"Самодивата" - читать интересную книгу автора (Илиев Андрея)

3

Ник въздъхна жално и прочуствено като многострадалната Геновева.

— Какво ми натресе, глупачке…

— Десет хиляди долара — вдигна рамене Мария. — При това в най-лошия случай.

— Летяла… Боже мой!

— Сънувал е — отегчено се прозя тя.

— Какво му пречи, докато си е дремел, да му е извил и врата? — продължи да се заяжда Ник.

— Не — поклати глава Мария сериозно. — Той не го е убил.

— Приказки.

— Интуиция, Ник. Той не би могъл да го направи.

— О, не ги знаеш ти тия с левите резби!

— Ник — не го чу тя. — Сто хиляди долара!

— Е? — изръмжа той.

— Най-после възможност да ми се издължиш до стотинка.

— За какво?

— Задето ме експлоатираш така безжалостно. Ще ми увеличиш заплатата, нали?

— Стига да ми купиш нов фолксваген!

— Никога! — изпищя Мария.

Ник посегна да й запуши устата, но ръката му попадна на гърдите. Тя застина в очакване, ала той размисли и я пусна. Стана тежко и мина в другата стая. Мария го последва — търсеше чорапите си.

— Да не си болен? — попита тя с лека тревога.

— Болен ли?

— Ами отказа се…

— А, това ли било… Много си вдигнала цената. Правя си сметката.

— Нищо… аз на вересия.

— А обувките ми къде са?

— Зад фотьойла… Къде отиваш?

Той вече беше на външната врата. Там се сети, обърна се и размаха пръст:

— И да си сложиш бикините! Да не хукнеш из града гола!

Навън бе орещо като пещ. Улиците пустееха и ако все пак тук-таме шареха хора, те се държаха по сенките. Ник пое въздух и се гмурна в зноя.

Когато стигна управлението, челото му бе мокро от пот, а вратът му сигурно червенееше като котлет.

На пропуска го познаваха и нямаше проблеми. Той се качи на единия от асансьорите и го пришпори към таванските. Още в коридора налетя на своя човек — Дебелия Стоян.

— Слушай… — започна Ник.

— Не знам — вдигна рамене прасето му с прасе.

— Как ще знаеш като още не съм те питал!

— Ами както си подпушил, само стоте бона са ти в ума. Тен, нали?

— Тен — призна Ник.

— Лично шефът се зае със случая.

— Все пак нещичко…

— И да знам, това са слухове. Питай шефа!

Ник въздъхна и потътри крака пак към асансьора. Пред кабинета на началника имаше вече седем човека и той търпеливо зачака реда си.

Не може да се каже, че господин полицейският шеф Колимечков остана възхитен, когато след час и четвърт застана в очертанията на вратата му.

— О, Марлоу!

„Тоя — помисли си Ник, — ако е чел и два реда от Чандлър, аз ще си намажа резервната гума с грес и ще я изям за следобедна закуска.“

— Здрасти, шефе.

— На лов ли?… На лов, нали?

Той кимна.

— Искам да те предупредя, че ако идваш за случая Тен, няма да те огрее.

Има си хас! Щом е взел следствието в ръцете си, значи сериозно се надява да глътне стоте бона.

— Не, шефе. Тен ме интересува толкова, колкото и сутиена на секретарката ти.

Колимечков се ухили:

— В такъв случай — значи много.

— Да — кимна Ник. — Клиентът ми се е забъркал в батака, който вие наричате „случай Тен“.

— Клиент ли? — наостри уши шефът.

— Да. Господин Пит Колеф.

— Той те е наел?

Ник тупна чека на бюрото и попита невинно:

— Да имаш цигара повече?

— Отказах ги. Тия цени не са по джоба на един полицай.

— Жалко.

Отказал! Джобът на якето му бе надут като женско дупе. Циция!

— Интересно… Десет хиляди долара?

— Толкова пише.

— Толкова много?

