"Галактическа болница" - читать интересную книгу автора (Уайт Джеймс)

II

Квартирата му се намираше в малък монтажен блок, който един ден щеше да образува операционната зала, хирургическото отделение и съответните складови помещения на болничния сектор с ниска гравитация за пациенти МТХК. Две малки стаи, свързани с коридор, бяха осигурени с постоянно атмосферно налягане и снабдени с гравитационни решетки, за да могат да бъдат ползувани от O’Мара, а останалата част от блока си оставаше безвъздушна и безтегловна. Той бродеше из къси недовършени коридори, чиито краища зееха към космоса, и се взираше в голите ъглови помещения, покрай които минаваше. Навсякъде из тях се виждаха положени тръбни системи и полусглобени машинарии, за чието предназначение човек трудно можеше да се досети, без да вземе Информационна касета МТХК. Ала всичките помещения, които огледа, бяха или твърде малки, за да поберат хъдлърита, или пък едната им страна бе открита към космоса. O’Мара изруга сдържано, но от душа, спусна се към един от назъбените краища на малкото си владение и се огледа наоколо.

Отгоре, отдолу и навсякъде встрани от него, на разстояние от десет мили се носеха плавно части от болницата, които се виждаха само благодарение на ярките сини светлини, кацнали отгоре им като предупреждение за корабния трафик в тази зона. Картината донякъде напомняше ядрото на кълбовиден звезден рой, помисли си O’Мара, и бе твърде красива, ако човек имаше настроение да й се наслаждава. Той нямаше, защото на всеки един от тези монтажни блокове имаше дежурни лъчеви оператори, поставени там, за да отклоняват секциите, които заплашваха да се сблъскат. Ако O’Мара изведеше малкото навън дори само за да го нахрани, те щяха да видят и да докладват на Какстън.

Поел обратния път, той си помисли с отвращение, че единственото решение оставаха запушалките за нос.

Вътре в камерата O’Мара бе приветствуван от гръмогласен рев. Той се разнасяше на протяжни нестройни приливи, с малък интервал помежду им, достатъчен, за да накара човек да изтръпне от ужас в очакване на следващия. Огледът установи оголени ивици от кожа, прозиращи през нанесения хранителен слой — следователно невръстното съкровище бе отново гладно. O’Мара отиде за пръскачката.

Бе успял да покрие около три квадратни ярда, когато се наложи да спре работата си. Пристигна д-р Пелинг.

Лекарят на строежа свали само шлема и ръкавиците си, раздвижи вдървените си пръсти и изръмжа:

— Чух, че сте наранили крака си. Я покажете.

Пелинг бе невероятно внимателен, докато преглеждаше ранения крак на O’Мара, ала неговата любезност бе чисто професионална, а не някакъв израз на приятелство. Гласът му прозвуча сдържано, когато каза:

— Силно натъртване и разтегляне на няколко сухожилия — това е всичко. Имали сте късмет. Почивайте. Ще ви дам едно лекарство да го мажете. Вие да не лепите нови тапети?

— Какво?… — започна O’Мара, но като проследи погледа на доктора, обясни: — Това е хранителна смес. Малкото зверче непрекъснато обикаляше, докато го пръсках с нея. Но като стана дума за малкото, можете ли да ми кажете…

— Не, не мога — прекъсна го лекарят, — Мозъкът ми е достатъчно затормозен с болестите и лекарствата на моя собствен човешки род, за да се опитвам да го обременявам и с Информационните физиологични касети ЕСОВ. Освен това тези същества са издръжливи — нищо не може да им се случи! — той подуши шумно въздуха и сбърчи нос. — Защо не го държите навън?

— Има хора твърде жалостиви — в отговора на O’Мара се долавяше горчивина. — Те се ужасяват от такива очевидни жестокости, като например да вдигнеш котенце, хващайки го с два пръста за врата…

— Хм — изсумтя почти съчувствено лекарят. — Но това си е ваша грижа. Ще се видим след една-две седмици.

— Почакайте! — извика настоятелно O’Мара, куцукайки след доктора. — Ами ако наистина нещо се случи? Би трябвало да има някакви правила по отглеждането и храненето на тези същества, най-обикновени правила. Не можете да ме зарежете така…

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Пелинг. Той поразмисли малко и продължи: — У дома се търкаля някъде една книга, нещо като наръчник по даване на първа помощ на хъдлърити. Само че тя е напечатана на универсален език…

— Аз чета универсален език — рече O’Мара.

— Юнак! Добре, ще ви я изпратя. — Той кимна рязко и си отиде.

