"Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))" - читать интересную книгу автора (Асадуров Милан)

4. Нуку Хива

Хък продължаваше да лежи със затворени очи в креслото срещу Ана-Мария и с мъка преглъщаше угризенията си. Тя реши, че му е предоставила достатъчно време да вкуси от кашата, дето е надробил, сложи настрана тежкия том на Кант, сви крака под себе си, облегна се удобно на дивана и с невинния глас на любяща съпруга го попита:

— Е, скъпи, ще ми разкажеш ли най-сетне цялата история от игла до конец? С тези данни, дето ми ги отпускаш на час по лъжичка, съгласи се, че не мога да направя никакъв сериозен анализ. А виждам, че те мъчи. Така те човърка отвътре, че кръв ми капе от сърцето, като те гледам такъв. Хайде, скъпи, стегни се малко и изплюй камъчето.

— Трябва да ти призная, скъпа, че това, което знаеш досега, включително и оная бълвоч от Си Ен Ен, за съжаление е само капка в морето. Цялата дандания е доста по-заплетена дори от прословутото ми родословие, та и аз се обърквам, когато не я разказвам отначало.

Ана-Мария го гледаше с блеснали очи. Тя и нейният компютър много обичаха заплетените истории. Затова нетърпеливо го подкани:

— Нищо. Давай нецензурираната версия. И без това има достатъчно време, докато ни донесат китайската храна.

Хък се понадигна, събра кураж и подхвана глухо, сякаш току-що се пробуждаше от кошмарен сън:

— Както знаеш, скъпа, работата никога не свършва и дори човек със сбъркани гени като мен от време на време трябва да почива. Така през горещото лято на 1803 г. послушах съвета на баща си и тръгнах на морско пътешествие. Тогава туристическите круизи още не бяха на мода, така че за останалите ми спътници то си беше истинска работа, при това по царска поръка. Но аз си почивах. Наистина не през всичките тези четири години, но поне в началото и в края.

Щом веднъж започна, Хък усети облекчение. Сякаш камък му падна от сърцето. Мина му през ума, че с Ана-Мария са като скачени съдове. Колкото повече той се изправяше в креслото, толкова по-удобно тя се настаняваше на дивана. Ана-Мария вече се бе излегнала, сякаш се готвеше да гледа любимото си телевизионно предаване. Участниците в него с лека ръка, присъща на младостта, си избираха спътник в живота пред очите на зрителите. Тя насърчи и него, както въодушевено поощряваше телевизионните герои:

— Давай, скъпи. По-смело! Слушам те.

— Та значи се главих за писар на Иван Фьодорович, което на практика означаваше, че трябва да опиша експедицията му, пък после Иван Фьодорович щеше да подпише написаното и да го издаде в три тома с атлас. Това си беше чистата истина, но за пред хората официалната ми длъжност беше Главен поет на околосветското плаване на корабите на Негово Императорско Величество „Надежда“ и „Нева“ и всеки ден трябваше да пиша по една ода, а сетне Иван Фьодорович щеше да ги превърне в проза със своя почерк. Редях си аз одите и всичко вървеше по мед и масло, докато не стигнахме до остров Нуку Хива…

— Ти си писал оди и не си ми ги показвал досега? — пресилено се ококори Ана-Мария, вживявайки се в ролята на запален почитател на сапунените опери по телевизията. От тях тя и нейният компютър черпеха сведения за първичните човешки страсти, прикривани от ума и възпитанието при по-сложните личности и драми.

— Ще ти се сторят скучни, скъпа. Я седни и съчини ода, в която да бъка от географски ширини и дължини, и да видим какво ще излезе…

С присъщата си скромност Хък не спомена, че подражавайки на Омир, епично бе описал и първото си околосветско плаване триста години по-рано под името Себастиан Ел Кано. Както обикновено обаче, в историята остана шефът Фернандо Магелан, макар че той изобщо не можа да завърши обиколката на света по технически причини. Сдърпа се с аборигените на един от Филипинските острови и те го изядоха. Не, всъщност само го убиха, а изядоха Кук на Хавайските острови, но това беше в друго плаване. Тогава, отвратен, Хък публикува мемоарите си в проза. Той тръсна глава, за да се отърси от бъркотията в спомените, които му навяваше Тихия океан, и омърлушено констатира:

— Ето че пак не подхванах историята от самото начало и, естествено, ти нищо не разбра.

