"Галактическа болница" - читать интересную книгу автора (Уайт Джеймс)

VII

Трябваше по някакъв начин да принудят беглеца да влезе в залата ГБЛЕ, където бе поставен капан за него. Но преди всичко трябваше да го изкарат от басейна АФЖЛ. Дванадесет Монитори в тежки костюми се заеха с тази задача. Ругаейки, те го преследваха ожесточено, докато накрая го заградиха в едно такова място, единственият изход от което бе люкът към залата ГБЛЕ.

Облечени в защитни облекла, осигуряващи им достъп до всяко едно от отделенията, в които преследва нето можеше да ги отведе, Конуей, Приликла и друга група Монитори го причакаха навън в коридора. Сестра Мърчисън също бе изявила желание да тръгне с тях, за да види с очите си, както се бе изразила тя, как ще убият беглеца. На това Конуей бе отговорил ядосано, че нейната работа е да наблюдава тримата пациенти АФЖЛ, а не да се занимава с други неща.

Той не бе искал да се държи грубо с Мърчисън, но търпението му се беше изчерпало. Ако идеята, която така разпалено изложи пред O’Мара, не успееше, тогава безнадеждно болните ТСУУ щяха да станат двама вместо един, а и думите й „да види с очите си как ще убият беглеца“ звучаха чудовищно.

Беглецът отново промени вида си. Този път инстинктът за самосъхранение му подсказа облика на преследвачите и той се превърна в някакво подобие на човек. Сега той бягаше тромаво по коридора с омекнали крака, прикачени към тялото на най-невероятни места. А люспестата сивокафява кожа, която покриваше тялото му в басейна, се опъваше, сбръчкваше и отново се изглаждаше, приемайки розовия цвят на човешката плът и белотата на лекарската престилка. Конуей спокойно можеше да гледа което и да било извънземно същество, страдащо и от най-отвратителната болест, ала видът на беглеца, който, бягайки, се опитваше да се превърне в човек, го изпълни с погнуса.

Беглецът внезапно свърна по едно отклонение към коридора МТХК. Това изненада преследвачите и като се сблъскаха един в друг, те се скупчиха пред вътрешния люк на преходната камера. Съществата МТХК бяха трикраки и приличаха донякъде на щъркели. Те живееха в условия на ниска гравитация и формите на живот ГБГЖ, към които принадлежеше и Конуей, не можеха да се приспособяват бързо към тях. Но докато Конуей бавно се носеше из помещението, трениралите Монитори бързо стъпиха на крака. Беглецът отново се отправи към кислородния сектор.

Конуей трябваше да преживее няколко неприятни минути, но си помисли с облекчение, че ако беглецът бе изчезнал тук, сред непрогледната мъгла, която съществата МТХК наричаха атмосфера, те трудно щяха да го намерят. Ако това се бе случило на този етап от преследването… Конуей предпочиташе да не мисли за това.

Сега залата ГБЛЕ се намираше само на няколко минути път и младият ТСУУ бягаше право към нея. Той отново промени вида си в нещо ниско и тромаво, което се движеше на четири крайника. Тялото му като че ли се сви и смали, а на гърба му се появи нещо като коруба на костенурка. В този миг двама Монитори излязоха от една пресечка и крещейки и размахвайки ръце, го погнаха към коридора, който водеше към залата ГБЛЕ…

Но коридорът се оказа празен!

Конуей гневно изруга. Шестима Монитори трябваше да завардят коридора, за да му преградят пътя, но беглецът бе стигнал дотук толкова бързо, че те не бяха успели да застанат по местата си. Вероятно те все още се намираха в залата и разполагаха съоръженията. Сега беглецът щеше да се вмъкне при тях.

Но Конуей не бе предвидил бързите рефлекси на Приликла. Асистентът бе схванал положението едновременно с началника си. Дребничкият ЖЛНО се втурна по коридора, настигна беглеца и литна към тавана, за да го изпревари. Конуей се опита да предупреди Приликла, да му извика, че едно крехко ЖЛНО не може да спре същество, което сега се е превърнало в огромен и гъвкав брониран краб. Че това бе равно на самоубийство. Но за миг разбра какво си бе наумил неговият асистент.