O’Мара затвори вратата на спалнята с надежда, че от това нетърпимият мирис на храната може да понамалее, после се излегна внимателно на дивана във всекидневната, като реши в себе си, че напълно заслужава тази почивка. Нагласи крака си така, че да го боли поне поносимо, и се залови да си самовнушава, че трябва да се примири с положението.

Но той бе така изтощен, че и най-малкото вълнение би му дошло премного. Клепачите му се затвориха и някаква топла отмала се разля по крайниците му. O’Мара въздъхна, намести се удобно и се приготви да спи…

Звукът, който го изхвърли от дивана, притежаваше пронизващата повелителна настойчивост на всички сирени за тревога и сила, която заплашваше да изкърти вратата на спалнята. O’Мара посегна инстинктивно към космическия си костюм, но като разбра каква е работата, го захвърли с проклятие и отиде за пръскачката.

Бебето бе отново гладно…!

През следващите осемнадесет часа на O’Мара му стана ясно колко малко знае за невръстните хъдлърити. Той бе разговарял много пъти с родителите на малкото посредством транслатора, бебето бе често споменавано, но те някак си не бяха говорили за най-важните неща. За спането например.

Съдейки от последните си наблюдения и опит, малките ЕСОВ изобщо не спяха. По време на съвсем кратките промеждутъци в храненето те вилнееха из спалнята, мачкайки мебелите, които не бяха метални или пък закрепени с болтове за пода, независимо от тяхното предназначение или полезност. По-късно се свиваха в някой ъгъл и започваха да сплитат и разплитат израстъците си. Вероятно тази гледка, наподобяваща играта на едно бебе с пръстите си, би предизвикала блажено гукане у възрастния хъдлърит — тя обаче направо подлуди O’Мара и го направи разноглед.

На всеки два часа с толеранс от няколко минути той трябваше да храни малкото. Ако имаше късмет, то лежеше спокойно, но по-често му се налагаше да го преследва с пръскачката. Обикновено на тази възраст съществата ЕСОВ бяха твърде немощни, за да бягат, но това се отнасяше за условията на смазващата гравитация и налягане на Хъдлър. При тукашните условия, които за него бяха едва една четвърт g, малкото можеше да се движи най-спокойно. И то се забавляваше.

На O’Мара не му бе до забавления: усещаше тялото си като дебел, натежал и напоен с умора сюнгер. След всяко хранене той рухваше на дивана и оставяше изтерзаното си до краен предел тяло да се гмурне слепешком в небитието. Чувствуваше се така изнемощял, че след всяко пръскане се опасяваше, че ако заспи по-дълбоко, нямаше да може да чуе кога отново ще го призове малкият хъдлърит. Но всеки път нестройният рев на същата гръмогласна тръба го изстрелваше полусънен от дивана и го изпращаше, олюлявайки се като пияна марионетка, да грабне пръскачката, за да сложи край на тази ужасна, умопобъркваща врява.

След почти тридесет такива часа O’Мара разбра, че повече едва ли може да издържи. Дали щяха да вземат малкото след два дни, или след два месеца, резултатът, поне доколкото го засягаше него, щеше да бъде един и същ — той щеше да бъде буйствуващ луд. Освен ако в моментна слабост не предприемеше разходка навън без космическия си костюм. O’Мара знаеше, че Пелинг никога не би разрешил да бъде подложен той на подобно наказание, но докторът бе невежа по отношение на биологичния вид ЕСОВ. А Какстън, макар и не по-просветен по този въпрос, бе онзи глупак, който изпитваше удоволствие от подобни жестоки дебелашки шеги, особено пък ако бе убеден, че жертвата си ги заслужава.

Ами ако началник-секторът бе по-непочтен човек, отколкото O’Мара подозираше? Ако на него му бе съвършено ясно на какво точно го обрича, като оставя на неговите грижи малкия хъдлърит? O’Мара изруга уморено, но тъй като вършеше това непрекъснато през последните десет-дванадест часа, пиперливите думи бяха престанали да изпълняват ролята на емоционален отдушник. Той разтърси гневно глава в напразен опит да разпръсне умората, която забулваше мозъка му.

Какстън нямаше да се измъкне безнаказано.

O’Мара знаеше, че е най-якият мъж на целия строеж и запасите му от сила би трябвало да са значителни. Цялата тази умора и нервно напрежение бяха само в главата му, повтаряше си той упорито, а няколко дни безсъние не значеха нищо за неговата невероятна физика — въпреки сътресението, което бе получил при злополуката. И в края на краищата сегашното положение с малкото не можеше да стане по-лошо, така че скоро трябваше да започне да се подобрява. Въпреки всичко ще ги победи, закле се той. Какстън няма да успее да го изпрати в лудницата, нито да го принуди да моли за помощ.