Ана-Мария кимна блажено. Беше свикнала със заплетените телевизионни сюжети. Пък и любовта я беше превърнала в идеалния слушател. Винаги оставяше първо Хък сам да поспори със себе си и после го подхващаше изкъсо.

— Всъщност проблемите ми започнаха много по-рано, още в Кронщат — взе да въвежда ред в разказа си Хък. — Дължах три копейки с лихвите на един тип. Та той ми даде препоръки за аудиенцията при Иван Фьодорович. С аванса за предстоящия ангажимент щях да му се издължа. Да, ама моят познат Миша Захарченко, известен извън пределите на Руската империя повече като Мендел Цукерман, не беше доволен от натрупаната лихва. Той дълго изследва перфектния договор, който бях подписал с баща му преди четирийсет години. Смени три лупи и докара още две газени лампи. Проверява идентичността на бащините си подписи от договора и завещанието. Аз през цялото време си траех и броях мухите около лампите, докато по едно време Миша не се опита да спори, че една единица всъщност била седмица. Предупредих го да не зачерква пред очите ми други единици, защото една зачеркната единица не става седмица, а си остава зачеркната единица. Накрая Миша се примири с лихвата от сто и двайсет златни рубли, но ехидно заяви, че няма как и ще ме представи на Иван Фьодорович под името Хампарцум Айвазян, с което се бях подписал под договора.

— Айвазян ли? — блеснаха и без това греещите очи на Ана-Мария.

— Да, скъпа. Айвазян. Също като мариниста.

— А рисуваше ли? — оживено полюбопитства тя.

След планините Ана-Мария обичаше най-много морето.

— Експедицията беше толкова дълга, че нарисувах сто метров океан, сетне го нарязах на парчета по девет на дванайсет сантиметра и направих първите пощенски картички.

— Я не ме будалкай — шеговито му се скара Ана-Мария, доволна, че напрежението взе да спада. Тя толкова обичаше Хък да е в добро настроение, че бе готова на всичко да удължава колкото се може повече тези мигове.

— На другия ден обаче напук на Миша Скръндзата дълбоко уважаемият Иван Фьодорович не се впечатли кой знае колко от името ми, защото и неговото истинско име — Адам-Йохан фон Крузенщерн — не беше обичайно в местното светско общество. Немец, роден в Естония, той беше на руска царска служба и, естествено, си беше прикачил русифицирано име. С великите народи е така. Ако отидеш в Америка и там бързо си закачаш на ревера американско име. Проблемът възникна, когато трябваше да обясня от къде съм. Ядосан, че не му мина номерът, Миша взе да твърди, че съм селският поет на Челопеч в Отоманската империя.

— Челопеч ли? Никога не съм го чувала — засмя се Ана-Мария, като си представи Хък в ролята на селски поет.

— Ето виждаш ли. И до ден днешен не проумявам откъде той знаеше за съществуването на Челопеч. Наистина там открай време има златна мина и може би просто край всички находища на злато по света и до ден днешен някой му дължи по два-три гроша с лихвите. Иван Фьодорович, който минаваше за един от най-великите географи и пътешественици по онова време, авторитетно заяви, че Миша е пълен профан във фонетиката и транскрипцията. Аз тутакси се съгласих с него, като мислено прибавих и други области. Убеден, че останалият свят само временно не е част от Руската империя, Иван Фьодорович назидателно взе да обяснява как името ми ясно показвало, че съм субект от кавказка националност, а в Кавказ Челопеч се произнасяло Чечня и точка по въпроса. След което той тържествено нареди на писаря да бъда записан в аналите на експедицията като Харитон Харитонович Айвазовски — велик поет от Чечня.

