"Самодивата" - читать интересную книгу автора (Илиев Андрея)

4

Ник се върна в кантората. Мария я нямаше — сигурно бе излязла по магазините. Прерови гардероба и най-после намери това, което търсеше — избелял туристически комплект. Натъпка го в черен сак с надпис „Адидас“. Прибави няколко кутии цигари, чифт туристически обувки и револвера с кутия патрони. Написа бележка на Мария — къде отива, кога ще се върне и какво да прави, ако се забави. После запраши по стълбите навън, свирукайки си „Марша на частния детектив“, който все не му оставаше време да напише.

След два часа бе в Н. — малко, сиво градче с криви улици, което сигурно тайно мечтаеше за асфалт и шадравани в центъра си. Но засега полицейският участък и кметството — бели и внушителни — му стигаха.

Лейтенантът се оказа голяма симпатяга — или не бе виждал долари, или не знаеше за наградата в завещанието на Тен.

— Константинов, но ми викат Коцето.

Сини, кротки очи и алени бебешки устни. И коса, дълга и яка като грамофонни иглички.

— Рошльо си ти — усмихна му се Ник. — Я ми разкажи нещо за къщата на „Партизански поляни“.

— Построили са я хора от бившия общински комитет на БКП. Уж база за отдих и ски, но е било публична тайна, че се изпилзва за кьорсофри и системни нарушения на социалистическия морал. Затова и никой не се учудил кой знае колко, когато една сутрин намерили втория секретар на комитета удушен на една поляна.

— Имало е убийство и преди това? — зяпна Ник.

— Това ви разправям.

— Тия от областното знаят ли?

— Сигурно.

— Откриха ли убиеца на секретаря?

— Не — поклати рошавата си глава лейтенантът.

— Материалите по делото?

— Няма такива. Търсих ги след случая с американеца. Казаха ми, че тогава разследването е поела специална група от София.

— И не са открили нищо?

— Уви. Накрая излезли с някакви мъгляви обяснения за класов враг, който не спи и така нататък. Знаете какви са били времената.

— М-да — жално млясна Ник.

— Що се отнася обаче за предните шест, материалите са тук — опита се да го окуражи рошльото.

— Какви шест? — погледна го учуден той.

— Ами другите смъртни случаи. За последните деветдесет и три години, откак в Н. има полицейска служба, тук са извършени общо дванайсет убийства. Седем от тях впрочем са приключили съвсем банално и определението убийство не им приляга. Поне по заключенията на следствията. Но за това по-късно… Интересното е, че и седемте са станали в тоя район.

— Боже мой! — хвана се за главата Ник. — Казахте ли това на оня глупак Колимечков?

— Ей такава справка им изписах. Даже материалите са още тук, в бюрото ми.

— Абе какво ме размотаваш! — ахна той. — Я ми ги дай!

Първата жертва беше от лятото на хиляда

деветстотин и четвърта година. Някой си Драган Митрев Шопов, двайсет и пет годишен овчар, бил намерен мъртъв край едно от Сините езера. Потурите му били свалени, а по врата му имало следи от душене. Били разпитани негови другари, чорбаджията му, мандраджията, но никой не можал да каже нищо. Служебното лице се насочило към един козар, който живеел лятото в тоя район със съпругата си. Версията му била, че Драган вероятно е прикоткал жената, били са заловени на местопрестъплението от съпруга и той го е убил. Но алибито на козаря се оказало желязно и следствието приключило с предположение, че убийството е дело на минаващите през тоя район македонски чети.

Другите шест бяха разхвърляни из годините до хиляда деветстотин шестдесет и шеста, но при тях нямаше никакви загадки. Тримата бяха умрели от змийски ухапвания, а останалите от сърдечен удар.

Ник разочарован хвърли папките. Коцето го стрелна дяволито:

— Нищо, а?

— Нищо — изпъшка той.

— Защото че#768;те на четвърта скорост.

— Слушай, има ли място, където човек може да хапне?

— Има… Но забележи: ухапаните са бягали.

— Ами сигурно са ги гонели.

— По принцип живеещите в България змии хапят само ако ги настъпиш или раздразниш. Но никога не гонят!

Ник се замисли:

— Хм… Абе какво ме будалкаш? Сигурно са хукнали след ухапването.

Рошльо помръкна:

— Това не ми е идвало на ум…

— Мисли, младо, мисли — потупа го Ник по рамото. — А такова… хотелче имате ли?

— Няма проблеми!…Ами другите?

— Какво другите?

— Тия с ударите. И на тримата лицата им са били сгърчени от ужас. И също са бягали.

Ник пак седна и взе папките.

— Хм… Ти какво искаш да кажеш, бе?

— Че са умрели от страх. И са бягали от страх.

— Страх ли?

— Абсурд да е нормален сърдечен удар. Ето, виж: единият е бил с мокри гащи.

— И искаш сега да попитам: е, какво ще е било това страшилище, дето са видели преди смъртта си?

— Това отдавна съм го формулирал. Сега се мъча над отговора.

— Е, карай по твоя път… аз по моя. И не ми пречи. А такова… мацки намират ли се?

— Предимно над шейсет години — ухили се Коцето.

— Чак толкова не съм закъсал — поклати глава Ник. — Значи няма какво да си губя времето тук. Имаш ли карта на района?

Той кимна и отвори сейфа си. Ник легна върху картата и внимателно изучи по-характерните неща. После премери разстоянието до къщата и се разколеба.

— Ще стигнеш по тъмно. Имай предвид, че последните три километра трябва да се вървят пеша.

— Ами като нямате момичета… — промърмори той.

— Ще ти предложа друго — обеща Коцето и го повлече навън.

