"Галактическа болница" - читать интересную книгу автора (Уайт Джеймс)

IV

В края на следващото хранене O’Мара внимателно почисти сините петна, но малкият ЕСОВ продължаваше все така ожесточено да се дращи и тромаво да трепери. „Като коленичил слон, размахал гневно шест хобота“, помисли си той. O’Мара хвърли още веднъж поглед в книгата, но тя все така упорито твърдеше, че при нормални условия болестта протича в лека форма и е краткотрайна и че единственото успокояващо лечение бе почивка и постоянно почистване на засегнатите участъци.

„Децата“, мислеше си O’Мара, „са дяволски голяма грижа…“!

Здравият разум му подсказваше, че това треперене и дращене изглеждат обезпокоителни. Вероятно малкото се чешеше просто по силата на навика, макар че яростта, с която го правеше, поставяше под съмнение това предположение, но ако отвлечеше вниманието му по някакъв начин, то може би щеше да се успокои. O’Мара бързо избра една тежест от петдесет фунта и с помощта на повдигащия механизъм я провеси от тавана. Той започна да я вдига и спуска ритмично над един участък от около два фута зад твърдата прозрачна ципа, която предпазваше очите на ЕСОВ, и откри, че това доставя огромно удоволствие на малкото. Петдесет фунта, падащи от осем фута височина, бяха чудесна нежна ласка за всеки хъдлърит.

Под въздействието на милувката движенията на бебето ЕСОВ престанаха да бъдат така войнствени и резки. Ала веднага, щом O’Мара спря механизма, малкото се разяри до такава степен, че се втурна с всичка сила срещу стените и нападна жалките останки от мебелировката. По време на една отчаяна атака то едва не се намъкна във всекидневната — попречи му единствено наедрялото му тяло, което не можа да се провре през вратата. До този момент O’Мара не си бе дал сметка колко много е наддало малкото за пет седмици.

Накрая умората принуди O’Мара да се предаде. Той остави хъдлърита да вършее и се блъска из спалнята и проснат върху дивана отвън, се помъчи да събере мислите си.

Според книгата бе вече време сините петна да започват да изчезват. Но те не изчезваха, бяха достигнали максималния си брой — дванадесет — и вместо осемнадесет инча в диаметър бяха почти двойно по-големи. Те бяха толкова огромни, че при следващото хранене поглъщателната повърхност на малкото щеше да намалее наполовина, което означаваше, че то щеше да продължава да губи сили поради недостиг на храна. А освен това петната не трябваше да се дращят, за да не плъзнат по цялото тяло и положението да стане още по-сериозно…

Продран тръбен зов прекъсна мислите му. O’Мара бе натрупал достатъчно опит, за да разбере, че малкото бе много уплашено, а по относително намалялата сила на звука — че то бе вече и изтощено.

O’Мара имаше огромна нужда от помощ, но се съмняваше дали изобщо някой може да стори това. Да каже на Какстън, ще е безполезно — началник-секторът щеше само да повика Пелинг, а Пелинг знаеше много по-малко за хъдлъритските бебета и от O’Мара, който се бе специализирал в тази насока през последните пет седмици. Това щеше да бъде само загуба на време и нямаше изобщо да помогне на малкото. Освен това имаше голяма вероятност — независимо от присъствието на Монитора-следовател — Какстън да се погрижи да отмъсти жестоко на O’Мара за това, че е допуснал малкото да се разболее, защото началник-секторът щеше да погледне на случилото се именно така.

Какстън не обичаше O’Мара. Никой не обичаше O’Мара.

Ако се бе държал по-мило към хората, никому и през ум нямаше да мине да го обвини за заболяването на малкото или така набързо и единодушно да приемат всички, че той е човекът, отговорен за смъртта на неговите родители. Той обаче бе решил да докаже, че е твърде противна личност, и бе успял да постигне това дяволски добре.

А може би той наистина бе неприятен човек и по тази причина ролята, която си бе избрал, му се удаваше с лекота. Вероятно вечното безсилие да получи възможност да използува истински мозъка си, скрит в могъщото тяло, постепенно го беше озлобило и ролята, която мислеше, че играе, беше всъщност на истинския O’Мара.

Да не беше се занимавал поне с този Уеринг. Това съвсем ги бе озлобило срещу него.