Лицето на Ана-Мария се озари от милиони светлинки като небето на Нова година. Та нали след планините и морето тя най-много обичаше поезията. Хък си помисли, че засега се справя добре. В това блажено настроение, до което я докара, тя по-лесно щеше да преглътне горчивия хап, който я очакваше след малко. За миг дори си помисли да си спести някои откровения, но тогава историята щеше да прозвучи неубедително и женската интуиция на Ана-Мария, съжителстваща в гнетяща симбиоза с компютъра й, мигом щеше да го разобличи. Така че продължи отдалече с хрисим глас:

— Когато не си почивал почти триста години, дори деветмесечният преход от Кронщат, покрай нос Хорн, та почти до средата на Тихия океан може да ти се услади. Е, имаше и някои дребни неудобства като изключително мъжката компания например, но аз бях свикнал от предишните си плавания, та се сетих за тях едва когато на 7 май 1804 г. стигнахме до Нуку Хива и за първи път зърнах жената на вожда в прекрасната долина Тайохае.

Ана-Мария се размърда, но ловко прикри интереса си, като заоправя възглавницата под кръста, и невинно попита:

— Не разбрах. Жената или долината беше прекрасна?

Хък се направи, че не я чува и поде с въодушевлението на рекламен агент:

— Преди два века, скъпа, Нуку Хива беше вълшебен остров. Ако не броим дъждовния сезон, всичко беше като в туристически справочник: триста шейсет и пет дни слънце, свеж пасат, мек като коприна вулканичен пясък, кристално чиста вода, зрели банани, портокали, ананаси, папая, манго, тапо-тапо, утоляващи и глад и жажда, които сами падат от дърветата право в устата ти. С една дума — рай.

— Рай, който си имаше и Ева, и ябълката, и змията, и само чакаше своя Адам. Така ли? — иронично подметна Ана-Мария, отегчена от изброяването на екзотичните за пазарите в Източна Европа плодове. А то явно беше предназначено да отвлече вниманието й от прелестите на дамата!

— Да, скъпа — преглътна Хък забележката, като гледаше да не я дразни. — И ролята на Господ, както прекалено често взе да се случва през последните два-три века, беше поверена на руския император. Той с характерната мащабност на Велика сила организира цяло околосветско плаване с два ветрохода, за да ме закара там. Така в новото издание на Библията Адам се казваше Харитон Харитонович Айвазовски, а Ева — Айша ибна Абу Насър Ал-муминин. Това беше истинското й име, което научих по-късно в Чечня. А хората на вълшебния остров Нуку Хива я наричаха по-простичко: Нуикаумеаматератавахйне. На местния жаргон това ще рече „Дъщеря на морето“. И не си мисли, че името й представляваше най-обикновена метафора. Тя го дължеше на факта, че беше единствената оцеляла от някакъв арабски кораб.

Ана-Мария го изгледа невярващо:

— Какво е търсил той пък там? Ако искаш да знаеш, в географските енциклопедиите не се споменава за никакви арабски кораби по това време в Тихия океан.

— Това е било местно плаване, скъпа. Корабът всъщност тръгнал от Малака, а екипажът му бил от потомци на арабските преселници в Западна Индия. Нали разбираш, скъпа, в онези години само европейците се конкурираха кой ще направи по-велики географски открития. Останалите отдавна бяха открили целия свят и си живееха в него.

Но дори и остроумието му не го спаси. Ана-Мария не издържа и го сряза:

— Престани да изместваш темата и направо кажи онази с дългите имена по-красива ли беше от мен?

Хък реши да кара през просото:

— Не, скъпа. Арабската принцеса бе мое същинско женско копие, но без мутациите. Нещо като женски първообраз. Е, не беше направена от реброто ми, но и тя идваше от океана. Лошото бе, че в този рай не бяхме сами.

