"Галактическа болница" - читать интересную книгу автора (Уайт Джеймс)

I

Кръстосвачът на Мониторния корпус „Шелдън“ се измъкна от хиперпространството и спря на около петстотин, мили от Галактическата болница в Дванадесети сектор. Причината за идването му тук бе катастрофиралият кораб, който сега бе здраво швартован за корпуса на кръстосвача в зоната на действие на свръхсветлинните му генератори. От това разстояние огромната, ярко осветена конструкция, която се носеше из междузвездното пространство, в периферията на Галактиката, изглеждаше като неясно светло петънце, но капитанът на кръстосвача не се решаваше да се приближи до Болницата. Някъде навътре в разбития кораб бе оцелял член от неговия екипаж, който се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Но като Монитор и пазител на реда капитанът се опасяваше, че подобно решение може да се окаже пагубно за някои случайни минувачи — в случая служителите и пациентите на най-голямата в Галактиката междузвездна солница.

Като побърза да се свърже с Приемно отделение, той обясни положението и получи уверения, че веднага ще се заемат със случая. Сега, когато съдбата на пострадалия се намираше в сигурни ръце, капитанът реши, че с чиста съвест може да се заеме с изследването на катастрофиралия кораб, който заплашваше всеки миг да избухне.

Д-р Конуей седеше като на тръни в едно много меко кресло в кабинета на Главния психолог на Болницата и през отрупаното писалище наблюдаваше ъгловатото изсечено лице на O’Мара.

— Отпуснете се, докторе — каза внезапно O’Мара, доловил както винаги мислите му, — Ако ви бях повикал, за да ви мъмря, щях да ви дам по-твърдо кресло. Напротив, имам нареждане да ви погаля по гърба. Вие сте повишен, докторе. Поздравявам ви. От днес, бог да ни закриля, вие сте Старши терапевт.

Ала преди Конуей да успее да отвори уста, O’Мара вдигна една квадратна длан.

— По мое лично мнение е допусната досадна грешка — продължи той. — Но очевидно вашите успехи с топящия се ТСУУ и участието ви в обучението на динозавъра да лети са направили впечатление на началството. Те са си въобразили, че всичко това се дължи не на чист късмет, а на вашите способности. А що се отнася до мен — завърши той, усмихвайки се, — лично аз не бих поверил на вашия скалпел дори апендикса си.

— Много сте любезен, сър — каза сухо Конуей.

O’Мара отново се усмихна.

— А вие какво очаквахте, да ви похваля ли? Моята работа е да тегля уши, а не да им шепна хвалебствия, за да пораснат. А сега ще трябва да ви дам една минута, за да свикнете с новия си ореол…

Конуей много добре разбираше какво означава за него това повишение. Новината определено го ласкаеше — бе очаквал да получи това звание едва след две години. Но в същото време тя го и плашеше.

От днес той щеше да носи обточената с червен шнур лента и всички освен неговите колеги Старши терапевти и Диагностиците щяха да му правят път по коридорите и в трапезариите. На негово разположение щяха да бъдат всички уреди и съоръжения, от които се нуждаеше за работата си. Той щеше да носи пълната отговорност за всеки поверен му пациент и нямаше да може нито да се измъква, нито да прехвърля другиму вината. Личната му свобода щеше да бъде по-ограничена. Щеше да му се наложи да изнася лекции пред сестри, да обучава младши ординатори и почти сигурно да участвува в някое продължително групово изследване. Новите му задължения щяха да изискват постоянното използуване на една, а вероятно и на две Информационни касети. А всичко това нямаше да е много весело.

Старшите терапевти, които се занимаваха с преподавателска дейност, бяха длъжни да съхраняват постоянно в паметта си една или две от тези касети. А това, доколкото бе известно на Конуей, не беше шега. Утешаваше го единствено мисълта, че ще е в по-завидно положение от Диагностиците — онези изключителни същества, чиято памет се смяташе достатъчно устойчива, за да съхранява постоянно шест, седем, а понякога дори десет Информационни касети едновременно. Техните натъпкани с информация умове се занимаваха с оригинални изследвания в областта на чуждопланетната терапевтика и с диагнозирането и лечението на някои непознати форми на живот.

В Болницата се ширеше известният афоризъм, чието авторство се приписваше на Главния психолог, че всеки здравомислещ, който иска да стане Диагностик, е луд.

Защото при внушаването на Информационните касети не се предаваха само физиологични познания, а и паметта, и личността на съществата, съхранили тези познания. По този начин Диагностиците доброволно се излагаха на риска да развиват сложна шизофрения от най-драстичен тип…

Внезапно гласът на O’Мара прекъсна мислите му.

