"Религиозното чувство в българската лирика" - читать интересную книгу автора (Далчев Атанас)Атанас ДалчевРелигиозното чувство в българската лирикаНие нямаме религиозна лирика, макар да се срещат в нашата поезия религиозни мотиви. В своето 50–60 годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята за бога, както у Достоевски или Р.М.Рилке. Днес е на мода да се говори за „родно“ и „народна душа“ и обяснение за отсъствието на религиозна поезия у нас се търси в мълката или никаква религиозност на българския народ в сравнение с руския например. Но религиозен поет не може да се посочи и в руската литература, взета в един начален период от 50–60 години, сиреч в руската литература до Пушкина и даже доста време след него. Защо я няма там религиозността на руския народ? Или руският народ дотогава е бил нерелигиозен и религиозен е станал при Достоевски и Толстоя? Не извеждаме ли ние по тоя начин народна психология пак от литературата и, следователно, не попадаме ли в един порочен кръг — да обясняваме едно нещо със същото, което искаме да обясним? Явна е несъстоятелността на това обяснение. То изпуща изпредвид и обстоятелството, че българската литература, като всяка начеваща литература, се е формирала и се формира под чуждо влияние. Сега за сега в нея може да се открие по-скоро психологията на руския, френски и немски народи, отколкото психологията на българското племе. Религиозният опит е индивидуален. Личното своеобразие на религиозната преживелица е признак за нейната истинност. Самата лирика, от друга страна, предпоставя тая индивидуалност повече от другите литературни родове — епос или драма. Ето защо, вместо да дирим в лириката на различните поети чертите на една народна религиозност или нерелигиозност, която в края на краищата сами сме измислили, по-уместно е да констатираме у всеки поет религиозните мотиви дотолкова, доколкото ги има. Обяснението на тези религиозни мотиви ние ще потърсим преди всичко в самата личност на поета. Разбира се, в една къса бележка като тази, това може да стане само в общи линии. Цялата психика на Христо Ботев се е групирала от един център: Религията на Ботева, макар и да не е напълно християнска, но тъкмо защото съдържа много християнски елементи, няма нищо общо с оная религия, която води в пустинята и вижда в света пречка за съединението с Бога. Тя няма даже своята цел в това съединение. Мършавият аскетизъм, виденията, екстазът й са чужди и ненавистни. Любовта към Бога в нея съвпада с любовта към хората, и то към слабите, поробените и угнетените. Тази вяра е дейна: вярващият не скръства ръце за молитва, а ги подава за помощ; борческа — презира смирението като малодушие и е готов да се сражава за правдата и да умре за нея; жертвата е върховният израз на тази вяра. Така религиозното чувство у Ботева не е влязло в конфликт с жизнената му задача и не е раздвоило психиката му, както това се е случило с някои руски писатели като Толстоя и Гоголя, а се е сляло хармонично с другите чувства и стремежи на тая най-хармонична личност, която нашата история познава. Безкрайните пространства, които ужасяваха Паскаля със своето вечно мълчание, облъхват Славейкова с химна на звездния хор и той „сеща над челото си, как Бог повява с невидимо крило“. — Пантеизмът и на двамата ни поети се корени в тяхната съзерцателна природа. Съзерцанието е онова душевно състояние, при което човек е в най-голяма степен освободен от своята личност. В едно такова състояние, изправен пред лицето на безкрайната природа, той пада в „забвение“ и чувствува, че става сам една нота в „тържествений псалом на цялата вселена“. Философски пантеизмът се отрича като религия. Не е трудно да се види, че и при нашите поети той не е от религиозно, а от Вазов и Славейков не са религиозни натури. Когато Пенчо Славейков се спира отделно върху идеята за Бога, той го хваща като рожба на човешкото съзнание, сиреч измислица или илюзия („Симфония на безнадеждността“). Безсмъртието поетът вижда в делото на човека и в паметта на потомството. Такива възгледи са невъзможни за едно религиозно съзнание. Пълна противоположност на спокойния и съзерцателен Пенчо Славейков се явява Яворов с тревожния и страдалчески образ на своята поезия. Яворов не е в състояние да съзре Бога в природата, нито е способен за сливане с нея. Самотен и изоставен се чувствува сред нямата безответна вселена, загубен в нейните пространства, осъден на гибел, без да е искал и без да знае защо е извикан на живот. В тази пустиня единствено близък му е неговият подобен — човекът. Общата съдба ги свързва крепко. Една безкрайна жал към страдащия брат го изпълва. Това Яворов се старае да облекчи чуждото страдание и е готов да отрече и Бога, ако съществува Бог, защото вярва в правотата на човека и във възможността да му се помогне. Но когато страданието постига него самия, той се сблъсква с егоизма на човека и се убеждава в „Чрез твоята жестокост те познах“, се изповядва Яворов пред Бога и въззовава към Него: В тези два стиха се крие като че ли едно противоречие. Бог се смята за източник на живота, нарича се творец и закрилник; учените твърдят, че човек е измислил Бога от страх пред смъртта; а ето Яворов проси от Бога смърт. За да разясним това противоречие, трябва да разберем Религията на Яворов с доста свои черти и особено със своя песимистичен дух се доближава твърде много до Димчо Дебелянов е чувствувал върху себе си ръката на свръхестественото през целия си кратък и злочест живот — от „скръбните детски дни“ до оня момент през войната, когато един неприятелски куршум го поваля край Струма. Понякога му се струва, че смисълът ще му се открие и неизвестната воля най-сетне ще му се яви — напразно, това не се извършва. „Невъзпламнал угасва великият миг на великото чудо“, небето остава заключено, но властта на чуждата воля продължава. И Димчо Дебелянов не пита повече: той знае, че това е Бог, макар и незнаен, и му се подчинява. С чувството за зависимост от Бога у Дебелянов се свързва Религиозната природа на Димчо Дебелянов се прояви и в отношението му към войната. Той не се увлече от нея като някои писатели, не се опълчи срещу нея като други, а я прие във всичката й сурова логика като съдба, пратена от горе — примири се и с нея. На що се дължи възникването на тая псевдорелигиозна лирика? То се дължи преди всичко на една основна естетическа грешка, която нашите съвременни поети неволно правят. Те смесват изкуството с психологическата реалност, която е негов материал. В кръга на чувствата различават повече поетични и по-малко поетични емоции и към най-поетичните и по-малко поетични емоции и към най-поетичните от тях отнасят религиозното чувство. Те забравят, че чувството само по себе си не е нито поетично, нито непоетично, че то става изкуство само тогава, когато мине през въображението на една творческа индивидуалност, и по тази причина смятат, че обладаването на религиозното чувство е вече поезия. Те се стремят към религията не по вътрешна необходимост, а по чисто естетични съображения и подбуди. Религията ги блазни със своята таинственост и красота. Те виждат в нея едно съкровище от образи и теми, без да се интересуват от съдържанието им. Това |
|
|