Това бе предизвикателство, настояваше той с уморена решителност. Винаги се бе оплаквал, че нито една работа не използува напълно възможностите му. А ето сега тази задача щеше да постави на безпощадно изпитание неговата физическа издръжливост, и умствени способности. Едно невръстно същество бе оставено на негова отговорност и той бе решен да се грижи за него независимо дали то щеше да остане тук две седмици, или два месеца. Дори нещо повече — когато пристигнеха новите му родители, той щеше да покаже, че за него е било чест да се грижи за малкото…

Бе изминал четиридесет и осмият час в компанията на невръстния ЕСОВ и петдесет и седмият, откакто бе спал като хората — подобни непоследователни и донякъде сантиментални мисли сега изобщо не му изглеждаха странни.

И тогава най-неочаквано настъпи промяна в онова, което O’Мара бе приел за нормален ход на нещата. Малкият ЕСОВ бе надал своя рев, той го бе нахранил, ала бебето бе отказало да млъкне!

Първоначалната реакция на O’Мара бе оскърбено учудване — та това беше против правилата! Обикновено бебетата плачат, нахранваш ги и те престават да плачат — поне за известно време. Това сега бе толкова несправедливо, че от изненада и безпомощност той не успя да реагира.

Какофонията с вариации бе истинска лудница. Заляха го протяжни, нестройни звуци. Те ту варираха налудничаво произволно по височина и сила, ту се превръщаха в стържещо стакато, като че ли малкото имаше натрошени стъкла в гласните си струни. Настъпваха и паузи от порядъка на две секунди до половин минута, през което време О’Мара се свиваше в очакване на следващия взрив. Той изтърпя, доколкото му бе по силите — не повече от десет минути, — след което отново свлече от дивана натежалото си като олово тяло.

— Какво по дяволите те прихваща? — изкрещя O’Мара, за да надвика врявата. Бебето ЕСОВ бе надлежно покрито с хранителна смес, така че не можеше да бъде гладно.

Когато малкото го видя, силата и настойчивостта на писъците му се увеличиха. Външната, подобна на мях издутина от мускули на гърба на хъдлърита, която му служеше само за възпроизвеждане на звукови сигнали (съществата ЕСОВ изобщо не дишаха), продължи да се подува и спада рязко. O’Мара притисна с длани ушите си, ала това изобщо не помогна и изкрещя:

— Млъкни!

Той знаеше, че осиротелият неотдавна ЕСОВ сигурно все още се чувствува объркан и уплашен и че само процесът на хранене не може да задоволи всички негови емоционални потребности — той разбираше всичко това и силно му дожаля за малкото. Но тези му размишления кръжаха в един спокоен, здравомислещ и облагороден кът от съзнанието му и бяха откъснати от цялата болка, умора и ужасяващи изблици на вой, които непрестанно терзаеха тялото му. В действителност у него съжителствуваха двама души — и докато единият от тях разбираше причината за врявата и я приемаше, другият — чисто физическият O’Мара — реагираше инстинктивно и яростно, за да я смаже.

— Млъкни! МЛЪКНИ! — изкрещя O’Мара и пусна в действие юмруци и ритници.

Като по чудо десетина минути по-късно малкото престана да реве.

Треперейки, O’Мара се върна при дивана. През тези десет минути той бе обладан от убийствена необуздана ярост. Бе удрял с юмруци и ритал свирепо, докато болката в ръцете и ранения крак го принуди да спре да си служи с тези три крайника, ала той продължи да рита и да сипе ругатни с единствените оръжия, които му бяха останали — здравия крак и езика му. Явната жестокост на стореното го потресе и отврати.

Безполезно беше да се успокоява с това, че малкото е издръжливо и едва ли е почувствувало ударите — то бе спряло да реве, значи някак си се бе справило. Известно бе, че хъдлъритите са яки и издръжливи, но това все пак беше бебе, а бебетата имат някои слаби места. Човешките бебета например имаха много нежно място на темето си…

Когато напълно изтощеното тяло на O’Мара се отдаде на съня, последната му ясна мисъл бе, че той е най-мръсната и долна гадина, която някога се е раждала.

Шестнадесет часа по-късно той се събуди. Това бе бавен естествен процес, който мъчително го възвърна към съзнание. Изпита мимолетно учудване от факта, че малкото не бе виновно за събуждането му, и отново потъна в сън. Събуди се след пет часа, и то от шума, вдигнат от Уеринг при влизането му през херметическата камера.