— …А сега, когато се чувствувате с една глава над другите — каза психологът, — имам за вас една работа. Докараха катастрофирал кораб с ранен на борда. Стана ясно, че не можем да го измъкнем от разбития кораб по обичайния начин. Биологичната му класификация е неизвестна — не успяхме да установим нито откъде е летял корабът, нито какво яде, какво диша и как изглежда пациентът. Искам да отидете дотам и да изясните нещата с оглед незабавното пренасяне на съществото в Болницата за лечение. Съобщиха ни, че сега пациентът едва дава признаци на живот — неочаквано завърши той, — ето защо считайте този случай за спешен.

— Да, сър — каза Конуей и бързо се изправи. На вратата той се спря за миг. По-късно се учудваше сам на себе си откъде събра дързостта да каже това на Главния психолог и реши, че неочакваното повишение бе завъртяло главата му. Преди да си излезе от кабинета, той с ликуващи очи се обърна към O’Мара:

— А вашият проклет апендикс е у мен. Келермън ви го е изрязал преди три години. Поставил го във формалин и го обяви за шахматен трофей. Аз го спечелих и сега се намира в библиотеката ми…

O’Мара само сведе глава като човек, комуто правят комплимент.

Навън в коридора Конуей отиде до най-близкия комуникатор и потърси Транспортен отдел.

— Обажда се д-р Конуей — каза той. — Имам спешен амбулаторен случай. Моля да ми осигурите скутер и една сестра, която може да работи с автоматичен анализатор. Освен това желателно е да има опит от спасителни операции. След няколко минути да бъде при Осми входен люк…

По пътя до входния люк на Конуей не му липсваха и приятни преживявания. На едно място се наложи да се притисне плътно до стената на коридора, за да даде път на Диагностика-тралт, който мина разсеяно покрай него върху шестте си слонски крака. Дребната форма на живот ОУТБ, която живееше в симбиоза с тралта, се беше вкопчила здраво в могъщия му гръб и бе изпаднала в дълбок унес. Конуей не се поколеба да отдаде нужната почит на един Диагностик, още повече че тралтската комбинация ЕЖЛИ-ОУТБ бяха най-добрите хирурзи в Галактиката. Беше му приятно, че съществата, които срещаше по пътя си — най-вече сестри от класификация ГБЛЖ и няколко подобни на птици ЛТХО — се отдръпваха, за да му сторят път. А това показваше колко оперативна е „агенция партенка“ в Болницата, защото той все още не носеше лентата си на Старши терапевт.

Когато стигна до Осми входен люк и видя съществото, което го очакваше, приповдигнатото настроение на Конуей бързо се изпари. Това бе една от онези, покрити с козина, многокраки медицински сестри ГБЛЕ, която, щом видя Конуей, започна да вика и да хленчи. Родният език на сестрата бе неразбираем, но транслаторът на Конуей превърна думите й в английска реч, така както превръщаше всевъзможните мърморения, чуруликания и крякания, които се разнасяха из Болницата.

— Вече повече от седем минути ви чакам тук — заяви медицинската сестра. — Казаха ми, че се касае за много спешен случай, а виждам, че се мотаете, като че ли разполагате бог знае с колко време…

Подобно на всички предадени от транслатора думи, и тези бяха лишени от всякакво чувство. Сестрата може би се шегуваше, намекваше нещо или просто констатираше очевиден факт без никакво намерение да уязви лекаря. Конуей обаче се съмняваше в последното си предположение, ала знаеше, че ще е безсмислено да избухне тъкмо сега.

Той пое дълбоко въздух и каза:

— Можех и да съкратя периода на вашето чакане, ако бях тичал през целия път. Аз обаче съм против бягането, защото излишното бързане на човек в моето положение може да направи лошо впечатление. Околните ще започнат да мислят, че съм се поддал на паника и че не се чувствувам уверен в собствените си способности. А за ваше сведение — завърши той със служебен тон — аз не се мотаех, а вървях с уверена, отмерена крачка.

Звукът, който издаде в отговор сестрата ГБЛЕ, беше непреводим.

Следван от сестрата, Конуей мина по преходния тунел и само след няколко секунди те се отделиха от люка. В задния екран на скутера проблясващите светлини на огромната Галактически болница се сливаха и стопяваха и Конуей започна да се безпокои.

Това не беше първото му повикване при катастрофирал кораб и той си знаеше добре урока. Но изведнъж осъзна, че отговорността за случая щеше изцяло да легне върху него — ако сега се объркаше нещо, той не можеше да търси ничия помощ. Не че беше търсил някога помощ, но самата мисъл, че в случай на необходимост винаги може да я получи, му действуваше успокояващо.

Изведнъж го обхвана силно желание да раздели с някого отговорността, с д-р Приликла например — внимателния паякоподобен емпат, който му беше асистент в Детското отделение — или с някой друг от своите колеги.