Разсъждаваше ли по този начин, нямаше да стигне до никъде. Решението на собствените му проблеми се състоеше — поне в известна степен — да покаже, че има чувство на отговорност, че е търпелив и грижовен и че притежава различни други качества, на които колегите му по принцип гледат с уважение. За целта той първо трябваше да докаже, че е достоен да му бъде поверена грижата за едно бебе.

Изведнъж се замисли дали не би могъл да помогне Мониторът. Не лично — един психолог, офицер от Мониторния корпус, едва ли би могъл да знае за някакви неизвестни заболявания на хъдлъритските бебета, — а чрез организацията си. В качеството си на галактическа полиция, момчета за всичко и носители на върховна власт, хората от Мониторния корпус бяха в състояние да осигурят незабавно специалист, който да знае необходимите отговори. Но, разбира се, такъв специалист можеше да се намери единствено на планетата Хъдлър, а властите там вече знаеха за положението на осиротялото ЕСОВ и вероятно помощта бе тръгнала отпреди няколко седмици. Тя сигурно щеше да пристигне скоро и без намесата на Мониторите. Помощта може би щеше да дойде навреме, за да спаси малкото. Но можеше и да не дойде.

Отговорността продължаваше да лежи изцяло върху O’Мара.

Нищо повече от най-обикновена шарка! Но понякога шарката може да се окаже и много сериозна болест за човешкото бебе, ако то се държи в студено помещение или в някаква среда, която макар и не смъртоносна сама по себе си, може да се окаже фатална за организъм, чиято съпротива е отслабнала от заболяването или от недостиг на храна. Наръчникът предписваше покой, почистване и само толкова. Ами ако в него имаше допусната грешка? Това твърдение можеше да има и някакъв съществен, но добре прикрит смисъл. Причината бе, че описаният в книгата пациент боледува на родната си планета. При нормалните за там условия болестта вероятно протича леко и бързо.

Условията в спалнята на O’Мара обаче бяха далеч от нормалните за едно заболяло хъдлъритско бебе.

С тази мисъл дойде и отговорът, ако не беше твърде късно да го приложи. O’Мара скочи стремително от дивана и забърза към шкафчето с космическия си костюм. Той тъкмо се напъхваше в тежкия работен костюм, когато комуникаторът избръмча.

— O’Мара — достигна до него гласът на Какстън, — Мониторът иска да разговаря с теб. Това не се очакваше да стане по-рано от утре, но…

— Благодаря ви, мистър Какстън — намеси се един спокоен, по-плътен глас. Последва кратка пауза: — Казвам се Крейторн, мистър O’Мара. Както знаете, бях запланувал да се срещна с вас утре, но успях да си свърша другата работа и ми остана време за един предварителен разговор…

„По дяволите! — избухна мислено O’Мара. — Само какво неудобно време е избрал!“ Бе вече облякъл костюма, но не си сложи ръкавиците и шлема. Той се втурна към командното табло за притока на въздух.

— …Да си призная — продължи спокойният глас на Монитора, — вашият случай попадна случайно в обсега на моята основна работа. Аз се занимавам с всичко, свързано с настаняването на различните същества, които наскоро ще пристигнат, за да попълнят щата на болницата, и отговарям за предотвратяването на недоразуменията, които могат да възникнат помежду им след тяхното пристигане. Трябва да се грижа и за безброй дреболии, но в момента съм свободен. За мен вашият случай е много любопитен. Бих искал да ви задам няколко въпроса.

„Ето един отличен оператор“ — помисли си едната половина от мозъка на O’Мара. Другата половина отбеляза, че положението на лостовете, регулиращи притока на въздух, отговаря на условията, набелязани от него. Той остави командното табло и започна да измъква едната от подовите секции, за да се добере до намиращите се под нея гравитационни решетки. Малко разсеяно той каза:

— Ще трябва да ме извините, но докато разговаряме, ще си върша работата. Какстън ще ви обясни…

— Аз му разказах за малкото — прекъсна го Какстън — и ако мислиш, че ще го измамиш, като му пробутваш пиесата за изтерзаното майчино сърце…

— Всичко ми е ясно — рече Мониторът. — Бих искал да ви кажа също, че принудителното ви съжителство с невръстния ЕСОВ, когато това съвсем не е било необходимо, може да се определи като жестоко и необичайно наказание и че за това, което сте изтърпели през последните пет седмици, ще трябва да се намалят най-малко десет години от присъдата ви, ако, разбира се, докажем, че сте виновен. Извинете ме, но винаги съм си мислил, че е по-добре човек да вижда на кого говори. Може ли да получим картина, моля?