— И, слава богу! — ехидно подметна Ана-Мария и после промърмори: — Принцеса, значи…

— Освен че по право беше жена на вожда — предпазливо заупорства Хък, като си отбеляза наум повече да не нарича въпросната дама принцеса, — но без съответните християнски добродетели като вярност, например, тя изпълняваше и още една обществена функция. Следобед захвърляше скромните папурени одежди и сядаше в една пещера, забулена в бяло — това беше тяхната представа за официално облекло. Там пазеше другата оцеляла скъпоценност от кораба — златната чаша. Да-да. Същата тази златна чаша, от която преди малко гледахме как пие генерал Дудаев. По-точно Ева се правеше, че я пази, както подобава на всяка скапана държавна институция, защото преди да се появи нашата експедиция нямаше никакви кандидати да я откраднат.

Хък направи мелодраматична пауза, но Ана-Мария не реагира. Той впери носталгичен поглед в миниатюрната джунгла и през плетеницата от декоративни растения зърна морето зад прозореца на зимната градина. Замисли се дали да продължава да си излива душата. Арабската принцеса твърде сериозно измести златната чаша от центъра на събитията и сякаш издигна стена между него и Ана-Мария. Тя се цупеше като ученичка, спипала гаджето си да разговаря с дългокраката гордост на съседния клас. Прииска му се да я грабне в обятията си и двамата да забравят за останалия свят с неговите тъпи проблеми. Хък пое въздух с пълни гърди, въздъхна тежко, отмести поглед от морето към дълбоката драскотина на стената — спомен от една бурна любовна нощ, дето от месеци се канеше да замаже, но все не му оставаше време, и продължи със съзнанието, че е обречен:

— На Нуку Хива, скъпа, природата се бе погрижила да има храна и облекло в изобилие, така че беше прието да се краде само от чужденци. А когато някой успееше да свие нещо от редките посетители, бързаше да се похвали пред всички с дрънкулката, но тутакси му я реквизираха и я излагаха на показ като златната чаша. Жителите на долината бяха не повече от хиляда души и обитаваха две села — на пет километра едно от друго — едните бяха построили бамбуковите си хижи на брега, а другите — в подножието на планината. Хората от долината бяха предимно вегетарианци, а всички останали островитяни — заклети човекоядци.

Хък отмести поглед от сантименталната язва в стената и с плаха надежда установи, че благодарение на човекоядците блясъкът в очите на Ана-Мария взе да се завръща. Като следеше зорко изражението на лицето й, с фалшива бодрост той започна да размива образа на арабската принцеса, заливайки Ана-Мария с битови подробности:

— Сложните религиозни ритуали на хората от долината в края на краищата, скъпа, можеха да се сведат до два прости акта: веднъж месечно жителите на едното село гостуваха на другото, за да се състезават по надяждане с пои-пои. Това е националното им ястие — нещо като вкиснала консерва от плодовете на хлебно дърво, угнила повече от година в специална дупка в земята. Тая гнилоч после вони на километри. На другия месец гостите ставаха домакини на състезание по ритуално надпиване с кава. Знаеш ли какво е кава?

Вежливо, но студено усмихната като делова секретарка, с която само преди миг шефът си е позволил волности, Ана-Мария поклати глава. Тя мълчаливо вкарваше само с волево усилие новите данни в компютъра.

— Кава се приготвя много лесно. Избираш си някой плод и го сдъвкваш. Малко преди да го глътнеш, го изплюваш в съд с топла вода да ферментира. После прецеждаш джибрите и готово. Само дето питието е безалкохолно и те прави мълчалив, тъжен и сънлив. Затова и полинезийците го пиеха със съответните ритуали на хладно в пещерата на Ева. През останалото време всички строго спазваха законите в тропиците. С една дума — или се любеха, или спяха.

