"Одисея в космоса 2061" - читать интересную книгу автора (Кларк Артър)

Лъжата

Много месеци изминаха, преди Ролф ван дер Берг отново да насочи мислите и усилията си към планината Зевс. Покоряването на Ганимед беше нещо повече от всекидневна работа и понякога му се Налагаше да отсъства седмици наред от главния си офис в базата Дардан, за да проучи маршрута на бъдещата железопътна линия Гилгамеш-Озирис.

Географията на третата и най-голямата от луните на Галилей се беше променила драстично след взривяването на Юпитер — и все още се променяше. Новото слънце, което бе разтопило ледовете на Европа, не беше толкова силно тук, четири хиляди километра по-далеч — но излъчваше достатъчно топлина, за да образува умерен климат в централната част на полукълбото, което винаги беше обърнато към него. Имаше малки, плитки морета — някои с големината на Средиземно море — чак до областите с ширина четирийсет градуса на север и на юг. Малко черти на релефа бяха останали същите като на картите, съставени при мисиите на „Войиджър“ през двайсети век. Топящите се ледници и появяващите се от време на време тектонични движения, причинени от същите сили на прилива и отлива, които действаха и на другите две по-близки луни, превръщаха новия Ганимед в кошмар за картографите.

Но същите тези фактори го превръщаха в рай за планетарните инженери. Това беше единственият свят, освен безводният и много по-негостоприемен Марс, на който един ден хората биха могли да се разхождат без специална защита под откритото небе. На Ганимед имаше достатъчно вода, всички химикали, необходими за поддържането на живота, и — поне докато Луцифер грееше — по-топъл климат от много области на Земята.

Но най-хубавото от всичко беше, че херметичните скафандри вече не бяха необходими; атмосферата, макар и все още непригодна за дишане, бе достатъчно гъста, за да позволи използването на обикновени лицеви маски и бутилки с кислород. След няколко десетилетия — обещаваха микробиолозите, въпреки че избягваха да определят точни дати — дори и те нямаше да бъдат необходими. Няколко вида бактерии, които произвеждаха кислород, вече бяха разпространени по целия Ганимед; повечето от тях бяха загинали, но някои се бяха развили и бавно нарастващата крива върху картата на атмосферния анализ беше първото постижение, което с гордост беше показвано на всички посетители в Дардан.

Дълго време Ван дер Берг внимателно следеше данните, изпращани от „Европа VI“, с надеждата, че някой ден облаците отново ще се разпръснат, когато станцията се намира в орбита над планината Зевс. Знаеше, че шансовете са минимални, но докато съществуваше и най-малката възможност, той не изпробва никакъв друг метод за изследване. Нямаше защо да бърза, беше зает с много по-важна работа — а и обяснението можеше да се окаже съвсем банално и безинтересно.

И тогава „Европа VI“ внезапно престана да функционира, почти със сигурност в резултат на случаен сблъсък с метеорит. На Земята Виктор Уилис доста се беше изложил — по мнението на много хора, — като интервюира „Евросмахнатите“, които сега много точно запълваха празнината, оставена от НЛО-ентусиастите през миналия век. Някои от тях настояваха, че унищожаването на сондата е в резултат на враждебен акт от страна на света, над който летеше: фактът, че й бе позволено да функционира без никаква намеса цели петнайсет години — почти два пъти по-дълго от предвидения й живот, — изобщо не ги смущаваше. За чест на Виктор той подчерта този факт и разгроми повечето от останалите аргументи на окултис-тите: но общото мнение бе, че изобщо не трябваше да им дава гласност.

За Ван дер Берг, който доста харесваше своя образ на „упорит холандец“, изграден от колегите му, и правеше всичко възможно да го поддържа, излизането от строя на „Европа VI“ беше предизвикателство, на което не можеше да устои. Нямаше и най-малката надежда да намери парични средства за нова станция, защото замлък-ването на бъбривата и досадно дълго действала сонда бе посрещнато с голямо облекчение.

Така че каква беше алтернативата? Ван дер Берг седна да обмисли възможностите. Тъй като беше геолог, а не астрофизик, изминаха няколко дни, преди внезапно да осъзнае, че отговорът е бил пред очите му от деня, в който кацна на Ганимед. Африкаанс12 е един от най-добрите езици в света, когато става въпрос за ругатни; дори когато се говори учтиво, той може да обиди случайните минувачи. Ван дер Берг няколко минути изпускаше пара; след това се свърза с обсерваторията „Тиамат“ — разположена точно на Екватора, а малкият ослепителен диск на Луцифер винаги се намираше вертикално над нея.