Рязкото превключване на решетките от едно на две g завари O’Мара неподготвен. Ръцете му изпукаха под тежестта на тялото и гърдите опряха о пода. Заплашителният рев на пациента от съседната стая успя да заглуши шума от падането, тъй като Мониторът не спомена нищо. С върховни усилия той се надигна на колене.

С мъка си наложи да не изпъшка.

— Съжалявам, но видеопредавателят ми не е в изправност — рече той.

Мониторът направи пауза, достатъчно продължителна, за да покаже на O’Мара, че е разбрал лъжата, но че за момента е склонен да не я взема под внимание. Най-сетне каза:

— Тогава поне вие ще можете да ме виждате. — И видеоекранът на O’Мара светна.

Показа се млад мъж с високо подстригана коса. Очите му изглеждаха двадесет години по-стари от лицето. Пагоните му на майор се виждаха върху спретнатата тъмнозелена униформа, а на гърдите му отляво стоеше хермесов жезъл1. O’Мара си помисли, че при други обстоятелства сигурно би харесал този човек.

— Трябва да свърша една работа в другата стая — излъга отново O’Мара. — Ще се върна след малко.

Той започна да наглася антигравитационния колан на костюма си на отблъскване две g което щеше напълно да противодействува на сегашното притегляне на пода и щеше да му позволи да го увеличи на четири g, без това да му причини силно сътресение. После щеше да нагласи колана на три g и това щеше да му възвърне нормалното притегляне на едно g.

Или поне така трябваше да се получи.

Но вместо това коланът или подовите решетки, или и двете едновременно започнаха да произвеждат полугравитационни колебания и стаята полудя. Имаше чувството, че се намира в експресен елеватор, който непрекъснато спира и тръгва. Честотата на вълните нарасна рязко и O’Мара се затресе така силно, че зъбите му затракаха. И преди да успее да реагира, възникна ново, още по-страшно усложнение. Подовите решетки не само показваха колебания по сила, но те спряха да действуват под прав ъгъл към своите повърхности и започнаха да се отклоняват своеволно от десет до тридесет градуса от отвесната ос. Едва ли някой подхвърлян от бурята кораб се е клатушкал и накланял толкова яростно. O’Мара се олюля, направи отчаян опит да се хване за дивана, не успя и бе захвърлен с трясък към стената. Когато следващата вълна го подметна към отсрещната стена, той успя да изключи колана си.

Стаята отново се успокои с постоянното притегляне от две g.

— Още много ли ще се бавите? — запита внезапно Мониторът.

През последните трескави секунди O’Мара почти бе забравил за майора. Докато отговаряше, той се постара гласът му да прозвучи не само естествено, но и да създаде впечатлението, че идва от другата стая.

— Може и да се забавя. Бихте ли ме потърсили малко по-късно?

— Предпочитам да изчакам — отговори Мониторът. През следващите няколко минути O’Мара се опита да забрави за контузията, която бе получил въпреки защитата на тежкия космически костюм, и съсредоточи мислите си как да се измъкне от получилата се бъркотия. Той започваше да се досеща какво се бе случило.

Когато два антигравитационни генератора с еднаква сила и честота работят един до друг, попадат в интерференция, която нарушава тяхната устойчивост. Антигравитационните решетки в жилището на O’Мара бяха инсталирани временно в пода и се захранваха от генератор, подобен на този, вграден в костюма. Беше осигурена разлика в честотите, за да се избегне възникването на неустойчивост. Обаче O’Мара бърникаше в решетъчните инсталации непрекъснато през последните пет седмици — всеки път, когато малкото се нуждаеше от баня, ако трябва да бъдем по-точни, — така че той сигурно бе променил несъзнателно честотата.

Нямаше представа какво точно е повредил, но дори и да знаеше, нямаше достатъчно време да се опита да го поправи. С раздразнение O’Мара включи отново своя антигравитационен колан и бавно започна да увеличава силата му. Коланът отбеляза три четвърти g, когато се появиха първите признаци на неустойчивост.

Четири g без три четвърти правеше малко повече от три g, Изглежда, помисли си O’Мара мрачно, се налагаше да осъществи плана си по най-трудния начин…