Макар че тонът на Хък постепенно спадаше и той почти прошепна последните думи, приветливата служебна усмивка на Ана-Мария се стопи като спестяванията на хората в българските банки през 1996 г. Като видя, че ревността отново надделява, той решително нададе глас:

— Скъпа, не можеш да ревнуваш от жена, която е живяла преди двеста години. Все едно аз да те ревнувам от Кант. И, между другото, крайно време е да го оставиш вече този Кант. Да знаеш само какъв досадник беше в края на живота си. Отдавна ти е време да четеш Шпенглер, Тойнби и Гумильов. Добре, добре! Няма да се отклонявам — махна с ръка Хък и взе да се оправдава. — Но, ако беше там, скъпа, сигурно щеше да ме разбереш. Пристигането на нашата експедиция на Нуку Хува промени коренно само темпото на живот на островитяните от долината Тайохае. Двете състезания вече се вместваха в една седмица, мъжката половина от участниците в любовните игри се удвои, жените спяха два пъти по-малко, а най-хубавите изобщо не спяха. Шефовете също бяха доволни. Корабното началство си затваряше очите от страх, че може да избухне бунт сред напращелите от семе моряци, а местните големци се радваха на вливането на свежа кръв сред оредяващото население на острова.

— Обожавам чувството ти за хумор — подметна Ана-Мария, като изобщо не направи опит да прикрие иронията в гласа си. Вече нямаше нови данни за компютъра, а само сексуален буламач.

— Все пак имаше един проблем, скъпа — настърви се Хък от нейната язвителност. — Удвоеният брой на мъжете доста точно отговаряше на необходимите участници в „шведска тройка“, но тъй като патриотично настроените екипажи признаваха само руската „тройка“, трябваше с нещо да им се отвлече вниманието, докато чакаха реда си за единствения естествен акт, признат от Бога, Царя и Отечеството. Ненаситният за слава Иван Фьодорович уреди с вожда ново, вече международно състезание, този път по надпяване с оди чрез отстраняване. Свободните от вахта моряци с напевно отчаяние четяха моите произведения от последната година, а островитяните, доста облекчени в съпружеските си задължения, пееха с хазартна възбуда внушените им от мен оди, тъй като този жанр не беше познат на Нуку Хива.

— Обожавам и славолюбието ти!

В гласа на Ана-Мария несъмнено се таеше заплаха за семеен скандал. Тя вече открито демонстрираше раздразнението си. Хък не можеше да я познае. Беше й описвал почти всичките си (около двеста) любовни истории и Ана-Мария винаги много се забавляваше. Какво й ставаше сега? Дали пък смразяващото съчетание от женската й интуиция и компютъра не й подсказваха, че този уж мимолетен флирт не е бил съвсем безобиден, щом след цели два века Хубавата Елена от Нуку Хива можеше да стане повод за война.

— Жената на вожда по право се падаше на Иван Фьодорович, но той не се престраши, горкичкият — отчаяно продължи Хък.

Ана-Мария усети как той се изкушава да надникне в главата й. Преди време, когато си разкриваха един на друг по-необикновените способности, в изблик на глупави чувства Хък й обеща никога да не го прави. Тя само тръсна глава и попълзновенията му мигновено секнаха.

Хък сведе очи пред гневния й поглед, докато прехвърчалите искри изтлеят. Използва паузата да си придаде невинен вид, рече си наум: „Мечка страх, мен не страх!“, вирна глава и изплю камъчето:

— Нали разбираш, скъпа. Човекът беше не само немец по душа, но и чист пуритан. Все пак, за да не обиди вожда, приемаше Ева в каютата си и тутакси се оттегляше с корабния дневник в ръка, като ме оставяше аз да изпълнявам дипломатическия ритуал. Вече ти е станало ясно, че бях затрупан от задължения и това продължаваше седмици наред, без никой от участниците да се умори. Не се оправдавам, а само ти обяснявам как се стигна до фаталния ми пропуск.

