"Чукът на Бога" - читать интересную книгу автора (Кларк Артър)

2СРЕЩА С КАЛИ

Щом невралното изображение свърши и звукът, картината, ароматът на непознати цветя и нежното докосване на вятъра върху няколко десетилетия по-младата му кожа избледняха, Капитан Сингх се намери обратно в своята кабина на борда на космическия влекач „Голиат“, докато Тоби и майка му останаха в един свят, в който той не можеше повече да се завърне. Годините в космоса и пренебрегването на задължителните упражнения при нулева гравитация дотолкова бяха отслабили физическото му състояние, че сега той можеше да върви само на Луната или на Марс. Гравитацията го бе превърнала в изгнаник от родната му планета.

— Един час до срещата, Капитане — изрече тихият, но настоятелен глас на Дейвид, както неизбежно беше наречен централния компютър на „Голиат“. — В работен режим, както пожелахте. Време е да оставите мемочиповете и да се върнете към действителността.

Човекът-командир на „Голиат“ почувства как го залива вълна от тъга, когато и последният образ от миналото му се разпадна в неясна, трептяща мъгла от бели звуци. Бързото преминаване от една реалност в друга бе чудесна рецепта за добиване на шизофрения и капитан Сингх винаги намаляваше шока с най-успокоителния звук, който познаваше: лекото плискане на вълни по брега и далечния крясък на чайки. Това беше още един спомен от предишния му живот, който той беше изгубил, от едно безметежно минало, което сега бе заместено от ужасяващо настояще.

Той се забави още няколко мига, преди да поеме отново своите внушаващи респект задължения. После въздъхна и сне плътно прилепналата към черепа му неврална електронна каска. Като всички космонавти, и Капитан Сингх принадлежеше към групата „Плешивото е прекрасно“, дори и само заради бедствието, което представляваха космите при нулева гравитация. Обществените историци бяха все още объркани от факта, че едно изобретение — преносимият „Брейнман“, можеше да промени облика на човешката раса само за едно десетилетие и да издигне старото изкуство на перукиерите до положението на високо развита индустрия.

— Капитане — каза Дейвид. — Зная, че сте тук. А може би искате аз да поема командването?

Това беше стара шега, вдъхновена от всички онези побъркани компютри от книгите и филмите през ранната епоха на електрониката. Дейвид имаше удивително добро чувство за хумор: все пак той беше Легална личност (Не-човек) по силата на известната Стотна поправка и притежаваше — или дори превъзхождаше почти всички атрибути на своите създатели. Но имаше цели емоционални и сетивни области, в които той не можеше да надзърне. Бяха счели за ненужно да го екипират с възприятия за обоняние и вкус, макар че това би било съвсем лесно. И всичките му опити да разказва мръсни вицове бяха такъв провал, че се беше отказал от този жанр.

— Добре, Дейвид — отряза го Капитанът. — Аз все още съм главният тук. — Той свали маската от очите си, избърса сълзите, които някак си се бяха събрали в тях и неохотно се обърна към панорамния екран. Там, увиснала в пространството срещу него, се полюшваше Кали.

Изглеждаше достатъчно безобиден — просто още един малък астероид, който толкова приличаше на фъстък, че приликата бе направо комична. Няколко големи кратера, предизвикани от сблъсъци с други астероиди и стотици мънички кратерчета бяха пръснати напосоки по въгленочерната му повърхност. Не се забелязваха зрителни обекти, които да подсказват обема и разстоянията, но Сингх знаеше тези мерки наизуст: 1 295 метра максимална дължина, 656 метра минимална ширина; Кали спокойно можеше да се вмести в някой по-голям градски парк.

И не беше за чудене, че дори сега, огромна част от човечеството не можеше да повярва, че той е всъщност инструмент на съдбата. Или както го наричаха Хрислямските Фундаменталисти: „Чукът на Бога“.

Често се говореше, че мостикът на „Голиат“ е бил копиран от бойния кораб „Ентърпрайз“ — дори и сега, след век и половина, от време на време споменаваха „Стар Трек“ с много любов и топлота. Това бе един спомен за изпълнената с наивност зора на Космическата ера, когато хората са мечтаели за възможността да отхвърлят законите на физиката и да се втурнат през Вселената по-бързо дори и от самата светлина. Ала не бе открит начин да се надмине границата на скоростта, определена от Айнщайн, и макар че съществуването на „тунели в пространството“ бе доказано, през тях не можеше да се провре нищо по-голямо от атомно ядро. И въпреки това мечтата междузвездните безбрежия да бъдат овладени, не бе замряла напълно.

Кали изпълни главния екран. Не беше нужно никакво увеличение тъй като „Голиат“ се полюшваше само на 200 метра над древната му, обрулена повърхност. И ето че сега, за първи път в историята на своето съществуване, Кали имаше гости.