В една ниша, на около тридесет фута пред беглеца, стоеше самоходна количка за носилки. Той видя как Приликла се спусна към нея, включи двигателя и я подкара. Приликла не беше храбър до безразсъдство, а просто съобразителен и бърз, което при създалите се обстоятелства бе много по-важно.

Количката излезе от нишата и рязко препречи пътя на беглеца. Разнесе се грохот, а от разбитите акумулатори се проточи жълт и черен дим. И преди вентилаторите да успеят да прочистят въздуха. Мониторите обкръжиха замаяния и почти вцепенен беглец и го отведоха в залата ГБЛЕ.

Малко по-късно до Конуей се приближи офицер Монитор. С кимване на глава той посочи към различните съоръжения и уреди, внесени в залата само преди няколко минути, а също и мъжете в зелена униформа, застанали плътно до стената с лице към центъра на просторното помещение, където на пода бавно се въртеше младият ТСУУ, търсейки пролука да избяга. Очевидно офицерът гореше от любопитство, но гласът му прозвуча преднамерено нехайно:

— Вие ли сте, д-р Конуей? Добре, а сега ни кажете какво трябва да правим?

Конуей облиза устните си. Досега той не се беше замислял за този етап на операцията — беше си представял нещата по-лесни, воден от убеждението, че беглецът е твърде опасен за Болницата като цяло и най-вече за Детския сектор. Сега той обаче изпитваше съжаление към малкия. В края на краищата той беше само едно дете, загубило разсъдъка си от мъка, неопитност и уплаха. Ами ако планът им не успееше?…

Конуей отърси от себе си съмненията и колебанията и каза рязко:

— Виждате ли онзи звяр в средата на стаята? Искам да го уплашите до смърт.

Естествено наложи се да обясни по-подробно, но Мониторите бързо схванаха идеята му и се заловиха с ентусиазъм и усърдие с поставените съоръжения. Докато ги наблюдаваше мрачно, Конуей разпозна най-различни предмети и уреди, използувани за пречистване на въздуха и за свръзка, както и посуда от диетичните кухни, които сега изпълняваха функции, съвсем различни от предназначението им. Някой от тях пищяха оглушително или виеха пронизително като сирени, а други звъняха гръмко като чинели. Към този грохот се прибавеха и виковете и крясъците на мъжете, които обслужваха твърде гласовитите съоръжения.

Всичко това несъмнено изплаши беглеца. През цялото време Приликла докладваше за емоционалното му състояние. Но младият ТСУУ все още не беше достатъчно изплашен.

— Тишина! — неочаквано извика Конуей. — Пристъпете към беззвучната атака.

Предшествуващата какофония беше само встъплението. Сега идваше ред на истински зловещото оръжие — но всичко трябваше да се извърши при пълна тишина, за да може да се чуе и най-слабият звук, отронен от беглеца.

Около треперещото в средата на залата същество лумнаха пламъци — ослепително ярки, но не изгарящи. Едновременно с тях заработиха и лъчевите влекачи и преси, които започнаха ту да придърпват, ту да отблъскват жертвата, да я търкалят по пода и дори от време на време да я подхвърлят из въздуха или да я запращат към тавана. Лъчите работеха на същия принцип като неутрализиращите гравитационни колани, но имаха по-фина настройка и можеха да се съсредоточават в една точка. Други оператори започнаха да мятат към замаяното, съпротивляващо се същество ракети и мълнии, като в последната секунда ги отклоняваха от него.

Сега беглецът бе наистина уплашен, дотолкова уплашен, че не беше необходимо да си емпат, за да го разбереш. Седмици наред Конуей щеше да вижда в кошмарите си различните форми, които примаше сега ТСУУ.

Конуей доближи микрофон до устните си и натисна копчето.

— Горе има ли вече някаква реакция?