— Не се оправдаваш ли? Я се погледни в огледалото! Защо никога не си ми разказвал тази покъртителна любовна история? И престани да ме гледаш така хрисимо! Мразя да ме гледаш така.

Ана-Мария едва сдържаше гласа си само една октава по-високо от обичайното, съвсем като ония жени на ръба на нервна криза на Алмодовар. Явно това, че бе премълчавал единствено тази любовна история досега, щеше да му излезе през носа.

— Ами не съм я споменавал, защото тази идилия свърши много бързо, скъпа. Проклетото ми честолюбие естествено ме направи финалист от руска страна в състезанието по надпяване с оди — опита се да позамаже работата Хък, изтъквайки поетичните си способности. — Признавам, че не беше никак сложно, като се има предвид, че аз създадох правилата на играта и аз влагах репликите в устата на състезателите от двете страни. За противник си бях избрал брата на вожда, който най-вече ми подхождаше по ранг. И наистина стана оспорвано състезание. При тези условия нямаше как да не победи „Най-великият поет на Чечня“.

Хък млъкна многозначително, но напрегнатият взор на Ана-Мария изобщо не се стопли:

— Давай! Защо си глътна езика?! Екзотичната ти любовница, разбира се, беше в централната ложа, нали?! И възторжено аплодираше доблестния победител! Продължавай, де! Накарай ме да изпия отровната чаша до дъно, гаден, подъл, потаен негоднико. Какво ми се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал!

— Да, да — обърка се Хък от пороя необичайни епитети, които Ана-Мария бълваше с лекота. — Тъкмо за чашата ми беше думата. Докато траеше състезанието някой открадна златната чаша, оставена за малко без обществен и телепатичен надзор! И стана тя една! Направо чист късмет ни спаси от участта на уму — ритуалните печени прасенца. Вахтата на нашите кораби беше удвоена поради щормово предупреждение. Пък и трябва да ти призная, че повечето слушатели бяха от полинезийците, а сред нашия екипаж имаше един-единствен истински любител на одите и той, горкичкият, загина пръв. Някакъв туземец го халоса с боздуган.

Смъртта на набедения почитател на поезията само да миг смекчи чертите на лицето й, но очите на Ана-Мария направо изпепеляваха душата му. Като се сети за ядрените бойните глави, Хък стисна зъби. Рано или късно трябваше да й разкаже цялата история, ако искаше да му помогне.

— С него дадохме общо седем убити и още три пъти по толкова ранени. Иван Фьодорович се отърва само с един удар от кокосов орех по главата и веднага ми нареди да не включвам злощастното събитие в аналите на експедицията. Аз се престарах и заличих имената на убитите не само в корабните дневници, но и във всички други официални документи. Дори и в регистрите за ражданията! Така след време се прочухме като първата околосветска експедиция, завършила без жертви.

Споменаването на регистрите за ражданията се оказа добър ход. На лицето й се появи измъчена усмивка, но на Хък никак не му харесваше, че тя вече не проронваше нито дума.

— Ева трябваше бързо да избира, дали да бъде разфасована, увита в листа от банани и ритуално запечена между горещи камъни в пръстена фурна или да тръгне с нас… — Ана-Мария настръхна и Хък побърза да продължи: — Но най-лошото бе, че аз и набедената ми за родина Чечня се издигнахме в ранг на главни и вечни врагове на сплотения около брата на вожда народ на Нуку Хива. Нали ти е ясно, че макар и водени от различни мотиви, вегетарианците и човекоядците вече бяха в една партия. Ние, разбира се, отплавахме възможно най-бързо — тонът на Хък отново спадаше. — И Иван Фьодорович, единствен наместник на бога и императора на кораба, ни венча с Ева в открито море два месеца по-късно… — Ана-Мария рязко се надигна, при което диванът жално изскърца — …но да знаеш, че си беше чиста административна принуда — само така можехме да отблъснем страстните домогвания на някои самозабравили се членове на екипажа.

Ана-Мария се изправи, готова да се хвърли върху него.