По време на полета сестрата ГБЛЕ, която му съобщи, че се нарича Кърсед, непрекъснато поставяше на изпитание търпението му. На нея й липсваше всякакъв такт и макар че знаеше причината за това, Конуей едва я понасяше.

Съществата ГБЛЕ не бяха телепати, но можеха с голяма точност да отгатват мислите на събеседника си само като наблюдаваха неговото изражение. Със своите четири очи, две слухови антени и козина, която можеше да бъде гладка като коприна или да настръхне на кичури като на току-що изкъпано куче, тези подобни на гъсеници същества не бяха и чували за дипломация. Те винаги говореха точно това, което си мислят, защото себеподобните им бяха вече прочели мислите му и щеше да бъде глупаво, ако кажеха нещо различно.

Неочаквано пред погледа им изникна Мониторният кръстосвач и привързаният към него катастрофирал кораб.

Освен по яркооранжевия си цвят по нищо не се отличаваше от другите претърпели кастастрофа кораби, помисли си Конуей. В това отношение корабите си приличаха с хората — насилствената смърт им отнемаше всякаква индивидуалност. Той нареди на Кърсед да обиколи кораба няколко пъти и сам застана до илюминатора.

От злополуката корабът се бе разцепил вертикално на две половини и отблизо се виждаше обшивката от тъмен на цвят и съвсем обикновен на вид метал. От това Конуей си направи извода, че корпусът е боядисан. Той грижливо съхрани тази информация в паметта си, защото от цвета на боята, използвана от дадено същество, можеше да се правят заключения за обсега на зрителния му апарат, както и за плътността на неговата планета. След няколко минути, като реши, че един външен оглед едва ли би му дал нещо повече, той даде сигнал на Кърсед да се отправи към люка на „Шелдън“.

Входната камера на кръстосвача бе малка, а изпълнена от Монитори в зелени униформи, тя изглеждаше още по-тясна. Мониторите разглеждаха и внимателно опипваха някакъв странен механизъм, очевидно свален от разбития кораб, който сега лежеше на пода. Въздухът в помещението бръмчеше от техническите термини, които си разменяха специалистите, и никой не обърна внимание на лекаря и сестрата. Наложи се Конуей да се изкашля силно два пъти. Едва тогава един слаб, посивял офицер с пагони на майор се отдели от останалите и се приближи до тях.

— Съмърфийлд — рече той отривисто, — капитан на кръстосвача. — И като не сваляше поглед от предмета на пода, той продължи: — А вие, доколкото разбирам, сте медицинското началство от Болницата?

Конуей се ядоса. Той разбираше чувствата на тези хора — разбит междузвезден кораб, принадлежащ към неизвестна култура, беше наистина рядка находка, технологическо съкровище, чиято стойност трудно може да се определи. Но мислите на Конуей бяха насочени в друга посока и произведенията на чуждопланетната техническа мисъл по значение се нареждаха далеч зад спасяването на живото същество. Ето защо той веднага пристъпи към действие.

— Капитан Съмърфийлд — каза той рязко, — необходимо ни е спешно да установим и възпроизведем в Болницата, а и на борда на скутера обичайните условия за живот на пострадалия. Бихте ли ни дали някой, който да ни разведе из катастрофиралия кораб? Желателно е това да е опитен офицер, който да е запознат с…

— Разбира се — прекъсна го Съмърфийлд. Той понечи да каже още нещо, но само помръдна рамене, обърна се и извика: — Хендрикс!

Към тях се приближи един лейтенант с доста измъчен вид, който бе облякъл само долната част на космическия си костюм. Капитанът го представи с няколко думи и се обърна към лежащия на пода механизъм.

— Ще ни бъдат необходими тежки защитни костюми — каза Хендрикс. — За вас, д-р Конуей, ще се намери един, но за д-р Кърсед…

— Моля ви, не се безпокойте за мен — прекъсна го сестра Кърсед. — Моят костюм е в скутера. Нужни са ми само пет минути.

Сестрата се изви и закрета към входния люк, а козината й настръхваше и падаше на бавни вълни, които се спускаха от мъхната й шия до бухналата й опашка. Конуей понечи да разсее заблудата на Хендрикс относно ранга на Кърсед, но изведнъж осъзна, че титлата „доктор“ бе предизвикала мощен емоционален отзвук у гъсеницата — тези леки вълни по козината й очевидно изразяваха нещо! Конуей не би могъл да каже дали това бе удоволствие или гордост. А може би в резултат на тази грешка всяко едно от тридесет и четирите крачета на гъсеницата се тресеше от смях. Конуей реши, че това недоразумение не е толкова съществено, и си замълча по въпроса.