— Все още нищо — прогърмя от стенните говорители гласът на O’Мара. — Трябва да го попритиснете по-здраво…

— Но той е вече в състояние на крайна възбуда… — започна Приликла.

Конуей се обърна рязко към асистента си:

— Ако гледката не ви понася, можете да напуснете.

— Спокойно, Конуей — сряза го гласът на O’Мара. — Предполагам как се чувствувате сега, но припомнете си, че крайният успех ще оправдае всичко това…

— Но ако от тази работа не излезе нищо? — възрази Конуей. После се обърна към Приликла и каза: — Моля да ме извините.

Само след миг той попита застаналия до него офицер:

— Можете ли да предложите някакъв друг начин, по който да му окажем по-силен натиск?

— В никакъв случай не бих искал да съм на неговото място — отвърна сдържано офицерът, — но бих предложил да добавим силно въртене. Някой същества понасят всякакви изпитания, но въртенето може напълно да ги извади от строя…

Към изтезанията на лъчевите преси бе прибавено и въртенето. Това не беше обикновено въртене, а диво, шеметно и неравномерно движение, от което на Конуей му се зави свят само като гледаше. Светлините на връхлитащите пламъци и кълбовидни мълнии продължаваха да кръжат около беглеца като полудели луни около своите планети. Повечето от присъствуващите бяха загубили първоначалния си ентусиазъм, а поклащащият се на шестте си тънки крака Приликла бе обхванат от порива на една емоционална буря, която заплашваше да го помете.

Не трябваше да включват Приликла в тази операция, помисли си с яд Конуей. Един емпат не бива да преживява подобен ад. Той бе допуснал грешка от самото начало, защото целият този план бе жесток, садистичен и лъжовен. А той самият бе по-лош и от чудовище…

Младият ТСУУ, който се бе превърнал в едно неясно петно, въртящо се в средата на залата, започна да надава остри, зловещи крясъци.

От стенните говорители се разнесе ужасен трясък, викове, шум от чупене и тропот на бягащи нозе, а всичко това се сливаше в някакъв протяжен и безкраен вой. Чуваше се как O’Мара с цяло гърло дава обяснения някому, а след това един глас им извика:

— Хей, вие долу, спрете, за бога! Таткото се събуди и започна да чупи каквото му попадне…!

Бързо и внимателно те спряха беглеца и го спуснаха на пода. Виковете и грохота в Лабораторна зала №З продължаваха да се сипят от говорителите с неотслабваща сила. Те стигнаха до връхната си точка и постепенно започнаха да затихват. Долу, в залата за оздравяващи ГБЛЕ, хората стояха безмълвно и гледаха ту един към друг, ту към скимтящото на пода същество, ту към стенните говорители. Оглеждаха се и чакаха.

Звукът, който се раздаде, приличаше на чуждопланетната реч — на онази от записа, предадена преди няколко часа по говорителите, — само че този път тя звучеше ясно, без воя на атмосферните смущения и предадена по транслаторите им, тя стигаше до тях на английски.

Това бе гласът на възрастния ТСУУ, който бе оздравял и отново придобил физическата си цялост. Той говореше на малкия едновременно ласкаво и строго. Обясняваше му, че се държи като лошо дете, че незабавно трябва да прекрати този бяг и да престане да безпокои останалите. Уверяваше го, че повече нищо лошо няма да му се случи и че ако е послушен, те двамата много скоро ще си тръгнат за дома.

Конуей знаеше, че за беглеца това бе ужасно поражение. Може би всичко се бе оказало далеч не по силите му. Той напрегнато следеше с поглед как младият ТСУУ, чийто вид продължаваше да е нещо средно между риба, звяр и птица, прекоси залата. И когато беглецът нежно и покорно започна да трие глава в коленете на един Монитор, от гърдите на всички се изтръгна такъв радостен вик, че без малко отново не изплаши невръстния ТСУУ.