Астрофизиците, занимаващи се с най-зрелищните обекти във Вселената, имат склонност да гледат отвисоко на обикновените геолози, които посвещават живота си на малки, объркани неща като планетите. Но тук, на предните постове, всеки помагаше на другия и Д-р Уилкинс беше не само заинтересуван, но и отзивчив.

Обсерваторията „Тиамат“ беше построена с една-единствена цел, която всъщност бе една от главните причини за изграждане на база на Ганимед. Изучаването на Луцифер беше от огромно значение не само за учените, но и за ядрените инженери, метеоролозите, океа-нографите и не на последно място — за държавниците и философите. Това, че имаше същества, които можеха да превърнат една планета в слънце, беше потресаваща мисъл, която бе развалила съня на много хора. За човечеството щеше да бъде добре да научи всичко възможно за този процес; някой ден можеше да се наложи да го повтори — или да го предотврати…

И тъй, повече от десетилетие „Тиамат“ наблюдаваше Луцифер с всякакви възможни инструменти, като непрекъснато регистрираше неговия спектър върху целия електромагнитен обхват и активно го изследваше с помощта на радар, разположен в една скромна сто-метрова падина, образувана по дължината на малък кратер от метеорит.

— Да — каза д-р Уилкинс, — доста често сме поглеждали към Европа и Йо. Но лъчът ни е фокусиран върху Луцифер, така че можем да ги видим само за няколко минути, докато преминават. А вашата планина Зевс е точно върху дневната страна — така че винаги е скрита.

— Разбирам това — каза Ван дер Берг малко нетърпеливо. — Но не бихте ли могли да отклоните съвсем леко лъча, така че да погледнете към Европа, преди да се е изравнила с Луцифер? Чрез десет или двайсет градуса ще попаднете достатъчно далеч в Дневната страна.

— Един градус ще бъде достатъчен, за да се отклони лъчът от Луцифер и да обхване Европа напълно от другата страна на орбитата й. Но тогава тя ще бъде три пъти по-далеч, така че ще получим само една стотна от отразителната сила. Но може и да стане: ще опитаме. Съобщете ми честотите, дължината на вълните, поляризацията и всичко друго, което хората ви за далечно обследване смятат, че ще помогне. Няма да ни трябва много време, за да инсталираме система със сменящи се фази, която ще отклони лъча с два-три градуса. Повече от това не зная — не сме предполагали, че ще ни се наложи да правим такова нещо. Макар че вероятно трябваше да сме го направили — всъщност какво очаквате да намерите на Европа освен лед и вода?

— Ако знаех — отвърна весело Ван дер Берг, — нямаше да ви моля за помощ, нали?

— А аз нямаше да ви моля да изтъкнете заслугите ми при публикуването на резултатите. Жалко, че името ми е в края на азбуката; вие сте пред мен само с една буква.

Това се случи преди година: далекообхватното сканиране не беше достатъчно добро, а отклоняването на лъча, за да попадне върху дневната страна на Европа точно преди да застане пред Луцифер, се бе оказало по-трудно от очакваното. Но най-после резултатите пристигнаха; компютрите ги обработиха и Ван дер Берг беше първият човек, който видя картата на минералите на Европа след появяването на Луцифер.

Те бяха, както д-р Уилкинс беше предположил, предимно лед, вода и някои излезли на повърхността скали от базалт, примесени със залежи от сяра. Но имаше и две аномалии. Едната, изглежда, беше резултат от дефект в системата за сканиране; тя представляваше напълно права линия, дълга два километра, която почти не даваше отражение на радара. Ван дер Берг остави д-р Уилкинс да си блъска главата над нея: той се интересуваше само от планината Зевс.

Беше му отнело доста дълго време да извърши идентификацията, защото само някой луд — или истински запален учен — би сметнал, че такова нещо е възможно. Дори и сега, когато всеки параметър беше проверен до съвсем прецизни граници, той все още не можеше да го повярва. И даже не беше се опитал да планира следващия си ход.

Когато д-р Уилкинс му се обади, нетърпелив да види как името и репутацията му нарастват в банките с данни, той измърмори, че все още анализира резултатите. Но в крайна сметка не можа да се сдържи.

— Нищо, което да представлява сериозен интерес — информира той нищо неподозиращия си колега. — Просто една рядко срещана разновидност на кварца — все още се опитвам да я открия сред образците от Земята.

За първи път той беше излъгал свой колега учен и се чувстваше ужасно.

Но какво друго можеше да направи?