Макар че беше привилегия на командира да направи първата стъпка в девствения нов свят, командир Сингх изпрати напред трима члена на екипажа, които бяха по-опитни в придвижването извън борда на кораба. Той не искаше да губи нито минута. По-голямата част от човешката раса сега наблюдаваше и очакваше произнасянето на присъдата над Земята.

По повърхността на малките астероиди е невъзможно да се върви: гравитацията е толкова слаба, че по-невнимателният изследовател спокойно би могъл да получи начална скорост и да се отправи в пространството по индивидуална орбита. И по тази причина единият от членовете на екипа за контакт носеше самозадвижващ се костюм, оборудван с допълнителни прихващащи ръце. Другите двама пътуваха върху малка космическа шейна, която лесно можеше да се сбърка със северната си сестра.

Капитан Сингх и десетината офицери, събрани около него на мостика на „Голиат“ бяха достатъчно опитни, за да не безпокоят екипа за извънбордово придвижване с ненужни въпроси и съвети, освен ако не възникнеше належаща необходимост.

Шейната вече се бе „приземила“ на върха на голям скален отломък, с обем няколко пъти по-голям от нейния и под нея се надигна учудващо голям облак прах.

— Приземяване, „Голиат“! Виждам самата скала. Да се закрепим ли?

— Мястото изглежда добро. Продължавайте.

— Пробен сондаж. Май върви лесно… Няма ли да е страхотно, ако попаднем на нефт?

На мостика се дочу приглушено ръмжене. Такива леки шегички служеха за разхлабване на напрежението и Сингх ги насърчаваше. От срещата насам се наблюдаваше рязка промяна в духа на екипажа, с непредсказуеми резки скокове от потиснатост към младежки хумор — нещо като „да си свиркаш покрай гробищата“, според личното определение на корабната лекарка. Тя вече бе предписала успокоителни на един лек случай с маниакално-депресивни симптоми. И ситуацията щеше да става все по-тежка през настъпващите седмици и месеци.

— Издигаме антената… Проба на радиофара… Как са сигналите?

— Високи и ясни.

— Добре. Сега Кали не би могла да се скрие.

Естествено, не съществуваше дори и най-малката опасност да изгубят Кали — както се бе случвало многократно в миналото със зле наблюдавани астероиди. Нито една орбита досега не е била изчислявана с такова внимание както тази и независимо от това се чувстваше известна несигурност. Все пак съществуваше макар и малък шанс Чукът на Бога да не улучи наковалнята.

В този момент гигантските телескопи на Земята и на Далечната страна на Луната чакаха да получат сигнали от радиофара, настроен до хилядната на милионната на милиардната част от секундата. Щяха да изминат двадесет минути преди сигналите да достигнат своето местоназначение и да образуват невидимия аршин, с който орбитата на Кали щеше да бъде определена до сантиметър.

Няколко секунди по-късно компютрите на СПЕЙСГАРД щяха да издадат присъдата си за живот или смърт; но щеше да мине още един час преди тя да достигне обратно до „Голиат“.

Първото чакане беше започнало.

СПЕЙСГАРД беше един от последните проекти на легендарната НАСА там някъде назад, в края на двайсети век. Първоначалната им цел бе съвсем скромна: да извършат колкото е възможно по-пълно изследване на астероидите и кометите, които прекосяват орбитата на Земята и да определят потенциалната им опасност. Името на проекта — взето от един невзрачен научно-фантастичен роман от двайсети век — беше малко подвеждащо. Критиците обичаха да повтарят, че „Спейсуоч“ или „Спейсуорн“ биха били много по-подходящи.

До 2000 година, при общ бюджет, който рядко надхвърляше десет милиона долара годишно, бе изградена световна мрежа от телескопи, повечето от които обслужвани от опитни аматьори. Шестдесет и една години по-късно зрелищното завръщане на Халеевата комета доведе до ново отпускане на средства и голямото огнено кълбо от 2079, което за късмет падна насред Атлантика — донесе на СПЕЙСГАРД допълнителен престиж. До края на века те бяха открили и описали повече от един милион астероиди и се считаше, че изследването е завършено около 90%. И все пак то трябваше да продължава неопределено време — винаги съществуваше възможността да нахълта някой нерегистриран натрапник от неизследваните далечни покрайнини на Слънчевата система.

Както стана с Кали в края на 2109, когато се насочи в посока към Слънцето, покрай орбитата на Сатурн.

Космическият айсберг дойде откъм Слънцето, тъй че никой не забеляза приближаването му, докато небесата не избухнаха. Секунди по-късно ударната вълна изравни със земята две хиляди квадратни километра борови гори и най-силната звукова вълна от изригването на Кракатау насам тръгна да обикаля света.

Ако отломъкът от кометата се бе забавил само с два часа в своето вековно пътуване, взривът със сила десет мегатона щеше да изличи Москва от лицето на Земята и да промени хода на историята.

Датата беше 30 юни 1908.