости правила: Увеличавай приходите! Оптимизирай разходите! Мотивирай играчите! В резултат на това и тази къща беше нейна, и парите, с които Хък въртеше легалния си бизнес бяха нейни, и онази камара долари в контейнера, с която плати контрабандните ядрени бойни глави, и тя беше нейна. Финансово Хък вече бе толкова обезпечен благодарение на лесните пари на Ана-Мария, че напълно забрави неотдавнашния си фалит. Той дори можеше да си позволи да дава подкупи на шефа на изследователския център в Сиатъл, за да прикрива несполуките около появата на тяхното поколение. Сър Арчибалд беше доволен както от милиардната годишна субсидия, отпускана от Ана-Мария на неговия изследователски център, така и от скромните петдесет хиляди долара на Хък, които всеки месец попълваха като майски дъжд личната му сметка. Добре, че овулацията на Ана-Мария настъпваше на три месеца веднъж. Хък не знаеше дали щеше да издържи чисто психически на всеки четири седмици да предава драгоценните си (от нейна гледна точка!) сперматозоиди. Тя държеше всеки път да са прясно замразени! В изследователския център стотина човека симулативно бърникаха в генетичната им структура и зверски изтезаваха нейната яйцеклетка и неговите злощастни сперматозоидчета, за да открият при какво гигантско налягане, адска температура или висока влажност би могло да настъпи оплождане. Хък бе уредил със сър Арчибалд паралелно изследване в естествени условия и се увери, че това начинание е щура и безнадеждна работа, но не смееше да й го съобщи от страх тя да не го напусне! Засега Ана-Мария сляпо вярваше в чудото, защото, както тя твърдеше, Хък бил нормален хуманоид, а не някакъв си ловец или бик за разплод. — Скъпи, нали се разбрахме да изтеглиш парите в брой от сметката на Каймановите острови? — мило надвика тромпета на Майлс Дейвис в Явно беше свършила с филмчетата за днес и се бе захванала за истинската работа. Хък надникна към нейния екран, макар да знаеше, че е права. — Там товарно-разтоварните услуги и пристанищните такси са по-ниски. Спестил съм ти 2475 долара и нуждата пак да ме командироваш на Карибите. — Скъпи, обожавам твоята пестеливост. Това е точно 0.0045% от цялата сделка. Никога няма да пропилееш наследството на рожбата ни. — Тя вдигна рижата си глава и дълбоките й като езера зелени очи обляха Хък с вълна от нежност: — Ще бъдеш страхотен Той примълча какво мислеше по въпроса, защото си спомни за собствения си баща. Всъщност всичките каши, които Хък беше забъркал на тази планета за хиляда и триста години, бяха направо детски пюрета в сравнение с неговите буламачи. Понеже вечно и безпричинно се оплакваше, че му е горещо на повърхността, баща му си построи вила на две хиляди километра под земята и в изблик на глупаво остроумие се хвалеше наляво и надясно, че неговата мантия е най-голямата в материалната Вселена. Но това далеч не беше най-тъпата му слабост. Подобно на простосмъртните и той страдаше от манията в свободното си време непрекъснато да боядисва стаите и да размества мебелите. И това се бе оказало пагубно за човешката история. Наскоро Лев Гумильов без малко да го разобличи. Като син на двама велики поети — Ана Ахматова и Николай Гумильов — той бе надарен с изключителна чувствителност. Лев Николаевич с лекота откри някои от осите на така наречения пасионарен тласък, който подтиква етносите да се развиват. Теорията му за произхода и вегетирането на етносите — етногенезата — бе направо блестяща. На ненаучен език тя можеше да бъде предадена по следния начин: благодарение на чувствените импулси на биосферата етносите преминават през фазите на възход, прегряване, упадък, инерция, тъма и живуркане без капчица промяна. Да, ама понеже Лев Николаевич Гумильов му беше приятел, на Хък никак не му се щеше да го разочарова, защото този пасионарен тласък или чувствените импулси на биосферата не бяха нищо друго освен бояджийските изхвърленици на стария Хогбен, чийто механизъм на въздействие Хък така и не можа да проумее. Той от сума време натякваше на баща си да престане с цапаниците, които старецът величаеше като модерно изкуство, но Хогбен се държеше като склерозирала бабичка от бившия социалистически лагер, дето и от гроба гласува за комунистите. „Нали, казваше му Хък, твърдиш, че сте двама. Брат ти е създал приматите, а ти си ги дарил с разум. А къде е твоят разум?! Май чавка ти изпи ума, а? И престани да работиш с некачествени материали. Само замърсяваш биосферата! Защо като всички нормални хора не си купуваш разтворители от реномирани фирми, ами забъркваш боите с вкисналата си амброзия.“ По думите на Лев Николаевич, след всеки такъв разговор в света настъпваше уталожване на импулса в резултат на ентропията или системата губеше своята пасионарност поради съпротивата на околната етническа и природна среда. За съпротивата на етническата среда Лев Николаевич беше прав. И как нямаше да е прав, като на хората отдавна им беше писнало от баща му. Но Хък не беше съгласен Лев Николаевич да го величае като „природна среда“ и някой ден щеше да му го каже… Хък и неговата лъвица трепнаха почти едновременно. — Хакер! — възкликна тя, загледана в компютъра. — И аз го усетих. Сродни души. А само Хък бил ненормалник! Ако се съдеше по разширените й ноздри, Ана-Мария подуши електронния натрапник, а Хък го почувства физиологически, сякаш искаше да влезе в него, а не в локалната им компютърна мрежа. Хакерът изобщо не се криеше, ами си пробиваше път към екраните им като същински разгонен носорог. След три секунди електронните писъци на антивирусната им програма секнаха, тя безропотно се предаде и на екраните светна императивно съобщение с главни букви: ХЪК, ЕЛА ВЕДНАГА ПРИ МЕН! Ясно. Мислеше за вълка, а той бил вече в кошарата. Ето какво всъщност го гризеше от рано тази сутрин. Та и майският дъжд не бе случаен на този свят. Въпреки претенциите си за аристократично възпитание, баща му категорично отказваше да ползва услугите на електронната поща. Той, както обикновено, желаеше да бъде чут, разбран и удовлетворен незабавно, на секундата. Държеше се като истински чекист с хладен ум и чисти ръце, изпратен от тричленката да те прибере на топло или по-скоро на студено, в Сибир. Хък наскоро му беше простил. Седемдесет и две години го отбягваше, докато се изтрепваше да ликвидира последната му и най-гадна бояджийска издънка — комунизма, — и ето че толкова скоро след сдобряването им (най-вече заради неволите на Шуин) пак го търсеше. Срещите им нещо зачестиха. Не му се вярваше да е на добро. Все пак Хък се поблазни от възможността пак да ходатайства за живота на сестра си, но императивността на съобщението и шестото му чувство подсказваха, че баща му отново е забъркал някаква каша, така че той с раздвоена душа изписа само две букви на екрана: ОК И те му бяха много. После уж целуна своята лъвица за сбогом, но снощната й жажда за любов още не беше преминала и този път креватният фитнес продължи само час. Не се притесняваше толкова да не закъснее, защото баща му все още не подозираше, че Ана-Мария го научи лесно да се предвижва извън времето. Повече го тревожеше пълното му неведение за причината, поради която се налагаше спешно да се срещнат. Той тръгна умислен. |
|
|