"Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Малчугана (болг.) " - читать интересную книгу автора

застиваше. Бавно, като се стараех да контролирам всички свои движения,
изтрих лице, закопчах се както трябва, смъкнах качулката до очите си и
сложих ръкавиците. Разбира се, срам ме е да си призная, но изпитвах страх.
В същност това не беше вече самият страх, това бяха следите от преживения
страх, смесен със срам. Кибертехник, изплашен от собствените си кибери...
Беше ми съвсем ясно, че никога и никому няма да разкажа за този случай.
Дявол да го вземе, краката ми се разтрепераха, дори още са отмалели и най-
много от всичко на света сега ми се иска да се върна в кораба и спокойно,
делово да обмисля произшествието, да си го изясня. Налага се и да прегледам
някой и друг справочник. А в действителност аз сигурно просто се боях да се
приближа до моите момчета...
Пъхнах решително ръце в джобовете си и закрачих към строителната
площадка. Момчетата се трудеха, сякаш нищо не се е случило. Както винаги
Том любезно ме запита имам ли нови указания. Джек обработваше фундамента на
диспечерската, както му беше посочено в програмата. Рекс се движеше в зиг-
заг по готовия участък на пистата и се занимаваше с разчистване. Да, все
пак нещо в тяхната програма не е в ред. Някакви камъни са нахвърляли по
пистата... Тези камъни ги нямаше, пък и не бяха нужни тук, строителен
материал имаше достатъчно и без тях. Да, откакто одеве Том спря, та досега,
през целия последен час, те не са си гледали работата както трябва. И
някакви клончета са разхвърляни по пистата... Аз се наведох, вдигнах едно
клонче и се разходих напред и назад, удряйки с него по кончовите на
ботушите. А дали да не ги спра веднага, докато е време, без да чакам срока
за профилактика? Странно, нима някъде в програмата бяха оплели конците? Не
можех да го променя. Хвърлих клончето в купчината камъни, събрани от Рекс,
обърнах се и тръгнах към кораба.



Глава втора

ПУСТОТА И ГЛАСОВЕ


През следващите два часа бях много зает, толкова зает, че не
забелязвах нито тишината, нито пустотата. Най-напред се посъветвах с Ханс и
Вадик. Ханс го събудих и той в просъница издаваше някакви нечленоразделни
звуци и мънкаше нещо неразбираемо за дъжд и ниско налягане. Нямаше никаква
полза от разговора с него. Трябваше дълго да убеждавам Вадик, че не се
шегувам и не го разигравам. Това ми се удаваше трудно, тъй като през цялото
време ме душеше нервен смях. Но накрая все пак го убедих, че съвсем не ми е
до шеги и че причините за смеха ми са съвсем други. Тогава той също стана
сериозен и съобщи, че и при него главният робот спирал спонтанно от време
на време, но в това няма нищо чудно: жега, работата се извършва на крайния
предел на техническите норми и системата не била още успяла да се
приспособи. Може би причината за всичко бил студът при мене? Може и така да
беше, още не знаех. В същност надявах се да изясни това с Вадик. Тогава той
извика умницата Нинон от ЕР-8, тримата обсъдихме тази възможност, нищо не
измислихме и умницата Нинон ме посъветва да се свържа с главния
киберинженер на базата, който така добре им разбирал на тези строителни