Другото се оказа уютна кръчма с места за около двайсетина души. Беше оформена като едновремешна одая с камина и много грънци по облицованите с борови дъски стени. Над камината висеше половин меча кожа, а зад тезгяха се кипреше една истинска Сарандовица с пращящи пазви.

Настроението на Ник се повиши забележимо. Той се настани така, че приятната гледка да е непрекъснато в обзора му и потри ръце:

— Какво ще пием?

— Само не уиски.

— Защо да не е уиски?

— Не подхожда на обстановката — вдигна рамене Коцето.

— Много ви изтънчват в тия институти, брей!… Пия само сливенска перлова!

Лейтенантът кимна на кръчмарката и се понесе към тях като прочутият бриг с алени платна. Вятърът така духаше в тях, че те всеки момент щяха да се скъсат. Той й зашепна нещо на ухото, а Ник стоеше нащрек — все му се струваше, че пазвите няма да издържат налягането и ще се пръснат.

— Дали носи сутиен? — попита той плахо, когато жената-кораб пое обратен курс.

— Не знам — вдигна рамене Рошльо.

— Че какъв полицай си, бе — ядоса се Ник. — Това трябва да е била първата ти работа, щом си дошъл тук.

Коцето се усмихна неопределено.

— Но аз ще ти поправя грешката.

Вече бяха към края на вторите чаши, когато в ъгъла застана немлад вече мъж с гъдулка.

— Мечка няма ли? — захили се Ник.

Лейтенантът се подсмихна търпеливо и го повика с пръст. Той дойде — жив овчар, жив облъскан селянин, маскиран като музикант.

— Между другото ли свири?

— Откъде позна?

— Видях му ръцете — тоя копа, рине на овцете…

— Да — кимна Коцето. — Но чуй какво ще изпее.

Какво му пречеше, докато гледа кръчмарката и да слуша?

Гласът бе гърлен, дълбок и гъдулката сякаш бе правена за негов съпровод.

Коцето нервно запали цигара, загледан в гъдуларя.

Рошльо блъсна Ник по гърдите и въодушевен попита:

— Чу ли?

— Какво? — учуди се той.

— Как какво? Песента!

— Какво да й слушам? — вдигна безразлично рамена Ник. — Гледай…

— Ех, майка му! Абе ти да не си сексуален маниак?

— Просто съм мъж на място — обиди се той.

— Слушай!

— Какви рокли? — наостри уши Ник.

— Ама ти не слуша ли досега? — плесна се по челото лейтенантът. — Заварил самодивите голи в езерото и им взел дрехите. Те го молели, а той не ги давал и накрая отвел едната в къщи…

— Трябвало е да ги изчука и трите — поклати глава с укор Ник.

— Боже мой, ти да не си вече пиян? Родила му самодивата дете и на кръщавката той я накарал да му играе самодивски танци…

— И той се прецакал, нали? — махна с ръка Ник.

— По дяволите! — ядоса се лейтенантът. — Слушай! Това има връзка със случая Тен!

Ник го погледна особено, промърмори едно „хайде, бе!“ и се заслуша.

— Слушай! — изхърка Коцето на ухото му.

— А! Не се сдържа вече той. — Чу ли? Из комина!

Десетината посетители се заизвръщаха. Ник се почеса по врата. После поклати тъжно глава:

— Ей, мамка му, какъв боклук бълват вече полицейските училища.

— Ник…

— Абе ти да не си пиян? — ядоса се той.

— Послушай ме…

— Какво да те слушам? Тук има убийство, а той вместо да се разрови, изучава народното творчество! Самодиви! Ето ти самодивата — посочи той тържествуващо кръчмарката. — И тя не ще песни, а нещо яко… Питай я, ако не вярваш.

— Добре де, добре… Седни.

Ник сърдито се тръсна на стола и удари голяма глътка ракия.

— Ще ме изслушаш ли?

Гъдуларят свърши и се поклони под редките ръкопляскания на посетителите.

— Ти ли го докара?

— Пее си човека всяка вечер — вдигна рамене Коцето.

— И ти всяка вечер го слушаш?… Е, не е чудно, че си я окъсал.

— Чу ли песента? Той не е измислено лице. Живял е. И всички са знаели, че си е довел жена от далечно място. Но откъде — и в селските регистри не е писано. Преданието твърди, че е била самодива.

Ник притвори очи.

— Добре. Но аз го намерих в регистрите. Детето. И е кръстено през хиляда деветстотин и четвърта — тогава, когато е станало първото убийство.

— Абе ти…

— Тогава е избягала самодивата!

— Ама че улика!

— „Партизански поляни“ е новото име на местността. Но всички тук ги знаят като Самодивски поляни.

— Тъй. Имаш ли друго?

Коцето махна с ръка разсърден. Ник изпи ракията си, хвърли петдесетолевка на масата и рече:

— Къде ще спя?… А, само не у вас!

Коцето приближи до кръчмарката, попита я нещо и кимна към Ник. После му обясни:

— Има свободна стая. Ще те изтърпи до утре.

— Хайде тогава.

Отвън той се опита да му каже нещо, но Ник сложи ръка на устата му. Вече вървеше по стълбите, когато лейтенантът ядно подхвърли:

— Няма да откриеш нищо!

— Защо? — учуди се Ник. После се ухили: — Е, самодива едва ли ще видя…

— Няма да видиш. Те се явяват на четиринайсет години.

— Какво?

— Раздели годините от хиляда деветстотин и четвърта на седем. Помни! Аз ще взема стоте бона! След четиринайсет години!

— Абе защо не си отиваш? — ядоса се Ник. — Сънувай си сънищата — кой ти пречи? Но защо ги месиш със службата?… Ей, какво поколение — от две ракии връзва кънките!…

Намери стаята, отключи и легна в чаршафите с предчувствие, че кръчмарката няма да го посети. Позна.