— Д-р Пе-Пе-Пелинг ме помоли да ти донеса това — каза той, подхвърляйки на O’Мара една книжка. — И да не мислиш, че го правя заради теб — донесох я, защото той ми каза, че е за доброто на малкото. Как е то?

— Спи — отвърна O’Мара.

Уеринг облиза устни.

— Трябва да на-на-направя проверка. Как-Как-Какстън ми нареди.

— Как-Как-Какстън ли ти нареди? — попита O’Мара, като му подражаваше.

Той наблюдаваше мълчешком как лицето на Уеринг силно почервеня. Уеринг бе слабоват млад човек, чувствителен и не много силен, но създаден от онази материя, от която правят героите. При пристигането си O’Мара бе засипан с разкази за този оператор на лъчев влекач. По време на монтажа на един ядрен реактор става авария и Уеринг попада в капан в една от секциите, която не била добре защитена от радиация. Той обаче не изгубва присъствие на духа и като следва инструкциите, предавани му отвън по радиото от някакъв инженер, успява да предотврати една ядрена експлозия, която в крайна сметка е щяла да отнеме живота на всички в тази секция. Той извършва това, макар че през цялото време съзнава ясно, че степента на радиацията, при която работи, ще причини неминуемо само за няколко часа неговата собствена смърт. Но защитата се оказала по-надеждна, отколкото се е предполагало, и Уеринг оцелява. Злополуката обаче, доколкото O’Мара бе дочул, бе оставила следи у него. Той губеше съзнание, заекваше, нервната му система, казваха, силно пострадала, а имаше и други неща, които O’Мара сам забелязваше, но бе принуден да пренебрегва. Защото Уеринг бе спасил живота на другарите си и поради това той заслужаваше специално отношение. Ето защо, където и да отидеше, му правеха път, оставяха го да печели всички битки, спорове и игри, за които се изискваше умение или късмет, и изобщо от умиление не даваха и прах да падне върху него.

От това Уеринг бе станал разглезен, нетърпим и превзет пикльо.

Като наблюдаваше побелелите му устни и стиснати юмруци, O’Мара се усмихна. Никога не бе се оставял Уеринг да го победи в нещо, ако сам той можеше да бъде победителят и още първата битка, която лъчевият оператор поведе срещу него, се оказа и последнал. Не че го бе обидил с нещо, но той бе достатъчно костелив орех, за да покаже, че да се сражаваш с O’Мара не бе най-блестящото хрумване.

— Влез и виж! — каза накрая O’Мара. — Направи, както Как-Как-Какстън ти е наредил.

Те влязоха вътре, огледаха набързо леко потрепващото бебе и излязоха навън. Заеквайки, Уеринг каза, че трябва да си тръгва, и се отправи към херметическата камера. O’Мара знаеше, че напоследък той не заекваше така често — може би се бе уплашил, че въпросът със злополуката ще бъде повдигнат.

— Почакай малко! — рече O’Мара. — Хранителната смес е на привършване. Ще донесеш ли…

— До-донеси си сам!

O’Мара втренчи поглед в него, докато Уеринг гледаше встрани и каза тихичко:

— Какстън не може да ме разиграва, както му отърва. Ако за малкото трябва да се полагат толкова усърдни грижи, че дори да не ми се разрешава да го храня или държа в безвъздушното пространство, ще бъде престъпление от моя страна да изляза и да го оставя за няколко часа, за да набавя храна. Сигурно разбираш това. Един бог знае каква беда може да се случи на малкото, ако го оставя само. След като ме натовариха с отговорността за живота и здравето на бебето, аз настоявам…

— Си-си-сигурно няма да…

— Това не би отнело повече от час от почивката ти веднъж на два-три дни — сряза го O’Мара. — Стига си мърморил! И престани да заекваш — достатъчно голям мъж си, за да говориш като хората.

Уеринг из скърца със зъби. Той си пое дъх на пресекулки и го изпусна бавно през ядно стиснатите си челюсти. Получи се звук като от спукан клапан.

— Това… ще… ми… отнеме… цялата… почивка днес и утре. Помещенията… където държат храната на ЕСОВ… ще бъдат монтирани към главния корпус вдругиден. Хранителната смес трябва да се докара преди това.

— Виждаш ли как гладко се получава, като се напрегнеш малко — ухили се O’Мара. — В началото малко ти лепнеше релето, но аз ти разбирах всичко. Напредваш. Между другото, като подреждаш навън контейнерите с храната, ще имаш ли добрината да не вдигаш много шум, за да не събудиш бебето?

През следващите две минути Уеринг окичи O’Мара с най-мръсните имена, без да заекне нито веднъж.

— Нали ти казах, че напредваш — кимна одобрително O’Мара. — Не е нужно да ми се фукаш.