"Чукът на Бога" - читать интересную книгу автора (Кларк Артър)

1ВЪН ОТ АФРИКА

Робърт Сингх обичаше да се разхожда през гората с малкия си син Тоби. Естествено, това беше кротка и тиха гора, гарантирана срещу опасни животни, но представляваше вълнуващ контраст с природата, която обкръжаваше последното им жилище в пустинята Аризона. И преди всичко беше прекрасно да се живее тъй близо до океана, към който всички космонавти изпитват дълбоко стаена симпатия. Дори и тук, на това открито пространство, разположено почти на километър навътре в сушата, той долавяше едва-едва рева на гонения от мусоните прибой, който се разбиваше върху външния риф.

— Какво е това, татко? — попита четиригодишното момченце и посочи дребно, космато личице, с бели мустачки по края, което надничаше към тях сред листата.

— Ъ-ъ… ами, някаква маймунка. Защо не попиташ Мозъка?

— Попитах го. Обаче не ми отговаря.

Поредният проблем, помисли си Сингх. Имаше мигове, когато той копнееше за простичкия живот на своите предци по прашните равнини на Индия, макар и да знаеше добре, че такъв живот не би му понесъл дори няколко милисекунди.

— Опитай отново, Тоби. Понякога говориш прекалено бързо — и Централния дом не може да разпознае гласа ти. Нали не си забравил да изпратиш изображение? Той не би могъл да отговори какво си видял ти, освен ако не го види и самият той.

— Пфу! Забравих.

Сингх се включи в личния канал на сина си навреме, за да улови отговора на Центъра.

— Това е бял колобус, семейство Серкопитеци…

— Благодаря, Мозък. Мога ли да си поиграя с него?

— Не ми харесва много тази идея — намеси се бързо Сингх. — Може да те ухапе. А най-вероятно има и бълхи. Твоите робоиграчки са много по-хубави.

— Не и колкото Тигрет.

— Но правят много по-малко бели — макар че, слава Богу, тя е вече опитомена. Както и да е, време е да си вървим у дома. И, добави той наум, да видим докъде я е докарала Фрейда с нейните проблеми с Центъра…

Откакто Скайлифт Сървис построи дома им тук в Африка, се бе случила цяла поредица от дребни неприятности. Последната и евентуално най-сериозната, беше със системата за рециклиране на храната. Макар и гарантирана срещу повреди, така че рискът от хранително отравяне бе астрономически нищожен, филе-миньонът снощи имаше странен метален привкус. Фрейда сухо предположи, че най-вероятно ще им се наложи да се върнат към живота на ловците от пределектронната епоха и да си готвят храната на истински огън от съчки. Понякога чувството й за хумор бе малко странно: самата идея да ядат истинско месо, отрязано от убито животно, беше разбира се направо отблъскваща…

— Може ли да отидем на брега?

Тоби, който бе прекарал по-голямата част от живота си обграден от пясъци, бе очарован от морето: той все още не бе в състояние напълно да осъзнае, че е възможно да съществува толкова много вода на едно място. Още щом североизточният мусон поотслабна, баща му сам искаше да го заведе на рифа и да му покаже чудесата, скрити сега от гневните вълни.

— Да чуем какво ще ни каже Мама.

— Мама казва, че ви е време да се връщате в къщи. Вие двамата да не сте забравили, че днес следобед ще имаме гости? А в твоята стая, Тоби, е пълна бъркотия. Време е ти сам да си я оправиш — а не да я оставяш на Доркас.

— Но аз я програмирах…

— Не спори. Хайде прибирайте се, и двамата!

Устните на Тоби се присвиха в една до болка позната ответна гримаса. Но все пак имаше случаи, когато дисциплината вземаше връх над любовта; Сингх вдигна Тоби и се запъти обратно към къщата с леко подритващото вързопче в ръцете си. Тоби беше прекалено тежък, за да може да го носи надалеч, но съпротивата му скоро утихна и баща му се зарадва, че вече може да го пусне да продължи със собствени сили.

Домът, обитаван от Робърт Сингх, Фрейда Каръл, техния син, Тоби, неговия многообичан минитигър и разнообразните роботи, би се сторил изненадващо малък на някои посетител от предишните векове — по-скоро къщичка, отколкото солиден дом. Но в този случай външният вид страшно подвеждаше, тъй като повечето стаи бяха многофункционални и можеха да бъдат трансформирани в нещо друго само с една команда. Мебелите претърпяваха метаморфоза, стените и таваните изчезваха, заменени от огромни пейзажи, небе — или дори от космическо пространство, което изглеждаше достатъчно убедително, за да заблуди всеки човек, с изключение на астронавт.

Комплексът, състоящ се от централен купол и четири странични крила във формата на полусфери, не беше, както Сингх сам си признаваше, особено приятен за окото и той изглеждаше съвсем не на място на това открито пространство сред джунглата. Но прекрасно прилягаше на определението „машина за живеене“, а Сингх бе прекарал буквално целия си зрял живот именно в такива машини и най-често при нулева гравитация. Не би могъл да се чувства истински удобно в никакво друго обкръжение.

Входната врата се надигна и изпод нея изригна златист порой, който рукна насреща им. С протегнати напред ръце Тоби се втурна нататък, за да поздрави Тигрет.

Но те така и не можаха да се срещнат, понеже това събитие се бе случило преди тридесет години и то на половин милиард километра разстояние.