"Чукът на Бога" - читать интересную книгу автора (Кларк Артър)

3КАМЪНИ ОТ НЕБЕТО

„Не е имало толкова много таланти събрани в Белия дом, откакто Томас Джеферсън е вечерял тук сам“ Из обръщение на Джон Кенеди към делегация от американски учени.
„По-скоро бих повярвал, че двама професори-янки са излъгали, отколкото да повярвам, че е възможно от небето да падат камъни.“ Президентът Томас Джеферсън при новината за метеоритен дъжд в Нова Англия.
„Метеоритите не падат на Земята. Те падат към Слънцето — а Земята просто се оказва на пътя им.“ Джон У. Кампбел.

В древността е бил добре известен фактът, че от небето могат да падат камъни, макар че вероятно е имало спорове по въпроса точно кой бог ги пуска. И не само камъни, но и скъпоценния метал желязо. Преди изобретяването на химическия процес топене на метали, метеоритите били главният източник на този драгоценен елемент. И не е за чудене, че често били обявявани за свети и боготворени.

Но по-просветените мислители от „Ерата на Разума“ през 18 век били достатъчно умни, за да не вярват в подобни, породени от предразсъдъци, глупости. И наистина, френската Академия на науките прокарала резолюция, с която обяснявала, че метеоритите имат напълно земен произход. И ако изглеждало, че падат от небето, то това било защото се получавали в резултат от гръмотевични удари — една напълно разбираема грешка. И тъй директорите на европейските музеи изхвърляли безценните скални образци, които техните „невежи“ предшественици грижливо събирали.

И по силата на една от най-забавните иронии в историята на науката, само няколко години след изявлението на френската Академия на науките, на няколко километра от Париж се наблюдавал масиран метеоритен дъжд в присъствието на свидетели, чиито думи не можели да бъдат подложени на съмнение. Академията трябвало набързо да преразгледа становището си.

Но дори и така, мащабът и потенциалната значимост на метеоритите останали непризнати чак до зората на Космическата ера. В продължение на десетилетия учените се съмнявали — и направо отричали, — че именно метеоритите са виновниците за някои от големите образувания по земната кора. И е почти невероятен фактът, че дори и през двайсети век се намирали учени, които твърдели, че на известния кратер Метеор в Аризона погрешно се приписва подобен произход и спорели, че е вулканичен! И едва когато космичните изследвания доказали, че Луната и по-малките космически тела в Слънчевата система в продължение на векове са били подлагани на метеоритни удари, дебатите били преустановени.

И веднага щом започнали да ги търсят — на широкия хоризонт, разкрил се пред тях благодарение на камерите, изстреляни в орбита, геолозите открили навсякъде кратери от метеоритни удари. И причината, поради която те не били толкова често срещано явление, станала очевидна: всички древни кратери били разрушени от ерозията на времето. А някои били толкова огромни, че не можели да се видят от земята, нито дори от въздуха; обемът им можел да бъде обхванат само от космоса.

Всичко това се сторило извънредно интересно на геолозите, но твърде отвлечено от всекидневните житейски проблеми, за да се предизвика вниманието на обществеността. Но после, благодарение на нобелиста Луис Алварес и сина му Уолтър, незначителният клон от науката, занимаващ се с метеоритите, внезапно се превърнал в новина от първите страници на вестниците.

Рязкото — поне в астрономическия смисъл на думата — изчезване на огромните динозаври, които били властелините на Земята повече от сто милиона години, винаги е представлявало невероятна загадка. Естествено, имало е милиони обяснения, някои правдоподобни, други — направо смехотворни. Смяната на климата бил най-простият и очевиден отговор и той бе вдъхновил едно класическо произведение па изкуството — „Пролетен ритуал“ — превъзходното продължение на шедьовъра на Уолт Дисни — „Фантазия“.

Но това обяснение не било съвсем задоволително, защото предизвикало много повече въпроси, отколкото били отговорите, които давало. Ако климатът се е променил, то какво е предизвикало промяната? Има толкова много теории и нито една от тях действително убедителна, че учените започнали да търсят причината другаде.

През 1980 г. Луис и Уолтър Алварес, изследвайки геологическите образци, обявили, че са намерили отговора на дългогодишната загадка. В един плитък скален слой, маркиращ границата между Кватернера и Терциера, те открили доказателства за глобална космическа катастрофа.

Динозаврите били изтребени и те вече знаели как.

СРЕЩА ТРЕТА МЕКСИКАНСКИЯТ ЗАЛИВ, 65 000 000 г. ПН

Той се спусна вертикално, право надолу, пробивайки в атмосферата дупка, широка десет километра, излъчвайки такава висока температура, че самият въздух наоколо се запали. Когато се удари в земята, скалите се втечниха и се разляха навън на планински вълни; втвърдиха се чак, когато образуваха кратер с диаметър двеста километра.

Това бе само началото на бедствието; оттук нататък започваше истинската трагедия.

От небето заваляха азотни окиси, които превърнаха морето в киселина. Облаци пепел от изгорелите като факли гори затъмниха небето и затулиха слънцето за месеци наред. Навсякъде по земното кълбо температурата спадна рязко и по този начин унищожи растенията и животните, преживели първоначалния катаклизъм. И макар че някои видове щяха да се запазят през бъдещите хилядолетия, властването на гигантските влечуги бе свършило най-после.

Часовникът на еволюцията бе нагласен отново и започна последното отброяване преди появата на човека.

Годината, съвсем приблизително, беше 65 000 000 Преди Настоящето.