"Смъртта идва като завършек" - читать интересную книгу автора (Кристи Агата)

ГЛАВА IВтори месец от Наводнението — 20-и ден

Ренизенб стоеше, загледана в Нил.

Тя едва долавяше в далечината силните гласове на братята си Яхмос и Собек, които спореха дали на това място насипите се нуждаят от подсилване или не. Гласът на Собек беше висок и самоуверен, както винаги. Той имаше навик да отстоява своите възгледи със спокойна категоричност. Гласът на Яхмос беше нисък и дрезгав, показваше съмнение и боязливост. Яхмос никога не се решаваше на каквото и да било. Той беше най-големият син и когато баща му отиваше в Северните имоти, управлението на стопанството оставаше малко или много в негови ръце. Яхмос беше муден, предпазлив и склонен да търси трудности там, където не съществуваха. Беше набит, бавно подвижен мъж, без капка от свежестта и доверчивостта на Собек.

От най-ранно детство Ренизенб помнеше гласовете на по-големите си братя, когато спореха със същия тон. Това изведнъж й вдъхна сигурност. Тя отново беше у дома. Да, тя се прибра у дома…

Сега, когато гледаше отново към бледия отблясък на реката, вълнението и болката се върнаха. Кай, нейният млад съпруг, беше мъртъв… Кай с усмихнатото си лице и силни рамене. Кай беше при Озирис в Царството на мъртвите — и тя, Ренизенб, неговата скъпа и обичана съпруга, чувстваше пустота в сърцето. Осем години бяха заедно — тя отиде при него почти дете, а сега се завърна овдовяла, с детето на Кай, Тети, в бащината си къща.

В този момент й се стори, че никога не е заминавала… Тя приветства тази мисъл…

Ще забрави тези осем години — изпълнени с безгрижно щастие, разкъсани и съсипани от загуба и болка.

Да, забрави ги, изхвърли ги от съзнанието си. Стани си отново Ренизенб, дъщерята на жреца на Ка Имхотеп, лекомисленото, безчувствено момиче. Тази любов към съпруг и брат е била една жестокост, мамеща я със сладостта си. Тя си спомни силните бронзови рамене, усмихнатите устни — сега Кай беше балсамиран, бинтован, предпазен с амулети в пътуването му към другия свят. На този свят Кай няма повече да плува по Нил, да лови риба и да се усмихва на слънцето, докато тя се протяга в лодката с малката Тети в скута и му се смее насреща…

Ренизенб си каза:

„Няма да мисля за това. Свършено е! Ето ме у дома. Всичко е такова, каквото беше. Не след дълго и аз ще стана същата. Всичко ще бъде както преди. Тети вече е забравила. Смее се и си играе с другите дечица.“

Ренизенб се обърна рязко и се отправи към къщата, минавайки покрай няколко натоварени магарета, подкарани към брега. Тя подмина хамбарите и пристройките и през портата влезе в двора. Там беше много приятно. Имаше изкуствено езеро, оградено с цъфнали олеандри и жасмини и засенчено със смокини. Тети и другите деца си играеха при него, пронизително и силно викаха. Ту тичаха, ту се връщаха до малката палатка от едната страна на езерото. Ренизенб забеляза, че Тети си играе с едно дървено лъвче, чиято уста се отваря и затваря, като дърпаш конеца — играчка, която и тя самата обичаше като малка.

Още веднъж, успокоена, си помисли: „Върнах се…“ Нищо не се беше променило тук, всичко вървеше постарому. Животът се бе съхранил такъв, какъвто е, непроменен; сега Тети беше детето, а тя — една от многото майки, заградени от домашните стени, но основата, същността на нещата се беше запазила.

Топката, с която си играеше едно от децата, се отърколи до нейния крак, тя я взе и му я хвърли с усмивка.

Ренизенб отиде на верандата с ярко боядисани колони, влезе в къщата, прекоси голямата централна зала с изрисувани лотоси и макове и стигна в дъното до женските помещения.

До ушите й долетя глъчка от силни гласове и тя отново спря, като се наслаждаваше на познатите стари звуци. Сатипи и Кайт както винаги спореха! Тези така познати нотки в гласа на Сатипи — високи, надделяващи и заядливи! Тя беше съпруга на брат й Яхмос — висока, енергична, гръмогласна жена, с твърдо, властно поведение. Вечно се смяташе за права, тормозеше слугите, намираше недостатъци във всичко, върху всевъзможни неща изливаше с пълна сила ругатни и лични нападки.

Всички се бояха от нейния глас и бързаха да се подчинят на волята й. Яхмос от своя страна изпитваше голямо уважение към непоколебимата си, своенравна съпруга, макар че й позволяваше да се държи сопнато с него по начин, който твърде често разгневяваше Ренизенб.

В паузите между гръмогласните думи на Сатипи се чуваше спокойният, упорит глас на Кайт. Тя беше приятна жена с простичко лице, съпруга на хубавия веселяк Собек. Отдала се бе на децата си и рядко мислеше или казваше нещо, което да не е свързано с тях. Държеше на своето в ежедневните спорове с етърва си, като чисто и просто повтаряше всяко твърдение с тихо, но непоколебимо упорство. Не проявяваше никога гняв и пристрастие и никога не обсъждаше друга страна на въпроса, освен своята. Собек беше крайно привързан към жена си и свободно споделяше с нея всичките си дела, сигурен, че тя ще го чуе, ще изрази одобрение или неодобрение и няма да прояви злопаметност, след като през цялото време умът й е зает да разреши някой проблем, свързан с децата.

— Това е безобразие, ето какво казвам аз — изкрещя Сатипи. — Ако Яхмос не беше толкова мекушав, ни за миг нямаше да изтърпи всичко това! Кой е господарят тук, когато Имхотеп го няма? Яхмос! И като негова съпруга аз първа ще избирам покривки и възглавници. А тази хипопотамка, долна черна робиня, ще…

Тежкият, дълбок глас на Кайт я прекъсна:

— Не, не, малката ми, недей да дъвчеш косичката на куклата. Виж, тук има нещо по-хубаво — сладичко, о, колко е хубаво…

— Колкото до теб, Кайт, нямаш никакво уважение, дори не слушаш какво ти говоря. И не ми отговаряш, държанието ти е ужасно.

— Синята възглавница винаги е била моя… Я виж малката Анк — опитва се да ходи…

— Глупава си като децата си, Кайт, и казвам ти — много ти отива! Но нищо няма да измъкнеш по този начин. Аз съм в правото си!

Ренизенб трепна от една топка, която профуча зад гърба й. Тя се обърна сепнато и добре познатото чувство на неприязън отново я обхвана, защото зад нея беше застанала Хенет.

Продълговатото лице на Хенет беше изкривено от обичайната полуусмивка.

— Сигурно си мислиш, че нещата не са се променили кой знае колко, Ренизенб — рече тя. — Как всички изтърпяваме гласа на Сатипи, просто не знам! Вярно, Кайт може да й отвърне. Но някои от нас нямат този късмет. Аз си знам моето място, така мисля, и съм благодарна на баща ти, че ме подслони, нахрани и облече. Добър човек е баща ти. Постоянно се опитвам да върша, каквото мога. Все по нещо работя — тук това, там онова — и не очаквам похвали и благодарности. Ако скъпата ти майка беше жива, всичко щеше да е по-иначе. Тя ме ценеше! Като сестри бяхме! Хубава жена. Е, аз изпълних дълга и обещанията си към нея. „Грижи се за децата, Хенет“ — ми каза тя, като умираше. И аз не изневерих на дадената дума. Робувах на всички ви и никога не очаквах благодарности. Нито ги търсех, нито ги получавах. „А, старата Хенет — викат хората. — Тя не е с всичкия си.“ Никой нищо не мисли за мен. И защо да мислят? Аз само се опитвам да помогна, това е всичко.

Тя се плъзна като змиорка под ръката на Ренизенб и влезе в другата стая.

— Извини ме, Сатипи, за тези възглавници, но чух Собек да казва…

Ренизенб се отдалечи. Нейната стара ненавист към Хенет се надигна отново. Интересно, всички те мразеха Хенет! С нейния цвилещ глас, непрекъснатото й самосъжаление и злорадството, което от време на време проявяваше в някой спор.

„Е, добре — помисли си Ренизенб, — защо не?“ По този начин според нея Хенет се развличаше. Скучен беше животът й. Вярно, че работеше като робиня и никой не й бе благодарен. А как да бъдеш благодарен на Хенет! Тя привличаше вниманието към собствените си заслуги толкова упорито, че това смразяваше всяко великодушие, което би могъл да проявиш.

Хенет, мислеше си Ренизенб, беше от тези, които се опитваха да бъдат предани на другите, без да получават никаква преданост от тях. Тя имаше неугледен вид и беше доста глупава. Обаче винаги знаеше какво става. За нея нищо не оставаше задълго в тайна заради безшумната й походка, наострените й уши и бързите взиращи се очи. Понякога тя пазеше каквото знае за себе си, друг път се навърташе от този на онзи, шептеше и сладостно следеше отстрани последиците от своите клюки.

От време на време всички в къщи молеха Имхотеп да ги отърве от Хенет, но той винаги се правеше, че не чува. Имхотеп беше може би единственият, който я обичаше; а тя се отплащаше за покровителството с неискрена преданост и на останалите от семейството им беше много противна.

Ренизенб спря неуверено за миг, вслушвайки се в разпалената врява на своите снахи, кипнали, че Хенет се меси, а после бавно се запъти към малката стая, където баба й Еза живееше сама, обслужвана от две черни момичета-робини. Тя проверяваше бельото, което те й показваха, и ги гълчеше по свойствения си дружелюбен начин.

Да, всичко си беше съвсем същото. Ренизенб стоеше скрита и слушаше. Старата Еза се беше попрегърбила малко — и само толкова. Но гласът й беше предишният и нещата, които казваше, бяха същите, дума по дума, почти каквито Ренизенб си ги спомняше от по-рано, когато замина преди осем години…

Измъкна се навън. Нито старицата, нито двете малки черни робини я забелязаха. За момент спря пред отворената врата на кухнята. Миризма на печени патици, гълчава от приказки, смехове, караници; купчина зеленчуци чакаха да бъдат приготвени.

Ренизенб постоя неподвижно, с притворени очи. Оттам, където бе застанала, можеше да чуе всичко. Непрекъснатите всевъзможни шумове от кухнята; високите пискливи нотки в гласа на Еза, резкия тон на Сатипи и, съвсем слабо, дълбокия упорит контраалт на Кайт. Смесица от женски гласове — бъбриви, весели, натъжени, гълчащи, възкликващи…

И изведнъж Ренизенб почувства, че се задушава от обкръжението на тази нестихваща, креслива женственост. Жени — шумни, гласовити жени! Къща, пълна с жени — никога тишина, никога спокойствие, вечно разговори, крясъци, неща изречени, но не и направени!

И Кай — Кай безмълвен и напрегнат в лодката, съсредоточил цялото си внимание върху рибата, в която се готвеше да забие харпуна…Нищо от цялата тази шумотевица, врява, постоянна изнервеност.

Бавно излезе от къщата, отново сред светлата гореща тишина. Видя, че Собек се връща от полето, а в далечината съгледа Яхмос, който се изкачваше към гробницата.

Ренизенб тръгна нагоре по пътечката из варовиковите скали, която водеше дотам. Това беше гробницата на великия благородник Мериптах, поверена на баща й като погребален свещенослужител, който трябваше да я поддържа. Имотът и земята бяха част от даровете.

Когато баща й заминаваше, задълженията като жрец на Ка поемаше брат й Яхмос. Ренизенб се изкачваше бавно по пътеката. Когато наближи, Яхмос се съветваше с Хори — помощник в работите и делата на баща й, в малка скална дупка, близо до вратата на жертвената стая на гробницата.

Хори беше разгънал един лист папирус на коленете си и двамата с Яхмос се бяха навели над него.

Те се усмихнаха на Ренизенб, когато тя дойде и седна до тях на сянка. Брат й Яхмос много я обичаше. Той беше мил и привързан към нея и се отнасяше с нежно и топло благоразположение. И Хори винаги беше много внимателен с малката Ренизенб, а понякога й поправяше играчките.

Когато тя замина, беше сериозен, мълчалив младеж, с пъргави и сръчни ръце. Тя си помисли, че освен поостарял на вид, той в нищо не се е променил. Сериозната усмивка, с която я погледна, беше същата, каквато си я спомняше. Яхмос и Хори мърмореха едновременно:

— За Ипи като по-млад 73 бушела ечемик…

— Тогава всичко излиза 230 за пшеница и 120 за ечемик.

— Да, но цената на дървения материал и зърното за посев бе платена с масло в Перхаа…

Те продължаваха да говорят. Ренизенб седна сънена и не обръщаше внимание на мърморещите гласове на мъжете. След малко Яхмос стана, върна навития на руло папирус на Хори и си тръгна.

Ренизенб седна по-близо в приятната тишина.

След малко докосна рулото папирус и попита:

— Това от баща ми ли е?

Хори кимна.

— Какво казва той? — полюбопитства тя.

Разгъна го и се загледа в означенията, които в нейните очи не значеха нищо.

Хори се усмихна леко, наведе се над рамото й и зачете, плъзгайки пръст по знаците. Писмото беше издържано в натруфения стил на професионален писмописец от Хераклеополис:

„Слугата на Имота, слугата на Ка, Имхотеп, казва: Нека твоето състояние да е като на човек, който живее милиони пъти.

Нека бог Херисхаф, господар на Хераклеополис, и всички други богове да ти помагат. Нека бог Пта (Пта — бог, създал света според предварителен замисъл в собственото си сърце. Бел. прев.) да весели сърцето ти като на човек, който живее дълго. Синът се обръща към майка си, слугата на Ка към майка си Еза. Как си в живота, безопасността и здравето? Как са всички в къщи, как сте? Ти, сине Яхмос, как си в живота, безопасността и здравето? Прави повече за земята ми. Стреми се към пределното, копай земята с усет. Разбери, ако си трудолюбив, аз ще се моля на бога за теб…“

Ренизенб се усмихна.

— Бедният Яхмос! Той капва от работа, сигурна съм.

Наставленията на нейния баща сякаш го извикаха пред очите й с надутите му, малко суетни обноски, с неговите вечни увещания и указания.

Хори продължи:

„Погрижи се добре за моя син Ипи. Чувам, че бил недоволен. Гледай също дали Сатипи се отнася добре с Хенет. Помни това. Не пропускай да пишеш за лена и маслото. Съхранявай произведеното в хамбарите ми — пази всичко мое, инак ще те държа отговорен. Ако земята ми се наводни — тежко на тебе и Собек.“

— Баща ми си е съвсем същият — каза Ренизенб щастливо. — Вечно е с убеждението, че ако го няма тук, нищо няма да бъде свършено както трябва.

Тя остави навития папирус и добави тихо:

— Всичко си е съвсем същото…

Хори не отвърна.

Той разгъна един лист папирус и започна да пише. Ренизенб го погледа лениво. Беше й твърде хубаво, за да говори.

След малко каза замечтано:

— Ще ми бъде интересно да узная как се пише на папирус. Защо не учат всички?

— Не е нужно.

— Може и така да е, но би било приятно.

— Така ли мислиш, Ренизенб? Какво би се променило, ако ти умееше?

Ренизенб се замисли за момент. След това бавно изрече:

— Като ме питаш така, наистина не зная, Хори.

Той продължи:

— Засега неколцина писари стигат за един голям имот, но ще дойде ден, зная, когато ще има армии от писари из целия Египет.

— Това ще бъде добре — рече Ренизенб.

Хори каза бавно:

— Не съм съвсем сигурен.

— Защо не си сигурен?

— Защото, Ренизенб, е лесно и не се искат много усилия да напишеш „10 бушела ечемик“ или „100 броя говеда“, или „10 полета с пшеница“ — а току-виж това, написаното, го приемем за нещо истинско. По този начин писателят и писарят ще започнат да презират човека, който оре полята, жъне ечемика и пасе говедата — когато всъщност полята и говедата са истинските, те не са мастилени знаци върху папирус. А щом всички изписани папируси станат прах и пепел, писарите ще се разпръснат, но хората, които се трудят и жънат, ще продължават да работят и Египет ще живее.

Ренизенб го погледна внимателно и замислено каза:

— Да, разбирам какво имаш предвид. Само онова, което виждаш, докосваш и ядеш е истинско… Да се напише: „Аз имам 240 бушела ечемик“, не означава нищо, освен ако имаш ечемик. Някой би могъл да пише и лъжи!

Хори се усмихна на сериозното й лице. Ренизенб изведнъж додаде:

— Преди много време ти ми поправи лъвчето, спомняш ли си?

— Да, спомням си, Ренизенб.

— Сега Тети си играе с него… Това е същото лъвче.

Тя спря и каза простичко:

— Когато Кай отиде при Озирис, бях много тъжна. Но сега се прибрах у дома и отново ще бъда щастлива, ще забравя — тук всичко си е съвсем същото. Нищо не се е променило.

— Наистина ли мислиш така?

Ренизенб го погледна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш, Хори?

— Аз смятам, че тук всичко се промени. Осем години са си осем години.

— Нищо не се е променило — каза твърдо тя.

— Тогава може би ще се промени.

Ренизенб рязко извика:

— Не, не, искам всичко да си остане същото!

— Но ти самата не си онази Ренизенб, която замина с Кай.

— Същата съм! Или ако не съм, скоро ще стана същата.

Хори поклати глава:

— Не можеш да се върнеш назад, Ренизенб. Също като моите мерки тук. Вземам половината, добавям още четвърт, после една десета, след това една двадесет и четвърта — и накрая виждаш, че това е едно напълно различно количество.

— Но аз съм си Ренизенб!

— Ала Ренизенб е добавяла по нещо към себе си през цялото това време и се е превръщала постепенно в една различна Ренизенб.

— Не, не. И ти си същият, Хори.

— Можеш да мислиш така, но то не е вярно.

— Да, да — и Яхмос си е същият, вечно разтревожен и неспокоен, и Сатипи го ядосва както винаги и се кара с Кайт както по-рано за покривки и мъниста — и естествено като се върна след малко, те вече ще се смеят като най-добри приятелки, и Хенет все още мърмори и слухти, и хленчи за своята преданост, и баба ми се кара на малката си слугиня за някакво бельо! Това си е съвсем същото и пак баща ми ще се върне в къщи и ще настане голяма врява и той ще каже: „Защо не си свършил еди-какво си“ и „Трябваше да свършиш това и това!“, и Яхмос ще изглежда объркан, а Собек ще се смее и няма никак да се трогне от всичко това, а баща ми ще погали Ипи, който е вече на 16 години, точно както го глезеше, докато беше още на осем, и нищо няма да бъде по-различно!

Тя спря да си поеме дъх.

Хори въздъхна, после каза нежно:

— Ти не разбираш, Ренизенб. Има едно зло, което иде отвън и напада всичко, което виждаш наоколо, но има и една друга гнилоч, която иде отвътре — и тя няма външен белег. Тя нараства бавно, ден след ден, докато най-накрая целият плод изгние, разяден от болест.

Ренизенб го погледна. Той говореше някак разсеяно — уж на нея, но по-скоро на себе си.

Тя извика рязко:

— Какво искаш да кажеш, Хори? Караш ме да се боя.

— И аз самият се боя.

— Но какво искаш да кажеш? Какво е това зло, за което говориш?

Той я погледна и бързо се усмихна.

— Забрави каквото ти казах, Ренизенб. Имах предвид болестите, които нападат посевите.

Ренизенб въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Помислих си… и аз не зная какво.