— Когато Приликла ми обясни в какво се състои заболяването на възрастния ТСУУ, аз разбрах, че трябва да се приложи радикално лечение — обърна се Конуей към Диагностиците и Старши терапевтите, насядали около писалището на O’Мара.

Това, че се намираше сред такова височайше обкръжение, бе сигурен признак, че работата му е одобрена. Но въпреки всичко, когато продължи да говори, гласът му потрепваше от вълнение.

— Съдейки по физическото състояние на пациента, неговото връщане към летаргичния унес на зародиша — което ще рече разпадане на индивида в първичния океан до самостоятелни и лишени от разум клетки — беше в напреднал стадий. Майор O’Мара бе вече опитал различни методи на шокова терапия, но със своята необикновена приспособяемост пациентът бе успял да преодолее тяхното въздействие. Аз реших да използвам тясната физическа и емоционална връзка, която съществува между възрастния ТСУУ и най-малкото от децата му.

Конуей направи пауза. Погледът му се отмести и зашари по опустошената зала. Имаше чувството, че в Лабораторна зала №3 бе избухнала бомба. Помисли си, че сигурно е станало доста „горещо“ след излизането на възрастния ТСУУ от летаргичния му унес. Той се окашля и продължи:

— Ето защо ние хванахме в капан младия ТСУУ в залата за оздравяващи ГБЛЕ и се постарахме да го изплашим колкото е възможно повече. Звуците, които издаваше малкият, бяха предавани тук в залата, за да може да ги чува родителят. И успяхме. Възрастният ТСУУ не можеше да лежи спокойно, докато най-малкото и най-любимото му дете са намира в смъртна опасност. Родителската обич и привързаност надделяха у него, изтръгнаха го от унеса и го принудиха да се върне към настоящата действителност. Той успя да успокои малкото и това донесе на всички ни огромна радост.

— Постигнатото от вас, докторе, е отличен пример за дедукция — каза искрено O’Мара. — Заслужавате най-висока…

Прекъсна го бръмченето на комуникатора. Сестра Мърчисън съобщаваше, че у тримата пациенти АФЖЛ се забелязват първите признаци на вкостеняване, и молеше д-р Конуей незабавно да отиде в отделението. Конуей помоли да внушат Информационна касета АФЖЛ на него и на Приликла и обясни на присъствуващите, че случаят е спешен. Докато им внушаваха касетите, Диагностиците и Старши терапевтите започнаха да се разотиват. С известно разочарование Конуей си помисли, че обаждането на Мърчисън го бе лишило от неговия малък триумф.

— Не се разстройвайте, докторе — каза весело O’Мара, четейки както обикновено мислите му — Ако сестрата се беше обадила пет минути по-късно, главата ви щеше да се е подула от хвалебствия и нямаше да можем да ви внушим касетата…

След два дни между Конуей и Приликла възникна първият и единствен спор. Конуей настояваше, че без помощта на емпатичната способност на Приликла — едно толкова прецизно и полезно средство за диагностиране — и без бдителността на сестра Мърчисън тримата пациенти АФЖЛ нямаше да могат да бъдат излекувани. Асистентът възрази, макар че не беше в неговия стил да спори с началника си, че в случая д-р Конуей дълбоко греши. Мърчисън заяви, че й е било приятно да бъде полезна с нещо, и помоли за отпуска.

Конуей даде съгласието си и продължи спора с Приликла, макар и да бе сигурен, че няма шансове да го спечели.

Конуей бе напълно убеден, че без помощта на дребничкия емпат той не би могъл да спаси и тримата невръстни АФЖЛ. Но той беше началникът, а когато един началник постигнеше заедно с асистента си някакъв успех, заслугата се приписваше изцяло на първия.

Спорът, ако така можеше да се нарече подобна дружеска препирня, се разгаряше дни наред. Нещата в Детския сектор вървяха добре и едва ли имаше нещо, което да ги тревожи. Никой от двамата и не подозираше, че към Болницата се приближава кораб, претърпял крушение, и че на борда му има някакво същество. Конуей не знаеше и това, че само след две седмици всички служители в Болницата щяха да го презират…