— Много? Че аз ще играя срещу цялата местна полиция! Защото вие вече сте го накиснали, нали?

Колимечков го измери и вдигна рамене:

— Всичко е срещу него.

— Искам да се запозная с делото и особено заключенията на експертите. Имам право, нали?

Той изръмжа някакво съгласие, което по-скоро приличаше на „върви по дяволите“.

— А! И основанията на прокурора за ареста му. Нали го арестувахте?

Колимечков въздъхна.

— Добре, отиди при Георгиев от отдел „Убийства“.

— Благодаря, шефе.

Пет минути по-късно Ник бе син от ярост най-вече заради благодарността. Георгиев бе заминал предния ден за София. Шефът си бе отишъл, а следователят Пешо Петров, който работеше по случая, искаше лично разпореждане от него.

— Слушай — не издържа Ник. — Колко искаш?

А онова ренде Колимечков: Марлоу, та Марлоу! Той може и да е на километър от Чандлъровия детектив, ама полицаите на Балканите са толкова далече от американските, че почти се сливат с мафията!

Оня беше като машинка.

— В Средновековието най-тежкият данък бил десятъкът.

— А на теб пет стотака ти стигат…

— Толкова млад и толкова съобразителен — изхили му се Пешо.

Ник бързо пресметна и кимна:

— При едно условие — заедно с ключовете за къщата.

Следователят му смигна и посочи с глава свободния стол до бюрото си.

Така… Експертите по вратата: обикновена, несекретна брава, заключена отвътре… без следи от шперц и насилие… превъртяна два пъти… Прозорците: отворени, масивна метална решетка… никакви следи от насилие… изключено човек да премине през нея… Таен изход: изследвани стените, пода, тавана… за такъв няма данни… Камината: може да излезе човек оттам… Саждите са от зимата… По пода има — най-вероятно от вятъра или въздушното течение… По стените няма следи от крака, ръце… Не е минавал човек или животно… Медиците: труп на мъж… поне осем часа от смъртта… Удушаване със счупване на врата… Убиецът е човек с исполинска сила… Следи от полов акт… с жена…

— Опа! — извика Ник. — Виж тук какво пише! С жена!

— И най-добрите експерти грешат. Ти виждал ли си го? Як като бик — каква ще е тази жена, дето ще му извие врата!

— Че Пит Колеф да не би да е способен?

— Абе тия леваци, като ги хване ревността… Какви случаи съм имал… Но чети, чети нататък.

Тъй… намерени два руси дълги косъма… Последен полов акт в София с две момичета едновременно… Бива си го тоя… Трябва да опитам с две… сигурно е гот… Издирват се за сравнение на космите… Относно следи около къщата, стените и покрива — няма такива… Такаа…

А ето и господин Пит Колеф… Българско име Петър Василев Колев… Напуснал България в края на хиляда деветстотин осемдесет и девета. Германия, после Канада… установява се в Сан Франциско, приема американско гражданство… В мотивите посочва, че е преследван в родината си по морални причини… ограничения на свободата му… Хваща комунистически функционер за гърлото… Стоп!

— Стигна ли до това? — ухили се Пешо Петров. — Бостънският удушвач, а? Нали имаше един такъв в Америка?

— И затова ще му окачите убийството на Тен?

— Няма кой друг — вдигна рамене той. — Цял свят шуми. А посмей да се забавиш с откриването на убиеца!

— Боже мой! — хвана се за главата Ник.

Чака още един час и пак се намъкна при Колимечков. Този път той бе кисел като развалена консервирана краставица и когато Ник отвори уста да му изреве, вдигна отегчено ръка:

— Слушай, намери ми такова женище, което да е достатъчно засукано, че да възбуди мерака на такъв тип като Тен, достатъчно силна, че да му извие врата, достатъчно тънка и ловка, че да се измъкне през комина, без да обере саждите и аз ще пусна тоя риж педераст!…

— Добре — рече неочаквано кротко за своя нрав Ник. — Разбрах.