"Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Малчугана (болг.) " - читать интересную книгу автора

системи, като че сам ги е създал. Е, това и аз го знаех, но хич не ми се
искаше да се навирам при главния за консултация още на третия ден
самостоятелна работа, а отгоре на това и нямах нито едно, буквално нито
едно разумно съображение.
С една дума, седнах пред моя пулт, отворих програмата и започнах да я
изследвам - команда след команда, група след група, поле след поле. Трябва
да кажа, че не открих никакви дефекти. За частта на програмата, съставена
от мен, бях и по-рано готов да отговарям с главата си, а сега съм готов да
отговарям и с доброто си име отгоре. Със стандартните полета беше по-лошо.
Много от тях познавах слабо и ако се заемех да проверявам отново всяко
такова стандартно поле, сигурно щях да проваля работния график. Затова се
реших на компромис. Изключих временно от програмата всички полета, които
засега не бяха нужни, опростих програмата до краен предел, включих я в
системата за управление и вече бях готов да натисна пусковия бутон, когато
изведнъж осъзнах, че от известно време пак чувам нещо - нещо вече съвсем
странно, съвършено неуместно и невероятно познато.
Плачеше дете. Някъде далече, в другия край на кораба, зад многото
врати отчаяно плачеше, хлипаше и се давеше някакво детенце. Малко, съвсем
мъничко. На годинка сигурно. Аз вдигнах бавно ръце и запуших с длани ушите
си. Плачът престана. Станах, без да снемам ръце. По-точно забелязах, че
вече доста време стоя прав, притискайки уши, че ризата ми е залепнала за
гърба и че ченето ми е увиснало. Затворих уста и внимателно махнах ръце от
ушите си. Плачът не се чуваше. Заобикаляше ме обичайната проклета тишина,
само в несъществуващия ъгъл бръмчеше мухата, заплетена в паяжина. Извадих
кърпата от джоба си, разгънах я, без да бързам, и грижливо изтрих челото,
бузите и врата. След това все така бавно сгънах кърпата и се разходих край
пулта. Нямах никакви мисли в главата. Почуках с кокалчетата на пръстите си
по кожуха на изчислителя и покашлях. Всичко беше наред, чувах нормално.
Направих крачка обратно към креслото и в този момент детето заплака наново.
Не зная колко време съм стоял вцепенен и съм слушал. Най-страшното
беше, че го чувах съвсем ясно. Дори отбелязах за себе си, че това не беше
безсмисленият, приличащ на мяукане плач на новородено или обиденият рев на
четири-пет годишно хлапе - пищеше и се давеше малко дете, което още не може
да ходи и да говори, но вече не е и кърмаче. Имам такъв племенник - на
годинка и нещо...
Оглушително екна звънецът на радиоповикването и от неочаквания звук
едва не ми изскочи сърцето. Като се придържах за пулта, добрах се до
радиостанцията и я включих за приемане. Детето все още плачеше.
- Е, как е? - осведоми се Вадик.
- Никак - отвърнах аз.
- Не измисли ли нещо?
- Нищо - казах. Усетих се, че закривам микрофона.
- Нещо лошо се чуваш - каза Вадик. - И все пак, какво смяташ да
правиш?
- Ами все някак... - измърморих, без да мисля какво говоря. Детето
продължаваше да плаче. Сега то плачеше по-тихо, но все така отчетливо.
- Какво ти е, Стас? - загрижено каза Вадик. - Да не би да те събудих?
Страшно ми се искаше да му кажа: лСлушай, Вадка, тук при мен през
цялото време плаче някакво дете. Какво да правя?╗ Съобразих обаче навреме
как щеше да бъде възприето. Затова се окашлях и отговорих: